Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (9)

Глава седма
Само мъртвият индианец е добър индианец

1868 г.

24 февруари. Камарата на представителите на САЩ взима решение да привлече под отговорност президента Джонсън.

5 март. Учредява се Сенатът като специален съд за привличане под отговорност на висши длъжностни лица. Президентът Джонсън е призован да се яви. 22 май. В Индиана за първи път в света ограбват влак. 26 май. Сенатът не успява да осъди президента Джонсън. 28 юли. Четиринадесетата поправка (равни права за всички, с изключение на индианците) влиза в Конституцията на САЩ. 25 юли. От части от Дакота, Юта и Айдахо Конгресът създава територията Уайоминг. 11 октомври. Томас Едисън патентова първото си изобретение — електрически брояч на изборни гласове. З ноември. Юлисис Грант избран за президент. 1 декември. Джон Д. Рокфелер започва безмилостна борба срещу конкурентите си в нефтодобивната промишленост.

Ние никога не сме причинявали каквато и да е злина на белия човек и нямаме такова намерение… Искаме да бъдем приятели с белите… Бизоните бързо намаляват. Антилопите бяха в изобилие преди няколко години, сега се срещат рядко. Когато всички те умрат, ние ще сме гладни, ще искаме нещо за ядене и ще сме принудени да дойдем във форта. Вашите младежи не трябва да стрелят по нас; щом ни видят, те ни обстрелват и ние ги обстрелваме.

Токахаска (Високия Бик) към генерал Уинфийлд Скот Ханкок

 

Не са ли жените и децата по-плашливи от мъжете? Шайеиските воини не се страхуват, но не сте ли чували за Сенд Крийк? Войниците ви изглеждат точно като тези, които изклаха жените и децата там.

Уокини (Римския Нос) към генерал Уинфийлд Скот Ханкок

 

Някога ние бяхме приятели на белите, но с интригите си вие ни накарахте да кривнем от правия път и сега, когато сме на съвет, вие продължавате да се побутвате един друг. Защо не говорите и не действувате открито и не оставите нещата да тръгнат добре?

Мотавато (Черния Котел) към индианците в Медисан Крийк Лодж

 

 

През пролетта на 1866 г., когато Червения облак се готвеше да се сражава за земите по река Паудър, голям, брой обхванати от носталгия южни шайени, които бяха с него, решиха да тръгнат на юг, за да прекарат лятото там. Те искаха отново да ловят бизони покрай любимата им река Смоуки Хил и се надяваха да срещнат някои от старите си приятели и роднини, които бяха заминали с Черния котел на юг от Арканзас. Между тях бяха Високия бик, Белия кон, Сивата брада, Мечока и други вождове на воините кучета. С тях отиде и големият военен водач Римския нос, както и двамата братя метиси Бент.

В долината на Смоуки Хил те срещнаха няколко отряда млади шайени и арапахи, които се бяха измъкнали от лагерите на Черния котел и Малкия гарван под Арканзас. Те бяха дошли в Канзас да ловуват против волята на вождовете си, които с подписването на договора от 1865 г. се бяха отказали от племенните права върху старите си ловни територии. Римския нос и вождовете на воините кучета се надсмиваха над договора — никой от тях не го беше подписал и никой не го признаваше. С пресни впечатления от свободата и независимостта в земите край Паудър те нямаха намерение да се съобразяват с вождовете, подписали отказа от племенните земи.

Само няколко от върналите се изгнаници отидоха на юг, за да посетят хората на Черния котел. Между малкото, които сториха това, беше Джордж Бент. Той искаше да се види със Свраката, племенница на Черния котел, за която се ожени скоро след срещата им. Когато се присъедини отново към Черния котел, Бент откри, че старият приятел на южните шайени Едуард Уинкуп сега е агент при племето. „Това бяха щастливи дни за нас — казва по-късно Джордж Бент. — Черния котел беше чудесен човек, уважаван много от всички, които го познаваха.“

Когато агентът Уинкуп разбра, че воините кучета, отново ловуват край Смоуки Хил, той отиде да се срещне с вождовете и се опита да ги убеди да подпишат договора и да се присъединят към Черния котел. Те отказаха без всякакви уговорки и заявиха, че никога вече няма да напуснат страната си. Уинкуп ги предупреди, че ако останат в Канзас, войниците вероятно ще ги нападнат, но те отговориха, че „или ще живеят или ще умрат тук“. Единственото обещание, което вождовете дадоха на агента бе, че ще държат младежите си под контрол.

Към края на лятото воините кучета дочуха за успехите на Червения облак срещу войниците в земите по река Паудър. Ако сиуксите и северните шайени можеха да водят война в защита на страната си, защо тогава южните шайени и арапахите да не можеха да се сражават и да запазят своята територия между Смоуки Хил и Рипъбликън?

С Римския нос като обединяващ водач много отряди се събраха и вождовете подготвиха планове за спиране движението по пътя край Смоуки Хил. Докато шайените бяха на север, бе открита нова линия за пощенски дилижанси в самото сърце на най-хубавото ловно поле за бизони. По пътя край Смоуки Хил изникна верига от пощенски станции и индианците се съгласиха, че трябва да ги ликвидират, за да спрат дилижансите и керваните от фургони.

По това време животът на Джордж и Чарли Бент тръгна по различни пътища. Джордж реши да последва Черния котел, а Чарли бе пламенен последовател на Римския нос. През октомври, по време на една среща с белия си баща във форт Зара, Чарли изпадна в ярост и обвини баща си и брат си, че предават шайените, като заплаши, че ще убие и двамата, той бе насила обезоръжен. (Чарли се присъедини към воините кучета и бе водач на няколко нападения срещу пощенски станции; през 1868 г. той бе ранен, след това се зарази от малария и умря в един шайенски лагер.)

В края на есента на 1868 г. Римския нос с отряд воини посети форт Уолъс и предупреди агента на Овърленд стейдж къмпани^[1], че ако не спре преминаването на дилижансите през тяхната територия в срок от петнадесет дни, индианците ще започнат да ги нападат. Серия от ранни снежни бури обаче спря движението, преди Римския нос да започне атаките си; воините кучета трябваше да се задоволят с няколко нападения срещу добитъка в заградените места около станциите.

Изправени пред дългата зима, воините кучета решиха да направят постоянен лагер в Биг Тимбърс на Рипъбликън и там да дочакат пролетта на 1867 г.

За да спечели малко пари през зимата, Джордж Бент прекара няколко седмици с кайовите, търгувайки с облекла от бизонска кожа. Когато напролет се завърна в селото на Черния котел, той намери всички крайно възбудени от слуховете за голяма войска сини куртки, която се движела в западна посока през прериите на Канзас, към форт Ларнид. Черния котел свика съвет и обяви на хората си, че войниците означават: неприятности, след което им заръча да си съберат багажа и да се придвижат на юг към река Канейдиън. По тази причина изпратените от агента Уинкуп пратеници не можеха да открият Черния котел преди началото на неприятностите, които според точното предсказание на вожда вече бяха започнали.

Куриерите на Уинкуп откриха повечето вождове на воините кучета и четиринадесет от тях приеха да се явят във форт Ларнид, за да чуят какво има да им каже генерал Уинфийлд Скот Ханкок. Високия бик, Белия кон, Сивата брада и Мечока доведоха около петстотин вигвама при Поуни Крийк, направиха голям лагер там, на около тридесет и пет мили от форт Ларнид. След няколкодневно забавяне, причинено от снежна буря, те влязоха на коне във форта. Няколко от тях носеха големи сини армейски шинели, които бяха плячкосали на север и усетиха, че това подразни генерал Ханкок. Той носеше подобен шинел с украшения на раменете, обкичен с лъскави медали. Посрещна ги високомерно и заплашително, като им даде възможност да се убедят в мощта на неговите 1400 войника, включително и на новия Седми кавалерийски полк под командуването на Твърдия задник Къстър. След като генерал Ханкок заповяда на артилерията да гръмне няколко пъти в чест на индианците, те решиха да го нарекат Стареца с гръмотевицата.

Макар че приятелят им Високия вожд Уинкуп беше тук, индианците от самото начало почувствуваха недоверие към Стареца с гръмотевицата. Вместо да изчака за преговорите следващия ден, той ги повика на нощен съвет. Свикването на съвет нощем те възприеха като лоша поличба.

„Не виждам тук много вождове — оплака се Ханкок. — Каква е причината? Имам да кажа много неща на индианците, но искам да говоря на всички… Утре ще дойда в лагера ви.“ На шайените това не им хареса. В лагера бяха жените и децата им, много от тях преживели ужасите на Сенд Криви преди три години. Ще насочи ли Ханкок своите 1400 войници и гръмотевичните си топове отново срещу тях? Вождовете седяха в мълчание и чакаха Ханкок да продължи, а отблясъците от лагерния огън осветяваха мрачните им лица. „Чух, че много индианци искат да се сражават. Много добре, ние сме тук и дойдохме готови за война. Ако сте за мир, знаете условията. Ако сте за война, очаквайте последиците!“

Той им разказа за железопътната линия. Те само бяха чували за нея, за железните релси, преминаващи през форт Рилей, направо към земите край Смоуки Хил.

„Белият човек идва насам толкова стремително, че нищо не може да го спре — похвали се Ханкок. — Той идва от изток, идва от запад, като прериен пожар при силен вятър. Нищо не може да го спре. Причината е, че белите са многоброен народ и се разпространяват. Необходима им е територия и нищо не може да се направи. Онези покрай морето на запад желаят да са във връзка с тези, които живеят на другото море на изток и затова те строят пътища, пътища за керваните с фургони, железопътни линии и телеграфи… Не давайте на младежите си да ги спират; трябва да държите хората си настрана от пътищата… Нямам какво повече да кажа. Ще дочакам края на вашия съвет, за да разбера дали искате война или мир.“

Ханкок седна и лицето му изразяваше очакване, докато преводачът превеждаше последните му забележки, но шайените останаха смълчани и гледаха през лагерния огън генерала и неговите офицери. Накрая Високия бик запали лула, вдъхна дима и я подаде на кръга. Той се изправи, сгъна червено-черното си одеяло, за да освободи дясната си ръка и я подаде на Стареца с гръмотевицата.

„Вие ни повикахте — каза Високия бик. — Ние дойдохме тук… Не сме причинявали зло на белия човек и нямаме такова намерение. Агентът ни, полковник Уинкуп, ни каза да се срещнем с вас тук. Когато поискате, можете да отидете на Смоуки Хил. Можете да отидете по всеки път. Когато тръгнем на път, вашите младежи не трябва да стрелят по нас. Искаме да сме приятели с белия човек… Казвате, че ще отидете в селото ни утре. Ако тръгнете, там аз няма да ви кажа нещо повече от казаното тук. Казах всичко, което исках да кажа.“

Стареца с гръмотевицата стана и отново придоби високомерния си вид: „Защо Римския нос не е тук? — запита той.“ Вождовете се опитаха да му обяснят, че Римския нос е могъщ воин, но не е вожд, а само вождовете са били поканени на съвет.

— Щом Римския нос не е дошъл при мен, аз ще отида да го видя — заяви Ханкок. — Утре ще поведа войниците си към вашето село.

Веднага след разпускането на съвета Високия бик отиде при Уинкуп и го замоли да убеди Стареца с гръмотевицата да не води войниците си в лагера на шайените. Високия бик се страхуваше, че ако сините куртки се приближат до лагера, буйните млади воини кучета ще се спречкат с тях.

Уинкуп се съгласи. „Преди заминаването на генерал Ханкок — казва впоследствие той — аз изразих пред него страховете си относно последиците от незабавното потегляне на войските му към индианското село, но независимо от това той настоя да постъпи така.“ Колоната на Ханкок се състоеше от кавалерия, пехота и артилерия „и имаше такъв застрашителен и войнствен вид, както всяка част, която отива да срещне врага на бойното поле“.

По време на похода към Пони Форк някои от вождовете избързаха напред, за да предупредят шайенските воини за идването на войниците. Други яздеха заедно с Уинкуп, който по-късно каза за тях, че са изразявали по различни начини „страха си от последиците на похода — страх не за своя живот или свобода, но от паниката, която те очакваха да избухне сред жените и децата им при пристигането на войските.“

Междувременно лагерът на шайените беше научил за приближаването на колоната войници. Пратениците съобщиха, че Стареца с гръмотевицата е сърдит, защото Римския нос не е отишъл да се срещне с него във форт Ларнид. Римския нос бе поласкан, но нито той, нито Убиеца на йоните (чиито сиукси лагеруваха наблизо) имаха каквото и да е намерение да допуснат Стареца с гръмотевицата и войниците му близо до техните незащитени села. Римския нос и Убиеца на йоните събраха около триста воини и ги поведоха на разузнаване към приближаващата се колона. Навсякъде около селата си те подпалиха прерийната трева, за да не могат войниците да лагеруват наблизо.

През деня Убиеца на поните отиде напред, за да посрещне колоната и да преговаря с Ханкок. Воинът каза на генерала, че ако войниците не лагеруват много близо до селата, той и Римския нос ще се срещнат е него на съвет следната сутрин. Към залез-слънце войниците спряха на лагер; те все още бяха на няколко мили от вигвамите в Пони Форк. Бе тринадесетият ден на април, Луната, когато се появява червената трева.

През нощта Убиеца на поните и няколко шайенски вождове напуснаха лагера на войниците и отидоха в селата си, за да свикат съвет и да решат какво да предприемат. Между вождовете обаче имаше толкова много разногласия, че не се стигна до нищо. Римския нос искаше да се вдигнат вигвамите и да се оттеглят на север, като се разпръснат по такъв начин, че войниците да не могат да ги заловят, но вождовете, които бяха видели силата на войниците на Ханкок, не искаха да ги предизвикват.

На сутринта вождовете се опитаха да убедят Римския нос да ги придружи на съвета с Ханкок, но бойният водач подозираше клопка. Освен това дали Стареца с гръмотевицата не беше избрал именно него и не беше ли повел цяла армия войници през прерията, за да залови Римския нос? Когато сутринта преваляше, Мечока реши, че ще е най-добре да отиде в лагера на войниците. Ханкок се държеше надменно и настояваше да узнае къде е Римския нос. Мечока се опита да бъде дипломатичен — той каза, че Римския нос и другите вождове са били забавени от лов на бизони. Това само разяри Ханкок. Той заяви на Мечока, че ще поведе войските си към селото и ще лагерува там, докато не се срещне с Римския нос. Мечока не отговори, нехайно се метна на коня си, няколко минути се отдалечаваше бавно и след това препусна към селото с цялата бързина, на която конят му бе способен.

Новината, че войниците пристигат, веднага разтревожи индианския стан. „Ще изляза сам на коня си и ще убия Ханкок“ — провикна се Римския нос. Нямаше време да се вдигат вигвамите или да се опакова каквото и да било. Само качиха жените и децата на мустангите — те препуснаха в галоп на север. След това всички се въоръжиха с лъкове, копия, пушки, ножове и боздугани. Вождовете определиха Римския нос за военен водач, но настояха Мечока да язди до него, за да бъдат сигурни, че в яда си водачът няма да направи нещо неразумно.

Римския нос сложи офицерския си мундир със златни еполети, лъскави като тези на Ханкок. Той мушна една карабина в драгунския си калъф и два пистолета в колана си и понеже имаше малко муниции, добави лъка и колчана си. В последния момент взе и едно бяло знаме. Той строи отряда си от триста воини насред прерията в дълга една миля редица. Индианците с вдигнати и украсени със знаменца копия, опънати лъкове и готови за стрелба пушки и пистолети последваха Римския нос, за да пресрещнат хиляда и четиристотинте войници и техните големи, гръмотевични топове.

— Този офицер, когото наричат Ханкок — каза им Мечока Римския нос, — търси повод за бой. Ще го убия пред собствените му хора и ще има за какво да се бият. Мечока отговори предпазливо, като изтъкна, че войниците са почти пет пъти повече от тях, че са въоръжени със скорострелни пушки и големи топове, конете им са със загладен косъм, охранени от зърно, докато мустангите, на които жените и децата им се отдалечаваха, са измършавели след зимата без паша. Ако се стигне до сражение, войниците ще могат да ги изловят и ще ги избият до крак.

Няколко минути по-късно те видяха колоната да се приближава и разбраха, че също са забелязани, защото войската се престрои пред тях в редица. Твърдия задник Къстър разгърна кавалеристите си за бой и с галоп те се строиха в редица с извадени саби.

 

 

Римския нос спокойно даде знак на воините си да спрат. Той издигна бялото си знаме. Тогава войниците забавиха ход, приближиха се на около сто и петдесет ярда от индианците и също спряха. От силния вятър флагчетата и знаменцата по двете редици плющяха. След около минута индианците видяха Високия вожд Уинкуп да язди самичък напред. „Те обкръжиха коня ми — каза в последствие Уинкуп. — Бяха много доволни, че ме виждат тук и казаха, че сега знаят, че всичко ще бъде наред и няма да им се случи нищо лошо… Поведох главните водачи се срещнахме с генерал Ханкок, с офицерите му и техните щабове почти на средата между двата фронта.“

Римския нос се приближи до офицерите; той седеше на коня си с лице към Стареца с гръмотевицата и го гледаше право в очите.

— Война ли искате или мир? — запита Ханкок остро.

— Не искаме война — отговори Римския нос. — Ако я искахме нямаше да дойдем толкова близо до големите ви топове.

— Защо не дойдохте на съвета във форт Ларнид? — продължи Ханкок.

— Конете ми са слаби — отговори Римския нос — пък и всеки, който идваше при мен, ми разказваше различни неща за твоите намерения.

Високия бик, Мечока и Сивата брада се бяха събрали наблизо. Те бяха загрижени, защото Римския нос се държеше някак прекалено спокойно. Мечока се обади и помоли генерала да не разрешава на войниците си да се приближават повече до индианския лагер.

— Не можахме да задържи жените и децата си — каза той. — Те бяха изплашени, избягаха надалеч и няма да се завърнат. Те се страхуват от войниците.

— Трябва да ги върнете — заповяда рязко Ханкок — и аз очаквам да го сторите.

Когато мечока се обърна назад съкрушен, Римския нос тихо му нареди да отведе вождовете обратно до индианския фронт.

— Ще убия Ханкок — каза той.

Мечока сграбчи юздата на коня му, отведе го настрана и го предупреди, че това сигурно ще доведе до изтреблението на цялото племе. Вятърът се засили и вдигаше пясък, който затрудняваше преговорите. След като заповяда на вождовете да тръгнат веднага да върнат жените и децата си, Ханкок обяви съвета за приключен.

Макар че вождовете и воините се отправиха покорно по посоката, в която бяха поели жените и децата им те не ги доведоха обратно, нито пък сами се върнаха. С нарастващ гняв Ханкок изчака ден-два. После заповяда на Къстър да поведе кавалерията си след индианците и придвижи пехотата си към изоставения лагер. Вигвамите и вещите в тях бяха методично описани, след което всичко бе изгорено — 251 вигвама, 962 наметала от бизонска кожа, 436 седла, стотици ласа, рогозки и прибори за ядене и друга всекидневна употреба. Войниците унищожиха всичко, което индианците притежаваха, с изключение на мустангите, които воините яздеха, и одеялата и дрехите на гърба им.

Безсилната ярост на воините кучета и техните сиукски съюзници при опожаряването на селата им избухна по прериите. Те нападаха пощенски станции, изскубваха телеграфни жици, атакуваха лагерите на работниците по железопътната линия и блокираха движението по пътя край Смоуки Хил. Овърленд Експрес издаде заповед до служителите си: „Ако индианците се приближат дотолкова, че могат да бъдат обстрелвани, стреляйте. Не ги жалете, защото и те няма да ви пожалят, генерал Ханкок ще защитава вас и собствеността ви.“ Войната, която генерал Ханкок дойде да предотврати, сега сам глупаво ускоряваше. Къстър и неговият Седми кавалерийски полк препускаха от форт на форт, но не намериха индианците.

„Съжалявам, че трябва да го кажа, но походът на генерал Ханкок не донесе нищо добро, напротив — предизвика много злини.“ — писа служителят от Бюрото по индианските въпроси Томас Мърфи до комисаря Тейлър във Вашингтон.

Черните мустаци Санбърн информира министъра на вътрешните работи: „Операцията на генерал Ханкок беше толкова пагубна за обществения интерес и в същото време ми изглежда толкова безчовечна, че смятам за редно да Ви съобщя възгледите си по въпроса… За една могъща нация като нашата, воденето на война с няколко разпръснати номади при такива обстоятелства е изключително срамно зрелище, безподобна несправедливост, едно крайно отблъскващо престъпление за цялата нация, което рано или късно ще навлече върху нас или нашите потомци божия гняв.“

В доклада си до министъра на войната Стентън Великия воин Шърман изрази друго мнение:

„Моето становище е, че ако на петдесет индианци бъде дадена възможност да останат между Арканзас и Плат, ще трябва да охраняваме всяка пощенска станция, всеки влак и всички групи железопътни работници. С други думи, петдесет враждебни индианци ще държат в мат три хиляди войници. По-добре е да ги изведем от тези земи колкото може по-скоро; и няма голяма разлика дали ще ги придумат комисарите по индианските въпроси, или ще ги избием.“

Висшите правителствени органи внушиха на Шърман да се опита да придума индианците с мирна комисия. Така през лятото на 1867 г. той образува комисия от Тейлър, Хендерсън, Тапан. Санбърн, Харни и Тери — същата група щеше да се опита да сключи мир с Червения облак във форт Ларами по-късно през есента (виж предната глава). Ханкок бе отзован от прериите и войниците му бяха разпределени по фортовете край пътищата.

Новият мирен план за южните прерии включваше не само шайените и арапахите, но и кайовите, команчите и прерийните апачи. Всички тези племена щяха да бъдат настанени в един голям резерват на юг от река Арканзас и правителството щеше да им даде стада добитък и да ги научи на земеделие.

Медисин Лодж Крийк, на шестдесет мили южно от форт Ларнид, беше мястото на мирния съвет, а заседанията щяха да се състоят в началото на октомври. За да се осигури присъствието на всички значими вождове, Бюрото по индианските въпроси струпа подаръци във форт Ларнид и изпрати няколко внимателно подбрани куриери. Джордж Беят, който сега работеше като преводач при Високия вожд Уинкуп, бе един от пратениците. Без затруднение той убеди Черния котел да дойде. Малкия гарван от арапахите и Десет мечки от команчите също бяха готови да пътуват за съвета до река Медисин Лодж Крийк. Но когато Бент отиде в лагерите на воините кучета, той установи, че водачите им нямат желание да го изслушат. Стареца с гръмотевицата ги бе направил бдителни при срещите им с войнишките вождове. Римския нос направо заяви, че няма да дойде при Медисин Лодж Крийк, ако Великия воин Шърман е там.

Бент знаеше, а и комисарите знаеха, че Римския нос е ключът за всяко мирно споразумение с шайените. На военния водач сега се подчиняваха неколкостотин бойци от всички шайенски общности. Ако Римския нос не подпишеше договора, той би бил невалиден, що се отнася до мира в Канзас. Вероятно по предложение на Бент, Едмънд Герие бе избран да посети Римския нос, за да го убеди, че трябва да се яви в Медисин Лодж Крийк поне за едно предварително обсъждане. Герие, който бе преживял Сенд Крийк, бе женен за сестрата на Бент; Римския нос бе женен за братовчедка на Герие. С такива семейни връзки преговорите се улесняваха. На 27 септември Герие пристигна в Медисин Лодж с Римския нос и Сивата брада. Римския нос бе настоял Сивата брада да дойде като негов говорител; Сивата брада знаеше малко английски и преводачите трудно биха го заблудили. Наблюдателят Томас Мърфи, който ръководеше приготовленията, предшествуващи пристигането на комисарите, топло посрещна шайенските вождове, съобщи им, че за тях предстоящият съвет ще бъде особено важен и им обеща, че комисарите ще им осигурят хранителни припаси, ще им подадат ръце и ще подготвят добър път към мира.

— Само куче би се втурнало да яде храните ви — отговори Сивата брада. — Провизиите, които ни давате, ни разболяват. Ние можем да живеем от бизоните, но не виждаме главното, от което се нуждаем — барут, олово и капсули. Когато ни ги донесете, ще повярвам, че сте искрени.

Мърфи отговори, че Съединените щати подаряват муниции само на дружески настроените индианци и поиска да знае защо някои шайени са толкова враждебно настроени, че продължават набезите си.

— Защото Ханкок изгори селото ни — отговориха в хор Римския нос и Сивата брада. — Ние само си отмъщаваме за това.

Мърфи ги увери, че Великия баща не е разрешавал изгарянето на селото; Великия баща вече е преместил Ханкок от прериите заради извършените злини. Що се отнася до Великия воин Шърман, против чието присъствие Римския нос възразява, Великия баща също го е отзовал във Вашингтон. Накрая Римския нос се съгласи на компромис. Той и последователите му ще установят лагера си на Симарън на шестдесет мили оттук, ще следят съвета оттам и ако той им хареса, ще дойдат да участват.

Беше луната на променливото време, 16 октомври, когато край Медисин Лодж Крийк, в красива дъбрава от високи дървета започна съветът. Арапахите, команчите, кайовите и прерийните апачи стануваха край гористия бряг близо до седалището на съвета. Черния котел избра отсрещния бряг на реката. В случай на неприятности поне рекичката щеше да го отделя от двестате кавалеристи, които охраняваха комисарите. Римския нос и вождовете на воините кучета държаха бързоходци в лагера на Черния котел, за да се осведомяват за хода на мирните преговори. Тези бързоходци следяха Черния котел така, като и комисарите — те нямаха намерение да му разрешат да подпише лош договор от името на шайенския народ.

Въпреки че повече от четири хиляди индианци бяха събрани край Медисън Лодж, присъстващите шайени бяха толкова малко, че съветът започна като нещо, което се отнася само до кайовите, команчите и арапахите. Това тревожеше комисарите, чиято основна задача бе да сключат мир с враждебните воини кучета и да ги убедят, че най-доброто за тях е предлаганият резерват под Арканзас. Черния котел, Малкото наметало и Джордж Бент привлякоха някои от съпротивляващите се вождове, но другите бяха много враждебно настроени и дори заплашваха, че ще убият всички коне на Черния Котел, ако той не се оттегли от съвета.

На 21 октомври кайовите и команчите подписаха договора, като се задължиха да споделят резервата с шайените и арапахите и между другите неща, да ограничат лова на бизони под Арканзас, както и да оттеглят възраженията си срещу строителството на железопътната линия, която се изграждаше успоредно на пътя край Смоуки Хил. Черния котел обаче не беше съгласен да подпише, преди да пристигнат повече шайенски вождове. Малкия гарван и арапачите не искаха да подпишат без шайените. Разочарованите комисари се съгласиха да почакат още една седмица, докато черния котел и Малкото наметало отидат в лагера на воините кучета и проведат своя кампания за убеждаване. Минаха 5 дни без шайените да се появят. После, късно следобед на 26 октомври, Малкото наметало се завърна от лагера на воините кучета.

Малкото наметало съобщи, че вождовете на шайените пристигат с около петстотин воини, че са въоръжени и вероятно ще гръмнат с пушките си, за да изразят желанието си да получат мунициите, които им трябват за есенния лов на бизони. Те няма да причинят зло на никого и ако получат муниции, вероятно ще подпишат договора.

На следващия ден по обед, под лъчите на топлото есенно слънце, шайените пристигнаха в галоп. Когато преминаваха хребета на един хълм южно от седалището на съвета, те се подредиха в колона по четирима като кавалеристите на Твърдия задник. Неколцина бяха облечени в трофейни армейски мундири, останалите носеха червени наметала. Копията и сребърните им украшения блестяха на слънцето. Когато колоната застана срещу мястото на съвета, воините се престроиха с лице към намиращите се отвъд реката комисари. Един от шайените изсвири с тръба и мустангите се впуснаха напред в атака, а петстотин гласа викнаха: „Ийя! Ийя!“ Те размахваха копията си, вдигаха опънати лъкове, дадоха няколко пушечни изстрела във въздуха и преминаха през реката сред водни пръски. Предните редици пришпориха мустангите си нагоре по брега и стигнаха на няколко фута от Белите мустаци Харни, който стоеше неподвижен, за да ги посрещне. Останалите комисари се разпръснаха да дирят убежище. Като дръпнаха поводите си и спряха внезапно, вождовете и воините слязоха от конете, заобиколиха изплашените комисари и започнаха да се смеят и да се ръкуват. Те бяха демонстрирали съвсем задоволително устрема и храбростта на бойците шайени.

След завършване на встъпителните церемонии започнаха речите. Говориха Високия бик, Белия кон, Мечока и Бизонския вожд. Ние не искаме война — казаха те, но ще я приемем, ако не можем да осигурим честен мир.

Бизонския вожд помоли за последен път да им разрешат да ловуват в областите около Смоуки Хил. Шайените няма да закачат железопътната линия, обеща и след това добави разумно: „Нека заедно да владеем земята — би трябвало шайените още да ловуват, там.“

Но белите хора от съвета не вярваха в съвместното владеене на земите северно от Арканзас. На сутринта, след като кафето бе сервирано, вождовете на шайените и арапахите присъствуваха при прочитането на договора с превод от Джордж Бент. Отначало Мечока и Белия кон отказаха да подпишат, но Бент ги отведе настрана и ги убеди, че това е единственият начин да запазят властта си и да останат да живеят с племето. След подписването комисарите раздадоха подаръци, включително и муниции за лов. Съветът при Медисин Лодж завърши. Сега повечето шайени и арапахи щяха да потеглят на юг, както бяха обещали. Но имаше и други, които нямаше да отидат там. Триста или четиристотин, вече бяха тръгнали на север от Симарън, като свързваха бъдещето си с бъдеще на воини, които не искат да се предадат. Под договора липсваше името на Римския нос.

През зимата на 1867–68 г. повечето шайени и арапахи лагеруваха под Арканзас, близо, до форт Ларнид. От есенното ловуване бе останало достатъчно месо, за да преживеят студените луни, но напролет недостигът на храна стана сериозен. Високия вожд Уинкуп излизаше от време на време от форта и раздаваше оскъдните дажби, които успяваше да получи от Бюрото по индианските въпроси. Той съобщи на вождовете, че Великия съвет във Вашингтон продължава споровете около договора и не са отпуснати пари за закупуване на храна и дрехи, както бе обещано. Вождовете отговориха, че ако имат оръжие и муниции, ще могат да отидат надолу към река Ред Ривър и ще убият достатъчно бизони, за да нахранят хората си. Но Уинкуп нямаше оръжие или муниции за тях.

Докато топлите пролетни дни се удължаваха, младежите ставаха все по-неспокойни, роптаеха, защото нямаха достатъчно храна, и проклинаха неизпълнените обещания на белите хора от Медисин Лодж. На малки групи те започнаха да се отправят на север към старите си ловни полета край Смоуки Хил. Високия бик, Белия кон и Мечока отстъпиха пред настояванията на гордите воини кучета и също прекосиха Арканзас. По пътя някои от непокорните младежи нападаха отделни поселища с надежда да намерят храна и пушки.

Агентът Уинкуп дойде спешно в селото на Черния котел като умоляваше вождовете да бъдат търпеливи и да държат младежите си далеч от пътеката на войната, въпреки че Великия баща бе нарушил обещанията си към тях.

„Нашите бели братя отдръпват от нас ръката, която ни подадоха в Медисин Лодж — каза Черния котел, — но ние ще се опитаме да я задържим. Надяваме се, че Великия баща ще се смили над нас и ще ни остави да получим обещаните пушки и муниции, за да можем да отидем на лов за бизони и да опазим семействата си от глад.“

Уинкуп хранеше надежда, че оръжия и муниции могат да се получат сега, когато Великия баща изпрати един нов Звезден вожд, генерал Филип Шеридан, да командва войниците по фортовете на Канзас. Агентът уреди среща между няколко вожда, включително Черния котел и Каменното теле, и Шеридан във форт Ларнид.

Когато индианците видяха Шеридан с неговите къси крака дебел врат и дълги, размахващи се ръце, те го оприличиха на сърдита мечка. По време на съвета Уинкуп запита генерала дали може да отпусне оръжия на индианците. „Да, дайте им оръжия — изръмжа Шеридан — и ако те тръгнат на война, моите войници да ги убиват като мъже.“

Камерното теле отговори язвително: „Нека войниците ти си пуснат дълги коси, за да бъде чест за нас да ги убиваме.“

Атмосферата на съвета не бе приятелска и макар че Уинкуп успя да получи няколко старомодни пушки за тях шайените и арапахите, които останаха да ловуват под Арканзас бяха много неспокойни. Доста от техните младежи и повечето отряди на воините кучета все още бяха на север. Някои от тях нападаха и убиваха белите, където ги намираха.

Към края на август повечето от шайените на север се бяха събрали край притока Арикарий на река Рипъбликън Високия бик, Белия кон и Римския нос бяха там с около триста воини и семействата им. Няколко арапахи и сиуксите на Убиеца на поните лагеруваха наблизо. От Мечока, чийто отряд стануваше на Соломон, те научиха, че генерал Шеридан е организирал рота разузнавачи, за да издирва индианските лагери. Но индианците бяха прекалено заети със събирането на месо за зимата, за да се тревожат дали разузнавачите или войниците ще ги открият.

И тогава, един ден през Луната, когато еленът рие земята, 16 септември, група ловци сиукси от лагера на Убиеца на поните видя около петдесет бели мъже да установяват лагера си на Арикарий, на около двадесет мили от индианските лагери. Само трима или четирима от белите носеха сини куртки; останалите бяха облечени в груби граничарски униформи. Това бе специалната рота, организирана от Шеридан за търсене на индиански лагери; белите бяха известни като разузнавачите на Форсайт.

Веднага след като ловците сиукси предупредиха съплеменниците си, Убиеца на поните изпрати вестоносци в лагера на шайените с призив да нападнат заедно белите разузнавачи, нахлули в ловните им полета. Високия бик и Белия кон незабавно изпратиха вестоносци в лагерите си, като приканваха воините да приготвят военните си одежди и да се боядисат за бой. Те отидоха да се срещнат с Римския нос, който беше във вигвама си и се подлагаше на пречистващи ритуали. Няколко дни преди това, когато шайените се бяха гощавали със сиуксите, една от сиукските жени бе използувала желязна вилица при приготвянето на пържен хляб. Римския нос разбра това едва след като беше изял хляба. Докосването на метал до храната се забраняваше при пречистването. Вълшебната способност на Римския нос да избягва куршумите на белите нямаше да се прояви, докато той не завършеше ритуалите.

Вождовете на шайените приемаха тези вярвания като нещо съвсем естествено, но Високия бик каза на Римския нос да ускори ритуалите, за да възстанови своята вълшебна сила. Високия бик беше сигурен, че шайените и сиуксите заедно са в състояние да унищожат петдесет бели разузнавачи, но наблизо можеше да има отряди сини куртки. Ако това бе така, индианците скоро щяха да имат нужда от Римския нос, за да ги поведе в атаки. Римския нос им заръча да си вървят. Когато бъде готов, ще дойде и той.

Тъй като разстоянието до лагера на разузнавачите бе голямо, вождовете решиха да изчакат до сутринта за нападение. Яхнали най-добрите си бойни мустанги и въоръжени с най-хубавите си копия, лъкове и пушки, петстотин-шестстотин воини се придвижиха надолу по долината на Арикарий. Сиуксите носеха накити от орлови пера, накитите на шайените бяха от пера на врани. Те спряха недалеч от лагера на разузнавачите и вождовете издадоха строга заповед — малки отряди сами да не нападат неприятеля. Всички щяха да атакуват заедно, както ги е учил Римския нос; ще препуснат срещу разузнавачите и ще ги изтрият от лицето на земята.

Въпреки предупрежденията шест сиукси и двама шайени — съвсем млади хора, се измъкнаха преди изгрев-слънце и се, опитаха да заловят стадото коне на белите. Те нападнаха точно призори, като крещяха и размахваха наметала и одеяла, за да подплашат животните. Няколко коня бяха пленени, но така младите воини се издадоха на разузнавачите на Форсайт. Преди главната група сиукси и шайени да може да нападне незащитения лагер, разузнавачите успяха да се придвижат до един малък остров в сухото корито на Арикарий и там да се скрият между върбовия гъсталак и високата трева.

Индианците атакуваха на разгърнат фронт през покритата с лека мъгла долина — копитата на мустангите им разтърсваха земята. Когато те бяха достатъчно близо, за да виждат разузнавачите, които се оттегляха към гористия остров, един от воините шайени даде сигнал с бойна тръба. Индианците имаха намерение да прегазят лагера. Сега им се налагаше да извият по сухото речно корито. Посрещна ги залп от магазинните пушки спенсър на разузнавачите и първите редици бяха пометени; атакуващите воини се разделиха, едни — наляво, други — надясно, като по този начин преминаха от двете страни на острова.

Цялата сутрин индианците обикаляха около острова. Единствените видими цели бяха войнишките коне, които стояха във високата трева. Воините стреляха по животните, а разузнавачите използуваха труповете им за прикритие. Няколко воини атакуваха острова поединично, като слизаха от конете си и се опитваха да се промъкнат до разузнавачите през гъсталаците. Но честият пушечен огън бе прекалено силен за тях. Един шайен на име Вълчия стомах направи две конни атаки, като премина през защитния кръг на разузнавачите. Той носеше своята вълшебна кожа от пантера, която му даваше такава сила, че нито един куршум не го засегна.

Рано следобед Римския нос дойде на бойното поле и зае позиция във височините над острова. Повечето от воините спряха сражението и изчакаха да видят какво ще направи той. Високия бик и Белия кон отидоха да говорят с него, но не го помолиха да ги поведе в бой. След това един старец, Белия инат, дойде и каза: „Ето го Римския нос, човекът, от когото зависим, стои зад този хълм!“

Римския нос се разсмя. Той вече бе решил какво ще прави през този ден и знаеше, че ще умре, но се разсмя на това, което каза старият човек.

— Всички хора, които се бият там, чувствуват, че ти принадлежат — продължи Белия инат — и ще направят всичко, което поискаш от тях, а ти стоиш тук, зад този хълм.

Римския нос отиде настрана и се подготви за бой, като боядиса челото си жълто, носа — червен, а брадата — черна. След това си сложи на главата еднорогата бойна превръзка с четиридесет пера. След като се приготви, той се качи на коня си и препусна надолу към сухото речно корито, където воините в боен ред го очакваха да ги поведе в победоносна атака.

Те тръгнаха в бавен тръс, увеличиха скоростта си до галоп и след това заудряха мустангите си така безмилостно, че нищо да не е в състояние да им попречи да смажат войниците на острова. Но още веднъж мощният огън на разузнавачите на Форсайт покоси предните редици и охлади устрема на отчаяната атака. Римския нос достигна външната редица върби, когато кръстосаният огън го засегна над хълбоците и един куршум проникна в гръбначния му стълб. Индианецът падна в храсталаците и пролежа така до залез-слънце, след което успя да пропълзи до брега. Там няколко млади воини вече го търсеха. Те го отнесоха във височините, където шайенски и сиукски жени се грижеха за ранените. През нощта Римския нос почина.

За младите шайенски воини смъртта на Римския нос бе като угасването на ярка светлина в небето. Той вярваше и беше убедил и тях, че ако се сражават за страната си като Червения облак, един ден ще победят.

Нито шайените, нито сиуксите имаха желание да се бият повече, но те държаха разузнавачите на Форсайт, обсадени в гъсталаците и в пясъците цели осем дни. Белите трябваше да ядат умрелите си коне и да копаят пясъка за вода. На осмия ден, когато колона войници дойде за подкрепление, индианците бяха готови да се махнат от зловонния остров.

Белите хора раздуха значението на боя; те го нарекоха Битката при острова на Бийчър, по името на младия лейтенант Фредерик Бийчър, който бе убит там. Останалите живи се хвалеха, че са избили „стотици червенокожи“ и въпреки че индианците преброиха не повече от тридесетина мъртви, загубата на Римския нос бе неизмерима. Те винаги щяха да си спомнят сражението като Боя, при който Римския нос бе убит.

След като си починаха от обсадата, голям брой шайени започнаха да се придвижват на юг. Сега войниците ги търсеха навсякъде и единствената им надежда за оцеляване бе да отидат при близките си под Арканзас. Те смятаха Черния котел за сломен стар човек, но той беше още жив и бе вождът на южните шайени.

Естествено, те не можеха да знаят, че приличащият на сърдита мечка войнишки вожд Шеридан подготвяше зимна кампания под Арканзас. Когато паднеха снеговете на студените луни, той щеше да изпрати Къстър и неговите конни войници да унищожават селата на „дивите“ индианци, повечето от които спазваха договорните си задължения. За Шеридан всеки индианец, който се съпротивлява, когато стрелят по него, бе „дивак“.

През тази зима Черния котел установи селото си на река Уошита, на четиридесет мили източно от Антилоуп Хилс, и когато младежите започнаха да се връщат от Канзас, той им се скара за отлъчването им, но като всеопрощаващ баща ги прие обратно в отряда си. През ноември, когато дочуха за идването на войниците, Черния котел, Малкото наметало и двама арапахски вождове, пропътуваха почти сто мили надолу по долината ма Уошита до форт Коб, седалище на новата им агенция пя юг от Арканзас. Генерал Уилям Хейзън бе командир на форта и по време на лятното си посещение шайените и арапахите бяха установили, че той е дружелюбен и отзивчив.

При този спешен случай обаче Хейзън не бе толкова сърдечен. Когато Черния котел поиска да премести своите 180 вигвама близо до форт Коб за закрила, Хейзън отказа. Освен това той не разреши на шайените и арапахите да се преместят в селата на кайовите и команчите. Той увери Черния котел, че ако неговата делегация се завърне в селата си и задържи младежите там, няма да има нападения. След като раздаде на гостите си малко захар, кафе и тютюн, Хейзън го отпрати, знаейки, че вероятно никога вече няма да ги види. Той бе в течение на военните планове на Шеридан.

Разочарованите вождове пътуваха срещу студения северен вятър, който се бе обърнал във виелица, обратно към селата си, където пристигнаха през нощта на 26 ноември. Макар и изморен от дългото пътуване, Черния котел незабавно свика съвет на племенните вождове (Джордж Бент не присъствуваше: той беше завел жена си, племенницата на Черния котел, на гости във фермата на Уилям Бент в Колорадо).

Черния котел каза на племето си, че този път не бива да се оставят да бъдат изненадани както в Сенд Крийк. Вместо да чака войниците да дойдат при тях, той ще поведе делегация, за да посрещне белите и да ги убеди, че шайенското село е мирно. Снегът беше дълбок и продължаваше да вали, но веднага щом облаците се вдигнеха, те щяха да тръгнат да се срещнат с войниците.

Въпреки че си легна късно през нощта, Черния котел се събуди както винаги точно преди разсъмване. Той излезе от вигвама си и се зарадва, че небето се прояснява. Гъста мъгла покриваше долината на Уошита, но дълбокият сняг по склоновете отвъд реката се виждаше.

Изведнъж той чу женски вик, който ставаше все по-ясен: „Войници! Войници!“ По навик. Черния котел се втурна във вигвама си за пушката. Преди да излезе, той беше решил какво да прави — да събуди лагера и да помогне на всички да избягат. Не трябва да се допуска втори Сенд Крийк. Той ще посрещне войниците само на брода на Уошита и ще преговаря с тях. Като насочи пушката си към небето, той дръпна спусъка. Изстрелът събуди цялото село. Докато той даваше команда на всички да се качват на конете и да бягат, жена му развърза неговия мустанг и му го доведе.

Той се готвеше да избърза към брода, когато от мъглата се чу сигнала на войнишка тръба, последваха давани на висок глас команди и виковете на нападащите войници. От снега не се чуваше тропот на копита, само потракваха раниците и звънтяха сбруите. Прегракнали крясъци и тръби звучаха отвсякъде. (Къстър бе докарал през снеговете военния си оркестър и му бе изповядал да свири „Гери Оуен“^[2] по време на атаката.)

Черния котел очакваше войниците да преминат с конете си по брода на Уошита, но те устремно изскачаха от мъглата от всичките четири посоки. Как би могъл сам да посрещне четири атакуващи колони и да говори за мир! Сенд Крийк се повтаряше. Той посегна за ръката на жена си, вдигна я зад себе си и шибна мустанга си, за да го накара да препусне в галоп. Жена му бе преживяла Сенд Крийк заедно с него. Сега като хора, измъчвани от един и същ кошмарен сън, те отново бягаха пред свирещите куршуми.

Бяха почти до брода, когато Черния котел видя атакуващите кавалеристи в тежките сини шинели и кожени шапки. Той забави мустанга си и вдигна ръка, в знак на мир. Един куршум прогори стомаха му и мустангът му се отклони от посоката си. Друг куршум го прониза в гърба и той се свлече в снега на брега на реката. Няколко куршума улучиха жена му и я свалиха до него, а мустангът избяга. Кавалеристите прецапаха брода и преминаха право върху Черния котел и жена му, като опръскаха с кал труповете им.

Заповедта на Шеридан до Къстър бе недвусмислена: „Да се придвижи на юг по посока на Антилоуп Хилс, оттам към река Уошита, предполагаемото зимно седалище на враждебните племена; да унищожи техните села и мустанги, да убие или обеси всички воини и да доведе в плен всички жени и деца“.

За минути войниците на Къстър разрушиха селото на Черния котел; за същото време те унищожиха с пушечен огън неколкостотин мустанга в ограденото за тях пасище.

Да убият или обесят всички воини означаваше да ги отделят от старците, жените и децата. А това бе твърде бавна и опасна работа за кавалеристите; те откриха, че е много по-ефикасно и безопасно да убиват безразборно. Избиха 103 шайени, само единадесет от които бяха воини. Пленени бяха 53 жени и деца.

Междувременно ехото от стрелбата се чу надолу по долината и доведе рояк арапахи от близкото им село. Те се присъединиха към шайените в ариергардното сражение. Отряд арапахи обкръжи един взвод преследвачи от деветнадесет войници под командуването на майор Джоуъл Елиът и ги уби всичките. Около обяд кайовите и команчите пристигнаха от отдалечените места надолу по реката. Когато Къстър видя увеличаващия се брой воини по близките хълмове, той събра пленниците си и без да търси липсващия майор Елиът, тръгна обратно на север във форсиран марш към временната си база при Кемп Съплай на река Канейдиън.

В Кемп Съплай генерал Шеридън с нетърпение очакваше новини за победата на Къстър. Когато му съобщиха, че кавалерийският полк се завръща, той заповяда целият гарнизон да излезе навън за тържествен парад. С триумфално гърмящ оркестър победителите маршируваха към лагера, размахвайки скалповете на Черния котел и другите мъртви „диваци“, а Шеридан публично поздрави Къстър за „храбра и достойна служба“.

В официалния си доклад за победата над „дивите касапи“ и „дивашките банди жестоки мародери“ генерал Шеридан изразява радостта си, че е изтрил от лицето на земята стария Черен котел „… едно изхабено и безполезно старо нищожество.“ След това той заявява, че преди началото на бойната операция бил обещал на Черния котел закрила, ако се яви във форта. „Той отказа — лъже Шеридан — и бе убит в сражението.“

Високия вожд Уинкуп, който в знак на протест срещу политиката на Шеридан вече си бе подал оставката, беше далеч във Филаделфия, когато научи за смъртта на Черния котел. Уинкуп отправи обвинението, че старият му приятел е бил предаден и е „срещнал смъртта си от ръцете на белите хора, на които той толкова често и с фатални за него последици се доверяваше и които триумфално съобщиха, че скалпът му е в ръцете им“. Други бели хора, които познаваха и обичаха Черния котел, също осъдиха военната политика на Шеридан, но той ги пренебрегна като „добрички и набожни църковници… помощници и подстрекатели на диваците, които безмилостно убиват мъже, жени и деца“.

Великия воин Шърман обаче подкрепи Шеридан и му заповяда да продължи да убива враждебните индианци и мустангите им, но в същото време го посъветва да настани приятелски настроените индианци в лагери, където да могат да бъдат хранени и превъзпитавани чрез културата на белия човек.

В отговор на това Шеридан и Къстър се установиха във форт Коб и оттам изпратиха вестоносци до четирите племена в областта, като ги предупредиха да се явят и сключат мир, защото в противен случай ще бъдат изловени и избити. Самият Къстър тръгна да търси дружелюбни индианци. За тази бойна операция той привлече една от най-привлекателните млади жени измежду шайенските пленнички. Тя бе включена като преводачка, макар че не знаеше английски.

Останалите живи от отряда на Черния котел започнаха да пристигат във форт Коб в края на декември. Те трябваше да дойдат пеша, защото Къстър беше избил мустангите им. Формално водач на племето сега бе Малкото наметало и когато го заведоха на среща с Шеридан, той каза на приличащия на мечка войнишки вожд, че племето му гладува. Къстър беше изгорил зимния му запас месо; те не можеха да намерят бизони по Уошита; бяха изяли всичките си кучета.

Шеридан отговори, че шайените ще бъдат хранени, ако всички се явят във форт Коб и се предадат безусловно. „Не можете да сключите мир сега и да започнете отново да убивате белите през пролетта — добави Шеридан. — Ако не желаете да сключите пълен мир, можете да се върнете обратно и ще решим всичко с бой.“

Малкото наметало знаеше, че може да даде само един отговор: „Вие ще кажете какво трябва да правим.“

Жълтата мечка от арапахите също се съгласи да доведе хората си във форт Коб. Няколко дни по-късно Тосави доведе първия отряд команчи, който се предаде. Когато го представиха на Шеридан, очите на Тосави светнаха. Той каза името си и добави две думи на развален английски: „Тосави, добър индианец.“ И тогава генерал Шеридан произнесе безсмъртните си думи:

„Единствените добри индианци, които някога съм виждал, са мъртвите.“

Лейтенант Чарлз Нордстръм, който присъствуваше, запомни думите и ги разпространяваше, докато с течение на времето те се превърнаха в американския афоризъм: „Само мъртвият индианец е добър индианец.“

 

 

През тази зима шайените, арапахите и някои команчи и кайови живяха от подаянията на белите хора във форт Коб. През пролетта на 1869 г. правителството на Съединените щати реши да събере команчите и кайовите около форт Сил, докато шайените и арапахите получиха резерват около Кемп Съплай. Някои от отрядите воини кучета бяха останали далеч на север в лагерите си на Рипъбликън; други, под командуването на Високия бик, бяха дошли на юг за прехрана и закрила.

Докато шайените се придвижваха нагоре по Уошита от форт Коб до Кемп Съплай, Малкото наметало се спречка с Високия бик и обвини него и младежите му, че са причинили голяма част от сблъскванията с войниците. Вождът на воините кучета на свой ред обвини Малкото наметало, че е слаб като Черния котел и се огъва пред белите. Високия бик заяви, че няма да се засели в границите на бедния резерват, определен за шайените под Арканзас. Шайените винаги са били свободен народ — каза той. — Какво право имат белите да им нареждат къде да живеят? Те трябва да останат свободни или да умрат.

Малкото наметало сърдито заповяда на Високия бик и неговите воини кучета да напуснат завинаги шайенския резерват. Иначе той ще се присъедини към белите и ще ги прогони. Високия бик отговори гордо, че ще поведе хората си на север и ще се присъедини към северните шайени, които заедно със сиуксите на Червения облак прогониха белите от земите край река Паудър.

И тъй, както стана и след Сенд Крийк, южните шайени се разделиха отново. Почти двеста воини кучета и семействата им се запътиха на север с Високия бик. През май, Луната, когато мустангите линеят, те се съединиха с отрядите, останали през зимата на Рипъбликън. Докато се подготвяха за дългия и опасен преход към земите край Паудър, Шеридан изпрати един кавалерийски отряд под командуването на генерал Юджийн Кар, за да ги издири и унищожи. Войниците на Кар откриха лагера на воините кучета и го нападнаха така стремително, както Къстър беше атакувал селото на Черния котел. Този път обаче група воини пожертваха живота си в една битка, докато прикриваха жените и децата си, и така успяха да ги спасят от плен.

Като се разпръснаха на малки групи, индианците се измъкнаха от преследващите ги отряди на Кар. След няколко дни Високия бик отново събра воините си и ги поведе на отмъстителен набег по Смоуки Хил. Те изтръгнаха две мили релси по омразната железопътна линия и нападаха малките поселища. Индианците убиваха така безмилостно, както войниците бяха убивали техните хора. Като си спомни, че Къстър беше взел в плен шайенски жени, Високия бик отведе две бели жени, останали живи в една ферма. И двете бяха преселнички от Германия (Мария Вайхел и Сузана Алердице) и никой от шайените не разбираше и дума от това, което те казваха. Тези бели жени създаваха неприятности, но Високия бик настояваше да ги вземат в плен и да се отнасят с тях така, както сините куртки се отнесоха с шайенските жени.

За да избягат от кавалеристите, които сега ги търсеха навсякъде, Високия бик и хората му трябваше да сменят лагерите си да се местят постоянно. Постепенно те се придвижиха на запад през Небраска в Колорадо. Настъпи юли, преди Високия бик да успее да събере отряда си в Съмит Спрингс, където се надяваше да прекоси Плат. Реката беше придошла и те трябваше да направят временен лагер. Високия бик изпрати няколко младежи, за да означат с пръчки мястото за прекосяване на водите. Това беше през Луната на зрелите череши и денят беше много горещ. Повечето шайени почиваха в сенките на вигвамите си.

Този ден разузнавачите пони на майор Франк Норт случайно откриха следите на бягащите шайени. (Тези пони бяха същите наемници, които преди четири години навлязоха в земите по река Паудър с генерал Конър и бяха прогонени оттам от воините на Червения облак.) Почти без предупреждение поните и сините куртки на генерал Кар нападнаха лагера на Високия бик. Те идваха от изток, и от запад, така че единствената посока за отстъпление на шайените бе на юг. Мустангите препускаха във всички страни, мъжете се опитваха да ги уловят, а жените и децата бягаха.

Повечето не успяха да избягат. Високия бик и около двадесет души се скриха в един дол. С тях бяха жена му и детето му и двете пленнички германки. Когато наемниците пони и войниците нападнаха лагера, дузина воини загинаха, защитавайки пътя към дола.

Високия бик взе брадвичката си и издълба дупки в склона на дола, за да може да се катери до върха му и да стреля по нападателите. Той гръмна веднъж, след това залегна и когато се изправи да стреля повторно, един куршум проби черепа му.

През следващите няколко минути поните и войниците овладяха дола. Всички шайени, с изключение на жената и детето на Високия бик, бяха убити. Стреляха и по двете германки, но едната остана жива. Белите хора казваха, че Високия бик е стрелял по белите жени, но индианците не повярваха, че той би изразходвал куршумите си толкова глупаво.

Римския нос бе мъртъв; Черния котел бе мъртъв; Високия бик бе мъртъв. Сега всички те бяха добри индианци. Като антилопите и бизоните, редиците на гордите шайени оредяваха до пълното им изчезване.