Сали Боуман
Опасни сезони (20)

19.

— Сладка работа — рече Стар, когато вратата на гаража се вдигна. Беше застанал точно пред Джини, преграждайки пътя й за бягство. Тя го гледаше вцепенена. Целият беше в кръв — по ризата, по ръцете, под ноктите, по врата, по лицето. Отпред косата му бе сплъстена от кръв, по падаща над челото му къдрица се виждаха остри бели частици. „Кости, дребни частици от кости“, помисли си Джини и затисна устата си с ръце. Прогизнал в кръв, с широка усмивка на лицето, той захвърли някакъв балтон и чифт черни ръкавици.

Тя отстъпи назад разтреперена и се подпря на стената. Колко хора още беше убил? Само Жан Лазар, само шофьора на тази кола или, както твърдеше, повече? Шофьорът беше млад мъж, доколкото можеше да се прецени възрастта на човек, на когото е отнесено половината лице. Тя бе свалила зеления шал и го бе притиснала към ужасните рани. Знаеше какво ще стане, защото в Босна бе виждала подобни неща; нищо не можеше да го спаси и беше безсмислено да се мъчи да спира кръвта. Въпреки това се опита, измина повече от час, преди човекът да умре.

Сега и тя бе изцапана с кръв. Облечена бе с пуловер и дебело палто, но от шока й беше страшно студено. Не можеше да спре да трепери и Стар, когато най-сетне забеляза това, изглеждаше доволен.

— Няма нищо. Няма нищо — каза той. — И аз се бях разтреперил. Съвсем мъничко. Точно преди… точно преди да го направя, нали разбираш. Не се срамувай, Джини, това е в реда на нещата.

— Не мога да шофирам. — Тя се дръпна от него, после протегна ръце. — Виж. Не мога да шофирам с тези ръце…

Той я зашлеви, силно и без предупреждение. Джини залитна и едва не падна. Когато го погледна отново, на лицето му се бе появило изражението, което Шантал бе описала: кожата бяла, очите блестящи… В него имаше нещо ужасно, нещо, което дълбоко я отвращаваше.

— Ще караш, мамка му. Ще караш, и то още сега.

Хвана я за реверите на палтото и я блъсна във вратата на автомобила. Щеше да добави заплашителното „иначе“, но се отказа. Бе видял страха й, бе усетил нейното примирение. Джини се почувства засрамена, а срамът я накара да се ядоса. Изпълни нарежданията му колкото можеше по-бавно. Сега до тях долиташе далечен вой на сирени, но Стар сякаш не го чуваше, сякаш не осъзнаваше опасността.

Седеше изправен на седалката до нея, насочил пистолета към стомаха й. Джини изкара мерцедеса на улицата толкова бавно, колкото посмя, молейки се да види полицейски коли, да чуе шум от тичащи крака. Стар я насочваше през лабиринт от тесни улички и тя все се надяваше, че ще стигнат до някаква преграда. Но напразно. Воят на сирените бе много силен, после се отдалечи, а той сякаш продължаваше да не го чува. Беше се вглъбил в нещо, в някакъв свой собствен филм на ужасите, но въпреки това беше нащрек и й нареждаше да кара първо наляво, после направо, а след това да завие надясно.

Веднъж, когато й се стори, че Стар не следи действията й, когато погледът му беше фиксиран, но сякаш незрящ, Джини рискува да включи всички фарове и мигачи, опитвайки се да привлече вниманието. Но той забеляза веднага.

— Не го прави — каза. — Само недей да ми въртиш шибани номера. Изключи ги. Ще ти дам историята на живота ти. Искаш я, нали? Дай надясно.

Тогава Джини разбра къде отиват. Той я водеше по по-пряк път от онзи, който бяха използвали сутринта, но определено се връщаха на улицата на Матилд, в нейния апартамент. Мозъкът й вече работеше по-добре, страхът и гневът отстъпваха място на изключителна яснота и точност. Тя съвсем ясно си даде сметка, че ако се качи с него в онзи апартамент, той рано или късно ще я убие. Това трябваше да се предотврати, но не виждаше по какъв начин да го стори. Ако откажеше, той щеше да я застреля в колата, на улицата, във фоайето или в асансьора. Поколеба се.

— Стар — поде след малко, намалявайки леко скоростта, — чу ли сирените, докато бяхме там?

— Не. Защо?

— Ами, просто си мислех. У Матилд ли се връщаме?

— Да.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? Трябва да са ни видели, нищо чудно в момента да ни преследват и ако се задържим прекалено в апартамента… той може да се превърне в клопка за теб. Знаеш какво ще стане. Ще обкръжат сградата, ще ти отрежат пътя, за да не можеш да избягаш…

— О, но аз не искам да бягам. — Той й се усмихна широко.

— Не беше ли го разбрала?

— Не. Струва ми се, че не. Но, Стар…

— Виж, аз не съм глупак, ясно ли е? — В гласа му прозвуча поредният от непредсказуемите му гневни изблици. — Никой не успява да избяга. Днес, утре, другата седмица те затварят кръга и те довършват. А дотогава ти си моя заложница, ситуацията е такава, нали? Ти знаеш как действат и аз знам как действат. Евакуират сградата. Обкръжават я. Разполагат най-добрите си снайперисти по покривите. Заемат апартаментите отсреща, в съседство и отдолу. Инсталират подслушвателните си устройства, за да разберат в коя стая си. Обаждат се по телефона. Карат някой мазен гадняр, някой шибан психиатър да разговаря с теб. Захващат се да ти правят психологически портрет, нали така? И са толкова мили, толкова отзивчиви. Казваш, че искаш кола, самолет, хеликоптер — някаква такава щуротия, а на тях не им мигва окото. „Разбира се, Стар, няма проблем. Не искаш ли да ти набавим още нещо? Яхта например? «Конкорд»? Какво ще кажеш да те уредим за Ориент експреса?“ — Той се разсмя. — Да не мислиш, че съм толкова тъп да повярвам на всичко това? Гледал съм го на видео милион пъти… Свий тук наляво… Знам ги какво правят. Оставят те да се изпотиш. Чакат напрежението да те съсипе. Изтощават те. Правят си сметката, че рано или късно ще ти се доспи и ще започнеш да се пречупваш. После, когато решат, че подходящият момент е настъпил, изпращат щурмоваците си вътре. Тези мъже са добри. Ще те измъкнат от тук за по-малко от трийсет секунди. А аз… Знаеш ли какво ще стане с мен? Същото, каквото става с всичките други нещастници — ще умра като шибан плъх в шибаната си дупка… — Въздъхна дълбоко. — Е, в моите планове не влиза да умирам така. Никога.

Джини безмълвно изслуша продължителния му монолог, той беше толкова правдоподобен, че я побиваха студени тръпки. Вкопчи се във волана, току-що бяха навлезли в далечния край на улица „Рене“. Къщата на Матилд Дювал беше само на три пресечки. Намали скоростта.

— Но си планирал да умреш? — попита тихо. — Така ли е?

— Може би. — Погледна я загадъчно и се усмихна. — Това те безпокои, нали?

— Разбира се. Умреш ли ти, умирам и аз. Имам чувството, че ти току-що произнесе смъртната ми присъда. — Джини лека-полека възвръщаше самообладанието си. Погледна го и добави: — Макар да не ми е много ясно как ще напиша историята ти, ако съм мъртва.

— Ще разбереш. Съвсем скоро. — На устата му отново се появи загадъчна усмивка. — Само не задавай въпроси, нали? Не обичам жени, които непрекъснато ме засипват с шибани въпроси. Аз… Какво правиш, мамка му?

Джини току-що бе видяла минувачите пред себе си и ги бе разпознала. По тротоара на около четирийсет метра от нея и на двайсетина метра от къщата на госпожа Дювал вървяха Паскал и Мариан.

Бяха хванати за ръка. Паскал бе преметнал през рамо чантата с фотоапаратите и обективите. Леко се бе наклонил към Мариан и я слушаше, а тя подскачаше и бърбореше, вдигнала лице към баща си. Джини натисна педала на газта. Стар ръгна пистолета в слабините й.

— Там има някакви хора, Стар…

— Удряй спирачките! Веднага!

— Стар, ще те видят. Целият си в кръв. Те ще…

— Спирай! Тук. Броя до три и стрелям. Едно, Две…

Джини спря. Намираха се точно пред къщата на Матилд Дювал. Паскал и Мариан бяха на десетина метра зад колата, на тротоара откъм нейната страна. Виждаше ги в страничното огледало как приближават.

— Стар, чакай… — Още няколко секунди и щяха да ги отминат, щяха да отминат сградата на Дювал и да влязат в съседната. Те продължаваха да говорят, да се смеят, възможно бе да не забележат нищо. — Стар, сега не ти трябват неприятности. Само…

Той се беше пресегнал, бе дръпнал ключовете от таблото и вече слизаше. Джини не откъсваше очи от страничното огледало. Чуваше високото детско гласче. Сърцевидното лице на Мариан все още бе вдигнато към баща й. Тя бе облечена с морскосин вълнен чорапогащник, плисирана пола на червени и морскосини карета и морскосиньо яке. Тъмната й коса бе наскоро подстригана късо с бретон. Сивите очи, които толкова приличаха на бащините й, бяха вдигнати към Паскал. „Тя е само на девет години“, помисли си Джини. Стар затвори отсрещната врата и тръгна да обикаля колата. Само още няколко секунди. Все още беше възможно да не го забележат. Ако тя остане в колата и седи съвсем неподвижно, ако Паскал не я види и Стар не каже нещо. „Моля те, Господи!“, безмълвно призова тя Всевишния.

Един метър, половин метър. „Хайде, минавайте“, подканваше ги мислено. „Погледни, татко… онзи човек там…“ Реакцията на Паскал, изострена от годините, прекарани във военни зони, бе мигновена. Още преди Мариан да забави крачка, преди да произнесе озадачената си забележка, той беше спрял и я бе грабнал в ръцете си. Тъкмо се готвеше да се обърне и да се отдалечи, когато Стар стигна до вратата, отвори я и каза:

— Хайде, Джини, слизай.

Джини не помръдна. Виждаше как бледото лице на Стар се навежда към нея, как се надвесва в колата, виждаше пистолета и си мислеше, че той не само е оглушал, но и е ослепял. Не бе чул сирените, а сега не виждаше Паскал и Мариан. Да можеше да им даде само още петнайсет-двайсет секунди, това щеше да е достатъчно. Вторачи се в пистолета, в очакване да чуе отдалечаващите се стъпки. Но не се чуваха никакви стъпки, цареше ужасна бяла и безкрайна тишина. Тогава Стар се развика. Крясъците му пронизваха сърцето й и отекваха в улицата.

— Вън от шибаната кола, вън, веднага! Излизай или ще ти пръсна шибаната глава. Вън! Вън!

Тя побърза да слезе, защото разбра, че отговорът може да е в бързината, не в бавенето. Измъкна се и се изправи, право в ръцете на Стар, а той изви нейните зад гърба, забивайки пистолета в гърлото й. С ъгълчетата на очите си Джини зърна Паскал на метър и нещо вляво, стиснал Мариан в прегръдките си, едната ръка около кръста й, другата, с разперени пръсти, притиснала главата й към рамото му. Видя лицето му като в мярнал й се за миг кадър от филм: пребледняло, напрегнато, уверено — неговото изражение пред огневата линия. Дали Стар ги бе забелязал? Съзнаваше ли, че са тук?

— Моля те, Стар — поде тя, промъквайки се между него и тях. Опита се да привлече погледа му върху себе си и вдигна свободната си ръка към неговата. — Просто ме отведи вътре. Искам да съм вътре, с теб…

Нещо ставаше с лицето, с очите на Стар, нещо се прокрадваше в тях и му придаваше ново, съсредоточено и жадно изражение. Сега ръката му обгръщаше рамото й и хватката му беше по-нежна. Той я задърпа към стълбището, търкайки пистолета по врата й. Нагоре, по всичките осем стъпала на входа под арката. Взе да рови с лявата ръка в джоба си, извади ключовете и й ги даде.

— Ти ще отключиш. Отваряй скапаната врата и викай асансьора, бързо!

„Всичко е наред“, помисли си Джини. Наоколо не се забелязваше никакво движение. Нямаше никой, само тя, Стар и ключовете. Светът се бе свил до това тясно претъпкано пространство. Ръцете й трепереха, не можеше да ги спре. Трепереха толкова силно, че не успяваше да напъха ключа в ключалката, той дращеше и потракваше по метала.

— Дай да ти помогна, Джини — каза студен глас вдясно зад нея и тя почувства ръката на Паскал да обхваща нейната. Ключът веднага влезе в ключалката.

 

 

Паскал усещаше как фотоапаратът в съзнанието му щрака и запечатва серия от бързи, наситени с динамика кадри. Елегантната кола, шофирана някак странно, набираща скорост, после спираща рязко, само на няколко метра пред тях. С част от съзнанието си той продължаваше да слуша бърборенето на Мариан за предстоящия чай по случай рождения й ден, за фокусниците, които вадят зайци от шапки, но същевременно виждаше мъжа, който слизаше от предната врата на колата, виждаше кръвта по него, а после и блясъка на метал в ръката му. И все още всичко е наред, защото държи Мариан в ръцете си и ей сега ще се обърне и ще тръгне към входа отзад, на по-малко от пет метра зад тях, а човекът, някакъв луд с отсечени движения като на марионетка, сякаш дори не осъзнава присъствието им на улицата. Все още има време да прикрие с тялото си Мариан. „Трябва да вървя, не да тичам“, каза си. В този момент чу името на Джини, не се обърна, нито помръдна от мястото си — което би било единствената правилна реакция, но също така и най-ужасната грешка.

Джини печелеше време за него. За миг, който не продължи повече от десет секунди, но му се стори вечност, Паскал остана да наблюдава усилията й. Тя ги закри с тялото си, после влезе под арката заедно с онзи мъж и тръгна по стълбището, давайки му време да свали Мариан на тротоара и да я бутне във входа на предишната къща.

— Не мърдай — каза й той. — Изчакай, докато вляза в съседната сграда с Джини и онзи човек и вратата се затвори. Тогава тичай вкъщи при мама. Предай й да се обади в полицията, веднага. Разкажи й какво си видяла. Къде съм. Разбра ли ме, Мариан?

Тя вдигна пребледнялото си личице и впи разширените си от страх очи в неговите.

За миг Паскал изпита ужас, че тя ще се разплаче, ще започне да възразява или ще се вкопчи в него, но изражението й стана спокойно и решително. Мариан кимна и сърцето на Паскал, който за пръв път забелязваше колко прилича дъщеря му на него, внезапно се сви от болезнена любов. Стисна ръката й и изтича безшумно назад по тротоара и по стълбите. Докато помагаше на Джини да пъхне ключа в ключалката, в съзнанието му се трупаха нови късчета информация. Пистолетът беше „Берета“, „Берета 93R“, а мъжът, който го държеше, не бе свикнал да борави с огнестрелно оръжие, бе превъзбуден, но със забавени реакции. Паскал наблюдаваше бледото му лице и неспокойните му очи. Струваше му се, че той всъщност не осъзнава неговото присъствие, не го вижда. И тримата влязоха във фоайето, вратата зад тях се затвори и тогава, в средата на шахматния под от черни и бели плочки, с лице към асансьора, стиснал Джини пред себе си и опрял дулото на пистолета до шията й, той като че ли за пръв път забеляза Паскал. „Пусни лентата по-бавно“, мислеше си Паскал, защото пред очите на човека сякаш се въртеше някакъв филм. Въртеше се на твърде високи обороти, с прекалено много кадри за секунда, така че картината се мяркаше и веднага изчезваше.

Паскал срещна погледа му и се усмихна, сякаш бяха стари познати. Преметна фотографската чанта през рамо и попита:

— Искате ли да извикам асансьора? За кой етаж?

Простотата на въпроса като че ли помогна на мъжа.

— Само отворете вратата — каза той.

Паскал отвори с бавни движения, за да не се почувства той заплашен. Мъжът влезе заднишком, продължавайки да държи Джини и да тика пистолета в шията й. Паскал си даде вид, че затваря вратата, но в последния момент я задържа и пъхна крак в отвора.

Опитваше се да разгадае изражението на Джини, да открие нещичко, което да го ориентира. Не можеше да действа със сила, нито пък да заплашва. Очите на Джини, разширени от страх, бяха приковани в него. Когато задържа вратата, видя, че чертите й се напрегнаха от усилие да му внуши нещо. Забеляза съвсем преднамерения й поглед към неговата фотографска чанта.

— Мога ли да помогна с нещо? — рече, опитвайки се да дешифрира посланието. — Аз работя с Джини, нали разбирате, и… — Намръщи се. Колебаеше се как да продължи и изведнъж се досети. — Аз съм фотограф…

— Така ли? — Мъжът впери в него размътения си поглед, но после сякаш очите му се избистриха. Направи леко гърчещо се движение. — Това фотоапарати ли са? — Той отсечено кимна с глава към чантата на Паскал. — Фотоапарати ли носите вътре?

В гласа му имаше нещо едва доловимо, нещо, което би могло да се изтълкува като възхищение, дори като благоговение.

— Да, фотоапарати, обективи, филми — цветни и черно-бели…

— Я виж ти! Какво ще кажеш, а?

Мъжът потръпна леко. Пистолетът си оставаше под брадичката на Джини, но погледът му бе прикован в него.

— Това е Паскал Ламартин — тихо се обади Джини. — Двамата с него работим заедно…

— Вижте, защо да не се кача с вас? — Паскал влезе в асансьора. Застана колкото бе възможно по-назад, до самата врата. — Кой етаж?

Наблюдаваше внимателно изражението на мъжа. Бе очаквал някаква реакция, когато влезе в асансьора, но такава не последва. Човекът, изглежда, беше впечатлен от името му. Когато Джини го спомена, на лицето му се появи недоверие, последвано от леко изразено недоумение, а сетне — докато пътуваха нагоре и сякаш успя да задържи вниманието си върху него — го завладя странен възторг и облекчение.

„Не в асансьора — мислеше си Паскал, — нито пък в коридора на десетия етаж.“ Пространството там бе твърде тясно, а мъжът продължаваше да държи Джини твърде близо до себе си. „В апартамента, каза си, когато мъжът му подхвърли ключове и му нареди да отвори вратата. Да, тук — реши още щом влязоха в голяма, претъпкана с мебели стая, — когато най-сетне се отдръпне от нея, когато се поотпусне и стане по-разсеян, тогава.“

— Аз те знам, Паскал… — Изражението на мъжа сега бе ликуващо, сякаш бе дочакал появата на месията. Бе проявил разум, застанал бе с гръб към стената на камината и все още държеше Джини пред себе си с пистолета на шията й. — Знам те. Следил съм работата ти. Имам твои снимки. Онези, които си правил на Каролин от Монако. Помниш ли ги? Изрязал съм си ги. И на онази американска кинозвезда, Соня Суон. Страхотни бяха. И тях съм си изрязал. Ти работиш за всичките ми любими списания: „Пари Мач“, „Пийпъл“… — Той се навъси. — Напоследък не срещам много твои неща.

— Да. Напоследък се занимавам с друго. Нали знаеш как е.

— Да, да. Знам. Трябва да е било трудно да се добереш толкова близо до всичките тези знаменитости, да се промъкнеш покрай охраната, покрай кучетата. Да правиш снимки, които светът не е трябвало да вижда… Това много ми допадна. Тази кучка Соня Суон не е нищо повече от курва. Ти ни показа какво представлява тя всъщност.

Мъжът замълча; трепереше от възбуда. Каква ирония, мислеше си Паскал. Това бяха трите години от неговия живот, които най-много презираше, трите години, от които още се срамуваше, а ето че сега точно те вършеха работа. Гледаше младежа и си даваше сметка, че той е от маниаците на тема слава, и то от най-опасните. Човек със специфично психическо разстройство, фанатик.

— Още пазя твои снимки, които съм си изрязвал. — Той се изсмя пискливо. — Донесъл съм ги тук. Държа тук някои от нещата си, в стаята на майка ми отсреща. По-късно може да ги разгледаме, нали? Те са в куфара, под леглото… — Отново замълча и пак направи онова гърчещо се движение. — Сега слушай, Паскал. Разумен мъж си, нали? Ето какво искам от теб. Искам да обиколиш този апартамент, стая по стая, и да спуснеш щорите и пердетата. Запали лампите и ги остави да светят. После иди в кухнята и ми донеси вода. Бутилирана вода, нали? От хладилника. Матилд я държи там за мен. Донеси запечатаната бутилка и чаша. И продължавай да бъдеш разумен, Паскал, защото…

— Да, да. Разбирам…

Паскал тръгна към прозореца в същата стая. Пресмяташе времето. Пет минути? Десет? Дали щяха да включат сирените, или ще предпочетат да приближат незабелязано?

Движеше се бързо из апартамента, запознавайки се с разположението му. Дълъг централен коридор без прозорци; от всяка страна по две големи стаи; вдясно две спални, всяка с отделна баня; вляво хол, в който влязоха най-напред, след него трапезария; накрая, в дъното на коридора, голяма старомодна кухня. Макар и по-малко, жилището имаше почти същото разпределение като апартамента на Хелън. След като установи това, Паскал се изпълни с надежда.

Но когато влезе в кухнята, тя бе попарена. Наистина и тук, както в апартамента на Хелън, имаше врата за прислугата, която излизаше на аварийното стълбище — и той бе разчитал на нея — ала от там не можеше да се мине. Тя бе блокирана от огромен, непосилно тежък хладилник.

Освободи резетата на всички прозорци, както бе сторил и в останалите стаи, макар да се съмняваше, че това ще помогне. Тук прозорците изглеждаха неизползвани, като нарисувани на стената. Натисна с рамо този над умивалника, но той изобщо не помръдна.

Огледа се наоколо и тихичко заотваря чекмеджетата. Накрая откри инструмента, който му трябваше: дълъг, тънък и много остър нож за обезкостяване. Пъхна го във вътрешния джоб на якето си, без особен оптимизъм. Ножът бе оръжие с малък обсег на действие, за разлика от пистолета.

Вече се връщаше с водата (защо ли вода?), когато чу откъм хола звук, който накара сърцето му да замре: тихо стенание, после и приглушения вик на Джини.

— Моля те, недей… — чуваше се от там. — Стар, не… Чуй ме, моля те, не още. Трябва да поговорим. Нали искаш да направим интервюто. Имам касетофон в чантата си, касети и…

Паскал бе стигнал до вратата. Може би само с пет секунди закъснение. Вероятно бе имало благоприятна възможност, но сега вече нямаше. Каквото и да бе вършил Стар, той бе чул стъпките му и бе престанал. Пребледнял, Паскал спря на прага.

Веднага се ориентира в сцената и тя страшно го изплаши. Джини бе принудена да коленичи пред Стар. Цялото й тяло трепереше. Коланът на Стар бе разкопчан. Той държеше пистолета с дясната ръка опрян в слепоочието й. С лявата я бе хванал за тила. На лицето му съвсем ясно се четеше възбуда и силно желание. При влизането на Паскал той дръпна Джини и я изправи на крака.

— Сложи водата там. Връщай се на мястото си. Веднага! — Почака, докато Паскал изпълни нареждането му. — Добре. Започваме интервюто. Паскал може да направи и няколко снимки. Би било хубаво да има снимки, нали? Трябва да ти разкажа цялата история и… — Очите му леко се изцъклиха, после отново се фокусираха. — Имах сума неща, които исках да ти кажа, но не знам. Май ще е по-добре да карам накратко. Аз… Може да ми се приискат и други неща. Нали знаеш, онова преди малко…

Изведнъж млъкна и заобръща в различни посоки като усетило опасност животно. Моментално застана нащрек. Бе чул вой на множество сирени, Джини и Паскал също ги бяха чули.

Те приближаваха, ставаха оглушително силни, после изведнъж замлъкнаха. Стар издаде дълга тиха въздишка, отново дръпна Джини до тялото си. Паскал, който наблюдаваше с ужас лицето й, знаеше защо го прави. Видя ужаса, който обхвана Джини. Тя затвори очи и стисна юмруци. Дясната ръка на Стар държеше пистолета на врата й, а лявата се плъзна върху гърдите й.

Сега Стар сякаш слушаше тишината, както преди малко бе слушал сирените.

— Струва ми се, че публиката току-що пристигна — рече той.

 

 

В единайсет и половина, когато облечената в рокля с цвят на фуксия Куест дефилираше по подиума, Роуланд вървеше по пътеката към изхода на салона. Взираше се в бледите лица по редовете, във веригата полицаи, обградила последния сектор, и интуицията му подсказваше, че са подведени. Този сценарий бе прекалено гладък, прекалено удобен, каквото и да бе казал Стар на Мина. Веднага напусна сградата. Това бе театрална пиеска и където и да се намираше нейният режисьор, той нямаше и никога не бе имал намерение да излиза на подиума.

Навън чувството му, че е фигурант в нечия чужда постановка, се засили. Появата на специалните части неизбежно бе повишила интереса на журналистите. Пред двора на централата на „Казарес“ се бе струпала тълпа репортери, фотографи и телевизионни екипи, които непрекъснато влизаха в стълкновения с полицията. От време на време се изсипваха през веригата униформени мъже, биваха отблъснати и отново тръгваха напред. Роуланд заобиколи зад тях и пое по страничните улички. Мина край затворените врати на някогашните конюшни, превърнати в гаражи, където се предполагаше, че сега се държи автомобилният парк на „Казарес“, после намери пътя към задния, служебния вход на сградата.

Едва ли щеше да мине много време, преди журналистите да обсадят и него, но засега тук беше спокойно. Киселият пазач на портала не прие радушно появяването му. Осведоми го, че от тук влиза само персонал с право на достъп и е влязъл само персоналът с право на достъп. Посягайки към телефона, той предупреди Роуланд да си върви, и то веднага, преди да е повикал своите хора от охраната.

Роуланд си тръгна. Сещаше се само за още две места, където можеше да е отишъл Стар: у Матилд Дювал или у Шантал. Но Матилд Дювал сега сигурно беше в „Казарес“ и гледаше ревюто от задната стая, която Жюлиет дьо Нервал му бе описала. Тогава е у Шантал, реши той. След по-малко от десет минути вече слизаше от таксито на улица „Сен Северен“. Поспря пред черквата, после прекоси платното. Външната врата беше отворена. Преди да влезе, хвърли поглед на стълбището, което водеше към жилището на Шантал. И горе врата беше открехната. Нервите му се изопнаха. Веднага разбра, че нещо не е наред, изобщо не е наред.

Изкачи стъпалата и още преди да бутне вратата се досети какво се е случило. Стената отсреща бе изцапана с кръв; чуваше се отчаяно драскане и мяукане на котка.

Котката бе затворена в един от шкафовете под умивалника. По някаква причина тя бе пощадена, но на Шантал, Жан и тяхното мършаво сиво кученце не се бе разминало. Едната от тях, Жан, очевидно се бе опитала да се съпротивлява и сега лежеше край опръсканата с кръв стена. Шантал, която може би изобщо не бе разбрала какво става, бе застреляна в леглото. То бе прогизнало от кръв. Кръв имаше и по пода, по дантелените пердета и стените. Само Стар можеше да го е извършил, пък и беше оставил подписа си — на стената над тялото на Жан бе начертана с кръв нескопосна звезда. До Шантал също имаше кървав знак, кръст, точно над леглото. Кучето лежеше край купчина дрехи: черни дънки, червен шал, студентското облекло, с което Стар бе казал, че ще отиде в „Казарес“. Роуланд извърна очи на другата страна. Умивалникът, металните плоскости до него и подът бяха покрити с петна от кървава вода. „Това е било планирано; той е дошъл тук, застрелял ги е, а после се е измил и преоблякъл.“

Недоумението и гневът надделяха над шока. Роуланд уви около ръката си носна кърпа и се обади на Люк Мартини, после отвори вратата на шкафа и пусна котката, тъй като шумът бе нетърпим. Тя се шмугна край него и се стрелна надолу по стълбите. Роуланд излезе заднишком от стаята. Проснатите неподвижни тела изпращаха към него сигнали, разказваха му цяла история и тя не бе просто история на убийство — жестокостите тук бяха много по-комплексни.

Слезе по стълбите с подкосени крака и остана да чака полицията долу на входа. Помъчи се да успокои дишането си и да се вслуша в онова, което му подсказваше собствената памет. И Шантал предишния ден, и Мина тази сутрин му бяха обяснявали, макар и на доста различен език, че въпреки гневните си пристъпи Стар не представлява сексуална заплаха. „Моля ви — бе казала Мина, — моля ви, той всъщност не е лош. Не ми е направил нищо, с нищо не ми е навредил, разбирате ме, нали?“

Роуланд се взираше упорито в черните очертания на черквата „Сен Северен“. Бе започнало да ръми. Чу наближаващите сирени и като през мъгла регистрира пристигането на Мартини и колегите му, влизането им в сградата, стъпките им по стълбището и приглушените възклицания, изтръгнали се дори от тези обръгнали професионалисти. Бе обзет от засилващо се предчувствие и страх, от нарастваща тревога. Къде беше Джини?

Все пак му направи впечатление, че Мартини остана в жилището на Шантал само няколко минути. Когато излезе, инспекторът го хвана подръка и го поведе към една от полицейските коли.

— Ще ви обясня в колата — каза той и докато се носеха с бясна скорост през града, го запозна с последните събития. Роуланд слушаше безмълвно. Във въздуха проблясваха тревожните сини и бели светлини, сирените виеха пронизително и сякаш се забиваха в мозъка му.

— Не са само двете жени там — напрегнато поде Мартини. — Има петима убити: самият Лазар, онази прислужница, госпожа Дювал, и пазачът на портала отзад…

— И? — нетърпеливо попита Роуланд.

— И вече знаем къде е този Стар. Обадиха се преди около пет минути. Намира се в апартамента на Матилд Дювал. И се опасявам, че не е сам. Вашата колежка Дженъвийв Хънтър, тя е с него. Не, чакайте, изслушайте ме. Държи я на прицел като заложница, вярно, но пък не е сама. С нея е един фотограф, когото може би познавате, Паскал Ламартин… — Мартини се позапъна.

Роуланд мълчеше.

— Присъствието на друг мъж… може би облекчава донякъде положението. — Инспекторът вдигна очи към него. — То, разбира се, е сериозно. Без съмнение. Убити са пет човека. Онези жени там… — Мартини отново се запъна.

Роуланд го погледна в очите.

— Изнасилил ги е, нали?

— Да. Опасявам се, че е така. Може да го е направил, преди да ги убие, може и след това… — Изражението на Мартини стана непроницаемо. — Междувременно имаме нужда от помощта ви.

Когато пристигнаха на улица „Рене“, мрачният Мартини изчезна някъде. Но се върна, за да допълни списъка на убитите.

— Не пет, а шест — каза той. — Току-що изтеглиха мерцедеса. И повярвайте, няма да искате да видите какво има в багажника…

Той запали цигара и дръпна дълбоко. Двамата с Роуланд стояха един до друг под ситния дъжд, зареяли погледи по булеварда. Все още евакуираха сградите, все още набавяха необходимото за обсадата. Ограничителните ленти плющяха на вятъра, струпваха се полицейски коли и черни камионетки, улицата кънтеше от тропот на ботуши.

Роуланд бавно плъзна поглед по фасадата. По покрива, както и по покривите на сградите отсреща, пробягваха черните силуети на полицейските снайперисти, които заемаха позиции.

— Ето онзи апартамент горе е — посочи Мартини. — Онзи със спуснатите щори…

— Знам кой е — отвърна Роуланд.

— След десетина минути ще се свържем с него по телефона. Той явно не е прекъснал кабелите, което е хубаво. Не искаме да избързваме с обаждането. Когато говорим с него, трябва да сме подготвени. Нуждаем се от вашата помощ. Английски? Френски? Какъв подход да изберем? Вие знаете повече от всеки друг за него…

— Да. Разбира се.

— Вижте… — Мартини го хвана подръка. — Нали ви казах, тя не е сама, по-друго е.

— Така ли мислите? От около осем сутринта досега е убил шест човека…

— Независимо от това. При създадената ситуация изобщо не се знае какво може да стане. Най-вероятно тя е добре, и двамата са добре. Трябват му живи. Те са неговият пропуск за излизане от тук. Слушайте, защо не запалите една цигара…

Роуланд поклати глава, без да сваля очи от сградата. Мартини въздъхна, не беше глупак.

— Добре де, може да не му трябват и двамата, признавам това…

— Знаете много добре, че не му трябват — ядосано се нахвърли върху него Роуланд. — По-лошо е, че са двама, не по-хубаво. Той си умира за публика. Ще убие единия от тях и ще остави другия жив — за известно време…

— Ще остави жива жената — въздъхна Мартини. — Така е. И двамата го знаем. Това е съвсем очевидно — жената е по-слаба физически, по-лесна за сплашване…

Той срещна студения поглед на Роуланд и веднага разбра какво му минава през ума — той самият мислеше за същото.

— Недейте — каза тихо. — Няма смисъл да си представяте най-лошото. Изчакайте. До половин час ще сме говорили с тях, ще сме инсталирали подслушвателните устройства, ще имаме плана на апартамента, ще знаем къде точно стои той. Дори да мигне, ще разберем. — Вдигна рамене. — Е, почти. Елате насам. Това е фургонът, където ще се осъществяват подслушването и телефонната връзка.

Роуланд бавно тръгна след него. Докато разговаряха, се бяха появили още три фургона и пет пожарни коли. Пристигаха и първите телевизионни екипи, първата партида оператори с камери. Прескачайки жици и кабели, той забеляза и нов отряд полицаи от специалните части с шлемове и предпазни жилетки. Виждал бе тази картина в стотици филми и безброй телевизионни новини. Отново го обзе мрачното предчувствие, което го бе споходило преди малко. Мислеше си, че всичко е като на кино, защото Стар е искал да е така и защото все още той дърпа конците, във всяко отношение.

— Нима не разбирате? — каза на кроткия психолог в тъмен костюм, който щеше да осъществи контакта по телефона и който сега седеше срещу него и чакаше. — Нима не разбирате? Той иска точно това. Максимално отразяване, репортажи в най-гледаното време. Това е неговият сценарий. Неговият филм. Така най-сетне получава възможност да се превърне в звезда, след като цял живот е бил нищо и никой.

— Ласкателства? — попита психологът.

— Може би. Определено никаква открита критика. И не обича да му се задават въпроси. Момичето от Холандия го е казало. Но промените в настроението му са много бързи и е почти сигурно, че взема наркотици. Вероятно кокаин, а може и нещо друго… — Роуланд спря. Беше отчаян и ядосан. И тогава му хрумна идеята. Мислеше си за мъртвата Касандра, за мъртвата Мария Казарес. — Има една възможност — поде той, но веднага поклати глава. — Не, твърде опасно е. Психологът и Мартини си размениха погледи.

— Господин Макгуайър — обади се психологът, докато нагласяваше слушалките си, — при тази ситуация всичко е…

 

 

— Отвори куфара, Паскал! — нареди Стар. — Застани там до масата и го отвори. Чудесно.

Паскал го бе открил — както му бе казал Стар — под розовото легло в розовата стая, пълна със снимки на жена, в която бе разпознал моделиерката Мария Казарес.

Отвори го и вдигна поглед. Стар беше нервен, но вниманието му бе все така будно. Беше на пет метра от него и продължаваше да държи Джини пред себе си, опрял пистолета във врата й. Касетофонът на Джини беше на масичката до него, с монтиран микрофон и заредена касета. В момента беше включен на запис.

Паскал знаеше — Джини също, виждаше се по лицето й — че този запис никак не им помага. Точно той щеше да е пътят на Стар към славата, към безсмъртието, а не някакво там интервю, което Джини уж щяла да пише. Достатъчно бе да събереш две и две, за да ти стане ясно, че каквото и да й бе казвал Стар, в намеренията му никога не бе влизало Джини да описва тази сцена впоследствие. На нея й бе отредена ролята да води бележки за думите му, а още по-добре, ако ги запише на касетофон, та по-късно светът да чуе гласа му, но не и да остане жива, за да разказва за станалото от своя гледна точка. Паскал също нямаше шанс да надживее снимките, които евентуално щеше да направи.

Сега те двамата му бяха полезни, но когато снимките бъдат направени и записът приключи, той щеше да ги убие. Паскал бе абсолютно сигурен в това. Знаеше също и кой от двамата ще умре пръв.

Куфарът бе претъпкан с бележници, изрезки от вестници и снимки, нахвърляни в пълен безпорядък. Той започна да ги вади крайно внимателно и да ги подрежда на масата пред себе си.

— Не ги обърквай! — остро го предупреди Стар. — Те са си подредени. Най-отгоре са всичките неща за майка ми и баща ми. И бележките, които съм писал, когато разбрах, когато всичко започна да си идва на мястото…

Изглежда, майка му и баща му бяха Мария Казарес и Жан Лазар. Паскал подреди бележниците в една купчина, изрезките с подгънати краища в друга. Под тях се виждаха оръфани връзки различни вестници и още изрезки. Имаше цяла колекция за кралското семейство от Монако, включително и собствените му, правени без разрешение снимки на принцеса Каролин, за които бе споменал Стар. Имаше материали и снимки и за семейство Кенеди, за някакъв английски херцог и канадската му съпруга, за австралийско-американски вестникарски магнат и за няколко американски филмови звезди. Нареди и тях на спретнати купчини върху масата. Най-отдолу, на дъното на куфара, се мъдреха протрити от употреба порнографски снимки с крайни извращения и насилие. Паскал затвори капака на куфара, без да ги вади. Стар направи онова специфично гърчещо се движение, посочи към последните купчини и се усмихна.

— Това бяха фалшивите ми идоли, нали разбираш. Този херцог, филмовите звезди… Винаги съм знаел, че в мен има нещо различно, че не съм кой да е, схващаш ли? Опитах да открия майка си, опитах веднага след като станах достатъчно голям, за да имам право. Но, разбира се, Мария бе заличила следите си. Знаете ли какво се опитаха да ми пробутат?

— Тонът му бе насмешлив и презрителен. — Опитаха се да ми пробутат, че моята майка е някаква курва, някаква шибана евтина курва, вече покойница. Е, нямаше начин да го повярвам. В Монреал се срещнах с онази шибана кучка, социалната работничка. Тя извади куп документи, акта за раждане — в шибаната хартийка нямаше дори името на бащата — и взе да ми разправя, че не съм можел да видя майка си, защото майка ми била умряла, пребил я бил един от клиентите й, такива тъпотии… И как ме гледаше само, толкова жалостиво, че ми идеше да я убия на място, да й прекърша шибания врат, задето ми разправя тези шибани измишльотини. Но ми стана ясно, че тя просто е част от заговора, нищо повече. Затова я оставих да живее. Надута шибана тъпа лъжлива кучка…

Той потръпна и Джини се сепна.

— След това трябваше да намеря родителите си, нали така.

А те се бяха погрижили да ме затруднят доста, затова тръгнах по няколко погрешни следи, но накрая ми провървя, чисто и просто ми провървя. Запознах се с Матилд. Бях в Париж, току-що бях пристигнал от Амстердам и го бях закъсал. Картите не бяха добри, нямах пари и с онази моя приятелка, Шантал, се бяхме скарали, тъй че нямаше къде да отида. И тогава срещнах Матилд. Само на няколко преки от тук. Беше в градинката и хранеше гълъбите. Заприказвах се с нея. Намерението ми беше само да се нахраня, да си намеря място за спане. Не се чувствах много добре, понякога получавам главоболия. Тя ме доведе тук и ми сготви. Матилд беше свястна жена. Харесвах я. Беше самотна и се разприказва за Мария. Аз знаех коя е Мария, разбира се, бях чел за нея в списанията, и така, лека-полека, започнах да схващам. След седмица, може да е било и по-скоро, може да е било на другия ден, не си спомням, но Матилд ми разказа, че Мария загубила сина си като бебе, много отдавна, в Ню Орлиънс, и тогава на мен ми просветна. Всичко съвпадаше. Датите съвпадаха. Навремето съм бил в Ню Орлиънс — за малко. Косата ми е черна, като нейната, като на онази свиня Лазар. Да, косата ми и очите ми… Приличам на майка си, нали?

— Определено забелязвам прилика — отзова се Паскал.

Той не сваляше очи от Стар. Концентрацията му, изглежда, вече бе нарушена. И погледът му бе отнесен като думите, блуждаеше между Паскал, Джини и пистолета, а на моменти се вторачваше в празното пространство. Паскал имаше чувството, че онова, което разказва, е научено наизуст, че е повтаряно много пъти и в общи линии представлява разговор на Стар със самия себе си.

Предпазливо заобиколи масата, така че разстоянието помежду им леко се скъси. Стар не реагира. Отново бе започнал да опипва Джини. Стискаше гърдата й несръчно и някак некоординирано.

— Стар, нека само проверя касетата. — Джини се раздвижи. Очите й бяха приковани в Паскал. Виждаше го как реагира на посегателствата на Стар; имаше вид на човек, готов да убие. Мъчеше се да му внуши с поглед да не мърда, да не протестира. — Стар… първата касета всеки момент ще свърши. Не се тревожи, имам още много. Позволи ми да сложа нова…

— Не, не ни трябва друга. Приключихме. Това е всичко…

— Не, Стар, не може да бъде. Аз… има толкова неща, за които трябва да те питам. Хората ще искат да разберат как е реагирала Мария Казарес, когато си й казал кой си. Защото положително си й казал, нали, Стар?

— Да, казах й.

— Ще искат да знаят как тя го е приела. А също и какво е станало след това… — Джини се намръщи и продължи настоятелно да гледа Паскал. — Ще искат да знаят защо си решил да убиеш Жан Лазар и какво се е случило, когато си го застрелял…

Паскал бе замръзнал на мястото си. Досещаше се, че Джини се опитва да му даде информация, както и да печели време. Дали кръвта, която още покриваше ръцете и лицето на Стар, беше на Лазар?

— Хората ще искат да научат фактите, Стар… — продължаваше тя. — Паскал може да прецени най-добре. И ти мислиш, че ще проявят интерес, нали, Паскал?

— Разбира се — отвърна с безучастен глас той. — Детайлите правят историята…

— Защо съм го убил? — Стар се изсмя. — Как съм го убил? Как щях да убия и нея, мамка му, стига да имах и най-малката възможност? Да, ще го обясня…

Той размаха пистолета, после отново го тикна във врата на Джини и Паскал установи, че реакциите му стават още позабавени. Преди да отговори на Джини, минаха близо петнайсет секунди, ала той явно не бе забелязал това. „Мозъкът му дава на късо“, помисли си Паскал.

Сега Стар позволи на Джини да смени касетата. Паскал чакаше удобен момент, но такъв не му се представяше. Двайсетина секунди след като Джини включи на запис, Стар отново я дръпна пред себе си и заговори.

— Знаеш ли какво? Той ме умоляваше… — Гласът му се извиси. — Великият Жан Лазар. Самият император ме молеше на колене, предлагаше ми всичко, каквото поискам, само и само да не стрелям. Това ми хареса. Нека ти кажа, че ми достави огромно удоволствие. Шибаният ми баща да пълзи на колене пред мен. Толкова дълго съм чакал този момент. Аз…

Паскал разбра, че този подход е погрешен, че изборът на темата е неразумен, може би дори фатален. Стар отново се бе възбудил. Сякаш в главата му имаше пряка връзка между унижението на Лазар и секса.

Той спря да говори, дръпна грубо Джини към себе си и ръцете му засноваха по тялото й. Отърка се в гърба й, без и за миг да изпуска от погледа си Паскал. Усмихна се, а очите му станаха неподвижни и блестящи.

— Не се и опитвай, Паскал. Предпазителят е свален. Пистолетът е готов за стрелба. Разбираш ли от пистолети? Това е пачка с петнайсет патрона. Гадни патрони. С тях човек може да се разгърне истински, за секунда може да ги пръсне на всички страни… Преди да си направил и две шибани стъпки, тя ще е мъртва. И ти ще си мъртъв. — Стар повиши глас. — Това не ти харесва, а, Паскал? Обърква те, нали? Кара те да се чувстваш малко непълноценен, малко импотентен може би. Е, много жалко. Аз години наред съм се чувствал така. Години наред са ме прецаквали, отхвърляли, командвали и заключвали. Години наред съм пълзял пред тези педали, правил съм кефа на шибаните копелета по приютите нощем, а знаеш ли на колко години съм бил? Първия път на пет. През задника, та чак в устата. Прекарал съм десет, не дванайсет шибани години по този начин, третиран като отрепка, сякаш съм някакво нищожество, тъй че…

Паскал се вцепени. Джини изстена тихо и затисна устата си с ръце. Понечи да се завтече към нея, но Стар щеше да стреля, видя как лицето му се сгърчи. Телефонът започна да звъни. Стар вече завираше дулото в устата на Джини, но изведнъж, на петото иззвъняване, изглежда, го чу и спря. През тялото му премина тръпка, дръпна се от нея, лицето му стана безизразно и сковано, после сякаш се поотпусна. Тикна пистолета в ребрата на Джини.

— Върви там, при него. От другата страна на масата, та да ви виждам и двамата. Никой да не мърда. Трябва да вдигна телефона… — Потръпна, после се разсмя. — Да си побъбря с моя психоаналитик.

Проследи с поглед препъващата се през стаята Джини, почака двамата да минат от другата страна на масата, на около шест метра от него. С насочен към тях пистолет вдигна слушалката и я закрепи между главата и рамото си. Слушаше и се усмихваше. Макар и слабо, Паскал долавяше гласа на човека, който се обръщаше към Стар. Бе тих и спокоен.

Притисна Джини до себе си. Който и да бе мъжът на телефона, молеше се да е достатъчно добър, за да разбере, че трябва да побързат.

Сключи ръце около Джини. Пресуши с устни сълзите й и зацелува вдигнатото й нагоре лице, опитвайки се да укроти тръпките на страх в тялото й. Когато Стар заговори и гласът му щеше да заглуши неговия, притисна уста към ухото й и зашепна съвсем тихичко. Почувства как тялото й се вцепени в прегръдките му. И двамата знаеха, че това може да е последният им разговор. Имаха толкова малко време и толкова много да си казват…

— Джини? Нали разбираш? Не ни остава много…

— Знам. Преди малко мислех, че ще стреля.

— Щеше. Готов е да го направи. Но иска снимките. И има нещо, което бих могъл да опитам… — Той замълча, изчака, докато Стар отново заговори, и продължи да шепне. Джини го слушаше, приковала поглед в очите му. Усещаше устните му на кожата и косата си. Идеята му страшно я изплаши.

— Не — запротестира, опряла устни в лицето му. — Не, Паскал, моля те. Той ще те убие. Иска да убие първо теб. По-добре да изчакаме, да го караме да говори…

— Трябва да опитаме. Виждаш колко е нестабилен. Полицията ще се мъчи да протака нещата, да го изтощи, да сломи съпротивата му. Нямаме време за подобни експерименти…

Стар се разсмя, слуша известно време и отново заговори. Паскал се взираше в пребледнялото лице на Джини. Колко ли време им оставаше? Десет минути, петнайсет, а може би и по-малко. Почувства ръката й върху своята.

— Паскал, защо не си тръгна? Преди малко на улицата, с Мариан. Имаше време, можеше да се измъкнеш. О, Господи…

Тя замълча, беше си отговорила сама. А дори и да имаше някакви съмнения, тъгата и нежността, появили се на лицето му, бяха достатъчно красноречиви.

— Не съм се и замислял — простичко отвърна той. Джини усети, че гласът му засяда на гърлото. — Нищо не се е променило, Джини. Толкова те обичам. Ти знаеш. — Наведе се и я целуна в устата, обръщайки я така, че да е скрита от погледа на Стар. Устните й се разтвориха под неговите. Паскал почувства любовта в прегръдката й, нейното неистово желание да му предаде тази любов.

Целуна я силно, мислейки си, че може да е за последен път. Вслуша се в езика на тялото й. Погледна я и забеляза промяната, появилата се на лицето й решителност.

Стар говореше високо, отново се разсмя. Паскал се дръпна леко назад и пошушна в тила й:

— Розовата спалня, Джини. Влизай там. Искам го в стаята, която най-много го разстройва. Стаята с най-слабото осветление…

 

 

В специално оборудвания фургон Роуланд настрои слушалките си. Полицейският психолог, който се бе представил на Стар само с първото си име, Люсиен, говореше с него вече пет минути. Роуланд разбираше много добре каква е целта му — той се стараеше да успокоява Стар, като същевременно извлича информация, но най-вече да му наложи отношение на зависимост и доверие. Ала Роуланд имаше впечатлението, както вероятно и психологът, че той прекрасно разбира това.

Стар беше твърде отзивчив, но тонът на отзивчивите му отговори (и двамата бяха минали от френски на английски) ставаше все по-оскърбителен и подигравателен.

— Храна ли? — Стар се изсмя. — О, да, разбира се. Чудесно ще е да изпратите храна. Тук има шкаф и хладилник, натъпкани с провизии. Предполагам, че ако реша, мога да си стоя тук с дни, дори със седмици. Мисълта ми е, че няма опасност да гладувам, нали така? Нито пък Джини и Паскал. Бих поделил всичко с тях. Но като казвате храна, сигурно имате предвид нещо много специално, нали? Знаете ли какво обичам най-много? Лангусти. На „Сен Жермен“ има един ресторант, нарича се „Златният век“. Там приготвят лангустите наистина превъзходно. Е, ако наредите да изпратят няколко… Не, не веднага. Да кажем, след час. Обадете ми се след час. Не, след половин час. Не, след двайсет минути. Е, май ще е по-добре да го отложим заради дъжда, нали?

Психологът хвърли поглед на Мартини и се намръщи.

— Разбира се. Може да се уреди — отвърна с все същия спокоен глас.

— И колата. — Стар се изкиска. — Не забравяйте за колата. Ще ми трябва. Искам ролсът на Жан Лазар от 1938 година да ме закара до летището. Но още не ми трябва. Твърде добре се забавлявам. Ами, чакайте да прегледам пак списъка…

Той започна да изброява куп абсурдни искания, които преди това вече бе поставил. Психологът изключи микрофона. Погледна Мартини, после Роуланд и поклати глава.

Мартини се обърна и започна да разговаря с полицая от специалните части, който стоеше до него. Гласът на Стар продължаваше да изрежда. Когато във фургона най-сетне настъпи тишина, психологът отново включи микрофона. Роуланд погледна как се въртят ролките и чувството му за безпомощност и страх моментално се засили.

— Впрочем… — Стар направи пауза — Много съжалявам, но сме спуснали щорите и пердетата и затова не можем да поглеждаме навън както, разбира се, и вашите снайперисти не могат да надничат вътре… — Изкикоти се. — Тъй че вие ще трябва да ми кажете, голям шум се е вдигнал, нали? Журналистите пристигнаха ли вече? Телевизионните екипи? Не, не си правете труда да отговаряте. Вие сте честен човек, чувствам го, но този път може да излъжете. Няма нищо. Кажете им, че ще се появя лично, на балкона отпред, по-късно вечерта. А междувременно ще накарам Джини да хвърли един поглед, да не вземете да стреляте или нещо такова. Джини, ще погледнеш ли? От онзи прозорец. Какво? Си Ен Ен? И всички останали? Страхотно. Наистина страхотно. Можеш да се върнеш при Паскал. Бавно. Точно така. Умно момиче. Всичко е наред, не плачи. Паскал, не искаш ли пак да я целунеш? Няма защо да се притесняваш от мен. Давай. Можеш и да я изчукаш, ако искаш. Първо ти, после аз… Не бе, шегувам се. От малките хапчета, които вземам, е, нали разбираш. Те ми вдъхват тези… мераци за живот. Може да си взема едно допълнително, още сега… О, чудесно е. Тези са наистина върхът… Виж, Паскал, неприятно ми е да го казвам на французин, но техниката ти не е особено добра. Много нежно го даваш. Знаеш ли какво възбужда истински жените? Твърдите хватки. Те много, ама много обичат да ги пердашиш…

Роуланд наведе глава. Психологът прекъсна Стар.

— Кристоф — поде той, — може ли да направя едно предложение? Не мислиш ли, че ще е по-лесно, по-добре във всяко отношение, ако направиш един жест на добра воля? Да кажем, в замяна на колата да освободиш единия от заложниците си…

— Джини ли? — Стар отново се изкиска. — Искате Джини, нали? Не съм много сигурен. Ние с нея се разбираме добре. Трябва да си помисля…

Психологът направи знак на Мартини с вдигнат пръст.

— Тогава, ето какво предлагам, ще ти се обадя пак точно след двайсет минути, нали? Така ще имаш време да обмислиш предложението ми. И да си спомниш за нещо друго, от което евентуално имаш нужда. Може да ти се иска да разговаряш с някого, ние бихме могли да го уредим…

— Не мисля. — Стар пак прихна. — Едва ли ще успеете. Те всички са мъртви.

— Добре. Двайсет минути. Ще ти се обадя точно в два часа…

Той прекъсна връзката, въздъхна и се обърна към Мартини и човека от специалните части.

— Ще бъдете ли готови да влезете преди това? Да кажем, след петнайсет минути?

Двамата полицаи тихо заговориха.

— По-добре ще е след половин час — отговори Мартини, — а още по-добре след четирийсет и пет минути.

— Не ви съветвам.

— Значи не мислите, че ще го убедите да освободи Дженъвийв Хънтър?

— Той няма намерение да освобождава никого. Нито пък да използва колата или самолета. Нали го чухте, намира се в състояние на силна възбуда. Разиграва ни.

— Добре.

Роуланд присъства мълчаливо при вземането на решението. Полицаят от специалните части излезе и хората отвън се раздвижиха. Чуваше се как премятат оръжията през рамо и тръгват.

Психологът прокара ръка по челото си. Мартини седна и запали цигара.

И тримата мълчаха. Гледаха как стрелката на часовника отмерва минутите. Приемникът, който щеше да предава шумовете от апартамента, бучеше тихо. Изведнъж изпращя и Роуланд се вцепени. Бе чул гласа на Джини. Мартини въздъхна.

— Най-сетне. Монтирали са подслушвателните устройства. Когато атакуват, ще влязат едновременно от двете страни. Телефонът ще звънне трийсет секунди преди атаката. След петнайсет секунди ще изключим осветлението в апартамента. После…

Излишно беше да му обяснява. Роуланд предполагаше какво ще последва. Хората от специалните части ще се спуснат от покрива. Ще има шум за отвличане на вниманието и ослепителни светлини; те ще са с шлемове, с пълно защитно облекло, всеки от тях ще има очила за нощно виждане и аудиовръзка. На теория имаха подготовката светкавично да нахълтат в тъмно непознато помещение, светкавично да определят кои са заложниците и, използвайки автоматично оръжие, светкавично да изведат Стар — само Стар. Понякога действията им водеха до успешен завършек, друг път не.

Паскал Ламартин и Стар бяха с приблизително еднакъв ръст; и двамата бяха тъмнокоси; единият щеше да държи оръжие, другият — не.

Роуланд прикова очи в часовника, монтиран на стената на фургона над множеството магнетофони и други прибори. Улавяният от апартамента звук съвсем не беше безупречен. Беше накъсан, сякаш е включено зле настроено радио. Приемникът изпращя и Роуланд внезапно чу гласа на Ламартин; звучеше овладяно, дори спокойно.

— Не тук — казваше той, — оттатък в стаята на майка ти, в розовата стая. Там има цяла стена с нейни снимки. Ако застанеш пред тях… може да опитам да те снимам отдалече. Само че…

— Какво? Какъв е проблемът?

— За кориците ми трябва портрет. Поне една хубава снимка в едър план.

— Корици ли?

— Ами да. „Таим“, „Нюзуик“, „Пари Мач“. Трябва ми черно-бяла и цветна — черно-бяла за вестниците и цветна за списанията…

— Не ми харесва онази стая. Това е стаята на майка ми. Майка ми… може да се върне…

— Добре. Както желаеш. Ще я направим тук. Няма да стане толкова хубаво…

— Не, не. Ще отидем там, само не се опитвай да ми въртиш номера, защото ще стрелям, мамка му, и тя…

Звукът отново се загуби. В полицейския фургон настана тишина.

— Този човек какво си мисли, че прави, за бога? — избухна Роуланд.

Мартини въздъхна и сложи ръка на рамото му. Психологът поклати глава.

— Аз не бих препоръчал онази стая. Нито пък да се споменава майката. Но…

— И фотоапаратите. — Роуланд стана. — Най-малко от всичко фотоапаратите. Той си умира да го снимат, обожава популярността, нали видяхте. Като нищо е способен да убие Джини пред обектива. Това е най-лошото, което можеше да измисли Ламартин. Обадете се пак на Стар. Веднага му се обадете. Трябва да го предотвратите.

И Мартини, и психологът погледнаха часовника. Бяха изминали пет минути. Мартини защрака разни превключватели и заговори в един от микрофоните; магнетофоните се завъртяха с тихо бръмчене. В апартамента на госпожа Дювал телефонът иззвъня. Тримата мъже сложиха слушалките. Никой не вдигаше.

 

 

— Остави го да звъни — каза Стар. — Остави го да звъни и си гледай работата. Побързай…

Паскал знаеше какво може да очаква от него, опитваше се да усети и стаята. Както беше очаквал, с влизането си тук Стар моментално бе станал по-неспокоен. По всичко личеше, че в съзнанието му продължава да се върти с голяма скорост онзи негов си филм. И колкото по-бързо се въртеше филмът, толкова по-забавени ставаха сякаш реакциите му. Той стоеше с гръб към стената, която Паскал му бе посочил, ограден отвсякъде със снимки на майка си. Държеше Джини пред себе си, опрял пистолета във врата й. Осветлението тук беше дори по-слабо отколкото в хола. Паскал взе един от фотоапаратите и погледна през визьора. Фокусира върху странните очи на Стар. Не биваше да избързва; трябваше да изчака те да се адаптират към слабата светлина, зениците им да се разширят.

Към този фотоапарат беше монтирано специално устройство, познато като кръгова светкавица, което той рядко използваше. То произвеждаше мигновен взрив от ослепителна светлина. Ако го щракнеше право в очите му, отблизо, щеше да спечели петнайсет, двайсет, дори трийсет секунди предимство, които може би щяха да са достатъчни. Но никак не беше сигурно. Определено нямаше да му стигнат, ако Джини останеше в това положение, с опрян във врата пистолет.

Паскал свали фотоапарата. Очите на Стар сега бяха приковани в огромното розово легло зад него. Въздъхна и каза със спокоен, изпълнен със съжаление глас:

— Така няма да излезе нищо. Джини е твърде висока. Не виждам лицето ти…

— Майната ти. А така става ли?

С едно-единствено бързо и силно движение той събори Джини на колене и опря пистолета в главата й.

— Не. — Паскал го погледна в очите. — Няма да направя такава снимка. А дори и да направя, никой няма да я публикува.

— Майната ви и на двамата. Аз… Какво беше това?

Стар се разтрепери. Очите му се стрелкаха във всички посоки. Джини изстена тихо от страх. Паскал, който също бе чул шума, звук от плъзгане, погледна недоумяващо Стар.

— Кое? Не чувам нищо…

— Ще го чуеш, ето! — Лицето на Стар застина. — Нещо се движи. Чувам, че нещо мърда. Ето там, до леглото…

Паскал беше съвсем наясно, че шумът идва отгоре, най-вероятно от покрива. Повдигна леко фотоапарата, направи стъпка напред. Стар се беше притиснал в стената с изкривено от ужас лице. От гърлото му започваха да излизат ниски задавени звуци. Времето сякаш бе спряло, а после стремително се понесе напред. Паскал си помисли: „Ако чуе само още един звук, ще започне да стреля.“

— Тя се е върнала… Майка ми се е върнала. Тя… Трябваше да се измия. Исках да се измия. Тя сигурно ще усети миризмата на кръв по мен. Тук е… — Очите му продължаваха да се мятат, поглеждаха неспокойно ту към Джини, ту пак се връщаха към леглото. — Ти… — Подритна я. — Провери леглото. Махни онази кувертюра, онази розовата. Тя мърда, Господи, мърда, мамка му…

„Сега!“, каза си Паскал, когато Джини се претърколи извън обсега на Стар и скочи на крака. И докато тя вървеше към леглото, докато посягаше към кувертюрата, бързо тръгна напред. Две крачки… три крачки. Стар още притискаше гръб в стената, пребледнял като платно. Трепереше от главата до петите, а пистолетът подскачаше в ръката му. Устата му се отвори в беззвучен писък. От покрива долетя продължителен шум от влачене и тътрузене. Джини, която тъкмо отмяташе розовата покривка, възкликна тихо. И част от секундата преди Стар да натисне спусъка, Паскал включи светкавицата.

Стаята сякаш избухна в светлина и звуци, сякаш се пръсна на късчета. Той се наведе и се хвърли напред. Дясното му рамо се вряза с хрущене в ребрата на Стар, който вече беше започнал да стреля. Стар нададе ужасен вой, като животно в скотобойна, но продължаваше да натиска спусъка. Макар да беше зашеметен от писъците му, от трясъка на изстрелите, Паскал все пак успя, падайки, да изрита ръката с пистолета и той изрева от болка. Оръжието излетя във въздуха, сеейки куршуми във всички посоки. Някъде се пръсна стъкло. После юмрукът на Стар се стовари в устата му.

Опита се да извика на Джини, но никъде не я виждаше — не беше изключено някой от куршумите да я е засегнал. В следващия миг Стар отново го цапардоса, хвана го за гърлото и заби пръсти в артерията на врата му. Ако продължаваше да го натиска така, след десетина секунди щеше да загуби съзнание. Паскал блъсна силно коляното си в чатала на Стар. Усети го как се сгърчи, сумтейки от болка, хватката му се разхлаби. Нанесе му още един як удар, ниско в шията. Стар се олюля, но бързо се съвзе и го сграбчи. Вкопчени един в друг, двамата се треснаха в снимките на стената, събориха стол, препънаха се в една от малките паянтови масички, с каквито апартаментът бе пълен, и се стовариха на земята. Паскал падна непохватно, с единия крак извит назад, и моментното му неизгодно положение бе напълно достатъчно за Стар. Той за миг скочи на крака и започна да го рита с всичка сила. Нетърпима болка прониза ръката и гръдния кош на Паскал. Почти загуби съзнание, опита да се надигне, но стаята се въртеше и люлееше пред очите му. Тогава някакъв женски глас, глас, който с усилие разпозна, каза:

— Само го ритни още веднъж, и си мъртъв…

„Мили боже, горката Джини“, помисли си Паскал и отново опита да се изправи, но го прониза жестока болка. Разбра, че ръката му, дясната му ръка, е счупена. Започна да вижда нещата някак много отчетливо, с противната яснота на забавен каданс. Знаеше какво ще последва. Стар вече не трепереше, изведнъж беше станал много съсредоточен. На устните му играеше лека усмивка.

— Колко мило — каза той. — Хайде, стреляй тогава. Нищо не можеш да ми направиш, картите ми показаха. И да стреляш, няма да ме улучиш…

„Сигурно няма да улучи“, Паскал разбираше това, колкото и да бе замаян от болката. Джини мразеше оръжията и се боеше от тях, не знаеше дори как се държи такъв пистолет.

„Беретата“ трябваше да се хване с двете ръце, а тя я държеше по възможно най-лошия начин, по женски — опряна в таблата на леглото, бе хванала пистолета с едната ръка, която беше съвсем опъната, тъй че от тежестта и от ужаса дулото му трепереше и се люшкаше. Виждаше се, че е скована от страх, очите й бяха широко разтворени, а лицето й пребледняло. Стар бавно пристъпи крачка напред и тя трепна. Отнякъде, от много далече се чуваше шум: стъпки, произнесени шепнешком команди. Явно се бяха разбързали. „Чудесно, но вече е твърде късно“ — помисли си хладно Паскал. Опита да се изправи. Стар направи още една крачка, сега от него се излъчваше самоувереност.

— Тъпа шибана женска — тихо заговори той. — Знаеш ли какво ще направя с теб? Онова, което не свърших преди малко. А шибаното ти гадже може да гледа. Да видим как ще се чувствате и двамата. Защото щом се изпразня, ще ви пръсна шибаните мозъци. На колене, кучко! Дай шибания пистолет…

Опряла гръб в леглото, Джини го наблюдаваше как приближава с чувството, че са му трябвали векове, за да измине тези три метра. Ясно възприемаше всичко: разбитата стая, счупената ръка на Паскал, кръвта по бледото му лице. Той още се мъчеше да се изправи, а Стар продължаваше да напредва с гадната влажна усмивка на необикновеното си лице.

Едно изплашено гласче й нашепваше отвътре, че Паскал не може да стигне до нея навреме, че никой няма да нахълта през вратата или през прозорците, за да й се притече на помощ. Така че остават само тя, тази неумолимо приближаваща заплаха и тежкият инструмент в ръката й, в който бе напълно възможно да няма или да има съвсем малко патрони. Затова, ако стреля, трябваше много да внимава да не пропусне.

Стар продължаваше да се движи, от устата му продължаваха да се сипят думи, ала в един момент допусна мъничка грешка. Минавайки край Паскал, той го ритна за последно в краката. След това вече беше лесно. Джини сви пръст около спусъка. Сякаш отново стоеше на моста в Амстердам и цялата латентна женска сила у майката на Анека, както и у нея самата, я прониза като вятър и изпълни тялото й. Тази сила затъмни страха и жалостта и когато Стар приближи на метър и нещо от нея, Джини натисна спусъка.

Пистолетът риташе като живо същество, тя продължаваше да стреля, но независимо че Стар представляваше такава голяма мишена и беше толкова близо, като че ли не го бе улучила, защото той продължаваше да върви. Прибра пистолета по-близо до себе си, хвана го с двете ръце и когато Стар посегна към нея, стреля право в кървавите петна на гърдите му.

Онова, което стана после, беше ужасно. Той се люшна назад с широко отворени от изненада очи и тялото му затанцува под сипещите се куршуми с леки, подскачащи, спазматични движения на марионетка. Джини очакваше, че той всеки момент ще прекрати своя зловещ куклен танц и пак ще тръгне към нея. Натисна спусъка, но се чу само тихо изщракване. Примирено зачака Стар да я сграбчи. „Не улучих. Сега двамата с Паскал ще умрем“ — ужасено си помисли тя.

Понечи да се обърне към Паскал, но в този момент Стар издаде отвратителен гъргорещ звук. Вторачи се в него; той политна напред, падна на колене и започна да се опипва, сякаш в него имаше нещо живо, някакво животно, което се разхождаше из тялото му — най-напред в стомаха, после в гръдния кош, после в гърлото. Той прикова очи в лицето й и отвори широко уста да каже нещо, но думите сякаш заседнаха в гърлото му.

Паскал се изправи, най-сетне се добра до нея и безмълвно взе пистолета от ръката й. На Джини й се стори, че го захвърли, ала единственото, което възприемаше истински, бе лицето на Стар. Чакаше да чуе думите му, следеше устните му, но той повърна и от устата му плисна силна струя кръв. Падна напред, с лицето надолу и с разперени ръце. Тя продължаваше да го гледа с напрегнато очакване.

После Паскал изведнъж я дръпна към себе си. Лампите бяха угаснали, отникъде не проникваше светлина, телефонът звънеше, чу се трясък и звън от разбито стъкло.

— Джини, не гледай — предупреди я Паскал. — Само стой неподвижно. Дай да те прегърна. Почакай. Това са…

— Убих ли го?

„Поне няколко пъти“, помисли си той, но не го каза.

Дръпна я настрана. Стаята кънтеше от викове. Бутна я до стената, закри я с тялото си и остави закъснялата акция да следва своя ход.

По някое време отново включиха осветлението. Когато облечените в черно мъже ги извеждаха, Джини хвърли поглед назад. Мъртвият Стар беше проснат върху купчина отломки от дърво, порцелан и стъкло с разперени ръце и стиснати юмруци. До лявата му ръка имаше разпятие и порцеланова фигурка без глава; до дясната се въргаляше скъсана снимка на Мария Казарес. При сбиването от джоба му бяха изпаднали разни неща, между които кутия изтрити от употреба карти тарок и флаконче с последните три неизползвани „Бели гълъби“.