Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (13)

Глава единадесета
Войната за спасяването на бизоните

1874 г.

13 януари. Полицията в град Ню Йорк се сражава с безработните — стотици биват ранени. 13 февруари. Войски на САЩ дебаркират в Хонолулу, за да защитят краля. 21 февруари. Бенджамин Дизраели става министър-председател на Англия на мястото на Уилям Е. Гладстон. 15 март. Франция прави Анам (Виетнам) свой протекторат. 29 май. В Германия е разпусната социалдемократическата партия. Юли. Александър Греъм Бел демонстрира новото си изобретение, електрическия телефон. 7 юли. Теодор Тилтън^[1] обвинява преподобния Хенри Уорд Бийчър в прелюбодеяние. 4 ноември. Самюел Дж. Тидлън е избран за губернатор на Ню Йорк след разобличаването на Кръга на платовете. Декември. Разобличен Кръгът на уискито, включващ производители на алкохол и правителствени служители.

Научих, че имате намерение да ни заселите в резерват близо до планините. Аз не искам да се заселвам. Обичам да кръстосвам прериите. Там се чувствувам свободен и щастлив, а когато се заселим, ние ставаме бледи и умираме. Оставих настрана копието, лъка и щита си и пак се чувствувам сигурен във ваше присъствие. Аз ви казах истината. По мен няма скрити малки лъжи, но не зная как е с комисарите. Дали са чисти като мен? Преди много време тази земя принадлежеше на нашите бащи, но когато вървя нагоре по реката, виждам войнишки лагери по бреговете и. Тези войници секат дърветата ми, убиват бизоните ми и когато виждам това, сърцето ми сякаш се пръска — чувствувам скръб… Нима белият човек се е превърнал в дете, та убива безразсъдно, без да яде? Когато червените мъже убиват дивеча, те го правят, за да живеят и да не гладуват.

Сатанта, вожд на кайовите

 

Моят народ никога пръв не е опънал лък или стрелял с пушка срещу белите. По границата между нас имаше стълкновения и моите младежи танцуваха бойни танци, но ние не започнахме първи. Вие бяхте тези, които изпратиха първия войник, а ние изпратихме втория. Преди две години дойдох по този път, като следвах бизоните, за да могат моите жени и деца да имат охранени бузи и топли тела. Но войниците стреляха по нас и оттогава насетне сме като в гръмотевична буря и не знаем кой път да поемем. Така беше на Канейдиън. И неведнъж ни разплакваха. Облечените в синьо войници и ютите изникват през нощта, когато е тъмно и тихо, и за лагерни огньове подпалват вигвамите ни. Вместо да преследват дивеча, те убиват моите бойци и воините от племето отрязват косите си заради мъртвите. Така беше в Тексас. Те докараха скръбта в лагера ни, а ние вървяхме като мъжки бизони, чиито самки са нападнати. Когато ги срещахме, ние ги убивахме и заканвахме скалповете им във вигвамите си. Команчите не са слаби и слепи като седемдневни кученца. Те са силни и виждат надалеч като възрастни коне. Ние поехме пътя им и вървим по него. Белите жени плачеха, а нашите се смееха.

Но има неща, които ми казахте и аз не ги харесвам. Те не са сладки като захар, а горчиви като кратуна. Вие казахте, че искате да ни настаните в резерват, да ни построите къщи и да ни направите лечебни колиби. Аз не ги искам. Роден съм в прерията, където вятърът духа свободно и нищо не пречи на слънчевата светлина. Роден съм тук, където няма огради и всяко същество диша свободно. Искам да умра тук, а не зад стени. Познавам всеки поток и всяка горичка между Рио Гранде и Арканзас. Аз съм ловувал и живял в тази страна. Живях като бащите ми и като тях живях щастливо.

Когато бях във Вашингтон, Великия бял баща ми каза, че цялата команческа земя е наша и никой не трябва да ни пречи да живеем в нея. Защо тогава искате от нас да изоставим реките, слънцето и вятъра и да живеем в къщи? Не искайте от нас да изоставим бизоните заради овцете. Младежите са чули да се говори за това и са се натъжили и разгневили. Не говорете повече за това!…

Ако тексасците стояха настрана от земята ми, можеше да има мир. Но там, където казвате, че трябва да живеем, е много тясно. Тексасците отнеха местата, където тревата расте най-високо и дърветата са най-хубави. Ако ние бяхме ги запазили, можехме да направим нещата, които искате. Сега обаче е твърде късно. Белият човек притежава страната, която ние обичахме, а ние само желаем да кръстосваме прерията, докато умрем.

Пара-Уа-Самен (Десет Мечки) от команчите

 

 

След битката при Уашита през декември 1868 г. генерал Шеридън заповяда на всички шайени, арапахи, кайови и команчи да се явят във форт Коб и да се предадат, в противен случай ще бъдат унищожени от войниците със сини куртки, които ще ги изловят и избият (виж глава 7-ма). Малкото наметало, който наследи Черния котел като вожд, доведе шайените. Жълтата мечка доведе арапахите. Няколко команчески вождове — и по-специално Тосави, на когото Шеридан бе казал, че само мъртвият индианец е добър индианец, също дойдоха да се предадат. Гордите и свободни кайови обаче не показваха готовност за сътрудничество и Шеридан изпрати Твърдия задник Къстър да ги принуди да капитулират или да ги унищожи.

Кайовите не виждаха причина да отиват във форт Коб, да предават оръжията си и да живеят от подаянията на белия човек. Договорът от Медисин Лодж, който вождовете бяха подписали през 1867 г., им предоставяше собствена територия, в която да живеят, и правото да ловуват навсякъде на юг от Арканзас „докато бизоните там са в такива количества, че ловуването да бъде оправдано“. Между Арканзас и западните притоци на Ред Ривър прериите бяха черни от хиляди бизони, които напредващата цивилизация на белия човек бе прогонила на юг. Кайовите имаха много бързоноги мустанги и когато мунициите им не достигаха, те можеха да използуват стрелите си да убиват достатъчно животни, за да задоволят нуждите си от храна, дрехи и подслон.

Въпреки това дълги колони от кавалеристи със сини куртки пристигнаха в зимния лагер на кайовите в Рейни Маунтин Крийк. Понеже не искаха да се бият, Сатанта и Самотния вълк с охрана от воини отидоха да преговарят с Къстър. Сатанта беше рошав гигант с гарвановочерна коса, която падаше по огромните му рамене. Ръцете и краката му бяха мускулести, а откритото му лице изразяваше увереност в силата си. Лицето и тялото му бяха боядисани с блестяща червена боя, а на копието си носеше червени знаменца. Сатанта обичаше бързата езда и горещите битки. Той ядеше и пиеше здраво и изпитваше удоволствие от смеха. Наслаждаваше се дори на враговете си. Когато яздеше срещу Къстър, той се усмихваше радостно. Сатанта протегна ръка, но Къстър не я докосна.

Понеже беше прекарал достатъчно дълго около фортовете в Канзас и познаваше предразсъдъците на белите мъже, Сатанта сдържа гнева си. Той не искаше съплеменниците му да бъдат унищожени, както това бе станало с хората на Черния котел. Преговорите започнаха в хладна атмосфера, като двамата преводачи се опитваха да превеждат разменяните думи. Когато разбра, че преводачите знаят по-малко кайовски, отколкото той — английски, Сатанта извика един от воините си, Ходещата птица, който имаше значителен запас думи от белите водачи на впрягове. Ходещата птица гордо проговори на Къстър, но войнишкият вожд поклати глава — той не разбираше акцента на индианеца. Решен да направи нещо, за да го разберат, Ходещата птица се приближи до Къстър и започна да му гали ръката — бе виждал войниците да галят така конете си.

— Много голям, хубав кучи син — каза той. — Много кучи син.

Никой не се засмя. В края на краищата преводачите накараха Сатанта и Самотния вълк да разберат, че трябва да отведат своите кайовски отряди във форт Коб, иначе войниците на Къстър ще ги унищожат. После, като наруши примирието, Къстър внезапно заповяда вождовете и охраняващият ги отряд да бъдат арестувани — щяха да ги отведат във форт Коб и да ги държат като пленници, докато хората им не се присъединят към тях. Сатанта прие съобщението спокойно, но каза, че трябва да изпрати вестоносец, който да призове хората му да отидат във форта. Той изпрати сина си обратно в селата на кайовите, но вместо да заповяда на народа си да го последва във форт Коб, той го предупреди да бяга на запад в Страната на бизоните.

Всяка вечер докато военната колона на Къстър се придвижваше обратно към форт Коб, по няколко от арестуваните кайови успяваха да се измъкнат. Сатанта и Самотния вълк обаче бяха пазени много зорко, за да не могат да избягат. Когато сините куртки стигнаха до форта, двамата вождове бяха единствените останали пленници. Разгневен от това, генерал Шеридан заяви, че Сатанта и Самотния вълк ще бъдат обесени, ако всички техни хора не се явят във форт Коб и не се предадат.

Така с лукавство и измама повечето кайови бяха принудени да се откажат от свободата си. Само един незначителен вожд, Женското сърце, избяга с хората си в Ляно Естакадо^[2], където се присъедини към приятелите си — команчите куахади.

За да следи отблизо кайовите и команчите, армията изгради ново войнишко селище на няколко мили северно от границата по Ред Ривър и го нарече форт Сил. Генерал Бенджамин Гриерсън, герой от Гражданската война на белите, командуваше войската, съставена главно от войници негри от Десети кавалерийски полк. Индианците ги наричаха „войници бизони“ заради косите и цвета на кожата им. Скоро един агент без коса пристигна от изток, за да ги учи как да живеят от земеделие вместо от лов на бизони. Името му беше Лоури Татъм, но индианците го наричаха Плешивата глава.

 

 

Генерал Шеридан дойде в новия форт, освободи от ареста Сатанта и Самотния вълк и проведе съвет, на който сгълча вождовете за миналите им постъпки и ги предупреди да се подчиняват на агента си.

— Каквото ми кажеш — отговори Сатанта, — имам намерение да го изпълня. Аз ще го вдигна и ще го държа близо до гръдта си. Мнението ми ще си остане непроменено, независимо дали ще ми подадеш ръка, или ще ме обесиш. Мнението ми няма да се промени. Това, което каза днес, ми отвори очите и сърцето ми е открито. Цялата тази почва е ваша, за да направите пътя, по който ще вървим. След това аз ще тръгна по пътя на белия човек, ще засаждам царевица и ще отглеждам царевица… Няма да чуеш, че кайови са убили бели… Сега аз не те лъжа. Това е истината.

Към времето за засаждане на царевицата две хиляди кайови и две хиляди и петстотин команчи бяха заселени в новия резерват. За команчите имаше нещо нелепо в това, че правителството ги караше насила да изоставят лова на бизони заради земеделието. Команчите имаха развито земеделско стопанство в Тексас, но белите мъже дойдоха там и завладяха обработваемите им земи. Така те принудиха индианците да ловят бизони, за да преживяват. Сега този любезен старец, Плешивата глава Татъм, се опитваше да им внуши, че трябва да поемат пътя на белите хора и да се занимават със земеделие, като че индианците не знаеха нищо за отглеждането на царевицата. Не беше ли индианецът този, който пръв научи белия човек как да сади царевица и да я отглежда?

При кайовите положението бе по-различно. Воините смятаха ровенето на земята за женска работа, недостойна за конни ловци. Освен това, ако им бе необходима царевица, те, можеха да разменят пемикан и облекла с индианците уичита за царевица, както винаги бяха правили. Уичитите обичаха да отглеждат царевица, но бяха прекалено дебели и мързеливи, за да ловят бизони. Към средата на лятото кайовите се оплакаха на Плешивата глава Татъм от ограниченията на земеделския начин на живот. „Аз не обичам царевица — заяви Сатанта. — Тя ми разваля зъбите.“

Освен това бе му омръзнало жилаво лонгхорнско говеждо и помоли Татъм да отпусне оръжия и муниции, за да могат кайовите да отидат на лов за бизони.

 

 

Онази есен кайовите и команчите събраха четири хиляди бушела царевица. Разпределена между 5500 индианци и няколко хиляди мустанги, тя не стигна за дълго. Към пролетта на 1870 г. племената вече гладуваха и Плешивата глава Татъм им разреши да отидат на лов за бизони.

През Лятната луна на 1870 г. кайовите играеха своите големи танци на слънцето при северното разклонение на Ред Ривър. Те поканиха на гости команчите и южните шайени. По време на ритуалите много разочаровани воини предлагаха да останат в прериите и да живеят в охолство сред бизоните, вместо да се връщат в резервата за оскъдните подаяния.

Десет мечки от команчите и Ритащата птица от кайовите се възпротивиха на тези приказки. Те смятаха, че най-добре за племената ще е да продължат да държат за ръка белия човек. Младите команчи не осъждаха Десет мечки — в края на краищата той бе твърде стар, за да ловува и да се сражава. Но младите кайови се подиграха на съвета на Ритащата птица. Преди белият човек да го затвори в резерват, той беше велик воин. Сега говореше като жена.

Щом танците завършиха, много от младежите отидоха в Тексас да ловят бизони и да нападат тексасците, които им отнеха земите. Те бяха особено разгневени от белите ловци, които идваха на юг от Канзас, за да убиват хиляди бизони. Ловците вземаха само кожите, като оставяха кървавите трупове да гният по прериите. На кайовите и команчите им се струваше, че белите хора мразят всичко в природата. „Тази страна е стара — се скара Сатанта на Стареца с гръмотевицата Ханкок, когато се срещнаха във форт Ларнид през 1867 г., — но вие изсичате дърветата и сега тя не струва нищо.“ В Медисин Лодж Крийк той отново се оплака на мирните комисари: „Преди много време тази земя принадлежеше на нашите бащи, но когато вървя нагоре по реката, виждам войнишки лагери по бреговете и. Тези войници секат дърветата ми, убиват бизоните ми и когато виждам това, сърцето ми сякаш се пръска — аз чувствувам скръб.“

През Лятната луна на 1870 г. воините, които бяха останали в резервата, безмилостно подиграваха Ритащата птица за това, че подкрепя земеделието, а не лова. Накрая Ритащата птица не издържа. Той организира боен отряд и покани най-лошите си мъчители — Самотния вълк, Белия кон и стария Сатанк, да го придружат за набег в Тексас. Ритащата птица нямаше масивното мускулесто тяло на Сатанта. Той беше лек, жилав и светлокож. Той може би беше по-чувствителен, защото не беше пълнокръвен кайова — един от дядовците му беше индианец кроу.

Придружен от сто воини, Ритащата птица пресече границата при Ред Ривър и като предизвикателство към войниците във форт Ричардсън, Тексас, умишлено плени един дилижанс. Когато сините куртки излязоха да се бият, Ритащата птица показа, че умело владее военната тактика, като въвлече войниците във фронтална схватка и в същото време изпрати две колони да ударят врага във фланг и в тил. След като тормози войниците осем часа под палещото слънце, Ритащата птица прекъсна боя и победоносно поведе воините си обратно в резервата. Той доказа правото си да бъде вожд, но от този ден работеше само за мира с белия човек.

С настъпването на студеното време много скитащи групи се върнаха обратно в лагерите си близо до форт Сил. Неколкостотин млади кайови и команчи обаче останаха за зимата в прериите. Генерал Гриерсън и Плешивата глава Татъм се скараха на вождовете заради нападенията в Тексас, но не можеха да възразят против сушеното бизонско месо и облеклата, които ловците донесоха със себе си, за да помогнат на семействата си да преживеят още един сезон с оскъдни правителствени дажби.

През зимата около лагерните огньове на кайовите много се говореше за белите хора, които настъпваха от четирите посоки. Старият Сатанк скърбеше за сина си, убит от тексасците същата година. Сатанк донесе обратно костите на сина си и ги постави в специален вигвам върху висока площадка; сега той винаги говореше за сина си като за заспал, а не мъртъв, и всеки ден поставяше храна и вода близо до площадката, за да може момчето да се подкрепи при събуждането си. Вечерите старецът стоеше и гледаше лагерния огън и костеливите му пръсти приглаждаха сивите мустаци. Той като че очакваше нещо.

Сатанта не се спираше на едно място, говореше постоянно, правеше предложения на другите вождове за това, какво трябва да се предприеме. Отвсякъде се носеха слухове, че железните релси на Железния кон идват в страната на бизоните. Те знаеха, че железницата прогони бизоните от Плат и Смоуки Хил и нямаше да разрешат Железния кон да мине през тяхната страна. Сатанта искаше да разговаря с офицерите от форта и да ги убеди да отведат войниците си да оставят кайовите да живеят така, както са живели винаги — без железен път, който да прогонва бизоните.

Голямото дърво беше по-откровен. Той искаше да отидат някоя нощ във форта, да подпалят сградите и да избият войниците, докато бягат. Старият Сатанк се обявяваше против подобни приказки. Той казваше, че само ще си изхабят думите, ако говорят с офицерите и че дори да избият войниците от форта, на тяхно място ще дойдат други. Белите хора са като койотите — колкото и да ги убиваш, те стават все повече и повече. Ако кайовите искат да прогонят белите мъже от страната си и да спасят бизоните, те трябва да започнат от заселниците, които продължават да заграждат пасищата, да строят къщи, да прокарват железопътни линии и да изтребват дивеча.

Когато настъпи пролетта на 1871 г., генерал Гриерсън изпрати патрули от своите чернокожи войници да охраняват фортовете по Ред Ривър, но воините нямаха търпение да срещнат бизоните и се промъкваха край войниците. Където и да идеха през онова лято по прериите на Тексас, те намираха нови огради, нови ферми и все повече бели ловци на бизони със смъртоносни далекобойни пушки, които унищожаваха намаляващите стада.

А пролетта през Листната луна някои кайовски и команчески вождове предприеха голям ловен поход по северното разклонение на Ред Ривър, като се надяваха да намерят бизони, без да напускат резервата. Те откриха съвсем малко — повечето от стадата бяха далеч в Тексас. Около вечерните лагерни огньове те отново започнаха да обсъждат как белите, и особено тексасците, се опитват да изпратят всички индианци в гроба. Скоро те ще имат Железен кон, който ще бяга по прерията и всички бизони ще изчезнат. Един прочут заклинател на име Маманти, Ходещия по небето, заяви, че за тях е време да отидат на юг в Тексас и да започнат да изпращат тексасците в гроба.

 

 

Те се приготвиха и към средата на май бойният отряд се промъкна край патрулите на Гриерсън и премина през Ред Ривър в Тексас. Сатанта, Сатанк, Голямото Дърво и много други военни вождове бяха в отряда, но набегът бе внушен от виденията на Маманти и следователно водачът беше той. На 17 май Маманти спря воините си на един хълм, който се издигаше над пътя Батърфийлд Трайъл, между фортовете Ричардсън и Белнап. Там те чакаха през нощта и до обяд на следващия ден. Тогава видяха армейски санитарен фургон, охраняван от войници на коне, който пътуваше на изток по пътя. Някои от воините искаха да нападнат, но Маманти отказа да даде сигнал. Той ги увери, че скоро ще дойде много по-богата плячка, може би керван фургони, пълни с пушки и муниции. (Индианците не знаеха, че пътникът във фургона не бе друг, а Великия воин Шърман, който се намираше на инспекционна обиколка по военните постове на Югозапада.)

Както Мамаити беше предсказал, няколко часа по-късно пред погледа им се появи керван от десет товарни фургона. В подходящия момент той даде знак на Сатанта, който държеше готова бойната си тръба. Сатанта изсвири сигнала и воините се втурнаха надолу по склона. Коларите подредиха фургоните в кръг и оказаха отчаяна съпротива, но устремът на кайовите и команчите беше прекалено силен за тях. Воините нахълтаха в кръга от фургони, убиха седем колари и оставиха другите да избягат в един близък гъсталак, докато разграбваха колите. Индианците не намериха карабини или муниции, а само царевица. Те взеха мулетата от фургоните, привързаха ранените си на конете и се отправиха на север през Ред Ривър.

Пет дни по-късно Великия воин Шърман пристигна във форт Сил. Когато генерал Гриерсън му представи Плешивата глава Татъм, Шърман запита агента дали някои от неговите кайови или команчи са отсъствували от резервата през последната седмица. Татъм обеща да проучи.

Малко по-късно някои от вождовете дойдоха от лагерите си, за да получат седмичните си дажби. Ритащата птица, Сатанк, Голямото дърво, Самотния вълк и Сатанта бяха между тях. Агентът Татъм ги повика в канцеларията си. С обичайната си любезна тържественост той запита вождовете дали са чули нещо за нападение на керван фургони в Тексас. Агентът каза, че ако някой от тях знае нещо за това, той би желал да ги чуе да говорят.

Въпреки че набегът бе ръководен от Мамаити, Сатанта веднага се изправи и заяви, че водач е бил той. За тази негова постъпка се дават различни обяснения. Дали го е сторил от суета, от обикновено самохвалство, или е смятал за свой дълг да поеме отговорността като главен вожд? Във всеки случай той използува възможността да упрекне Татъм за начина, по който се отнасят с индианците. „Аз многократно исках оръжия и муниции, но ти не ни даде, и другите ми молби не бяха уважени. Когато говоря, ти не ме слушаш. Белите хора се готвят да построят железопътна линия през страната ни, което ние няма да разрешим. Преди няколко години ни хванаха за косите и ни бутнаха близо до тексасците, където трябва да се сражаваме… Когато генерал Къстър бе тук преди две или три години, той ме арестува и ме държа затворен няколко дни. Но свърши арестуването на индианци и никога няма да се повтори. Заради тези оплаквания преди известно време аз взех около сто от моите воини и вождовете Сатанк, Орловото сърце, Голямото дърво, Големия лък и Бързата мечка… Ние отидохме в Тексас, където пленихме един керван недалеч от форт Ричардсън… Ако някой друг индианец дойде тук и претендира за честта да е водил похода, той ще ви излъже, защото това направих аз.“

Татъм остана външно спокоен след изненадващата реч на Сатанта. Той каза на Сатанта, че няма пълномощия да раздава оръжия и муниции, но че Великия воин Шърман е на посещение във форт Сил и ако вождовете желаят да представят пред него искания за оръжие и боеприпаси, те са свободни да го сторят.

Докато вождовете на кайова обсъждаха дали е разумно да правят съвет с Шърман, Татъм изпрати бележка на генерал Гриерсън, с която му съобщаваше, че Сатанта е признал, че е водил набега срещу кервана фургони и е посочил другите участвували вождове. Малко след като Гриерсън получи бележката и я предаде на Шърман, Сатанта пристигна сам в щаба на форта и поиска да види големия войнишки вожд от Вашингтон. Шърман излезе на широката веранда, ръкува се със Сатанта и му съобщи, че е повикал всички вождове на съвет.

Повечето от призованите вождове дойдоха доброволно, но войниците трябваше да принудят стария Сатанк да присъствува. Голямото дърво се опита да избяга, но бе заловен. Орловото сърце побягна, когато видя войниците да арестуват другите.

Веднага след като вождовете се събраха на верандата, Шърман им съобщи, че арестува Сатанта, Сатанк и Голямото дърво заради убийството на цивилните колари в Тексас. Впоследствие войниците му ще ги изпратят в Тексас, за да бъдат съдени.

Сатанта отметна наметалото си и посегна към пистолета си, като викаше на кайовски, че по-скоро ще умре, отколкото да се остави да го отведат като затворник в Тексас. Шърман спокойно даде команда — капаците и прозорците на верандата се отвориха и дузина карабини бяха насочени към вождовете. Канцеларията на щаба се изпълни с чернокожи войници от Десети кавалерийски полк.

Ритащата птица се изправи, за да протестира: „Ти повика тези мъже, за да ги убиеш — каза той, — но те са мои хора и аз няма да те оставя да ги заловиш. Ти и аз ще умрем тук, сега.“

По това време на мястото на събитията дойде отряд кавалеристи. Докато те заемаха позиции край оградата срещу верандата, Самотния вълк пристигна на кон. Без да обърне внимание на войниците, той небрежно скочи на земята, върза коня си за оградата и остави долу двете си магазинни карабини. Поспря се, за да стегне колана на пистолета си, очите му шареха, а на лицето му бе изписано весело пренебрежение. След това той си вдигна пушките и тръгна към верандата. Когато стигна до стъпалата, подаде пистолета си на най-близкия вожд и извика на кайовски:

— Накарай го да запуши, ако нещо се случи!

Той подхвърли едната карабина на друг вожд, седна на пода на верандата да приготви за стрелба другата си пушка и гледаше дръзко Великия воин Шърман.

Един офицер даде заповед и кавалеристите насочиха готовите си за стрелба карабини. Сатанта вдигна ръце:

— Не, не, не! — извика той. Шърман спокойно заповяда на войниците да свалят пушки.

Беше 8 юни през Лятната луна, когато войниците натовариха тримата вождове във фургони за дългото пътуване до форт Ричардсън. С белезници на ръцете и оковани във верига, Сатанта и Голямото дърво бяха натикани в един фургон, а Сатанк — в друг.

Когато потеглиха от форта с кавалерийска охрана, старият Сатанк започна да пее предсмъртната песен на кайовската му воинска общност:

О, слънце, ти оставаш вечно, но ние, Кантсенко, трябва

да умрем!

О, земя, ти оставаш вечна, но ние, Кантсенко, трябва

да умрем!

Той посочи едно дърво, където пътят извиваше, за да прекоси поток. „Аз никога няма да мина отвъд това дърво“ — извика на кайовски и се зави презглава с одеялото си.

Под одеялото той откъсна месо от ръцете си, докато ги освободи от белезниците. Сатанк извади скрития в дрехите му нож и с отчаян вик се метна върху най-близкия конвоир, намушка го и го изхвърли от фургона. В следващия момент той грабна карабината на един от останалите изненадани войници. Отвън един лейтенант даде команда за стрелба. Залпът свали стария кайова на земята. Фургонът трябваше да спре за един час, докато войниците чакаха Сатанк да умре. След това те хвърлиха трупа му в една канавка край пътя и продължиха за Тексас.

Процесът на Сатанта и Голямото дърво по обвинение в убийство започна на 5 юли 1871 г. в съдебната палата в Джексбъро, Тексас. Съдебните заседатели — фермери и каубои, които носеха пистолети в коланите си, слушаха свидетелските показания в продължение на три дни и признаха обвиняемите за виновни. Присъдата бе смърт чрез обесване. Губернаторът на Тексас обаче се вслуша в предупрежденията, че тази екзекуция може да тласне кайовите към война, и смени присъдата с доживотен затвор в изправителния дом в Хънтсвил.

Така кайовите загубиха своите трима най-изтъкнати водачи. През есента много младежи се измъкваха на малки групи и се присъединяваха към индианците, които живееха стария свободен живот при Ляно Естакадо. Като отбягваха белите ловци и заселници, те следваха стадата бизони между реките Ред Ривър и Канейдиън. С идването на Луната на отлитащите гъски и установиха зимните си лагери в каньона Пало Дуро. Команчите куахади бяха много повече от тази групи индианци и приемаха увеличаващия се брой кайови, които идваха, за да се присъединят към тях.

Самотния вълк бе ловувал с куахадите и вероятно Опис мислил да се присъедини към тях, но в първите месеци на 1872 г. той беше зает в борбата си срещу Ритащата птица за посоката, която кайовите от резервата трябваше да поемат. Ритащата птица и Спъващата се мечка настояваха да следват пътя на белия човек, дори ако това означава да изоставят лова на бизони в Тексас. Самотния вълк беше против тези приказки. Кайовите не могат да живеят без лов на бизони. Ако белите хора упорито настояват индианците да нощуват в границите на резервата, каза той, тогава резерватът трябва да се увеличи до Рио Гранде на юг и Мисури на север.

Това, че силните аргументи на Самотния вълк му спечелиха голяма подкрепа, пролича, когато кайовите го предпочетоха пред Ритащата птица и Спъващата се мечка за техен главен представител в една мисия до Вашингтон. През август Бюрото по индианските въпроси покани делегации на всички размирни племена да посетят Вашингтон за обсъждане на договорните задължения.

Когато извънредният комисар, Хенри Алвърд, пристигна във форт Сил, за да заведе кайовските делегации във Вашингтон, Самотния вълк съобщи на комисаря, че не може да го придружи, докато не разговаря със Сатанта и Голямото дърво. Макар че се намираха в затвора в Тексас, Сатанта и Голямото дърво бяха водачи на племето и във Вашингтон не можеше да се вземе решение без тяхното мнение.

Алвърд се слиса, но като разбра, че Самотния вълк говори сериозно, комисарят се зае с уморителните процедури по уреждане на среща със затворените вождове. Накрая губернаторът на Тексас с огромно нежелание се съгласи да предаде прочутите затворници под временния контрол на армията на Съединените щати. Един много наплашен кавалерийски командир пое охраната на окованите вождове в Далас, Тексас, на 9 септември 1872 г. и тръгна по суша към форт Сил. Кавалерийската охрана бе следвана от груби въоръжени тексасци, които горяха от нетърпение да спечелят слава, като убият Сатанта и Голямото дърво.

Когато керванът наближи форт Сил, командващият офицер така се разтревожи, че изпрати цивилен разузнавач да предупреди кавалерийския командир да отведе затворниците другаде: „Индианците тук, вън и около резервата на форт Сил… са мрачни, опасни и войнствени… Да се доведе Сатанта, техният главен боен вожд, тук в окови и да се очаква връщането му в щатския затвор да мине без неприятности (най-вероятно отчаяно сражение), би било почти невъзможно. Затова аз моля, въпреки че имате изрични заповеди за противното, да не ги водите тук, в резервата, а да ги отведете в крайната спирка на железопътната линия Мисури-Канзас-Тексас.“

Сега комисарят Алвърд трябваше да убеждава кайовите, че срещата със Сатанта и Голямото дърво е уредена в големия град Сейнт Луис. За да отидат там, обясни Алвърд, ще трябва да пътуват с фургони до железопътната линия и да се возят на Железния кон. С охрана от воини недоверчивата кайовска делегация пропътува 165 мили на изток до Атока, Индианската територия, крайна спирка на железопътната линия Мисури-Канзас-Тексас.

В Атока тази приличаща на комична опера история достигна върха си. След като пристигна там с делегацията на Самотния вълк, Алвърд получи писмо от кавалерийския командир, който му съобщаваше, че води Сатанта и Голямото дърво към железопътната гара, за да ги предаде в разпореждане на комисаря. Алвърд се разтревожи от подобна перспектива. Железопътната гара бе отдалечено място и комисарят се страхуваше, че ако Сатанта изведнъж се появи там, емоционалните реакции на индианците могат да направят положението неконтролируемо. Той спешно върна пратеника при кавалерийския командир с молба да задържи затворниците скрити в дъбовите гъсталаци, докато той изпрати делегацията на кайовите за Сейнт Луис.

Накрая в Сейнт Луис на 29 септември в специална стая в Еверет Хаус Сатанта и Голямото дърво празнуваха заедно със Самотния вълк, който беше измислил всичко това, временната си свобода. Комисарят Алвърд описа срещата им като „много впечатляващ и трогателен случай“, но той явно не схвана, че вождовете на кайовите успяха да свършат важна работа. Преди връщането на Сатанта и Голямото дърво в затвора Самотния вълк знаеше точно какво трябва да прави по време на мисията си във Вашингтон.

Едновременно с кайовите във Вашингтон пристигнаха и няколко други индиански делегации — някои второстепенни апачески вождове, една група арапахи и няколко команчи. Команчите куахади, които бяха основната сила на племето, не искаха да изпращат никого. Десет мечки представляваше клона ямпарика, а Тосави — пенатеките.

Държавните служители във Вашингтон подготвиха за индианците такава програма: голяма разходка, демонстрация на военната мощ на правителството, неделна проповед с преводачи, осигурени от методистката църква, и прием при Великия баща Юлисис Грант в Източната зала на Белия дом. След като размениха цветисти речи, изпълнени с обичайните ласкателства, комисарят по индианските въпроси Франсис Уокър уреди среща с кайовите и команчите. Той им даде изненадващ ултиматум: „Първо, кайовите и команчите, представени тук, трябва до 15 декември да установят лагера си най-много на десет мили от форт Сил и агенцията. В лагера трябва да са всички вождове, водачи, воини и семействата в пълен състав. Те трябва да останат там до пролетта, без да създават никакви неприятности, а след това не бива да напускат мястото без съгласието на своя агент.“

По-нататък той каза, че команчите куахади и другите отряди, които са отказали да изпратят представители във Вашингтон, скоро ще разберат, че войските на съединените щати са получили нареждане да започнат бойни действия срещу тях. Освен това всички индианци, които не стануват на десет мили от форт Сил към 15 декември, ще бъдат смятани за врагове на правителството на Съединените щати и войниците ще ги убиват, където ги срещнат.

Десет мечки и Тосави отговориха, че техните команчи ще направят това, което Великия баща иска от тях, но Самотния вълк изрази съмнение, че ще може да накара всички кайови да изпълнят подобна заповед. Сатанта и Голямото дърво, обясни той, са бойните вождове на племето и докато тексасците ги държат в затвора, много от младите воини ще водят война. Мир може да се постигне само ако Сатанта и Голямото дърво бъдат освободени и се върнат в резерват, където ще могат да възпират младежите от набези в Тексас.

Това условие, естествено, бе измислено по време на „много впечатляващия и трогателен случай“ — срещата на кайовските вождове в Сейнт Луис. Ходовете на Самотния вълк бяха достойни за опитен дипломат. Комисарят Уокър нямаше власт да разпореди на губернатора на Тексас да освободи Сатанта и Голямото дърво, но накрая той трябваше да обещае свобода на вождовете, за да се съгласи Самотния вълк да подпише неговия ултиматум. Освен това Самотния вълк постави срок за освобождаването — не по-късно от края на идната Луна на цветните пъпки и началото на Луната на листата или към края на март 1873 г.

Един от резултатите от посещението във Вашингтон бе пълното откъсване на Десет мечки от команчите. Докато Самотния вълк се върна в резервата като герой, Десет мечки бе направо забравен. Болен и изтощен, старият поет на прериите се предаде и умря на 23 ноември 1872 г.

— Освен сина му — казва директорът на училището в агенцията Томас Бати — всичките му хора го изоставиха.

Междувременно, както комисарят Уокър предупреди, армията започна да издирва свободните команчи куахади по Ляно Естакадо. От форт Ричардсън Четвърти кавалерийски полк обикаляше по горните разклонения на река Ред Ривър. Тези кавалеристи командуваше Рендъл Макензи — жилав, раздразнителен Орлов вожд с бакенбарди. Команчите го наричаха Мангохеуте, Трите пръста (бе загубил показалеца си през Гражданската война). На 29 септември край река Маклилънс Крийк разузнавачите на Трите пръста откриха голямото команческо село на Мечока. Индианците бяха заети със сушене на месо за зимата. Като атакуваха в галоп, войниците превзеха селото, убиха двадесет и трима команчи, плениха 120 жени и деца и почти цялото стадо — повече от хиляда мустанга. След като изгори 262 вигвама, Макензи се върна надолу по течението и спря на нощен бивак. Междувременно стотици воини, които се бяха оттеглили при атаката, отидоха в съседно команческо село. С взети назаем мускети и нови подкрепления те извършиха внезапно пищно нападение срещу кавалеристите.

„Ние си взехме всички коне, а също и някои от войнишките“ — казва впоследствие един от воините. Но те не успяха да спасят пленените жени и деца и след като Макензи ги отведе във форт Сил, Мечока и някои други куахади се явиха в резервата, за да бъдат заедно със семействата си. Главната сила на куахадите обаче все се бродеше свободно с бизоните, продължаваше да набира подкрепления от другите югозападни племена и под ръководството на един двадесет и седем годишен метис, Куана Паркър, беше по-безпощадна от всякога.

 

 

С първите признаци на пролетта през 1873 г. кайовите започнаха да се подготвят за голямо тържество по повод завръщането на Сатанта и Голямото дърво. През цялата зима Плешивата глава Татъм използува цялото си влияние, за да попречи на освобождаването на вождовете, но комисарят по индианските въпроси успя да се наложи. Татъм подаде оставка и Джеймс Хауърт го смени. Луната на цветните пъпки премина и Луната на листата настъпи и тогава Самотния вълк започна да призовава на война с тексасците, ако те откажат да освободят вождовете. Ритащата птица помоли воините да бъдат търпеливи — губернаторът на Тексас имал проблеми с мразещите индианците заселници. Накрая, през Луната, когато рогата на елените падат (август), държавни служители от Вашингтон уредиха Сатанта и Голямото дърво да бъдат прехвърлени във форт Сил като затворници. Малко по-късно самият губернатор на Тексас се върна от голям съвет.

 

 

В деня на съвета Сатанта и Голямото дърво получиха разрешение да присъстват под войнишка охрана. Губернаторът откри разискванията, като каза на кайовите, че те трябва да се заселят във ферми близо до агенцията, че трябва да получават дажбите си и да се явяват за проверка веднъж на три дни; не трябва да разрешават на младежите си да вършат набези в Тексас; трябва да предадат оръжието и мустангите си и да отглеждат царевица, както подобава на цивилизовани индианци.

— Междувременно — продължи той — Сатанта и Голямото дърво ще останат в караулното помещение, докато командуващият форт Сил не бъде задоволен от изпълнението на тези условия.

Самотния вълк говори първи:

— Вие вече смекчихте сърцата ни, като върнахте тези затворници. Направете още едно добро, освободете ги днес!

Но губернаторът не отстъпваше:

— Няма да променя условията — отговори той и съветът завърши.

Самотния вълк бе горчиво разочарован. Условията бяха прекалено сурови, а вождовете оставаха затворници.

— Аз искам мир — каза той на Томас Бати, училищния директор. — Работих упорито за това. Вашингтон ме изигра — не удържа думата си пред мен и народа ми, не изпълни обещанията си и сега на нас не ни остава нищо друго освен войната. Зная, че война с Вашингтон означава унищожаване на народа ми, но нас ни тласкат към това. По-добре да умрем, отколкото да живеем.

Дори Ритащата птица бе оскърбен от исканията на губернатора:

— Сърцето ми е като камък, в него няма меко място. Аз поех ръката на белия човек, като мислех, че той е приятел, но той не е такъв. Правителството ни измами. Вашингтон е скапан.

Бати и новият агент Хауърт разбираха, че кръвопролитието, дори откритата война са неизбежни, ако губернаторът не направи жест на добра воля, като освободи Сатанта и Голямото дърво от караулното. Те отидоха при него, обявиха му положението и твърдо настояха за отстъпки. Късно същата нощ губернаторът изпрати послание до Самотния вълк и другите вождове, като ги покани на съвет сутринта. Кайовите приеха, но преди да изгрее слънцето, вече бяха решили, че няма да слушат повече празни обещания. Те се явиха на съвета в пълно въоръжение, с воини, разположени близо до караулното помещение, и бързи коне, готови за бягство.

Губернаторът на Тексас забеляза всичко това. Той говори кратко, каза, че е сигурен, че кайовите ще изпълнят своята част от сделката, и съобщи, че освобождава условно Сатанта и Голямото дърво и ги предава на агенцията. Вождовете бяха свободни. Самотния вълк спечели нова безкръвна победа.

През Луната на падащите листа Сатанта се върна в своя боядисан в червено вигвам, украсен с червени флагчета, които се развяваха на върховете на коловете над отворите за дима. Той си даде червеното жреческо копие на стария приятел Бялата птица и заяви, че не иска повече да бъде и вожд. Единственото му желание е да е свободен и щастлив и да кръстосва прериите. Той изпълни обещанието да стои близо до агенцията и през есента не отиде заедно с младежите на лов за бизони в Ляно Естакадо.

През Луната на отлитащите гъски бели разбойници от Тексас нападнаха стадата на кайовите и команчите и откраднаха двеста от най-хубавите им мустанги. Отряд воини тръгна да ги преследва, но успя да стигне само няколко животни, преди тексаските крадци да прекосят Ред Ривър.

Скоро след това една група от девет млади кайови и двадесет и един команчи реши да се отправи на юг за коне в замяна на откраднатите. Те не искаха да създават неприятности на Сатанта и Голямото дърво като нападат тексасците, и тръгнаха към Мексико. Като се държаха настрана от поселищата, те бързо изминаха петстотин мили и прекосиха Рио Гранде между Игъл Пас и Ларедо. В Мексико те извършиха набези срещу големи скотовъдски стопанства, докато не събраха приблизително същия брой коне, какъвто тексасците бяха откраднали от тях. Но за да вземат конете, те трябваше да убият няколко мексиканци, а на връщане убиха и двама тексасци, които се опитаха да ги спрат. Тогава сините куртки се хвърлиха да ги преследват и по време на сражение в движение недалеч от форт Кларк девет от младите индианци паднаха убити. Между тях бяха Тауанкия и Гитап — синът и племенникът на Самотния вълк.

Беше средата на зимата, когато останалите живи се върнаха във форт Сил. За загубата на най-храбри си младежи кайовите и команчите започнаха траур. От скръб по сина си Самотния вълк си отряза косите, изгори вигвама си, уби конете си и се закле да отмъсти на тексасците.

През пролетта на 1874 г., щом тревата в прерията позеленя, Самотния вълк организира отряд, който да навлезе в Тексас и да намери телата на Тауанкия и Гитан. Тъй като в резервата ги следяха много строго, кайовите не запазиха похода си в тайна и щом прекосиха Ред Ривър, колони сини куртки се спуснаха да ги пресрещнат — от фортовете Кончо, Макавет и Кларк. Самотния вълк съумя да избегне някак всичките си преследвачи. Отрядът стигна до мястото на погребението, взе телата на сина и племенника и зави на север към Ляно Естакадо. Повечето от тях пристигнаха до Ред Ривър тъкмо навреме и научиха за един много важен танц на слънцето, който щеше да се състои в Елк Крийк.

Много години кайовите канеха своите приятели команчи да присъствуват на техните танци на слънцето, но команчите винаги идваха като зрители и никога не бяха организирали подобен ритуал. През пролетта на 1874 г. те поканиха кайовите да гостуват на техния първи танц на слънцето и да им помогнат да решат как да постъпят с белите ловци на бизони, които унищожаваха стадата в Ляно Естакадо. Ритащата птица отказа да приеме поканата. Той бе чул, че куахадите организират танц на слънцето, но те бяха врагове на правителството и Ритащата птица убеди своите хора да си останат по лагерите и да чакат до юли своя танц на слънцето. Но Самотния вълк, който беше още в траур по сина си и беше ядосан на белите мъже, че му отказаха да върне костите на момчето за подходящо погребение, реши да заведе хората си при команчите за танца на слънцето. Сатанта отиде с него. Условно освободеният вожд не виждаше защо да не присъства на един команчески ритуал в границите на резервата — това би било много любезно. Много куахади пристигнаха в Елк Крийк, яздейки от Ляно Естакадо с лоши новини за стадата бизони. Белите ловци и хората, които одираха кожите, бяха навсякъде, а вонята на гниещите трупове разваляше дори и вятъра на прериите. Като индианците изпращаха в гроба и големите стада.

(От 3 700 000 бизони, унищожени от 1872 до 1874 г., само около 150 000 бяха убити от индианците. Когато загрижени тексасци запитаха генерал Шеридан не трябва ли да се направи нещо, за да се спре пълното унищожаване на бизоните от белите ловци, генералът отговори: „Оставете ги да убиват, да одират кожите и да продават, докато не унищожат бизоните, защото това е единственият начин да се стигне до траен мир и да се разчисти пътят за цивилизацията.“)

Свободните куахади не искаха да бъдат част от цивилизацията, която напредва, като унищожава полезни животни. На танца на слънцето на команчите един куахадски пророк на име Изатай говори за война и спасяване на бизоните. Изатай бе мъж с голяма магична сила — говореше се, че той може да повръща цели фургони с муниции и че има силата да спира куршумите на белите мъже посред полета им.

Куана Паркър, младият боен вожд на куахадите, също говори за война, с която да прогонят белите ловни от пасищата. Той предложи първо да се удари базата на ловците — търговският пункт до река Канейдиън, известен като Ъдоуби уолс.

Преди да завърши танцът на слънцето, от своя резерват на север пристигна отряд шайени и арапахи. Те бяха много разгневени, защото бели конекрадци отвлекли петдесет от най-добрите им мустанги. Те подозираха, че крадците са били ловци на бизони. Когато чуха плана на Куана за нападение срещу белите ловци в Ъдоуби уолс, те решиха да се присъединят към куахадите. Самотния вълк, Сатанта и техните кайовски воини също изразиха готовност да се сражават. Според тях да се спасят бизоните от унищожаване беше много по-необходимо, отколкото да се подчиняват те, индианците, на дребнавите правила на резервата. В края на краищата, нима белите ловци не нахлуваха в ловните полета за бизони, които договорите бяха отредили само за индианците? Ако войниците не искаха да прогонят ловците, както трябваше да постъпят, тогава това следваше да направят индианците.

През отиващата си Лятна луна общо седемстотин воини на коне се отправиха на запад от Елк Крийк. По пътя Изатай направи заклинания и окуражаваше воините:

— Онези бели мъже не могат да ви убият — казва още той. — С моите заклинания ще спра куршумите им, когато нападнете, вие ще ги избиете всички.

Преди изгрев-слънце на 27 юни воините се приближиха плътно до Ъдоуби уолс и се подготвиха за мощна атака, която да унищожи всички ловци на бизони в базата им. „Ние атакувахме много бързо, като вдигахме облаци прах“ — казва впоследствие Куана Паркър. Земята бе осеяна от дупките на прерийните кучета и копитата на някои от мустангите попадаха в тях. Конете падаха и се търкаляха заедно с боядисаните си ездачи. Индианците срещнаха двама ловци, които се опитваха да избягат с фургона, като убиха и скалпираха и двамата. Стрелбата и тропотът на копитата разтревожиха белите мъже в паянтовите им постройки. Те откриха огън с далекобойните си пушки за лов на бизони. Индианците се оттеглиха и започнаха своята традиционна кръгова атака, като отделни воини връхлитаха, за да хвърлят копия или да стрелят в прозорците.

„Аз стигнах до паянтовите постройки с един друг команч — казва Куана. — Пробихме дупка в покрива, за да стреляме.“ На няколко пъти индианците се оттегляха да атакуват отново, като се надяваха да накарат ловците да изстрелят всичките си куршуми. При една от тези атаки конят на Куана бе застрелян под него и докато той търсеше прикритие, куршум засегна рамото му. Той пропълзя в един сливак и по-късно бе спасен.

„Ловците на бизони бяха прекалено силни за нас признава един от команческите воини. — Те се криеха зад кирпичените стени. На пушките си имаха мерници… Един от нашите бе съборен от коня си от заблуден куршум, изстрелян от около една миля разстояние. Той бе зашеметен, но остана жив.“

Рано следобед нападателите се оттеглиха извън обсега на мощните пушки за лов на бизони. Петнадесет воини бяха мъртви; много други — сериозно ранени. Индианците изляха яда и разочарованието си върху Изатай, който им бе обещал закрила срещу куршумите на белите мъже и голяма победа. Един ядосан шайен започна да шиба Изатай с плетения си бич и няколко други воини се готвеха да се присъединят към него, но Куана спря побоя. „Позорът на Изатай е достатъчно наказание — каза той.“ От този ден насетне Куана Паркър никога вече не повярва на заклинател.

След като вождовете се отказаха от безполезната обсада на Ъдоуби уолс, Самотния вълк и Сатанта отведоха воините си обратно към северното разклонение на Ред Ривър, за да присъствуват на танца на слънцето на кайовите. Естествено, те поканиха своите команчески и шайенски приятели да присъствуват. Това лято в центъра на тържествата на кайовите беше отпразнуването на връщането на Сатанта и Голямото дърво в резервата. Куахадите и шайените се скараха на хората от резервата за това, че празнуват, докато белите ловци нашественици унищожават бизонските им стада. Те призоваха всички кайови да се присъединят към войната за спасяването на бизоните.

 

 

Ритащата птица не искаше да ги слуша. Веднага след танца на слънцето той бързо събра последователите си и се върна в агенцията. Самотния вълк и хората му обаче бяха убедени, че дългът ги зове към решителните куахади.

Този път Сатанта не се присъедини към Самотния вълк. Като реши, че достатъчно дълго е предизвиквал късмета си, общителният, деен вожд без желание се запъти обратно към форт Сил. По пътя той поведе семейството си и няколко приятели надолу по река Рейни Маунтин Крийк на посещение в резервата Уичита, за да търгува с отглеждащите царевица индианци. Лятото беше приятно и той не бързаше да се връща във форт Сил, за да се явява на проверки и да получава дажби.

Към края на лятото изглеждаше, че в прериите всичко върви наопаки. Ден след ден слънцето изгаряше сухата земя и я правеше още по-суха, потоците спряха да текат, големи облаци скакалци се спускаха от оловното небе и поглъщаха прегорялата трева. Ако такова време бе дошло по тези земи преди няколко години, тропотът на милиони бизони, неистово търсещи води, би разтърсвал прерията. Но сега стадата ги нямаше, останала бе безкрайна пустиня, пълна с кости, черепи и гниещи копита. Повечето от белите ловци си заминаха. Отряди команчи, кайови, шайени и арапахи кръстосваха безспирно, ала срещнаха няколко малки стада. Повечето индианци трябваше да се върнат в резерватите, за да не гладуват.

В агенциите всичко бе объркано. Армията и Бюрото по индианските въпроси бяха в конфликт. Доставките не пристигаха. Някои агенти задържаха дажбите, за да накажат индианците, че бродят насам-натам без разрешение. Тук и там избухваха конфликти — воини и войници си разменяха изстрели. Към средата на юли половината от регистрираните в агенцията на форт Сил кайови и команчи бяха напуснали. Като че под влиянието на някаква тайнствена сила последните живеещи от бизоните племена бяха привлечени в сърцето на последното убежище на бизоните — местността Чайнабери Трийс в каньона Пало Дуро.

Пало Дуро не се забелязваше от равното. Каньонът беше извита пропаст, разсичаща прерията, оазис на извори, водопади и потоци, които поддържаха върбите и тревата зелени и сочни. В каньона можеше да се влезе само по няколко пътеки, прокарани от стадата бизони. Коронадо бе идвал тук през шестнадесетото столетие, но оттогава само няколко бели мъже бяха виждали или знаеха за съществуването на каньона.

Към края на лятото на 1874 г. индианците и бизоните намираха убежище там. Индианците убиваха само толкова животни, колкото да задоволят нуждите си за зимата. Те изрязваха внимателно месото и го сушаха на слънце, складираха костния мозък и подкожната тлъстина, обработваха сухожилията за корди на лъкове и нишки, от рогата правеха лъжички и чаши, а изплитаха въжета и колани от гривите, щавеха кожите за стени на вигвами, облекла и мокасини.

Преди започването на Луната на жълтите листа дъното на каньона край рекичката беше гора от вигвами на кайови, команчи и шайени — всички добре снабдени с храна до пролетта. Почти две хиляди коне пасяха заедно с бизоните тучната трева. Без страх жените отиваха да си вършат работата, а децата играеха край потоците. За Куана и куахадите това бе животът, който винаги бяха водили. За Самотния вълк, кайовите и другите бегълци от агенцията това бе начало на нов живот.

Такова предизвикателство към белия човек беше, естествено, нетърпимо за властите на изпразващите се резервати. Непримиримите куахади и техните съюзници едва бяха установили скритите си поселища за зимата, когато Великия воин Шърман започна да издава бойни заповеди. През септември на поход тръгнаха пет колони сини куртки. От форт Додж Мечото палто Нелсън Майлс удари на юг, от форт Кончо Трите пръста Макензи потегли на север. От форт Баскъм, Ню Мексико, майор Уилям Прайс тръгна на изток; от фортовете Сил и Ричардсън поеха полковниците Джон Дейвидсън и Джордж Бюел. Хиляди сини куртки, въоръжени с магазинни пушки и артилерия, бяха по следите на неколкостотин индианци, които искаха само да спасят бизоните си и да изживеят живота си на свобода.

Като използваха наемни разузнавачи индианци тонкави, кавалеристите на Макензи откриха голямото село в Пало Дуро на 26 септември. Кайовите на Самотния вълк понесоха яростта на първата атака. Макар и изненадани, воините се държаха достатъчно дълго, за да могат жените и децата да избягат, след което и те се оттеглиха под закрилата на гъстия облак барутен дим. Войниците на Макензи се придвижваха нагоре по реката, подпалваха вигвамите и унищожаваха зимните запаси на индианците. Към края на деня те наловиха повече от хиляда мустанга. Макензи заповяда на сините куртки да отведат животните в долината Туле и там да ги избият. Хиляда мъртви коне останаха за кръжащите лешояди.

Индианците се разпръснаха в прерията, без коне, без храна, дрехи или подслон. Хиляди сини куртки, идващи от четирите посоки, системно издавяха индианците, войнишките колони се пресрещаха и разделяха, докато хванаха ранените воини, после възрастните, после жените и децата.

Самотния вълк и 252 кайови се спасиха, но накрая и те не можеха да бягат повече. На 25 февруари 1875 г. се явиха във форт Сил и се предадоха. След три месеца Куана доведе куахадите.

В бъркотията на тези военни действия условно освободените вождове Сатанта и Голямото дърво избягаха от резервата. Когато стигнаха до агенцията на шайените, те се предадоха доброволно, но бяха оковани във вериги и затворени в караулното помещение.

Във форт Сил вкарваха всички предали се индианци в заградено пространство, където войниците ги обезоръжаваха. А малкото лични вещи, които воините носеха, белите натрупваха на купчини и изгаряха. Извеждаха в прерията конете и мулетата и ги застрелваха. Вождовете и воините, подозирани, че носят отговорност за напускането на резервата, заключваха в килии или затваряха зад високите стени на една работилница за приготвяне на лед, останала без покрив. Всеки ден им хвърляха парчета сурово месо като на животни в клетка.

От Вашингтон Великия воин Шърман разпореди пленниците да бъдат осъдени и наказани. Агентът Хауърт призова за снизхождение към Сатанта и Голямото дърво. Шърман нямаше нищо против Голямото дърво, но помнеше предизвикателството на Сатанта и затова нареди да го върнат в затвора в Тексас.

Понеже военните власти не можеха да решат кого от многобройните пленници да накажат, те заповядаха на Ритащата птица да избере двадесет и шест кайови за заточение в подземните тъмници на форт Марион, във Флорида. Макар че задачата не бе от приятните, Ритащата птица се подчини. Той знаеше, че ще трябва да изпрати Самотния вълк, Женското сърце, Белият кон и Маманти (Ходещия по небето) заради набезите им в Тексас. Останалите, които той избра, бяха неизвестни воини и няколко мексикански пленници, израснали в племето.

Дори при това положение Ритащата птица загуби поддръжката на последователите си заради участието му в осъждането на хора от неговото племе. „Аз съм като камък, строшен и захвърлен — каза той на Томас Бати. — Едната част хвърлена тук, другата — там.“

В деня, когато натовариха окованите затворници във фургони за дългото им пътуване към Флорида, Ритащата птица дойде да се сбогува с тях. „Аз скърбя за вас — каза той, — но заради упоритостта ви не успях да ви спася от неприятности. Ще трябва да понесете наказание от правителството. Правете заклинания. Това няма да е задълго. Аз ви обичам и ще работя за вашето освобождаване.“

Маманти (Ходещия по небето) отговори презрително: „Ти оставаш свободен, голям човек при белите. Но ти, Ритаща птицо, няма да живееш дълго. Аз ще се погрижа за това.“

Два дни по-късно, след като изпи чаша кафе във вигвама си близо до поста, Ритащата птица умря загадъчно. След три месеца, във форт Марион, Маманти умря също тъй внезапно, като научи за смъртта на Ритащата птица. Кайовите казаха, че заклинателят сам е поискал смъртта си, защото е използувал силата си, за да унищожи човек от племето. Три години след това, гаснещ в затворническата болница в Тексас, Сатанта се хвърли от един висок прозорец и намери свободата в смъртта си. Същата година Самотния вълк, излекуван от малария, получи разрешение да се върне във форт Сил, но и той умря, преди да измине година.

Великите вождове си отидоха. Могъщата сила на кайовите и команчите беше прекършена. Бизоните, които те се опитаха да спасят, бяха изчезнали. Всичко това се случи за по-малко от десет години.