Лари Нивън
Тронът (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЕНЕРГИЯ

Късно през деня той ги поведе нагоре по Улицата от стъпала, за да покаже находките си.

Не беше спокоен. Уорвия се шмугваше в къщите или сред превърналите се в малки джунгли декоративни растения, после притичваше да изстреля въпросите си. А Тегър не можеше да върви навсякъде с нея, защото трябваше да придружава останалите.

Събирачите щъкаха още по-пъргаво, завираха се й там, където червенокож не би успял да се промуши. После се връщаха да бъбрят с великаните.

— Ето, тези треви може да ви допаднат — каза той на Уааст, когато я зърна наблизо.

Грамадната жена взе стиската, усмихна му се и дъвчейки, влезе с Перилак и Силак в една разкривена къща.

— Не видях обаче животни, дето да се хранят с растения — сподели Тегър с Кориак. — Търсех изпражнения, но няма. Е, все ще намерим какво да ядем! Зърнах някакви паяжини. Сред нас има ли и такива… готови да дъвчат насекоми? — Вече говореше на Валавиргилин. — Очаквах да срещна същества, които ядат растения, но успях да хвана само птици.

— А мърша? — попита тя.

Знаеше защо се интересува.

— Голи кости — завъртя глава Тегър. — Мършоядите няма да хапнат тук нищо, освен ако самите ние не умрем от глад. Вече опитах плодовете от дърветата, годни са за ядене. Вземи!

Жената разчупи плода и го захапа. Да, търговците можеха да се заситят с това, но не задълго.

— Тегър, а какво всъщност са произвеждали?

— Намерих цял склад, претъпкан с платове. Сигурно тук са ги правили. Още не съм оглеждал навсякъде…

Вала обаче искаше да провери ще успее ли да включи нещо — имаше в раницата си още много от черната тъкан на Луис Ву. А дори всички машини да са се повредили с времето, пак би могла да се натъкне на чудеса отпреди Падането на градовете.

Но повечето й спътници трябваше да се нахранят веднага. Не беше сега моментът да крои планове за печалби. Първо да измислят как ще се спуснат обратно долу!

Събраха се пред купола и влязоха.

Неизвестното за Тегър се оказа познато за Народа на машините. Барок се засмя, после ги поведе по грамадните стъпала към задните стаи.

— Зала за пиршества — реши след малко. — И потомците на Строителите са всеядна раса, която готви храната си. Обичат разнообразието. Вижте каква кухня са имали!

— Кутии и плоскости, които се нагорещяват — обясни Тегър.

— Да, а тук са рязали продуктите.

Над Улицата от стъпала бяха само коминът и спиралната стълба около него. Уорвия седеше на ръба, клатеше крака и зяпаше земите край града. Изглеждаше необичайно щастлива.

— Ей, виждам нашите приятели — речните хора. Погледнете, това е Рубалабъл! Хайде, нека някой да се качи при мен, за да проумеят, че сме успели! Иначе сигурно ще ме помислят за Тегър…

Вала се покатери по стълбата, мина край една бронзова наглед паяжина, вкопчена в камъка. Двете жени се преместиха по ръба, за да направят място на Кориак, Манак, Парум и Барок. Тегър се позабави да огледа внимателно паяжината и се качи при тях.

Чувстваш нещо особено, когато се изправиш на върха… сякаш си господар на всичко, до което достига погледът ти.

Но Вала не виждаше онова, което я интересуваше най-много — вампирите, гъмжащи в Здрачното леговище. Далеч в планините мудни бледи колони се спускаха по проходите. А по-наблизо, по брега на Реката-дом, се разпадаха на отделни точици — хиляди излезли на лов твари се връщаха в дневното си убежище.

По водата и снега играеха петна слънчева светлина. Още по-наблизо два черни силуета се открояваха сред просветващите вълнички. Всички започнаха да им махат. Успокоените Рубалабъл и Фуджабладъл се гмурнаха в реката.

Е, поне въздушният град се виждаше от край до край. Тегър бе оставил лампите включени навсякъде. Начупена зелена ивица се простираше по Улицата от стъпала. Другаде не растеше нищо. С какво ли се е хранило съществото, изплело паяжините?

А покривите, плоски или издути, блещукаха в еднообразно сиво. Само къщите бяха изключение, но дори стъпалата сивееха.

— Валавиргилин — обади се Парум, — ти виждаш тези сиви покриви?

— Е, какво ще ми кажеш за тях?

— Отдавна се чудя защо град още може да бъде осветен.

— Погледни внимателно — всяка обърната към слънцето повърхност е искрящо сива. Май съхранява светлина.

— Да! — възкликна Тегър.

Великанът се усмихна.

— Много ли измъчил се да търсиш отговор?

— Така е, но щом ми подсказа, той не може да е друг! Чакай… През онези облаци отгоре не е прониквала много светлина, но пък и силата не е била използвана, преди да се кача. Стотици фалани. Значи…

— Може свърши, да. По-добре да спираме лампи денем.

— И онази товарна платформа имаше същия цвят. Ето защо кабината успя да излети! Значи мълниите са като светлината… Казваш да изключваме лампите? Парум, а защо трябва да пестим?

— Не знам, но не обичам хабя. Оставяме лампи около пристан, защото оттам идва вампири. Тъй мисля аз.

Тегър вдигна рамене. Изведнъж доби много измъчен вид. Уорвия го поведе нанякъде, шепнейки гальовно в ухото му.

 

 

Другите засега не намираха нищо особено важно. Скоро се повлякоха обратно към колите. Повечето сякаш щяха да се строполят всеки миг.

Събирачите, които непременно си отспиваха нощем, изглеждаха съвсем бодри към средата на деня. Затова Вала заръча на Манак и Кориак да пазят. И припълзя под един от навесите.

Форн беше там, унесена дълбоко. Горката, не само се преумори, но беше загубила и много кръв.

Вала намокри кърпа с гориво и изми очевидно възпалените рани по шията й. После разстла одеяло и се просна върху него.

Когато дойде Бийдж, тя едва-едва примижа срещу светлината. Великанът нагласи наръч прясна трева в малкото свободно кътче и се сви на кълбо. Промърмори замаяно:

— Червенокож Тегър се оказал умник.

— Ъхъ…

— Можем довърши каквото той започнал.

— Ъ-ъ?

— Старша, можем съберем още вода. Пробием дупки в покриви, да се напълни навсякъде. Нека вали повече! Ще съберем цяло море. И този завод потъне още, нали? Ще смачка вампири.

Дали предлагаше разумно решение? Беше прекалено уморена, за да мисли…

— Няма да стане.

— Кой казал?

— Аз — Форанаидлай. Бийдж, под въздушния завод не е плоско навсякъде. Има постройка, сигурно по-грамадна и от Управлението в Средищния град.

— Ох, флуп! Вярно, ти била няколко дни там долу. Как изглежда постройка? Като статуя или здрава сграда? Можем ли смажем и нея?

Форн започна да обяснява, а Вала си прибра одеялото и се вмъкна в мрака на товарния корпус. Пак го разстла и…

— Валавиргилин — спря я глас, — сега е най-доброто време да огледаме Здрачното леговище.

Беше Арфиста.

— Не те надуших веднага.

— Обиколихме, преди да заспим. Има много къщи — видяхте ги вече, нали? — и басейни. Истинско удоволствие. Отъркаляхме се в тревата, за да се изсушим.

— От което и аз съм доволна. Слушай, мисля че сега е най-доброто време да се наспим.

— Старша, и нощните хора си отспиват денем. Точно това ми се иска да правя сега. — Върхът на нокът бодна хълбока й, за да я събуди. — Но така е и с вампирите. Налегнала ги е обичайната вялост. Ако са се натъркаляли по рампата, просто ще ги изхвърлим долу. Искам на всяка цена да се възползвам от дневната светлина, за да огледам. Да сляза със събирачите, какво ще кажеш?

Няма как, трябваше да се насили да мисли.

— Казах на двама да бдят. Вземи Силак и Перилак. И Кейуербримис. — Той поспа малко, а трябваха различни гледни точки. — Питай и Бийдж иска ли да дойде с вас. — Наследникът на Търл би се включил охотно във всяко начинание. Флуп! Вала се надигна, взе пистолет и огнехвъргачка. — Идвам и аз.

 

 

Накрая станаха осмина — двама търговци, Бийдж, двама събирачи, Уорвия и мършоядите, които внимаваха да вървят пред осветения кръг от включената на слаб пламък огнехвъргачка. Другите ги следваха полека, овързали лицата си с кърпи.

Вала огледа четирите трупа на вампири. Трябваше да внимава повече къде стъпва. Подхлъзна се… на шепа вампирски зъби, заострени като на червенокожите пастири. Ами да, едната самка наистина беше с избити зъби, както я бе описал Парум снощи. И не просто съсечена, ами накълцана… Вала потрепери.

Тъжната флейта изведнъж се втурна надолу. Валавиргилин отвори уста да подвикне, но и Арфиста изчезна светкавично. Тя затича след тях, вдигнала високо огнехвъргачката, и завари мършоядите застанали над една още гърчеща се твар.

Продължиха по рампата. Тежки миризми проникваха полека през аромата на билки. Но очите й свикваха с мрака.

Спряха две намотки над гъмжилото от вампири.

Неравният кръг на деня, заобикалящ Здрачното леговище, го осветяваше достатъчно, за да я заболят очите.

И по двата бряга на Реката-дом имаше обширни участъци тъмна пръст. По тях растяха огромни гъби, под които живееха вампири. Някогашните сенчести ферми… Тук може да е имало стотици видове гъби, преди да се нанесат тварите. Но чудовищните сортове са били прекалено едри, за да стъпчат и тях.

А точно под рампата забеляза настилка, каквато Народът на машините използваше за пътищата си.

— Видяхте ли, всъщност е доста светло — бодро подхвърли Тъжната флейта.

— Искаше ми се да духа и по-силен вятър — промърмори недоволно Арфиста.

Да, нямаше да е зле. Вала усещаше как лудостта кипва в кръвта й. Силният аромат на кърпата се превръщаше в бледа добавка към разпалващото нагона ухание. Онези долу като че бяха десетки хиляди… и някои вече започваха да вдигат глави към рампата.

Уорвия дишаше учестено през широко отворената си уста. Знаеше, че волята й не е несломима. Кей благоразумно се отдръпна от Вала — не биваше да се разсейват точно сега. Да се съсредоточи в онази постройка по средата!…

Не беше само гигантски фонтан. По страната, обърната към рампата, личаха прозорци, малки тераски без перила и множество външни стълби. Предположи, че е била служебна сграда, не за живеене.

Имаше и равна площадка, заобиколена от издигащи се концентрични полукръгове. Трябваше да е сцена! Паднала крехка стена откриваше плетеница от устройства зад нея. Валавиргилин не беше сигурна дали и останалите ще разберат какво са открили.

Падащата отгоре вода бе обкръжена от неясни каменни колоси, а след това се пръскаше в сложна система, пронизваща целия градеж. Имаше водоскоци, статуи на Строители, изливащи я от изящни съдове. Стелеше се и като постоянен фон зад сцената. Накрая се стичаше по хаос от тръби и улеи към Реката-дом.

Да, Форн беше права… Тази грамада може би нямаше да издържи цялата тежест на въздушния завод, но как да съберат достатъчно вода, за да смажат и нея?

— Добре, ясно — обади се Перилак. — Така едва ли ще погубим вампирите. Ами ако преместим града настрани? Нещо го задържа тук, но не можем ли да го освободим? А пък тварите нека си го гонят. Ще бъдат хубави мишени, нали?

— Налучка решението поне отчасти — съгласи се Тъжната флейта. — Наистина нещо го задържа тук, трябва да е…

Заговори с Арфиста на техния език. Вала не им обръщаше внимание. Не й се вярваше, че дори мършоядите са способни да преместят въздушен завод.

Арфиста пак превключи на общия език.

— … все едно е в дъното на купа — ниска точка в света на магнитната сила. Да, бихме могли да го изтеглим, ако разполагахме с нещо по-мощно, но само с две коли?… Флуп, как ми се иска изобщо да не бяхте чували за Луис Ву!

Статуи, редици прозорци, сцена, фонтани…

— Какво липсва? — запита се Вала гласно.

Тъжната флейта я чу.

— Старша, каза ли нещо?

— Опиши ми онова, което виждаш.

Мършоядката започна да изброява:

— Обществена сграда. Разположили са я тук, за да не канят горе важните посетители от други раси. Мястото е отредено за произнасяне на слова и свикване на събрания, но също е и сцена. Средище за общуване.

— Трябва някак да огледам и от другата страна… — промърмори Арфиста.

— Какво се надяваш да намериш? — веднага попита Вала.

— Ами… някакъв подиум. Тук наистина е имало представления, но не е подходящо за речи или, да речем, за музика. Обзалагам се, че създателят на това място е бил възхваляван за начина, по който е вписал водата в гледката. Представи си колко красиво би било, ако успеем да махнем вампирите…

— Ами да! — кресна Вала. — Осветлението!

Очите на мършоядите насреща блеснаха.

— Осветлението! — натърти отново тя. — Представления, музика, речи, прекрасни изваяния?… — Вампирската песен се засили след вика, но съратниците й чуваха само нейните думи. — Никой освен може би мършояд няма да си помисли, че всичко това е ставало на тъмно! Уорвия, Тегър сигурно е научил откъде се включват долните лампи.

Червенокожата умуваше усилено.

— Щеше да ги е включил, ако ги беше открил.

— Флуп…

— Старша, може би се управляват накъде отдолу.

— Пфу! Ама че гадост! Арфиста промълви:

— Видях… — Сочеше нагоре. — Уорвия, погледни към най-горната група статуи. Воини от расата на Строителите, високи три човешки ръста. Всички държат копия…

Вала различаваше някакви смътни сенки. Дневната светлина не проникваше чак дотам.

— За мен са само черна купчина — оплака се и червенокожата.

— По-големи от тях няма. А копията им са дебели колкото краката ми. Без върхове; продължават в основата на въздушния завод. Оттам минава енергията. Старша, съжалявам…

— Флуп! Не са тръби за вода, а? Разбира се, вода са имали в изобилие. Какво да се прави… Първо ще претърсим горе, защото е по-лесно. Нека Тегър ни покаже каквото е намерил, след това ще надникнем и там, където той още не е бил.

Уорвия не им позволи да събудят партньора й.

— Вече ви показа всички места!

Двамата мършояди също се свряха в един товарен корпус. А и никой не очакваше точно те да знаят къде хората от друга раса са разположили превключвателите за осветлението.

Другите им съратници се пръснаха из града. Вала наряза на ивички парче от тъканта на Луис Ву — доскорошната й скъпоценна тайна — и ги раздаде като сладкиши. Заеха се да си играят с таблата, открити от Тегър. Скоро въздушният завод светеше по-ярко от сумрачния ден.

От искрящо сивите покриви по стените се спускаха линийки в същия цвят. Неколцина ги проследиха, търсейки мястото, където те се събират. Накрая Тюк отведе Валавиргилин при дупка в средата на града. Вала бръкна с пръст и помириса праха. Не беше сигурна дали е унищожен свръхпроводник, но вече не се съмняваше какво са намерили.

Искаше й се да направи и следващата неизбежна стъпка, но… Тръбата май беше дълга двайсетина човешки ръста. Наряза остатъка от тъканта на тънки лентички, върза ги и спусна странното въже в дупката, докато то започна да се нагъва.

Дали в основата на копието докосваше непокътната линия за предаване на енергия? Засега нямаше как да познае. Стори каквото можа. С един откъснат клон премести края към мястото, където се събираха сивите черти. Поне беше плоско. Не измисли къде да върже свръхпроводника си, но щеше да го затисне с парче от стена, което само двама-трима тревопасни великани биха успели да повдигнат.

Облаците се събраха нагъсто, скоро заваля по-силно. Търсачите понесоха колкото можаха от бурята, ала накрая се върнаха на пристана. Всеки надничаше поред от върха на рампата. Тревопасните великани се предадоха последни на съня. Останалите бяха споделили откритията си, но те искаха да се уверят сами във всичко.

Здрачното леговище вече тънеше в сенките си.