Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (16)

Глава четиринадесета
Изгнанието на шайените

1878 г.

10 януари. В Сената на САЩ е внесена за разглеждане резолюция по въпроса за избирателните права на жените. 4 юни. Великобритания отнема Кипър от Турция. 12 юли. В Ню Орлиънс избухва епидемия от жълта треска. 4500 души умират. 18 октомври. Едисън успява да подраздели електрическия ток и да го пригоди за битови нужди; в Нюйоркската борса спада курсът на акциите на газовите компании. Декември. В Санкт Петербург, Русия, студентите от университета се сражават срещу полицията и казаците. В Австрия Фердинанд Манлихер изобретява автоматичната пушка. Дейвид Хюз изобретява микрофона. Основава се Нюйоркският симфоничен оркестър. Гилбърт и Съливан^[1] представят „Корабът на Нейно величество Пинафор.“

Ние бяхме на юг и много страдахме там. Много умрял ха от болести, за които нямаме имена. Сърцата им копнееха и тъгуваха за тази страна, където сме родени. Останахме само малцина и искахме само малко земя където да живеем. Оставихме вигвамите си цели и побягнахме през нощта. Войниците ни преследваха. Аа отидох и казах на войниците, че не искаме да се сражаваме. Искаме само да отидем на север и ако ни оставят на мира, няма да убием никого. Единственият отговор, който получихме, бе един залп. След това трябваше да си пробиваме път с бой, но не убихме никого, който не бе стрелял по нас първи. Моят брат Тъпия нож, взе половината от отряда и се предаде във форт Робинсън… Те предадоха пушките си, а после белите ги избиха, всичките.

Охкумгаше (Малкия вълк) от северните шайени

 

Единственото, което искахме, е да ни оставят да живеем, и то да живеем в мир… Ние се подчинихме на волята на Великия баща и отидохме на юг. Тогава разбрахме, че шайените не могат да живеят там. Затова се върнахме вкъщи. По-добре е, мислехме, да умрем в бой, отколкото да загинем от болест… Вие можете да ме убиете тук, но не можете да ме накарате да се върна обратно. Няма да отидем. Единственият начин да ни изпратите там е да дойдете тук с боздугани и да ни удряте по главите, да ни изтръгнете и да ни закарате там мъртви.

Тахмелапашме (Тъпия нож) от северните шайени

 

Смятам, че индианското племе шайени, след като опознах доста техни отряди, са най-добрите представители на тази раса, които някога съм срещал.

Трите пръста (полковник Роналд Макензи)

 

 

В Луната на зеленеещата трева през 1877 г., когато Лудия кон отведе своите сиукси оглала да се предадат във форт Робинсън, различните отряди шайени, които се присъединиха към него през зимата, също предадоха конете и оръжията си, като се оставиха на благоволението на войниците. Между вождовете на шайените бяха Малкия вълк, Тъпия нож, Спящия лос и Дивата свиня. Общо хората им наброяваха около хиляда. Две луни и 350 шайени, които се бяха отделили от останалите след сражението при река Литъл Бигхорн, тръгнаха надолу по река Тонг към форт Кю и се предадоха на Мечото палто Майлс.

Шайените, които се явиха във форт Робинсън, очакваха да ги оставят да живеят в един резерват със сиуксите в съответствие с договора от 1868 г., който Малкия вълк и Тъпия нож бяха подписали. Но агентите на Бюрото по индианските въпроси ги осведомиха, че договорът ги задължава да живеят или в сиукски резерват, или в резерват, заделен специално за южните шайени. Агентите препоръчаха да се изпратят северните шайени в Индианската територия, за да живеят с роднините си, южните шайени.

„Нашите хора не харесаха тези думи — каза Дървения крак. — Всички ние искахме да останем в тази страна, близо до Блак Хилс. Но имахме един голям вожд, Стоящия лос, който непрекъснато твърдеше, че трябва да отидем там. Аз мисля, че в цялото племе нямаше и десет шайени, които да са съгласни с него. Имахме чувството, че той говори така, само за да стане голям индианец между белите хора.“

Докато правителствените чиновници решаваха какво да правят със северните шайени, вождовете на сините куртки във форт Робинсън вербуваха някои от воините за разузнавачи, да помагат в откриването на разпръснатите отряди, които все още бяха на свободи и не искаха да признаят неизбежността на капитулацията.

Уилям Кларк, лейтенант от кавалерията, убеди Малкия вълк и няколко от воините му да работят за него. Докато бе навън, Кларк носеше бяла шапка и за това шайените му дадоха името Бялата шапка. Те скоро откриха, че Бялата шапка искрено обича индианците, интересува се от начина им на живот, от културата, езика, религията и обичаите им. (Кларк по-късно издаде един научен труд върху индианския знаков език и Малкия вълк би останал във форт Робинсън с Бялата шапка, но когато от Вашингтон пристигна заповед за прехвърляне на шайените в Индианската територия, той реши да отиде с народа си. Преди да заминат, изпълнените с тревога шайенски вождове поискаха да се свика последен съвет с Трите звезди Крук. Генералът се опита да ги успокои, като им каза да отидат на юг и да хвърлят поглед върху Индианската територия. Ако не я харесат, те могат да се върнат обратно на север. (Поне така преводачите предадоха думите на Крук.)

Шайените искаха Бялата шапка да пътува с тях на юг, но армията възложи задачите по охраната на лейтенант Хенри Лоутън. „Той беше добър човек — казва Дървения крак, — винаги благоразположен към индианците.“ Те нарекоха Лоутън Високия бял мъж и бяха доволни, че той разрешава на старите и болни хора да се возят във фургоните през деня и им предостави войнишки палатки за през нощта. Високия бял мъж освен това се грижеше всеки да получава достатъчно хляб, месо, кафе и захар.

По пътя си на юг те следваха познатите им ловни пътеки, като се държаха настрани от градовете, но забелязаха, че прериите са се променили — пълни с железопътни линии, огради и сгради навсякъде. Те срещнаха няколко малки стада бизони и антилопи и Високия бял мъж раздаде пушки на тридесет воини, избрали от вождовете, за да могат да отидат на лов.

972 шайени тръгнаха от форт Робинсън през Луната, когато мустангите линеят. След като пропътуваха почти сто съня^[2], 937 от тях стигнаха в шайенско-арапахския резерват на форт Рино на 5 август 1877 г. Няколко старци умряха по пътя. Няколко младежи избягаха, за да се върнат на север.

Трите пръста Макензи беше във форт Рино, за да ги посрещне. Той взе конете и малкото оръжия, които имаха, но този път не застреля конете, а обеща, че агентът ще им ги върне, след като се заселят и започнат да обработват новата си земя. След това той предаде шайените на грижите на агента Джон Майлс.

След около ден южните шайени поканиха северните си роднини на обичайния племенен празник в чест на новодошлите и там Малкия вълк и Тъпия нож за първи път усетиха, че нещо не е наред. Угощението беше само чиния рядка супа — това бе всичко, което южняците можеха да предложат. В тази пуста земя нямаше достатъчно ядене — нямаше дивеч, нямаше чиста вода за пиене, а агентът нямаше достатъчно провизии, за да изхрани всички. На всичко отгоре лятната горещина бе непоносима, а въздухът — пълен с комари и прах.

Малкия вълк посети агента и му каза, че са дошли само да разгледат резервата. И сега, понеже не го харесват, те са готови да се върнат на север. Трите звезди Крук им казал, че могат да постъпят така. Агентът отговори, че само Великия баща във Вашингтон има право да решава кога северните шайени ще могат да се завърнат в земите на Блак Хилс. Той обеща да осигури повече храна — едно стадо говеда бе докарано от Тексас за тях.

Тексаските лонгхорни бяха мършави и месото им беше жилаво като кожите им, но сега северните шайени поне можеха да си сварят супа като техните роднини. В края на лятото северняците започнаха да са разболяват от особена настинка, с треска и болки в костите. Болните чезнеха в мъки. „Хората ни умираха, умираха, умираха, един след друг напускаха този свят.“

Малкия вълк и Тъпия нож се оплакаха на агента и войнишкия вожд във форт Рино и накрая армията изпрати лейтенант Лоутън, Високия бял мъж на проверка в лагера на северните шайени.

„Те не получават достатъчно храна, за да спре гладът — докладва Лоутън. — Много от жените и децата боледуват от недояждане. Не изяждат малкото храна, която им се отпуска, а казват, че ще я дадат на децата си, които плачат от глад. Говеждото, което им дават, е от много ниско качество и не може да се приеме за годно за каквато и да е употреба.“

Лекарят на поста няма хинин, за да се бори с епидемията от малария, която покосява северняците. „Той често заключва лечебницата си и си отива, понеже няма лекарства и не иска индианците да го викат, след като не може да направи нищо за тях.“

Високия бял мъж събра вождовете, но не за да им говори, а за да ги изслуша.

— Ние дойдохме на юг, като повярвахме на думите на генерал Крук — каза Тъпия нож. — Все още сме чужденци в тази страна. Ние искаме да се установим там, където ще живеем постоянно, и тогава да изпратим децата си на училище.

Другите вождове и първенци изразиха недоволството си от думите на Тъпия нож. Той не говореше достатъчно убедително. Те проведоха кратко съвещание и избраха Дивата свиня да говори от тяхно име.

— Откакто сме в тази агенция — каза Дивата Свиня, — ние не сме получавали от агента царевица, хляб, качамак, ориз, боб или сол. Мая на прах и сапун — само от време на време. Захарта и кафето, които получаваме, стигат само за три дни, а се отпускат за седем. Същото е и с говеждото. Брашното е много лошо, много черно и не може да втасва.

За говедата Дивата свиня добави:

— Голяма част от тях бяха куци и изглеждаха като изгладнели до смърт.

Другите вождове взеха думата и разказаха за болестите и смъртта сред хората им. Шайените бяха съгласни да използуват лекарствата на белите хора, но не можеха да намерят лекар, който да им ги дава. Ако Високия бял мъж ги остави да отидат на лов, казаха те, те ще могат да се сдобият с бизонско месо, което да им върне здравето.

Лоутън отговори, че само техният агент може да им разреши да ловят бизони, но им обеща да помоли Трите пръста Макензи (по това време командир на форт Сил) да ходатайствува за тях.

Макензи, който беше направил кариера, като убиваше шайените и конете им, можеше да си позволи съчувствие към останалите живи и сега беззащитни. Трите пръста протестира енергично пред генерал Шеридан: „От мен очакват да държа индианците в подчинение, а правителството ги оставя да гладуват; нещо повече — да гладуват в крещящо нарушение на съглашенията.“ По същото време той посъветва командира на форт Рино, майор Джон Мизнър да сътрудничи на агента при получаването на провизии за шайените, „Ако противно на волята на агента индианците избягат от глад, за да ловят бизони, не се опитвайте да ги накарате да се върнат, защото инак войските ще бъдат принудени да съдействуват на една голяма несправедливост.“

Чак с настъпването на студените луни агентът Майлс даде разрешение на северните шайени да отидат на лов за бизони, като при това постави няколко южняци да ги шпионират, за да бъде сигурен, че няма да избягат на север с конете, които им беше върнал. Ловът на бизони беше толкова жалък провал, че ловците биха се шегували по този повод, ако не беше гладът за месо. Бизонски кости бяха пръснати навсякъде по южните прерии, призрачни купчини кости, оставени от белите ловци, а шайените не откриха нищо друго освен няколко койота. Те убиха койотите и ги изядоха, а преди края на зимата трябваше да изядат всичките си кучета, за да допълнят оскъдните дажби говеждо в агенцията. Някои говореха дори да изяждат и конете, дадени им от агента за лов, но вождовете не искаха да чуят за това. Ако решаха да се върнат на север, всеки кон щеше да им бъде много необходим.

През цялото това време Трите пръста и Високия бял мъж се опитваха да извоюват повече храна за шайените, но от Вашингтон не идваше отговор. Притиснат да даде обяснение, новият министър на вътрешните работи Карл Шурц каза, че „поради естеството си такива подробности не стигат до министъра. С тях се занимава Индианската служба“. А Шурц бе назначен за министър със специалната задача да направи промени в Индианската служба. Той заяви, че недоволството сред северните шайени идва от вождовете, които „искат да запазят старите традиции и да пречат на другите индианци да работят.“ Той призна, че отпуснатите средства не стигат за закупуване на достатъчно провизии, но изрази надежда, че чрез „крайни икономии“ и „грижливо управление“ Индианската служба ще приключи годината само с един малък дефицит. (Някои от вождовете в Индианската територия, които през онази година отидоха въз Вашингтон, откриха, че Шурц е учудващо неосведомен по индианските въпроси. Шайените го нарекоха Ма-Ха-Ич-Хон, Големите очи, и не можеха да проумеят, как човек с такива огромни органи на зрението може да знае толкова малко.)

 

 

С идването на топлите луни комарите започнаха да се роят в наводнените низини на резервата и скоро заслепяваха препъващите се хора, на всичко отгоре по децата удари епидемия от дребна шарка. По време на Луната на червените череши имаше толкова много погребални церемонии, че Малкия вълк реши вождовете да отидат и да се срещнат с агента Майлс. Двамата с Тъпия нож бяха остарели — отдавна прехвърлили петдесетте, и знаеха, че няма голямо значение какво ще се случи с тях. Но техен дълг бе да спасят младите хора, самото племе от измиране.

Майлс се съгласи да се срещне с тях и Малкия вълк пое ролята на говорител:

— Откакто дойдохме в тази страна, ние умираме всекидневно — каза той. — Това не е добра страна за нас и ние искаме да се върнем по домовете си в планините. Ако нямаш власт да ни дадеш разрешение да се върнем, нека някои от нас да отидат във Вашингтон и да разкажат там как е тук, или пък пиши във Вашингтон, за да получиш разрешение за нашето връщане на север.

— Не съм в състояние да направя това сега — отговори агентът. — Стойте тук още една година и тогава ще видим какво можем да направим за вас.

— Не! — твърдо заяви Малкия вълк. — Ние не можем да останем още една година. Искаме да си вървим сега. Преди да измине още една година може всички да сме мъртви и тогава никой от нас няма да е останал, за да пътува на север.

Тогава някои от младите мъже поискаха разрешение да говорят на съвета.

— Ние сме болнави и мрем тук — каза един — и никой няма да произнесе имената ни, когато изчезнем.

— Ще отидем на север на всяка цена — добави друг — и ако умрем в сражение, целият наш народ ще помни и тачи имената ни.

 

 

През август вождовете се съветваха помежду си и стигнаха до разцепление. Стоящия лос, Пуйчия крак някои други се страхуваха да се върнат на север. Войниците ще ни преследват и ще ни избият всичките, казваха те, по-добре е да умрем в резервата. В началото на септември Малкия вълк, Тъпия нож, Дивата свиня и Лявата ръка заведоха отрядите си на няколко мили от останалите, готови да тръгнат на път веднага, щом разберат, че е дошло време да се върви на север. Всеки ден те търгуваха, като разменяха най-ценните си вещи срещу мустанги и стари пушки, с които южните шайени и арапахите бяха съгласни да се разделят. Но те не се и опитваха да заблудят агента. Наистина, когато Малкия вълк реши да тръгне на север през Луната на изсъхващата трева, той отиде да се срещне с Майлс и му заяви, че се връща в страната си.

— Аз не искам да виждам да се лее кръв край тази агенция. Ако имате намерение да пратите войниците си да ме преследват, бих желал първо да ме оставите да се отдалеча малко. След това, ако желаете да се биете, аз ще се сражавам с вас и на това място ние ще напоим земята с кръв.

Майлс очевидно не вярваше, че размирните вождове наистина ще предприемат подобно невъзможно пътешествие. Той разчиташе, че те знаят не по-зле от него, че армията ще ги спре. И все пак той изпрати като предпазна мярка Едмънд Герие (южният шайен-метис, който бе преживял Сенд Крийк през 1864 г.) в лагера на Малкия вълк с предупреждение:

— Ако тръгнете — каза Герие на Малкия вълк, — ще имате неприятности.

— Не искаме неприятности — отговори Малкия вълк. — Не търсим нищо подобно. Единственото ни желание е да се върнем обратно там, откъдето сме дошли.

През нощта на 9 септември Малкия вълк и Тъпия нож съобщиха на хората си да стегнат багажа си и да бъдат готови да потеглят при изгрев-слънце. Те оставиха зад себе си празните вигвами и се насочиха на север през песъчливите хълмове — 297 мъже, жени и деца. По-малко от една трета от тях бяха воини — най-смелите сърца на едно гордо, обречено племе. Нямаше достатъчно коне за всички и те яздеха и вървяха на смени. Няколко младежи яздеха напред, за да намерят колкото можеха повече коне.

В дните, когато шайените бяха хиляди на брой, те имаха повече коне от всяко друго прерийно племе. Наричаха ги Красивия народ, но съдбата се обърна против тях и на юг, и на север. След двадесет години изтребление те бяха застрашени от пълно унищожение повече отколкото бизоните.

В продължение на три дни те пътуваха, като че водени от една обща воля, напрягайки нерви и мускули, без милост към конете си. На 13 септември те прекосиха Симарън на 150 мили северно от форт Рино и избраха за защитна позиция едно място, където се кръстосваха четири каньона. Кедровите гъсталаци бяха отлично прикритие за воините.

Войниците ги настигнаха там и изпратиха един водач арапах в каньоните за преговори. Арапахът направи знаци с одеялото си и предупреди шайените да се обърнат и да се върнат в резервата. Когато Малкия вълк се показа, арапахът се приближи и му съобщи, че вождът на войниците не иска да се бие, но ако шайените не го последват обратно към форт Рино, ще ги атакуват.

— Ние отиваме на север — отговори Малкия вълк, — както ни обещаха, че можем да направим, когато се съгласихме да дойдем в тази страна на юг.

Смятаме да си отидем мирно, ако е възможно, без да увреждаме или разрушаваме собствеността на белия човек по пътя. Няма да безпокоим никого, освен ако не ни нападнат първи. Ако войниците се бият срещу нас, и ние ще се бием срещу тях и ако бели мъже, които не са войници, помагат в боя срещу нас, ние ще се сражаваме също и срещу тях.

Скоро след като арапахът предаде отговора на Малкия вълк на войнишкия вожд (капитан Джоузеф Рендълброк), войниците влязоха в каньоните и започнаха да стрелят. Това бе глупаво от тяхна страна, защото шайените бяха скрити навсякъде около тях кедровите гъсталаци. Целия ден и цялата нощ те държаха войниците хванати като в капан там без вода. На следващата сутрин шайените започнаха да се изтеглят на север на малки групи и оставиха войници да се измъкнат.

Сега боят прерасна в схватки в движение през Канзас и чак до Небраска. Войниците прииждаха на рояци от всички фортове — кавалеристи, галопиращи от фортовете Уолас, Хейс, Додж, Рили и Кърни; пехотинци, пътуващи в железопътни вагони напред-назад по трите успоредни железопътни линии, които свързват реките Симарън и Плат. За да могат да се движат бързо, шайените сменяха уморените си коне с конете на белите мъже. Те се опитваха да избягват боевете, не скотовъдци, каубои, заселници и дори търговци от малките градове се присъединяваха към преследването. Десет хиляди войници и три хиляди бели цивилни нападаха непрекъснато бягащите шайени, убиваха защитаващите се воини, застрелваха един по един децата и старците, които изоставаха назад. През последните две седмици на септември войници ги настигаха пет пъти, но всеки път индианците успяваха да се измъкнат. Шайените пътуваха само по неравни терени и войниците не можеха да използуват фургони или големи топове на колела и все пак, веднага след като се измъкнаха от преследваща ги колона сини куртки, винаги се намираше друга на мястото на изостаналата.

В първите дни на Луната на падащите листа те пресякоха железопътната линия Юниън Пасифик, преминаха Плат по брод и се насочиха към познатите им песъчливи хълмове на Небраска. Трите звезди Крук изпрати успоредни колони да пресекат пътя им, но призна, че „да бъдат заловени ще е толкова трудно, колкото да се улови ято изплашени врани.“

Сутрин по пожълтяващата трева имаше скреж, но след дългото и горещо лято в Индианската територия хладният въздух ободряваше шайените. Шестте седмици бягство бяха превърнали дрехите и одеялата им в парцали. Яденето все не достигаше. Те пак имаха толкова малко коне, че половината мъже яздеха и бягаха на смени.

Една нощ в лагера вождовете направиха преброяване. Тридесет и четирима от тези, които бяха потеглили от Индианската територия, сега липсваха. Някои се бяха разпръснали по време на сраженията и се движеха на север по други пътеки, но повечето бяха загинали от куршумите на белите мъже. Старите хора бяха отслабнали, децата страдаха от липса на храна и сън и само някои от тях бяха в състояние да пътуват по-нататък. Тъпия нож каза, че трябва да отидат в агенцията на Червения облак и да го помолят за храна и подслон през студените луни, които скоро щяха да дойдат. Много пъти те бяха помагали на Червения облак, когато той се сражаваше за земите край река Паудър. Сега бе негов ред да подпомогне шайените.

Малкия вълк се присмя на тези приказки. Той се бе запътил към страната на шайените, долината на река Тонг, където те можеха да намерят месо и кожи в изобилие и да живеят отново като шайени.

Накрая вождовете решиха въпроса мирно. Тези, които искаха да отидат на река Тонг, можеха да последват Малкия вълк; тези, които бяха уморени от бягане, можеха да тръгнат заедно с Тъпия нож към агенцията на Червения облак. На следващата сутрин 53 мъже, 43 жени и 38 деца продължиха право на север с Малкия вълк. Около 150 се отправиха на северозапад с Тъпия нож — няколко воини, старците, децата и ранените. След известно колебание Дивата свиня и Лявата ръка се присъединиха към Тъпия нож, за да бъдат с децата си — последното силно семе на Красивия народ.

На 23 октомври колоната на Тъпия нож беше само на два съня от форт Робинсън, когато в откритата прерия ги застигна снежна буря. Тежките, мокри снежинки заслепяваха препъващите се хора, козината на конете побеляваше и напредването се забави. Неочаквано във фучащата виелица изникна призрачен отряд кавалеристи. Шайените бяха обградени.

Войнишкият вожд, капитан Джон Джонсън, изпрати един преводач и бързо уреди провеждането на преговори. Тъпия нож каза на капитана, че не иска неприятности — единственото му желание е да се свърже с Червения облак или Петнистата опашка, за да могат кората му да намерят храна и подслон.

Капитанът го осведоми, че Червения облак и Петнистата опашка са преместени далеч на север, в Дакота. Сега в Небраска няма вече резерват, но форт Робинсън все още не е закрит. Войниците ще ги отведат там.

Отначало Тъпия нож възрази, но на свечеряване виелицата стана вледеняваща, а шайените замръзваха и бяха гладни. Тъпия нож заяви, че ще последва войниците във форта.

Нощта се спусна бързо и войниците построиха лагера си край една рекичка, като обградиха шайените с постове. През нощта шайените разговаряха помежду си с безпокойство, като гадаеха какво ще правят с тях войниците. Те решиха да разглобят своите най-добри пушки и пистолети, като оставиха само счупените, в случай че вождът на войниците им заповяда да предадат оръжията си. Цяла нощ те разглобяваха пушките. Дулата даваха на жените, за да ги скрият под дрехите си, а пружинните, затворите, ударниците, патронниците и другите дребни части връзваха за герданите и мокасините, като че са украшения. Както и трябваше да се предполага, на сутринта капитан Джонсън заповяда на хората си да обезоръжат шайените. Те оставиха счупените си карабини, пистолети, лъкове и стрели на малка купчина и капитанът разреши на войниците си да ги вземат за спомен.

На 25 октомври те пристигнаха във форт Робинсън и бяха настанени в една дъсчена казарма, изградена за квартируването на рота от 75 войника. Макар че сто и петдесетте шайени бяха натясно, те бяха доволни, че са под покрив. Войниците им дадоха одеяла, достатъчно храна и лекарства, а в очите на охраната имаше дружелюбие и възхищение.

Всеки ден Тъпия нож питаше командира на поста майор Калеб Карлтън кога могат да отидат в новата агенция на Червения облак. Карлтън му каза, че ще трябва да чакат, докато се получи заповед от Вашингтон. За да покаже съчувствие към шайените, той разрешаваше на няколко воини неведнъж да ходят на лов за дивеч, като им предоставяше ловни пушки и коне. Те намираха съвсем малко животни — прерията около форт Робинсън беше пуста и самотна с изчезналите от нея вигвами, но шайените бяха доволни от свободата да кръстосват без страх, дори да бе само за един ден.

В началото на Луната, когато вълците се събират в глутници, техният приятел майор Карлтън напусна форта и там дойде нов командир, капитан Хенри Уесълс. Шайените чуваха редниците и сержантите да го наричат Летящия холандец. Уесълс винаги се движеше из форта бързо, следеше шайените и влизаше в казармата им без предупреждение, надничаше в ъглите и очите му шареха навсякъде. Беше по време на луната, която белите наричат декември, когато доведоха Червения облак от Дакота, за да участвува в съвет с тях.

„Сърцата ни скърбят за вас — каза Червения облак. — Между вашите мъртви имаше много с нашата кръв. Сърцата ни се озлобиха. Но какво можем да направим? Великия баща е всемогъщ. Хората му изпълват цялата земя. Трябва да вършим това, което той казва. Ние го помолихме да ви разреши да живеете с нас. Надявам се, че ще ви остави да дойдете. Каквото имаме, ще го делим с вас. Но запомнете, ще трябва да правите каквото ви каже той. Ние не можем да ви помогнем. Снеговете по хълмовете са дълбоки. Конете ни са мъртви. Дивечът е недостатъчен. Вие не можете да се съпротивлявате, ние също. И така, слушайте, стария си приятел и вършете без да се оплаквате това, което Великия баща ви казва.“

Значи през последните години Червения облак бе остарял и беше станал предпазлив. Тъпия нож чу, че той е пленник в собствения си резерват в Дакота. Вождът на шайените се изправи и тъжно погледна набръчканото лице на стария си сиукски брат. „Ние те знаем като стар приятел, в чиито думи вярваме — каза той. — Благодарим ти, че ни покани да споделим земите ти. Надяваме се, че Великия баща ще ни остави да дойдем при теб. Единственото, което желаем, е да ни оставят да живеем, и то да живеем в мир. Ние не искаме война с никого. Аз съм стар и дните ми за сражения са отминали. Ние се преклонихме пред волята на Великия баща и отидохме далеч на юг, както той ни каза. Открихме, че шайените не могат да живеят там. Между нас се появи болест и покри с траур всеки вигвам. После нарушиха обещанието си по договора и съкратиха дажбите ни. Тези, които не бяха засегнати от болестите, гаснеха от глад. Да останем там, означаваше да умрем всички. Протестите ни до Великия баща останаха без резултат. Сметнахме, че е по-добре да загинем в бой за старите домове, отколкото да измрем от болести. Така започна нашият поход. Останалото знаеш.“

Тъпия нож се обърна към Уесълс:

— Кажи на Великия баща, че Тъпия нож и народът му искат само да завършат дните си на север, където са родени. Кажи му, че не искаме повече война! Не можем да живеем на юг — там няма дивеч. Тук, ако дажбите са недостатъчни, можем да ловуваме. Кажи му, че ако ни разреши да останем тук, хората на Тъпия нож няма да навредят на никого! Кажи му, че ако се опита да ни върне обратно, ще се заколим едни други със собствените си ножове!

Уесълс измънка няколко думи. Той обеща да съобщи на Великия баща какво е казал Тъпия нож.

По-малко от месец след това, на 3 януари 1879 г., от Министерството на войната до капитан Уесълс пристигна съобщение. Генерал Шеридан и Големите очи Шурц бяха решили какво да правят с шайените на Тъпия нож. „Ако не ги върнем там, откъдето са дошли — казваше Шеридан, — ще нанесем такъв удар на цялата система на резерватите, че ще поставим в опасност нейната стабилност.“ Шурц допълваше: „Индианците трябва да се върнат обратно в резервата им.“

Както бе прието в Министерството на войната, заповедта подлежеше на незабавно изпълнение, независимо от зимното време. Беше Луната, когато снегът навява във вигвамите, сезонът на лютия студ и бесните виелици.

— Нима Великия баща иска да умрем? — запита капитана Тъпия нож. — Ако е така, пека поне умрем тук. Ние няма да се върнем.

Уесълс отговори, че ще даде на шайените пет дни, за да променят мнението си. А през това време ще ги затвори в казармата и няма да им дава храна и дърва за печките.

Така, в продължение на пет дни шайените се притискаха един към друг в казармата. Почти всяка нощ валеше сняг и те го събираха от первазите на прозорците за вода. Но освен кости и останки от стара храна нямаше нищо за ядене, а студът в казармата хапеше ръцете и лицата.

На девети януари Уесълс повика Тъпия нож и другите вождове в щаба си. Тъпия нож отказа да отиде, но Дивата свиня, Враната и Лявата ръка излязоха с войниците. Няколко минути по-късно Лявата ръка се върна бегом, с оковани ръце, заобиколен от войници и преди да го накарат да млъкне, той извика така, че хората в казармата да разберат какво се е случило. Дивата свиня казал на капитан Уесълс, че нито един шайен няма да отиде отново на юг, а капитанът заповядал да го оковат във вериги. Дивата свиня се опита да убие войниците и да избяга, но те го надвиха.

Малко по-късно пред казармата пристигна Уесълс и се обърна към шайените през прозорците:

— Пуснете жените и децата да излязат! Така те няма повече да страдат.

— По-скоро ще умрем заедно, отколкото да ни изпратят на юг — отговориха те.

Уесълс се махна и след него се появиха войници, които поставиха вериги и железни прътове на вратите на казармата. Настъпи нощта, от лунната светлина и снега беше светло като ден. Светлината блестеше по стоманените щикове на шестимата войници, които тъпчеха напред-назад, облечени в шинели с качулки.

Един от воините отмести настрана студената печка и повдигна част от дъсчения под. Под него, на сухата земя, лежаха петте пушечни дула, скрити през първия ден. Индианците започнаха да свалят от украшенията си спусъци, ударници и патронници. Скоро пушките и няколкото пистолета бяха сглобени отново. Младежите боядисваха лицата си и обличаха най-хубавите си дрехи, докато жените правеха малки купчини от седла и вързопи под прозорците, за да може всеки бързо да изскочи навън. След това най-добрите стрелци между воините заеха позиции при прозорците, като всеки избра за своя цел по един от часовите отвън.

В 9.45 часа бяха дадени първите изстрели. В същия момент всички прозорци и рамки изхвръкнаха навън и шайените изскочиха от сградата. Като грабнаха карабините на убитите и ранени часови, те побягнаха към редицата възвишения извън района на поста. Те имаха около десет минути аванс преди първите конни войници (някои яздеха в зимното си долно бельо) да започнат да ги преследват в галоп. Воините бързо образуваха защитна редица, докато жените и децата прекосяваха една рекичка. Тъй като имаха оръжия, воините стреляха, след това отстъпваха, стреляха и отстъпваха. Непрекъснато прииждаха все нови и нови войници, разгъваха се в обхващаща фланговете дъга и застрелваха всеки индианец, който се движеше по снега. През първия час на сражението повечето от половината воини загинаха и тогава войниците започнаха да настигат разпръснатите групи жени и деца, като убиха много от тях, без да им дадат възможност да се предадат. Между мъртвите бе и дъщерята на Тъпия нож.

Когато настъпи сутринта, войниците подкараха 65 индиански пленници, 23 от които ранени, обратно към форт Робинсън. Повечето бяха жени и деца. Само 38 от бегълците бяха още живи и на свобода; 32 бяха заедно и се движеха на север през хълмовете, преследвани от четири роти кавалерия и една планинска батарея. Шестима други бяха скрити между скалите на няколко мили от форта. Между тях бе и Тъпия нож. С него бяха жена му, единственият му жив син, снаха му, внукът му и едно малко момче на име Червената птица.

В продължение на няколко дни кавалеристите преследваха тридесет и двамата шайени, докато накрая ги обградиха при Хот Крийк Блъфс в една дълбока падина, където бизоните ходеха на водопой. Атакуващите до ръба на падината кавалеристи изпразваха карабините си в нея, оттегляха се, зареждаха оръжията си и така, докато индианците не престанаха да отговарят на стрелбата. Само девет шайени останаха живи, повечето от тях жени и деца.

През последните дни на януари, като се движеха само нощем, Тъпия нож и групата му пропътуваха в северна посока разстоянието до Пайн Ридж. Там те станаха затворници в резервата на Червения облак.

Малкия вълк и последователите му прекараха зимата скрити в ями, които изкопаха в замръзналите брегове на Лост Чокчери Крийк — един от притоците на Найобрара. Когато през Луната на възпаленото око времето малко се постопли, те тръгнаха на север към земите на река Тонг. При река Бокс Елдър Крийк те срещнаха Две луни и петима други северни шайени, които бяха наети като разузнавачи за сините куртки във форт Кю.

Две луни съобщи на Малкия вълк, че Бялата шапки Кларк го търси и иска да проведе съвет с него. Малкия вълк отговори, че ще се радва да срещне стария си приятел Бялата шапка. Те се срещнаха на около половин миля от лагера на шайените, лейтенант Кларк сам се обезоръжи, за да покаже, че има доверие в приятелството им. Той каза, че има заповед да предаде шайените във форт Кю, където някои от техните роднини са се предали и живеят сега. Кларк добави, че цената на мира са пушките и конете им и че могат да запазят мустангите си, докато стигнат до форт Кю, но трябва да предадат пушките си веднага.

— След като се разделихме с тебе в агенцията на Червения облак — отговори Малкия вълк, — аз бях надолу на юг и много страдах там… Моят брат, Тъпия нож, взе половината от отряда и се предаде при форт Робинсън. Той мислеше, че ти си все още там и ще се грижиш за него. Те предадоха пушките си и тогава белите ги избиха всичките. Аз съм в прерията и мушките ми трябват. Когато стигна в Кю, ще ти дам мушките и мустангите, но не мога да ги предам сега. Ти си единственият, който предложи да разговаряме преди да се бием и изглежда, че вятърът, който толкова дълго караше сърцата ни да се вълнуват, сега ще утихне.

Разбира се, Малкия вълк трябваше да предаде пушките, си, но той направи това, след като се убеди, че Бялата шапка няма да остави войниците да избият хората му. Те отидоха във форт Кю и там повечето от младежите бяха наети за разузнавачи. „Дълго време не правехме нищо, освен да се обучаваме и да работим, като сечахме дърветата в гората — казва Дървения крак. — Във форт Кю се научих да пия уиски… Харчех по-голямата част от заплатата си на разузнавач за уиски.“ Шайените пиеха от отегчение и отчаяние. Това помагаше на белите търговци да забогатяват и унищожаваше водачеството в племето. То унищожи и Малкия вълк.

След месеци на бюрократично разтакаване във Вашингтон, вдовиците, сираците и останалите живи воини от форт Робинсън бяха прехвърлени в агенцията на Червения облак в Пайн Ридж, където те се присъединиха към Тъпия нож. А после, след нови месещ на очакване, на шайените от форт Кю дадоха резерва на река Тонг, а Тъпия нож и неколцина от Пайн Рид получиха разрешение да се присъединят към народа си. За повечето от тях бе вече твърде късно. Силите бях напуснали шайените. През годините след Сенд Крийк злата съдба дебнеше Красивия народ. Семето на племето бе разпиляно от ветровете. „Ще отидем на север на всяка цена — бе казал един млад воин — и да умрем в сражение, целият наш народ ще помни и тачи имената ни.“ Скоро нямаше да остане никой, който да си прави труда да си спомня, никой, който да произнася имената на тези, които си бяха отишли.