Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (3)

Глава първа
„Обноските им са благоприлични и достойни за възхвала“

Къде са днес пекотите? Къде са нарагансетите, мохиканите, поканокетите и още много могъщи в миналото племена на нашия народ? Те се стопиха пред алчността и потисничеството на белия човек като сняг под лятно слънце.

Ще се оставим ли и ние на свой ред да бъдем унищожени без борба, ще изоставим ли домовете си, страната си, завещана ни от Великия дух, гробовете на нашите деди и всичко, което е скъпо и свещено за нас? Зная, че вие ще извикате заедно с мек: „Никога! Никога!“

Текумзе от племето Шони

Всичко започна от Христофор Колумб, който даде на тези народи името „индиос“. Европейците, белите хора говореха на различни диалекти и някои произнасяха думите „индиен“, „индианер“ или индианци. Наименованието peaux-rouges, или червенокожи, дойде по-късно. Според обичая си при посрещане на чужденци тайните от остров Сан Салвадор поднесоха на Колумб и неговите хора щедри подаръци и се отнесоха към тях с почит.

„Толкова хрисими я мирни са тези хора — писа Колумб на краля и кралицата на Испания, — щото аз се кълна пред Ваши величества, че на света няма по-добър народ. Те обичат съседите си, както самите себе си. Речта им е винаги благозвучна, вежлива и придружена с усмивка. Макар и да е вярно, че ходят голи, обичаите им са благоприлични и достойни за възхвала“. Естествено, всичко това бе възприето като слабости на варваризма. Като добродетелен европеец Колумб бе убеден, че „тези хора трябва да бъдат накарани да работят, да сеят, да вършат всичко необходимо“ и да „възприемат нашите обичаи“. През следващите четиристотин години (1492–1890) много милиони европейци и техните предци се заеха да наложат обичаите си на хората от индианския свят.

Колумб отвлече десет от своите дружелюбни домакини и ги изпрати в Испания, за да бъдат посветени в обичаите на белите. Единият от тях умря скоро след пристигането си, но преди това успяха да го покръстят. Испанците бяха толкова доволни от открилата се за този индианец възможност да влезе в рая, че побързаха да разпространят добрата вест из цялата Западна Индия.

Таините и другите аравакски племена приемаха без възражения религията на европейците, но се възпротивиха енергично, когато ордите брадати чужденци започнаха да кръстосват островите им в търсене на злато и скъпоценни камъни. Испанците разграбваха и изгаряха селата, отвличаха стотици мъже, жени и деца и ги изпращаха в Европа, за да бъдат продадени в робство. Аравакската съпротива предизвика използването на артилерия и кавалерия и още преди края на първото десетилетие след стъпването на Колумб на брега на Салвадор (12 октомври 1492 г.) цели племена от стотици хиляди хора бяха унищожени.

Съобщенията между племената на Новия свят бяха бавни и новините за варварствата на европейците рядко изпреварваха бързото разпространение на новите завоевания и поселища. Въпреки това поухатаните бяха дочули за цивилизаторските методи на испанците дълго преди говорещите английски бели да пристигнат във Вирджиния през 1607 г. Методите на англичаните бяха по-изтънчени. За да могат да установят поселището си в Джеймстаун им бе необходим достатъчно дълъг мирен период. Те сложиха на главата на Уахунсонакук златна корона, нарекоха го крал Поухатан и го убедиха, че, трябва да накара хората си да снабдяват белите заселници с храна. Уахунсонакук се колебаеше между верността към бунтовните си поданици и предаността към англичаните, но когато Джон Ролфе се ожени за дъщеря му Покахонтас, той направо реши, че е повече англичанин, отколкото индианец. След смъртта на Уахунсонакук поухатаните въстанаха, за да изтласкат англичаните обратно в морето, откъдето бяха дошли, но подцениха силата на английското оръжие. За кратко време от осемте хиляди поухатани останаха по-малко от хиляда.

В Масачузетс историята започна донякъде по-различно, но завърши по същия начин, както във Вирджиния. Англичаните слязоха на суша в Плимът през 1620 г. и повечето от тях вероятно щяха да измрат от глад, ако не беше помощта на приятелски настроените туземци от Новия свят. Един пемакид на име Самосет и трима уампаноаги, наречени Масасоит, Скуанто и Хобома, поеха ролята на мисионери при английските заселници. Тези индианци говореха по малко английски, който бяха научили от посещавалите този бряг изследователи. Преди събитията, за които става дума, Скуанто беше отвлечен от един английски моряк продаден като роб в Испания. С помощта на друг англичанин той успя да избяга и се върна у дома. Скуанто и другите индианци гледаха на заселниците от Плимът като на безпомощни деца. Те деляха с тях царевицата от племенните запаси, показваха им къде и как да ловят риба и им помогнаха да преживеят първата си зима. Когато дойде пролетта, те дадоха на белите царевица за посев и им показаха как да я засеят и отгледат.

Дълги години индианците и английските им съседи живяха в мир, но много кораби с бели продължаваха да пристигат на брега. Ударите на брадвите им и грохотът на падащите дървета кънтяха по бреговете на страната, която сега белите наричаха Нова Англия. Поселищата се умножиха толкова, че започнаха да си пречат. През 1625 г. някои заселници поискаха от Самосет да им отстъпи допълнително 12 000 акра^[1] пемакидска земя. Самосет бе убеден, че земята е дадена от Великия дух, безкрайна е като небето и не принадлежи никому. За да се пошегува с чужденците и с техните странни обичаи, той взе участие в церемонията по прехвърлянето на земята и постави своя знак върху хартията. Така се появи първият документ за прехвърляне собствеността върху индианска земя на английските заселници.

Повечето от другите заселници, които сега пристигаха с хиляди, не си правеха труда да организират подобни церемонии. Когато великият вожд на уампаноагите Масасоит умря през 1662 г., започнаха постепенно да изтикват неговия народ в пущинаците. Синът му Метаком предрече гибел за всички индианци, ако не бъде оказана организирана съпротива срещу нашествениците. Заселниците в Нова Англия се опитаха да поласкаят Метаком, като го провъзгласиха за крал Филип на Поканокет, а той посвещаваше времето си на опити да организира съюз с нарагансетите и с другите племена от областта.

След поредица арогантни действия на заселниците през 1675 г. крал Филип поведе индианския съюз на война за спасяване на племената от унищожение. Индианците атакуваха петдесет и две поселища и разрушиха напълно дванадесет от тях, но след месечни сражения огневата мощ на заселниците унищожи уампаноагите и нарагансетите. Крал Филип бе убит и в продължение на двадесет години главата му стоя изложена в Плимът. Заедно с другите пленени индиански жени и деца, неговата жена и малкият му син бяха продадени в робство в Уест Индия^[2].

Когато холандците пристигнаха в Манхатън, Петер Минуит го закупи с риболовни кукички и стъклени мъниста на стойност шестдесет гулдена. Той насърчаваше индианците да останат в областта и да разменят ценни кожи срещу евтини дрънкулки. През 1641 г. Вилем Киефт наложи данък на мохиканите и изпрати войници на остров Стейтън, за да накажат раританите за нарушения, извършени не от тях, а от белите заселници. Раританите оказаха съпротива при задържането им и холандците убиха четирима от тях. Когато индианците си отмъстиха и на свой ред убиха четирима холандци, Киефт заповяда да бъдат изклани две села, докато жителите им спяха. Холандските войници пробождаха с щиковете си мъжете, жените и децата, насичаха телата им на парчета, а накрая изгориха селата до основи.

През следващите две столетия такива събития се повтаряха отново и отново, докато европейските колонизатори се придвижваха навътре в страната през проходите на Алигените и надолу по течащите на запад реки, към Великите води (Мисисипи) и нагоре по Великата кална река (Мисури).

Конфедерацията на петте ирокезки племена — най-могъщите и развити източни племена, напразно се стремеше към мир. След дългогодишни кръвопролития борби за запазване на политическата си независимост те бяха победени.

Някои се, спасиха в Канада, други избягаха на запад, а трети изживяваха дните си затворени в резервати.

През 60-те години на XVIII век Понтиак от племето отава обедини племената от областта на Великите езера с надежда да отблъсне британците обратно през Алигените, но не успя. Голямата му грешка бе съюзът с говорещите френски бели, които оттеглиха помощта си за червенокожите по време на съдбоносната обсада на Детройт.

Едно поколение по-късно Текумзе от племето шони организира мощен съюз на племената от Средния Запад и Юга за запазване на земите им от нашествие. Смъртта на Текумзе в сражение по време на войната от 1812 г. сложи край и на тази мечта.

Между 1795 и 1840 г. майамите водиха битка след битка и подписваха договор след договор, като отстъпваха богатите си земи от долината на Охайо, докато не им остана нищо за отстъпване.

Когато след войната от 1812 г. белите заселници започнаха да нахлуват в областта Илиной, соксите и фоксите избягаха през Мисисипи. Един второстепенен вожд на име Черния ястреб отказа да отстъпи. Той се съюзи с уинебагосите, потауотамите и кикапуите и обяви война на новите поселища. Един командир на отряд бели войници подкупи с двадесет коня и сто долара група уинебагоси. През 1832 г. те предадоха Черния ястреб и той бе заловен. Откараха го на изток, за да бъде затворен и показван на любопитните. След смъртта на Черния ястреб през 1838 г. губернаторът на новосъздадената територия Айова се сдоби със скелета му и го държеше на видно място в служебния си кабинет.

През 1829 г. Андрю Джаксън, когото индианците наричаха Острия нож, встъпи в длъжност президент на Съединените щати. По време на службата по границите Андрю Джаксън с войниците си уби хиляди чероки, чикаси, чокти, крийки и семиноли, но тези южни индианци си оставаха многобройни и здраво вкопчени в племенните си земи, отредени им завинаги от договорите с белите. В своето първо послание до Конгреса Острия нож препоръчва изселване на всички тези индианци на запад, отвъд Мисисипи. „Смятам за целесъобразно да се задели една голяма област западно от Мисисипи, която да бъде гарантирана на индианските племена дотогава, докато живеят там.“

Въпреки че прилагането на подобен закон щеше да увеличи дългия списък на нарушените обещания, давани на източните индианци, Острия нож беше убеден, че индианците и белите не могат да живеят в мир и неговият план ще даде възможност за едно последно обещание, което никога няма да бъде нарушено. На 28 май 1830 г. препоръката на Острия нож стана закон.

Две години по-късно той назначи комисар по индианските въпроси към Министерството на войната, за да следи за правилното прилагане на новите закони. На 30 юни 1834 г. Конгресът прие Закон за регулиране на търговията и взаимоотношенията с индианските племена и за запазване на мира по границите. За индианска територия бе обявена една част от Съединените щати на запад от Мисисипи, „която не е включена в щатите Мисури и Луизиана и в територията Арканзас^[3]“. На белите им бе забранено да търгуват в индианската територия без разрешително. На белите търговци с лоша репутация им бе забранено да живеят в индианската територия. На белите им бе забранено да се заселват в индианската територия. Армията на Съединените щати щеше да бъде използувана срещу всеки бял, който нарушава разпоредбите на закона.

Още преди да започне прилагането на закона, нова вълна бели заселници нахлу на запад и бяха създадени териториите Уисконсин и Айова. Това принуди политиците от Вашингтон да преместят „постоянната, индианска граница“ от река Мисисипи към 95-ия меридиан. (Тази линия започва от езерото Уде на днешната граница между Минесота и Канада, преминава на юг през Минесота и Айова и след това по западните граници на Мисури, Арканзас и Луизиана до залива Галвистън в Тексас.) В редица военни постове, включващи от север на юг фортовете Снелинг на река Мисисипи, Аткинсън и Левънуърт на Мисури, Гибсън и Смит на Арканзас, Тоусън на Ред Ривър в Джезъп в Луизиана, бяха разположени войници, за да се държат индианците отвъд 95-ия меридиан и да се попречи на белите да го пресичат без разрешение.

Повече от три века бяха изминали от слизането на Христофор Колумб на брега на Сан Салвадор и повече от два века от идването на английските колонисти във Вирджиния. През този период бяха напълно унищожени дружелюбните тайни, които посрещнаха Колумб на брега. Много преди смъртта на последния от тях простичката им земеделска и занаятчийска култура бе изместена от памучни плантации, обработвани от роби. Белите заселници изсякоха тропическите гори, за да увеличат обработваемата си земя. Памучните посеви изтощаваха почвата. Неспиран от горски масиви, ветровете застилаха полята с пясък. Когато Колумб зърна островите за първи път, той ги описа като „твърде големи и равни, с много зелени дървета… целите са толкова зелени, че е цяло удоволствие да ги гледаш“. Дошлите след него европейци унищожиха растителността и обитателите на островите — хора, животни, птици и риби, и след като ги превръщаха в пустиня, ги изоставяха.

На американския континент уампаноагите на Масасоит и крал Филип бяха изчезнали заедно с чесапийките, чикахомините и пътоумакнте от големия съюз на Поухатан (помнеха само Покахонтас). Разпръснати или силно намалели бяха останките от лекотите, монтауките, нантикоките, мачапунгасите, катобите, черите, майамите, хуроните, ерите, мохоките, сенеките и мохеганите (помнеха само Ункас). Мелодичните им имена останаха навеки върху американската земя, но костите им бяха изпепелени в хилядите опожарени селища или загубени в горите, които бързо изчезваха под брадвите на двадесетте милиона нашественици. Бистрите някога потоци, повечето от които носеха индиански имена, бяха затлачени от тиня и отпадъци. На индианците им се струваше, че европейците мразят всичко в природата — изпълнените с живот гори техните птици, животни, тревисти поляни, водата, почвата и самия въздух.

Десетилетието след установяването на „постоянната индианска граница“ бе тежко време за източните племена. В продължение на повече от сто години великото племе на чероките успя да оцелее след войните, болестите и уискито на белия човек, но сега то трябваше да бъде затрито. Тъй като чероките бяха няколко хиляди, беше предвидено преместването им на запад да стане постепенно. Но на тяхна територия в Апалачите откриха злато и белите нададоха вой за незабавното им и цялостно изселване. През есента на 1838 г. войниците и генерал Уинфийлд Скот събраха и насилствено затвориха индианците в лагери. (Неколкостотин избягаха в Смоуки маунтинс — Димящите планини, и след много години получиха малък резерват в Северна Каролина.) От затворническите лагери подкараха чероките на запад към индианската територия. По време на дългия зимен преход всеки четвърти от тях умря от студ, глад, или болести. Те нарекоха преселението си „дирята на сълзите“. Чоктите, чикасите, крийките и семинолите също изоставиха родината си на юг. На север останките от шоните, майамите, отавите, хуроните, делауърите и от много други някога могъщи племена преминаваха пеша, на коне или с фургони отвъд Мисисипи, като носеха мизерната си покъщнина, ръждивите си земеделски сечива и чували с царевично зърно. Всички те пристигаха като бежанци, като бедни роднини в страната на гордите и свободни прерийни индианци. Тъкмо се заселиха зад сигурната „постоянна индианска граница“, когато движещи се на запад войски започнаха да пресичат индианските земи. Белите хора от Съединените щати, които много говореха за мира, но рядко действаха според думите си, започнаха война с белите, победили индианците от Мексико. През 1847 г. войната с Мексико завърши и Съединените щати завладяха голяма територия, простираща се от Тексас до Калифорния. Тя се намираше на запад от „постоянната индианска граница“.

През 1848 г. в Калифорния бе открито злато. Няколко месеца по-късно златотърсачите от Изток започнаха с хиляди да прекосяват индианската територия. Индианците, които живееха или ловуваха край пътищата на Санта Фе и Орегон, бяха свикнали да срещат от време на време някой керван с търговци (снабдени с разрешително), с трапери или мисионери. Сега изведнъж потоци фургони, претъпкани с бели хора, заляха пътищата. Повечето от тях се насочваха към калифорнийските златни находища, но някои се отклоняваха на югозапад към Ню Мексико или на северозапад към Орегон.

За да оправдаят тези нарушения на постоянната индианска граница, политиците от Вашингтон измислиха Манифест дестъни^[4], който издигаше глада за земя до равнището на възвишен принцип. Според него европейците и техните потомци са определени от съдбата за владетели на цяла Америка. Те са доминиращата раса и следователно отговарят за индианците, заедно с техните земи, гори и подземни богатства. Само жителите на Нова Англия, които бяха унищожили или прогонили всичките си индианци, се изказваха против Манифест дестъни.

През 1850 г. Калифорния стана тридесет и първият щат в САЩ, въпреки че никой от модоките, мохавите, пайутите, шастите, юмите или от стотината по-малко известни племена по тихоокеанското крайбрежие не бе запитан за мнението му. В планините на Колорадо бе открито злато и отново като рояци пчели през прериите преминаха златотърсачите. Бяха образувани две обширни нови територии — Канзас и Небраска, които включваха практически всички земи на прерийните индианци. През 1858 г. Минесота стана щат. Неговите граници се простираха сто мили отвъд 95-ия меридиан — постоянната индианска граница.

И тъй, само четвърт век след приемането на предложения от Острия нож — Андрю Джаксън, Закон за регулиране на търговията и взаимоотношенията с индианските племена, белите заселници пробиха северния и южния край на 95-ия меридиан, а миньорите и търговците проникнаха в центъра.

Тогава, в началото на 60-те години, белите от Съединените щати започнаха война едни срещу други — сините срещу сивите куртки, великата Гражданска война. През 1860 г. вероятно имаше около 300 000 индианци, които бяха оцелели, повечето от тях живееха на запад от Мисисипи. Според различни изчисления, от пристигането на първите заселници във Вирджиния и Нова Англия насетне броят на индианците бе намалял с около половина до две трети. Сега те бяха притиснати между разрастващото се бяло население на Източното и Тихоокеанското крайбрежие — повече от тридесет милиона европейци и техните потомци.

Ако останалите свободни племена хранеха надежда, че Гражданската война на белите ще намали ламтежа им за нови територии, то скоро щяха да се разочароват.

Най-могъщото и многобройно западно племе беше сиу, или дакота, разделено на няколко клона. Сиуксите сантии живееха в горите на Минесота и от няколко години отстъпваха под напора на заселниците. Малката врана от сантиите мдевкантони беше обиколил източните градове и бе убеден, че съпротивата срещу мощта на Съединените щати е безсмислена. С нежелание той се зае да води племето си по пътя на белите. Уабаша, друг вожд на сантиите, също приемаше неизбежното и подобно на Малката врана бе решил да се противопоставя на всяко по-нататъшно заграбване на земите на племето.

По на запад, във Великата прерия, живееха сиуксите тетони, всичките ездачи, напълно свободни. Те гледаха отвисоко на горските си братовчеди сантиите, отстъпили пред заселниците.

Най-многобройни и най-уверени, че могат да защитават територията си, бяха тетоните оглала. Когато започна Гражданската война, техен знаменит водач беше Червения облак, тридесет и осем годишен, проницателен боен вожд. По онова време интелигентният и безстрашен оглала Лудия кон бе все още много млад за воин.

Сред хънкпапите (малък клон на сиуксите тетони) един двадесет и пет годишен младеж вече беше спечелил слава като ловец и воин. На племенните съвети той настояваше за твърда съпротива срещу всяко нарушение от страна на белите. Казваше се Татанка йотанка, Седящия бик. Той беше наставник на едно момче — сирак на име Гал. След шестнадесет години, през 1876 г., заедно с Лудия кон от племето оглала те щяха да творят историята.

Въпреки че още нямаше четиридесет години, Петнистата опашка беше говорител на живеещите в най-западната част на прерията тетони брюле. Петнистата опашка беше красив, усмихнат индианец, който обичаше богатите гощавки и сговорчивите жени. Той харесваше начина си на живот и бе привързан към земята, в която живееше, но бе склонен към компромиси, за да избегне войната.

Шайените бяха тясно свързани със сиуксите тетони. В миналото шайените живееха в територията на сиуксите сантии в Минесота, но постепенно се изместиха на запад и се снабдиха с коне. Северните шайени деляха земите около река Паудър и при планините Бигхорн със сиуксите, които често стануваха близо до тях. Тъпия нож нямаше четиридесет години, но бе най-изтъкнатият вожд на северния клон на племето. (На своя народ той бе известен като Утринната звезда, но сиуксите го наричаха Тъпия нож и в повече сведения от онези години се използува това име.)

Южните шайени преминаваха отвъд река Плат и установяваха поселищата си в прериите на Колорадо и Канзас. На младини Черния котел от южния клон на шайените беше велик боец. Вече на преклонна възраст, той беше всепризнат вожд на племето, но младежите и адтамитанеосите (воините-кучета) бяха по-склонни да следват вождове като Високия бик и Римския нос — и двамата в разцвета на силите си.

Отдавна свързани с шайените бяха арапахите — двете племена живееха в едни и същи райони. Някои арапахи останаха със северните шайени, други последваха южния клон. По това време четиридесетгодишният Малък гарван беше техният най-известен вожд.

На юг от бизонските пасища на Канзас и Небраска бяха разположени кайовите. Някои от възрастните кайови все още помнеха Блак Хилс (Черните хълмове), но племето беше изтласкано на юг с общите усилия на сиуксите, шайените и арапахите. Към 1860 г. кайовите се бяха помирили с племената от северните прерии и се съюзиха с команчите, в чиято южна прерия бяха навлезли. Кайовите имаха няколко прочути водачи — старият вожд Сатанк, двама енергични и войнствени тридесетгодишни мъже Сатапта и Самотния вълк, интелигентния държавник Ритащата птица.

Постоянно в движение и разделени на многобройни малки отряди, команчите нямаха ръководител като кайовите. Престарелият Десет мечки бе повече поет, отколкото боен вожд. През 1860 г. още не бе навършил двадесет години метисът Куана Паркър, който щеше да поведе команчите в последната голяма битка за спасяване на бизонските пасища.

В безводния югозапад се намираха апачите, ветерани от двеста и петдесет годишната партизанска война с испанците, които им предадоха „изящните“ изкуства на мъченията и обезобразяването, но никога не успяха да ги покорят. Славата им на упорити защитници на тяхната сурова и безмилостна земя се носеше надалеч, въпреки че бяха малко — може би не повече от шест хиляди души, разделени на няколко отряда. Около седемдесетгодишният Мапгас Колорадо беше подписал договор за дружба със Съединените щати, но бързо се разочарова от наплива на миньори и войници в земите на племето. Зет му Кочис все още не изключваше възможността за разбирателство с белите американци. Викторио и Делшай не вярваха на белите натрапници и се стремяха да ги избягват. Петдесетгодишният, твърд като кремък Нана не смяташе, че говорещите английски бели се различават от говорещите испански мексиканци, с които се беше сражавал цял живот. Наскоро навършил двадесет години, Херонимо още не се бе проявил.

Навахите се родееха с апачите, но повечето от тях бяха тръгнали по пътя на испански говорещите бели — занимаваха се със земеделие овощарство, отглеждаха овце и кози. Като скотовъдци и тъкачи някои клонове на племето забогатяха. Други навахи продължаваха да живеят като номади ограбваха старите си индиански врагове — пуеблосите, белите заселници и дори богатите членове на собственото си племе. Юначният мустакат скотовъдец Мануелито беше върховният им вожд, избран от навахите през 1855 г. През 1859 г. няколко непокорни навахи нападнаха американски граждани на тяхна територия. Вместо да преследва виновниците, армията на Съединените щати разруши колибите и застреля добитъка на Мануелито и на членовете на неговия отряд. Мануелито и неколцина от последователите му започнаха в северно Ню Мексико и Аризона необявена война срещу Съединените щати.

На север от територията на апачите и навахите, в Скалистите планини, живееха ютите — агресивно планинско племе, склонно да напада по-миролюбивите си южни съседи. Най-известният им вожд Урай ценеше мира с белите до такава степен, че съплеменниците му се сражаваха срещу другите индиански племена като наемници в армията на Съединените щати.

В крайната западна част на страната повечето от племената бяха прекалено, малки, разединени и слаби, за да оказват особена съпротива. Модоките от северна Калифорния и южен Орегон, на брой по-малко от хиляда, водеха партизанска война в защита на земите си. През 1860 г. Кинтпуаш, наречен от калифорнийските заселници Капитан Джак, беше още младеж. Неговите изпитания като вожд щяха да започнат десетина години по-късно.

На северозапад от модоките племето не персе живееше в мир с белите още от 1805 г., когато Луис я Кларк бяха прекосили територията им. През 1855 г. един от клоновете на племето преотстъпи на Съединените щати земите си за заселване и се съгласи да живее в границите на обширен резерват. Другите части на племето продължаваха да бродят между Сините планини в Орегон и Битъррутс в Айдахо. Тъй като северозападните територии бяха много обширни, не персе смятаха, че винаги ще има достатъчно земя и за белите, и за индианците, че всеки ще я използува, както намери за добре. През 1860 г. Хейнмот Туйалакет, известен по-късно като Вожда Джоузеф, беше двадесетгодишен, син на вожд. През 1877 г. той щеше да направи съдбоносен избор между мира и войната.

През 1860 г. в Невада, страната на пайутите, бъдещият месия на име Уовока беше едва четиригодишен. По-късно той щеше да има за кратко време могъщо влияние върху индианците от Запада.

През следващите тридесет години тези и много други вождове щяха да влязат в историята и в легендите. Техните имена щяха да станат толкова известни, колкото и имената на хората, които се стремяха да ги унищожат. Повечето от тях, млади и стари, щяха да бъдат изпратени в гроба далеч преди символичния край на индианската свобода при Ундид Ний през декември 1890 г. Днес, век по-късно, в една епоха без герои, те са може би най-героичните от всички американци.