Кит Далтон
Блестящи оръжия (3)

ТРЕТА ГЛАВА

— Мистър Морган! — крещеше Мици. — Какво да правим с крадците?

Лий слезе от коня. Свали ниско нахлупената си шапка и я наложи отново. После погледна собственичката на ранчото „Бокс Ер“.

— Тръгваме след тях, мис Роланд. Колко пушки имате на разположение?

Двадесет минути по-късно Бъкскин и четиримата работника от „Бокс Ер“ яздеха в луд галоп към мястото, където стоте бичета бяха видени за последен път. Стана тъмно, докато стигнат до там. Бъкскин беше донесъл два фенера и запали единия, за да огледа следите.

— Няма начин да скриеш четиристотин отпечатъка от копита — каза той на единия от краварите. — Сега трябва само да следваме следата и ще видим къде нашите приятели са откарали телетата. После ще си ги вземем обратно.

— Някой може да пострада, докато вършим тази работа — каза Тоби и се ухили: — Шегувам се. Това е най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало, откакто напуснах Синсинати преди три години.

Следата водеше право на юг. Всеки четвърт миля Лий спираше хората, запалваше фенера и проверяваше следата, за да не се заблудят. Те почти можеха да я следват на бледата светлина на полумесеца, но все пак трябваше да проверяват.

— Отправят се към ранчото „Блек Кетл“. Ясно е като бял ден — каза друг от краварите. — Но като че ли не отиват към сградите на ранчото, а може би към някой каньон или долина нагоре по хълмовете.

Така те следваха стадото може би час и навлязоха доста навътре в територията на „Блек Кетл“. След като няколкото облачета се разнесоха, луната се показа изцяло и Лий можеше лесно да различава следата на нейната светлина.

— Какво ще правим, като ги намерим? — Този, който попита, се казваше Джоди, спомни си Лий.

— Ще ги върнем. Ще ги закараме обратно в нашия район. После, ако има време, ще посетим за малко най-големия хамбар на „Блек Кетл“.

— Ей, пич — каза Джоди. — Какво ще правим при хамбара?

— Трябва да почакаш и ще видиш, Джоди. След половин час усетиха миризма на пушек. Явно някъде пред тях гореше огън.

— Жигосват ги с нови знаци — каза Бъкскин. — Тази банда не губи време. Някой от вас да е стрелял по човек преди?

Един от по-старите пастири изръмжа:

— Аз гръмнах няколко към края на войната.

— Тук не е по-различно. Тези хора са крадци и, наказанието за това в този край е обесване. Куршумът върши същата работа. Ако започнат бой, ще се бием, разбрано? Колко човека бяха, когато подкараха стадото? — попита Бъкскин.

— Видях петима — обади се глас от тъмнината, — но може би имаше още един.

— Ние сме пет. Не е лошо.

Те се приближиха до огъня и Бъкскин видя Двама мъже на коне, които докарваха бичетата едно по едно. Той спря на петдесет ярда от огъня. Прати трима от хората си да ги заобиколят в гръб и им каза да не стрелят, докато не чуят два изстрела. Първият щеше да е негов.

— Ако отвърнат на огъня, ще ги застреляме. Не мисля, че ще започнат бой, щом те са в светлината на огъня, а ние сме на тъмно, но нищо не се знае. Ако двамата на конете избягат, това не ни бърка.

Пет минути по-късно Лий реши, че мъжете са заели местата си. Скочи от коня, измъкна спенсъра, взе два резервни пълнителя с патрони и седна в тревата. Подпрял лакти на колената за опора, той старателно се прицели в мъжа, който беше най-близо до огъня. Мъжът тъкмо беше взел нажеженото до червено желязо, когато Бъкскин натисна спусъка.

Големият петдесет и два калибров куршум проби дясното бедро на каубоя и той се превъртя. Чу се вик на болка и мъжът се просна назад в праха.

Когато звукът от изстрела заглъхна между хълмовете, Лий с дълбок глас извика предупреждението:

— Обградени сте! Обвинени сте в кражба на телета от ранчото „Бокс Ер“. Сложете револверите на земята и вдигнете ръце или ще умрете.

Двамата мъже край огъня се подчиниха незабавно. Третият, който беше близо до сянката, препусна в тъмнината и Лий смуши коня си.

Заедно с каубоя, който беше до него, за секунди се озоваха при огъня. Пушките им държаха на прицел двамата мъже, единият от които стенеше от болка, стиснал простреляния си крак.

Лий събра оръжията им. Хвана трите коня и нахвърля пръст върху огъня, за да не бъде лесна мишена откъм тъмнината. Един от хората му превърза простреляния крак на крадеца. — Не искам да ти изтече кръвта и да лиша палача от таксата за обесване — поясни Лий.

Десет минути по-късно подкараха говедата обратно към „Бокс Ер“. Двамата крадци бяха завързани на конете си, а най-младият от каубоите трябваше да ги заведе до ранчото.

От шест години Лий не беше водил добитък и сега откри, че е точно толкова трудно и мръсно, колкото беше и тогава. Дори беше още по-неприятно, защото беше тъмно.

След като стадото тръгна, трябваше да поддържат добър ход. Лий реши, че три мили в час е нормално.

Минаваше три часът сутринта, когато Лий Реши да спрат. Бяха вече навлезли доста навътре в района на „Бокс Ер“. Той остави един човек с ловна пушка да пази стадото и прати Други двама към ранчото. Те трябваше да завържат там пленниците. Щяха да ги закарат в града на другата сутрин и да ги обвинят в кражба пред областния прокурор на Айдахо.

— Ами аз? — попита Джоди.

— Ние отиваме на посещение — каза Бъкс-кин. — Нали вторият фенер е у теб?

Джоди се ухили на лунната светлина.

— Да, по дяволите, и зная какво да правя с него.

Около четири и половина двамата ездачи зърнаха постройките на „Блек Кетл“. Завързаха конете си на четвърт миля от ранчото и се промъкнаха към задната страна на големия хамбар. Той беше направен на три етажа, за да поема много тонове сено за храна на говедата, когато през зимата падне дълбокият сняг.

Бъкскин се движеше внимателно, защото очакваше, че тук може да го изненада пазач. Не видя и не чу никого, затова премина последните двадесет фута спокойно. Незапаленият фенер беше в ръцете му. Джоди се придвижваше към другия край на хамбара. Двамата едновременно се озоваха пред малките врати в края на хамбара и се вмъкнаха вътре. Бъкскин видя това, което им беше необходимо — една купа сено, която стигаше до шестфутов квадратен отвор на втория етаж, водещ към сеното горе. Лий изля газта и драсна клечка кибрит. Парите избухнаха в пламъци. Само след минути никой нямаше да може да спре пожара.

Лий се плъзна през задната врата и изчезна в тъмнината. Джоди го последва.

Двамата яхнаха конете и останаха известно време да наблюдават как пламъците се показват от един прозорец и плъзват към втория етаж.

Откъм къщата яростно зазвъня звънец и след момент се появиха светлинки в прозорците. Към хамбара хукнаха мъже.

Лий и Джоди обърнаха конете и бавно се отдалечиха. За последен път Лий се обърна назад и видя, че пламъците вече излизат през покрива.

— Време е да се връщаме в ранчото — каза той.

Джоди се засмя:

— Да, какво ли ще каже за това шерифът Ламбърд. Когато ние му се оплачем, че някой е изгорил наш хамбар, той казва, че това е самозапалване от недобре изсушено сено. Да, още един случай на самозапалване, но сега в неговия хамбар.

Беше вече светло, когато двамата ездачи оставиха конете си в корала на „Бокс Ер“. Влязоха в постройката, където спяха краварите и заспаха още щом отпуснаха глави на възглавниците.

Събудиха се по пладне и отидоха да се наобядват.

Всички се хранеха около голяма маса в кухнята на ранчото. Мици готвеше и се гордееше с гозбите си. Тя сипваше печени картофи и погледна Лий:

— Ти каза, че днес ще заведем крадците в града.

Лий кимна:

— Наистина, но се успах. Един от хората ще трябва да пази тези сто бичета, докато ги закараме на пазара. Искам Джоди и още един с мен да заведем крадците. Може би е най-добре и ти да дойдеш с нас, мис Роланд.

— Ще бъда готова в един и половина.

— Файтон?

— Не, ще яздя. Но как ще заобиколим „Блек Кетл“? Те сигурно ще имат постове и ще ни чакат.

— Ще минем по късия път, през Зеления хълм. Ако трябва, ще си проправим път със стрелба, но си мисля, че шерифът няма да се занимава с нас. Вероятно смята, че ще заведем крадците при него.

— Може ли областният прокурор да повдига обвинения? — попита Мици.

— Разбира се. Ще се закълнем, че шерифът е пристрастен в този случай и че всъщност е обвиняем. Областният прокурор ще бъде задължен по закон да повдигне обвиненията. Ще трябва да изпрати нарушителите в щатския затвор, но те ще бъдат под негов контрол.

Мици кимна:

— Звучи добре, ако стане така. Опитвам се да намеря начин да заобиколя шерифа вече цяла година.

Час и половина по-късно четиримата от „Бокс Ер“ подкараха двамата крадци, завързани върху конете им, по пътя за града през Зеления хълм. Никой не застана на пътя им и никой не стреля по тях от засада.

Когато застанаха пред сградата на областната прокуратура, Бъкскин им поръча да чакат, докато провери къде трябва да отидат. Върна се и скоро той и Мици въведоха двамата обвиняеми в канцеларията на областния прокурор на втория етаж. Необходими бяха няколко по-остри приказки, за да минат през секретаря и заместника, преди да ги пуснат в кабинета на прокурора.

Бъкскин внимателно и ясно формулира обвиненията и главният юрист на областта намръщено вдигна очи.

— Чувал съм много лоши неща за шерифа Ламбърд и преди, но нищо подобно от този род.

— Обвинявам Исая Ламбърд и тези двама мъже в кражба, мистър Пъркинс — каза Мици.

— Мис Роланд, това е официално обвинение. Тези мъже могат да бъдат обесени. Това ли искате?

— Искам да бъдат обвинени и осъдени. Дали ще бъдат обесени или не това е въпрос на съдията и съдебните заседатели. Искам Исая Ламбърд да бъде съден като всеки престъпник.

— Имате ли доказателства?

Бъкскин пое дъх:

— Да, сър. Имаме свидетел, който е видял шестима ездачи от ранчото „Блек Кетл“ да откарват стадото от сто глави добитък от района на „Бокс Ер“. Аз и четирима от нашите работници проследихме стадото от района на „Бокс Ер“ в земите на „Блек Кетл“. Там изненадахме тези двама души и четирима други в момент, когато заличаваха знака на „Бокс Ер“ върху животните и ги жигосваха отново със знака Б-К. Обградихме ги и аз стрелях веднъж и раних един от тях. Той и другият, които бяха до огъня, се предадоха. Другите четирима избягаха. Имаме железата за заличаване на знака и за жигосване на новия знак, двама извършители на престъплението и повече от дузина говеда с прясно жигосани знаци. Тези мъже бяха откраднали стадото по заповед на собственика на ранчото „Блек Кетл“, Исая Ламбърд, и ние го обвиняваме в кражба.

— Аз не съм съдията тук, мистър Морган. Но вие имате достатъчно доказателства, за да внесете оплакване. Ще наредя на секретаря да ги напише веднага.

— Ще издадете ли заповеди за арестуване на тримата, за които ви казах? — попита Бъкскин.

— Да, налага се при тези обстоятелства.

— Настоявам Ламбърд да бъде задържан, заедно с тези двамата, до датата на процеса — каза Бъкскин.

— Е, това зависи от съдията. Аз лично ще заведа утре Ламбърд при съдията на областния съд за предявяване на обвинението. След това всичко зависи от районния прокурор.

— Вашата служба няма ли да движи делото?

— Не, докато не стане от областен мащаб. Ще изпратим материалите в района за процедиране.

— Предполагам, че шериф Ламбърд ще завърти районния прокурор на шерифската си значка и изобщо няма да се стигне до процес.

— Ако няма процес, можете да предявите иск за преглед по служебен ред и ще направим областен процес.

Мици тропна с крак:

— Знаех си, че изглежда твърде лесно. Е, мистър Пъркинс, чакаме. Нека обвиненията бъдат написани и ние ще ги подпишем. Искам да бъда с вас, когато арестувате шерифа Ламбърд и го пратите в областния затвор.

Пъркинс избърса челото си с ленена кърпичка.

— Има малък проблем, мис Роланд. Нямаме още областен затвор и използваме съответните помещения по места.

— Така че Ламбърд ще бъде затворен в собствения си арест? — очите на Мици святкаха.

— Боя се, че да. Това е най-доброто, което сега можем да предложим. На ваша страна съм, но да се сваля шериф е трудно. И още по-трудно, когато той е като шерифа Ламбърд.

— Поне можем да опитаме — каза Бъкскин. Областният прокурор погледна към стенния часовник:

— Боя се, че не можем да направим много повече за днес. Вече е четири и половина.

— Не! — викна Мици. — Искам да напишете тези обвинения и още сега да арестувате и затворите тримата обвиняеми. Не ме е грижа, че ще трябва да работите един час повече.

Пъркинс вдигна вежди и въздъхна.

— Да, мис Роланд, веднага се заемам.

— Добре, ние ще почакаме.

Петнадесет минути по-късно областният прокурор флойд Пъркинс поведе малката група надолу по улицата към сградата на районната прокуратура и канцеларията на шерифа. Който влязоха, от гишето в коридора се показа един заместник-шериф.

— Да, сър?

— Тук ли е шериф Ламбърд? — попита Пъркинс.

— Да, сър. Но е зает в момента.

— Боя се, че каквото и да прави, то ще трябва да почака. Имам заповед за арестуването му.

Пъркинс размаха сгънатия лист пред заместника и тръгна към канцеларията на шерифа.

Лий вървеше точно зад него. Заместникът ги гледаше с отворена уста. Пъркинс отвори вратата и се намръщи. Стаята беше празна.

Обърна се срещу помощника.

— Аз… аз мисля, че е излязъл. Има задна врата.

— Ще оставя човек тук да го чака — сряза го Пъркинс. — Междувременно имам двама, които трябва да затворите. Спомнете си законите в този случай. Ако на затворниците им се случи нещо или ако избягат, всички тук ще бъдат обвинени. Ясен ли съм?

— Да, сър. Разбирам. Тук ли са документите?

Пет минути по-късно двамата каубои от „Блек Кетл“ бяха в килиите. Заместник-шерифът изпрати да повикат лекар за ранения.

Когато излязоха от сградата, Мици махна към двамата работници:

— Имате свободна вечер. Градът е ваш — каза тя. — Останало ли е нещо от заплатите ви?

Те кимнаха.

— Утре сутрин да сте тук. Имаме още много работа в този град.

Когато те се отдалечиха, Бъкскин се обърна към работодателката си:

— Гладна ли си, мис Роланд? Бих искал да те заведа на вечеря, за разнообразие, да не готвиш тази вечер.

Мици бе започнала да се успокоява. Неговото предложение съвсем я разведри и мека усмивка просветли красивото й лице.

— Да, мистър Морган, би било приятно. Тук има един ресторант, където готвят вкусно. Но аз ще платя.

Той докосна ръката й:

— В никакъв случай! Когато поканя красива дама на вечеря, аз съм този, който плаща.

Тя вдигна вежди и се загледа в него за момент. После кимна:

— Ще бъде чест за мен да бъда твоя гостенка.

В ресторанта, след като си поръчаха, Мици загрижено го погледна:

— Страхувам се, че шерифът Ламбърд никога няма да бъде арестуван по това обвинение. Още щом пристигнахме днес, Ламбърд е разбрал, че идваме за него. Явно има очи и уши навсякъде. Знаел е, че аз и ти сме в града и че държим двама от неговите хора. Знаел е всичко, затова просто е изчезнал, когато дойдохме със заповедта за арест.

— Ако е направил всичко толкова бързо, той наистина е добър — каза Бъкскин. — Какъв ли ще е следващият му ход?

Мици вдигна очи. По лицето й се четеше гняв и страх.

— Не е трудно да се отгатне. Нищо не се беше случило, докато ти не дойде в града. Сега той е наел Слаш Уейд, за да те убие. — Очите й горяха от страх. — Не трябваше да оставаме тук за вечеря, а да се измъкнем от града.

Лий сложи ръка върху ръката на момичето.

— Не — меко каза той. — Аз от никого не бягам. Нека дойдат. Може би така по-бързо ще уредим нещата и ти ще можеш да се върнеш в ранчото си.

— Не разбираш ли? Става дума за Слаш Уейд. Той живее по закона на гърмящата змия. Удряй пръв без предупреждение! Удряй отново и отново, докато жертвата ти не падне. Никога не давай на противника и най-малък шанс. Застреляй го в гръб, ако е възможно.

Лий се засмя:

— Погледни ме. Седнал съм с гръб към стената. Мога да виждам всеки, който влиза в залата. Дясната ми ръка е свободна, ти си малко настрана от центъра на масата и имам възможност спокойно да стрелям към вратата. А аз не пропускам. Ако искаш доказателства, мога да ти дам дузина имена, но ще трябва да ходиш по доста гробища, за да ги откриеш. Сега се успокой и се наслаждавай на вечерята.

Келнерът донесе храната и се поклони. Усмихна им се и заговори на Мици:

— Мис Роланд, радвам се да ви видя тук отново. Помня, когато вие и баща ви идвахте всяка неделя на обед.

— Благодаря, Роджър. В скоро време пак ще започна да идвам на църква и да обядвам тук, но сега сме много заети. О, това е новият управител на ранчото ми — каза тя, като посочи към Лий.

— Щастлив съм, че сте при нас — каза Роджър и се оттегли.

Лий недоволно вдигна вежди:

— Мици, защо не му каза името ми?

— Защото е един от шпионите на шерифа. Сигурна съм, че сега отива при него да го уведоми, че ти и аз вечеряме тук. Знаех, че това е лоша идея.

Бъкскин огледа залата. Имаше около двадесет маси. Половината бяха заети и никой не седеше с лице към вратата. — Може би си права. Но ако си, нищо няма да се случи тук вътре.

— Да излезем през задната врата — предложи Мици.

Бъкскин се усмихна:

— И да си разваля удоволствието? Ако са отвън, те ни чакат да излезем заедно. Няма да чакат дълго. Ще излезем, само че ти ще тръгнеш бързо на едната страна, а аз — на другата. Конете ни са зад сградата на областната прокуратура. Ще се срещнем там.

Тя хвана ръката му. Ястията останаха недокоснати на масата.

— Очакваш неприятности, нали?

— Да. Те се движат като боен отряд на апахите в откритата прерия — не можеш да ги видиш. Колко време ни остава до мръкване?

— По това време на годината става тъмно към седем часа.

Лий погледна джобния си часовник:

— Все още имаме повече от час. Ще трябва да свършим по светло. — Той се изправи. — Ще трябва да излезеш с мен, за да знаят по кого да стрелят.

Тя го погледна ужасено. Очите й бяха широко отворени, брадичката й трепереше. Той докосна лицето й.

— Спокойно. Това е само израз. Но щом излезем от входната врата, веднага тръгваш наляво и гледай колкото може по-бързо да се отдалечиш от мен. Аз ще тръгна надясно. Разбрано?

Тя кимна, но лицето й беше сковано от страх.

— Може и сега да го направим. И без това никой от нас няма да вечеря.

Лий стана и дръпна стола й назад, а Мици го хвана за ръката. Спряха до малко гише и Лий плати сметката, после тръгнаха към вратата.

— Мистър Морган, забравихте рестото — каза касиерът.

Бъкскин се обърна и се върна при него без Мици. Не погледна към монетите, а хвана касиера за ризата, повдигна го и след това го простря върху малката масичка.

— Откъде знаеш името ми?

— Ами, келнерът ми го каза. Да, келнерът.

Лий видя ужаса в очите му.

— Той не го знаеше. Дано да си струва да шпионираш за Ламбърд. А сега ще излезеш навън пред мен.

Лицето на касиера стана бяло като хартия. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите и той се разтрепера като лист.

— Не, сър, не би ми харесало това. Не искам, сър… мистър Морган… не, сър!

— Защо не? Не искаш ли да подишаш малко свеж въздух навън?

Лий го измъкна иззад гишето и като го държеше пред себе си, тръгна към вратата, рогато минаваха покрай Мици, Лий й кимна.

— Касиере, с малко късмет ще живееш още десет или петнадесет секунди, след като излезем през вратата.

Касиерът изпищя и се свлече на пода. Лий изруга, измъкна револвера си и погледна Мици.

— Запомни! Щом излезем от вратата, обръщаш се и хукваш наляво. Бързо!

Тя кимна.

Бъкскин сложи ръка на бравата на входната врата, завъртя я и блъсна силно навън.