Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (7)

Глава пета
Нашествието по река Паудър

1865 г.

2 април. Войските на Конфедерацията изоставят Ричмънд. 9 април. Лий се предава на Грант при Апоматоке, Край на Гражданската война. 14 април. Джон Уилкс Буут убива президента Линкълн. Андрю Джонсън става президент. 13 юни. Президентът Джонсън издава прокламация за възстановяване на бившата Конфедерация. Октомври. САЩ иска Франция да изтегли войските си от Мексико. 18 декември. Тринадесетата поправка на Конституцията на САЩ премахва робството. Излизат „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол и „Война и мир“ на Толстой.

Чий глас прозвуча първо по тези земи? Гласът на червените хора, които имаха само лъкове и стрели… Това, което сториха със страната ми, аз не съм го искал, нито съм молил за него; белите кръстосват през страната ми… Когато белият човек дойде в моята страна, остави след себе си кървава диря… В тази страна имам две планини — Блак Хилс (Черните хълмове) и Бигхорн. Искам Великия баща да не прави пътища през тях. Тези неща съм казал три пъти; сега дойдох тук, за да ги кажа за четвърти.

Мапиуа Лута (Червения Облак) от суиксите оглала

 

 

След сражението при Плат Бридж прерийните индианци се върнаха в земите си край река Паудър и започнаха да се готвят за обичайните си летни обреди. Племената лагеруваха едно до друго близо до устието на Крейзи Умънс Форк. На север по реката и покрай Литъл Мисури имаше сиукси тетони. По онова време те се бяха преместили на запад, за да избегнат войниците на генерал Съли в Дакота. Седящия бик и хората му от племето хънкпапа също бяха там и тези братовчеди на оглалите изпратиха представители на юг за Големия слънчев танц — ежегодното религиозно възраждане на тетоните. Докато слънчевият танц продължаваше, шайените проведоха своя ритуал на вълшебните стрели, който траеше четири дни. Пазителят на стрелата развързваше торбата от койотова кожа, изваждаше четирите тайни стрели и всички мъже от племето се изреждаха да предложат дарове и да се помолят на стрелите.

Черната мечка, един от главните вождове на северните арапахи, реши да заведе хората си на запад от река Тонг. Той покани да дойдат с него и някои от южните арапахи, които се бяха прехвърлили на север след Сенд Крийк. Те ще установят селото си на Тонг, каза той, и много пъти ще ходят на лов и ще танцуват, преди да дойдат студените луни.

И тъй, към края на август 1865 г. племената от земите край река Паудър бяха разпръснати от Бигхорн на запад до Блак Хилс на изток. Те бяха много сигурни в непревземаемостта на страната и малцина повярваха на слуховете, че към тях от четири страни прииждат войници.

Три от войнишките колони бяха под командуването на генерал Патрик Конър, който бе прехвърлен от Юта през май, за да се бие с индианците по пътя покрай Плат. През 1863 г. Звездния вожд Конър бе обкръжил един лагер на пайутите на река Беър и бе изклал 278 индианци. Затова белите хора го прославяха като храбър защитник на границите от „червения враг“.

През юли 1865 г. Конър обяви, че индианците на север от Плат „трябва да бъдат изтребени като вълци“, и започна да събира колони войници за нахлуване в земите на река Паудър. Едната колона, под командуването на полковник Нелсън Коул, щеше да се придвижи от Небраска до Блак Хилс в Дакота. Втората колона, под командуването на полковник Самюел Уокър, щеше да се насочи право на север от форт Ларами, за да се присъедини към Коул при Блак Хилс. Третата колона, начело със самия Конър, щеше да се движи в северозападна посока по пътя Боузман към Монтана. Така генерал Конър се надяваше да хване индианците в клещи между своята колона и обединените сили на Коул и Уокър. Той предупреди офицерите си да не приемат никакви мирни предложения от индианците и заповяда безцеремонно:

„Нападайте и убивайте всеки индианец на възраст над дванадесет години!“

В началото на август трите колони тръгнаха в поход. Ако всичко се развиваше според плана, те трябваше да се срещнат към 1 септември на река Роузбъд и сърцето на вражеската индианска страна.

Четвърта колона, която нямаше връзка с експедицията на Конър, също се приближаваше към Паудър от изток. Организирана от цивилния Джеймс Сойърс за прокарването на нов сухоземен път, тази колона имаше единствената цел да достигне златоносните залежи в Монтана. Тъй като Сойърс знаеше, че ще наруши определените с договори граници на индианските земи, той очакваше съпротива и бе осигурил две роти пехотинци за придружаване на групата му от седемдесет и пет златотърсачи и осемдесет фургона с храни.

Беше 14 или 15 август, когато лагеруващите край Паудър шайени и сиукси за първи път научиха, че приближава керванът на Сойърс. „Ловците ни се върнаха в лагера много развълнувани — си спомня впоследствие Джордж Бент — и казаха, че нагоре по реката има войници. Глашатаят — мъжът на име Мечока, се качи на коня си и взе да обикаля лагера, като викаше, че войниците идат. Червения облак отиде до своето стадо, качи се на кон, премина през лагера на сиуксите и викаше същото. Всички се втурнаха към мустангите. В тази обстановка всеки вземаше какъвто кон му падне. Ако убият мустанга по време на бой, ездачът не беше задължен да го плаща на собственика му. Затова пък всичко, пленено от ездача по време на боя, се падаше на собственика на мустанга. Когато всички бяха на конете, ние препуснахме нагоре по Паудър около петнадесет мили и срещнахме «групата за прокарване на пътища» на Сойърс. Солидна върволица имигранти, с войници от двете страни.“

Сред вещите, плячкосани от индианците в боя при Плат Бридж, имаше няколко армейски униформи и сигнални тръби. При напускането на лагера Джордж Бент набързо облече офицерски мундир, а брат му Чарли носеше със себе си сигнална тръба. Те смятаха, че така ще объркат и изнервят войниците. В бойния отряд на Червения облак и Тъпия нож участваха около петстотин шайени и сиукси. Вождовете бяха разгневени от това, че белите са навлезли в страната им без позволение.

Воините зърнаха за първи път кервана фургони, когато той се движеше между два хълма. Стадо от около триста глави добитък завършваше колоната. Индианците се разделиха и се пръснаха по срещуположните склонове и по даден сигнал започнаха да стрелят по войниците от охраната. След няколко минути фургоните бяха наредени в кръг с оплетени колела, а добитъкът бе вкаран вътре в кръга.

В продължение на два-три часа индианците се забавляваха, като пълзяха надолу по сухите дерета и внезапно откриваха огън от близко разстояние. Някои от по-дръзките ездачи се приближаваха в галоп, обикаляха около фургоните и отново се отдалечаваха от обсега на пушките. След като войниците започнаха да стрелят с двете си гаубици, индианските воини се притаиха зад едно хълмче, като издаваха бойни викове и хулеха враговете си. Чарли Бент наду няколко пъти сигналната си тръба и изкряска всички англосаксонски мръсотии, които бе чувал около търговската агенция на баща си. „Те ни дразнеха ужасно — казва по-късно един от обкръжените златотърсачи, — някои от тях знаеха достатъчно английски, за да ни наричат с всички обидни думи, които човек може да си представи.“

Фургоните не можеха да мръднат от мястото си, но и индианците не можеха да ги превземат. За да се излезе от задънената улица, около обяд вождовете предложиха на враговете си да вдигнат бяло знаме. Няколко минути по-късно облечен в еленови кожи мъж излезе на кон от кръга фургони. Тъй като братята Бент говореха английски, те бяха изпратени долу да посрещнат пратеника. Това бе един добродушен мексиканец на име Хуан Сусе, който говореше толкова малко английски, че трябваше да си помага с жестове. Все пак той успя да накара събеседниците си да разберат, че командирът на фургоните желае да преговаря с индианските вождове.

Набързо бе уредена среща, като братята Бент станаха преводачи на Червения облак и Тъпия нож. Полковник Сойърс и капитан Джордж Уилифорд излязоха от кръга, придружени от малък ескорт. Чинът на полковник Сойърс бе почетен, но той се смяташе за командир на кервана. Чинът на капитан Уилифорд бе действителен. Двете му роти бяха галванизирани янки — бивши военнопленници от конфедеративната армия. Нервите на Уилифорд бяха изопнати до крайност. Той не беше сигурен нито в хората си, нито в авторитета си и гледаше с гняв синята униформена куртка на гърба на шайенския преводач, метиса Джордж Бент.

Когато Червения облак поиска обяснение за присъствието на войници в индианската територия, капитан Уилифорд запита на свой ред защо индианците нападнали мирните бели. Чарли Бент, все още под влиянието на горчивите спомени от Сенд Крийк, каза на Уилифорд, че шайените ще се бият с всички бели като правителството не обеси полковник Чивингтън. Сойърс заяви, че не е дошъл да се сражава с индианците. Той бил търсил пряк път за златните мини в Монтана и само искал да премине през тези земи.

„Преведох това на вождовете — казва по-късно Джордж Бент — и Червения облак отговори, че ако белите напуснат веднага страната му и не строят в нея пътища, всичко ще е наред. Тъпия нож повтори същото от името на шайените. След това вождовете казаха на офицера (Уилифорд) да поведе кервана право на запад от мястото, където се намира сега, после да тръгне на север и след като премине планините Бигхорн, ще бъде извън тяхната страна.“

Сойърс възрази отново. Да тръгне по такъв маршрут — би означавало да се отклони твърде много от целта си. Той каза, че иска да се придвижи на север по долината на Паудър, за да намери форта, който генерал Копър строял там.

Това бе първата новина, която Червения облак и Тъпия нож чуваха за генерал Конър и неговото нашествие. Те бяха изненадани и ядосани, че войниците дръзват да строят форт в сърцето на ловната им територия. Като видя, че държанието на вождовете започва да става враждебно, Сойърс побърза да им предложи едни фургон стоки — брашно, захар, кафе и тютюн. Червения облак поиска към списъка да се прибавят барут, куршуми и капсули, но капитан Уилифорд протестира решително; всъщност офицерът беше против даването на каквото и да е на индианците.

Накрая вождовете се съгласиха да приемат едни фургон товар — брашно, захар, кафе и тютюн, и в замяна да разрешат на кервана да се придвижи по река Паудър. „Офицерът ми нареди — казва по-късно — Джордж Бент — да държа индианците настрана, докато той разтовари стоките на земята. Искаше да се приближи до реката и да установи там лагера си. Това беше по пладне. След като белите достигнаха реката и наредиха фургоните в кръг, от селото дойде друга група сиукси. Стоките вече бяха разпределени между индианците от първия отряд, а новодошлите поискаха още. Когато офицерът отказа, те започнаха да стрелят по фургоните.“

Вторият отряд сиукси продължи да безпокои Сойърс и Уилифорд още няколко дни, но Червения облак, Тъпия нож; и техните воини не взеха участие. Те се упътиха нагоре по долината, за да проверят дали наистина има войници, които правят форт на Паудър.

Междувременно Звездния вожд Конър бе започнал да строи на река Паудър укрепление на шестдесет мини южно от Крейзи Уман Форк и го бе нарекъл в своя чест форт Конър. Конър имаше при колоната си и една рота разузнавачи пони под командуването на капитан Франк Норт. Поните бяха стари племенни врагове на сиуксите, шайените и арапахите и бяха привлечени за участие в кампанията срещу редовна заплата на кавалеристи. Докато войниците сечаха дърва за укреплението на Конър, поните разузнаваха из местността и търсеха враговете си. На 16 август те зърнаха малка група шайени, която се приближаваше от юг. В нея бе майката на Чарли Бент, Жълтата жена.

Тя яздеше с четирима мъже малко по-напред от основната група и когато видя за първи път поните на един нисък хълм, помисли, че са шайени или сиукси. Поните дадоха с одеялата си знак, че са приятели, и шайените тръгнаха насреща им, без да подозират опасността. Когато шайените се приближиха до хълма, поните ги нападнаха внезапно. Така Жълтата жена, която изостави Уилям Бент, защото е бял, загина от ръката на наемник от собствената си раса. Него ден синът й Чарли бе само на няколко мили източно с воините на Тъпия нож — те се завръщаха след схватката при фургоните на Сонърс.

 

 

На 22 август генерал Конър реши, че укреплението на Паудър е достатъчно здраво, за да бъде защитавано само от една рота кавалеристи. Като остави повечето от запасите си там, той поведе остатъка от колоната си във форсиран поход към долината на река Тонг, за да открие толкова индиански вигвами, колкото разузнавачите му можеха. Ако се беше придвижил на север по Паудър, той щеше да срещне хиляди индианци нетърпеливи да влязат в бой — воините на Червения облак и Тъпия нож, които бяха в поход и търсеха войниците на Конър.

Около една седмица след като колоната на Конър напусна Паудър, един воин шайен на име Малкия кон пътуваше през същата област с жена си и малкия си син. Жената на Малкия кон беше от арапахите и семейството бе тръгнало на лятно посещение при роднините в лагера на Черната мечка при река Тонг. Един ден по време на пътуването натовареният на коня на жената вързоп се разхлаби. Когато слезе да го притегне, тя погледна случайно назад през гребена на близкия хълм. Върволица ездачи се движеше по пътеката далеч зад тях.

— Погледни натам! — каза тя на Малкия кон.

— Това са войници! — извика той. — Бързо! Веднага щом превалиха следващия хълм и се скриха от погледа на войниците, те свиха от пътеката. Малкия кон преряза травоя^[1], на който пътуваше малкият му син, взе момчето зад себе си и те препуснаха направо през полето към лагера на Черната мечка. Пристигането им в галон развълнува мирното селище от 250 вигвама, построено на едно плато над реката. Тази години арапахите имаха много мустанги — три хиляди живот ни бяха заградени покрай потока.

Никой от арапахите не вярваше, че войниците могат да бъдат на разстояние, по-малко от стотици мили, и когато жената на Малкия кон се опита да накара глашатая да предупреди хората, той отговори: „Малкия кон е сбъркал. Той просто е видял индианци да преследват някое животно — нищо повече.“

Малкия кон бе сигурен, че е видял войници и затова побърза с жена си да намери близките и. Брат и, на име Пантерата, почиваше пред вигвама си. Те му съобщиха, че войниците идват и че ще е по-добре веднага да се махнат.

— Опаковай нещата, които ще вземеш със себе си — каза Малкия кон. — Трябва да тръгнем тази нощ.

Пантерата се присмя на своя зет шайен:

— Ти винаги се плашиш и грешиш — отговори — Видял си само няколко бизона. Добре тогава — каза Малкия кон. — Щом не искаш, не тръгвай. Но ние ще заминем довечера.

Жена му успя да убеди някои от роднините си да си стегнат багажа и преди падането на нощта те напуснаха селото и се придвижиха няколко мили надолу по Гонг.

Рано на следващата сутрин войниците на Звездния ездач Конър нападнаха лагера на арапахите. Съвсем случайно един воин, който бе извел на разходка един от своите коне, видя войската да се събира зад гребена на хълма. С най-голямата възможна скорост той препусна обратно към лагера и така даде възможност на част от арапахите да избягат надолу по реката.

Малко по-късно, под звуците на тръбите и стрелбата на една гаубица, осемдесет пони разузнавачи и 250 от кавалеристите на Конър нападнаха селото от две страни. Поните кривнаха към трите хиляди мустанга, които конярите арапахи отчаяно се мъчеха да разпръснат по речната долина. Селото, което допреди няколко минути беше мирно и спокойно, изведнъж стана сцена на страшна суматоха. Конете се изправяха на задните си крака и цвилеха, кучетата лаеха, жените пищяха, децата плачеха, воините и войниците надаваха викове и псуваха.

Арапахите се опитаха да образуват бойна линия, за да прикрият бягството на несражаващпте се, но при първите гърмежи някои жени и деца се оказаха между индианците и кавалеристите. „Войниците — казва един от офицерите на Конър — убиха един воин, който при падането си от коня изпусна двете индиански деца, които носеше. При отстъплението си индианците оставиха децата някъде на средата между двете бойни линии, където никоя от двете страни не можеше да ги достигне.“ (Децата бяха застреляни.)

„Аз бях в селото в ръкопашния бой срещу воините и жените им — казва друг офицер, — защото голяма част от женската половина на тази банда участвуваше в боя не по-малко храбро от дивите си господари. За зла участ на жените и децата хората ни нямаха време да се прицелват… Жени и деца, наред падаха между убитите и ранените.“

Щом сварваха да уловят мустанг, арапахите го яхваха и се изтегляха нагоре по Улф Крийк, а войниците ги преследваха. С войниците беше и един разузнавач, облечен в еленови кожи. Някои от по-възрастните индианци откриха в него свой стар познат, който преди това беше ловувал по Тонг и Паудър и се оженил за една от техните жени. Те го мислеха за приятел. Одеялото, го наричаха те, Одеялото Джим Бриджър. Сега и той беше наемник като поните.

Този ден арапахите се оттеглиха на десет мили и когато войнишките коне се умориха, воините започна настъпват, като използуваха срещу сините куртки старите си закупени от търговците пушки и ги обсипват със стрелите си. Към началото на следобеда Черната мечка и воините му отблъснаха кавалеристите на Конър обратно в селото, но там артилеристите бяха разположили две гаубици и гръмко говорещите оръдия изпълниха въздуха със свирещи парчета метал. Арапахите не можеха да отидат по-далеч.

Докато индианците наблюдаваха от хълмовете, войниците разрушиха всички вигвами в селото, натрупаха колове, покривала на вигвами, дрехи от бизонски кожи, одеяла, кожи и тридесет тона пемикан^[2] на големи купчини и ги подпалиха. Всичко, което арапахите притежаваха — жилищата им, дрехите и целият им зимен запас храна, се превърна в дим. След това войниците и поните се качиха на конете си и се отдалечиха с пленените мустанги — хиляда животни, една трета от стадото на племето.

Същия следобед Малкия кон — шайенът, който се бе опитал да предупреди арапахите за идването на войниците, чу гърмежа на големите топове. Веднага след като войниците си заминаха, той, жена му и тези нейни близки, които се бяха вслушали в предупреждението му, се върнаха в изгорялото село. Те намериха повече от петдесет мъртви индианци. Пантерата, зетят на Малкия кон, лежеше до кръга изпотъпкана трева там, където същата сутрин бе вигвамът му. Много други, включително синът на Черната мечка, бяха тежко ранени и щяха да умрат.

Ако не се смятаха спасените мустанги, няколкото стари пушки, лъковете и стрелите и дрехите, които носеха при нападението, арапахите нямаха вече нищо друго. Това бе битката при река Тонг и тя се състоя през Луната, когато гъските сменят перата си^[3].

На сутринта някои воини тръгнаха след кавалерията Конър, които бяха поели на север към Роузбъд. Същия ден колелата на фургоните на Сойърс, които сиуксите и шайените нападнаха преди две седмици, пресякоха територията на арапахите. Разярени от присъствието на толкова натрапници, индианците устройваха засади на войниците, разузнаващи пред кервана, подгонваха добитъка в тила и от време на време убиваха по някой кочияш. Тъй като бяха изразходвали по-голямата част от мунициите си в сражението с кавалеристите на Конър, арапахите нямаха достатъчно сила да обкръжат и нападнат кервана на Сойърс. Индианците обаче постоянно безпокояха златотърсачите, докато те не напуснаха Бигхорн и не преминаха в Монтана.

Междувременно Звездния вожд Конър се придвижваше към Роузбъд, като жадно търсеше други индиански селища, за да ги унищожи. Щом наближи определеното за среща на Роузбъд място, той изпрати разузнавачи във всички посоки да търсят другите две колони на похода под командуването на Орловите вождове Коул и Уокър. От двете колони нямаше и следа, а те трябваше да бъдат на мястото още преди седмица. На 9 септември Конър заповяда на капитан Норт да поведе поните във форсиран поход към река Паудър с надежда, че ще пресрещнат колоните. На втория ден наемниците пони потеглиха в заслепяваща виелица от мокър сняг и чак след два дни успяха да открият къде Коул и Уокър са лагерували доскоро. Земята бе покрита с деветстотин мъртви коне. При тази гледка поните бяха „изненадани и учудени, защото не разбираха как животните са намерили смъртта си. Много от конете бяха застреляни в главата.“ Наблизо имаше овъглени остатъци, в които те откриха части от метални катарами, стремена и халки от изгорени седла и сбруи. Капитан Норт бе затруднен да си обясни тези следи от беда и незабавно тръгна обратно към Роузбъд, за да докладва на генерал Конър.

На 18 август двете колони под командуването на Коул и Уокър се срещнаха при река Бел Фурш в Блак Хилс. Бойният дух на двете хиляди войници беше нисък. Те бяха доброволци от времето на Гражданската война, които смятаха, че в края на войната през април е трябвало да ги демобилизират. Преди да напуснат форт Ларами, войниците от един от канзаските полкове на Уокър се разбунтуваха и тръгнаха в поход едва когато насочиха срещу тях дулата на оръдията. Към края на август дажбите за слетите колони бяха толкова недостатъчни, че хората започнаха да колят мулетата за храна. Избухна скорбут. Поради недостига на трева и вода конете отслабваха все повече и повече. При това състояние на хората и конете нито Коул, нито Уокър имаха желание да влизат в бой с индианците и единствената им цел бе да достигнат Роузбъд за срещата с генерал Конър.

Що се отнася до индианците, хиляди от тях се намираха в свещените места на Паха Сана (Блак Хилс). Беше лято, време за общуване с Великия дух, за измолване на благоволението му и за пророчески видения. Хора от всички племена бяха събрани тук, в центъра на света, поединично и на малки групи, заети с религиозните церемонии. Те гледаха облаците прах, вдигани от двете хиляди войници с техните коне и фургони, и ги ненавиждаха, защото оскверняват Паха Сана. Но индианците не бяха формирали бойни отряди и се държаха настрана от шумната прашна колона.

На 28 август Коул и Уокър достигнаха Паудър и изпратиха разузнавачи в Тонг и Роузбъд, за да се свържат с генерал Конър, но тогава той се намираше далеч на юг и се готвеше да разруши арапахското селище на Черната мечка. След като разузнавачите се върнаха в лагера, без да намерят и следа от Конър, двамата командири намалиха наполовина дажбите на хората си и решиха да тръгнат на юг, преди гладът да доведе до бедствие.

В дните, когато войниците лагеруваха на Паудър (там, където реката извива на север към Йелоустоун), отряди сиукси хънкпапа и минеконжу вървяха по следите им още от Блак Хилс. Към 1-ви септември преследвачите наброяваха почти четиристотин войни. С тях беше вождът на хънкпапите, Седящия бик, който 2 години преди това се бе заклел в лагера на прокудените сантии в Кроу Крийк, че ако е необходимо, ще се сражава, за да спаси страната на бизоните от жадните за земя бели хора.

Когато бойния отряд на сиуксите откри войниците, лагеруващи зад дървено укрепление покрай Паудър, някои от младежите поискаха да отидат при тях с бяло знаме и да се опитат да убедят сините куртки да им дадат тютюн и захар като мирен дар. Седящия бик се отнасяше към белите с недоверие и бе против тази просия, но не се намеси и позволи на другите да изпратят мирната делегация надолу към лагера.

Войниците изчакаха делегацията да приближи достатъчно и откриха огън, като убиха и раниха няколко сиукси, преди те да избягат. На връщане към своите останалите живи взеха няколко коня от войнишкото стадо.

Седящия бик не бе изненадан от начина, по който войниците се отнесоха към миролюбивите си сиукски посетители. След като разгледа мършавите коне, взети от войнишкото стадо, той реши, че четиристотин сиукси на бързоноги мустанги ще бъдат равностоен противник на двете хиляди войници върху изтощените армейски кранти. Черната луна, Пъргавата мечка, Червеното листо, Гледащия назад и повечето други войни се съгласиха с него. Гледащия назад имаше сабя, която бе отнел от човек на генерал Съли в Дакота, и искаше да я изпробва срещу войниците.

В пиктограмите, които Седящия бик впоследствие нарисува за своята автобиография, той се изобрази в този ден като обут в украсени с мъниста гамаши и кожена шапка с наушници. Той бе въоръжен със зареждаща се през дулото пушка, лък и колчан и носеше своя щит с изображение на вълшебна птица.

Като яздеха надолу към лагера в колона по един, сиуксите обкръжиха пазещите стадото коне войници и започнаха да ги убиват един по един, докато рота кавалеристи не ги атакува нагоре по брега на Паудър. Сиуксите веднага се оттеглиха на бързите си мустанги, като се държаха извън обсега на пушките на противниците си, докато мършавите коне на сините куртки не започнаха да се препъват. Тогава сиуксите се обърнаха срещу преследвачите си. Водеше ги Гледащия назад, който размахваше сабята си и яздеше право напред, докато не свали един войник от коня му. После Гледащия назад обърна коня си и препусна на безопасно разстояние, като издаваше ликуващи викове за подвига си.

След няколко минути войниците стегнаха отново редиците си и атакуваха под звуците на тръбата. Още веднъж бързите мустанги на сиуксите ги отнесоха вън обсега на войнишките пушки, индианците се разпръснаха, а разбитите кавалеристи спряха. Този път сиуксите ги удариха от всички страни, като препускаха между тях и ги събаряха от конете им. Седящия бик плени един черен жребец и впоследствие отрази събитието с пиктограма за автобиографията си.

Разтревожени от нападението на индианците, орловите вождове Коул и Уокър подредиха колоните си за форсиран поход на юг по Паудър. Няколко дни сиуксите следваха войниците и ги плашеха, като се появяваха неочаквано по хребетите на хълмовете или организираха малки нападения срещу ариергарда. Седящия бик и другите вождове се присмиваха на уплахата на войниците, които все се скупчваха, озъртаха се страхливи и постоянно бързаха, бързаха да избягат от индианците.

Когато налетя голямата виелица с мокрия сняг, индианците се укриха за два дни и една сутрин чуха безпорядъчна стрелба откъм посоката на войниците. На следващия ден намериха изоставения лагер, осеян с мъртви коне. Те успяха да разберат, че конете са били покрити с кора от замръзващ дъжд и войниците са ги застреляли, понеже не могли да ги накарат да вървят по-нататък.

Тъй като много от уплашените сини куртки сега се движеха пеша, сиуксите решиха да продължат да ги преследват и така да ги подлудят от страх, че никога вече да не им хрумне да се връщат към Блак Хилс. По пътя си сиуксите хънкпапа и минеконжу започнаха да срещат малки разузнавателни групи сиукси оглала и шайени, които продължаваха да търсят колоната на Звездния вожд Конър. На тези срещи вълнението бе голямо. Само на няколко мили южно се намираше голямо шайенско село и когато пратеници събраха вождовете на отрядите на едно място, те замислиха да устроят голяма засада на войниците.

През това лято Римския нос се отдаде на много заклинателни пости, за да получи специална закрила срещу враговете си. Също като Червения облак и Седящия бик, той беше готов да се бие за страната си и решен да победи. Старият шайенски заклинател — Седящия бик, го посъветва да отиде сам до едно близко омагьосано езеро и да поживее заедно с водните духове в продължение на четири дни Римския нос лежа на сал в езерото, без храна и вода, като устоя на горещото слънце денем и на гръмотевичните бури нощем. Той се молеше на Великия заклинател и на водните духове. След като Римския нос се завърна в лагера, Белия бик му направи защитен боен накит с толкова много орлови пера, че когато яздеше, те почти допираха земята.

През септември, когато в лагера на шайените научиха за първи път, че войниците отстъпват на юг по Паудър. Римския нос помоли за правото да поведе атаката срещу сините куртки. Един или два дни по-късно войниците се бяха установили на лагер на една речна извивка с високи стръмнини и гъсти гори по двата бряга. Като решиха, че мястото е отлично за нападение, вождовете разположиха няколкостотин воини на позиции около лагера и започнаха сражение, като изпращаха за примамка малки групи индианци с цел да измъкнат войниците от подредените им в кръг фургони. Войниците обаче не се показваха навън.

Римския нос яздеше белия си мустанг и перата на бойния му накит се влачеха след него. Лицето му бе боядисано за бой. Той посъветва воините да не се бият поединично, както винаги са правили, а заедно, както правят войниците. Нареди им да образуват бойна линия в откритото пространство между реката и стръмнините. Воините се строиха с мустангите си с лице към войниците, които бяха спешени и наредени пред фургоните си. След това Римския нос разигра белия си мустанг пред фронта на воините и им каза да не мърдат, докато той изпразни пушките на войниците. После шибна коня си за галоп и като стрела полетя право към единия край на войнишката редица. Когато стигна толкова близо, че можеше да вижда ясно лицата им, той се обърна и премина бързо по цялата дължина на редицата на войниците и те стреляха по него през цялото време. На края на редицата Римския нос обърна белия мустанг и отново премина пред войниците.

„Той направи три, или може би четири пробега от единия край на редицата до другия — казва Джордж Бент, — после мустангът му бе прострелян и падна. Като видяха това, воините извикаха и атакуваха. Те нападнаха войниците по цялата линия, но никъде не успяха да пробият.“

Римския нос бе загубил коня си, но предпазните заклинания спасиха живота му. Този ден той научи някои неща и за воденето на бой срещу сините куртки. Научиха се и Червения облак, Седящия бик, Тъпия нож и другите вождове. Храбростта, броят, масираните атаки — всичко това не струва нищо, ако воините са въоръжени само с лъкове, копия, боздугани и стари пушки от времето на траперите. („Ние бяхме нападнати отвсякъде — отпред, отзад и отстрани — докладва полковник Уокър, — но, изглежда, индианците имаха съвсем малко огнестрелни оръжия.“) Войниците бяха въоръжени с модерни карабини от времето на Гражданската война, освен това имаха и гаубици.

В дните след боя, който индианците запомниха като „сражението на Римския нос“, шайените и сиуксите продължиха да тормозят и изтощават войниците. Сега сините куртки бяха боси и облечени в дрипи, а за ядене им останаха само измършавелите коне, които те изгълтваха сурови — бяха прекалено притеснени, за да палят огньове. Накрая, през Луната на съхнещата трева, към края на септември, завръщащата се колона на Звездния вожд Конър дойде на помощ на победените войници на Коул и Уокър. Всички те лагеруваха заедно около оградата на форт Конър на Паудър, докато пратеници от форт Ларами не дойдоха със заповед за оттегляне на войските (с изключение на две роти, които трябваше да останат във форт Конър).

Двете роти, които останаха през зимата във форт Конър (скоро той щеше да бъде преименуван на форт Рино), бяха галванизираните янки, които охраняваха кервана фургони на Сойърс по пътя им на запад към златоносните залежи. Генерал Конър остави на бившите войници на Конфедерацията шест гаубици, за да защитават укреплението си. Червения облак и другите вождове наблюдаваха форта от разстояние. Те знаеха, ме имат достатъчно воини, за да щурмуват укреплението, но твърде много от тях щяха да загинат под дъжда от картеч, изсипван от големите топове. Накрая те се спряха на една неразработена стратегия: да наблюдават постоянно форта и пътя за форт Ларами. Те щяха да държат войниците като затворници във форта им през цялата зима и щяха да прекъснат снабдяването им от форт Ларами.

Преди края на зимата половината нещастни галванизирани янки умряха или бяха на път да умрат от скорбут, недохранване и пневмония. Отегчени от затворническия живот, много от тях се измъкнаха и дезертираха, готови да рискуват, макар да знаеха, че индианците са наоколо.

Що се отнася до индианците, всички с изключение на малките отряди воини, необходими за наблюдение на форта, се прехвърлиха в Блак Хилс, където многобройни стада антилопи и бизони ги засищаха в топлите им вигвами. През дългите зимни вечери вождовете преразказваха събитията около нашествието на Звездния вожд Конър. Тъй като арапахите се бяха показали прекалено самоуверени и небрежни, те бяха загубили едно село, няколко души и част от голямото си стадо мустанги. Другите племена бяха загубили няколко души, но никакви коне или вигвами. Те плениха много коне и мулета, носещи клеймото на американската армия, отнеха от войниците голям брой карабини, седла, и друго снаряжение. И най-вече те придобиха увереност в способността си да прогонят войниците със сини куртки от страната си.

„Ако белите дойдат отново в страната ми, аз пак ще ги накажа“ — казваше Червения облак, но той знаеше, че ако не съумеят да се снабдят с много нови пушки като тези, които отнеха от войниците, и с достатъчно муниции за тях, индианците нямаше да могат да наказват белите в бъдеще.