Сали Боуман
Опасни сезони (18)

17.

До десет часа сутринта в сряда Роуланд все още вярваше, че може да им отнеме седмици, в най-добрия случай няколко дни, докато разнищят всичко. В десет и четирийсет и пет му стана ясно, че много греши. Финалът щеше да настъпи всеки момент. До ревюто на „Казарес“ оставаха само петнайсет минути и той се изплаши да не би да закъснее.

В десет сутринта той въртеше телефона, все още опитвайки да открие Джини, която не беше в стаята си. Вече два пъти бе слизал да проверява: нямаше я нито в ресторанта, нито във фоайето. Не отговаряше и на повикванията по пейджъра. Служителят от рецепцията, третият, с когото говореше, каза, че не бил много сигурен, но му се струвало, че я видял да излиза.

— Кога? — попита Роуланд. — В колко часа?

Човекът отговори раздразнено, че според него било малко преди осем, около осем или, може би, към осем и половина.

Роуланд тресна слушалката. Вторачи се в стената. Бе убеден, че това внезапно изчезване може да се дължи само на един човек — Паскал Ламартин. Не можеше да е заради работата — ако беше така, Джини щеше да му каже къде отива и защо. В това със сигурност имаше пръст Ламартин. Закрачи напред-назад, после спря. Ами, разбира се, сега вече му ставаше ясно. Вероятно се бяха свързали още снощи. Дали Ламартин се е обадил снощи на Джини? Може дори да са се видели? Роуланд започна да си припомня часовете, които бе прекарал сам, след като се раздели с нея. Час след час. И всяка минута от тези часове изведнъж се изпълни със съмнения.

Докато бе разговарял с Жюлиет дьо Нервал, Джини се беше върнала в хотела, в новата си стая, както се бяха разбрали. Той също бе побързал да се прибере и бе разменил няколко думи с нея на прага й, малко преди девет часа. Знаеше, че тя може да го пусне да влезе и страстно го желаеше. Гледаше бледото й лице, широко отворените й тъмни очи и си мислеше, че едно докосване, една дума вероятно ще я накарат да отстъпи. Но се пребори с желанието, което изпитваше, съобразявайки се с нещо в погледа й. Почувства, че друг път може да бъде по-настоятелен, но не и сега. Накрая се оттегли и прекара по-голямата част от нощта в спор със самия себе си дали е било правилно да се въздържа. Към четири сутринта мислите му се укротиха и той най-сетне заспа.

Сега компасът на съзнанието му се мяташе във всички посоки. Той отново и отново се връщаше към часовете, които бе прекарал сам, подреждаше ги ту по един, ту по друг начин. На моменти се чувстваше абсолютно сигурен, че неговият път, както и този на Джини, трябва да води в определена посока, но веднага губеше вяра в интуицията и въображението си и съзираше множество други мрачни перспективи.

Върна се при телефона, взе бележник, прегледа получения през нощта факс от дописника в Ню Орлиънс, който сякаш доказваше, че, що се отнася до работата, винаги може да разчита на своята интуиция и че начинът му на мислене е правилен. Реши да се обади на информаторката си Сандра от Амстердам, Сандра Лукас, най-близката приятелка на Естер в друга държава, в друг живот. Набра кода за Холандия и остави слушалката. Завъртя първите цифри на деривата в стаята на Джини и в този момент някой почука силно на вратата. Роуланд рязко се обърна, сигурен, че Джини се е върнала.

Отвори с видимо нетърпение и Линдзи видя разочарованието, което се изписа на лицето му. Тя си наложи да не обръща внимание. И без това беше прекалено нервна — от една страна заради факса, който държеше в ръката си, а от друга, защото в никакъв случай не искаше да закъснява за ревюто на „Казарес“. Все още й беше трудно да не се вълнува, когато види Роуланд Макгуайър, но твърдо бе решила да преодолее тази своя слабост.

Втурна се в стаята, поглеждайки часовника си, и размаха факса. Набързо запозна Роуланд с най-важното. Това едва ли щеше да му послужи, но така или иначе, тя се беше добрала до фамилното име на Мари-Терез и брат й Жан-Пол.

— Облеклата от висшата мода имат фирмени етикетчета, Роуланд — поде тя, — както всички останали облекла. Разбира се, техните са по-престижни. Мари-Терез е поправяла дрехи от висшата мода. Те са я респектирали. Изучила ги е до най-малкия детайл. Просто си знаех, че като е ушила онази рокля за Литиша, трябва да е поставила името си на нея. Това е била първата истинска рокля, която е изработила. Сигурна бях, че е пожелала да остави името си. Ако можех да намеря тази рокля, ако тя още съществуваше, все някъде щях да открия подписа й, името й. И го открих. Уредникът на Метрополитън Мюзиъм провери по моя молба. Роклята е там, Литиша е поставила условието да бъде запазена. И наистина има етикетче — с името, избродирано на ръка. Ето го, Роуланд, в този факс е.

Роуланд вече бе прочел факса. Намръщи се и поклати глава.

— Какво има, Роуланд? — разколебано попита тя. — Трябва да тръгвам. Ще закъснея за „Казарес“… Името има ли някакво значение за теб?

— Много умно от твоя страна. Благодаря ти, Линдзи — усмихна се той. — Изобщо не бих се сетил да го направя…

— Ами, ти си мъж. И, струва ми се, не си от онези, които се интересуват от етикетчетата на дрехите… — Линдзи замълча, искаше й се усмивката му да не е само от любезност. „Аз съм невидимата жена“, помисли си тя и се запъти към вратата, извинявайки се отново с ревюто и с Марков.

Роуланд продължаваше да се взира във факса. Името, което Мари-Терез с такава гордост бе избродирала от вътрешната страна на роклята преди близо трийсет години, му беше познато. Ривиер. Това, разбира се, беше и едно от фалшивите имена, избрани от Стар. Сега много ясно разбираше, че Стар наистина би могъл да бъде изчезналото дете от Ню Орлиънс. Но все пак не му се вярваше.

Телефонът иззвъня. Роуланд грабна слушалката, но се оказа, че е заместник-директорът на хотела. Тонът му бе притеснен и възмутен. Каза, че имало някаква млада жена, която вдигнала голяма врява; отказвала да си тръгне и настоявала да говори с англичанин на име Роуланд. Не била облечена по начина, който „Сен Режис“ окуражавал у своите клиенти и техните гости, и говорела доста несвързано. Желае ли господин Макгуайър охраната да се заеме с този случай, или предпочита да говори с нея? В момента тя била при него, в офиса му…

Човекът предаде слушалката. Щом чу акцента на момичето, Роуланд започна да разбира. Веднага изтича долу и в кабинета на заместник-директора за пръв път видя Мина Ландис. Тя плачеше и сякаш не беше на себе си. Историята се лееше от устата й несвързано и объркано. Стигаше донякъде, отклоняваше се по несъществени неща, после се връщаше назад и повтаряше вече казаното. Някъде към средата Роуланд схвана, че трябва да се действа бързо. Не седмици, не дни, не им оставаше дори час. Беше десет и четирийсет и пет. Колекцията на „Казарес“ щеше да бъде представена пред журналистите от цял свят след петнайсет минути.

„Стар“, помисли си той. Защо не бе разбрал до какви усложнения може да доведе изборът на онова име?

Вдигна очи към заместник-директора, който до този момент бе слушал безмълвно и с пребледняло лице. Подаде му картичка с телефонен номер и каза:

— Наберете го. Намерете ми Люк Мартини. Свържете се с полицията.

 

 

На Мина й се бе струвало, че нощта никога няма да свърши, че никога няма да й се отвори възможност. Най-напред, часове наред Стар беше страшно надрусан. Усети го, че се рее някъде, и погледна очите му — те излъчваха синьо-черна светлина, а зениците им бяха като топлийки.

Трябва да бе хвърлил картите тарок най-малко три пъти. Взе вана два пъти и душ веднъж, като през това време я заключваше в спалнята. Когато се върна след душа, беше някъде около два сутринта. Мина не бе сигурна, защото часовникът й беше спрял. Тя продължаваше да го тръска, да го доближава до ухото си и да наблюдава стрелките, но те не помръдваха. Стар не забелязваше нищо.

Той се бе заровил в стенния гардероб и вадеше дрехи върху един стол: черен костюм, съвсем нова бяла риза, още неразопакована, вратовръзка, черни чорапи, черни обувки. Три пъти лъска обувките, после застана пред малкото огледало на стената и взе да се оглежда. Мина си помисли, че е суетен като жена. Той опъна косата си назад, после я пусна да се пръсне около лицето и по раменете му, завъртя се на едната страна, после на другата. Усмихна се на образа си в огледалото и Мина, свита на леглото, си помисли, че изглежда по-красив от когато и да било… и абсолютно побъркан. Стар пофлиртува със собственото си отражение, спусна гъстите черни ресници над красивите си очи и отново се огледа продължително.

— Бих могъл да бъда филмова звезда — заключи той. — Наистина голяма звезда, не мислиш ли?

— Да — плахо отвърна Мина. — Предполагам, че все още можеш…

Стар се обърна и се навъси.

— О, не — почти любезно рече той. — Това не е в плановете ми. Знам какво ще е бъдещето ми. Всичко съм набелязал.

И й разказа какво ще направи на другата сутрин и точно в кой момент. Вече й го бе казвал веднъж, а сега го повтори още няколко пъти. Мина осъзнаваше колко грижливо го е планирал. Не знаеше обаче какви са изгледите му за успех.

— Разбираш ли — обясняваше й той, — ревюто на „Казарес“ ще продължи един час. Започва в единайсет и свършва в дванайсет. Аз ще съм там, по-назад, и ще го гледам. Е, не е лесно да се влезе, разбира се. Само с покани. И тези покани се проверяват много внимателно. Навсякъде има охрана, яки мъже. Но мога да я заобиколя. Направих го веднъж за тренировка, миналата есен. Мина по мед и масло. И сега ще стане, сигурен съм. Картите го показват…

Той замълча, изражението му бе замечтано и доволно.

— Разбираш ли, повечето места се запазват за знаменитости, филмови звезди, богати клиенти, редактори на модни списания, купувачи, репортери и фотографи, нали така?

— Да. Предполагам. Всъщност не съм особено запозната с тези неща…

— Но публиката ще е такава, нали? — В гласа му се долавяше раздразнение. — Е, бих могъл да вляза по този начин, можех да го уредя. Но си казах, не. Не искам да ме настанят на прекалено видно място, нали така? Искам да съм незабележим, нали? Докато настъпи моментът. Тогава ще ме забележат, разбира се. Ще ме гледат, всички онези видни личности. Всички онези богаташи. Дори може да ме заснемат, докато го правя, което би било хубаво. Ще ме покажат по всички телевизии на света, Мина, представяш ли си? В най-гледаното време. Целият свят ще види как го застрелвам.

Когато каза това, Стар вече бе легнал до нея. Беше извадил трева и някакви малки таблетки и ги редеше на фигурки върху масичката до леглото.

— Но не разбирам как ще влезеш, Стар? — тихо попита Мина.

— О, имам поканата — стрелна я с очи той. — Всички модни къщи, включително „Казарес“, дават по няколко покани на студенти, студенти по изкуствата, талантите на бъдещето. Те са ценни като злато, Мина, като диаманти. И аз имам такава. Набавена лично от самата Мария Казарес. Тъй че ще вляза заедно с другите студенти и ще седя — или стоя — с другите студенти, тоест, най-отзад, откъдето нищо не се вижда. — Изсмя се тихо. — Това не ме притеснява особено. Няма да гледам дрехите. Ще чакам края. Защото мястото на студентите е до пътеката, която използват фотографите. А тя стига точно до края на подиума. И когато след дефилетата Жан Лазар излезе да се поклони на публиката и всички пощуреят — цялата зала ще пощурее, винаги е така, а тази година овациите ще са особено бурни заради смъртта на Мария Казарес — точно в този момент аз ще направя своя ход…

Стар се усмихна особено.

— Да не мислиш, че тогава някой ще следи какво става наоколо? Не, Мина. Ще отида точно до него, точно до него и ще му видя сметката. Един куршум в сърцето. Един куршум в главата. Дори няма да видят пистолета, освен ако не снимат в момента и не извадят късмет, та когато върнат назад лентата, да си кажат: „Господи, ето го пистолета, ето го и човека…“ — Той направи странно въртеливо движение. — Искам да изглеждам добре, Мина. Искам да изглеждам като… ангел на смъртта.

Мина сложи ръка на рамото му.

— Стар — поде тя, опитвайки се да накара гласа си да звучи нормално. — Сигурен ли си, че това може да стане? Имам предвид след това в никакъв случай няма да успееш да се измъкнеш. Положението ти ще е безнадеждно. Тълпите, хората от охраната, всички ще се нахвърлят върху теб.

Мина започваше тайно да се надява, че не е възможно целият му план да успее, и това донякъде я успокояваше; но знаеше, че ако му го каже, той вероятно ще се разгневи — вече усещаше, че става напрегнат.

— Не. Това няма да се случи. Имам план как да се справя. — Вдигна пръст към устните си. — Ще ти кажа останалото след това, Мина. Ще се върна право тук да те взема. Ще се преоблека, ще сваля студентските дрехи, защото трябва да изглеждам като студент, нали? Ще бъда облечен в старото си палто, червения шал и мръсните дънки, но след това веднага ще се прибера тук и ще се измия, в случай че по мен има кръв. И ще се преоблека. Ще си сложа онзи костюм там и онази риза, а после, Мина, тръгваме да пътешестваме, ти и аз, защото ще бъда свободен, разбираш ли? Свободен за пръв път през живота си.

След това той престана да говори. Вече не отговаряше на въпросите й. Времето летеше и Мина не можеше да мисли за нищо друго, освен как да се измъкне незабелязано от него и час по-скоро да избяга от тази къща.

Стар взе две от таблетките и ги глътна; каза, че едната е „Бял гълъб“, а другата метедрин. Мина бе изненадана и изплашена от това — като се изключи марихуаната, Стар за пръв път вземаше наркотици пред нея. Той изпи няколко чаши вода, после отново я заключи и отиде в банята. Когато се върна и легна до нея, тя забеляза, че се е мил… Но не беше се измил добре, около ноздрите и по горната му устна имаше странни следи от бял прах.

Той каза, че има още една розова перла за нея и Мина се изплаши още повече. Знаеше защо я кара да вземе това нещо: защото от него щеше да се почувства сънлива и замаяна и накрая щеше да й се приспи. За часове.

Взе от него таблетката и я сложи в устата си. Трябваше да отвлече вниманието му. Помоли го да й покаже пак пистолета и той се хвана. Имаше на разположение само няколко секунди, докато той ставаше от леглото. Едва успя да изплюе хапчето на дланта си, после остави ръката си да виси отстрани до леглото. Напъха таблетката под дюшека. Стар не забеляза абсолютно нищо.

След това той попуши трева — онази толкова силна трева, от която й се повдигаше, после накара и нея да пуши, а когато забеляза, че тя не вдишва, очите му придобиха специфичния стъклен блясък. Застави я да вдишва, като извиваше нагоре лявата й ръка зад гърба и й причиняваше мъчителна болка. Трябваше да изпуши почти цяла цигара, а не бе хапвала нищо целия ден. Почувства, че главата й се върти и започват да я преследват кошмари: огромни същества, страховити птици, се спускаха стремително върху нея, понасяха я над бездна и я пускаха в някаква дупка.

Лежеше до него и се опитваше да пропъди птиците. Стар беше зает, занимаваше се с нещо, което тя не държеше да гледа. Чу го да сваля ципа си, усети движенията на ръцете, на тялото му и долови промяната в дишането му. Почувства потайност, но също и ярост. Накрая, когато не можеше повече да издържа и птиците се бяха оттеглили за известно време, предпазливо отвори очи и погледна изпод клепачи надолу.

Този път Стар бе получил ерекция. Изглежда, все пак знаеше как да го постигне. Докато Мина го наблюдаваше, той отново взе пистолета и тя се скова от страх. После видя, че оръжието е част от ритуала. Той започна да милва пениса си с цевта и плътта му потръпна. Мина стисна очи. Последваха още спотаени моменти, после тялото му се разтърси от внезапна конвулсия.

— Господи — промърмори той. — Господи…

На Мина й се повръщаше. Цялата трепереше от страх, отвращение, жалост и любов. Непрекъснато си повтаряше: „Трябва да изчакам, трябва да изчакам.“ Най-сетне, някъде на разсъмване, моментът настъпи. Птиците навън започваха да пеят, по краищата на пердетата се появиха бледи ивици сивкава светлина. Трябва да беше седем и половина, може би дори наближаваше осем. Очите на Стар бяха затворени, дишането му бе равномерно. Тя започна да се отмества сантиметър по сантиметър към ръба на леглото. Тъкмо щеше да се изправи, когато ръката му се метна и я сграбчи за китката.

— Стар — каза тя шепнешком, — не се чувствам много добре. От онази трева е. Ще повърна…

Мислеше, че ще иска да дойде с нея до банята, но той не настоя. Обърна се и тъмните му очи се взираха в нея дълго и неподвижно. „Той знае, знае, че ще го предам“ — помисли си ужасена Мина.

Но едва ли знаеше, защото й позволи да отиде. Тя влезе в малката баня; беше облечена, но краката й бяха боси. Не посмя да вземе обувките си, тогава той положително щеше да се усъмни. Вълните на световъртежа я поеха и я заподмятаха насам-натам. Потеше се силно, изпитваше ужас, че може да загуби съзнание. Повърна няколко пъти и се почувства малко по-добре. Погледна крадешком през рамо и пусна почти едновременно всички кранове — и на умивалника, и на ваната. Както се бе надявала, тръбите започнаха да дрънчат и да кашлят. Дано шумът беше достатъчно силен, за да погълне звуците от нейното бягство.

Втурна се надолу по стълбите, очаквайки всеки момент той да изкрещи, да я сграбчи изотзад. Пребори се с резетата и ключалките на външната врата и когато тя се отвори, едва не се строполи на улицата. Затича, накъдето й видят очите, първо в една посока, после в друга, докато се озова в лабиринт от улички и най-сетне се убеди, че не е възможно той да я преследва. Облегна се на някаква стена с обляно от сълзи лице. Помъчи се да успокои дишането си, но не й се удаваше. Започна да поема студения въздух на едри глътки и почувства, че пак ще повърне. Надвеси се над канавката и, давейки се, изплю жлъчна течност. Някаква жена, разхождаща кученце на каишка, я изгледа с погнуса и се обърна на другата страна.

Единствената мисъл на Мина бе да се обади вкъщи. В ушите й звучеше гласът на баща й. Но когато най-сетне откри телефон, операторът не можа да я разбере. Опитва отново и отново и загуби доста време. Тогава й хрумна друга идея, която през цялото време се бе спотайвала в дъното на съзнанието й. Мъжът и жената, които бе подслушала на „Сен Северен“ — знаеше името на мъжа, защото жената го бе споменала. Знаеше името на хотела им, „Сен Режис“. Бе убедена, че знае дори кои са, беше се досетила през нощта. Те сигурно бяха частни детективи, наети от баща й. Доколкото познаваше баща си, вероятно и той беше с тях в Париж и точно в този момент я търсеше, издирваше я.

Мина нямаше никаква представа къде се намира „Сен Режис“, отне й доста време, докато открие хотела. Непрекъснато спираше минувачи и ги питаше на смесица от английски и развален френски, но щом видеха дрехите, босите й крака, боядисаната коса и сълзите й, щом усетеха миризмата на повръщано, израженията им ставаха каменни. Не искаха и да знаят, тръгваха си и когато тя се опитваше да ги задържи, се ядосваха и бързо се отдалечаваха.

Можеше да отиде при някой полицай, разбира се. Видя двама, докато се влачеше, а после пробяга последните метри от някаква улица, наречена булевард „Сен Мишел“. Те стояха на широкото пътно платно, което гъмжеше от коли. Мина погледна реката оттатък, погледна и полицаите. Покрай нея профуча автобус и едва не я помете. Тя отскочи, ужасена. „Не — помисли си — не полицията“. Не искаше Стар да пострада, да бъде арестуван; искаше да бъде спрян и да му се помогне. Да бъде заведен на лекар, в някое тихо болнично заведение. „Не, не полицията“, повтори и затича през платното към моста, лъкатушейки между бибипкащите коли. Не видя хотела дори когато беше вече на моста. Някаква жена, по-любезна от останалите, спря и иго показа.

— Mais, il est la. En face, vous voyez…^[1] — каза тя и като забеляза, че Мина не е разбрала дори тези прости думи, я хвана през раменете и й го посочи — сграда като величествен сив замък. „Сен Режис“, името бе изписано с огромни калиграфски бронзови букви над входната площадка.

Затича се, но я забавиха още. Портиерът се опита да й попречи да влезе, а когато се промъкна край него и се шмугна сред тълпата във фоайето, никой не искаше да разбере и да я изслуша. Всичко това продължи дълго, ужасно дълго. Дори мъжът на име Роуланд, който се появи по някое време и беше мил с нея — говореше й кротко, мъчеше се да я успокои, за да престане да трепери, да плаче и да се задъхва — дори той сякаш схващаше бавно. Може би защото тя не успяваше да обясни добре и мислите й непрекъснато скачаха от случка на случка.

Забеляза точно в кой момент той най-сетне разбра за какво му говори — когато си спомни за каталога с оръжията, който бе навила и напъхала в джоба на полата си нощес, докато Стар беше в банята. Знаеше, че това сигурно ще помогне, ще го убеди, затова извади проклетия каталог и с трепереща ръка показа пистолета, който бе купил Стар.

— Той ще отиде като студент — каза Мина. — Ще седне отзад и ще чака края на ревюто. После, когато този Лазар излезе напред, ще използва ето това. — Забоде пръст в страницата. Видя как лицето на мъжа стана решително и напрегнато. — Той няма да го направи наистина, сигурна съм, че няма. Работата е там, че е болен и взема всичките тези наркотици. Не ми е сторил нищо лошо. И дори не ги мрази, онези Жан Лазар и Мария Казарес. Плака, когато тя умря, мисля, че всъщност обича и двамата. Но не иска да го признае, затова купи този…

Роуланд погледна снимката на пистолета, която момичето сочеше трескаво. Чувстваше как секундите се изнизват, докато детайлите от сценария на Стар идваха на местата си. Пистолетът, който му показваше Мина, бе черен „Берета 93 R“, изстрелващ петнайсет деветмилиметрови куршума без зареждане. Имаше настройка за изпразване на магазина в серии от по три изстрела и ефективен обсег седемдесет и пет метра. Амунициите, които му показа тя, бяха сини деветмилиметрови кухи патрони GECO, специално предназначени за максимално поразяване на тъканите. Те имаха пластмасова сърцевина, която се изместваше при изстрелването и дебалансираше куршума, тъй че, когато удари целта, той многократно да смени посоката си. Куршумът рядко напускаше тялото на жертвата, целта на конструкцията му беше именно такава.

Роуланд вдигна очи към Мина. Тя трепереше силно, всеки момент щеше да рухне. Всички въпроси, дори и най-важните, трябваше да се задават спокойно и предпазливо.

— Мина — поде той, — виждаш ли тези пачки за пистолет тук? Можеш ли да си спомниш колко от тях купи Стар?

— Пачките ли? Онези неща, които се пъхат в дръжката на пистолета? — Тя явно се колебаеше, очите й шареха из стаята. — Купи пет. Точно така, пет. Нареди ги на леглото…

В този момент Роуланд се увери, че няма време за любезности. Обърна се към заместник-директора и му каза да се обади на Мартини и в полицията. Докато чакаше да го свържат, а Мина отново се разплака, умолявайки го да не прави това.

Отблизо, от ръката на опитен човек, и един изстрел щеше да е смъртоносен. От ръката на някой не чак толкова опитен, работа щяха да свършат една-две серии.

Стар потегляше с пет пачки, всяка съдържаща петнайсет патрона. Общо седемдесет и пет, въпреки че, за да изстреля всичките, трябваше да презарежда.

Роуланд си представи за миг мрачната картина на очертаващата се касапница. „Жан Лазар и кой още?“ — запита се той.

 

 

Мерцедесът, който караше Стар, бе много скъпа кола, 600 SEL. Джини огледа тапицерията от светла кожа. Колата вероятно бе крадена. Премести се така, че да не я виждат от прозорците горе, и си записа регистрационния номер.

В първия момент, когато автомобилът спря и младият мъж излезе от него, тя не разбра, че това е Стар. Той носеше черен костюм, бяла риза и вратовръзка; наистина имаше дълга черна коса, но тя бе вчесана назад и вързана на тила му. Приличаше на млад и преуспяващ мениджър в някоя от не до там строгите професии — би могъл да е специалист по рекламата или звукозаписен продуцент, нещо от този род. После, докато той затваряше вратата на колата, го зърна за няколко секунди анфас и съмненията й изчезнаха. Точно както го бяха описали битниците: лице на филмова звезда.

Определено беше Стар. Тя се беше подготвила за дълго чакане, интуицията й подсказваше, че ако той посещава редовно Матилд Дювал, рано или късно ще се появи тук. Е, излезе права, обаче времето на появяването му я изненадваше. Жюлиет дьо Нервал бе казала на Роуланд, че в десет и половина тази сутрин ще бъде изпратена лимузина за Матилд Дювал, която ще я закара за ревюто на „Казарес“ и после ще я върне обратно.

Апартаментът на Матилд — отново по думите на Роуланд — бе на последния етаж на сградата. Джини хвърли поглед към редиците от прозорци, после се взря навъсено в мерцедеса. Фактът, че Стар бе оставил колата така безцеремонно в забранена за паркиране зона, показваше, че няма намерение да се бави. Джини се разтревожи. Госпожа Дювал бе възрастна и слаба — и живееше сама. Поколеба се, после се втурна по покритото стълбище.

Пътят й бе преграден от масивна заключена врата. Надникна през стъклата в голямо фоайе, покрито с мраморни плочи, над което се извисяваше великолепен открит асансьор с цвят на бронз. Фоайето и асансьорът бяха същите както в сградата на Хелън; и тук липсваше портиер, който да следи кой влиза и излиза. Беше някак безлюдно и тихо. Джини допускаше, че жилищата са собственост на хора, достатъчно богати, за да притежават по няколко къщи. Вероятно и тук, както в сградата на Хелън, болшинството апартаменти повечето време стояха празни, понякога дори с месеци.

Погледна таблото със звънците и монтирания в стената интерком. Натисна бутоните за другите два апартамента на десетия етаж, но никой не отговори. Започна да звъни на по-долните етажи и на шестия опит й провървя. Обади се нетърпелив женски глас. Със силен американски акцент и, както се надяваше, на убедително лош френски Джини бързо обясни, че гостува на приятели тук. Те й дали ключ за апартамента, но не и за външната врата.

— О, колко глупаво, тези идиоти… — Жената се впусна в кратка изобличителна реч по повод на досадната ситуация, която се повтаряла средно по четири пъти седмично. После, след още няколко плахи молби на Джини, стори онова, което никой жител на американски град не би направил: натисна бутона на автомата. Джини бутна вратата и влезе.

Отиде при асансьора и погледна нагоре, усещайки как по гърба й полазват тръпки от страх. Стрелката за етажите сочеше десет, тя виждаше само дъното на клетката, високо над себе си. Не се чуваше абсолютно нищо.

Замисли се какво да предприеме. Можеше да чака; можеше да блъска по вратите на апартаментите, докато открие някой, който да й позволи да използва телефона му; можеше да се качи до десетия етаж по аварийното стълбище.

Представи си възрастната жена самичка, представи си Стар, който току-що бе купил онзи сериозен пистолет от Шантал. Тръгна към вратата за аварийното стълбище, но след две крачки замръзна на място. Асансьорът бе забръмчал. Погледна — кабелите и противотежестите бяха започнали да се движат. Стар слизаше.

„Почакай — каза си тя, — дръж се, сякаш живееш тук. Просто си стой до асансьора, какво по-естествено от това? Почакай и виж дали слиза сам.“

Не слизаше сам. До него стоеше жена, която със сигурност беше Матилд Дювал; ръката му я обгръщаше и крепеше. Когато клетката спря и Джини видя през решетката старата жена, сърцето й се сви от жалост и страх за нея. Тя беше съвсем дребна и явно немощна. Бе се облякла изцяло в черни дрехи, които преди четирийсет години може и да са били модерни. Носеше нови черни ръкавици и ръцете й трепереха, Джини не можеше да прецени дали това се дължи на старостта й, или е от страх. Когато Стар посегна към вратата, старицата вдигна лицето си и Джини се сепна. Матилд Дювал имаше остра глаукома, очите й бяха синкави, мътни, почти непрозрачни.

— Добър ден, госпожо, господине — каза Джини, когато вратата се отвори. Кимна учтиво на възрастната жена. Матилд Дювал не отговори, дори не обърна глава. „На практика сляпа — помисли си Джини, — а също и глуха.“

Чувстваше, че Стар не откъсва очи от нея още от мига, в който я бе съзрял. Мислите й продължаваха да се лутат в съзнанието й. Да говори или да си мълчи? Да не предприема нищо сега или да се намеси?

Самата Матилд Дювал направи намесата й неизбежна. Щом пристъпи навън във фоайето, тя залитна и едва не падна. Ръката на Стар я прихвана по-здраво, той я изправи на крака и опита да я накара да се движи по-бързо.

Само след няколко стъпки старицата спря и притисна ръка към гърдите си.

— Един момент, Кристоф — чу я да казва Джини. — Вървиш твърде бързо за мен… Не забравяй, аз вече съм стара…

Той пренебрегна молбата й. Личеше си, че ако трябва, ще я влачи, но ще я изкара навън. Изруга тихо, хвана я подръка и я задърпа. Джини се приближи.

— Госпожа Дювал? — поде тя. — Болна ли сте? Може ли да ви помогна? Един момент, господине…

Устните на Матилд Дювал бяха сини, дишаше трудно. Джини вдигна очи и срещна нетрепващия поглед на Стар. Посочи му пейката и предложи госпожа Дювал да поседне за малко. Стар се поколеба, но отстъпи. Хвърли бърз поглед към старицата и помогна на Джини да я заведе до пейката, Джини седна до нея, а той се отдръпна.

Джини взе ръцете на госпожа Дювал в своите и започна да й говори. Стремеше се да печели време. Дали не трябва да извикат лекар? Дали не е неразумно от страна на госпожа Дювал да излиза в такъв ден, когато започва да вали и е страшно студено?… Това продължи приблизително трийсет секунди. Очите на Стар не се откъсваха от лицето й нито за миг.

— Вие не сте французойка. Американка сте, нали? — Той бъркаше в джоба си. Извади флаконче с таблетки.

— О… да, американка съм. — Джини го стрелна с поглед. — Не бях разбрала… Слушайте, тя наистина не изглежда добре. Устните й са сини и…

— В тази сграда ли живеете?

Той изсипа на дланта си една таблетка, очите му продължаваха внимателно да се взират в лицето й. „Гласът му — помисли си Джини, — този странен нисък и въздействащ, но неподлежащ на определение глас, отговаря точно на описанието.“

— Какво? О, да, тук живея. — Този отговор й се струваше най-безопасен. Едва ли можеше да твърди, че е на гости, но познава госпожа Дювал. Така или иначе, Стар сякаш прие отговора й.

— Тя има стенокардия — осведоми я той с равен тон. — На осемдесет и пет години е. Просто й трябва една от тези таблетки. Слага ги под езика си. Те правят чудеса. След една-две минути ще е добре…

При тези думи мушна таблетката между устните на госпожа Дювал. Тя се усмихна леко от благодарност, мътните й очи се впериха в пространството, на две стъпки от него. Стар се изправи и каза:

— Покажете ми ключа си.

— Моля? — Джини вдигна очи към лицето му. То не издаваше абсолютно никакви чувства.

— Ключа ви. Живеете тук, тъй че, предполагам, имате ключ, нали?

— О, за Бога… — Джини стана. — Какво е това? Разбира се, че имам. Живея на шестия етаж. Вижте, наистина мисля, че трябва да извикаме лекар…

— Съгласен съм. — Той се усмихна. — Хайде да се качим в апартамента ви и веднага да се обадим. Ще дойда с вас. Така добре ли е?

Джини се изплаши; съзнаваше, че страхът и нерешителността се четат на лицето й.

Той дори не се замисли. Навъси се леко и пъхна ръка в джоба на черния панталон.

— О, по дяволите — каза меко. — Картите ми показаха, че трябва да очаквам неочакваното. Тази сутрин. Това ми се падна. Струва ми се, че вярно са показали.

Говореше с хладен, лишен от емоции тон. Въздъхна леко, после вдигна рамене и извади пистолета. Вдигна го с нетрепваща ръка и леко раздразнено изражение. Джини се вторачи в пистолета, който беше насочен право в гърдите й от разстояние един метър.

— Вижте, моля ви… — заговори тя. — Не разбирам. Просто исках да помогна на госпожа Дювал и…

Стар не я слушаше.

— Можеш ли да караш кола? — намръщено я попита той.

Джини се опитваше да спазва правилата: да не го гледа в очите, да говори разумно, да не показва страх.

— Да, мога, но… чуйте…

Млъкна. Разбра, че току-що бе направила глупава грешка и Стар бе забелязал реакцията й. Той имаше изключително пъргав ум.

— Няма нищо — отвърна едва ли не учтиво. — Отговорът ти беше правилен. Ако беше казала, че не можеш, трябваше да те застрелям веднага. Всъщност засега не искам да го правя. Може да се вдигне шум, да стане бъркотия. И плановете ми да се провалят… Трябва да се застраховам от всичко, което може да ми попречи, нали разбираш. Трябва да бъда гъвкав, изобретателен. Роден съм си такъв, тъй че няма проблеми. Сега иди при онзи мерцедес отвън. Не е заключен. Седни на шофьорското място. Аз ще се кача отзад с госпожа Дювал…

Той замълча и отново се понамръщи. „Като човек, който планира нормалните си занимания за деня, леко раздразнен при мисълта за възможните дребни спънки“, помисли си Джини.

— Умна ли си? — С леко щракване той свали предпазителя на пистолета.

Джини се вторачи в оръжието. Преглътна.

— Не съм безразсъдна, ако това имате предвид.

— Добре. Тогава не прави глупости, нали? Като например да се разпищиш или да се опиташ да бягаш. Щом ти дам ключовете, включваш мотора и караш, и то както трябва. Иначе ще стрелям и госпожа Дювал ще престане да получава пристъпи на стенокардия…

Старата жена, изглежда, долови собственото си име. Лицето й бе възвърнало цвета си и тя за пръв път прояви интерес. Вдигна синкавите си очи и се усмихна. Джини й помогна да стане и тя замърмори под нос. Докато прекосяваше фоайето със скорост на костенурка, каза на любимия си Кристоф, че е добро момче, след като проявява такова търпение…

Излязоха навън и Джини огледа улицата. Тя беше пуста. Ръцете й бяха започнали да треперят. Отвори вратата до шофьорското място и седна. Погледна седалката, пода около педалите и тихо изстена. Стар и госпожа Дювал се настаниха зад нея. Старата жена извади броеница. Джини не смееше да се обърне, но чуваше тракането на зърната. Устата й бе пресъхнала от ужас. Още с влизането си в колата бе забелязала, че по кожената седалка е разплискано нещо лепкаво и кафеникаво; до краката й имаше все още влажна локва от…

— Да, кръв е. — Стар се бе навел напред и тъкмо опираше дулото на пистолета в тила й. — Знаеш ли колко човека съм убил тази сутрин? Трима. Третият беше шофьорът. Кръвта на седалката е от него. В момента тялото му е в багажника. Включи мотора, карай до края на булеварда, после завий надясно.

Джини се чудеше дали не може да задави мотора. Натисна силно педала за газта и напомпа, преди да завърти ключа за запалването. Стар се разсмя.

— Няма да стане. Не и с мерцедес. Карала ли си някога мерцедес? Те са най-добрите, коли. Моят баща иска най-доброто. Мерцедеси, ролс-ройси. Има четири, знаеше ли това?

Моторът забръмча. Джини се поколеба, после внимателно потегли по булеварда. Зад гърба й зърната на броеницата продължаваха да потракват.

— Тя не се моли за теб. Нито за мен — словоохотливо поде Стар. — Моли се за майка ми. Майка ми умря. Почина съвсем ненадейно в понеделник следобед. Вероятно е прекалила с малките хапчета. Матилд го твърди. Пишела ми писмо и взела три от специалните си таблетки. Доста глупаво от нейна страна. Така и не довършила писмото. Загубила съзнание. Започнала да се гърчи. Според Матилд това продължило доста време. Не е било особено красиво. Но смъртта никога не е красива, предполагам.

Джини не отговори и това, изглежда, го бе подразнило. Поглеждайки в огледалото за обратно виждане, забеляза, че отново се е навъсил.

— Майка ми беше много известна жена — каза той с настоятелен тон. — Световноизвестна. Сигурно знаеш името й. Мария Казарес. — Замълча, после й нареди: — На следващото кръстовище завий наляво. Ти каква си? От полицията, от някаква служба в полицията? Частен детектив? Да не би да те е наел бащата на Мина?

— Не. Журналистка съм — отвърна Джини, опитвайки се да говори спокойно. — Проучвах изчезването на Мина.

— О, така ли? И смъртта на Касандра? Много лошо се е получило. Прочетох във вестника. Мина не знае, разбира се. — Замълча за момент. — Журналистка. Това е хубаво. За американски вестници ли пишеш?

— Понякога. Но живея в Лондон. И работя в английски вестник. „Кореспондент“…

— О, знам го. — Тонът му беше доволен. — Това е влиятелен вестник, нали? Като „Таймс“?

— Да. Може да се каже.

— Хей, това е чудесно. Завий надясно тук, после продължавай по булеварда… — Сега й се усмихваше от огледалото за обратно виждане. Усмивката му смразяваше кръвта й. — Знаеш ли, преди малко във фоайето за момент бях озадачен. Защото, както ти споменах, картите ми показаха да очаквам неочакваното, но също и че неочакваното ще бъде нещо хубаво, нещо полезно… — Отново се навъси. — Знаеш ли каква е истинската причина да не те застрелям още там? Няма нищо общо с шофирането. Поизлъгах те малко. Не те застрелях, защото изчаквах. Очевидно ти беше изненадата, но в началото тя не изглеждаше особено приятна. Струваше ми се, че може да провалиш всичките ми планове. Ала се доверих на картите, нали разбираш. И не сгреших, като им се доверих. Защото ти си случайност, да, но също така си точно онова, което ми трябва. Намали скоростта. Завий тук наляво.

Джини едва държеше волана. Знаеше, че се поти от напрежението и се надяваше той да не забележи това. Все още усещаше дулото на пистолета на тила си. Той го движеше нагоре-надолу в нещо като милувка. Джини много се боеше от пистолети. В Босна, а и на други места бе виждала отблизо какво могат да причинят на човека съвременните оръжия. Преглътна и се помъчи да говори спокойно.

— Защо аз да съм онова, което ти трябва?

— Защо ли? — изненада се той. — Не се ли досещаш? Защото можеш да напишеш моята история, разбира се. Можеш да обясниш. Ще ти дам изключителните права, ако желаеш. За да можеш да я публикуваш по целия свят. Така се прави, нали?

— Да. Прави се. С най-сензационните истории. Понякога.

— О, тази ще бъде много сензационна. — Въздъхна. — Когато се разчуе, ще стана известна личност. Знаменитост. Хората ще знаят името ми, тук, в цяла Европа, в Америка. Ти ще ми помогнеш да се превърна в звезда, нали?

Джини започваше да разбира. Досещаше се накъде я води той, във всякакъв смисъл. Намираха се съвсем близо до Фобур Сен Оноре и тя вече виждаше прочутия частен хотел, превърнал се в седалище на фирма „Казарес“. Виждаше сградата непосредствено до двора, където щеше да бъде представена колекцията. Виждаше сателитните антени, телевизионните екипи, тълпите модерно облечени хора, сновящи напред-назад по платното, в очакване да бъдат пуснати вътре. Подвоуми се и каза тихо:

— Звезда ли? Стар е едно от имената, които използваш, нали? Понякога се наричаш Стар?

— Точно така. Можеш да ми казваш Стар, ако искаш. Нали разбираш, докато разговаряме, докато ме интервюираш. Но когато пишеш историята, трябва да използваш истинското ми име, името от акта ми за раждане: Кристоф Ривиер. Намали, намали скоростта. Дай надясно. Спри пред онези врати там…

Джини изпълни нареждането му. Погледна високите железни порти, на които бе прикрепена табелка с надпис „Казарес“. Зад тях имаше тясно дворче и редица от двайсетина гаража, които навремето вероятно са били конюшни и помещения за каляски. Стар вдигна някакво малко електронно устройство и портите се отвориха. Каза й да кара до последния гараж, където отвори стоманената врата със същото устройство. Тя вкара колата, спря и изключи двигателя.

Гаражът бе малък. Имаше място само колкото Стар да помогне на госпожа Дювал да слезе. Той замъкна старата жена до входа и веднага се върна.

Джини седеше съвсем неподвижно и гледаше пред себе си. Знаеше какво ще последва. Той щеше да заключи вратата и да я остави тук с мъртвеца в багажника.

— Моля ви — поде тя, когато Стар се върна до отворения й прозорец. — Моля ви, не ме заключвайте тук.

— Няма да се бавя — отвърна той с успокояващ тон. — Ще се върна да те взема. Дай ми ключовете от колата. Така. Сега слушай. Няма телефон, махнах го. Не можеш да помръднеш колата, вратата е от петсантиметрова стоманена плоча, високо качество. Никой няма да те чуе, ако викаш или блъскаш по вратите, защото всички останали коли на „Казарес“ са навън, строени са на „Сен Оноре“ и чакат да откарат важните персони след края на ревюто. Никой няма да се върне тук още най-малко час и половина. Освен мен, разбира се. Няма да се бавя. Трябва само да отида и да убия баща си. Дълго време съм чакал този миг. Планирам го още откакто разбрах, че той е моят баща, а това стана преди повече от година. Като свърша тази работа, веднага се връщам тук и…

Той за пръв път се поколеба. Цевта на пистолета трепна леко. Джини забеляза тревожното изражение, което се появи в красивите му очи.

— И ако тогава съм малко нервен, не се плаши, разбра ли? Това просто ми се случва понякога. Получавам онова главоболие, точно зад очите. Ще ти покажа какво да правиш. Трябва просто да ме милваш, за да ми мине. Освен това имам таблетки, специални таблетки. Може да взема една, за да го отпразнувам, нали разбираш? — Той се усмихна. — Може да дам и на теб. Ще видим. А сега, имаш ли часовник? Ще се върна към единайсет и двайсет, най-късно единайсет и половина. Аз… ей, за малко да забравя. Как се казваш?

— Дженъвийв. Казват ми Джини. Стар, моля те… — Джини замълча. Питаше се дали ако внезапно блъсне вратата навън, това ще го свари неподготвен, дали ще успее да избие пистолета от ръката му. Боеше се да рискува, пистолетът бе на пет сантиметра от лицето й. — Виж, защо не ми позволиш да дойда с теб? Така ще напиша историята ти по-добре…

Стар, изглежда, се колебаеше и за момент Джини си помисли, че идеята й ще свърши работа. Но той поклати глава и със същия нисък, ужасяващо разумен глас обясни:

— Не, не мога. В „Казарес“ са сложили хора на вратите, отпред и отзад. Наистина сериозна охрана. Аз мога да вляза с Матилд, това е уредено. Но теб няма да те пуснат, Джини. Не те познават, нали разбираш? Единайсет и двайсет, нали? Времето е най-важното нещо за свободния човек…

Той затвори вратата още преди да бе излязла от колата. Когато стигна до нея, Джини чу щракането на ключалката и резетата. Сега в гаража бе тъмно като в рог. Протегна ръка да напипа колата и докосна нещо, което трябва да бе багажника. Вцепени се и се заслуша. Чуваше нещо, сигурна бе, че чува шум от движение, вътре в багажника. Непостоянен потаен шум. Изстена от страх и отстъпи. После се хвърли върху вратите и ги задърпа. Те не помръднаха и на сантиметър. Откъм колата долиташе тих звън на падащи капки. Джини се сви до вратите. Отвън Стар отвеждаше госпожа Дювал и с нотки на нетърпение в гласа я подканяше да върви малко по-бързо. Нали не искала да закъснее за големия ден на любимата си Мария?

Джини зачака. Чуваше как стъпките се отдалечават. Знаеше какво трябва да направи, но минаха няколко минути, докато събра кураж. Трябваше да отвори багажника, непременно трябваше да го отвори. След малко вдигна капака с треперещи ръце и вътре светна лампичка. Всичко се виждаше ясно. Моментално й се прииска да не беше така. Нададе сподавен вик и отскочи назад. Онова в багажника се движеше. Затисна устата си с ръце. Много трудно й беше да не изпищи и още по-трудно — да не затръшне капака.