Лари Нивън
Тронът (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА
ПОЗНАТИ ЛИЦА

Градът на тъкачите, 2892 г. от н.е.

 

През „прозореца“, появил се в скалата, Луис се взираше в коравата жена с поизносени дрехи. Тя караше возило с парна тяга надолу по някакъв склон, до нея седеше мъж от нейната раса, а над тях стърчеше дребен червенокож.

— Значи казваш, че записът е отпреди три дни?

— Точно деветдесет часа или три местни денонощия.

— Ако това е Валавиргилин, не изглежда особено добре.

— Както и ти, Луис. Дали не е забравила да си взима лекарството за подмладяване?

Той не обърна внимание на заяждането.

— Остаряла е, да. Единадесет години…

Самият Луис бе прекарал тези години, без да подкрепя организма си с извлека от семената, създадени чрез биоинженерни методи, които биха го предпазили от старостта. А Вала никога не е разполагала с такова средство. Дали тази жена наистина беше Валавиргилин?

Ами да, по дяволите! Защо още се колебаеше? Нали бе правил ришатра с нея?!

— Е, Луис, това малко променя вероятностите, нали?

— Като гледам, в момента е на десетки хиляди километри вдясно от мястото, където я видях за последен път. Какво ли търси там?

— Доколкото разбирам, организирала е нападение срещу голямо струпване на вампири. Все пак тя е, няма съмнение. Успях ли да ти докажа нещо? Ако имаш възможност да видиш десет здрави хуманоиди, ще ми възразиш, че най-вероятно са десет оцелели срещу хиляда мъртъвци. Ето ти обаче жена, която си познавал преди радиоактивната буря, и отминалото време не й личи.

Луис се понамести на изгладения от водата камък, който си бе избрал за седалка, и зададе въпроса, стоящ на върха на езика му цели единадесет, години.

— Да разбирам ли, че според теб Тила ме е излъгала? Каква е била целта й?

— Опирала се е на твърде оскъдни знания. Със скока в нейния интелект, предизвикан от превръщането й в пазител, е нараснала и самонадеяността. Спомни си, Луис, че тя и без това не се е отличавала с особено здравомислие. Би могла да стигне до същите изводи като мен, ако е разполагала с компютрите ми. Но без тях дори не е била способна да си представи колко точно ще насоча плазмения шнур, който изтръгнахме от слънцето. Разпределях го направо към двигателите за корекция на орбитата по ръба. Плазмата изобщо не засегна по-голямата част от сектора, над който минаваше. А радиацията, от която толкова се стряскаше Тила… е, да, равнището й беше много над обичайния фон.

— Страничната стена… — отнесено промълви Луис. Започваше да вярва на Най-задния.

— Да, страничната стена, разбира се.

— И как според теб са го преживели расите, обитаващи пръскащите планини покрай стената?

— Предполагам, че в участък, заемащ пет процента от нея, съм погубил мнозина.

Десет, може би дори стотина милиона хуманоиди, които Луис Ву не бе виждал никога. Вероятно няколко раси бяха изчезнали.

Въпреки това се насили да каже:

— Най-заден, май ти дължа извинение…

Кукловодът издаде мелодичен звук. Дали не се уверяваше още веднъж, че думите на човека са съхранени в паметта на компютрите му?

После изведнъж заговори за друго:

— Има още нещо. Виждаш ли оня човек на мястото на наблюдателя? От расата на червенокожите пастири е, нали?

— Ъхъ. Месоядни са и живееха не чак толкова далеч от страничната стена. Страхотни бегачи.

Голямата тромава кола изведнъж се запровира светкавично между огромни камънаци. Кукловодът ускори записа и вече изглеждаше, че возилото се движи със свръхзвукова скорост; после изчезна.

— За известно време колите станаха недостъпни за устройството — обясни Най-задния. — След петнадесет часа видях ето това…

Дребен червенокож мъж тичаше по речен бряг, привидно с няколко хиляди километра в час.

— Е, не са чак такива бързаци — засмя се Луис.

— Същият ли беше?

— Така нищо не успявам да различа. Пусни го с нормална скорост.

Оказа се, че и при реалната бързина на червенокожия би могъл да завижда всеки олимпийски шампион.

— Ако не се лъжа, същият е!

— Инфрачервено — предупреди кукловодът.

Розова сянка светна в екрана. Бягаше до черна река сред сияещи скали. Появи се ярък зелен курсор и посочи. Понякога за частица от секундата се мяркаше още една сянка — в друг оттенък на розовото. Пастирът поддържаше равномерно темпо. Някакво по-топло тяло се стрелкаше от укритие към укритие, фучеше със смайваща пъргавина между камънаците…

— Забави записа!

Ето, второто същество прекоси вихрено храсталака и… Къде изчезна? Червенокожите тичаха бързо, но странното създание не изоставаше, като при това през повечето време бягаше на зигзаг.

Луис тъй и не можа да придобие ясна представа за формата му.

— Видяхме как бяха изгорени три кораба на Патриаршията — подхвана Най-задния. — Подозирам, че го стори пазител. Как мислиш, възможно ли е да наблюдаваме друг пазител на този запис?

— Защо да не е мършояд?

Екранът отново показваше бягащия във видимия спектър, записът се ускори. Виждаше се само пастирът. Понякога около него се долавяше неясно движение, очите на червенокожия шареха неуморно.

Нещо изскочи и прегради пътя му. Той мигновено извади сабята си от ножницата…

Картината застина. Курсорът обаче започна да се движи отново.

— Пастир. Вампир. Друго виждаш ли?

— Я пак превключи на инфрачервено! Този път имаше цели пет светещи силуета.

— Да погледнем отново — пастир, вампир. Тези двамата са мършояди.

Луис не се усъмни нито за секунда. Спомняше си добре едрите им източени фигури.

Но петото същество се криеше дори от мършоядите. Различи по-дребна китка без никакви косми… затова пък с видимо издути стави.

Пазител?

— Защо един пазител ще си губи времето да наблюдава това начинание?

— Не ми е известна причината. Гледай нататък.

Ускорен запис. Вампирката падна мъртва. Червенокожият побягна, спря, нагази в реката и тогава изведнъж го наобиколиха още половин дузина вампири. Движенията на всички станаха много мудни. Сабята се завъртя в блестяща дъга… бледа самка се готвеше да се метне върху гърба на пастира… една ръка се вкопчи в глезена й.

Скритото същество беше цялото наплескано с кал. Ръката с издути кокалчета на пръстите само стисна и пусна крака на самката. Тя замахна, но не виждаше противника си. Реши отново да се захване с набелязаната жертва и в същия миг острието я прониза.

— Явно е привърженик на минималната намеса — поклати глава Луис.

Някакво особено шумолене се натрапваше на вниманието му.

— И е много потаен — добави кукловодът.

Червенокожият тичаше по калта, към него се устремяваха още бледи твари… Групата се смали в далечината.

— Пак излязоха от обсега на устройството. Едва не изгубих от поглед и криещия се, а това ме тревожи. Виж.

Камерата отново затърси по реката, улови пръски и бързо проследи неясно движение по склона към сянката.

— Аз не… — промърмори Луис.

— Пускам в инфрачервено — прекъсна го Най-задния. — Въпреки това потайното същество е почти невидимо.

— Естествено. Допреди малко пазителят е бил във водата, телесната му температура е паднала. Но накъде се е втурнал така? Към леговището на вампирите ли?

Кукловодът повтори момента с изкуствено изяснен образ — нещо изскочи от реката и пробяга по склона с чудновато резки и неравномерни движения. Стоп-кадър: не особено добро изображение, ала силуетът несъмнено беше на хуманоид. Свърна към сянката и се скри в нея.

— Повече не го открих. Очевидно не е вампир. Бди над червенокожия пастир, може би и над спътниците му, но се стреми на всяка цена да остане незабелязан.

 

 

С пукот на сухи съчки рибарите и лодкарите се събираха край вира и гледаха ту Луис Ву, ту отворилия се в скалата прозорец, показващ далечни планини, окъпани в дневна светлина.

— Какво друго се случи? — попита човекът.

— През последните три часа — нищо интересно.

— Най-заден, мозъкът ми наистина умира за сън.

— Почакай! Онова същество…

— … е на тридесет и пет дъгови градуса оттук, иначе казано — на пет и половина светлинни минути. С нищо няма да ти навреди засега. Прав си, обаче — пазител е.

— Луис, трябва да приемеш медицинската помощ, която ти предлагам.

— Нищо не можеш да ми предложиш. Забрави ли, че беше сложил автолечителя в совалката?

— Роботизираната кухня в помещението за екипажа също има медицински програми. Ще те снабди с лекарство за подмладяване.

— То не подобрява здравето. Само спира старостта.

— Ти да не си…

— Не съм болен. Но нали на хората им се случва да се разболеят? А аз помня добре защо в момента не разполагам с изправен автолечител. Двамата с Кхмий не дойдохме съвсем доброволно с теб. И ти си се опасявал да не откажем да обикаляме със совалката. Затова си поставил там автолечителя. Обаче Тила го изпържи накрая.

— Ами…

— Остави екрана активиран. Не искам никой тук да си помисли, че крием нещо.

Луис стана и му обърна гръб.

— Омръзна ми да не ме изслушваш докрай! Човекът направи още две крачки по инерция. Все пак единадесет години инат не бяха за пренебрегване, а никак не му се искаше да се извини… Просто се върна и седна на камъка.

— Казвай.

— Имам и свои медицински системи.

— Все едно не знаех! — Кой би се усъмнил, че един кукловод непременно ще се погрижи да бъде опазен от болести или злополуки? — Настроени обаче за твоята обмяна на веществата. Каква полза от тях за…

— Луис, технологията е създадена в човешките светове! Купихме я от кзинтски пазител на реда на планетата Фафнир. Доколкото успяхме да проучим, тя е резултат от експерименти на земната полиция преди около два века. Била е открадната. Възстановява направо клетките чрез нанотехнологии. Известно ни е, че втори екземпляр от машината не е бил създаден. Приспособил съм я да лекува и кукловоди, и хора, и кзинти.

Луис вече се смееше неудържимо.

— Ех, че предвидливост!

Повечето машини в „Иглата“ бяха продукт на човешката цивилизация, а останалите — скрити много старателно. Най-задния нямаше да си навлече обвинения от Флота на световете, ако го бяха заловили, докато се опитваше да отвлече екипажа си.

— Жалко, че едва ли ще видя това приказно устройство…

— Мога да го преместя в помещението на екипажа. Луис усети как студът се плъзна нагоре по гръбнака му, сякаш потапяше тялото си в реката.

— Не говориш сериозно, а аз съм твърде уморен, за да умувам над всяка твоя дума. Лека нощ, Най-заден.

 

 

Остави купчината си товарни дискове до дома за гости. Щом стъпи, запукаха клонки. Загледа се в нощта и тихо рече:

— Когато си готов да се срещнем, ще се радвам да си поприказваме. И отсега се хващам на бас, че ти също носиш бродирана препаска!

Мракът нямаше отговор на думите му. Саур изобщо не помръдна, когато Луис пропълзя до нея. Заспа веднага.