Сали Боуман
Опасни сезони (21)

20.

Роуланд стоеше и чакаше на улицата. Небето бе притъмняло, бе започнало да ръми. Сумрачният ден бе залят от изкуствения блясък на уличните лампи. Той се намръщи, заслепен от светлината им, и зае удобна позиция в сянката на полицейските камиони. Въпреки тълпата любопитни, репортери и полицаи, от тук можеше да наблюдава несмущавано сградата на госпожа Дювал и закритото стълбище пред нея. Знаеше, че Джини е жива и здрава, но искаше да види това с очите си. Чувстваше, че в момента за него няма нищо по-важно.

Докато изчакваше в спокойното и тихо защитено пространство отвъд шока и силните емоции, собственото му положение се разкри пред него с необикновена яснота, сякаш гледаше кадри от живота на друг човек. Мислеше някак дистанцирано за естеството на героизма — в който вярваше, макар да знаеше, че тази вяра е старомодна и, за повечето хора подозрителна. Той се възхищаваше от куража, независимо дали е духовен, или физически. Даде си сметка, че сега и от него се изискваше малко кураж, за да признае, че е много задължен на Паскал, задето Джини е жива и здрава.

— Ще слязат след няколко минути… — Мартини се бе появил отнякъде, потропваше с крака, за да се стопли, и дърпаше от цигарата си. Той въздъхна и погледна Роуланд с ъгълчетата на очите си.

— Жени. Толкова са непредсказуеми, нали? Знаете ли, когато слушахме какво става в апартамента, когато мислехме, че тя няма да стреля…

— Да?

— Ами, нещо трябва да я е подтикнало. Наблъскала е в него дванайсет куршума. Когато го закарат в моргата… не бих искал да съм на мястото на лекаря, който ще прави аутопсията.

— Разбирам ви.

— Кожата си стои, но вътре… — Мартини вдигна рамене и хвърли фаса в канавката. — А вече се опасявах, че с тях е свършено. Чудя се, от страх ли? Мислите ли, че е било от страх?

— Или от гняв.

— Да, предполагам.

Мартини си тръгна, но след няколко крачки спря и се обърна.

— Видът ви е… Искате ли да пийнете нещо? Мога да ви намеря. Коняк? Уиски? Ще се почувствате по-добре…

— Не, благодаря.

— Няма да можете да говорите с нея. — Погледна го съчувствено. — Разбирате това, нали? И двамата трябва да отидат на медицински преглед. После ще ги разпитват. Ламартин е за болница. Има спукани ребра и ръката му е лошо счупена. Тя… зависи колко дълбок е шокът й. Няма да я видите най-малко до утре сутринта. Разбирате ли това?

— Разбирам го, да.

— Впрочем, аз съм ви длъжник. Затова, ако искате, може да дойдете с мен, докато се оправяме в онзи апартамент… — Мартини изведнъж се усмихна. Вдигна палец към тайфата журналисти оттатък заграждението. — Предпочитам вие да отразите цялата история. Онези копелета цял ден ми лазят по нервите и ми се плетат в краката. Тъкмо ще разберат колко неотзивчиви можем да бъдем, когато искаме. Е, колко време ви трябва? Шест часа? Осем? До утре? А те нека гонят собствените си опашки до пресконференцията утре сутринта, защото със сигурност няма да давам такава тази вечер…

Двамата се спогледаха. Роуланд се усмихна безрадостно.

— До утре би било повече от щедро. И определено искам да видя този апартамент. Трябва да се свържа с редакцията и да предам материала.

— Няма проблем. Горе има купища негови книжа. Бележки, писма, някакъв странен дневник, който си е водил. Там са и записите на колежката ви, разбира се. Само че те са веществени доказателства…

— Естествено.

— Ще бъдат освободени за публикуване на много по-късен етап. И ако някой журналист случайно попадне на някое от тези веществени доказателства — в бъркотията, докато съм с гръб към него… ще трябва да започна разследване, разбира се…

— Без съмнение.

— Макар че неприятното на тези разследвания е, че все не стигат доникъде. Твърде много писане… Нали знаете как е.

— Благодарен съм ви.

— Няма защо. — Мартини потръпна и загърна по-плътно балтона си. — Искате ли по-късно да дойте у нас на обяд? В три часа? В четири, когато кажете. Жена ми ще ни приготви нещо. Тя обича да готви…

— С удоволствие. — Роуланд го погледна закачливо. — А след това можем да видим сметката и на онова бренди…

Мартини се разсмя. Тупна Роуланд по рамото, после направи много изразителен и типично френски жест.

— Вече ги извеждат. Ще ви оставя сам, докато ги откарат. Така предпочитате, нали?

— Толкова ли е очебийно, по дяволите? — Роуланд се извърна.

— За жена може и да не е, но за друг мъж, да. — Мартини му хвърли поглед, изпълнен с тиха и леко насмешлива симпатия, и се отдалечи.

„Проницателен човек — помисли си Роуланд, — и много тактичен.“ На входа вече се забелязваше раздвижване, репортерите заподвикваха, телевизионните прожектори внезапно блеснаха.

Полицейската кола бе спряла пред самото стълбище. Джини и Паскал Ламартин бяха изведени бързо, през кордон от мъже в черно. Роуланд зърна бледото й лице. Лявата ръка на Ламартин обгръщаше раменете й; русата й глава беше наведена. Ламартин изчака тя първа да влезе в колата и Роуланд успя за миг да види ясно лицето й. На него се четеше любов и загриженост. Изражението й бе достатъчно красноречиво, независимо от разстоянието; то говореше, че двамата си принадлежали очертаваше граница, която при дадените обстоятелства Роуланд не бе готов да прекрачи.

Или поне така си внушаваше тогава, докато се взираше навъсено в ситния дъжд, налагайки си да остане в сянката, скрит от погледа й. Колко благородно от негова страна: да стои и да гледа как колата потегля и бързо се отдалечава. Воят на сирените раздираше влажния въздух. Собственото му решение — взето тогава, взето по-рано? — го вбесяваше, но той бе доволен от неговата етичност, дори когато почувства първото бодване на остро и горчиво съжаление.

Щом колата зави зад ъгъла и изчезна от погледа му, Роуланд започна да планира как да се освободи от собствената си обвързаност с Джини. Трябваше да го направи така, че да причини възможно най-слабо чувство за вина, възможно най-малко последствия, поне що се отнася до нея. Щеше да му се наложи да я излъже. Запита се дали когато настъпи моментът, ще е способен да го направи убедително. Наистина ли умееше да лъже така добре, както се бе похвалил пред нея? Не беше много сигурен. Можеше ли да я излъже така, че тя да не се усъмни? Вероятно би могъл. В края на краищата имаше на разположение цяла нощ, за да подготви сценария.

— Готов ли сте? — викна му Мартини.

Роуланд кимна и се присъедини към него на отсрещния тротоар. Двамата влязоха във фоайето тъкмо когато изкарваха количката с тялото. Светлината играеше по черния найлонов чувал; хората трябваше да направят няколко маневри, докато успеят да я измъкнат от асансьорната клетка. Какъв позорен край, помисли си Роуланд и извърна очи.

Горе, озовал се до прага на розовата спалня-параклис, Роуланд спря. Беше си представял тази стая, когато Жюлиет дьо Нервал му я описваше; беше си я представял и докато чакаше в полицейския фургон; но тя не беше такава, каквато я бе видял във въображението си. Не бе очаквал толкова много кръв, такова опустошение. Прокара ръка над очите си. Стаята му изглеждаше нереална, както и собственият му живот.

Той дълго се взира в отломките, после Мартини му махна и минаха в хола. Инспекторът тихо го дръпна встрани и пъхна в ръцете му куп изрезки от вестници и изписани на ръка листове.

„Моята биография“, бе написал Стар със спретнат дребен почерк.

„Те се опитаха да ми кажат, че моята майка е онази проститутка, а баща ми — един от нейните клиенти. След като умряла, когато съм бил на около две години, аз съм бил даден за отглеждане на нейната сестра, която била омъжена за някакъв военен и живеела близо до Батън Руж, Луизиана. Предполагам, че не са ме харесали, защото доста скоро са ме дали на други хора, а когато съм станал на около четири, съм бил оставен в първото сиропиталище. Тази версия не е нищо друго, освен една голяма лъжа. Сега знам истината и чувството е наистина много приятно. Затова нека обясня: ето кой съм аз…“

На Роуланд му дожаля. Нима всички ние не жадуваме да получим отговор на този въпрос? Нима не ни се иска да кажем уверено: „Ето кой съм аз“? Прерови листовете и установи, че колкото повече напредваше описанието на това търсене, тръгнало в убийствено погрешна посока, толкова почеркът на Стар ставаше по-нечетлив и разкривен. Включи касетофона на Джини, но като чу гласа й, набързо го изключи отново. Разполагаше с всичко необходимо, за да започне веднага да пише. Беше приучен на самодисциплина, така че без видими следи на безпокойство се оттегли в един тих ъгъл и се захвана за работа.

 

 

На другата сутрин най-сетне разрешиха на Джини да напусне болницата. Към седем, когато Паскал спеше под въздействието на болкоуспокояващи, беше изпратена кола да я закара в хотела. Тя покорно се качи в нея, но за своя радост почувства, че на шофьора му е безразлично, и го убеди да я остави. Жадуваше да бъде сама, просто да върви, да диша, да мисли. Без да бърза, пое по някакъв обиколен път. Поемаше дълбоко студения влажен въздух, наблюдаваше как небето на изток светлее, вслушваше се в ехото на собствените си стъпки по пустите улици.

Една от тях я изведе до Сена и тя стоя известно време на кея, взирайки се в спокойните води на реката, в събитията от предишния ден и последната нощ. Вникваше във въпросите, които бе прочела в очите на Паскал, въпросите, които той бе достатъчно мъдър да не изрече. Връщаше се към своите търпеливи отговори на задаваните й от полицаите въпроси, които усещаше като правилни, но не и верни. Виждаше консултанта по ортопедия, който обясняваше, сочейки сенките на рентгеновата снимка, че това е сложно счупване, изискващо комплексна операция, при която в костта ще трябва да бъдат вкарани стоманени игли. Виждаше себе си, вече сама с консултанта в малката чакалня. „Той трябва да си служи добре с тази ръка — повтаряше му тя, — счупена му е дясната ръка. Той е фотограф. Много добър фотограф. Трябва да може да работи бързо. Трябва да е сръчен. Нали разбирате?“

Лекарят, изтъкнат специалист в тази област, отвърна, че много добре разбира, че вече знае това.

Успокоителните му думи стигаха до нея сякаш от много далеч. Възприемаше смисъла им накъсано. Чувстваше, че този човек не я слуша или не я разбира напълно, тъй че пропусна покрай ушите си приказките му за следоперационна терапия, търпеливо съдействие и период на възстановяване, който щял да трае най-малко шест месеца.

Повтаряше и повтаряше опасенията си, аргументите си, докато внезапно, в средата на едно изречение, разбра, че не иска от този изтъкнат специалист да излекува раните на Паскал, нанесени му от Стар; изискваше от него да излекува всички рани, особено онези, които сама му бе нанесла.

Не го бе изрекла с думи, но чувстваше, че човекът в общи линии схваща какво се върти в главата й; може би бе усетил болката, вината и отчаянието й. Той предпочете да отдаде реакцията й изцяло на шока, което бе мъдро от негова страна. Джини знаеше, че това не е вярно, ала не възрази. Съгласи се и с предписаните й на първо време спокойствие и почивка. Отведоха я в малка стая и я накараха да легне на тясното болнично легло; престори се на заспала, само и само прикрепената към нея сестра да си тръгне по-бързо. Лежеше със затворени очи и с покруса и безнадеждност прехвърляше в паметта си сцена след сцена от своя позор, от своето предателство, не само към Паскал, но и към самата себе си.

Умората, страданието, самообвиненията постепенно започнаха да размиват представата й за случилото се. През първия мъчителен час единственото, което се въртеше и безпощадно се повтаряше в мислите й, бяха собствените й действия през онази нощ в „Сен Режис“. Да, истина беше; тя бе вършила онези невъобразими неща и изрекла онези невъобразими думи. Картините танцуваха пред очите й и тя си налагаше да ги изследва отново и отново, но от това изневярата й не ставаше по-реална, а тъкмо напротив. Умореният й мозък се бунтуваше. Започваше да й се струва, че жената, която се бе държала по този начин, не е тя, а някаква друга Джини, изскочила внезапно незнайно откъде, похотлив зъл дух, въображаема жена, жена от огледалото, прекрачила през стъклото и само за няколко часа обърнала правилата на живота й наопаки, така че северът бе станал юг, а лявото — дясно.

Вкопчила се сляпо в тази мисъл, презирайки се заради това, тя потъна в неспокоен, трескав сън. И в съня от подсъзнанието й изплува мъж, който приличаше на Роуланд Макгуайър — говореше като него, но нямаше неговото лице. Този мъж подреди действията й по съвсем различен начин. Утеши я и с обещаваща усмивка каза, че тя чете изреченията съвсем погрешно и ако само му позволи да пренареди думите, сама ще разбере това. С ръце на фокусник извади думите „срам“ и „изневяра“ и те се превърнаха в „любов“ и „надежда“. Джини виждаше как тези думи искряха във въздуха и сякаш й внушаваха, че за да стигнеш до истинското, може би трябва първо да минеш през неистинското. Събуди се с вик.

Сега, докато се взираше надолу в сивата река, сънят отново се надигна в съзнанието й, после й се изплъзна и тя престана да си го спомня. Изведнъж бе обзета от отчайващото убеждение, че не е в състояние да разбере случилото се между нея и Роуланд, също както не можеше да разбере и онзи импулс, обзел я изневиделица, който преди по-малко от ден я бе накарал да натисне спусъка, да стреля, да сложи край на един живот. Обърнала гръб на реката, Джини вдигна очи към красотата на неповторимите сгради пред себе си, чиито силуети постепенно изплуваха в светлината на утрото. „След като разумът ми изневерява — помисли си тя, — ще трябва да се задоволя със задълженията, правилата и принципите. Нямам избор — каза си. — Нямам друг избор. Дадох своите обещания, вече почти съм съпруга.“

Отдалечи се от кея, повтаряйки думите си като молитва. Обичаше Паскал и молитвата й постепенно набираше сила. Когато стигна до хотела, вече бе уверена, че тази сила ще е повече от достатъчна да я крепи при раздялата с Роуланд Макгуайър. Раздяла, окончателна и абсолютна, точно затова се бе подготвила по пътя насам.

Но когато по-късно същия ден се изправи лице в лице с него, в неспокойното и тясно пространство на своята хотелска стая, грижливо подготвената реч й се стори банална и фалшива. Един поглед към лицето му бе достатъчен, за да почувства, че тя е скалъпена за друг, за мъж, който не е от неговия калибър, за човека, който бе позволила на съзнанието си да изрисува. Би било непростимо да му каже, обидно за него, както и за самата нея.

Боеше се да го погледне и се ужасяваше от онова, което можеше да последва, ако той я докосне. Затова отстъпи назад, а той продължаваше да стои смутено до вратата, облечен в балтон, със самолетен билет за Лондон в джоба. Тя се обърна към прозореца и впери поглед в светлините на Париж. Старателно трупаните й аргументи се сриваха като къщичка от карти. „Нямам избор“, повтаряше си безмълвно и гневно, но дори това изречение, така успокояващо, така очевидно вярно допреди няколко часа, сега не помагаше. Дилемата бе влязла в стаята заедно с него. Физическата му близост разколебаваше всяка увереност.

Накрая се обърна и го погледна. Той беше мрачен. Отмести очи към вратата, сякаш съжаляваше, че е дошъл, и заговори. Джини почти не чуваше думите му, още по-малко пък схващаше смисъла им, макар той да бе съвсем ясен. Веднага разбра, инстинктивно и с абсолютна сигурност, че той също си е подготвил прощално слово и дисциплинирано започва да го казва.

И за двама им щеше да е по-лесно, ако беше намерил сили да продължи. Но бе очевидно, че това му струва все по-големи усилия, издаваха го жестовете и тонът му, бледото му напрегнато лице. Той се справи само благодарение на волята си, с две-три, най-много четири изречения. После махна ядосано с ръка и замълча.

Същия ден Роуланд бе виждал Джини вече няколко пъти и предишните им срещи му бяха вдъхнали, сега разбираше това, неуместни надежди. За пръв път се видяха сутринта, на прага на същата тази стая, и разговорът им бе кратък: сковани въпроси от негова страна как е тя и как е Ламартин; не по-малко сковани уверения от страна на Джини, че са добре. Неизреченото пареше съзнанието му, но прекараната в работа нощ го бе оставила с убеждението, че е изпълнен с решителност да действа. Този следобед, когато, за негова изненада, Джини настоя да му помогне в работата и да изпрати нови материали по историята, която дори преситеният Макс признаваше за сензационна, Роуланд все още вярваше упорито, че притежава волята да се справи.

Седеше до Джини и редактираше материалите й на компютъра. Гледаше как се нижат нейните думи, как се движат мислите й, как се заличават знаци и се местят пасажи. Съзнаваше каква ирония има в съзнанието му, даваше си сметка, че скоро редакторските умения ще са му нужни за нещо съвсем различно. Чудеше се: „Ако го кажа по този начин, ако употребя точно тази фраза, ако внимавам и залича това чувство.“ Погледна крадешком към решителния й профил. Струваше му се, че за да съчини каквото и да било, ще трябва да заличи не само истината, но и самия себе си. Въпреки всичко се чувстваше способен да осъществи своя замисъл. Когато Джини си тръгна и собствените му чувства се разбунтуваха, бе обзет от известна нерешителност, даже на два пъти отлага полета си за Лондон. Но когато най-сетне слезе до стаята й да се сбогува, беше сигурен, че вече е овладял слабостта си. Твърде възможно беше по време на краткия разговор да се представи пред Джини в лоша светлина, но беше подготвен за това. Беше горд по природа и перспективата да загуби нейното уважение никак не му бе приятна. Но ако подобна реакция би направила скъсването по-леко за нея, беше готов да плати дори тази цена.

Ала почти веднага нещо започна да го обезсърчава. По-късно, връщайки се назад, така и нямаше да разбере точно какво. Може би му влияеха някакви дребни, неподлежащи на определение фактори по това време на деня, в късния следобед, когато не бе нито ден, нито вечер: времето на падащия здрач, което свързваше с този период от живота си. Още щом започна да говори, почувства, че грижливо подбраните думи са размити и неясни, като пейзажа от покриви, кубета и шпилове отвън, който се сливаше с вечерното небе. Те не звучаха така точно, така недвусмислено, както бе искал. Запъна се, ужасен, продължи със следващото изречение и млъкна.

Най-сетне си позволи да я погледне. Тя стоеше до прозореца с извърнато лице. Очите му спряха върху светлата й коса, върху бледата извивка на шията, върху меката сивкава рокля, която носеше. Обзе го силен копнеж. Не беше физическо желание, макар да знаеше много добре, че прояви ли неблагоразумието да я доближи или докосне, то моментално ще го залее. Този копнеж не можеше да се обясни и определено нямаше нищо общо със здравия разум, беше копнеж по радостта, която сега можеше да му даде единствено Джини. Силата му бе незначителна, състоеше се от хиляди крехки елементи, от много интуиция, малко инстинкти, малко ирационална надежда, ала бе жилав и го теглеше неудържимо като стоманено въже, като макара на подемен механизъм. Роуланд усещаше как въжето се намотава и го издига през мълчанието, което първо шептеше, след това заговори. Знаеше, че и Джини се вслушва в езика на това мълчание с интуицията и разума си. Тя се обърна бавно, срещна погледа му и Роуланд почти бе готов да се закълне, че не само знае, но и изпитва същите чувства.

Тя направи лек отчаян жест с ръце. Роуланд виждаше как лицето й се променя, омеква и се изпълва със съжаление.

— Недей. — Отиде при него и взе ръката му. — Беше си приготвил цяла реч, нали?

— Да.

— Моля те, недей. Представям си я. И аз си бях приготвила. В същия дух, вероятно. Нищо в нея нямаше да е вярно. Може би щеше да направи нещата по-лесни, но нямаше да е истина. Готвех се да бъда… о, груба, предполагам. Сприхава. Високомерна. Пренебрежителна. Може би леко вулгарна. Мислех, че вулгарността ще помогне… — Замълча и се усмихна леко. — А ти?

— Рязък, гаден, типичен мъжкар. Имам известна практика в тези неща.

Тя отново се усмихна, после поклати глава и очите й плувнаха в сълзи.

— Радвам се, че спря. Щеше да ми е много неприятно. Щеше да означава, че съм сгрешила в преценката си за теб, че не си такъв, за какъвто те мисля… — Поколеба се, после вдигна поглед към него с несигурно и умоляващо изражение. — Може ли вместо това да кажа нещо друго? Кратко е, уверявам те. И вероятно не бива да го казвам, но…

— Слушам те.

— Бих могла да те обикна, Роуланд… — Тя тихо изхълца, сякаш думите я бяха задавили, както задавиха него. Извърна се рязко, като че се беше засрамила, после отново го погледна и хвана ръцете му. — О, Господи, струва ми се, че е истина. Струва ми се, че съм го знаела. Но не ми е ясно защо. Когато влязох в онази стая с теб, когато започна да говориш — разбрах го, преди да ме беше докоснал, сигурна съм. Мисля, че това беше причината да легна с теб, но може да е само оправдание. Впрочем, не. Не… — Тя ядосано тръсна глава. — Не е оправдание, така си беше. Нещо ме връхлетя изневиделица, не го бях очаквала, уверявам те. Не беше нито някаква стратегия, нито някакво мое решение… Само че… виждах всички възможни последствия много ясно. Чувах ги, Роуланд, те кънтяха в главата ми: лъжите, угризенията, измаменото доверие, болката, която щях да причиня на човека, когото обичах — човека, когото още обичам. О, Господи… — Лицето й се сгърчи. — Виждах всичките тези последствия, всичките тези пречки и все пак го направих. Не се гордея с това, но не мога и да се срамувам. Почувствах нещо в онази стая и то беше светло, Роуланд, добро — като надежда, като обещание… Не, не като обещание, по-скоро сякаш надзъртах, само надзъртах, в друго бъдеще и… О, боже, не трябваше да го казвам…

Очите й отново се навлажниха и тя наведе глава. Бе започнала да трепери. Роуланд беше дълбоко трогнат. И той бе изпитал всичко онова, което Джини се опитваше да опише, с цялата му неправдоподобност и сила.

Произнесе името й и я притегли в обятията си.

— Скъпа, разбирам те, знам точно какво имаш предвид. Чуй ме, Джини…

— Не, не. — Тя отстъпи малко назад, после отново се приближи. — Не, ти трябва да ме чуеш, Роуланд. Моля те. Не ме докосвай, аз трябва да сложа край на това. Длъжна бях да направя избор, знам. Знам го от дни. Премислях и премислях, само това беше в главата ми. Трябваше да реша. И реших, Роуланд, вече реших. Ще остана с Паскал. Роуланд, той ме обича, длъжна съм да постъпя така…

— Защо, Джини? Защо? — Той отново я притегли до себе си и я принуди да го погледне в очите. — Не е нужно да решаваш сега. В този момент не би трябвало дори да се опитваш. По-добре да изчакаш, да помислиш. Джини, чуй ме, нима допускаш, че случилото се тук между нас не означава нищо за мен? Казваш, че би могла да ме обикнеш? Защо го каза, защо? Знаеш, че не е вярно, онова между нас беше много по-обвързващо, много по-силно…

— Не, не. Бях съвсем искрена. Аз не се доверявам на такъв вид любов, Роуланд. Не се доверявам на влюбването, то е… човек се чувства като пиян или дрогиран. Прави ме… Когато се чувствам така, не мога да мисля. Прави ме сляпа — можеш да го разбереш и сега, виж…

Роуланд я погледна. Лицето й преливаше от противоречиви емоции, болка, задоволство. Очите й, блестящи от сълзи, го заслепяваха.

— Как да те гледам… — поде той с потрепващ глас. — Скъпа, аз също съм като сляп, но и… Джини, ще ме изслушаш ли, за бога?

— Не. Знам какво ще ми кажеш. Чувствам го тук… — Поруменяла, тя притисна ръка към сърцето си. — Ти виждаш по-добре. Ти виждаш повече. Знам, знам. Но не бива да се доверяваш на това, Роуланд. Не изпитваш за пръв път подобни чувства, не може да ти е за пръв път. Аз също не ги изпитвам за пръв път. Те са нетрайни, знаеш това не по-зле от мен, и двамата сме достатъчно възрастни. Има ги, после ги изчезват. Затова съм длъжна да се вслушам в другите гласове, Роуланд. В доверието. В честта — ако ми е останала някаква. Във всичките обещания, които съм давала на Паскал. В нещата, които съм му казвала. В нещата, в които съм му се клела. Не мога да се откажа от тях, Роуланд. Аз наистина го обичам. Обичам го много. Задължена съм му за толкова много неща, че просто не мога да ти обясня…

— Не е нужно да ми обясняваш… — Той й обърна гръб, лицето му изведнъж помръкна. — Знам защо ми го казваш. Той спаси живота ти вчера. Това е причината за решението ти. Ако не се беше случило, то можеше да е по-различно…

— Грешиш — спокойно отвърна Джини, без да обръща внимание на внезапния гняв в гласа му. — Грешиш, Роуланд. Знам, че той ми спаси живота. И аз спасих неговия.

Роуланд се впусна в нова страстна пледоария, обърна се с лице към нея и изведнъж замълча. До този момент нещо в лицето й, в изражението на очите й го караше да се чувства сигурен, че ще успее да я разубеди. Но последните думи, казани с тих и странно решителен тон, го прерязаха. Разбра, че в тях може би се съдържа укор.

— Не ти вярвам — поде той. — Не мога да ти повярвам. Искаш от мен да изляза от тази стая, след всичко, което ми каза? Никакви обаждания, никакви молби, никакви писма, колкото е възможно по-малко срещи? Няма да го приема. Обичам те, Джини, не мога да го приема. Какво очакваш от мен, да стана пак такъв, какъвто бях преди? Полумъртъв? Джини, чуй ме…

— Няма да те слушам. О, няма да те слушам… — Тя изкрещя и опита да се отскубне, когато той хвана ръцете й.

— Трябва да разбереш… — Ръцете му стиснаха по-силно нейните. — Като ти казвам, че… като ти казвам, че те обичам, да не мислиш, че говоря безотговорно? Не е така. Аз не съм непостоянен. И внимавам за думите, които използвам, особено за тази дума. Не съм я казвал от шест години и ако това има някакво значение за теб, последната жена, която я е чувала от мен, е мъртва от шест години. Сега разбираш ли ме? Джини…

Настъпи тягостна тишина. Джини се взираше в лицето му. То беше пребледняло от напрежение. Роуланд изведнъж пусна ръцете й и някак официално направи крачка назад.

— Не исках да се държа така. И преди всичко не исках да казвам онова, което казах. Намеренията ми бяха да замина и да запазя своите чувства за себе си. Такива бяха плановете ми. — Поколеба се и продължи: — Виждам колко много те обича Паскал Ламартин. Не се съмнявам, че и ти го обичаш. Чувствам се много задължен към него за онова, което стори вчера. Но се оказа, че не е по силите ми… Залогът е твърде висок. — Той ядосано вдигна рамене. — Искам да бъда напълно ясен с теб. Аз съм старомоден човек — Линдзи го каза. И тъй, ако ме искаш, бих се оженил за теб. А ако все пак ме отблъснеш, не пречи да го знаеш.

Поведението му моментално бе станало по-официално и последните изявления, направени с почти груб тон, бяха лишени от емоции — доколкото това беше по силите му. И тъкмо затова думите му бяха още по-въздействащи. Очите на Джини плувнаха в сълзи.

— Как можа да го кажеш, как? Престани, Роуланд. Та ти едва ме познаваш…

— Познавам те достатъчно.

— Не може да е вярно. Не биваше да говориш такива неща. Не е честно към мен. Не е честно и към теб самия…

— Така ли? — Той я погледна сурово. — Защо да не е? За мен алтернативата е пределно ясна. Знам какво ще е, ако сега си тръгна от тук, ако не те виждам, ако не чувам гласа ти. Полуживот. Мили боже, толкова добре си го представям…

— Не е задължително да е така. — Тя закри лицето си с ръце. — Роуланд, знаеш, че съм права. Тези чувства са нетрайни. Може сега да се чувстваш така, и аз може да се чувствам… Но ако сме твърди, ако не им обръщаме внимание, ако избягваме да се срещаме, ще забравим. Всичко това, всичко това… постепенно ще започне да избледнява, докато накрая започне да ни се струва абсурдно. Един ден ще погледнем назад и ще си кажем: „Слава Богу, че проявих разум. Колко глупаво е било от моя страна, как изобщо ми е минало през ума…“ — Замълча.

Лицето на Роуланд, досега помръкнало от тревога, изведнъж стана спокойно и решително. Той взе ръката й в своята.

— Мислиш, че сме си го въобразили? — промълви тихо. — Ако е така, благодаря на бога, че ме е дарил с въображение. Аз му се доверявам повече, отколкото на разума. Да не искаш да кажеш, че с теб не е така?

Настъпи мълчание, но той очакваше нейния отговор. Отвън черковната камбана отмери кръгъл час, минаваха коли, от улицата долитаха гласове от живота на други хора. Джини се взираше в света на своето — и неговото — въображение. И тя като него виждаше възможното бъдеще. То беше неясно, леко замъглено, като изгрев в пролетно утро, в който е загатната красотата на идващия ден. Животът й сякаш се разклоняваше на север, на юг, наляво, надясно. Картината, която виждаше сега, много напомняше широката панорама, която Паскал пръв бе разкрил пред очите й. И двамата мъже, изглежда, притежаваха способността да сломяват вътрешната й съпротива и да заливат съзнанието й с блясък и обещание. Не беше сигурна дали тази способност им е присъща, или самата тя им я дава. Откритието, че и друг мъж, освен Паскал, и то толкова скоро след Паскал, може да постигне това, я объркваше. Изпълваше я с недоверие към радостта, с недоверие към самата себе си.

Редом с тези илюзорни представи задълженията, лоялността, установеното всекидневие на една утвърдена любов изглеждаха така сигурни и контролируеми. Каза си, че това е въпрос на дисциплина, на уважение към дадените и оставащи в сила обещания, а следователно и към Паскал, и към самата себе си. Хвърли последен поглед на другата Джини, на жената от огледалото — толкова склонна да пренебрегва правилата и да поема рискове — и я отхвърли, изтри я от съзнанието си.

Веднага се почувства по-дребна, загубата я жегна жестоко. Не обърна внимание на това. Каза си, че ако сега, необяснимо защо, се чувства по-незначителна, то с времето ще се почувства по-достойна, а също и по-свободна.

— Ти трябва да хващаш самолет, а аз — да отивам в болницата.

— Разбирам. — Роуланд веднага я пусна и отстъпи назад. — Това ли е окончателното ти решение?

— Да, Роуланд, това е.

Джини видя как отговорът й блесна като плесница през лицето му. Той се извърна полузамаян, после хвърли поглед на часовника си, увери се, че самолетният билет е в джоба на балтона, събра смелост и премина сковано и рязко към онова, от което тя най-много се боеше.

— Правихме секс, без да се пазим. Съжалявам, но трябва да ти го кажа. Наруших едно от собствените си твърди правила в това отношение. Ако съществува някаква възможност да си забременяла, разбираш, нали? Не бих могъл да стоя настрана.

— На таблетки съм, Роуланд — отвърна тя и наведе очи. Взираше се в килима, в шарките, които чертаеха граница между тях. Той приближи, постоя безмълвно пред нея, после много нежно повдигна лицето й и се вгледа в него.

— Не ми казваш истината — промълви тихо. — Разбирам защо, но недей да ме лъжеш, Джини. Не и за нещо толкова важно. Погледни ме. Искам да ми обещаеш нещо. Добре. Сега тръгвам. Но когато разбереш със сигурност, какъвто и да е резултатът, изпрати телеграма или ми се обади по телефона. Просто ми кажи „Да, бременна съм“ или „Не, не съм“. Обещаваш ли ми, че ще го направиш?

— Да. Обещавам.

Той взе ръцете й в своите.

— Ако отговорът е „не“, чудесно, ще се подчиня на твоето желание. Ще стоя настрана. Ще си тръгна по пътя. Но ако отговорът е „да“, не ме интересува в коя част на света се намираш и с кого си, вземам първия самолет. И тогава няма да ти е толкова лесно да ме отпратиш. Наясно ли си с това?

Тя кимна леко в знак на съгласие. В този момент, странно уверен, че ще бъде повикан обратно, той имаше намерението да си тръгне, дори понечи да го направи. Но тя издаде някакъв неясен звук или направи някакво неопределено движение и той, като мъж, макар и далеч не така решителен, както желаеше да изглежда, не се сдържа и я целуна в устата. Почувствал, че тя му отвръща, беше готов да остане — дори тогава, особено тогава. Но Джими го хвана за ръка, отведе го твърдо до вратата и я затвори тихо, но категорично след него, преди някой от двамата да е рискувал отново да заговори.

Без да вижда нищо и никого около себе си, Роуланд слезе с асансьора и потегли към аерогарата. В същото състояние беше и в самолета, и на митническия контрол в Лондон. Изненада се, когато след известно време откри, че се намира в собствения си дом.

 

 

В продължение на две седмици се движеше и работеше автоматично, сигурен, че очакваната вест ще сложи край на надеждите му. През февруари, в деня, в който получи телеграмата на Джини с единствената дума „Отрицателно“, избяга в Шотландия, където предприе сам редица изкачвания и един-два пъти, прекрачвайки границите на здравия разум, но дълбоко безразличен към това, пое неоправдани рискове.

Не се случи нищо неприятно. Той се върна в Лондон, в своята къща с изглед към Хоксмур. Една мартенска сутрин Макс му се обади в три часа, за да го извести, че Шарлот току-що е родила тяхната първа дъщеря. През април получи покана за кръщенето на малката, което щеше да е през следващия месец. Роуланд прие да присъства.

— Бихме искали ти да си кръстник — каза веднъж Макс, докато обядваха сандвичи в неговия кабинет. — Ти предсказа, че ще е момиче в края на краищата…

— С голямо удоволствие. За мен е чест — отвърна Роуланд.

— Шарлот иска другият кръстник да е Том…

— Много добра идея.

— За кръстниците… още не сме решили. Една от сестрите на Шарлот, вероятно… — Макс го погледна за миг с ъгълчетата на очите си. — И Линдзи, може би…

Роуланд само кимна. Върна се към материала, който щяха да пускат на другия ден. Написан от Джини и изпратен по факса направо до Макс, той отразяваше внезапната полицейска акция в малка амстердамска лаборатория за производство на дрога, ръководена от американски дилър и холандски химик. И двамата бяха арестувани. Тази информация, изглежда, интересуваше Роуланд много повече от подробностите около кръщенето и самоличността на кръстниците.

Веднага щом Роуланд излезе от кабинета му, Макс позвъни на жена си. Тя го разпитва дълго и оживено. Макс въздъхна.

— Приеми фактите такива, каквито са, Шарлот — прекъсна я накрая. — Нали ти казах. Никакъв шанс.

 

 

Твърде възможно бе Линдзи да не приема нещата по същия начин. През последните месеци тя бе имала време да размисли и да направи известни наблюдения и това, разбира се, й бе повлияло. Установила бе, че Джини, с която редовно разговаряше по телефона, е останала във Франция с Паскал. Установила бе, че гласът на Джини прелива от оптимизъм и задоволство, докато разказва за успешната операция на счупената ръка на Паскал, а по-късно и за неговото бавно, но стабилно възстановяване. Установила бе, че нито Джини, нито Паскал бързат да се върнат в Лондон и че възнамеряват да останат в Париж най-малко до края на май. Установила бе, че Роуланд Макгуайър сега работи по-дълго от всички в сградата на „Кореспондент“, остава дори след Макс. Установила бе (с помощта на Пикси), че Макгуайър е станал странно неподатлив на съблазните от страна на предизвикателните жени. Говореше се (поне Пикси твърдеше така), че последната му помощничка по проучванията, млада жена, така очевидно разгонена, че Линдзи от пръв поглед я бе намразила, се хвърлила на врата му съвсем откровено и без всякакъв финес, но била отблъсната твърдо и нелюбезно.

В по-добрите си моменти Линдзи можеше да се абстрахира от тези свои наблюдения. За нещастие обаче в моментите на слабост Марков все се изхитряше да се обади отнякъде. Той бе влязъл в ролята на любовен агент-провокатор. „Как е, Линди, любов моя?“, чуруликаше той по телефона от Хайдарабад. „Някакъв напредък?“, интересуваше се от някое затънтено кътче в пустинята Мохаве. „На какво прилича това?“, крещеше по мобифона от лунния пейзаж на някаква изоставена калаена мина в Австралия, където снимаше бални рокли за „Вог“. „Що за жена си ти, Линди? Какво тече в жилите ти, скъпа, вода или кръв? Започвай да действаш. Утре се връщам. Ще те заведа в онова литовско ресторантче. И повярвай, очаквам дотогава нещо да се е случило. Искам пълен отчет…“

— Е? — обърна се той към нея на другата вечер в ужасния мрачен литовски ресторант, който напоследък бе започнал да излиза на мода и в който се сервираха кнедли и маринована риба. — Информирай ме, скъпа. Стигнахме ли до пълно общуване, или още сме на досадната фаза ухажване? Нито едното, нито другото? Не вярвам на ушите си…

Той нагласи периферията на шапката си, въздъхна и запали цигара.

— Така — поде делово. — Нека тогава се уверя, че съм разбрал правилно. Трябва да се настроя на тази вълна, преди да започна да кроя планове. Многозначителни погледи?

— Нито един.

— Случайни докосвания?

— Мога само да си мечтая.

— Обаждания по телефона?

— Шегуваш се.

— Конкуренция?

— Няма, доколкото ми е известно. Говори се, че вече живее като монах.

Марков засия.

— Това поне е обещаващо. Въздържанието неминуемо увеличава шансовете ти, скъпа. Особено в неговия случай. Сега. Опита ли с питиета след работа?

— Да, опитах, да му се не види. Няма ли да оставиш за малко тази тема, Марков? Не прие. Не прие и поканата за обяд или вечеря у нас. Не се хвана дори на идеята ми за киното, а аз мислех, че тя ще свърши работа. Три часа Айзенщайн, плюс Том, за да се чувства в безопасност. Бях сигурна, че това ще го изкуси, но не би…

— Пак ли работи до късно?

— Пак.

Марков изглеждаше заинтригуван, както и леко объркан. Свали тъмните очила и й отправи един от своите изпитателни погледи.

— Ти не упорстваш, Линди. Трябва да бъдеш по-смела, прав ли съм? Действай, защото иначе вечно ще съжаляваш. Преглътни гордостта си, скъпа. Стъпчи принципите си. Скачай надолу с главата там, където ангелите не смеят да стъпят.

Линдзи се замисли над думите му.

— Как? — попита.

Марков изглеждаше много вглъбен. Отбеляза, че тази маринована риба е едно от най-отвратителните неща, които е ял през живота си. Поръча още вино и кафе и запали цигара.

— Общи интереси — рече накрая, с тежест. — Кажи му, че искаш да се научиш да катериш скали. Купи си от онези високи обувки. Един от онези ужасни анораци. Тръгни с него по планините, скъпа. Опирай се от време на време на мъжествените му мишци. Носи му клиновете…

— Остави ме на мира, Марков. В анорак ще изглеждам ужасно. И ми се завива свят само като изкача стъпалата пред къщата.

— Добре, добре. Нека помислим. Черкви. Каза, че той харесва черквите…

— Казах, че харесва една черква, Марков. Тя е точно срещу къщата му.

— Щом харесва една, значи харесва всичките. Престани да създаваш затруднения. Това го усещам, Линди, виждам го как става. Уикенд в провинцията, а? Някъде в Норфък. В Норфък има много хубави черкви. Ходил съм там веднъж.

Но ще трябва малко да се подготвиш, преди да потеглиш. Да попрочетеш някоя книга. После започваш да говориш за опорни стени. За прегради на кораби. Правиш уместни коментари, сладурано. И…

— Прегради на кораби ли? Не понасям подобни преструвки. Налей ми още едно.

— Добре де, хайде нещо по-простичко. Какво ще кажеш за нощен клуб?

— Той няма да иска и да чуе за нощен клуб. Аз също ги мразя.

— Книги! — Лицето на Марков светна. — Ето това е! Как се сетих! Нали каза, че обича да чете, че чете непрекъснато. Толстой. Ъпдайк. Пруст. Тежката артилерия, знам, ти ми го спомена. Скъпа, много е просто, сега виждам. Литературно четене — поезия, може би? Презентация на някоя книга? Или например го питаш: „Не би ли ми дал да прочета твоя Толстой, Роуланд? Какво ще кажеш да излезем на вечеря и да ми разкажеш «Ана Каренина»? «Война и мир»?“ От наставник към любовник. Никой мъж не би устоял на това, Линди. Няма грешка.

— Миналата седмица — тихо, но с достойнство отвърна тя — взех от него един роман. Беше на бюрото му. Знаех, че го чете, и си помислих… Както и да е. Поисках му го. Върнах го след два дни, а беше дебела книга, Марков. Мислех, че ще се впечатли, че съм я прочела толкова бързо. Върнах му я и произнесох цяла реч. Беше хубава реч, направо от най-добрите рецензии. Задълбочена. Емоционална, Марков, толкова емоционална, че едва не се разревах и…

— Кой роман?

— Няма значение. Френски беше. През това време той три пъти вдигна телефона и изпрати четири факса…

— Докато говореше? Не мога да повярвам…

— Докато говорех. А бях облякла и нова рокля. Бях си подстригала косата. И съм отслабнала…

— Нищо ли?

— О, той беше любезен. Дори ме слуша известно време… — От гърдите на Линдзи се изтръгна треперлива въздишка. — Струва ми се, че от тази негова любезност ме заболя най-много. Не съм му неприятна, виждам това, но не проявява и най-слаб интерес. А аз не спя по цели нощи от мисли за него. Прехвърлям в ума си всичко, което ми е казал, да не би случайно да съм пропуснала нещо, което да подсказва, че всъщност ме е забелязал. Толкова съм изобретателна, направо е покъртително, Марков. Той казва „Добро утро, Линдзи“, а аз търся в това скрит смисъл…

— О, по дяволите! — Марков отново свали тъмните очила и плъзна поглед по нейната дребна и напрегната момчешка фигура, по късата къдрава коса и бледото й триъгълно лице. Тя всеки момент щеше да се разплаче или може би да се разсмее, не беше сигурен кое от двете.

— Когато го видя, имам чувството, че е пролет. Когато не го видя, денят губи всякакъв смисъл. Аз скалъпвам всичките тези срещи, готова съм да измисля какво ли не, само и само да прекарам три минути в неговия кабинет. Толкова се срамувам, Марков. Знам, че се държа като глупачка, жена на моята възраст да тича подир мъж като него. Но той сякаш е затворен някъде и понякога имам чувството, че мога да го освободя. Положението е много по-лошо, отколкото беше преди. Колкото повече упорствам… Струва ми се, че го правя, защото виждам, че е нещастен, а толкова ми се иска да… О, по дяволите. Ще се разплача. Извинявай. Ето, виждаш ли, най-неприятното е, че наистина ревнах… Това не е смешно. Всъщност, хем е смешно, хем не е. О, да му се не види. Сега гримът ми ще се размаже. Май съм пийнала повечко вино…

Марков търпеливо я слушаше. Стискаше ръката й и издаваше окуражителни звуци. След малко сълзите секнаха.

— Правилно — отсече той. — Всичко това ми дойде до гуша. От този момент нататък преставаме да се будалкаме. Работата е сериозна, тъй че минаваме в пълна бойна готовност. Пълна мобилизация. Пускаме бомбардировачите „Стелт“, Линди, любов моя. И връхлитаме право в целта, без да ни пука за радарите на този нещастник, защото няма начин — няма начин, чуваш ли? — той да ни се измъкне…

— Бомбардировачи „Стелт“ ли? — Линдзи подсмръкна. — Марков, и атомна бомба да пуснеш, пак няма да има никакъв ефект.

— Така ли? — Той я хвърли лукав поглед. — Ако си сама, да. Но сега и аз се включвам в акцията. В мое лице той ще срещне достоен противник. Довери ми се, имам план. Аз винаги постигам това, което съм си наумил. Особено при мъже с неговия характер…

— Ти не знаеш нищо за характера му. Нито пък аз, оказва се. Не го познаваш. Той е загадъчна личност, Марков.

— Глупости. Жените винаги мислят така за мъжете, в които са влюбени. Разказвала си ми толкова много неща, скъпа, че вече познавам този човек като брат. Познавам го от горе до долу, отвътре и отвън, сякаш аз съм го измислил, Линди, разбираш ли? Този човек също има слабо място, ахилесова пета…

— Така ли?

Съзнавайки, че никога няма да поумнее, че е прокълната вечно да бъде оптимистка, Линдзи погълна още една чаша вино. Марков изглеждаше безкрайно уверен в себе си и това я изпълни с нова надежда.

— Кавалерството — дълбокомислено рече Марков. — Той има покровителствени инстинкти спрямо жените. Симпатично качество.

— Има разбито сърце — горчиво отбеляза Линдзи. — Поне така подозирам.

Той се отнесе пренебрежително към този дребен проблем.

— Скъпа, на този свят дори най-разбитите сърца заздравяват лека-полека. Това е само въпрос на време. Не твърдя, че той ще е лесна плячка — никога не подценявай противника, нали така? Ще ни отнеме известно време, разбирам. Но онова, което трябва да свършим най-напред, е да ти осигурим шанса, нали? Значи той трябва първо да те забележи, да прекара с теб известно време… — Марков свъси вежди и добави делово: — Кога е кръщенето, за което ми спомена? У Макс? След две седмици, през май, нали? И той ще бъде там, и ти ще бъдеш там…

— Да. Като че ли това ще ми помогне. Той ще продължи да не ме забелязва. Какво да направя? Да припадна пред купела ли? Той направо ще ме прекрачи, ще…

— Виж, искаш ли да чуеш плана ми, или не искаш? Страхотен е… — Марков изглеждаше наистина много самоуверен. — Слушай, Линди. Слушай внимателно. Защото този път залагаме на сто процента печеливша карта. Повярвай ми, скъпа, конкуренцията само ще диша праха ни. Още докато форсира на старта, ние ще сме обиколили пистата три пъти.

— Какво си намислил?

— О, Господи, защо не се сетих за това по-рано? Казвам ти, толкова е хитро, че не може да не даде резултат, направо…

— Какво е, по дяволите?

Марков се ухили до ушите.

— Помниш ли как е в приказките? — поде той. — Тогава започвай да мислиш като девойка в беда.