Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (19)

Глава седемнадесета
Последните вождове на апачите

1880 г.

1 юни. Населението на Съединените щати достига 50 155 783 души.

 

1881 г.

4 март. Джеймс Гарфийлд встъпва в длъжност като президент. 13 март. В Русия нихилисти убиват цар Александър. 2 юли. Наемен убиец стреля срещу Гарфийлд. Президентът умира на 19 септември. Честър Артър става президент.

 

1882 г.

3 април. Джеси Джеймс е прострелян и убит в Сейнт Джоузеф, Мисури. 4 септември. Едисън запалва първите електрически лампи в Нюйоркската централна гара. Излиза „Хъкълбери Фий“ от Марк Твен.

 

1883 г.

24 март. Установена е първата телефонна връзка между Ню Йорк и Чикаго. З ноември. Върховният съд на САЩ решава, че американският индианец е по рождение чужденец и зависим. Излиза „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън.

 

1884 г.

Януари. Русия премахва поголовния данък — последен остатък на крепостничеството. 13 март. В Судан започва обсадата на Хартум.

 

1885 г.

26 януари. Махди превзема Хартум. Генералният губернатор Чарлз Джордж Гордън е убит. 4 март. Гроувър Кливлънд става първият президент демократ след Гражданската война.

 

1886 г.

1 май. Обща стачка с искане за осемчасов работен ден обхваща Съединените щати. 4 май. Анархисти хвърлят бомба на площад Хаймаркет Скуеър, Чикаго, като убиват седем души и раняват шестдесет. 28 октомври. На остров Бедло е издигната статуята на свободата. 8 декември. Създава се Американската федерация на труда.

Аз живеех мирно със семейството си, имах достатъчно за ядене, спях добре, грижех се за хората си и бях съвсем доволен. Не зная откъде дойдоха тези лоши разкази. Там ние бяхме добре и народът ми беше добре. Не съм убивал кон или човек, американец или индианец. Не зная какво става с хората, които отговарят за нас. Те знаят, че това е така и въпреки това казват, че съм лош човек — най-лошият тук, но какво съм извършил? Живеех мирно със семейството си под сянката на дърветата, правех точно това, което генерал Крук ми нареди, и се опитвах да следвам съвета му. Искам сега да знам кой е заповядал да ме арестуват. Аз се молих на светлината и тъмнината, на бога и на слънцето да ме оставят да живея тук спокойно със семейството си. Не зная защо хората говорят лошо за мен. Много често във вестниците се появяват разкази, че трябва да бъда обесен. Не искам повече това. Когато човек се мъчи да върши добри дела, такива истории не бива да се пишат във вестниците. Сега от моите хора са останали много малко. Те са извършили някои лоши неща, но аз искам да ги изтрием и нека никога да не говорим отново за тях. Останахме много малко.

Гойатлай (Херонимо)

 

 

След смъртта на Кочис през 1874 г. най-големият му син Таса стана вожд на чирикахуаите, а Таглито (Том Джефърдс) продължи да бъде агент на резервата Апач Пас. За разлика от баща си Таса не бе в състояние да държи в подчинение всички чиракахуаи. За няколко месеца те се разделиха на групи и въпреки усилията на Таса и Джефърдс набезите, които Кочис строго забрани, се възобновиха. Поради близостта на резервата на чирикахуаите до Мексико той се превърна в спирка и убежище на нападащите отряди на апачите, които се движеха между Аризона и Мексико. Без да губят време, алчните за земя заселници, собственици на мини, и политици поискаха изселването на всички чиракахуаи в някое друго място.

Към 1875 г. индианската политика на правителството на Съединените щати бе насочена към съсредоточаването на племената било в Индианската територия, било в големи местни резервати. Уайт Маунтин в Източна Аризона с неговите 2,5 милиона акра земя бе по-голям от всички останали апачески резервати в югозапада, взети заедно. Неговата агенция Сан Карлос беше вече административен център за седем апачески отряда и когато длъжностните лица във Вашингтон започнаха да получават доклади за спречквания в резервата на чирикахуаите, те разбраха, че имат отличен повод да изселят чирикахуаите в Сан Карлос.

Офицерите смятаха агенцията, разположена там, където реките Сан Карлос и Хила се събират, за място на ужасна и пълна с неудобства служба. „Чакълеста равнина — писа един от тях, — която се издига на около тридесет фута над речното дъно, осеяна тук-там с мръсните кирпичени сгради на агенцията. Мършави, унили и редки редици тополи, изкривени и почти без листа, никнат по коритата на потоците. Валежите са толкова редки, че когато вали, е цяло събитие. Почти непрекъснато над равнината се носят сухи, горещи, носещи прах и чакъл ветрове и я лишават от всяко подобие на растителност. През лятото температура от 110° на сянка^[1] се смята за хладно време. През останалите годишни времена, комари и разни насекоми… летят с милиони.“

Агент на поста през 1875 г. бе Джон Клъм, който няколко месеца преди това спаси Ескиминсин и неговите аравайпи от Кемп Грант и им помогна да се издържат сами на напояваните земи край река Хила. С обичайната си упоритост Клъм принуди военните да се оттеглят от обширния резерват Уайт Маунтин, смени войските с рота апачи, които изпълняваха полицейска служба в собствената си агенция и създаде апаческа съдебна система за нарушителите. Макар че началниците на Клъм се отнасяха с подозрение към необичайните му методи, които разрешаваха на индианците сами да вземат решения по интересуващите ги въпроси, те не можеха да оспорят успеха му за запазване на спокойствието в Сан Карлос.

На 3 май 1876 г. агентът Клъм получи телеграма от комисаря по индианските въпроси, с която му заповядваха да отиде в резервата на чирикахуаите, за да поеме ръководството над индианците там, да освободи от длъжност агента Джефърдс и да изсели чирикахуаите в Сан Карлос. Неприятното поръчение не предизвика ентусиазъм у Клъм — той се съмняваше, че свободолюбивите чирикахуаи ще свикнат с регламентирания живот в резервата Уайт Маунтин. Като настоя армията да държи кавалерията си на разстояние, Клъм поведе индианската полиция към Апач Пас, за да осведоми чирикахуаите за насилственото им изселване. Той с изненада установи, че Джефърдс и Таса са готови да сътрудничат. Подобно на баща си Кочис Таса искаше да запази мира. Ако чирикахуаите трябваше да напуснат родината си и да отидат в Уайт Маунтин, за да има мир, те щяха да го сторят. Само около половината чирикахуаи обаче се придвижиха до Сан Карлос. Когато армията влезе в изоставения резерват, за да излови отклонилите се, повечето от тях избягаха през границата в Мексико. Между водачите им беше един четиридесет и шест годишен апач бедонкох, който като млад се бе съюзил с Мангас Колорадо, след това бе следвал Кочис, а сега се смяташе за чирикахуа. Това бе Гойатлай, известен на белите хора повече като Херонимо.

Макар че чирикахуаите, които се изселиха доброволно в Сан Карлос, не изпитваха същите топли чувства към агента Клъм като някои други апачески отряди, те не му създаваха неприятности. По-късно, през лятото на 1876 г., когато Клъм получи разрешение от Бюрото по индианските въпроси да заведе двадесет и двама апачи на обиколка по Изтока, той покани Таса да вземе участие. За нещастие, докато групата бе във Вашингтон, Таса умря внезапно от пневмония и бе погребан в гробището на Конгреса. При завръщането на Клъм в Сан Карлос срещу него се изправи Найче, по-малкият брат на Таса. „Ти отведе брат ми надалеч — каза Найче. Той бе здрав и силен, но ти се върна без него и казваш, че е умрял. Аз не зная. Мисля, че може би ти не си се грижил добре за него. Ти си позволил да го убият злите духове на бледоликите. Сърцето ми е пълно с мъка.“

Клъм се опита да успокои Найче, като помоли Ес-киминсин да разкаже за смъртта и погребението на Таса, но чирикахуаите останаха изпълнени с подозрения. Без съветите на Таглито Джефърдс те не бяха сигурни доколко могат да имат доверие в Джон Клъм или в някой друг бял човек.

През зимата на 1876–77 г. техните близки от Мексико от време на време се промъкваха в резервата с новини за събитията на юг отвъд границата. Говореха, че Херонимо и отрядът му нападат старите им врагове — мексиканците, и събират големи стада добитък и коне. През пролетта Херонимо докара откраднатите животни в Ню Мексико, продаде ги на бели животновъди и купи нови пушки, шапки, ботуши и много уиски. Тези чирикахуаи се установиха в едно скривалище близо до братовчедите си мимбре, в агенцията Охо Калиенте, където вожд бе Викторио.

 

 

През март 1877 г. Джон Клъм получи от Вашингтон заповед да отиде с апаческата си полиция в Охо Калиенте и да прехвърли намиращите се там чирикахуаи в Сан Карлос. Освен това той трябваше да арестува Херонимо и всички други чирикахуаи „изменници“ в района.

Херонимо разказва впоследствие за това: „От Сан Карлос бяха изпратени две роти разузнавачи. Те изпратиха до мен и Викторио вест да се явим в града. Пратениците не казаха какво искат от нас, но тъй като изглеждаха приятелски настроени, ние помислихме, че искат да се съберем на съвет и отидохме да се срещнем с офицерите. Щом пристигнахме в града, ни посрещнаха войници, обезоръжиха ни и ни заведоха и двамата в щаба, където ни предадоха на военен съд. Те ни зададоха само няколко въпроса и след това Викторио бе освободен, а мен ме осъдиха на затвор в караулното. Разузнавачите ме отведоха в караулното и ме оковаха във вериги. Когато ги попитах защо правят това, те казаха, защото съм напуснал Апач Пас.

Не мисля, че някога съм принадлежал на тези войници в Апач Пас или че е трябвало да ги питам къде да ходя… Държаха ме затворник четири месеца, през което време ме прехвърлиха в Сан Карлос. След това мисля, че е имало друг съд, макар да не съм присъствувал. Всъщност не зная да е имало друг съд, само ми казаха, че е имало, но във всеки случай бях освободен.“

Макар че Викторио не бе поставен под арест, той и повечето апачи от Уорм Спрингс бяха прехвърлени в Сан Карлос през пролетта на 1877 г. Клъм положи усилия да спечели доверието на Викторио, като му даде повече пълномощия, отколкото вождът бе имал в Охо Калиенте. В продължение на няколко седмици изглеждаше, че в резервата Уайт Маунтин ще се развият мирни апачески общности, когато армията неочаквано изпрати рота войници на река Хила (форт Томас). Бе съобщено, че това е превантивна мярка поради съсредоточаването в Сан Карлос на „почти всички най-непокорни индианци в територията.“

 

 

Клъм побесня. Той телеграфира на комисаря по индианските въпроси и поиска пълномощия да екипира допълнителна рота апаческа полиция, която да замести войниците, и настоя военните да се изтеглят. Вестниците от Вашингтон научиха за дръзкото искане на Клъм и го публикуваха. Историята предизвика яростта на Министерството на войната. В Аризона и Ню Мексико цивилните снабдители на армията, които се опасяваха, че войската ще се изтегли и ще загубят изгодни сделки, осъдиха „наглостта и безсрамието“ на двадесет и шест годишния парвеню, който смята, че може да извърши сам това, което няколко хиляди войници не успяха да направят от започването на апаческите войни насетне.

Армията остана в Сан Карлос, а Джон Клъм си подаде оставката. Макар и simpatico, Клъм никога не се научи да мисли като апач, да бъде апач, както направи Том Джефърдс. Той не можеше да разбере вождовете, които се съпротивляваха докрай. Не виждаше в тях героите, които предпочитат смъртта пред загубата на земите си. В очите на Джон Херонимо, Викторио, Нана, Локо, Найче и другите бунтовници бяха хора извън закона, крадци, убийци и пияници — твърде упорити, за да тръгнат по правия (за белите) път.

И тъй, Джон Клъм напусна апачите в Сан Карлос. Той отиде в Тумбстоун, Аризона и основа един критичен вестник „Епитаф“.

Към края на лятото на 1877 г. положението в Сан Карлос се обърка. Макар че броят на индианците се увеличи с неколкостотин, допълнителните доставки се бавеха. Отгоре на всичко новият агент изискваше всички групи да се явят в главната сграда на агенцията, вместо да раздава дажбите по различните лагери. Някои от апачите трябваше да вървят по двадесет мили, а ако старците и децата не бяха в състояние да отидат, те не получаваха дажби. Освен това в североизточната част на резервата бяха навлезли миньори и отказваха да го напуснат. Установената от Клъм система на самоуправление започна да се разпада.

През нощта на 2 септември Викторио изведе своите хора извън резервата и тръгна да се връща към Охо Калиенте. Апаческата полиция започна преследване, залови повечето от конете и мулетата, които индианците от Уорм Спрингс бяха взели от оградените места в Уайт Маунтин, но оставиха хората да се измъкнат. След няколко сражения със собственици на скотовъдни стопанства и войници по пътя Викторио стигна до Охо Калиенте. В продължение на година армията му позволяваше да остане там с хората си под охраната на войниците от форт Уингейт, но в края на 1878 г. дойде заповед за връщането им в Сан Карлос.

Викторио умоляваше офицерите да оставят хората му да живеят в страната, където са родени, и когато разбра, че това няма да стане, извика: „Можете да вземете жените и децата ни във фургоните си, по мъжете няма да дойдат.“

Викторио и около осемдесет от воините му избягаха в планините Мимбрес, за да прекарат там една тежка зима далеч от семействата си. През февруари 1879 г. Викторио и няколко мъже се явиха в поста в Охо Калиенте и предложиха да се предадат, ако армията върне семействата им от Сан Карлос. Армията се забави с решението си няколко седмици и в края на краищата съобщи, че приема компромиса. Апачите от Уорм Спрингс щяха да получат възможност да построят жилищата си в Ню Мексико при условие, че живеят с мескалеросите в Тулароса. Викторио прие и за трети път през последните две години той и хората му щяха да започнат живота си наново.

През лятото на 1879 г. срещу Викторио бяха предявени стари обвинения за кражби на коне и убийства и пазителите на закона влязоха в резервата, за да го арестуват. Викторио избяга и този път реши, че никога вече няма да се остави на благоволението на белите мъже, като живее в резерват. Той бе убеден, че е белязан да бъде убит и че всички апачи са обречени, ако не се отбраняват, както бяха правили в Мексико след идването на испанците.

Като установи твърдината си в Мексико, Викторио започна да набира партизанска армия, „за да воюва вечно“ срещу Съединените щати. Преди края на 1879 г. той водеше боен отряд от двеста мескалероси и чирикахуаи. За да се снабдят с коне и припаси, те нападнаха мексиканските скотовъдни стопанства, а после извършваха дръзки набези в Ню Мексико и Тексас, убиваха заселниците когато и където ги срещнеха и давеха засади на преследващите ги кавалерийски части, след което се втурваха обратно през границата. Докато продължаваха непрекъснатите сражения, омразата на Викторио се задълбочаваше. Той се превърна в безмилостен убиец и изтезаваше и обезобразяваше жертвите си. Някои от последователите му го смятаха за луд и го изоставиха. За главата му бе определена награда от три хиляди долара. Накрая армията на Съединените щати и Мексико решиха да се обединят в последен опит за залавянето му. На 14 октомври 1880 г. мексикански войници обкръжиха отряда на Викторио в хълмовете Трес Кастильос, между Чиуауа и Ел Пасо. Те убиха седемдесет и седем апачи, включително и Викторио, и плениха шестдесет и осем жени и деца. Около тридесет воини избягаха.

 

 

Сред тях бе един воин от племето мимбрес, който бе надхвърлил седемдесетте. Казваше се Нана. Откакто се помнеше, той се бе сражавал срещу говорещите испански бели мъже и говорещите английски бели мъже. В съзнанието на Нана нямаше място за съмнение, че съпротивата трябва да продължи. Той имаше намерение да набере нова партизанска армия, а най-сигурният източник на воини бяха резерватите, където стоици млади хора бяха затворени, без да има какво да правят. През лятото на 1881 г. този набръчкан и покрит с белези от рани дребен апач прекоси Рио Гранде, придружен от шепа последователи.

За по-малко от месец те участвуваха в осем сражения, плениха двеста коня и избягаха обратно в Мексико, преследвани по петите от хиляда кавалеристи. Набезите на Нана бяха далеч от Уайт Маунтин, но тачите там научиха за дръзките подвизи, а армията на свой ред изпрати стотици войници да охраняват резервата.

През септември чирикахуаите в Сан Карлос бяха наплашени от една кавалерийска демонстрация близо лагера им. Носеха се слухове, че армията се готви арестува всички вождове, които някога са били враждебно настроени. Една нощ към края на месеца Херонимо, Ху, Найче и около седемдесет чиракахуаи се измъкнаха от Уайт Маунтин и избягаха на юг към старата си твърдина Сиера Мадре в Мексико.

Шест месеца по-късно (през 1882 г.), добре въоръжени и екипирани, чирикахуаите се завърнаха в Уайт Маунтин. Те бяха решени да освободят всичките си хора, както и всеки апач, който пожелае да се върне с тях в Мексико. Начинанието бе дръзко. Те влязоха в лагера на вожда Локо в галоп и убедиха повечето от останалите чирикахуаи и апачи от Уорм Спрингс да ги последват в Мексико.

Шест роти кавалеристи, командували от полковник Джон Форсайт (преживял боя, когато бе убит Римския нос; виж глава седма), започнаха незабавно преследване. В каньона Хорс Шу Форсайт настигна бягащите апачи, но с блестящо сражение индианците задържаха войската достатъчно дълго, за да може основната група да прекоси границата с Мексико. Там нещастието дойде съвсем неочаквано. Един мексикански пехотен полк случайно попадна на апаческата колона и изкла повечето от жените и децата, които яздеха начело.

Между вождовете и воините, които се спасиха, бяха Лоло, Найче, Чато и Херонимо. Ожесточени, с оредели редици, те скоро обединиха силите си със стария Нана и неговите партизани. На всички тях сега им предстоеше борба на живот и смърт.

Всяка следваща размирица в Уайт Маунтин довеждаше до увеличаване броя на войниците. Навсякъде гъмжеше от тях — форт Томас, форт Апач, форт Боуи, — а всеки нов войник водеше до нови размирици сред апачите в резервата, до повече бягства в Мексико и до неизбежните набези срещу скотовъдците край пътищата за бягство.

За да превърне хаоса в порядък, армията отново се обърна към генерал Джордж Крук — доста различен от човека, който преди десет години напусна Аризона и отиде на север да се бие със сиуксите и шайените. От тях и от понките по време на процеса със Стоящата мечка той бе разбрал, че индианците са човешки същества — една гледна точка, която повечето от колегите му офицери все още не бяха възприели.

На 4 септември 1882 г. Крук пое командуването на Аризонското военно управление в казармите Уипъл и веднага тръгна към резервата Уайт Маунтин. Той проведе съвети с апачите в Сан Карлос и форт Апач, търсеше срещи с отделни индианци и разговаряше с тях на четири очи. „Веднага разбрах, че всички групи на апачите хранят еднакво чувство на недоверие към нашите хора — докладва той. — Много трудно бе изобщо да ги накараме да говорят с мен, по след като преодолях подозренията им, те разговаряха свободно. Те ми казаха,… че са загубили доверие във всички и не знаят на кого и на какво да вярват, че безотговорни хора постоянно им приказват, че ще бъдат обезоръжени, че войските ще ги нападнат в резервата и ще ги изселят от страната, че те бързо са стигнали до извода, че ще бъде по-достойно да умрат, сражавайки се, отколкото да бъдат унищожени по такъв начин“. Крук бе убеден, че апачите от резервата „не само имат най-основателни причини да се оплакват, но и са показали забележително търпение, като все още спазват мира.“

 

 

Още в началото на разследването си той откри, че индианците са били лишавани „от дажбите им и от стоките, които правителството купува за тяхното съществувание и поддръжка, от агенти мошеници и други недобросъвестни бели хора“. Той откри многобройни доказателства, че белите хора са се опитвали да предизвикат апачите към насилия, за да могат да ги прогонят от резервата и да остане земята свободна за разграбване.

Крук заповяда незабавно да се прогонят всички незаконно настанени бели заселници и миньори от резервата, след което поиска от Бюрото по индианските въпроси пълно сътрудничество в провеждането на реформи. Вместо да ги принуждават да живеят близо до Сан Карлос и форт Апач, на отделните групи им разрешиха да си изберат която и да е част от резервата за построяване на къщи и скотовъдци стопанства. Договорите за доставка на сено щяха да се сключват с апачите, а не с белите доставчици. Армията щеше ти закупува всички излишни зеленчуци и царевица, произведени от индианците, като заплаща за тях в брой. От апачите се очакваше да се самоуправляват, да организират собствена полиция и да имат своя съдебна система както по времето на Джон Клъм. Крук обеща, че няма да виждат войници в резервата си, освен ако се установи, че е невъзможно да се контролират сами.

Отначало апачите бяха скептично настроени. Те помнеха жестоките постъпки на Крук от миналото, когато той бе Сивия вълк, преследвал Кочис и чирикахуаите, но скоро откриха, че той смята да държи ни думата си. Дажбите станаха повече, агентите и търговците престанаха да ги мамят, нямаше войници, които да ги малтретират, а Сивия вълк ги окуражаваше да увеличават стадата си и да търсят по-добри места за отглеждане на царевица и боб. Те бяха отново свободни, макар и в пределите на резервата.

Но не можеха да забравят своите роднини, които бяха действително свободни в Мексико, и винаги имаше по няколко младежи, които се измъкваха на юг, и по няколко, които се връщаха с възбуждащи новини за приключения и щастлив живот. Крук също много разпитваше за чирикахуаите и за намиращите се в Мексико апачи от Уорм Спрингс. Той знаеше, че е само въпрос на време те да извършват набег през границата и разбираше, че трябва да е готов да ги посрещне. Напоследък правителството на Съединените щати бе подписало съглашение с правителството на Мексико, разрешаващо на войниците от двете страни да пресичат границата при преследване на враждебно настроени апачи. Той се готвеше да се възползува от това съглашение, като се надяваше, че така ще попречи на цивилните от Аризона и Ню Мексико да го принудят да започне война.

„Много често се случва — казва Крук, — щото граничните вестници… разпространяват всякакви преувеличения и лъжи за индианците, които биват препечатвани във вестници с безупречна репутация и широко разпространение в другите части на страната, докато индианската версия на събитията рядко може да се чуе. По този начин хората в страната получават погрешно впечатление за събитията. И тъй, когато се стигне до въстание, общественото внимание е насочено към индианците и само техните престъпления и жестокости биват осъждани, докато лицата, чиито несправедливости са ги принудили да тръгнат по този път, минават между капките и са най-гласовити в обвиненията си. Никой не знае това по-добре от индианеца и следователно за него е оправдано да не вижда справедливост в едно правителство, което наказва само него, а разрешава на белия човек да го ограбва както си иска.“

Мисълта за нова война с апачите предизвикваше у Крук крайно отвращение. Той съзнаваше, че е практически невъзможно да ги покори в суровата страна, където щяха да се водят боевете. „Като преценим всички засегнати интереси, ние не можем да си позволим да воюваме с тях — признаваше откровено той. — Като нация ние сме доста виновни за съществуващото положение. Следователно ние трябва да ги убедим, че оттук насетне ще бъдем справедливи с тях, че ще ги закриляме от посегателствата на белите хора.“

Крук вярваше, че ще може да убеди Херонимо и другите партизански водачи в своите добри намерения — не като се сражава, а като разговаря с тях. Най-подходящото място за това щеше да бъде едно от техните собствени убежища в Мексико, където нямаше да има безскрупулни подпалвачи на индиански войни и разпространяващи слухове вестници, които да разпалват война — източник на печалби и на нови земи за заграбване.

Докато очакваше някой набег през границата, който да му даде повод да навлезе в Мексико, Крук формираше своя „експедиционен корпус“, без да вдига излишен шум. Той се състоеше от около петдесет внимателно подбрани войници и цивилни преводачи и от двеста млади апачи от резерватите, повечето от които по едно или друго време бяха участвували в набези от Мексико. През първите седмици на 1883 г. той придвижи част от този отряд на юг по релсите на новата железопътна линия Саудърн Пасифик, които пресичаха Аризона и стигаха на около петдесет мили от границата. На 21 март трима второстепенни вождове — Чато, Чиуауа и Бонито, нападнаха миньорски лагер близо до Тумбстоун. Веднага след като научи за този инцидент, Крук започна окончателна подготовка за навлизане в Мексико. Но едва след седмици неговите разузнавачи откриха основния лагер на чирикахуаите в планините Сиера Мадре (Мексико).

През Сезона, когато листата са тъмнозелени (май), Херонимо поведе един набег срещу мексиканци — собственици на ранчо, за да се снабди с добитък. Мексиканските войници започнаха преследване, но Херонимо им направи засада, наказа ги жестоко и избяга. Когато апачите се връщаха в базата си, един от оставените за охрана мъже пресрещна Херонимо и му каза, че Сивия вълк (Крук) е превзел лагера им и е пленил всички жени и деца.

Хасон Бетсинес, един от братовчедите на Херонимо, който яздеше с отряда на апачите, разказва впи следствие как Херонимо избрал двама от по-старите си воини, за да слязат с бяло знаме при Сивия вълк и да разберат за какво е дошъл. „Вместо да се върнат при Херонимо — казва Бетсинес, — двамата мъже се изкачиха само до половината път и ни повикаха да слезем долу… Воините ни слязоха по планинския склон и отидоха при палатката на генерал Крук, къде то след продължителен разговор между водачите пие се предадохме на генерала.“

Всъщност Херонимо на три пъти продължителни разговаря с Крук, преди да постигнат съгласие. Водачът на апачите заяви, че винаги е желал мира, но че лоши бели хора са се отнесли зле с него в Сан Карлос. Крук се съгласи, че това вероятно е така, но ако Херонимо иска да се върне в резервата, Сивия вълк ще се постарае да се отнасят с него справедливо. Но всички чирикахуаи, които желаят да се завърнат, ще трябва да се занимават със земеделие и животновъдство, за да се препитават. „Няма да ви отнема оръжията — добави Крук, — защото не се страхувам от вас.“

Откровеността, с която разговаряше Крук, се хареса на Херонимо, но когато генералът съобщи, че трябва да потегли с колоната си обратно за Аризона най-късно на следващия ден, Херонимо реши да го изпита, за да е сигурен, че Крук наистина му вярва. Вождът на апачите заяви, че ще му трябват няколко месеца, за да събере всичките си хора: „Аз ще остана тук, докато не събера и последния мъж, жена и дете чирикахуаи.“ Чато също трябваше да остане, за да му помага. Двамата заедно щяха да доведат всички хора в Сан Карлос.

За изненада на Херонимо Крук прие предложението. На 30 май колоната потегли на север. С нея отпътуваха 251 жени и деца и 123 воини, включително Локо, Мангас (синът на Мангас Колорадо), Чиуауа, Бонито и даже сбръчканият стар Нана — всички бойни вождове, с изключение на Херонимо и Чато.

Изминаха осем месеца и дойде ред на Крук да бъде изненадан. Верни на дадената дума, Херонимо и Чато прекосиха границата през февруари 1884 г. и бяха съпроводени до Сан Карлос. „За съжаление Херонимо сгреши, като водеше със себе си голямо стадо добитък, откраднат от мексиканците — казва Хасон Бетсинес. — Херонимо смяташе, че това е в реда на нещата, тъй като просто осигурява хората си с добър запас храна. Властите погледнаха на това по съвсем друг начин и отнеха добитъка.“

Честният Сив вълк заповяда добитъкът да бъде продаден и след това върна получените 1762,50 долара на мексиканското правителство за обезщетение на първоначалните собственици, ако могат да ги открият.

В продължение на повече от година генерал Крук можеше да се похвали, че „никакво безчинство или грабеж от какъвто и да е род“ не са извършени от индианците от Аризона и Ню Мексико. Херонимо и Чато си съперничеха в развитието на своите лагери, а Крук наблюдаваше внимателно агента им, за да е сигурен, че отпусканите дажби са достатъчни. Но извън резервата и армейските постове критикуваха Крук заради прекалено либералната му политика спрямо апачите. Вестниците, които той бе осъдил за разпространяването на „всякакви преувеличения и лъжи за индианците“, сега се обърнаха срещу него. Някои от разпространителите на слухове стигнаха дотам да твърдят, че Крук се предал на Херонимо в Мексико и сключил сделка с вожда на чирикахуа, за да си спаси живота. Що се отнася до Херонимо, от него те направиха особено опасен демон, като измисляха десетки истории за жестокости и призоваваха виджилантите^[2] да го обесят, щом правителството не взема мерки. Мики Фрий, официалният преводач при чирикахуаите, разказа на Херонимо за тези вестникарски истории. „Когато човек се мъчи да върши добри дела — бе коментарът на Херонимо, — такива истории не бива да се пишат във вестниците.“

След Времето за садене на царевица (пролетта им 1885 г.) сред чирикахуаите избухна недоволство. Мъжете нямаха какво да правят, освен да получават дажбите си, да играят хазартни игри, да се карат, да мързелуват и да пият бирата тисвин. Тисвинът бе забранен в резервата, по чирикахуаите имаха достатъчно зърно, за да го произвеждат, а пиенето бе едно от малкото удоволствия, все още достъпни за тях.

През нощта на 17 май Херонимо, Мангас, Чиуауа и старият Мана изпиха доста тисвин и решиха да заминат за Мексико. Те отидоха при Чато и го поканиха да тръгне с тях, но той бе трезвен и отказа да се присъедини към групата. Те се скараха с Херонимо остро и едва не се стигна до насилие, преди Херонимо и другите да си заминат. В групата имаше деветдесет и две жени, осем момчета и тридесет и четирима мъже. Като напускаше Сан Карлос, Херонимо преряза телеграфните жици.

И значите, и белите дадоха много обяснения на това внезапно бягство от резервата, където всичко наглед вървеше гладко. Някои го отдаваха на тисвина, а други, че се носели лоши слухове за чирикахуаите и това ги накарало да се страхуват от арест. „Тъй като вече ги бяха оковавали във вериги при прехвърлянето на отряда им в Сан Карлос — каза Хасон Бетсинес, — някои от вождовете решиха да не се оставят повторно в такова положение.“

По-късно Херонимо даде следното обяснение: „Малко преди заминаването ми един индианец на име Уадискай разговаря с мен. Той ми каза: «Те смятат да те арестуват», но аз не му обърнах внимание, защото знаех, че не съм сторил зло. Жената на Мангас, Уера, ми каза, че имат намерение да ме заловят и да ме поставят заедно с Мангас в караулното, аз научих и от американски и от апачески войници, от Чато и Мики Фрий, че американците ще ме арестуват и обесят и затова избягах.“

Бягството на групата на Херонимо през Аризона бе сигнал за порой фантастични слухове. Вестниците излязоха с огромни заглавия „АПАЧИТЕ СА НА СВОБОДА!“ Самото име Херонимо се превърна в призив за кръвопролития. „Тусонският кръг“ военни доставчици откри възможност за доходоносна военна кампания и призова генерал Крук да изпрати войски за закрила на беззащитните бели граждани от апаческите убийци. Херонимо обаче отчаяно се опитваше да избегне какъвто и да е сблъсък с белите граждани — единственото му желание бе да преведе по най-бързия начин хората си през границата до старото си скривалище в Сиера Мадре. Два дни и две нощи чирикахуаите яздеха, без да правят лагери. По пътя Чиуауа промени мнението си относно отиването в Мексико. Той отклони своята група от пътя с намерение да се върне в резервата. Преследващите ги войници настигнаха Чиуауа, въвлякоха го в сражение и го тласнаха към кървави грабежи, преди да успее да прекоси мексиканската граница. Всяко извършено от него нападение бе приписвано на Херонимо, тъй като само няколко граждани на Аризона бяха чували за Чиуауа.

Междувременно Крук се опитваше да избегне голяма военна операция, която „Тусонският кръг“ и политическите им приятели от Вашингтон искаха да му наложат. Той знаеше, че личните преговори са единственият начин да се справи с трийсетината апачески воини. Заради местното население обаче той заповяда на всички фортове под негово командуване да изпратят на разузнаване по няколко кавалеристи, но за откриването на съпротивляващите се чирикахуаи разчиташе изцяло на доверените си апачески разузнавачи. Той бе доволен от факта, че Чато и малкият син на Кочис, Алчис, се явиха доброволно, за да участвуват в издирването на Херонимо. С приближаването на есента стана ясно, че Крук още веднъж ще трябва да прекоси мексиканската граница. Той получи от Вашингтон категорична заповед: да избие бегълците или да приеме безусловната им капитулация.

По същото време чирикахуаите откриха, че единици на мексиканската армия ги очакват в Сиера Мадре. Притиснати между мексиканците, които само искаха да ги убият, и американците, които бяха склонни да ги вземат в плен, Херонимо и другите водачи в края на краищата решиха да послушат Чато и Алчис.

На 25 март 1886 г. „враждебните“ апачески вождове се срещнаха с Крук на няколко мили южно от границата в каньон де Лос Ембудос. След три дни емоционални речи чирикахуаите се съгласиха да се предадат. Крук им каза, че трябва да капитулират безусловно и когато те запитаха какво означава това, том откровено им обясни, че вероятно ще бъдат откарани далеч на изток във Флорида като затворници. Те отговориха, че няма да се предадат, ако Сивия вълк не им обещае, че след две години затвор ще ги върнат в резервата им. Крук обмисли това предложение и то му се стори добро. Той се съгласи, като смяташе, че ще може да убеди Вашингтон, че такава капитулация е по-добра от липсата на капитулация. „Аз се предавам в ръцете ви — каза Херонимо. — Постъпете с мен както желаете. Аз се предавам. Навремето се движех свободен като вятъра. Сега се предавам в ръцете ви и това е всичко.“

Алчис закри съвета с молба до Крук да има милост към неговите съгрешили братя чирикахуаи: „Сега всички сме добри приятели и аз съм щастлив, че те се предадоха, защото те са от един и същ народ — от едно семейство с мен; същото е, когато убиете елен — всичките части принадлежат на цялото тяло, така е с чирикахуаите… Сега ние искаме да пътуваме по открития път и да пием водите на американците, а не да се крием в планините. Ние искаме да живеем без опасности и неудобства. Много съм щастлив, че чирикахуаите се предадоха и че аз можах да разговарям с тях… Никога не съм те лъгал и ти никога не си ме лъгал и сега ти казвам, че тези чирикахуаи наистина желаят да направят това, което е добро, и да живеят в мир. Ако те не постъпят така, значи аз съм излъгал и ти не трябва повече да ми вярваш. Всичко е наред, ти върви напред към форт Боуи, искам да отнесеш в джобовете си всичко, което се каза тук днес.“

Убеден, че чирикахуаите ще се явят във форт Боуи с групата негови разузнавачи, Крук избърза там, за да телеграфира до Министерството на войната във Вашингтон за условията, които бе поставил на водачите на чирикахуаите. За негова изненада пристигна следният отговор: „Не можем да се съгласим с капитулацията на «враждебните» при посочените условия — двегодишен затвор на изток и завръщане в резервата след изтичане на срока.“ Сивия вълк бе дал още едно обещание, което не можеше да изпълни. Поредният удар бе вестта, която той научи на следващия ден. Херонимо и Найче избягали от колоната няколко мили преди форт Боуи и се връщат към Мексико. Един търговец от „Тусонския кръг“ ги напил с уиски и ги изплашил, че белите граждани на Аризона на всяка цена ще ги обесят, ако се завърнат. Според Хасон Бетсинес. Найче се напил и стрелял с пушката си във въздуха. „Херонимо помисли, че е започнал бой с войската. Те с Найче побягнаха панически, като увлякоха със себе си около тридесетина последователи.“ Може би в случилото се имаше и друг елемент. „Аз се страхувах от предателство — казва по-късно Херонимо. — Подозренията ми се задълбочиха и ние се върнахме.“ Найче разказва впоследствие на Крук: „Страхувах се, че ще ме заведат някъде, където няма да ми харесва, в някое място, което не познавам. Помислих си, че всички, които бъдат отведени, ще умрат… Тази картина бе в съзнанието ми… Ние говорихме помежду си за това. Бяхме пияни… тъй като там имаше много уиски и ние искахме да си пийнем и си пийнахме.“ В резултат на бягството на Херонимо Министерството на войната строго смъмри Крук за небрежността му, за приетите от него без съгласуване с началството условия на капитулация и за толерантното му отношение към индианците. Той незабавно си подаде оставката и бе сменен от Нелсън Майлс (Мечото палто) — бригаден генерал, жаден за повишение.

На 12 април 1886 г. Мечото палто пое командуването. С пълната подкрепа на Министерството на войната той бързо постави на бойна нога пет хиляди войници (около една трета от цялата военна сила на армията). Освен това имаше петстотин апачески разузнавачи и хиляди души опълчение. Той организира една летяща колона кавалеристи и скъпа система от хелиографи^[3], за да предава съобщения от Аризона за Ню Мексико и обратно. Противникът, който трябваше да бъде победен от тази грамадна военна сила, бе Херонимо и неговата „армия“ от двадесет и четирима воини, които през лятото на 1886 г. бяха непрекъснато преследвани от хиляди войници от мексиканската армия.

Накрая Командира с големия нос (лейтенант Чарлз Гейтууд) и двама апачи разузнавачи, Мартин и Кайата, откриха Херонимо и Найче в един каньон в Сиера Мадре. Херонимо остави пушката си на земята и се ръкува с Командира с големия нос, като го запита спокойно за здравето му. След това той прояви интерес към събитията в Съединените щати. Какво става с чирикахуаите? Гейтууд му отговори, че чирикахуаите, които са се предали, вече са изпратени във Флорида. Ако Херонимо се предаде на генерал Майлс, той вероятно ще бъде изпратен във Флорида.

Херонимо искаше да знае всичко за Мечото палто Майлс. Дали гласът му е суров или приятен за ухото? Дали е жесток или е с добро сърце? Когато говори, гледа ли човека в очите или надолу към земята? Ще изпълни ли обещанията си? След това той каза на Гейтууд:

— Ние искаме съвета ти. Смятай, че си един от нас, а не бял човек. Спомни си всичко, което се каза днес, и като апач какво би ни посъветвал при тези обстоятелства?

— Аз бих се доверил на генерал Майлс и бих по вярвал на думите му — отговори Гейтууд.

И тъй, Херонимо се предаде за последен път. Великия баща във Вашингтон (Гроувър Кливлънд), който вярваше на всички потресаващи вестникарски измислици за злодействата на Херонимо, препоръча да го обесят. Надделя мнението на хората, които знаеха истината, и Херонимо и останалите живи негови воини бяха откарани във форт Марион, Флорида. Той намери повечето от приятелите си умиращи там, в тази топла и влажна земя, толкова различна от високата и суха страна, където се бяха родили. Повече от сто умряха от една болест, наречена туберкулоза. Правителството им бе отнело всички деца и ги бе пратило в индианското училище в Карлайл, Пенсилвания. Над петдесет деца бяха умрели там.

Не само „враждебните“ бяха изпратени във Флорида, но и много от „дружеските“, включително и разузнавачи, които бяха служили при Крук. Мартин и Кайата, които заведоха лейтенант Гейтууд до скривалището на Херонимо, не получиха обещаните им за мисията десет мустанга. Вместо това ги изпратиха в затвора във Флорида. Чато, който се бе опитал да убеди Херонимо да не напуска резервата и след това бе помогнал на Крук да го открие, бе внезапно вдигнат от лагера му и изпратен във Флорида. Той загуби отредената му земя и добитъка си. Две от децата му бяха отведени в Карлайл — и двете умряха там. Чирикахуаите бяха белязани за унищожение — те се биха прекалено упорито за свободата си.

Но те не бяха единствените. Ескиминсин от аравайпите, който имаше икономическа независимост в селото си на Хила, бе арестуван по обвинение, че е поддържал връзки с един престъпник, известен като Козлето апач. Ескиминсин и останалите живи четиридесет аравайпи бяха изпратени да живеят с чирикахуаите във Флорида.

По-късно прехвърлиха изгнаниците в казармите в Маунт Вернон, Алабама.

Ако не бяха усилията на неколцина техни бели приятели като Джордж Крук, Джон Клъм и Хю Скот, апачите скоро щяха да отидат в гроба от нездравословния климат в поста на река Моубил. Въпреки възраженията на Мечото палто Майлс и на Министерството на войната те успяха да извоюват връщането на Ескиминсин и аравайпите в Сан Карлос. Гражданите на Аризона обаче отказаха да допуснат чирикахуаите на Херонимо в границите на щата. Когато кайовите и команчите научиха от лейтенант Хю Скот за окаяното състояние на чирикахуаите, те предложиха на старите си врагове част от резервата си. През 1894 г. Херонимо доведе останалите живи заточеници във форт Сил. Той умря там през 1909 г. като военнопленник и го погребаха в апаческото гробище. Още е жива легендата, че скоро след това костите му били тайно изровени и пренесени някъде в Югозапада — може би в Могольоните или в планините Чирикахуа, или дълбоко в Сиера Мадре в Мексико. Той бе последният от апаческите вождове.

Бизоните идат

Чуй, каза той, ей там бизоните идат.

Това са думите му, ей там бизоните идат.

Те вървят, те стоят, те идат.

Ей там бизоните идат.