Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blazing Six-Guns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2007)

Издание:

Kit Dalton

Blazing Six — Guns

Copyright 1994 by Chet Cunningham/ Book Crafters, Inc.

Tornado Books — Габрово 1994, изд. Калпазанов

Редактор Мая Арсенова

История

  1. — Добавяне

ПЕТА ГЛАВА

Бъкскин Лий Морган погледна обявата и поклати глава:

— Същите скалъпени обвинения, както преди. Ламбърд или някой от неговите трябва да е намерил старата обява. — Той накъса плаката на малки късчета. — Добре, мисля, че трябва да оправя това. Дали вече ги е разлепил?

— По целия град — каза Мици. — На половината сгради отвън.

— Мисли, че така по-лесно ще се разправи с мен. Надява се, че ще си тръгна от града и ще се махна от главата му или някой ще ме застреля. И в двата случая заплахата за него ще изчезне.

По-нататък обявата даваше пълно описание на Бъкскин и поясняваше, че е бил видян с ездачите на „Бокс Ер“. Мици, сложила ръка на уста, го гледаше мрачно.

— Ние просто няма да позволим някой да те изгони от града или да те убие. Засега ще се върнем в ранчото. Вече ходих в банката и на хората е платено. Нищо не ни задържа тук.

— Като се стъмни, ще изпокъсам всички обяви, които намеря — каза Блекхок.

— Няма нужда, в момента поне двадесет човека от града ме търсят с ръце на спусъците.

Бъкскин подаде ръката си и Блекхок топло я стисна:

— Зная какво значи всеки да те преследва — каза индианецът. — Минете през задната улица.

— Конят ми е в двора. — Бъкскин се обърна към Мици. — А твоят къде е?

— Отпред — каза тя. — Ще заобиколя и ще те чакам на задния ъгъл. После ще излезем от града и ще тръгнем на север.

Планът беше добър, но преди Бъкскин да излезе от двора на кожарския магазин, яхнал дорестия си кон, един мъж излезе от сянката. Стоеше леко разкрачен. Дясната му ръка беше на дръжката на револвера.

— Морган, видях те да влизаш тук. Мислех си, че все някога ще излезеш.

Мъжът беше около тридесетгодишен, небръснат, очите му блестяха, шапката му бе килната назад. Стоеше отдясно пред коня и виждаше дясната ръка на Лий. Стрелецът не отговори и продължи с коня напред. Когато стигна на петдесет крачки от човека, ръката му се стрелна нагоре. Дланта му удари дръжката на четиридесет и пет калибровия колт и го повдигна. Здраво завързаният кобур се помести едва на една осма от инча и оръжието вече беше в ръката на Лий. Показалецът му обгърна спусъка и палецът му дръпна петлето назад, зареждайки оръжието и превъртайки барабана за нов патрон.

Всичко това стана за частица от секундата, после дулото се показа над кобура и Бъкскин го вдигна с класическото движение за стрелба. Пръстът му натисна спусъка. Цялото движение от първото мръдване на ръката до изстрела трая по-малко от половин секунда. Кандидатът за наградата имаше време само да сграбчи револвера си. Той го хвана и успя да го вдигне един инч, преди тежкият оловен куршум на колта да смаже рамото му. Мъжът отхвръкна назад, изкрещя, изпусна револвера и се просна в праха като сноп. Обърна се така, че можеше да вижда Бъкскин, който седеше на коня и го гледаше:

— Следващия път ще те убия. — Бъкскин плю и продължи по улицата. Мици вече завиваше зад ъгъла и той се приближи към нея. Зареди колта и отпусна петлето.

Кафявите й очи гледаха уплашено, а ръцете й силно стискаха юздите.

— Май че чух изстрел — каза тя.

— Само един. Няма нищо страшно. Ти добре ли си?

Тя се поколеба:

— Да, чувствам се отлично. — Тя направи пауза и погледна зад себе си. — Двама мъже седяха и гледаха коня ми, когато излязох от кожарския магазин. Сигурно са видели знака на „Бокс Ер“. Когато го яхнах, те също яхнаха своите и ме последваха. Сега са няколко къщи по-надолу.

Лий кимна:

— Това сигурно е заради проклетата обява. Добре. Сега от теб искам само да се обърнеш и да излезеш от двора. Завий по улицата и тръгни направо в лек галон. Те ще те последват, а аз ще бъда точно зад тях.

— Бъди внимателен! — Той видя уплахата и загрижеността в очите й. Мици пое бързо въздух и опита да се усмихне, но не се получи. — О’кей, тръгвам. Ще започна да си нося вече пистолета.

— Побързай, моля те, ако искаш да се измъкнеш.

Мици обърна коня и излезе от двора, след което веднага обърна надясно и сбута малкия петнист кон в галоп.

Бъкскин се спотаи зад купчина картонени кутии до задната врата на магазина. Беше достатъчно близо и чу двата коня, които минаха край дворната врата в бърз ход. Когато отминаха, той пусна револвера в кобура и подкара бързо коня до края на двора. Огледа калната улица.

Двамата мъже препускаха на конете си след Мици, без да се обръщат назад. Лий подкара в лек галоп след тях и ги следва две пресечки. После Мици свърна на север извън града и двамата забавиха ход.

Бъкскин измъкна револвера си и сбута коня. Бързо настигна двамата ездачи. Когато чу тропот на копита, единият от тях погледна назад и се хвана за пистолета, но беше късно: Бъкскин стреля над главата му и той вдигна ръце. Конят му забави ход и спря. Вторият беше вдигнал ръце веднага щом видя Лий да ги настига с изваден револвер. Двамата спряха.

— Измъкнете пистолетите и ги хвърлете на земята! Веднага!

Думите му не търпяха възражение и двамата бързо се подчиниха.

— Сега сваляйте ботушите! Веднага! Нямам време за губене. Инак ще използвам оловото.

Той видя, че Мици се връщаше към тях.

— Ботушите на земята, джентълмени. Хайде!

— Не сме имали лоши намерения — обади се единият.

— Просто искахме да видим къде ще отиде момичето. Много е хубава — допълни другият.

— Просто видяхте, че конят е белязан със знака на „Бокс Ер“, и просто решихте, че оня от обявата за издирване може да е с момичето.

— Хей, нищо подобно.

Бъкскин отново гръмна във въздуха.

— Сега, момчета, хванете юздите на конете си и тръгвайте напред, в галоп. Излизаме от града.

— Къде ще ни водите?

— След малко ще разберете.

Мъжете задминаха Мици, а тя се върна при Бъкскин. Яздиха така две мили и спряха.

— Слизайте, ловци на награди.

Двамата скочиха върху твърдите коловози на пътя. Бъкскин мина напред с коня си, хвана юздите на двете животни и, без да каже дума, подкара дорестия в галоп. Двамата закрещяха след тях.

— Нека да има за какво да мислят. Могат да се върнат назад и да приберат пистолетите и ботушите си, а могат да вървят напред и да се надяват да намерят конете си. Конете са взети под наем от конюшня и ще се върнат там, когато огладнеят.

— Дали сме далеч от всички ловци на награди?

— Едва ли. Размахай две хиляди долара пред лицето на някого и той полудява, за да ги получи. Две хиляди са повече от шестгодишната заплата на един каубой. Човек трябва да е глупак, ако не се опита.

— Значи очакваш още посетители?

— Още много. Може би ще срещнем някого по пътя напред, а друг може да е вече в ранчото и да ни чака. Мъчно е да се каже на какво ще налетим отсега нататък.

— Шериф Ламбърд наистина е голям подлец. Чудя се какво ли още ни е приготвил.

— Това няма значение, ако можем да го арестуваме по онези обвинения. Дори да не го обесят, ще му дадат двадесет години, а това време ще ни е достатъчно, за да оправим ранчото и да спечелим пари.

— Мислиш ли, че трябва да назнача и домакин?

— Или това, или да си вземеш по-оправен управител, който да върши цялата работа. Да ръководиш ранчо като твоето, не е лесна работа. Брат ти, изглежда, не ти помага в нищо.

Когато наближиха ранчото, Лий зави на запад и те тръгнаха покрай малкия поток, който криволичеше из местността. Това беше същият поток, край който Бъкскин беше минал през първия ден, когато се отби тук, за да хвърли един поглед на стария „Спейд Бит“. Те яздеха зад дърветата, докато дойдоха възможно най-близо до сградите на „Бокс Ер“.

— Всичко изглежда мирно и спокойно — каза Мици.

— Да, но къде са работниците? Не виждам нито един да върши нещо. Повечето коне са в корала, а мъжете къде са?

— О, боже! Не помислих за това. Какво ще правим сега?

— Не ние, а ти. Върни се обратно до главния път и влез в двора на ранчото както обикновено. Ако има ловци на награди, които държат работниците, запали огън в кухнята и направи кафе. Използвай много хартия, за да излиза повече бял дим от комина. Тогава аз ще зная какво да правя.

— Сигурен ли си?

Бъкскин кимна, докосна я по рамото и й направи знак да тръгва. Когато тя замина, той слезе от коня и измъкна автоматичния „Спенсър“. Провери магазина. Беше пълен. Погледна в затвора и го остави отворен, за да може да вкара патрон в цевта. Така щеше да има осем патрона в пушката. Можеше да му потрябват.

След десетина минути той видя Мици да влиза в двора на ранчото. Тя извика, но никой не й отговори. Тогава тя заведе коня си в корала, окачи седлото и тръгна към вратата на кухнята.

Скоро след това, Бъкскин видя бял дим да излиза от комина на кухнята. Значи наистина имаха гости, но нямаше начин да разбере колко са. Трябваше да са най-малко двама. Чисти хиляда долара на човек не беше лошо за един ден!

Първите сенки вече се спускаха над местността, но Лий трябваше да изчака да се стъмни съвсем.

Върза коня си на една тревиста полянка, близо до потока, така че да стига водата, и се загледа в ранчото, като се мъчеше да измисли план за действие.

Беше сигурен, че вътре има поне един ловец на награди, щом Мици така бързо запали огъня, но къде ли бяха другите? В хамбара, в склада, а може би в постройката, където спяха работниците.

Най-вероятно бяха в къщата. Поне един от тях сигурно беше там. Лий реши да почука на вратата на кухнята, после да изтича до предната врата и да се опита да се промъкне вътре. Трябваше да успее! Веднъж като влезеше в къщата, щеше да се оправи на място.

Тъмнината вече го обгръщаше. Той стана и се отправи към задната страна на къщата. Тази нощ нямаше луна и силуетите на сградите се очертаваха смътно. Никой не можеше да го забележи.

Стана така, както и очакваше.

Потропа на кухненската врата, а след това хукна към предната част на къщата и се промъкна вътре. Не горяха никакви лампи в салона или в спалните. Стигна до вратата, която водеше до трапезарията с огромната десетфутова маса. Надникна вътре. Трима от краварите стояха около празната маса — четвъртият липсваше. В кобурите си нямаха пистолети.

На другия край на кухнята се беше разположил мъж с ловна пушка със срязана цев. Мици стоеше пред печката и слагаше отгоре кафеника.

Един мъж нахълта откъм задната врата и изрева:

— И за какво беше това? Няма никой! Претърсих всичко наоколо. — В ръката си държеше револвер с вдигнато петле.

— Имам още един работник, когото не сте хванали — каза Мици. — И той съвсем не е глупав. Знае, че нещо не е наред. Да не очаквате, че просто ще влезе и ще вдигне ръце?

— Най-умното, което може да направи. Кога, казваш, се връща оня обесник от града?

— Каза, че ще поиграе малко покер и ще си пийне. Смя се, когато видя обявата за издирване, и каза, че може би ще трябва да убие двама-трима ловци на награди тази нощ.

— По-добре да не опитва с нас — изръмжа мъжът с ловната пушка. — Аз и Берти можем да накараме повечето мъже да паднат на колене и да се молят за живота си. По дяволите, как се радвам, че в обявата пишеше жив или мъртъв. Мъртъв е много по-лесно да го закараш в града. Мъртъв не може да ти избяга.

Лий реши, че първо трябва да убие този с пушката, ако се наложи. Но дори и умирайки, човекът можеше да гръмне с ловната пушка, конвулсивно стискайки пръстите си. Рискът беше твърде голям. Ще трябва да ги изкара навън. Но как? Той се ухили. Огънят щеше да го направи.

Лий напусна къщата така тихо, както беше лязъл, събра слама и я струпа на двайсет фута от хамбара. Изля газта от една лампа, драсна клечка кибрит в панталона си, хвърли я в купа и хукна към склада.

Хамбарът беше на тридесет ярда от къщата. Складът беше между тях. Лий мина покрай него и заблъска по вратата на кухнята:

— Пожар! — извика той и хукна обратно към склада с колта в ръка.

Вратата на къщата се отвори и се показа оня с револвера. В следващия момент излезе и Мици.

— Хамбарът е. Трябва да позволите на хората ми да го изгасят. Пожарът точно сега започва.

— По дяволите! Не се получава добре — каза този е револвера. — По дяволите! Хайде, кравари, излизайте и спасете хамбара на госпожицата.

Тримата работници изхвърчаха през вратата и хукнаха към пожара. Вече им беше ясно, че пламъците са пред вратата на хамбара, но човекът от къщата не разбираше това.

Когато хората от ранчото излязоха, Лий хукна към кухнята и се спотаи до вратата. Човекът с револвера още стоеше навън, за да гледа пожара. Бъкскин го удари по темето с дръжката на колта и мъжът се строполи. Лий му взе пистолета, после хвана тялото и го извлече през вратата. След това погледна вътре.

Другият тъкмо сваляше канчето с кафе.

— Тед — викна човекът отвътре. — Тед, глупако! Защо пусна тия тримата навън? Сега ни остана само момичето. Тед, по дяволите, къде се дяна?

Лий чу тежки ботуши да тропат по дъските. Малко по-късно ниският с ловната пушка се подаде от вратата. Лий удари ръката, която държеше пушката. Тежкото оръжие падна и издрънча на земята. Здравият юмрук на Бъкскин се стрелна в ъперкут, повдигна мъжа от пода и го хвърли в кухнята. Той се просна по гръб, главата му удари в дъските и боят свърши.

— Ти дойде най-сетне — каза Мици, наведе се и измъкна пистолета от кобура на търсача на награди.

— Завържи му ръцете отпред, докато се погрижа за приятеля му.

Бъкскин се върна при мъжа отвън, който сумтеше и се мъчеше да стане. Стовари тежкия си ботуш в зъбите му достатъчно силно, за да го зашемети отново. Обърна го и здраво стегна с ремък ръцете му на гърба, а после и краката. Върна се в кухнята и завърза здраво и другия с пушката. Вдигна го на рамо като чувал брашно, изнесе го навън и го тръшна до първия.

Мици излезе от кухнята и зазвъня за вечеря. Мъжете се обадиха откъм хамбара. Те вече бяха потушили огъня.

— Хората ми още не са вечеряли — каза Мици. — Мисля, че е време да им предложа нещо или ще остана без работници. — Тя се усмихна: — Как са нашите двама приятели? Да приготвя ли нещо и за тях?

— Не мисли за тях — каза Бъкскин. — Като съмне и се събудят, ги чака дълъг път голи до града.

Мици се захили:

— Няма да го направиш.

— Не се обзалагай! Може до сутринта да ми дойде друг акъл. Да им оставя дрехите и обувките и само малко да погърмя след тях. Мога даже да ги оставя да избират.

В този момент се завърна и Джоди. Той беше видял двамата мъже да пристигат и да стрелят по един от работниците, после да вкарват всички в кухнята и заяви, че не би се оставил да го хванат двама пладнешки разбойници.

— По-лошо от пладнешки разбойници — каза по-късно Бъкскин, когато вечеряха. — Ловците на награди са най-долните влечуги, които някога са съществували. Особено когато има обява, в която пише „жив или мъртъв“ и моето име е отгоре.

— И какво ще ги правиш утре? — попита Джоди.

Лий се ухили към младия каубой. Момчето имаше глава на място. Той би могъл да го замести като управител, когато Лий си тръгнеше.

— Ами какво да ги правя? Не мога да ги обеся, макар че ми се иска. Ако беше някой голям град като Чикаго или Ню Йорк, бихме могли да ги обвиним в незаконно влизане със сила в чужда собственост. Но повечето съдии тук, на запад, няма да го направят. Ще трябва да почакате до сутринта, за да видите какво наказание ще измисля.

До девет часа ранчото беше притихнало.

Мъжете решиха през цялата нощ да стоят на пост, като се редуват през всеки два часа. Лий взе първата смяна от девет до полунощ и отиде да провери двамата пленници. Те бяха будни и си говореха, когато той приближи. Опитаха се да протестират, но Лий даже не им отговори.

Когато се върна към къщата, Лий видя Мици, която стоеше трепереща на хладния нощен въздух.

— Исках да те видя — каза тя.

— Целия ден бяхме заедно — закачи я той.

— Благодаря ти, че спаси хората ми и мен. Този с ловната пушка е опасен убиец, познавам го.

— За известно време няма да тормози никого.

— И още нещо. — Тя се изправи пред него толкова близо, че почти се докосваха. — Исках да ти благодаря по друг начин.

Мици се протегна напред, целуна го по устните и се отдръпна.

— Ммм… — Тя го наблюдаваше. — Мисля, че ми хареса. Може ли да опитаме пак?

Мици го целуна отново, но този път го обгърна с ръце. Тя го докосваше с рамене, но не и с гърдите си и нежно го прегръщаше. Неумелите й устни бяха стиснати при целувката, такива останаха и неговите, а ръцете му висяха отстрани.

— Да, мисля, че ми харесва. Искам пак да опитаме, когато имаме повече време и когато не трябва да си лягам. Ако не поспя малко, ще съм капнала целия ден.

Тя замълча.

— Бъкскин Морган! Ти си странен човек Целувам те два пъти и нищо не казваш. Хареса ли ти или не, искаш ли да ме научиш как се прави? Или какво?

Лий се усмихна, наведе се и я целуна по устните. Нежно, едва ги докосна, но нежността му беше достатъчна да разпали искра, която я накара да отстъпи назад с разширени от учудване очи.

— Да, красива госпожице. Хареса ми. Хареса ми твърде много. Но сега изчезни от тук, за да мога да бъда добър пазач на ранчото ти.

Мици се усмихна, махна му с ръка и тръгна към кухнята.