Лари Нивън
Тронът (3)

ВТОРА ГЛАВА
СЪВЗЕМАНЕ

Небето светлееше, малко по-бледо към посоката на въртене. Песента бе стихнала, а и Вала от доста време не чуваше звън от тетиви на арбалети. Не откриваше вампири, по които да стреля.

Ужасяващата нощ се изниза незабелязано.

И да е била толкова изтощена друг път, изцеденият й мозък явно не е съхранил спомена. Ето го и Кейуербримис.

— Остана ли ти шрапнел?

— Малко. Тъй и не стигнахме до стрелба с чакъл.

— Когато се върнах при колата, Барок и Форн ги нямаше.

Вала си разтърка очите. Какво да каже?… Уондернотий и Сопашинтей се довлякоха при тях.

— Ама че нощ! — промърмори Уонд.

— На Чит тия песнички май му допаднаха прекалено — подхвърли Спаш. — Бяхме принудени да го вържем. Струва ми се, че сипах твърде много спирт на кърпата му. Сега спи, както аз бих се отнесла, ако… — тя обви тялото си с ръце, сякаш мръзнеше — … престана да треперя.

Хм, сън. Само че няколкостотин мъжкари от ордата на великаните очакваха…

— В момента не бих понесла ришатра — измънка Вала.

Стараеше се да прогони спомена за случката с Кей. Можеше да има неприятни последици.

— Отспете си в колите — реши Кейуербримис. — Поне засега. О, здравейте…

Ръката му хвана рамото й и я завъртя полека. Имаха си компания. Деветима великани; сред тях изпъкваше сребристата броня.

— Вие как, хора от Народ на машините? — попита Търл.

— Останахме половината — сдържано отвърна Вала.

— Изобщо не очаквахме да са толкова много — намеси се и Уонд. — Въобразявахме си, че нашите оръжия ще се справят с всяка опасност.

— Пътници ни казвали, че вампири примамва с песен жертви към гибел.

Кей поклати глава.

— Половината от мъдростта е да се научиш как да забравяш научените заблуди.

— Не знаели кой наш враг. Ухание! Как можели да се досетим? Но прогонили вампири! — избоботи вождът. — Ще подгони ли тях през трева?

Уонд вдигна раздразнено ръце към небето и се отдалечи.

А Вала, Кей и Спаш се спогледаха. Щом великаните още имаха сили да мислят за битки… От Уонд нищо не можеха да очакват в момента, но все някой трябваше да защити честта на Народа на машините.

Затътриха се след бойците по окосеното поле.

Две голи тела се размърдаха в подножието на стената. Към тях се завъртяха пистолети и арбалети. Други ръце припряно наведоха оръжията надолу, чу се гръмката забрана за стрелба, изревана от Търл. Не бяха вампири. Грамадна жена и доста по-дребен мъж си помагаха в изправянето.

— Барок!

Лицето на Сабарокареш беше отпуснато, дълбоко стаеният ужас изобщо не стигаше до очите му. Зяпаше Валавиргилин като че ненадейно се бе озовал срещу призрак. Полуобезумял, преуморен, окалян, но жив.

А аз си мислех, че от моята умора няма повече… Вала го тупна по рамото. Но къде ли беше дъщеря му? Не попита, а промълви:

— Сигурно си струва да чуем твоята история. По-късно и за нея ще имаме време.

Вождът подхвърли няколко думи на Парум, който прихвана омаломощения Барок и великанката и ги поведе към укреплението.

Търл затича в тръс надясно и по посоката на въртене. Хората му го следваха, а търговците изоставаха. Нощта на безсъние, страх и диво съвкупление бе изцедила силите им.

Подминаваха трупове на вампири. В тях нямаше и следа от лъжовната им красота. Великан спря да огледа една женска от тварите, пронизана от стрела. Спаш отиде при него.

Вала си спомни как правеше същото преди четиридесет и три фалана. Първо надушваш разлагаща се плът. После другата миризма нахлува в сетивата ти…

Едрият воин отскочи пъргаво. Преви се да повърне и се изправи мъчително, извърнал лице от срам. И Спаш изведнъж обърна гръб на трупа, притича към Вала и немощно опря чело на рамото й.

— Мила, ти за нищо не си виновна — утеши я старшата на групата. — Мъчи те желанието да легнеш с труп, но не съзнанието ти говори в момента.

— Да, разбирам. Само че ако не можем да ги изучаваме дори мъртви, как да ги опознаем?!

— Точно затова са такава заплаха.

Похотта и вонята на мърша не се вместват добре в един и същ мозък…

Вампирите край стената бяха убити от стрели. По-нататък — разкъсани от гюллета или шрапнел. Вала видя, че малката им група е унищожила поне толкова твари, колкото стократно превъзхождащите ги по брой тревопасни великани.

На двеста крачки от укреплението вече не намираха вампири. Там лежаха само мъртви гиганти — разкъсали дрехите си или полуголи, с хлътнали очи и бузи, с гадни рани по шиите, китките, лактите.

Близо до гъстата неокосена трева имаше ярко петно. Вала понечи да се затича… и се закова на място. Работната дреха на Таратарафаст.

Вдигна я колебливо. Беше чиста — нито кръв, нито кал. Защо са довели Тарфа чак дотук? И къде ли е сега?

Търл бе изпреварил много останалите. Колко ли тежеше тази негова броня? Изкатери бодро висока десетина великански разкрача могилка и изчака другите горе.

— Никъде не вижда вампири — съобщи им, когато се скупчиха около него. — Скрили се. Пътници казвали на нас, че гнусни твари не понасят слънце…

— Това поне е вярно — потвърди Кей.

— Тогава мисля, че те отишли надалеч — отсъди вождът. Никой не възрази. — Бийдж!

— Казвай, Търл — обади се по-едър от останалите мъжкар, също дразнещо преливащ от жизненост като вожда.

— С мен, Бийдж. Тарун, вие заобиколете и срещнем се в другия край на полето. Ако не заварим ви там, значи сте намерили с кого сбиете.

— Добре.

Търл и Бийдж тръгнаха, останалите бойци поеха в противоположната посока. Вала поумува малко и се повлече след вожда.

 

 

Търл я забеляза и забави крачка. Бийдж също щеше да изчака, но вождът му махна да продължи напред.

— Няма намери живи вампири в трева. Стръкове прави, а нощ само се плъзга пред слънце и отминава, то винаги над наши глави. Вече не мърда. Къде може вампир се скрие от светлина?

— Помниш ли времето, когато светилото се движеше?

— Дете бях. Всички много плашехме се.

Вала си каза, че едва ли са се страхували достатъчно. Знаеше, че Луис Ву е бил и при ордата, но явно не им беше обяснил същото, което каза на нея.

Светът е пръстен. Дъгата е част от него, върху която не си стъпила. А слънцето започна да шава в небето, защото пръстенът се е изместил. След няколко фалана ще се отърка в звездата. Но аз се кълна, че ще го върна на мястото му или ще умра, докато поне се опитвам.

И след време светилото отново застина неподвижно.

Бийдж подтичваше, спираше тук-там да огледа телата. От време на време замахваше с извития си меч, за да окоси туфа трева и да провери крие ли се някой в нея. Изяждаше каквото бе отсякъл и продължаваше нататък. Май изгаряше още повече енергия от бодрия Търл. Вала не забеляза някакви търкания помежду им — уверени заповеди, безпрекословно подчинение — но изобщо не се съмняваше, че вижда следващия вожд на ордата.

Престраши се да попита:

— Дали един хуманоид от незнайна раса е бил сред вас и е твърдял, че идва от някакво място в небето?

Той я зяпна.

— От небето ли?

Едва ли бе забравил, но може би предпочиташе да не издава тайните на ордата.

— Един магьосник, мъж. С безбрадо тясно лице, бронзов тен на кожата, черна права коса на темето, по-висок от моята раса, по-тесен в раменете и в задника. — Повдигна с пръсти крайчетата на клепачите си. — И с ей такива очи. — Трябва да е кипнал едно море наблизо, за да унищожи напастта на огледалните цветя.

Вождът кимаше.

— Да, предишен Търл направил това с помощта на онзи Луис Ву. Но ти как научила?

— С Луис Ву пътешествахме заедно далеч наляво оттук. Каза ми, че без лъчите на слънцето огледалните цветя не можели да се пазят от изтребление. Облаците обаче тъй и не се разнесоха, нали?

— Никога. Ние трева засяхме, както ни казал онзи магьосник. Дребни гризачи проникнали в тези земи още преди нас. Където и да отивали ние, намирали огледални цветя изядени от корен. Отначало трябвало яде тях, защото трева никнела лошо в този здрач. Червенокожи, които пасли свои стада на наша трева по време на мой баща, дошли след нас. Събирачи започнали да лови гризачи. А водни хора се върнали нагоре по реки, които огледални цветя им отнели.

— Ами вампирите?

— Както вижда и ти, те също благоденствали.

Вала се смръщи.

— Имало обширно място, което ние всички отбягвали. Вампири нуждаят от убежище срещу ден — пещери, гъста гора, ей такива неща. Когато се събрали облаци, те вече не плашили от слънце. И започнали да тършува надалеч от свое леговище. Друго не знаем.

— Трябва да попитаме мършоядите.

— Нима вие от Народ на машините говори с мършояди?

Тази идея май не допадаше на вожда.

— Те с никого не се сдружават, но винаги знаят къде има мъртъвци. Значи са им известни ловните полета на вампирите, както и къде се крият през деня.

— Мършояди излизат само нощем. Не знам как трябва говоря с тях.

— Възможно е. — Вала се опитваше да си припомни разни неща, но умът й не го биваше тази сутрин. Преумора… — Понякога се заражда друга вяра или умира стар жрец, или пък нов шаман се подлага на изпитание. Мършоядите трябва да познават и да приемат ритуалите, които той ще изисква от тях за мъртъвците.

Търл кимна. Мършоядите извършваха погребални ритуали за представителите на която и да е раса. С някои очевидни условия, разбира се…

— Е, как ще го направи?

— Като привлечем вниманието им. С любезност. Лукави са. И това е изпитание. Никой нов жрец няма да бъде почитан, ако не успее да се спогоди с мършоядите.

— С любезност, казваш… — малко се наежи вождът.

— Търл, ние дойдохме тук за търговия. А мършоядите разполагат с нещо, от което имаме отчаяна нужда — знания. Какво можем да предложим ние за размяна? Нищо особено. Мършоядите притежават света. Ще разбереш това, ако поприказваш с тях.

— С любезност… — намусено промърмори главният мъжкар на ордата. — Как?

Какво ли беше чувала тя, за да му обясни? Приказки нощем, не особено полезни при пазарлъци. Все пак бе срещала мършоядите, бе говорила с тях…

— Работят в сенчестата ферма под събрани на едно място въздушни сгради далеч вляво оттук. Ние им плащаме с инструменти и уреди, а потомците на Строителите им дават достъп до библиотеката си. Те са готови да се отблагодарят, ако могат да научат нещо ново.

— Ние обаче нищо полезно за тях не знаем.

— Така е, макар и не съвсем.

— А друго имаме ли? — промърмори Търл. — Ох, Вала, работа гадна е тази…

— За какво говориш?

Вождът махна към полето — труповете на вампирите пред стената и мъртвите великани.

Бийдж оглеждаше едно от по-малките безжизнени тела. Забеляза, че тя го наблюдава, и повдигна главата на трупа, за да го види и Валавиргилин. Беше Химапертарий от екипажа на Антрантилин.

Ледена тръпка се плъзна по гърба й. Търл беше напипал болното им място, затова му каза:

— Мършоядите също трябва да се нахранят. И друго не забравяй — ако тези почти хиляда трупа останат така, ще плъзне някоя болест. Тогава всички ще обвинят именно мършоядите. Те непременно ще дойдат да разчистят, за да няма зарази.

— А ще поискат ли изслушат мене?

Тя тръсна главата си, сякаш пълна с памук.

— И какво бъде прави, щом научи къде леговище на вампири? — не мирясваше Търл. — Ние ли напада тях?

— Мършоядите може да ни подскажат нещо и по този въпрос.

Вождът изведнъж се втурна в галоп. Вала се обърна — в същия миг Бийдж раздруса свирепо тялото, което държеше в едната си ръка, и го захвърли надалеч. То се погьрчи малко и застина, а великанът кресна и отскочи.

Нещото на земята беше жив вампир.

— Търл, прости ми — смутено промълви Бийдж. — Тази твар беше ранена със стрела в корема. Мислех си да я огледаме или разпитаме, но… миризмата!

— Я успокой! Изведнъж ли замириса? Ти нападаш, то се отбранява с ухание, така ли?

— Все едно пърди? Ами не знам.

— Продължавай нататък.

Мечът на Бийдж се стовари в яростен удар, после великанът затича бавно към неокосената трева. Вала се помъчи да измисли нещо.

— Търл, трябва да оставим пратеници сред мъртъвците. Палатка с няколко от твоите хора…

— Ще ги намерим без кръв на друга сутрин!

— Не ми се вярва нещо да ги заплашва и довечера, и следващата нощ! Вампирите вече минаха оттук, а върнат ли се, първо ще надушат труповете на своите. Все пак нека хората ти са въоръжени… Хм, остави тук и мъже, и жени.

— Слушай, Валавиргилин…

— Познавам обичаите ви, но ако вампирите се промъкнат, най-добре е пратениците да се съешават помежду си, нали?

Не прекаляваше ли? Досега не би й хрумнало дори да изрече нещо подобно пред вожд на тревопасните великани.

Главният мъжкар изръмжа, обаче промълви, свъсил вежди:

— Да, ти права. Каквото Търл не видял с очи, то не станало. — Размаха ръце, за да върне Бийдж, и се обърна към нея: — А търговци бъде ли с нас?

— Ще ви подкрепим. Гласовете на две раси в нужда звучат по-убедително.

Народът на машините обикновено се отърваваше от такива проблеми, като увеличаваше разстоянието до тях, но този път нямаше как да стане. Почти привършиха запасите си от гориво през нощта.

— Не, бъде три раси. Много събирачи умрели предишна нощ. И техни хора чака с нас. Дали да повика още? Вампири сигурно били на лов и сред червенокожи.

— Струва си да пробваме.

Бийдж притича и Търл му заговори толкова бързо, че Вала не успяваше да схване смисъла. Вторият великан като че се опита да спори, но се отказа.

— Добре е да си отспим през деня — подхвърли тя.

Тялото й май нямаше да издържи още дълго.

 

 

Нещо стисна китката й.

— Старша…

Тя се събуди смразена. Тихото писукане, излязло от гърлото й, трябваше да бъде панически вопъл. Отмести се и седна. Беше Кейуербримис.

— Какво сте се уговаряли с Търл?

Още се чувстваше като зашеметена. Имаше нужда от вода и баня, а също и… Това трополене на дъжд ли беше? Ами да, проблясък на мълния и грохот наблизо!

Бе свалила мръсните си дрехи, преди да заспи. Отметна одеялата и излезе от товарния корпус под хладните струи. Кей я гледаше от оръдейната куличка.

Пак се замисли за нежеланите последици от случилото се помежду им. Търговците не търсят партньори, а споделят ришатра с расите, които срещат. Връзката с човек от собствената раса е нещо съвсем различно. Кой би поискал съдружничката му да забременее или да се надлъгва с нея в игрички на сексуално надмощие? Още по-неподходящо е да се влюбиш насред търговско пътуване.

Но из тези далечни земи сред непознати хуманоиди нямаше как и да се отбягват напълно. Вала му подвикна:

— Ела да се измиеш. Кое време е сега?

— Скоро ще се здрачи. Дълго спахме. — Кей смъкваше дрехите си с видимо облекчение. — Мислех, че трябва да станем по светло, за да се подготвим по-добре за ново нападение на вампирите.

— И това ще направим. Как е Барок?

— Не знам.

Пиха вода, изтъркаха си гърбовете, избърсаха се и се успокоиха — можеха да устоят на нагона.

Дъждът спря постепенно. Вятърът гонеше последните струи по полето. Неравни петна небе се показваха сред разкъсаните облаци, тук-там внезапно просветваха сини и бели ивици.

Вала се вторачи изумено. Не бе зървала Дъгата цели четири завъртания.

На светло успя да различи какво имаше в равнината — полукръг от бледи правоъгълници, а по средата палатка. Наоколо щъкаха великани заедно с по-дребни фигурки. Нареждаха трупове по платнищата.

— Старша, ти ли им каза да правят това?

— Не. Но добре са се сетили.

В опустялата кола на Антрантилин завариха Барок с двойно по-едра от него жена. Той изглеждаше необичайно унил, но се насили за една усмивка.

— Уемб, тези са моите съдружници Валавиргилин и Кейуербримис. Хора, запознайте се с Уемб.

— Не очаквах да… — започна Кей.

— Да, да! — Смехът на Барок не звучеше съвсем нормално. — Ако си предполагал, че спим, познал си!

Уемб се намеси.

— Спали заедно тук, за да пазим от другите. Да няма още ришатра. Ние имали късмет да се намерим.

Барок като че тършуваше мъчително в опустошения си ум.

— Форн… Не намерихте ли Форанаидлай?

— Няма я никъде — завъртя глава Вала.

Тялото му се разтресе за миг. Хвана я за ръката.

— Погледнах надолу и й викнах: „Презареждай!“ Не ми отговори. Беше изчезнала. Скочих от колата да я търся, да я спра, ако е тръгнала към песента. И тогава мозъкът ми изключи. Стоях под стената, а дъждът сякаш щеше да ме сплеска в пръстта. Някой се блъсна в мен и ме събори. Беше Уемб. И ние… Не, ришатра е твърде слаба дума за онова, което правихме.

Уемб го хвана за рамото и нежно го обърна към себе си.

— Ние споделили любов, Барок, но трябва винаги казваме ришатра. Така е редно.

— Съдрахме си дрехите, не можехме да се откъснем един от друг, докато полека-лека се опомняхме. А нямахме време. Онези бледи гадини пак се промъкваха към нас. Видях, че навсякъде са разхвърляни арбалети. Бойци на великаните през цялата нощ се смъкваха от стената и отиваха при вампирите, всичко падаше от ръцете им…

— Взехме арбалети — продължи великанката. — Видях Маки да лежи мъртъв с вампирка, стрела пронизала тях. Прибрах негов колчан със стрели и дадох на Барок. Убих вампир, който бил най-близо. После друг.

— Отначало не успявах да си заредя арбалета…

— Ти затова ли викал толкова ядосано? Все забравяла да те питам.

— Ами виках, за да събера сили и да обтегна тетивата. Вашите проклетии не са правени за дребни немощни хорица от Народа на машините.

— На полето ли бяхте цяла нощ? — слисано промълви Вала.

Уемб кимна, а Барок промърмори:

— Когато дъждът се поукроти малко, намерих кърпи. Имаше предостатъчно. Пръстите му стиснаха болезнено китката й. — Разбрахме защо…

— Много бойци минали покрай нас — добави Уемб. — Аз забила стрела в крак на Херст, но той продължил към песен. Вампири дошли при него и махнали кърпа от лице, после го отвели. Той мой син…

— Вала, ако имаш нещо на лицето си, те го взимат! А дъждът беше измил спирта от кърпата на Херст. Потърсихме си други, с билки, те бяха запазили по-добре миризмата си. Така оцеляхме — с кърпите и с ришатра. Щом започнехме да усещаме, че няма да издържим, пак се вкопчвахме един в друг. И непрекъснато търсехме стрели. Стражите захвърляха мечовете и арбалетите си, но за колчаните просто не се сещаха. Взимахме ги от мъртвите.

— Аз видяла нещо, което не разбрала — вметна Уемб. — Трябва каже на Търл. Вампири правили ришатра с някои от наши хора, после ги отвели във висока трева и нататък. Защо ги искали живи? И дали те още живи?

— Мършоядите може и да знаят — предположи Вала.

— Мършоядите пазят свои тайни.

Облаците пак се събираха. Барок изрече в тъмното:

— Застрелях вампирката, която отвеждаше Ант. Умря чак от втората стрела. Друга подхвана песента, убих и нея. Ант тръгна след трета, дотам вече не можех да пратя стрела. За мъкнаха го в тревата и повече не го видях. Дали не трябваше да стрелям по него? — Вала и Кей не продумаха. — Не мога да бдя с вас. Не ми се мисли дори за ришатра. А и главата ми… Не знам как да ви обясня…

Стиснаха му ръцете и го увериха, че разбират. Оставиха го да си почива в колата.