Лари Нивън
Тронът (6)

ПЕТА ГЛАВА
ЖИВЕЕЩИЯТ В ПАЯЖИНАТА

Градът на тъкачите, 2892 г. от н.е.

 

Не успяха да видят точно кога се появи магьосникът. Порасналите деца отидоха в Голямата гора да се състезават кой ще улови повече птици. Момчето Паралд хвърляше особено изящно — неговата мрежа най-дълго запазваше формата и стигаше далеч, макар че успя да хване само две хвъркати. Стрил тъкмо се чудеше как да започне беседата с него, когато случайно вдигна поглед.

Магьосникът беше при реката, носеше се високо над сребристата вода върху дебела кръгла опора с диаметър колкото човешки ръст и половина.

Всички се развикаха, започнаха да му махат, за да слезе при тях. Щом ги забеляза, той прекъсна величавия си полет край короните на дърветата и се спусна плавно. Усмихна се и заговори на непознат език. Косми липсваха почти по цялото му тяло, но такава особеност се срещаше нерядко сред странниците.

Поведоха го към дома си, обсъждайки с увлечение видяното. Някои момчета решиха да проверят доколко ги разбира, като подхвърляха обиди. Стрил не одобри държанието им и скоро разбра, че е била права.

Магьосникът тъй и не научи тяхната реч освен основни думи като „флуп“ и „ришатра“, но имаше огърлица на врата си, която овладя изкусно словата още преди да влязат в селото.

Всеки от друга раса можеше да се окаже учител. А летящ магьосник, комуто служеше вълшебен преводач, сигурно имаше на какво да ги научи!

 

 

Девет години след раздялата с Кауаресксенджаджок и Харкабийпаролин, десет откакто започна завоевателният поход на Кхмий в Картата на Земята. Единадесет от потеглянето им през океана на борда на „Скритият Патриарх“. Дванадесет от завръщането им на Пръстеновия свят. И четиридесет и една, откакто за пръв път се врязаха в повърхността му, застинали в стазис, със скорост 770 мили в секунда.

Първите хуманоиди, които срещнаха тогава, бяха дребни, покрити с козина религиозни фанатици.

Бърборещите пораснали деца май бяха от същата или поне от подобна раса. Главите им стигаха до брадичката му, козината им беше златиста и пухкава, носеха и препаски в пастелни оттенъци на кафявото. Бе видял как мятаха с изумително умение своите чудесно оплетени мрежи в хаоса от голи клони под дървесните корони с форма на гъби.

Държаха се приятелски. Всяка раса около Големия океан се отнасяше дружелюбно с чужденците. Отдавна свикна с това.

Най-голямото момиче попита:

— Каква форма има светът?

Всички млъкнаха веднага и впериха погледи в него. Дали беше някаква проверка на интелекта му?

— Стрил, по-уместно е да питам, а не да поучавам. Е, каква е формата на света?

— Кръг. Формата на безкрая. Така ни каза Живеещият в паяжината. Но не разбирам. Виждам само арка като…

Момичето сочеше към малките конусовидни покриви долу, пръснати сред дърветата. Доста многолюдно селище по брега на широката река. По-нататък се виждаше градеж досущ като умалено копие на арката в град Сейнт Луис, възстановявана многократно през вековете — широка в основата, стесняваща се към върха.

— … като Портала на горното течение.

Аха, чутото — но все още неосмислено — будеше съмнения.

— Дъгата е онази част от пръстена, върху която не си стъпила.

Що за твар е Живеещият в паяжината?

Вървеше, отпуснал собственическа ръка върху купчината от товарни дискове, плаващи във въздуха до него.

Имаше милиони от тях в Ремонтния център под Картата на Марс. Бе заварил някои най-необходими нещица върху горния — дръжки, облегалка, кутия за дрехи и друга за храна, също и малък тласкащ движител сред резервните части за сондите на Най-задния. И… онова, което намери оставено за него преди единадесет години, когато свърши битката с Тила Браун. Нейния медицински комплект.

Косматите възрастни и дребните космати дечица видяха, че групата, излязла да лови птици, се завръща твърде рано. Повечето не се откъснаха от заниманията си, но една жена и един мъж ги посрещнаха пред арката.

— Той е магьосник! — подвикна Стрил отдалеч. — Кидала, той казва, че светът е пръстен!

Мъжът се взря за миг в товарните дискове и попита:

— Това известно ли ти е, или само се досещаш?

— Виждал съм целият свят с очите си. Аз съм Луис Ву от расата, живееща на кълба сред звездите.

Не очакваше думите му да означават нещо за местните хора, но двамата — явно някакви старейшини — го зяпнаха, а децата ахнаха в хор.

— Значи ти си Луис Ву? — промълви жената.

Възрастта бе добавила бяло в златистата й козина, по тялото на мъжа натрупаните фалани личаха още повече. А техните дълги до коленете препаски всъщност бяха изящни гоблени, които всяка културна цивилизация би оценила с възхищение.

— Аз съм Саур, а този е Кидала от Съвета на тъкачите. Не си от никое място по Дъгата, нали? Живеещият в паяжината вече ни увери, че си могъщ и мъдър.

— Тъй ли…

— За него пък няма съмнение, че е от друг свят — вметна Кидала. — Двуглав е! И му прислужват безчет подобни нему.

Ох, тандж!

— И какво още ви каза Живеещият в паяжината?

— Показа ни картини от място някъде далеч по Дъгата; поне така ни рече.

— Вампири ли видяхте?

— Бяха странни хуманоиди, живеещи в мрак. Видяхме и как хора от много други раси се съюзиха и тръгнаха да воюват срещу тях. Ти можеш ли да ни разкажеш още за тези събития?

— Знам това-онова за вампирите. Живеещият в паяжината сигурно е научил и повече, само че не съм говорил с него от тридесет и шест фалана.

— Как твоята раса практикува ришатра? — любезно попита Саур и децата се разкикотиха тихичко.

Луис се ухили.

— С цялото си старание. А вашата?

— За нас, тъкачите, казват, че сме много умели с ръцете си, пък и гостите твърдят, че допирът на козината ни е приятен. Но да те попитам и друго — предпочиташ ли да се измием преди това?

— Добра идея.

 

 

Наричаха се тъкачи.

Тяхното село… не — цял град! — съвсем не изглеждаше претъпкано, въпреки че се точеше сякаш безкрайно по брега сред дърветата на обширната гора. Домовете на тази раса представляваха изплетени от клони кухи по-добия на същите тези гьбообразни дървета.

Сега водеха Луис към отвесна, бледа скална стена. Кидала посочи:

— Виждаш ли как се стича водата? Долу се къпем. Слънцето сгрява що-годе вировете.

До самата вода имаше ниски поставки с натрупани по тях препаски. Саур и Кидала добавиха своите към една купчина. По гърба на стареца имаше три успоредни бразди — отдавнашни белези, обрасли с белезникава козина. Луис се зачуди какви ли са местните хищници…

По-възрастните тъкачи и децата се смесваха във водата, отрасналите младежи се потапяха отделно, но рядко по двойки. Той вече се бе научил да се досеща за местните нрави и по такива дреболии.

Водата му се видя мътна. Не забеляза и нищо за бърсане. Пусна дрехите си — туристически екип с раница, купен още на Каньон, на двеста светлинни години оттук — върху поставката и нагази в дълбокото.

Не му се стори, че водата се е сгряла особено много.

Всички веднага се струпаха около госта от друга раса, наобиколиха учителя. Луис знаеше предварително какви въпроси ще му задават, защото така ставаше навсякъде.

— Аз и моите спътници доплавахме с огромния си кораб до брега на Големия океан преди четиридесет фалана. Попаднахме в пустош. Дълго преди някой от вас да се роди, Юмрука на бога надигнал брега с няколко десетки човешки ръста по протежение на хиляди пеши преходи…

Загледаха го смутено. Преводачът лесно нагласяше привичните му мерки според тридесетчасовото денонощие на Пръстеновия свят и състоящите се от седемдесет и пет денонощия фалани. Само че човешкият ръст и пешият преход не бяха еднакви при всички раси. Той се отпусна спокойно по гръб във водата, докато слушателите му обсъждаха разстоянията, периодите, височината. Нямаше закъде да бърза. Неведнъж вече бе играл този танц.

— Народите наляво оттук още помнят в преданията си как се е появил Юмрука на бога. Нещо по-голямо от планина е ударило отдолу основата на света преди три хиляди и петстотин фалана, като се е движело със страшна бързина. — Доколкото можеше да пресметне, бе се случило около 1200-та година от новата ера. — Надигнало я, после я разкъсало, превръщайки се в огнена топка от удара. Ето, вие сте на сто и петдесет хиляди километра от планината, а можете да я видите, също и пустините около нея. Брегът на Големия океан се отдръпнал хиляда и петстотин километра навътре. Условията на живот наоколо се променили напълно…

Водата стигаше до подмишниците му в плиткото, където се плацикаха децата. Тук започваше нещо, може би не чак игра на прелъстяване, но край Луис се събираха жените на несъмнено плодовита възраст, а връстниците им мъже стояха по-назад. Образуваха пръстен. Да не беше някакъв танц, предхождащ ришатрата при тази раса?

Често срещаше внимателния поглед на Стрил и тутакси забелязваше чудесната й усмивка. Всички имаха въпроси. Все същите както винаги, разбира се. Но Луис вече бе видял бронзовите проблясъци върху голата скала над главите им. Никой от тъкачите не би могъл да достигне с ръка фракталната паяжина, а стичащата се по камъните вода не я отмиваше.

Затова говореше и на невидимия си слушател.

— Наложи се отначало да останем в океана, иначе щяхме да гладуваме. Два фалана обикаляхме бреговете и най-сетне се озовахме в устието на река. Продължихме срещу течението. Наносите на река Шенти бяха възстановили плодородието край бреговете й. И тъй, вече тридесет и пет фалана сме в тази огромна речна долина. Моите приятели, потомци на Строителите на градове, останаха в едно село доста по-надолу по течението още преди двадесет фалана.

— Защо?

— Вече имат деца, не могат да скитат с тях. А аз продължих срещу течението. Всички народи, които срещах досега, се отнасяха дружелюбно с мен. И харесваха историите, които им разказвах.

— Нима това те изненадва, Луис Ву? — учуди се Саур.

Той се усмихна на възрастната жена.

— Когато гост мине през вашето селище, вероятно не яде същото като вас, не спи в същите часове или пък се чувства неуютно в домовете ви. Чужденецът обикновено не е съперник на домакина си във вашия свят. И може би има какво да научите от него. Но моята раса, живееща по небесните кълба, е една и съща навсякъде. И при нас се случва посетителите да са нежелани.

За малко настъпи неловко мълчание. Едно яко момче, настанило се до Стрил, подвикна:

— Можеш ли да направиш това?

Преметна едната си ръка през рамо, другата изви зад кръста си и сплете пръсти.

Луис Ву се разкикоти. Преди няколко години би сторил същото без никакво усилие.

— Не мога.

— Значи някой друг трябва да ти изтърка гърба — заключи дълбокомислено момчето и тъкачите веднага се събраха около госта.

 

 

Най-великолепната особеност на Пръстеновия свят беше разнообразието. А прекрасното в несходствата между расите беше, че ако ришатра изискваше сложни ритуали и увъртания, щеше да е немислима.

„Ей, хора, как предпочитате ришатра?“

„Достатъчно е да знаем от кой пол си…“

„Колко дълго можеш да си задържаш дишането?“ (Това чуваше от морските или речните народи.)

„Избягваме я, но обичаме да я обсъждаме.“

„Не можем. Моля ви да не се обиждате.“ (Това пък казваха червенокожите пастири.)

„С нея властвахме над света!“ (Потомците на Строителите.)

„Правим я само с разумни хуманоиди. Ако познаеш отговора на тази гатанка…“

„Единствено с лишени от разум видове. Предпочитаме да не се обвързваме в никакви отношения.“

„Може ли да гледаме как го правиш със спътницата си?“

Веднъж му се бе наложило да обяснява, че Кхмий няма нищо общо с хуманоидните раси и отгоре на това е мъжкар.

Питаше се какво ли знаят тъкачите за бронзовата паяжина над вира. Забеляза, че се разотиват по двойки, но не вършат нищо пред очите на другите. Каква ли щеше да е ришатрата с тях?

Саур го издърпа от водата и с негова помощ изстиска към литър вода от кафяво-бялата си козина. Щом видя, че трепери, веднага го изтри със собствената му риза.

Отнякъде замириса на печена риба. Облякоха се и Саур го поведе към кръг от плетени колиби.

— Това е Домът на Съвета — посочи една.

Над яма с жарава птици се изпичаха върху скара. Ароматът беше превъзходен. Имаше и огромна риба, за чието приготвяне се грижеха…

— Саур, тези не са тъкачи, нали?

— Така е. Лодкари и рибари са.

Един тъкач на средна възраст наглеждаше месото с помощта на седмина чужденци. Имаше двама мъже с ципи между пръстите на широките длани и ходила, и с лъскава дълга права коса. Другите — трима мъже и две жени, бяха по-едри и много приличаха на тъкачите, но с незначителни отлики в очертанията на челюстите. Може би още бяха достатъчно близки генетично, за да не остават безплодните сношения между представители на двете раси. И седмината носеха от приказно красивите препаски на тъкачите.

Единият от яките наглед рибари — Шенс Змиедушителя, представи останалите. Луис се опитваше да запомни имената. Разбира се, преводачът щеше да му ги подскаже всеки път със съвсем правилно произношение. Шенс се впусна в обяснения:

— Ние разменя неща за плат, ясно? И наддава. Ние с Хищър Гмуреца предложи да пече на скара тази великанска риба, дето лодкари хванали надолу по река. Ама и те иска да пече. Много се бои, че ние приказва скришом с Кидала, научи нещо полезно. И изкрънка по-ниска цена.

— Да, сега спори и как се пече риба — обади се лодкарят Уийк. — Кидала поне може яде свои птички както харесва.

— Е, тези май са готови — отбеляза Луис, — но за рибата ме знам. Кога я сложихте да се пече?

— Ще е най-вкусна след сто издишвания — увери го Шенс. — По-препечена отдолу за лодкари, само гореща отгоре — за нас. Ти как я иска?

— Както е отдолу.

Тъкачите се бяха изсушили и стоплили, идваха да похапнат. Свалиха птиците от скарата и ги накъсаха. Рибата още се печеше. Луис реши на следващия ден да си потърси подходящи за храносмилането му зеленчуци.

Заприказваха се.

Сръчните пръсти на тъкачите правеха мрежи за лов ма хвъркати и по-дребни животни в гората, също и платове за дрехи по всеки вкус, хамаци, рибарски мрежи, колани и торби за носене на рамо. Изделията им допадаха па множество раси. Рибарите и лодкарите търгуваха нагоре и надолу по реката — предлагаха препаски от тъкачите, пушена и осолена риба, сол, корени…

Обсъждаха делови подробности и Луис се обърна към Кидала, за да попита от какво са белезите по тялото му. Научи за схватка с твар, която по описание приличаше на гигантска мечка. Тъкачите не слушаха — бяха чували историята неведнъж. Старецът беше умел разказвач, само че както представяше случката, белезите не би трябвало да са на гърба му.

По свечеряване местните жители се изгубиха един след друг в мрака. Саур поведе Луис към една колиба, сухи клонки припукваха под краката им.

Рибарите и лодкарите останаха на раздумка до гаснещата жарава. Един подвикна след него:

— Недей броди по тъмно. Тогава обикаля само нощни хора.

Наведоха се и влязоха в колибата. Саур се притисна към гърдите му и тутакси се унесе. За миг Луис се поддаде на разочарованието, но после си каза, че всяка раса има право на свои собствени навици…

 

 

От много фалани… не, от стотици години не изпитваше проблеми със съня на ново място. Не го притесняваше и да заспи в прегръдките на непозната, да се отърква в пухкавата й козина. Но будуваше дълго, защото знаеше, че мрежовото око на Най-задния е наблизо.

По някое време му се присъни, че чудовище забива зъбите си в крака му. Едва сдържа писъка си и се ококори. Саур попита, без да отваря очи:

— Какво има, учителю?

— Схвана ми се единият крак.

Измъкна се от ръцете й и запълзя към изхода.

— И на мен ми се случва. Разтъпчи се да ти мине. След секунда-две жената пак спеше.

Той изкуцука навън. Подбедрицата му сякаш надаваше безмълвен вой. Как мразеше тези мускулни схващания!

Осветените части от Пръстеновия свят бяха много по-ярки от земната луна. И медицинският комплект можеше да му инжектира нещо за отпускане, само че нямаше да подейства по-бързо от разходката.

Ниски сухи храсталаци обкръжаваха колибите за гости. Колкото и приветливо да се държаха, тъкачите сигурно бяха измислили начин да отпъждат крадците. Може би с неизбежното пукане на съчките на всяка стъпка?

Кракът вече не го болеше, обаче се разсъни напълно. Товарните дискове си бяха на мястото близо до колибите. Издърпа се върху тях и седна. Прекоси живия плет без звук и се запромъква полека между дърветата.

Тъкачите очевидно използваха нощите само за отдих. Никой не се мяркаше. Щом се наслаждаваха на сънищата си, кой все пак бдеше за крадци? И гостите от други раси не се виждаха никъде. Фенери осветяваха носа и кърмата на дълга платноходка с ниски бордове, която Луис не бе забелязал досега.

След минута вече се носеше безшумно над вира, отразяващ Дъгата.

Някакво движение в скалата… после го заслепи светлина.

Луис замижа и изпсува. Помъчи се да надникне в сиянието… през прозорец с мъгляви краища. Виждаше въгленочерен конус, като че покрит с мръсен сняг. На всеки друг свят би предположил, че е вулкан. Тук обаче трябваше да е кратер, оставен от пробил основата метеорит. Напомняше за Юмрука на бога, чиито ръбове стърчаха във вакуума.

Послание от Най-задния?

Щом кукловодът е научил, че Луис пътешества срещу течението на реката, могъл е да прати сондата си, за да пръсне мрежови очи и тук, и къде ли не още. Вече е общувал с тъкачите… Лесна работа, щом са толкова приветливи хора, но защо? Какво искаше?

Кратерът сякаш изплю нещо, после второ, трето — и то само за десетина секунди.

 

 

— Случи се преди шестстотин и десет часа — осведоми по познатият конраалт. — Гледай.

Трите тела рязко се уголемиха на екрана. Космически кораби с формата на двойни лещи, при това — с внушителни размери. Луис веднага позна кзинтската конструкция. Спряха над върха и се спуснаха надолу само два-три метра над стъкловидния склон.

— Бойните кораби напредваха съвсем бавно — каза кукловодът. — Ще ускоря записа. — Облаците започнаха ла се плъзгат стремглаво около нашествениците. — За два часа и двадесет минути със скорост малко под звуковата те изминаха две хиляди и двеста километра. Такава сдържаност у кзинти е направо изумителна. После се разделиха…

Средният кораб продължи напред, другите се стрелнаха в противоположни посоки под прав ъгъл спрямо него.

Бял проблясък, заличил за миг изображението. После всичко изглеждаше както преди, но трите кораба бяха някак издути, полуразтопени. Блестяха като огледала. И се приземиха… по-точно паднаха.

— Стазисните полета са спрели лъча — подсмихна се Луис.

— Тревожи ме състоянието ти. Две грешки за пет секунди. Нима твоят мозък вече губи способностите си?

— Нищо чудно — сговорчиво отвърна човекът.

— Лъчът беше насочен съвсем точно и с невероятна интензивност. При формирането си стазисните полета затвориха около корабите огромни количества енергия.

— Но нали…

— Ти и Несус сте оцелели при подобна атака, защото когато ние проектираме защитни механизми, грижим се ла реагират бързо на опасностите! А кзинтските бойни кораби вече не са нищо повече от бомби, затворени в стазис. Освен това не аз включих антиметеоритната защита на Пръстеновия свят.

— Да, бе…

— Виж.

На екрана внезапно се появи затъмненото до поносима яркост слънце. Над привидно течната огнена буря по повърхността му се надигна фонтан, проточи се в нишка право към камерата… през стотици хиляди километри. Още по-светла ударна вълна плъзна нагоре покрай основата на нишката. И изведнъж избухна ослепително.

— Лазерен ефект на свръхпрегряване, Луис. Няма съмнение, включила се е антиметеоритната защита. Но не го предизвиках аз.

Е, и преди се бе случвало Най-задния да излъже. Само че защо би стрелял по нашествениците?

— Луис, проумей най-после, че не аз унищожих онези кзинтски кораби! Исках да се свържа с тях. С работещ хипердвигател бих могъл да се махна оттук!

— Звучи правдиво, признавам, и все пак… Най-заден, да не подозираш, че в Ремонтния център има още някой освен теб?

— Не разполагам с данни друг да е преодолял защитните ми системи. Има обаче два Големи океана.

Луис не схвана веднага защо кукловодът му напомняше очевидното.

Един-единствен океан би нарушил бързо равновесието на Пръстеновия свят. Водата в него се равняваше по маса на някой от по-големите спътници на Юпитер. Трябваше да са два на срещуположни места по пръстена. Така си беше.

Луис и Кхмий откриха Ремонтен център в единия Голям океан, скрит под Картата на Марс. Изобщо не огледаха другия.

От него ги делеше целият диаметър на Пръстеновия свят — шестнадесет светлинни минути. Значи би изминало точно толкова време, преди в другия Ремонтен център някой да научи за нахлулите кораби. Още осем минути, докато започне въздействието върху светилото. После час или два, за да се проточи плазменият шнур на няколко милиона километра от звездата и да бъде готов за превръщането си в лазер. И накрая — други осем минути, докато ужасяващият светлинен меч порази своята жертва.

Два часа и двадесет минути бяха съвсем подходящо време за реакция в този случай.

— Разбирам. Значи най-благоразумно за теб е да допуснеш, че в Големия океан от отсрещната страна на пръстена има още един Ремонтен център, в който шета пазител.

— Защо точно пазител? Преди да ми отговориш, искам да си призная, че стигнах именно до тази хипотеза.

— Един пазител би проникнал с лекота вътре. Дори и някой хуманоид-размножител да се е вмъкнал случайно, почти веднага също би се превърнал в пазител. Най-вероятно и другият Ремонтен център гъмжи от дърво на живота, както е в нашия. Затова ли ме потърси? Вече знаеш за пазителите почти колкото и аз, а тук е късна нощ и мозъкът ми не е особено бистър.

— Май и възрастта е повлияла на мозъка ти. Все пак трябва да поговорим; ще ти покажа още неща. Луис, да се явя ли отново на тъкачите, за да потвърдя могъществото ти? Или не е необходимо?

— Благодаря ти за любезното предложение, но може би вече е безполезно.

Местните хора спяха, какво обаче пречеше рибар или лодкар да е видял сиянието? И кой можеше да познае дали някой мършояд не се навърта наоколо?

Всъщност…

Най-задния като че не забеляза усмивката, внезапно озарила лицето на Луис.

— Тези тъкачи изглеждат много гостоприемна раса.

— Всички раси около Големия океан се държат приятелски, особено ако внимаваш какво приказваш.

— Какви новини имаш за нашите бивши сподвижници?

— Кхмий си натовари нещата във въздушна бойна машина. Нима си пропуснал да й лепнеш едно оченце?

— Зарови машината си в земята — недоволно сподели кукловодът. Луис се разсмя от душа. — Ако му потрябва отново, ще я извади. А какво правят двамата потомци на Строителите?

— Кауаресксенджаджок и Харкабийпаролин трябваше да се грижат за двете си деца, скоро щеше да се роди и трето. Не бих казал, че си омръзнахме, но… Както и да е. Оставих ги в едно село надолу по течението. Имат на разположение щурмови катер от кораба. С него щъкат и учат околните раси на разни неща. Ти как си?

— В не особено блестящо състояние. Луис…

Трите сребристи топки, подскачащи по склона на Юмрука на бога, бяха заменени от снежен блясък по билото на висок рид. Зелена сигнална рамка замига около две точки, пълзящи бавно през пролом в планината.

— … искам да насоча вниманието ти към това. Преди десет години ти показах…

— Помня. Мястото същото ли е?

— Да. Запис отпреди три денонощия, направен от ръба на рееща се конструкция над вампирско леговище.

— Значи това си показвал и на тъкачите?

— Да.

Близък план… Големи тромави возила с по шест колела, вероятно задвижвани с парен двигател. Едното завиваше нагоре по полегатия склон, докато предната седалка на другото изпълни екрана.

— Тези нали са от Народа на машините?

Луис се вгледа.

— Ами да, познава се по окосмяването на лицето. И колите са като техните. Ей!…

— Програмата за разпознаване в моя компютър…

— Но това е Валавиргилин!