Кит Далтон
Блестящи оръжия (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Стадото с болните животни беше на около час път от ранчото. Още щом се приближиха, Лий забеляза болните животни. Те се бяха смесили със здравите, което беше много лошо. Можеха да ги заразят, а и щеше да им създаде допълнителна работа.

Лий доближи до една породиста крава, която беше паднала на коленете си. Не можеше да стои на предните си крака. Те бяха целите в язви. Животното измуча и Лий видя язви по цялата й уста. Извади револвера си и я застреля в главата. Големите й кафяви очи го изгледаха с болка и учудване, преди да се оцъклят.

— Отделете нашите животни от болните — извика Бъкскин. — После тези ще ги застреляме. Мърдайте, нямаме време за губене.

Отне им двадесет минути да отделят петдесетте здрави говеда от болните. След това мъжете оформиха редица и приближиха към болните животни. Стреляха така, както бяха на конете си. След няколко минути всички болни ьживотни бяха мъртви.

Джоди приближи до Бъкскин и го погледна въпросително:

— Сега какво?

— Полейте ги с газ и ги запалете. Може би ше можем да спрем това, което причинява болестта, каквото и да е то. Внимавайте да не докоснете някой обрив. Най-добре е изобщо да не пипате животните, ако можете.

Петнадесетте огъня горяха, докато свърши газта. Космите и кожите на болните животни обгоряха, също ушите и опашките им. Миризмата на изгоряло беше толкова отвратителна, че на двама от мъжете им прилоша. Труповете все още стояха цели и пушеха. Поляха ги с останалата газ и ги запалиха отново. Когато газта свърши, видяха, че телата все още стоят почти цели. Лий сви рамене:

— Повече нищо не можем да направим. Сега вземете лопатите! Трябва да нахвърляме по един фут пръст върху всяко тяло.

Стана тъмно, докато покрият телата с пръст и камъни. Когато това беше свършено, хората дишаха тежко и от тях течеше пот. Бъкскин също беше поел своя дял от работата.

— Добра работа, момчета! Сега трябва да съберем останалите в едно стадо и да ги закараме далеч от здравите стада.

— Ще ги поставим под карантина за известно време? — попита Джоди.

— Точно така. Ако им се появят язви по устата и по копитата, не трябва да са близо до останалите.

— Зная един затворен каньон на четири мили от тук, където можем да опънем два реда бодлива тел и животните да не могат да излизат.

Бъкскин се усмихна:

— Отлична идея, Джоди. Започваш да заработваш парите си. Хайде да ги караме нататък. Нека двама човека отидат в ранчото да докарат една кола с колове и тел, клещи, скоби и чукове, за да опънем оградата. Ще се наложи да работим цяла нощ.

Стигнаха до каньона в полите на планината след около час. Имаше достатъчно място за петдесетте глави добитък и много трева. Бъкскин и Джоди прецениха на око най-тясното място и определиха къде ще опънат оградата. Тя щеше да бъде по-къса от сто ярда, разположена напряко на входа на каньона. Той се разширяваше значително до стръмните скали, което го правеше идеален за целта.

Беше започнало да се свечерява, когато пристигнаха с каруцата и още трима работници. Те веднага се заловиха да копаят дупките, които щяха да им трябват за коловете.

Коловете бяха от тежък бор, добре изсъхнали, дълги по седем фута. Това позволяваше да бъдат вкопани в земята на три фута, а четири фута от коловете оставаха отгоре. Те нямаше да издържат повече от няколко години, но засега това беше достатъчно.

До десет часа дупките бяха изкопани и двама от мъжете разнесоха коловете. Изправиха ги в дупките и ги затъпкаха здраво с пръст. След това други двама опънаха бодливата тел на два фута над земята йай-напред върху първите пет кола. Отрязаха я и опънаха втора тел един фут над първата. Прикрепиха здраво телта към коловете с яки железни скоби.

Когато и вторите пет кола бяха готови, опънаха тел и оттам. До единадесет часа оградата беше готова.

Тогава Джоди започна да се смее. Мъжете, които едва стояха на краката си, го погледнаха учудено.

— Забравихме да оставим врата. За да изкараме говедата от тук, ще трябва да срежем телта.

Уморените мъже само кимнаха, качиха се на конете си и потеглиха към ранчото. Един работник заспа на седлото и едва не падна от него. Стигнаха в ранчото малко след един, натръшкаха се по леглата и заспаха, дори без да си събуят ботушите.

На сутринта повечето не можаха да станат за закуска. Спаха до девет и после изпълзяха от леглата все още уморени. Бъкскин каза на новия готвач да им приготви нещо за закуска и влезе да говори с Мици.

— Вчера, докато беше светло, успях да видя следите. Изглежда, болните животни нарочно са вкарани в нашия район и са размесени със стадото.

— Дошли са от „Блек Кетл“ — каза Мици. — Нали видяхте знаците Б-К върху тях. Това е най-гадното нещо, което Ламбърд някога е правил. Ако шапът се разпространи, чувала съм, че може да обхване цели райони от страната и да убие стотици хиляди животни.

— Да, виждал съм от шап да умират няколко хиляди животни само за два месеца — каза Бъкскин. — Но се надявам, че сме го пресекли. Ще пращаме човек всеки ден да наглежда заградените говеда. Ако някои от тях се разболеят, ще ги изкараме, ще ги застреляме и ще ги заровим.

— Колко време трябва на болестта, за да се прояви? — попита Мици.

— Не съм сигурен. Някои фермери казват, че около месец.

— И какво отмъщение замисляш?

— Никакво. Мисля, че е време да се оттеглим и да оставим законът да се погрижи за Ламбърд. Прокурорът го издирва за обвинения в подкуп. Сигурен съм, че районният прокурор ще предаде обвиненията на областния. Шерифът е обвинен за даване на подкуп, в изнудване и принуда на малолетно лице да подпише фалшиви показания. Каква по-голяма злоупотреба със служебното положение от всичко това! Ако го осъдят справедливо по което и да е обвинение, ще трябва да отиде в затвора за много, много години.

В този момент на двора се чу конски тропот и двамата излязоха навън. Блекхок влизаше в ранчото, яхнал як петнист кон. Беше само с работни панталони и както обикновено, наметнал леко кожено елече. Вместо седло имаше парче одеяло. Големият кон зави към Мици и Бъкскин без видима команда от ездача. Блекхок скочи от коня, пусна юздите на земята и се приближи:

— Разни неща се случват из града — каза Блекхок и подуши въздуха. — Кафето, изглежда, е готово. Може ли измореният червенокож да получи една чаша?

Влязоха в кухнята и си наляха кафе, почерпиха се и с овесените сладки, които беше приготвил новият готвач. После Блекхок започна Да разказва за това, което го беше довело тук:

— Тази сутрин областният прокурор взе в свои ръце делото на шерифа. Ламбърд е бил отстранен от длъжността шериф и шест човека от областното управление ще изпълняват задълженията му. Ще се разпореждат там, докато Ламбърд бъде оправдан по всичките обвинения или бъде осъден и след това ще бъде избран нов шериф.

— Успяхме! — извика Мици. Тя се хвърли върху Блекхок и го прегърна. — Носиш най-добрата новина.

— Обвинен е в намеса в работата на съдебните заседатели, четири пъти; в даване на подкуп, четири пъти; също е обвинен в изнудване и в принуждаване на малолетно лице да направи фалшиви показания. Това е сериозна злоупотреба със служебното положение.

Мици вдигна вежди, престорено учудена.

— Злоупотреба със служебното положение, какво значи това?

— Значи, че е извършил всичко, докато е бил шериф и е използвал властта си.

Мици се засмя:

— Хванахме го най-после!

— А може би още не — каза Блекхок. — Хората на областния прокурор не могат да намерят Исая Ламбърд. Не е в града, нито на ранчото си.

— Той е някъде наоколо — каза Бъкскин. — Чудя се какво ли замисля сега.

— Замисля някакво отмъщение срещу нас тримата — каза Блекхок. — Ние сме причина за всичките му неприятности.

Бъкскин кимна:

— Значи ще ни нападне с всичките сили, с които разполага. Къде са ни хората?

Мици обясни:

— Трима днес карат триста крави и телета нагоре към северните пасища. Трябва да се върнат до обяд. Четирима отидоха към южните пасища да преброят животните, да огледат дали има отделени от стадата, да лекуват няколко с разранени крака. Джоди замина да провери затвореното стадо за шап.

— Най-добре да извикаме всички обратно — каза Бъкскин. — Ако не се лъжа, ще имаме посетители. Много посетители, и то въоръжени. Трябва да се подготвим. Кога ще се върне Джоди?

— След половин час — отвърна Мици.

— Ще останеш ли с нас? — запита Бъкскин индианеца.

Той кимна.

— Добре. Ти ще наблюдаваш. Качи се на покрива на хамбара, отзад до навеса има стълба. Гледай за облак прах, който идва насам. Ти можеш да видиш и най-слабата следа от прах, преди някой от нас, белите, да може да я забележи.

Лий отиде до вратата на кухнята и хвърли на Блекхок една карабина „Хенри“.

— Може да ти потрябва.

Десет минути по-късно пристигнаха четиримата от северните райони. Лий ги посрещна и ги попита дали са видели нещо необичайно. Мъжете казаха, че не са видели нищо обезпокоително, и тогава Лий им разказа за малката война, която ги очакваше. Те извадиха пушките си, кутиите с патроните, прегледаха пистолетите си.

Тримата работници от южните пасища дойдоха няколко минути по-късно.

Малко преди пладне Джоди се втурна в галоп в двора. Конят му беше целият в пяна. Младежът дръпна юздите и закова животното точно пред Лий:

— Загазихме! — извика той. — След като проверих затворените животни, свих на север да видя как се оправя стадото в новото си пасище. Видях нашите хора далеч напред да се прибират към ранчото. Бяха вече закарали стадото. Но при него имаше други, които го подкарваха към ръба на отвесната скала на платото.

— Това са хората на Ламбърд — каза Бъкс-кин. — Колко е далеч до там?

— Две мили — каза Джоди.

— Ще успеем ли да стигнем навреме?

— Те още ги събират. Мисля, че ще успеем.

— Тръгваме! Всеки да си вземе пушката и на конете! — извика Бъкскин. — Блекхок, слез долу, трябваш ни.

Бъкскин бързо влезе в хамбара, извади някакви пакети от един сандък и ги сложи в чантата на седлото.

След няколко минути десетте ездачи препуснаха от ранчото. Мици гледаше след тях. Когато бе поискала да иде с тях, Лий направо я бе отрязал:

— В никакъв случай! Няма да се мине без стрелба. Освен това ти трябваш тук. Ще пазиш ранчото и ще следиш за неканени гости.

Първата половин миля преминаха в бърз галоп. После забавиха малко, за да починат конете, и след това ги пришпориха отново. Само за четвърт час стигнаха до ъгъла на склона, който водеше към обширното плато. Виждаха пред себе си огромното стадо крави и телета. Те бяха на половин миля от ръба на високата двеста фута скала.

— Ще минем пред стадото! — извика Бъкскин.

Както яздеше, Лий измъкна пакетите от чантата. Бяха пръчки динамит. На всяка от тях той притисна детонатора и вкара фитил в дупката му. Така направи десетина малки бомби.

Земята тътнеше под стотиците копита. Ездачите на „Блек Кетл“ гърмяха и викаха в далечния край на стадото. Бяха подгонили животните в панически бяг.

Бъкскин препусна срещу стадото, като запалваше фитилите и хвърляше пръчките динамит. Петнадесет секунди след запалването на първия фитил се чу силен взрив, но това не подейства на животните. После последва втори взрив, трети, четвърти, пети, шести, седми. Накрая експлозиите изплашиха кравите повече, отколкото виковете на каубоите, които ги подкарваха, и първите започнаха да завиват наляво. Бъкскин хвърли последните три пръчки динамит и погледна към помощниците си, които яздеха плътно до стадото, размахваха шапките си, крещяха и стреляха.

Предният край на стадото бавно завиваше все повече наляво. После пак наляво, докато, бягайки, кравите оформиха една огромна подкова от тела и се насочиха обратно натам, откъдето бяха тръгнали.

Бъкскин чу вик на ужас и после отчаян писък. Един каубой от групата на „Блек Кетл“ се беше изгубил в праха, докато бе следвал стадото. Той тъкмо беше излязъл от облака прах, като кашляше и триеше пълните си с прах очи, и точно тогава кравите, водещи стадото, налетяха върху него. Той се опита да избяга настрани, но не можа да прецени ъгъла и не успя да се измъкне. Ако се беше опитал да ги надбяга напред, щеше да успее, но той се бе заблудил от праха, ревовете и виковете.

Една голяма червена крава удари коня му през средата с острите си рога, хвърли го настрани, а други две крави налетяха върху него. Мъжът изчезна под тътнещите копита на тежките животни, чу се още само един вик и повече нищо не се видя.

Бъкскин помогна на последните говеда да намерят пътя назад, по-далеч от скалата. После погледна към ездачите от „Блек Кетл“ на четвърт миля пред себе си. Изтегли пушката и даде един изстрел в тяхна посока. Петимата обърнаха конете си и препуснаха обратно на юг по посока на „Блек Кетл“.

Бъкскин бавно тръгна но дълбоката следа, изровена от стотиците копита. Търсеше падналия каубой. Намери го лесно. Конят му също беше умрял под копитата на кравите и телетата. Лежеше изкормен по гръб с четирите крака във въздуха. Каубоят се беше прострял на двадесет фута по-далеч. Главата му беше смачкана, коремът му представляваше отвратителна зейнала рана. Едната му ръка липсваше.

Петимата ездачи се спряха край мъртвото тяло и продължиха след стадото, за да го откарат по-далеч от смъртоносната скала, на спокойно място.

Пет от телетата бяха прегазени, а няколко крави все още мучаха и се лутаха из стадото, търсейки изгубените си рожби. Но повечето от животните вече мирно насяха, а мъжете седяха около тях. Не бързаха да ги оставят.

— Един трябва да остане тук до залез слънце и да пази стадото — каза Бъкскин.

Един от новите вдигна ръка:

— Аз ще остана. Не искам да видя животните хвърлени от онези скали.

Останалите се метнаха на конете си и ги подкараха.

В ранчото всички разтриха уморените си коне, свалиха им седлата и ги пуснаха в корала.

— Три коня трябва постоянно да бъдат оседлани през следващите няколко дни — нареди Бъкскин, — за да може някои от нас да се придвижат бързо, ако се наложи да устроим контраатака.

Веднага след като влязоха в ранчото, един от мъжете се качи на покрива на хамбара, за да наблюдава. Мици посочи няколко места около ранчото, където можеха да се поставят и други постове.

След като съобщи на Мици, че всички породисти крави и всички телета, освен пет, са на сигурно място, Лий й разказа накратко как са успели да спасят и върнат животните.

— Наистина, постъпили сте много умно — каза Мици. — Какво те накара да помислиш за динамит?

— Бях виждал да се използва за подкарването на стадо говеда в бяг. Реших, че със същия успех бих могъл да спра някое стадо. Динамитът си стоеше в един сандък в хамбара, знаех и къде са фитилите.

— Мислиш ли, че Ламбърд е замесен? — попита Мици.

Бъкскин поклати глава.

— Съвсем сигурно е. Той ще се бие с нас докрай — докато спечели всичко или докато загуби всичко. Сега знае, че не може да спечели в съда. Хората, които преди плашеше и вършеха всичко, каквото им нареди, вече не се страхуват от него. Той ще реши, че понеже не може да успее в съда, трябва да опита тук. После ще се свие в ранчото си като отшелник и ще се надява, че всичко ще му се размине.

— Но няма.

Тази вечер вечерята беше сервирана на смени, защото четирима постоянно бяха на пост, като се сменяха през четири часа.

Към полунощ Лий реши, че тази вечер нищо няма да се случи. Видя, че лампата в кухнята още свети, приближи се и почука.

Мици стоеше по пеньоар с ловна пушка на коленете и отпиваше от чаша с кафе.

— Свърши ли ти смяната? — попита тя, когато той влезе.

— Да.

— Добре. Искаш ли кафе? — Тя му наля кафе от кафеника, на масата. — Дали това някога ще свърши?

— Скоро — каза Бъкскин. — Може би по-скоро, отколкото очакваме. Или хората на прокурора ще хванат Ламбърд, или ние ще го открием и може би сами ще свършим работата.

— Не мисля, че ще ни атакува тази нощ — каза Мици. — Той изгуби един човек днес в опита си да подгонят стадото. Хората му няма да бъдат ентусиазирани да излязат отново на истинска битка.

— Може би си права. Надявам се да е така, както казваш.

— Утре ще разберем. Мисля, че ако ни нападнат, ще бъде утре.

— Дотогава всички се нуждаем от малко сън.

— Правилно. Лий, помниш ли, че ми каза, че трябва да си намеря хубаво младо момче и да се омъжа за него.

— Казах го, да.

— Аз го избрах. Джоди. Ще се омъжа за Джоди. Той познава работата, познава ранчото! Ще бъдем партньори. Казах му намеренията си. Той беше изненадан, но ще свикне с мисълта за брак с мен. Още няколко разговора, няколко целувки и мисля, че ще се съгласи.

— Отлично! — Лий стана. — По-добре да вървя да спя.

— И аз също. Изпрати ме до стаята. Вземи лампата.

Лий откачи лампата от стената и двамата излязоха от кухнята. Когато наближиха спалнята й, Мици разкопча пеньоара и го хвърли настрани, после нощницата. Когато застанаха на вратата на спалнята й, тя се обърна към нето, съвсем гола и усмихната:

— Бъкскин Лий Морган. Не искам да отида в брачното легло като девица. Искам да мога да задоволя Джоди по всякакъв начин. Искам да ме научиш как да правя това. Да ме научиш на всичко. Точно сега. Просто няма да приема „не“ за отговор.