Метаданни
Данни
- Серия
- Пръстенов свят (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Ringworld Throne, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- NomaD (2007)
- Разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2007)
Издание:
Лари Нивън ТРОНЪТ Американска, I издание
Преводач: Владимир Зарков
Редактор: Светослав Николов
Художник: Ивайло Петров
Портрет: Камо
Библиотечно оформление: Пламен Аврамов
Компютърна подготовка: ЕГИ
Коректор: Светлана Петрова
Формат 56×84/16. Печатни коли 22
Печат: „Балкан прес“
София, 1999
История
- — Добавяне
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ВОЙНАТА СРЕЩУ МРАКА
От скалата сякаш щяха да изскочат огромни лица, килнати под смахнат ъгъл. Двама червенокожи пастири и двама мършояди обсъждаха тайни, които никой от зяпачите не разбираше…
Само Луис Ву се кикотеше. Все пак успя да откъсне поглед от представлението, което му предложи Най-задния. На другите сигурно им се струваше, че гледат богове, решаващи съдбините им.
Рибарите просто избягаха.
Засега търсещият му поглед не откриваше Ритмотвореца или Каварфа.
Навсякъде около него клюмаха заспиващи тъкачи. Дремещите деца се мъчеха да задържат очите си отворени. Утре май щяха да си мислят, че са сънували странното зрелище. Луис всъщност бе останал сам пред тези грамадни лица.
Заговори на интерезик, за да го разбира единствено кукловодът:
— Тия мършояди са се впуснали в страшничко начинание, за да откраднат едно мрежово око. Личи, че горят от желание да си поприказват с теб.
Картината на екрана се промени. Преди Луис да мигне, вече виждаше в инфрачервено околността на вира под скалата — черна вода, мъждиви силуети на тъкачи, проснали се върху ниските поставки за дрехи, по-ярката светлина от собствената му гола кожа… и дантелено сияние зад гърба му, както и още едно близо до Дома на Съвета.
„Каварфа и Ритмотвореца се крият във високата трева. Мършоядите внимават да не пропуснат нещо. Дали ще се познаят в такъв вид на екрана?“
После мрежовото око угасна, остана само тъмната скала.
Слънцето все още беше бледо късче, едва надничащо през облаците, когато Валавиргилин се надигна и изскочи от колата, за да види кой и защо вдига врява.
Червенокожите и мършоядите съпровождаха четирима тревопасни великани, понесли парче изчукана от стената керамика надолу по Улицата от стъпала. А върху нея имаше бронзова паяжина. Явно тежеше, като ги гледаше как пристъпят. Стигнаха до втората кола и опряха товара си внимателно на страничната стъпенка.
Мършоядите се захванаха да обяснят какво става, червенокожите се опитваха да вметнат по нещо, но рядко успяваха да ги прекъснат.
Щом приключиха с приказките, настаниха паяжината в товарния корпус на колата. Сънливите събирачи тепърва започваха да се вълнуват от новите случки, а заспиващите мършояди се пъхнаха под навес, за да съберат сили. Всички вярваха, че малко остава до разчистването на пътя надолу.
Валавиргилин си каза, че някъде над черните облаци сянката трябва да се е отдръпнала, откривайки напълно светилото. Но през кипящите слоеве на бурята до тях достигаха само отблясъци от лудо танцуващите мълнии.
Вървеше с четиримата събирачи към горния край на Улицата от стъпала. Влязоха в прозрачния купол, следвани от всички останали без мършоядите. Покатериха се по гигантските стъпала към изумителната кухня.
Силак се напъха в подвижната кутия. Само той и другите събирачи си знаеха как е бил избран. Огнехвъргачката също се намести удобно в ръцете му.
— Пусни пламък в някоя стена или по вампирите, ако ги има — наставляваше го трескаво Манак. Стискаше е две ръце пистолет, даден му от търговците. — Слизам веднага след теб и ще нося само това. Трябва да виждам, ако някой ни налети. Значи щом вратичката се отвори, постарай се да осветиш долу!
Затвориха и натиснаха превключвателя. Шум и трептене на носещото въже белязаха спускането на първия щурмовак.
Бръмченето на електромотора спря. Чакаха.
Манак се опита да бутне превключвателя нагоре. Не поддаде. Вала не му позволи да натисне с все сила.
Изведнъж устройството прещрака само и въжето се напрегна. Скоро кутията се появи пред очите им.
Силак се изтърколи от нея и си пое дъх, за да изкрещи:
— Свети! — Перилак се хвърли върху него и го стисна в прегръдката си, а той бълваше поток от думи над рамото й. — Манак, извинявай, но таблото беше точно пред мен. Мислих си, че ще трябва да се махна веднага, щом преместя плъзгачите. Флуп, познах! Включих всички светлини и онези…
— Долу свети ли?! — писна Перилак.
— Да — увери я Силак и слушателите им се втурнаха към изхода.
Валавиргилин се задъхваше, когато стигна до Обиколната улица. Събирачите и червенокожите търчаха далеч пред нея, тревопасните великани не изоставаха от тях, макар да трополяха тежко.
Лампите по пристана разсейваха сумрака на неспирния дъжд. Всички се втурнаха по рампата.
Долу сиянието разкриваше кошмарно стълпотворение. Грамадната постройка под града грееше ослепително. Здрачното леговище беше осветено по-ярко от сивия ден наоколо. Обезумели от страх вампири се мъчеха да избягат и се сблъскваха с онези, които искаха да се приберат в убежището си.
А Силак се напъваше да надвика ужасния шум:
— Щом включих всичко, вампирите за щъкаха като буболечки. И двайсетина от тях решиха, че онези стаи са пещера! Там има голяма зала между подиума и сцената — Тъжната флейта беше права за двете места — от нея се влиза и в работните стаи. Тварите ме налетяха от три страни. Манак, добре, че оставих вратичката отворена, когато се измъкнах. Знаех си аз, че няма да имам никакво време!
— Ах, ти, алчен ваятел на флуп!
— Разбирам те, ама…
— Цялата става запази за себе си!
— … много се радвах, че можах да избягам мигом. Нахлуха там, опърлих ги с огнехвъргачката и се качих при вас.
Разгаряха се свирепи схватки между вампирите, устремили се навън и онези, които напираха в обратна посока. Три намотки на спиралата по-нагоре тревопасните великани ги насърчаваха весело. Май вече се канеха да залагат кой ще надделее.
Валавиргилин се опита да привлече вниманието на всички.
— Слушайте! Сега е най-доброто време да се махнем. Повечето вампири още не са се прибрали от лов, а тези тук са ослепени и объркани. Дори да изчакаме само хиляда вдишвания, ловците ще се върнат и ще трябва да разчитаме на нощта. Аз обаче умирам от глад! Тръгваме веднага!
Хайде де, кажете ми, ако съм полудяла!
Зяпаха я сред воплите на десетина хиляди вампири.
— Веднага! — повтори тя оглушително и хората се втурнаха вкупом.
Луис наблюдаваше трима рибари, които надничаха над покрива на Дома на Съвета. Не можеше да им отрече смелостта, но те виждаха само каквото и той — екранът в скалата не светеше. Зоркото мрежово око на Най-задния лежеше в товарния корпус на шестколесно возило.
Кукловодът сподели на интерезик:
— Луис, все пак мога да ги чувам, а и да ги помириша.
Скалата отново се превърна в екран. Най-задния танцуваше, безброй други образуваха фигури около него — мрачна гора от еднооки змии.
— На тъмно ли танцуваш? — подсмихна се човекът.
Най-задния се завъртя и отвърна:
— Изпитание на пъргавината. Преди много време е трябвало да се примиряваме с нощта. Не е невъзможно който и да е от нас отново да попадне в трудни условия.
Значи взаимно се поставяха на изпитание, за да получат своята привилегия — създаването на потомство. Както впрочем постъпваше и Съветът по раждаемостта на Земята. Кукловодът се стараеше да не губи уменията си.
— Кого чуваш?
— Спътниците на Валавиргилин. Нищо, че вратата е затворена. Готвят се да отбраняват колите. Ето, тръгнаха, а вампирите са навсякъде около тях. Искаш ли и ти да слушаш?
— След малко. Питам се какво ли си мислят нашите приятели мършоядите, като гледат твоя танц.
— Малкият постоянно се мести. Големият не мърда. Желаеш ли да го заловиш?
— О, не!
— Докосни с преводача си ядрото на мрежовото око. Ще ти предавам звука.
Луис преджапа в плиткото до скалата, която си оставаше прозорец с размити ръбове, показващ танцуващите в здрача кукловоди. Черно кълбо като сърце сякаш се рееше на височината на носа му. Опря в него преводача си.
Долови човешки гласове и животинско ръмжене — от дълбок гърлен бас през писклив фалцет та чак до ултразвук. Веднъж се разнесе вик на болка и изненада, нещо тежко като че тупна право върху мрежовото око. Понякога различаваше гласа на Валавиргилин, която ревеше заповеднически. Не я помнеше такава.
През последните няколко минути вампирските крясъци отслабваха и се отдалечаваха. После хладен мелодичен глас удари разтърсващо по нервите му… и настъпи призрачна тишина.
* * *
Вала подкара по течението, защото от обратната посока още се нижеха потоците вампири, прибиращи се от лов. Продължи доста по-нататък, след като се отърваха от преследвачите. Загладени черни глави изскачаха над водата — речните хора не изоставаха от колите.
Още не бяха спрели, когато Бийдж пристъпи тежко в товарния корпус на първото возило.
Вала чакаше, затаила дъх.
Великанът извлече едно отпуснато тяло и го търкулна на земята. Беше Парум. Тварите се скупчиха върху него за миг, разкъсваха и смучеха, докато другите от отряда ги посичаха безмилостно отвсякъде. Един вампир одра жестоко Перилак.
Бийдж се премести на седалката до нея.
— Той мъртъв. Но Перилак не зле. Измих нейни рани с гориво. Това наистина помага?
Вала кимна. Чудеше се дали Тъжната флейта и Арфиста ще се обидят… Ще разберат ли защо е по-добре трупът на Парум да бъде намерен от непознати мършояди, отколкото с него да се заемат двамата му съратници измежду нощните хора? Не каза нищо на наследника на Търл. Правото да решава се падаше единствено на него.
Стигнаха до обширна поляна, започваща от речния бряг. Изглеждаше добро място за лов. Вала нареди да не се разпръскват, както и всички да носят кърпи на лицата си. Наоколо щъкаха немалко вампири.
Бе напълнила колите с много топове плат от складовете на въздушния пристан. Даде на Рубалабъл и Фуджабладъл дълго парче мрежеста тъкан, за да наловят риба. Те направо се престараха, имаше предостатъчно за всеки, който можеше да се тъпче с такава храна.
Великаните бързо си намериха подходящи видове трева. Не липсваше и дивеч. Червенокожите и събирачите нямаха нужда от огън за готвене, но търговците кипнаха вода в голям котел, нарязаха вътре месо и корени.
Екипажът й се засищаше след дългия глад.
Наблюдаваше ги незабелязано. Тегър изглеждаше много по-добре, щом се нахрани. Форн и Барок готвеха заедно. Не личеше да са настръхнали един срещу друг.
А Тъжната флейта и Арфиста бяха клекнали само на двайсетина човешки ръста от бивака. И те имаха какво да ядат. Намериха мъртъв мъж от народа на земеделците, вероятно пленник на вампирите, който не бе стигнал до Здрачното леговище. За щастие се въздържаха да го довлекат чак в бивака.
По проходите се мяркаха немалко от бледите твари. Суетнята около убежището им ги привличаше като магнит.
Настроението й се вкисваше полека-лека, може би просто заради глада. Щура прищявка я подтикна да отиде при нощните хора.
Тъжната флейта я видя отдалеч и се изправи, но не понечи да я доближи прекалено.
— Още не си хапнала.
— Скоро ще се наям.
— И ще се развеселиш. Валавиргилин, изплъзнахме се невредими. Имаме да разказваме история, с каквато никоя раса не е могла да се похвали отдавна.
— А какво постигнахме?
— Не разбирам защо се гневиш.
— Дойдохме, успяхме да се качим във въздушния завод. Похабихме почти цялата вълшебна тъкан, оставена ми от Луис Ву. Измислихме и как да се спуснем. Убихме малко вампири, останалите прогонихме в дъжда. Загубихме Парум. Сега ще се лиша и от едната кола, С това ли да се хваля?
— Спасихме Форанаидлай. А ти натовари в своята кола десет човешки тегла великолепно съхранили се древни платове.
Вала вдигна рамене. Да, щеше да припечели чудесно от всичко, което събра по складовете — не само платове. А и Форн… вярно, спасиха я.
Мършоядката пусна в тревата оглозгано ребро и пристъпи към нея.
— Старша, свършено е с вампирската напаст.
— Ох… Разпръснахме ги. Ще плъзнат навсякъде из околните земи. Значи напастта става още по-страшна. — Ще намалеят рязко след едно поколение — невъзмутимо я увери Тъжната флейта. — След някакви си четиридесет-петдесет фалана. Вече можеш да се хвалиш, а скоро ще бъдеш и възмездена за премеждията си.
— Не виждам как ще стане.
— Валавиргилин, нали и ти изпита неустоимата сила на вампирското ухание? Никой не издържа, дори червенокожите пастири. Не ти ли хрумна, че те изпускат тази миризма и за да привличат партньори измежду своите, та да зачеват потомство?
— Какво?!
— Слушай внимателно. Тварите започват да ухаят, когато открият жертва. Щом разполагат с храна, значи е дошъл моментът и да се размножават. Намерят ли тъмно убежище, отново имат стимул за сношение, а пещерата запазва миризмата. Още когато праотците им са били като нашите, уханието им е помагало да привлекат партньор. Така е и досега. А ние им отнехме Здрачното леговище, за да бродят под дъжда, който не е спирал, откакто Луис Ву кипна морето. Водата отмива уханието.
Валавиргилин обмисляше усилено чутото, докато накрая си позволи да му повярва. В един миг подскочи и кресна:
— Вече няма да се множат!
Денят отминаваше; преди здрачаване колите трябваше да са там, където вампирите няма да ги намерят. Сутринта Вала щеше да източи горивото от втората, за да се добере с другото возило до укреплението на великаните.
— А вие се сдобихте с лелеяната бронзова паяжина…
— Някъде по Дъгата Луис Ву може да вижда и чува през тези особени шарки. Искаме непременно да покажем нещо на онзи магьосник, стига да е жив и да ни обърне внимание. И ако паяжината все още е прозорец към него.
— Ще трябва сами да се погрижите за горивото — натърти Валавиргилин.
Тъжната флейта кимна спокойно.
— Ще оповестим какви са нуждите ни. Други нощни хора ще ни приготвят запаси по пътя чак до страничната стена. Тегър и Уорвия казаха ли ти вече, че идват с нас?
— Добре са се сетили. Навсякъде има племена на червенокожите пастири. Ще си намерят нов дом.
— Така е.
— Е, каква цена предлагате за една търговска кола? Мършоядката примига.
— Аха, пословичната алчност на Народа на машините…
Валавиргилин, имаме нужда от твоята кола, за да се справим с опасност, застрашаваща всички по Дъгата. Вече знаеш достатъчно, за да приемеш сериозно думите ми.
— Не подценявам вашата загриженост, но не сме се договаряли предварително да превозвам и този тежък съгледвач, изкъртен от стената на въздушния град.
Усмихна се сдържано, като си спомни за преговорите до укреплението на Търл. Въобразяваше си, че само с изобретателност и хитрост убеди нощните хора да се присъединят в нападението срещу Здрачното леговище! А едва ли можеше да ги отпъди дори със залп от трите оръдия…
— Много се постарахте, за да вземете съгледвача, оставен от Луис Ву. Но как смятахте да опазите тайната от мен?
Тъжната флейта вдигна рамене сякаш никакви стави не свързваха костите й.
— Можехме ли да знаем предварително дали нямаше просто да отлепим паяжината от стената, да я навием и да изчезнем с нея? Оказа се здраво закрепена, затова се наложи да поискаме помощ. Добре, Валавиргилин, ще купим твоята кола. — Тя назова сумата. — Ще ти бъде изплатена след завръщането ти в Средищния град от местната общност на нощните хора.
— Дадено.
Сумата беше малко над минимално приемливата, но какво друго да направи? Дълго преди да се върне, за да си прибере возилото, двамата мършояди щяха да разполагат с гориво и просто да й го отнемат.
— Може би ще трябва да обясня продажбата на по-високопоставени от мен. Вашите хора в Средищния град ще потвърдят ли разказа ми?
Форанаидлай подвикна отдалеч:
— Старша, храната е готова!
Гладът загриза с остри зъби стомаха на Валавиргилин.
— „Плюскане“ е тайното ми име — ухили се тя на Тъжната флейта и тръгна към огъня.