Лари Нивън
Тронът (22)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
УРОЦИ ПО ФИЗИКА

Станция на въздушните шейни, 2893 г. от н.е.

 

Видяха го няколко дни преди да стигнат там. Черна линия, изпъкваща ясно пред неизмеримо по-далечната дясна странична стена.

Доближаваха и линията постепенно се превърна в огромно изкуствено съоръжение, извисяващо се над пустинята — площадка с някакви скупчени форми отгоре.

Накрая червенокожите започнаха да различават и лъчи дневна светлина между опорите на градежа. Уорвия се увери, че това е целта на нощните хора… и гробището на Народа от пясъците.

 

 

Пътуваха през суша ви земи. Пясъкът явно не се отразяваше добре на мотора. Преживяха няколко гладни дни, преди да се натъкнат на Народа от пясъците.

Бледите широки одеяния правеха тези хора трудно забележими. По дванадесет дребни стегнати добичета теглеха каруците. Оказа се, че племето се храни с плътта им. Месоядна раса! И червенокожите, и мършоядите живнаха изведнъж.

Подариха на домакините си топове плат, които бяха взели от града над Здрачното леговище. Обитателите на пустинята заклаха две от животните си за пиршеството. Хората от различни раси си размениха предания и истории, доколкото можаха да се разберат. Само Каркър сред Народа от пясъците знаеше добре търговското наречие и превеждаше на останалите от племето.

За ришатра не бяха нужни думи, стигаха и жестовете. Без торбестите си роби местните хора се оказаха дребни и жилави, ниски като събирачите, но с по-широки торсове, тънки крака и ръце.

Арфиста и Тъжната флейта останаха през това време в товарния корпус на колата.

Потеглиха, щом се зазори.

Уорвия се безпокоеше, че мършоядите прегладняват. Но целта беше близо.

Още към средата на следобеда пристигнаха.

Древен път с навят по него пясък се издигаше около основната колона на площадката. Три равномерно разположени издатини стърчаха от средата на съоръжението. Краищата им бяха клиновидни платформи, които висяха над земята без никаква опора.

Горе имаше цяла джунгла от стълбове, метални релси, макари и въжета. Покритите постройки изглеждаха тъй, сякаш някой се е сетил да ги добави доста по-късно. Бяха пусти и овехтели от пясъчните бури — складове, трапезария, странноприемница. В колоната намериха дълбок кладенец с чиста вода.

На една от широките пътеки между сградите Народът от пясъците оставяше мъртъвците си. Личеше, че го правят от много поколения. Виждаха се стотици оглозгани от вятъра скелети. Десетина приличаха повече на мумии. Плътта на последните още не беше изсъхнала.

— Точно както Каркър ни описа мястото — промълви Сабарокареш. — Уорвия, а той обясни ли ти…

— Знам как да намеря леговището на пискуните. Народът от пясъците не ги яде, но казах на Каркър, че за нас ще бъдат подходяща храна.

— Откъде знаеш?

— А имаме ли избор? Трябва да са срещу посоката на въртене спрямо погребалната площадка…

Тя се обърна и млъкна изведнъж. Само на трийсетина крачки от тях равнината се превръщаше в хаос от подутини, сякаш се намираха пред миниатюрни руини на град.

— Няма да будим нощните хора — реши Сабарокареш. — Нека се наспят, а после носовете им ще ги отведат безпогрешно при храната.

Оставиха колата горе, но не прекалено близо до подведените трупове. Отидоха да проверят леговището на пискуните.

 

 

Не беше най-необичайното нещо, което Уорвия бе виждала досега, но все пак изглеждаше доста странно.

Стотици плоски могилки, сякаш полуразтопено от горещината селище, но построено от хора, високи една стъпка. На стените срещу средата на леговището имаше отвори.

Когато убийците на вампири доближиха могилките, през дупките се изсипа цяла армия и зае позиция.

Уорвия прецени на око, че един пискун ще й стигне за цял ден. Муцуните им издаваха животинска тъпота. Изпълзяваха на четирите си лапи, после се изправяха, протегнали към натрапниците нокти, по-подходящи за копаене, отколкото за нападение. Разпищяха се гръмко и гневно. От шума я заболяха ушите.

— Имаме нужда от тояги — подсказа Форн. Тегър завъртя глава.

— Ако ги налетим и започнем да ги налагаме, ще се струпат, за да ни повалят, и ще ни довършат. Там, където оставихме колата, има колкото искаш въжета. Май зърнах и една мрежа…

 

 

Стражите отново излязоха да бранят леговището. Барок и Тегър метнаха мрежата. Беше здрава и груба, очевидно предназначена за тежки товари. Повечето пискуни изпълзяха изпод нея и се хвърлиха в атака. Червенокожите и търговците побягнаха, дърпайки я. Като се отдалечиха, спряха да я омотаят около останалите вътре безпомощни стражи. Останалите се отказаха да ги преследват, нададоха пронизителни вопли и се прибраха.

Уловиха четири едри животинчета.

Червенокожите се нахраниха веднага, а търговците се заеха да сготвят своя дял на огън, преди сянката да е закрила светилото. Скоро и нощните хора излязоха от колата, огледаха се и тръгнаха към мъртъвците. Уорвия и Тегър се вмъкнаха в товарния корпус да спят.

 

 

— Повечето са съвсем изсъхнали — сподели Арфиста сутринта. — Не са подходящи дори за гладни времена. А и са умрели от старост. Народът от пясъците изглежда живее добре и се радва на чудесно здраве. Все едно, имаше и…

— Един пастир — довърши Тъжната флейта. — Май беше смазан от собствения си добитък. По принцип ние рядко оставаме гладни.

— Радваме се за вас — смънка Уорвия.

Показалото се късче от слънцето ставаше твърде ярко за нощните хора. Те се свряха дълбоко навътре под навеса, докато другите се наслаждаваха на лъчите и чакаха утрото да се постопли.

— Разпитахме хората от пустинята — обади се Форанаидлай. — Живеят наблизо, но не знаят нищо за това място. За тях то е само гробище.

— О, още много може да се каже за него — увери я Арфиста. — Сега е необходимо да качим колата и да я закрепим здраво. Четиримата ще имате нужда от храна за пет дни…

— Тук ви напускаме — прекъсна го Сабарокареш.

Двамата червенокожи и без това знаеха, че мигът за раздяла е настъпил.

— Благодарим ви, че останахте толкова дълго с нас — промълви Уорвия. — Щяхме да изглеждаме странно — пастири, каращи кола на Народа на машините. Променихте ли плановете си?

— Ще се върнем наляво, без да бързаме. Ще разменяме знания и интересни истории срещу храна. Ще учим племената, през чиито земи минаваме, как да произвеждат гориво. — Барок стисна ръката на дъщеря си. — Когато отново се върнем при своите, ще сме достатъчно богати, за да има Форн подходяща зестра.

— И ние искаме да ви благодарим за уроците — изрече Тегър нерешително.

Момичето му се ухили похотливо.

— Схватлив ученик си! — Стрелна с поглед баща си. — Е, някои неща още не сме обсъждали…

— Ухажването — подсказа Барок.

— Да. Не забравяйте, че повечето раси си имат свои ритуали на ухажване. Не се опитвайте да налучкате какви са, придържайте се към своите си. Така ще ви е по-удобно, а за другите — по-забавно.

— Ние не отделяме много време за ухажване — обясни Тегър. — А и първо преговаряме. Сигурно отстрани изглеждаме студени или свенливи.

— Хм, вярно си е…

Тъжната флейта се намеси решително:

— Не бива да протакаме. Барок, Форн, ще ни помогнете ли да качим колата, преди да си тръгнете?

— Непременно. Имаме храна, не бързаме. Какви са намеренията ви?

— Колата трябва да бъде закрепена неподвижно на возилото в края на дясната издатина.

— Това возило ли е?!

Говореха за една от трите дълги въздушни платформи. Покривът беше прозрачен, а основата — пет пъти по-широка от колата. От пода се издигаха множество яки алуминиеви дъги, малко по-дебели от Тегър.

Разположиха колата по средата. Двамата мършояди даваха наставленията си изпод навеса. Другите вързаха превозното средство с толкова въжета, стегнати и около дъгите на платформата, че сякаш никаква сила по Дъгата не би могла да го помръдне. Сетне изопнаха въжетата с макари.

По пладне привършиха работата. Барок и Форн започнаха да се готвят за пътешествието си.

— Не е зле да вземете повечко храна. Да опушим ли още пискуни? — предложи Тегър.

— Благодаря ти. Вече измислих как ще ги носим.

Барок ги отведе при находката си — извита в краищата плоскост с дължина три човешки ръста и широка два. Вдигна я без никакво усилие.

Уорвия се ухили.

— Какъв късмет! Можете да я теглите.

— Да. Но първо да се погрижим и за вас.

* * *

Стражите изскочиха и преградиха пътя към леговището.

Четиримата метнаха мрежата. Уловиха повечето дребосъци, усукаха края и я извлякоха настрани.

После забиха в земята ръба на плоскостта, натиснаха с всички сили и я подпъхнаха под ронещата се песъчлива пръст. Вече имаха част от котилото на пискуните върху поднос.

Стражите се измъкваха един по един от мрежата. Гледката ги подлуди. Струпаха се трескаво в леко повдигнатата част от леговището, сякаш за да не им бъде отнета поне тя. Останалите се подредиха в дъга и заврещяха.

Натежалата плоскост не се буташе лесно, но успяха да я вдигнат с макари върху площадката. Местещите се лостове им дадоха възможност да я прехвърлят върху колата. С още малко усилия издърпаха плоскостта изпод голямата купчина земя и могилки.

В мрежата бяха останали четири животинки. Извадиха ги, убиха ги, почистиха месото и го опушиха над огън от дървени парчетии, които Барок домъкна от някаква схлупена сграда. Бащата и дъщерята пиеха неспирно вода, докато не им се издуха коремите. Тръгнаха малко преди здрачаване.

 

 

Уорвия и Тегър си поприказваха с нощните хора, които бяха излезли да огледат как е закрепена колата.

— Всъщност предполагахме, че и вие ще ни напуснете — промърмори Арфиста, взрян в смалилите се до точици Барок и Форн.

Народът от пясъците им бе обяснил как да намират други племена. Двамата от Народа на машините можеха да пътуват нощем от едно селище до друго, докато навлязат отново в по-богати на вода земи.

Къде ли ще са попаднали дотогава червенокожите, питаше се Уорвия.

Тя се обърна към мършоядите:

— Пастирите скитат неуморно. За нас не са нищо двайсетина пеши прехода. Където и да се заселим, слуховете и въпросите ще ни застигнат. Не умеем да се измъкваме с лъжи. Трябва да се отдалечим още повече. Предпочитаме да живеем, без да отговаряме на въпроси.

Тегър добави:

— Малко време мина, а правихме ришатра с търговци, със стопани на сушавите земи, с хора от пустинята…

Уорвия не забравяше, че нейният опит е още по-богат. Не понечи да спомене за това, нито пък Арфиста се заяде.

— Не и с племето от мочурищата, нито пък с мършояди — ухили се той. — Ама че сте капризни!

Уорвия сведе очи. Ришатрата вече не я притесняваше, но двамата с Тегър не можеха да се насилват…

— И то без да ни подтиква вампирското ухание — продължи червенокожият. — Просто ни обзе някакво желание да търсим нови преживявания… или поне мен!

— Аз също мисля така — потвърди Уорвия. — Партньори сме и сега, но не само един с друг. Не се съмнявам, че можем да заживеем отново както преди…

— Затова обаче трябва да сме далеч от слуховете за двамата червенокожи, които не отбягвали ришатрата с почти никоя раса по пътя си! Оставихме зад гърбовете си империята на Народа на машините. Още малко…

Уорвия промълви:

— Казахте, че ще пътуваме пет дни с това нещо. Как се движи то?

Мършоядите се заеха да затворят задния край на огромния прозрачен покрив. Тя веднага започна да се чувства неуютно в затвореното пространство. Тревожеше се и че не знаят къде ще попаднат в края на краищата.

Вече си мислеше, че няма да дочака отговор. Но Арфиста отвърна:

— Ето така се движи.

Натисна един лост; за да го помръдне, напрегна мускулите и на ръцете, и на гърба си.

Платформата се отдели. Движението започна толкова плавно, че едва се забелязваше, но нямаше съмнение — потеглиха.

— Е, докъде смятате да стигнете? — не мирясваше Тегър.

— Лесно ще надбягаме слуховете, от които се боите — ухили се мършоядът.

Тъжната флейта пак обиколи колата.

— Барок ли се постара така? Превъзходно! Тегър, Уорвия, слушайте ме внимателно — намерението ни е да се доберем до страничната стена. Можете да слезете още при първото спиране или да продължите с нас, а на връщане да си изберете нов дом.

Червенокожият се засмя изумен.

— Ще умрете от старост, преди да зърнете отблизо страничната стена!

— Ясно, значи ще се разделим при първото спиране — сговорчиво предположи Арфиста.

Тъжната флейта забърбори ядосано на техния чудноват език. Партньорът й отвръщаше през смях.

— Тя иска да бъдете с нас — осведоми червенокожите след малко. — Смята, че е по-благоразумно да пътуваме с хора, които могат да виждат на дневна светлина.

— Ние се стремим само да напуснем териториите, достъпни за търговската империя — напомни Тегър.

— Тръгнете си, когато пожелаете. Но първо помислете! Заели сме се с нещо много сериозно. Ще се качим До пръскащите планини, може би и отвъд тях. Никой червенокож пастир не е извършвал такъв подвиг досега. Ще имате толкова за разказване, когато си изберете дом, че дори не бихте се сетили да споменете за ришатра.

Пустинята се точеше назад край тях. Уорвия попита:

— А на какво се возим сега?

— Създадено е от Строителите. Само бях чувал за тези въздушни шейни. Нощните хора ги отбягват, използваме ги единствено при крайна нужда. Но ние имаме и разрешение, и указания какво да правим.

— А бързината им?

Околността отминаваше все по-стремглаво. Отзад площадката се бе превърнала в неясно петънце. Вече се чуваше шум като от вятър, свирещ край яка стена.

— Доста са бързи. Ще бъдем в подножието на пръскащите планини след пет дни.

— О, не!

— Така ми казаха. Но първото спиране е само след три.

— Боя се…

От скоростта Уорвия не виждаше добре земите, през които минаваха. Очите я наболяваха.

— Има линии под повърхността. Начертани приличат на пчелна пита. Те задържат въздушните шейни. Спирането е възможно единствено в точките, където линиите се събират.

— След три дни — повтори Тъжната флейта.

Далеч в пустинята се появи и изчезна керван от хора и животни — толкова светкавично, че Уорвия не успя да — разпознае расата, към която принадлежаха хуманоидите. А въздушната шейна се ускоряваше неспирно.

 

 

Металният товарен корпус миришеше на мършояди. И трепереше лекичко от огромната скорост. Уорвия се притискаше към Тегър в тъмата, не й се говореше за света отвън. Прегръщаха се още по-трескаво заради страха. Поне за малко тя забрави къде е. После пожела да чуе гласа на спътника си, за да не слуша шепнещия звън на движението.

— Какъв беше Каркър? — попита я той.

— Силен. Чувствах се особено в прегръдката му. Имаше непривично тяло.

— Къде, тук долу ли?…

— Не. Беше широк и в раменете, и в хълбоците. А долу всички май сте еднакви. Много приказливо беше настроен, искаше да упражнява търговското наречие.

— Само си бъбрихте ли? Тя се изкиска.

— Не, правихме и ришатра. Беше му за пръв път. Представи си, аз го учих!

— А каза ли му…

— Разбира се. Единствената от червенокожите, която практикува ришатра, а пък е негова за цялата нощ! Той се зарадва. Ти с коя беше?

— С Хен… С Ханшиърв. Помъчих се да запомня името правилно. Сещаш ли се — високата, на ръст почти колкото мен? — Двамата се засмяха. — Вдовицата на предишния вожд, но е на моя възраст. Е, нямаше на какъв език да си приказваме. Опитахме как ще е на тъмно, но така и не можехме да се разбираме с жестове и посочване. Затова излязохме отвън, под светлината на Дъгата.

— Чудя се дали нощните хора са гледали.

— И аз се питах същото.

Шепотът на неестествената бързина проникваше в ушите… и в главите им.

Задрямаха. Когато се увериха, че няма да заспят, пак се вкопчиха един в друг. И отново се помъчиха да потънат в унес. По някое време пролуката под вратата засия в бяло. Уорвия попита:

— Гладен ли си?

— Да. Искаш да излезеш ли?

— Не.

Вратата се отвори и пропусна светлината на утрото. Мършоядите се вмъкнаха в товарния корпус и затвориха.

— Много път изминахме — промълви Арфиста. Тегър долови в гласа му и облекчение, и умора. — Вие двамата как сте?

— Страхуваме се — призна Уорвия. А Тегър попита:

— Не трябва ли някой да управлява въздушната шейна?

— Движи се само по линии дълбоко в основата от скрит — успокои го Тъжната флейта. — Няма опасност да се отклоним нанякъде.

— Е, дори да се блъсне в нещо, при такава скорост изобщо няма и да усетим смъртния си миг…

— Ще свикнете.

— Защо си толкова уверен?

Арфиста само изръмжа, а мършоядката промърмори:

— Време ни е да спим.

Миризмата им тегнеше в товарния корпус. Уорвия се гушеше в партньора си, опитваше се да не мисли за мършоядите, за глада си, за треперенето на желязото около нея.

Накрая се изправи.

— Ще отида да хвана пискун. Искаш ли да донеса един и за теб?

— Да.

 

 

Вечните облаци останаха в безмерната далечина. Денят направо пламтеше. Светът се стрелкаше назад и сякаш дърпаше очите на Уорвия от главата й. Тя скочи от колата и се повлече към купчината песъчлива пръст, стараейки се да гледа само в краката си.

Не й се изпречиха стражи.

Порови с пръчка в една дупка. Изскочи дебел пискун и заврещя насреща. Тя го хвана, счупи му врата и започна да го разкъсва нетърпеливо.

Не се сдържа и вдигна очи. Бяха навлезли в огромна гора, но дори върховете на великанските дървета оставаха под платформата, смаляваха се и изчезваха отзад. От невероятната бързина Уорвия губеше равновесие.

Принуди се да заобиколи и да мушне пръчката в друга дупка: Щом се появи стражът, докопа го и го уви в полата си.

Вече вдигаше крак към страничната стъпенка на колата, когато чу един глас да произнася името й.

Пискунът падна и изщъка настрани. Уорвия отскочи назад и вдигна пръчката за смъртоносен удар. Не я викаше Тегър, а мършоядите трябваше да са заспали дълбоко…

Наоколо беше пусто. Значи съществото се криеше някъде в колата.

Или под нея? Надникна, но беше прекалено тъмно. Отдръпна се предпазливо. Дали не започваше да й се причува от уплаха?…

— Покажи се!

— Не смея, Уорвия. Аз съм Шепот.

Шепот ли?!

— Тегър те описа като бродещ дух на жена. Мислеше, че само си те е представял.

— Няма повече да говоря с Тегър. Уорвия, дано не ме издадеш нито на него, нито на нощните хора. Някой може да ме убие и тогава е възможно цялата Дъга да загине.

— Да, вече чух от своя партньор, че си много потайна. Шепот, а защо говориш с мен?

— Не искаш ли да си приказваме?

— Предпочитам да се прибера вътре.

— Знам. Уорвия, повярвай ми, не сме достигнали дори скоростта на звука. Въздушната шейна изобщо не се движи бързо. Когато някое парче скала се блъсне в нашия свят откъм основата му, обикновено скоростта му е триста пъти по-голяма, а енергията — деветдесет хиляди пъти.

— Нима?

Тази представа я потресе. Но защо ли? Да не си е въобразявала досега, че звукът се пренася мигновено от едно място на друго?

— Знай, че светлината е несравнимо по-бърза от звука. Сама си се убеждавала в това. Първо виждаш мълнията, а по-късно чуваш гръмотевицата.

На Уорвия не й хрумваше да се усъмни в думите на бродещия дух. Щом се сещаше да говори за такива неща, значи ги разбираше.

— А защо платформата не изпревари звука? Тогава няма ли да се чуваме?

— Когато въздухът се движи с нас, звукът прави същото.

— Аха…

— Въздушната платформа се подчинява на ограниченията, наложени ни от Вселената. Може да стигне само до едно място, тогава ще спре леко и постепенно.

— Защо се мъчиш да ми обясняваш?

— Ако знаеш какво ти се случва, няма да се плашиш. Разбира се, има и изключения от това правило, но шейната не е едно от тях. Лети в нещо като невидим улей от магнитни полета. Няма как да се отклони.

— Магнитни полета ли?

— Ще ти разкажа за магнитите, гравитацията и инерцията. Чуй — инерцията е силата, която те притиска към вътрешната повърхност на въртящ се пръстен. Така гравитацията не може да те придърпа към слънцето…

— Истина ли е онова, което чух от нощните хора? Че Дъгата всъщност е пръстен?

— Истина е. Гравитацията е сила, която почти не се забелязва, но задържа слънцето да не се разпръсне и му позволява да гори. С магнитите пък обвивката на светилото може да бъде насочвана за защита срещу падащи към Дъгата тела. Ще те науча на още неща, ако излизаш по светло от колата.

— Защо?

— Двамата с Тегър се боите. Достатъчно е обаче да разберете какво става и страхът ви ще изчезне. Когато ти си възвърнеш спокойствието, ще го предадеш и на него. Така няма да обезумеете.

— Тегър!… — спомни си Уорвия и се озърна. — Трябва да е прегладнял.

Не видя никъде пискуна, дето бе изтървала. Върна се при отмъкнатата част от леговището, като отново внимаваше къде стъпва. Значи се движеха почти със скоростта на звука! Как ли се измерваше такова огромно разстояние в пеши преходи?

Порови с пръчката в една дупка, от нея изскочи пискун и тя го стисна за врата. Покатери се към товарния корпус; този път ничий глас не я спря.