Лари Нивън
Тронът (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
СТРАЖА

Градът на тъкачите, 2892 г. от н.е.

 

Дневната светлина играеше по клепачите му. Луис понечи да се обърне, но се спря. Щеше да я събуди.

Паметта му полека се наместваше. Саур. Тъкачите. Долината на река Шенти. Най-задния, вампирите, расите, обединили се да ги изтребват, криещ се пазител…

Тя се завъртя в ръцете му. Златисто-сребриста козина, тънки устни. Гърдите й бяха почти плоски, зърната — щръкнали през козината. Саур се разбуди в миг. Заради голите черни клепачи кафявите й очи изглеждаха огромни.

Взря се в него, за да се убеди, че и той не спи. После… Не бе попитал предишния ден, защото се досети — утрото беше най-доброто време за ришатра при тъкачите. А той имаше нужда от това, и то до болка.

Тя обаче почувства, че нещо не е наред. Отдръпна полека главата си, за да го погледне в очите.

— Да не си много гладен след зазоряване?

— Понякога.

— Угнетен и разтревожен си.

— Вярно е. Извинявай.

Саур почака, но когато Луис не добави нищо, го попита:

— Днес ще ни учиш ли?

— Трябва да потърся растения, с които мога да се храня. Моята раса е всеядна. Червата ни имат нужда от груби влакна. Нали по-големите деца ще излязат на лов?…

— Да. И ние ще тръгнем с тях. От теб в гората ще научат повече, отколкото от мен тук. Вземи. Това щеше да е подаръкът ти на сбогуване, но мисля, че ще ти е от полза още сега.

Издърпа от ъгъла някаква вещ с ремъци. Луис я изнесе на слънце, за да й се полюбува. Сложно, прелестно везмо. Скъпоценен дар — раница, направена и украсена от тъкачите!

 

 

В угасналите въглени намери остатъци от снощната риба, грижливо увити в листа. Тази закуска го засити приятно.

Отиде навреме при Саур, която се опитваше да събере и поведе в една посока двайсетина деца, докато ги наставляваше за растенията, гъбите, животните и техните следи.

Вчера бе забелязал месести листа с формата на острие, растящи на лилави стъбла между корените на дърветата. И надолу по течението имаше почти същите, бяха годни за ядене.

Обикновено хората от всеядни раси, попаднали в непознати земи, наблюдаваха с какво се хранят местните жители и опитваха всичко, което сметнат за безопасно. Но нямаше как да си помогне с наблюдения сред хуманоиди, които не хапваха друго освен месо.

Пък и не би му се наложило да дели с тях каквото намери. Отровеше ли се, щеше да разчита на медицинския комплект. Ще опитва растенията едно по едно и ще следи състоянието си. Ако някое се окаже умерено вредно, може би пак би го ял по принуда, за да осигури на тялото си целулоза, калий или още някой микроелемент, липсващ в останалата храна.

Децата го гледаха с любопитство, докато отхапваше, дъвчеше, изхвърляше или прибираше находката в раницата си. Саур се стараеше да му помогне. Посочи му една отровна увивна лоза, преди да си е навлякъл беля с нея, после сини ягоди, които птиците много обичали. Бяха безвредни и имаха чудесен вкус на сладък лимон. Но гъбите колкото чинии за супа съдържаха силен алерген…

Стигнаха до езерцето малко преди децата. Саур докосна рамото му и го спря за миг. Водата беше спокойна. Коленете и гърбът на Луис нададоха безмълвен вопъл, когато приклекна.

Косата му… За пръв път в живота си я виждаше прошарена. И тази плетеница от бръчки около очите… Взираше се в белезите на възрастта.

Прониза го кисело съжаление. „Защо не се бях маскирал така, когато навършвах двеста години! Всички на купона щяха да се побъркат!“

Саур му се ухили лукаво.

— Да не се надяваше, че Стрил ще те навести в къщата?

Луис я зяпна, после избухна в искрен смях. Жената виждаше не неговата старост, а своята! Не се наложи да й отговори — децата пак се скупчиха около тях.

 

 

Искаше непременно да узнае нещо и можеше да постигне целта си най-лесно, като на свой ред поучава. Избра си едно момче с русолява козина, което се опитваше да привлече вниманието на Стрил с майсторското хвърляне на мрежата си.

— Паралд, знаеш ли, че някога всички хора са били еднакви?

Бяха чували за това, но се колебаеха между доверчивостта и съмненията си.

Той започна да рисува с клечка по пръстта: хомо хабилис в естествена големина. Опита се да постигне по-пълна прилика.

— Ето ви един пак-размножител. Нашите предтечи са живели на планета, подобна на моята — кълбо, обикалящо около светилото си, но много по-близо до центъра на звездната спирала. — Изобрази галактиката със спиралните й ръкави. — Ние сме тук. А паките са били там. — Не можеше да им нарисува тяхната планета. Никой не бе я виждал. — Там е виреело едно растение, наречено „дърво на живота“.

Зае се да промени своя хомо хабилис — направи главата му издута и уродлива, уголеми като топки всичките стави, надраска бръчки и гънки по кожата, а челюстите превърна в тъпа човка от сраснала се кост.

— И вие постепенно израствате от деца в зрели хора — каза на заобиколилите го. — Когато всички са били еднакви, още преди да бъде създаден Пръстенов свят, е имало деца, възрастни, които зачевали още деца, и трета разновидност, чиято задача е била да ги пази. Тогава възрастните не са били разумни. Щом някой натрупвал години, хапвал от дървото на живота…

— Тя хапвала — поправи го засменият Паралд.

Ясно, тук основният род в езика беше женският.

— След това заспивала — продължи невъзмутимо Луис — и се променяла в съня си като пеперудите. Лишавала се от своя пол. При пазителите мъжете и жените не се различават по нищо. Втвърдените челюсти замествали изпадалите зъби, черепната кутия се разширявала, ставите се раздували, за да дадат по-добра опора на мускулите, кожата се превръщала в труднопробиваема броня. След преобразяването тази разновидност ставала по-схватлива и силна, интересувало я единствено оцеляването на нейните деца. Пазителите се впускали в ужасни войни помежду си, за да осигурят надмощие на чедата си.

— Защо това не ни сполетява? — попита Стрил.

— Необходим е елемент, който почти не се намира в почвата по Дъгата. Вирусът, превръщащ размножителите в пазители, не може да живее без него. Но в една дълбока пещера под остров в Големия океан още има дърво на живота с вируси в корените си. Най-страшното свойство на пазителката е, че тя е готова на всичко в грижите за сродните й размножители. Който и да е построил Пръстенов свят, не е забравил да скрие добре дървото на живота, за да е недостъпно. То расте на изкуствена светлина в големи кухини под Картата на Марс. Но някой все пак се е добрал до него…

— Значи от това се плаши Живеещият в паяжината! — подвикна Паралд.

— Правилно. Той си мисли, че е открил един пазител в другия Голям океан, още един далеч срещу посоката на въртене по Дъгата, а може би и неколцина, които вършат някаква работа по страничните стени. Живеещият в паяжината няма родство с пазителите от която и да е човешка раса. Те ще го сметнат за свой враг, водени от инстинктите си. В момента обаче той владее антиметеоритната защита в Ремонтния център. С нея може да изпепели каквото си поиска, където и да е по Дъгата. Е, добре, тогава от кого трябва да се боим ние? От Живеещия в паяжината или от пазителите?

Децата потръпваха, кискаха се, започнаха да обсъждат шумно разказа му.

Луис ги слушаше и се учеше. Те знаеха за паките. Воините обаче бяха само мълва за тях, макар и в образа на броня с формата на пазител. Май всички хуманоидни раси познаваха този образ — като герой или чудовище.

След разгорещен спор децата като че заеха страната на Най-задния. Странните чужди същества не съперничеха на хората, не ги ограбваха, не ги насилваха. А кой можеше да им бъде по-чужд от Живеещия в паяжината? След малко всички се завтекоха да се къпят в езерото.

 

 

Луис се сети за още едно кореноплодно растение, подобно на цвеклото, и започна да копае. Саур го позяпа и попита:

— Е, Луийву, намери ли с какво да се нахраниш?

— Така ми се струва. Но няма опасност да затлъстея.

— А радваш ли се, че дойде при нас?

— О, да — отвърна той разсеяно.

Премисляше едно решение, което бе взел преди единадесет години.

— И все пак ти се искаше да си със Стрил.

Луис въздъхна. Би било голямо удоволствие да има Стрил в постелята си, но и забавлението, което му предложи Саур — с четиридесетгодишната си зрялост — при неговата възраст се доближаваше до границата на блудство с малолетни.

— Стрил е прекрасна — призна той. — Но ако тя бе останала с мен през нощта, нямаше да се зарадвам. Познавам богатството на расите, които навестявам, по дошлите при мен жени. Аз сега съм най-важният тук, независимо колко ценен съм за вас.

— Много!

— … и ти заяви правото си над мен. Но когато някой народ гладува, тормозят го хищници или воюва с друга раса, хората се опитват да познаят какво бих искал аз. Намирам някоя ослепителна млада красавица в леглото си и разбирам, че има проблем за решаване.

Бе дал два от дисковете си на крайбрежно племе, което имаше отчаяна нужда от превоз на тежки товари. Не смяташе да споделя подробности със Саур, затова каза само:

— Знанието е като ришатра. Имаш го, даваш го и не го губиш. Понякога обаче ми се налага да се разделям и с някои от инструментите си.

— От какво си настръхнал тази сутрин? Заради пазителите ли е?

Луис пусна поредния корен в раницата си. Станаха четири.

— Какво знаеш за тях?

— Слушам приказки от дете. В приказките те са герои, ала в края на времето разрушават Дъгата и целия свят. Двамата с Кидала вече не разказваме тези легенди на децата.

— Да, понякога са герои — съгласи се Луис. — Онези по страничните стени възстановяват двигателите, които задържат Дъгата на мястото й. Други унищожават нашественици. Но могат да бъдат и ужасна напаст. Живеещият в паяжината има едни записи и ако може да им се вярва, тъкмо пазители са изтребили всичко живо на една от нашите планети. Бедствието се случило по време на някаква тяхна война за повече територии, където да заселят своите размножители.

— А ти вярваш ли на записите му?

— Те са пълни и подробни.

— Ще поплуваме ли?

 

 

Към средата на следобеда момчетата повалиха местна разновидност на дребна антилопа. Отрязаха и издялкаха прът, на който я понесоха. Луис водеше доволната група по обратния път. Беше му донякъде приятно и тук да е най-силният мъж, както често се случваше. Хуманоидите на Пръстенов свят обикновено бяха по-дребни от него.

Рибарите си бяха тръгнали, корабът обаче още чакаше до пристана. Лодкарите бяха уловили няколко риби, огънят вече гореше. До здрач и антилопата се опече.

Тази вечер прозорецът в скалата показваше Пръстеновия свят от стена до стена — бяло-синя ивица с черно небе от двете страни.

Тандж! Къде ли бяха безстрашните ловци на вампири?

Луис пъхна разнообразните корени да се пекат в края на жаравата. Деца и възрастни изгаряха от нетърпение да му зададат въпросите си.

— Това е Дъгата — обясни им веднага. — Сигурно Живеещият в паяжината оглежда отсрещната й половина. Ей там е светилото, вижда се част от засенчваща плоскост, която го скрива, за да настъпва нощта. Белите петънца са облаци. Не, няма как да забележите движението им. Ако се носеха с такава скорост, вятърът отдавна щеше да е оголил основата на света. Ония блещукащи точици и чертички са морета и реки.

— И звездите показва уголемени — подхвърли старият Кидала. — Каква е онази, дето мърда? Луис, Живеещият в паяжината май се опитва да ти подскаже нещо?

Да, най-ярката звезда се местеше спрямо останалите. Не я изпускаше от поглед. Забави движението си, щом доближи страничната стена. И вече беше върху нея, превръщайки един отрязък в ослепителна синя ивица… после угасна.

Той поклати глава.

— Не ми подсказва, а направо натъртва, че нов нашественик навлиза в Дъгата.

Паралд започна да реже парчетата месо. Подаде първото на Кидала, следващото на Саур и изведнъж около него се струпа тълпа. Уийк предложи на Луис риба, набучена на клечка. Тъкачите и рибарите си взеха храна и тръгнаха между къщите към скалата над вира.

Показвам ти поредното нахлуване в Пръстенов свят. Ела да поговорили В момента не виждаш Валавиргилин нито жива, нито мъртва. Ще трябва сам да ме помолиш за това.

Той прие и мръвка от антилопата. Тръгна с Паралд към скалата.

Тъкачите насядаха на поставките за дрехи или по пясъка. Саур му направи място до себе си.

В прозореца на паяжината една засенчваща плоскост закри слънцето. Детайлите станаха по-отчетливи.

Отново ярко сияние върху страничната стена. През следващите минути светещата точка се премести във вътрешността на Дъгата, избледня, разплу се и угасна.

Скучно зрелище, но зрителите гледаха очаровани. Луис се питаше дали тъкачите не започват да се пристрастяват към пасивните развлечения.

Записът се ускоряваше и облаците се местеха вихрено над огромна територия. Дребен полегнал пясъчен часовник ги поглъщаше в двете си широки страни — ураган над дупка от метеорит.

Още по-ускорено — слънчев протуберанс се стрелна край ръба на засенчващата плоскост. По него профуча по-бърза вълна от зелен блясък и докосна стената, където бе спряла движещата се точка.

Когато и последният резен от светилото се скри над главите им, тъкачите се разотидоха по домовете си. Прозявки прекъсваха оживеното им бърборене. Луис ги наблюдаваше учуден. Те наистина не бяха способни да бодърстват нощем!

Преди Най-задния да се разприказва пред малцината останали сънливци, той се върна при огъня и извади два корена от жаравата. Единият се оказа лют, другият обаче не беше никак лош на вкус. Не винаги хапваше толкова добре.

Един от рибарите дойде при него.

— Онези картини са за теб, нали?

Луис се озърна през рамо. В прозореца на скалата вече нищо не светеше.

— Не знам какво да му кажа — вдигна рамене. — Уийк, а с теб говорил ли е?

— Не. Плаша се от него.

Посланието на кукловода беше достатъчно ясно. Термоядрени двигатели за преходи във вътрешността на звездни системи. Поредният натрапник. Земната полиция. Патриаршията и Флотът на световете знаеха за съществуването на Пръстенов свят. Имали са време да подготвят експедиции. Или пък се завръща кораб на Строителите? А може да е някой съвсем нов участник в играта…

Ако нашественикът се движи бавно, антиметеоритната защита няма да реагира. Значи някой съзнателно погубва корабите.

Но унищожителят също имаше проблеми. Най-трудният — скоростта на светлината. Корабът бе кацнал на броени светлинни минути от отсрещния Голям океан, а атаката започна след часове. От слънцето трябваше първо да бъде изтръгнат плазмен шнур, за да се превърне по-късно в свръхпрегрят лазер. Не ставаше мигновено. Жертвата би могла да се изплъзне.

А Най-задния сигурно жадуваше да се докопа до непокътнат кораб с хипердвигател!

Тиха музика се носеше откъм далечни дървета. Уийк се бе прибрал на кораба. Луис извади трети корен. Сряза го и надуши миризма като на сладък картоф.

Чудеше се дали не е намерил диво дърво на живота. Все едно. В почвата нямаше достатъчно талий, за да оцелее вирусът, предизвикващ промяната. Пък и горещината би го убила. Луис изяде спокойно корена и тръгна към къщата на Саур.

Приятните звуци се усилиха. Странна музика, сякаш съчетала духов и струнен инструмент. Спря пред входа и се заслуша.

Мелодията секна. Прозвуча глас:

— Няма ли да говориш с Живеещия в паяжината?

— Не и тази нощ.

Луис се огледа. Гласът беше детски, долавяше се и леко фъфлене. Имаше рехава мъглица, но тук нощите по принцип бяха ясни. Все нещо трябваше да забележи.

— Ще се покажеш ли?

Съвсем наблизо иззад нисък храст се надигна кошмарно видение. Сплъстена козина с цвета на нощта покриваше тялото. Големите зъби пресилваха усмивката. Дълги силни ръце, миниатюрна арфа в едната.

Стори му се, че мършоядът е мъжкар, но не можеше да е сигурен заради препаската. Почти нямаше окосмяване по лицето.

— Хубава препаска имаш — подхвърли Луис.

— И твоята раница е красива. По цялата долина на Шенти ценят изделията на тъкачите.

Луис знаеше това — бе ги виждал и десетки хиляди километри надолу по течението.

— Ти да не си страж на тъкачите?

— Страж ли? Какво е това?

— Ами пазиш им нещата нощем.

— Да, не пускаме крадците да се промъкнат.

— Но не ви плащат за обичайната…

Вместо отговор — какви ли бяха местните думи за прибиране на отпадъците и погребална служба? — детето подухна в дръжката на арфата си, пръстите на едната му ръка заиграха по дупките, а с другата задърпа струните. Изсвири няколко акорда и посочи инструмента си:

— Как би го нарекъл?

— Незаконно отроче на кавал и арфа. Нека да е каварфа.

— Значи за теб и аз ще се казвам Каварфа. Ти нали си Луис Ву?

— Как…

— Знаем, че си кипнал едно море далеч нагоре по Дъгата. — Каварфа се извърна и посочи. — Някъде там. След това изчезваш за четиридесет и един фалана, накрая те откриваме тук.

— Каварфа, съобщителните ви средства вдъхват страхопочитание. Как го правите?

Не очакваше отговор. Мършоядите също си пазеха тайните.

— Със слънчева светлина и огледала — охотно обясни Каварфа. — Живеещият в паяжината приятел ли ти беше?

— Съюзник, но не и приятел. Отношенията ни са доста сложни.

Невръстният хуманоид с остра брадичка се взираше внимателно в Луис, който пък се опитваше да не забелязва вонята на гнило в дъха му. Детето попита:

— Ще поговориш ли и с баща ми?

— Може би. Каква е възрастта ти?

— На почти четиридесет фалана съм.

Десет години…

— А баща ти на колко е?

— На сто и петдесет фалана.

— Моята възраст, измерена във фалани, доближава числото хиляда — каза Луис.

Появата на детето го подсещаше, че някой друг се крие наоколо. Бащата ли?

Как да сподели? И трябваше ли да го прави?

— Живеещият в паяжината, грамадният котарак, двама потомци на Строителите и аз спасихме всичко съществуващо по Дъгата.

Каварфа не продума. Вероятно си повтаряше наум факта, че някои от скиталците са безогледни лъжци.

— Имахме план как да постигнем целта си — продължи Луис. — Но така щяхме да изтребим някои… не!, много от хората, които искахме да спасим. И аз съм виновен като Живеещия в паяжината, но го намразих за стореното. Сега обаче откривам, че той е опазил много повече хора, отколкото си въобразявах.

— Значи е редно да му се извиниш. А може би и да му благодариш…

— Направих го вече. Каварфа, сигурно пак ще се срещнем да поприказваме, но моята раса има нужда от сън през нощта. Ако баща ти пожелае да ме намери, за един мършояд това няма да е странно.

— Остана ли ти лош вкус в устата от тази хапка?

Луис едва не се засмя. Намерил се кой да го пита за лошия вкус! Но гласът не беше на Каварфа…

Обърна се на входа.

— Да.

— Въпреки това си я преглътнал. Сега на Живеещия в паяжината се пада да решава. Ценен съюзник, ала с лоши обноски… Значи ти си на хиляда фалана? Тогава каква е неговата възраст?

— Дори от опита да гадая ще ме заболи главата.

Детето седеше със скръстени крака и свиреше тихичко, сякаш за да подчертава гласа, който изрече:

— Ние живеем по около двеста фалана. Ако неразбирателството помежду ви ти е струвало само четиридесет-петдесет, може би е по-разумно да го премахнете.

— Аз все пак съм виновен. Дадох съгласието си, макар да разбирах, че ще изтребим онези хора, за да спасим останалите.

— Радвай се, че си надмогнал заблудата.

— Ъхъ…

Дори не му хрумна да обяснява на мършояда за смъртта на колко хуманоиди го мъчеше съвестта. Никой не би могъл да осмисли числото.

По Пръстенов свят са горе-долу тридесет милиона, а възможната грешка далеч надхвърля броя на обитателите в целия човешки космос. Можем да спасим повечето. Ще предизвикаме слънчево изригване и ще го насочим към повърхността на част от пръстена, за да захраним с водород малкото върнати по местата им двигатели. Трилион и половина ще умрат от прегряване и радиация. Те и без това щяха да загинат заедно със света си. Но ще запазим живота на двадесет пъти повече разумни същества.

Съвършените гъвкави програми в компютрите на Най-задния бяха контролирали точно плазмения шнур, по-голям от която и да е планета. Кукловодът изобщо не бе погубил трилион и половина разумни същества.

Само че Луис Ву се съгласи те да умрат.

— В онази част от Ремонтния център имаше дърво на живота — подхвана той. — Растението превръща хуманоидите в нещо съвсем друго. Както чух от Каварфа, ти си на подходящата възраст да станеш пазител. Аз обаче съм седем пъти по-стар от теб. Вирусът щеше да ме убие. Затова пуснах Живеещият в паяжината сам да свърши работата. Иначе щях да се убедя, че не са загинали толкова, колкото очаквах. Единственото изкупление, което ми беше достъпно, стана собствената ми смърт.

— Но ти още не си мъртъв.

— Умирам. Все пак с медицинския комплект, който нося на товарните си дискове, мога да изкарам някой и друг фалан…

Мелодията на детето прекъсна рязко, нощта стихна.

Тандж! Имаше дългия си живот, но го захвърли в калта. А тези двамата никога не са имали избор. Колко груб и безчувствен се показа пред тях?

— Отказал си се и от приятелството му — обади се бащата.

— Живеещият в паяжината няма приятели. Пазари се много умело и целта му винаги е да осигури собствената си безопасност. Изглежда се надява да живее вечно и като че не подбира средствата. Това ме дразнеше тогава, дразни ме и досега. Какво ще поиска този път, какво е готов да стори?

— Може би се стреми да възстановите съюза си? Има ли шанс пак да извлече полза от теб?

— Чифт пътуващи ръце. Живот, който да излага на риск вместо своя. Мнение, различно от неговото. Срещу това ми предлага още сто и двадесет фалана живот.

Ето от какво се плашеше…

— Би ли могъл да го направи и за Господарите на нощта, да речем?

— Не. Системите… програмите, които лекуват него, големия котарак или мен, са създадени, преди да потегли насам. Няма как да се върне у дома. Аз му попречих. А и защо да не остане тук?

За мършоядите би се наложило да съчини нова програма. Дори цената на моя живот сигурно ще се окаже прекалено висока, а какво ли би поискал, за да продължи дните на цяла друга раса? Щом Луис Ву го помоли да направи мършоядите дълголетници, защо не и тъкачите? После — потомците на Строителите… Невъзможно!

Скритият мършояд прие на доверие думите му. Или може би си мислеше какви безумци се срещат по света. Каварфа засвири.

— Когато си представях, че съм унищожил толкова разумни същества… Реших да се състаря и умра по старомодния начин. Защо да е лошо? Хората го правят, откакто са хора.

— Луийву, бих дал всичко, за да съм със стотина фалана по-млад.

— Живеещият в паяжината може да го направи за мен… и за всекиго от моята раса. А когато отново остарея, пак да ме подмлади. Само че всеки път ще иска каквото му е нужно. Това ми е проблемът. — Луис се взря в мрака. — Как да те наричам?

Кавалът-арфа изведнъж се сдоби с басов съпровод. Той се заслуша. Дали инструментът имаше струни?

— Ще бъдеш Ритмотворец. Разговорът с теб ми облекчи душата и ми помогна.

— Трябва да поговорим и за пазителите.

Какви ли вести за тях предаваха хелиографите на мършоядите?

— Изтощен съм. Утре вечерта.

Луис се приведе и влезе в къщата да поспи.