Кит Далтон
Блестящи оръжия (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Всички излязоха на двора, за да видят облака прах.

— Изглежда, идват право към нашия пост от юг — извика Уоли.

Мъжете започнаха да проверяват пушките си, да вкарват патрон в цевта, някои поставиха шести патрон в револверите си.

— Колко са? — попита Мици. По лицето й беше изписано напрежение.

— Още не може да се определи — каза Бъкскин.

Пет минути по-късно Уоли пак се обади:

— Нашият човек от юг препуска насам. Сигурно ги е видял и ще може да ни каже колко са.

Лий махна с ръка и започна да разпределя хората по стратегическите места, които той и Блекхок бяха набелязали.

Наблюдателят от юг тъкмо се беше втурнал в двора, когато се чу изстрел и едно стъкло на кухненския прозорец се пръсна.

— Всички долу! — извика Бъкскин. — Изстрелът дойде от север. Уоли, погледни на север! Какво виждаш?

Мъжът на покрива се вгледа нататък, разтърка малко очи и пак погледна. Поклати глава:

— Не виждам нищо. Само дерето на шестстотин ярда и храстите край реката. Стрелецът им може да се е скрил някъде там.

Бъкскин каза на Мици да отиде в къщат до предната врата, после разпредели останалите хора по местата им.

— Внимателно наблюдавайте южната страна — поръча Бъкскин. — Нямат достатъчно хора да ни атакуват от двете страни едновременно. Може би са изпратили само някои от хората си на север.

В този момент ездачът, когото бяха изпратили на юг, се зададе. В двора на ранчото той закова коня пред Бъкскин.

— Не можах да определя колко ездачи са. Според големината на облака, може би повече от двадесет.

Мъжът остави коня си в корала и взе със себе си пушката и патроните. Лий му беше казал да отиде до вратата на кухнята:

— Ще си криеш главата зад рамката. Ако видиш нападател, показваш се, стреляш и пак се скриваш. Ясно ли е?

Каубоят кимна и зае мястото си.

Лий се качи върху навеса зад хамбара. Оттам можеше да се види облакът прах. На миля разстояние той спря да се движи. Лий погледна на север. Не обичаше северната страна. Твърде много скрити места имаше там, което го безпокоеше. Ламбърд можеше да прати там хората си с пушки, динамит и факли и те нямаше да ги видят, докато не изскочат от храстите само на двеста ярда от сградите на ранчото.

— Гледай внимателно на север — нареди Бъкскин на Уоли. После се огледа за Блекхок. И той смяташе, че тези храсти на север покрай реката са добро прикритие.

— Мога да ида там и да се огледам нагоре-надолу по реката — каза Блекхок. — Ако идват оттам, ще ги видя лесно.

Бъкскин кимна:

— Върви, но внимавай. Не забравяй, че искам да ми направиш ново седло.

Индианецът се ухили и тръгна към реката. Лий забеляза, че сега той носеше мокасини, а не както обикновено обувки.

Цял час нищо не се случи. Следобедът премина, здрачът започна да се спуща и да поглъща деня. Привечер наблюдателят от покрива извика:

— Ездачите от юг просто си стоят там. Някои са слезли от конете. Като че ли чакат нещо.

Лий му каза да слезе долу и да заеме друга позиция. После обиколи хората.

— Чакат тъмнината — говореше той. — Ще атакуват скоро. Гледайте да застреляте всеки, който запали факла. Не трябва да им позволяваме да подпалят сградите.

Раздаде им три ловни пушки и остави една за себе си. Те бяха двуцевни, заредени с едри сачми за елени. Във всеки патрон имаше тринадесет сачми с размера на тридесет и две калибров куршум. Можеше да среже човек наполовина от десет крачки.

Лий погледна на изток. Тази нощ луната беше пълна. С падането на мрака тя блестеше все по-ярко и можеше да се вижда доста надалеч. Това щеше да им помогне да различават нападателите.

Продължаваха да чакат.

След един час Лий чу два пъти гласа на бухал от тъмнината на север. Това беше Блекхок, който сигнализираше, че от тази страна всичко е чисто.

Бъкскин отново обиколи каубоите.

— Никакви разговори отсега нататък. Когато групата ездачи нападнат, стреляйте веднага щом ги различите. Няколко точни изстрела ще разколебаят повечето от тях. Стреляйте по хората или по конете, няма значение.

След още един час Мици се приближи до склада, където Бъкскин беше клекнал до стената.

— Защо не атакуват? — попита тя.

— Това е добра тактика. Искат да намалят бдителността ни, като ни държат дълго нащрек. За съжаление, те са тези, които избират времето за нападение.

— Може това да е причината, а може и да чакат нареждане от Ламбърд. Да се надяваме, че сега лежи някъде пиян и никога няма да даде заповедта.

Точно тогава чуха револверен изстрел от юг и тропота на тежки копита.

— Идват! — извика Бъкскин. — Пригответе се. — Той бутна Мици в склада и тогава видя, че тя има пистолет. — Не стреляй с него — каза й той и тръшна вратата.

Лий погледна по пътя на юг. Нападателите наближаваха и той успя да различи, че бяха около дузина, а може би и повече. Мъжете от ранчото, които бяха най-близко до пътя, започнаха да стрелят. Бъкскин даде два изстрела в същата посока и после чу, че останалите също започнаха да стрелят.

Разнесоха се викове на болка. Един кон падна с предсмъртно хъркане. Тропотът на копита намаля и после спря. Никой от ездачите не беше успял да влезе в двора на ранчото. Стрелбата продължи още известно време. Сред виковете и псувните отново се чу тропот, от копита, но този път ставаше все по-слаб.

После настъпи тишина. Бъкскин излезе иззад склада:

— Стойте по местата си — извика той. — Ще отида да огледам.

Като държеше автоматичния „Спенсър“ готов за стрелба, той се придвижваше дебнеш-ком. Премина тридесет ярда от последната сграда и различи в далечината смътни фигури. Нападателите бягаха; след още двадесет крачки видя един кон, паднал край пътя. Той не мърдаше. До него ездачът лежеше по очи с разперени ръце. Лий приближи и се надвеси над него. В челото му ясно се виждаше дупка от куршум. Половината му теме беше отнесено.

Лий усети, че му се повдига, и продължи по пътя. Видя още два коня. Единият изцвили в агонията си, като усети, че някой се приближава. Двата предни крака на животното бяха счупени и то ровеше с муцуна в праха.

Лий стреля в главата му, за да го отърве от мъките. Не беше видял никакви човешки тела.

Като се върна в двора, той разказа на хората си какво е видял. Всички замълчаха. В тишината отново се обади бухалът от север. Значи там все още всичко бе наред.

Мици се приближи до Бъкскин. Тя още стискаше малкия тридесет и две калибров револвер.

— Ще се върнат ли?

— Зависи. Повечето стрелци, които се бият за първи път, не обичат да рискуват, а те вече изгубиха един човек и три коня. Ще се замислят сериозно дали си струва да умираш за десет долара на ден.

— Толкова ли им плаща Ламбърд?

— Може би. Виждал съм наемници по време на войната. Човек може да спечели много пари за един месец, ако не го убият.

— Лий, служителят на областния прокурор и Клод също ще защитават ранчото. Казах им да застанат на горния прозорец и им дадох пушки, дори чух, че стреляха по нападателите.

— Добре, Мици, още две пушки ще ни бъдат от полза.

В този момент се чу изстрел от север и куршумът се заби в стената на къщата. Бе тъмно, така че стрелецът нямаше определена цел. В следващия момент още един куршум изсвири на десет ярда от тях.

След първия изстрел Лий се хвърли на земята и дръпна Мици след себе си. Притисна я надолу, при което ръката му попадна на гърдата й. След малко той я пусна.

— Извинявай. Хванах каквото можах.

— Хей, аз не съжалявам изобщо. Напомня ми за снощи.

— Сега работата ни е да останем живи. Какво ли прави Блекхок край реката? Доколкото го познавам, вече е засякъл позицията на стрелеца и в момента сигурно го обезврежда.

— Да го направи безвреден?

Бъкскин се засмя и я погледна на лунната светлина. Беше изключително красиво момиче!

— Нещо такова. Може би не трябва да се тревожиш повече за него.

Край стената на хамбара се мярна сянка. Лий стана и тръгна нататък.

— Ей, никой да не излиза. Стойте по местата си.

— Трябваше да се изпикая — чу се глас, а заедно с това и звукът на дръпнато назад петле на револвер. Лий се хвърли настрани и едновременно с това измъкна револвера си. Оръжието в ръката на непознатия блесна два пъти. Лий също стреля два пъти от земята. Чу се стон и силуетът се спусна към хамбара и изчезна в малката врата.

Лий скочи, приведе се и го последва. Приближи се до вратата на хамбара, превит на две.

Отвори я и се хвърли наляво, като се надяваше да заблуди стрелеца.

Нищо не се помръдна, но отляво откъм преградите за конете, се чу приглушен стон. Лий тихо се изправи на крака и се промъкна нататък. В револвера му бяха останали още четири патрона, а нямаше никаква възможност да презареди.

Напредваше съвсем безшумно. В големия хамбар беше тъмно както на петото ниво на златна мина в полунощ. Той внимателно си пое дъх и го задържа. Чуваше, че някой диша вляво от него.

Искаше му се да драсне клечка кибрит и да я хвърли, но знаеше, че в момента, когато я запали, ще бъде мъртъв. Не му оставаше нищо друго, освен да чака. Помисли си, че може да използва ножа, но той не беше на обичайното си място на колана. Лий бавно прокара ръка по първата преграда, но не напипа нищо. Мина от другата страна и повторно опита. Ръката му опря в някаква дръжка. Хвана я, като се надяваше, че е на вила. Наистина беше вила с три рога. Отлично! Той прибра пистолета и внимателно протегна вилата в посоката, откъдето бе чул стенанието.

После се чу стон, но откъм преградите за конете. Лий пропусна едно отделение и провери следващото. Вече ясно чуваше дишането на мъжа съвсем близо до себе си. Направи още една крачка и една дъска изскърца под тежестта му.

Почти веднага блесна изстрел и Бъкскин почувства как куршумът разкъса лявата му ръка, завъртя го и той падна назад до стената. Стисна зъби, за да не извика от болка. Онзи не трябваше да знае, че е улучил.

Инстинктивно Лий хвана дясната си ръка. Раната кървеше като от заклано прасе. Потрепера от болка, но стисна зъби и хвана вилата отново. Знаеше вече мястото на нападателя, но трябваше да го заблуди за местоположението си. Той внимателно събу обувката си и хвана здраво вилата. После хвърли обувката към стената десет фута напред, тя удари стената и нападателят стреля в тази посока четири пъти. Докато той изстреля четвъртия куршум, Бъкскин беше минал зад преградата и мушкаше напред с вилата като с байонет.

При блясъка на последния изстрел той зърна за миг лицето зад пистолета. Засили се и мушна силно с тривърхото смъртоносно оръжие.

Вилата се заби в месо.

Бъкскин чу вик, после дълъг приглушен стон, последван от предсмъртните хрипове на умиращия.

После настъпи тишина.

Бъкскин драсна клечка кибрит и се наведе, за да освети лицето на убития. Надяваше се да е Исая Ламбърд, но не беше той. Бъкскин остави вилата забита в гърдите на човека. Единият рог беше попаднал точно там, където би трябвало да е сърцето.

Той драсна друга клечка кибрит, намери обувката си и я обу. Излезе от хамбара и тихо извика Мици, която бързо притича.

— Добре ли си? — тревожно попита тя.

— Отлично! Върни се в къщата, качи се горе и се заключи в спалнята си. Не пускай никого вътре. Не знаем колко човека са проникнали в сградите. Някой стреля ли навън?

Тя поклати глава в тъмнината. Лий се наведе и я целуна по устните, после посочи къщата. Докато тичаше към входната врата, Мици здраво стискаше револвера си.

— Внимавайте! — извика Бъкскин на мъжете от ранчото. — Един нападател е успял да се промъкне. Може да има и други. Не се доверявайте на никого!

Той остана до хамбара, като се прикриваше в сянката му.

Минута по-късно в крайната редица постройки пламна малък сеновал.

— Оставете го да гори! — извика Лий. — Стойте далеч от светлината. Там няма нищо ценно.

Той бързо се отправи към следващата постройка. Това беше малък хамбар, където през зимата държаха зърно, сено. Един силует се движеше край стената на сградата. Бъкскин не си спомняше дали беше пратил човек от своите там. Но когато мъжът приближи сградата, наведе се и запали клечка кибрит, Лий стреля три пъти с револвера. Човекът изрева от болка и падна назад. Пожарът се разгаряше, но Лий продължи предпазливо напред с леки стъпки. Беше на няколко крачки от хамбара, когато нападателят изкрещя и стреля два пъти.

Бъкскин моментално отговори на огъня и чу как подпалвачът се задави, дъхът му се накъса и след това спря завинаги. Бъкскин се ослуша, но повече не чу никакъв звук. Огледа двора, огрян от меката лунна светлина. Нямаше никакво движение.

Откъм реката бухалът се обади три пъти. Лий се намръщи: това беше сигнал, че Блек-хок е в беда. Бъкскин презареди револвера си, после мина край навеса с инструменти и хукна на север към потока, където той се доближаваше най-много до стопанските сгради.

Мястото му беше познато. Преди няколко дни бе наблюдавал „Спейд Бит“ оттам. Той тичаше, вече без да държи сметка за шума, който вдигаше. Навлезе в рядката горичка зад храстите и се сниши до земята.

— Блекхок, добре ли си? — извика той. Изстрел от револвер изтрещя на девет крачки пред него, малко вдясно, и той се притисна към земята.

— Не ми отвръщай на огъня, Бъкскин Лий Морган. Държа приятеля ти тук, пред мен… Ако се опиташ да ме застреляш, ще го убиеш. Индианецът не е вече толкова добър, колкото беше. Хвърли си оръжията, не забравяй и малкия пистолет, и върви напред с ръцете горе. Като се приближиш, ще запаля фенера си и ще те проверя. Ако се опиташ да направиш нещо, каквото и да е, Блекхок ще бъде мъртъв.

Лий не отговори. Безшумно пропълзя по корем напред и наляво. Пълзеше на колене и лакти. Придвижваше се бавно. Колтът му беше в ръката, петлето — дръпнато, така че нямаше да издаде местоположението си, преди да стреля.

Две минути по-късно гласът пак се обади:

— Без номера, Бъкскин. Ако не си ме познал, аз съм Исая Ламбърд. Нямам какво да губя, ако убия този индианец и теб, и половината хора в ранчото. Така че вдигни високо ръце и излез.

Бъкскин пак не отговори. Той стигна до огряна от луната полянка. Беше малко празно място и очевидно Ламбърд и Блекхок бяха от другата страна. Как можеше да премине, без да го видят?

Помисли си, че би било добре, ако имаше сега динамит. Щеше да му послужи. Под колената и лактите си усети речни камъни. Тук някога бе текъл потокът и беше оставил обли камъни с големината на юмрук.

Бъкскин веднага реши. Събра десетина камъка, застана на колене и опита тежестта им ръка. Трябваше да определи точно къде стои Ламбърд. Хвърли един камък във въздуха така, че да падне на десетина фута надясно, и веднага сграбчи следващия. Когато камъкът мина през храстите и удари в земята, Ламбърд бързо стреля два пъти по посока на шума. По огънчето от дулото на пистолета му Лий разбра, че беше на по-малко от десет крачки от него, и започна да хвърля камъните със сила. Хвърляше ги толкова бързо, колкото можеше да ги взема с ръка. Първият очевидно не улучи, вторият донесе вик на изненада, третият и четвъртият попаднаха точно в целта. Ламбърд изкрещя от болка и изстреля последните четири куршума от револвера си, като викаше и псуваше. После излезе на лунната светлина и побягна през откритото пространство. Измъкна деринджъра си и стреля два пъти напосоки. Малкият пистолет изрева със звука на четиридесет и пет калибров и патроните свършиха.

Бъкскин се изправи и извика:

— Ламбърд, държа те на прицел. Предай се или ще умреш. Избирай! Какво направи с Блекхок?

— Убих го гадния червен кучи син.

Бъкскин изрева от ярост и стреля четири пъти. Ламбърд падна пронизан от три куршума в гърдите. Простря се на земята, под меката лунна светлина, и не мръдна повече.

Бъкскин хукна към мястото, където за пръв път го беше чул да говори. Драсна две клечки кибрит и видя индианеца на земята. Ръцете и краката му бяха вързани, а устата му бе запушена с парцал. Лий го извади и Блекхок дълго време ръмжеше и плюеше. Когато дойде на себе си, той погледна към Лий.

— Добре, добре, той ме изненада. Какво от това, че съм индианец? Това не значи, че съм добър индианец. Бях отгледан от вас, проклети бледолики, как бих могъл да бъда по-добър от вас тук, в гората?

Двамата се засмяха, после замълчаха.

— Има ли други наоколо?

— С него имаше още двама човека. Смяташе да ги изпрати веднага след нападението на останалите да запалят сградите.

— Не успяха — каза Бъкскин. — Хайде да се връщаме в ранчото да видим дали са имали още неприятности. Искам също да си превържа раната. Един куршум ме улучи.

 

В ранчото Мици намаза ръката му с мехлем и я превърза. Куршумът беше влязъл и излязъл над лакътя на лявата му ръка. Раната щеше да му създава неприятности една-две седмици.

В ранчото всичко беше тихо и спокойно. Служителят на прокурора слезе долу и погледна тримата мъртви нападатели. После отиде с Бъкскин да потърсят тялото на Ламбърд.

Към полунощ Бъкскин реши, че опасността е минала. Остави половината мъже на пост, останалите прати да спят, а той обикаля около постройките до сутринта, после влезе в къщата.

Мици тъкмо излизаше от кухнята с кана кафе в ръка. Махна към Бъкскин и забърза към Джоди. Целуна го по бузата и лицето на момчето грейна.

— Изглежда, всичко свърши — каза Бъкскин. Всички вече знаеха, че Исая Ламбърд е мъртъв.

Служителят на областния прокурор кимна:

— Изглежда, че мистър Ламбърд няма вече да управлява областта Ада.

Джоди вдигна очи.

— Тези четирима мъртъвци… Ще имаме ли проблеми с тях?

— Те нападнаха ранчото ви, а вие се защитавахте и им дадохте заслуженото. Аз ще се оправям с властите. Вие само ще трябва да подпишете показания за случилото се.

Мици се усмихна:

— Добре. Изглежда, нещата се уреждат. Искам да благодаря на всички ви за помощта. Особено на вас, Бъкскин Лий Морган и Хари Блекхок. Ако не бяхте вие двамата, сега това ранчо щеше да бъде собственост на Исая Ламбърд. — Тя се засмя: — Мисля, че сега е време да го съобщим, нали, Джоди?

Той кимна, усмихна се срамежливо и погледна обувките си.

— Джоди поиска ръката ми и аз се съгласих. Сватбата ще бъде след две седмици. Всички сте поканени.

Мъжете ги наобиколиха и шумно поздравиха щастливата двойка. После Мици предложи на Лий и Блекхок по едно готово легло и им обеща обилна закуска, дори и ако се наложи да я ядат по обяд.

Двамата махнаха с ръка и се отправиха към спалните. Блекхок погледна Бъкскин:

— Нали няма да им кажеш как ме изненада Ламбърд?

— В никакъв случай. Мислех си, че щом ще ми направиш ново хубаво седло, най-малкото, което мога да направя, е да не откривам на никого страшната ти тайна.

— Седло ли?

— Ами нещо такова. С украса и може би със сребърен обков.

Блекхок се олюля театрално и се хвана за главата. Двамата продължиха към спалните. Сега, когато напрежението беше минало, усетиха, че бяха толкова уморени, че не можеха дори да говорят.

Бъкскин се изпъна на леглото. Помисли си, че ще се върне в Денвър за няколко седмици да си почине и да се съвземе. След това щеше да си потърси нова работа. Чудеше се каква ли щеше да бъде тя, къде ли щеше да го отведе следващият случай.