Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (21)

Глава деветнадесета
Ундид Ний

Нямаше надежда по земята — изглежда, бог ни бе забравил. Някои казваха, че са видели божия син, а други не го бяха виждали. Ако той бе дошъл, той би извършил големи дела, както е правил в миналото. Но ние се съмняваме, тъй като не видяхме нито него, нито делата му.

Хората не знаеха; не ги бе грижа. Те се хванаха за надеждата. Те пищяха като луди пред Него за милост. Те се хванаха за обещанието, което според слуховете Той бе дал.

Белите мъже се уплашиха и повикаха войниците. Ние те молихме за живот, а белите мъже помислиха, че искаме да отнемем техния живот. Чухме, че войниците идат. Ние не се страхувахме. Надявахме се, че ще можем да им разкажем за нашите затруднения и че ще получим помощ. Един бял човек каза, че войниците имат намерение да ни избият. Ние не му повярвахме, но някои се уплашиха и избягаха в безплодните земи.

Червения облак

Ако не беше Танца на духовете да крепи духа им, в своята скръб и ярост след убийството на Седящия бик сиуксите може би щяха да въстанат срещу топовете на войниците. Но вярата им, че белите хора скоро ще изчезнат и че мъртвите роднини и приятели на индианците ще се завърнат, когато поникне новата зелена трева, бе толкова всеобхватна, че те не се заеха да си отмъщават. Останалите без вожд хънкпапа обаче бягаха със стотици от Стендинг Рок, като търсеха убежище в някои от лагерите на Танца на духовете или при последния от великите вождове — Червения облак, в Пайн Ридж. През Луната, когато елените сменят рогата си (17 декември) около сто от тези бегълци пристигнаха в лагера на минеконжуите на Големия крак близо до Чери Крийк. Същия ден министерството на войната издаде заповед за арестуването и затварянето на Големия крак. Той бе един от „инициаторите на размирици“.

Веднага след като научи за убийството на Седящия бик, той поведе хората си към Пайн Ридж, като се надяваше, че Червения облак ще ги закриля от войниците. По пътя той се разболя от пневмония, получи кръвоизлив и трябваше да пътува с фургон. На 28 декември, когато бяха близо до Поркюпайн Крийк, минеконжуите забелязаха, че се приближават четири кавалерийски ескадрона. Големия крак незабавно нареди да издигнат над фургона бяло знаме. В два часа следобед той се надигна от одеялата си, за да приветствува майор Семюъл Уайтсайд от Седми кавалерийски полк на САЩ. Одеялата на Големия крак бяха изцапани с кръв от дробовете му, а докато дрезгаво шепнеше на Уайтсайд, от носа му падаха червени капки и замръзваха от лютия студ.

Уайтсайд уведоми Големия крак, че има заповед да го отведе в кавалерийския лагер при река Ундид Ний. Вождът на минеконжуите отговори, че отива в тази посока, тъй като води хората си на безопасно място в Пайн Ридж.

Като се обърна към своя разузнавач метне Джон Шангро, майор Уайтсайд му заповяда да започне да разоръжава отряда на Големия крак.

— Вижте, майоре — отговори Шангро, — ако направите това, тук ще избухне сражение и тогава ще избиете всички тези жени и деца, а мъжете ще избягат от вас.

Уайтсайд повтори, че заповедта е да бъдат пленени, лишени от коне и обезоръжени индианците на Големия крак.

— По-добре ще е да ги заведем в лагера и след това да им вземем конете и пушките — заяви Шангро.

— Добре — съгласи се Уайтсайд. — Кажете на Големия крак да се придвижи надолу до лагера на Ундид Ний.

Майорът погледна към болния вожд и заповяда да докарат един армейски санитарен фургон. В него щеше да бъде по-топло и Големия крак щеше да се вози по-удобно, отколкото в друсащия, без ресори фургон. След като прехвърлиха вожда в санитарната кола, Уайтсайд образува колона за прехода до Ундид Ний. Два ескадрона кавалерия яздеха начело, следваха колата и фургоните, след тях индианците в плътна група и накрая другите два кавалерийски ескадрона и една батарея от две оръдия хочкис.

Падаше здрач, когато колоната изпълзя по последната височина и започна да се спуска по наклона към Чанкпе Опи Уакпала, рекичката, наречена Ундид Ний. Зимният сумрак и дребните ледени кристалчета, които танцуваха в умиращата светлина, като че придаваха свръхестествен вид на мрачния пейзаж. Някъде покрай този заледен поток лежеше в тайно място сърцето на Лудия кон и изпълнителите на Танца на духовете вярваха, че безплътният дух очаква нетърпеливо новата земя, която сигурно ще дойде с първата зелена пролетна трева.

В кавалерийския лагер от палатки Ундид Ний индианците бяха спрени, а децата — преброени. Оказаха се 120 мъже и 230 жени и деца. Тъй като се стъмваше, майор Уайтсайд реши да почака до сутринта и тогава да обезоръжи пленниците си. Той им определи място за бивак точно на юг от военния лагер, отпусна им храна и тъй като нямаха достатъчно покривала за вигвами, даде им и няколко палатки. Уайтсайд нареди да поставят печка в палатката на Големия крак и изпрати полковия лекар да се грижи за болния вожд. За да бъде сигурен, че никой пленник няма да избяга, майорът разположи два кавалерийски ескадрона на пост около палатките на сиуксите, след което постави двете оръдия хочкис на една височина, която се издигаше над лагера. Дулата на тези оръдия, които бяха в състояние да изпращат зарядите си на разстояние повече от две мили, бяха насочени така, че да прочесват вигвамите на индианците по цялата им дължина.

По-късно, в тъмнината на декемврийската нощ, останалата част от Седми полк се приближи от изток и безшумно се установи на лагер на север от хората ма майор Уайтсайд. Полковник Джеймс Форсайт, командир на бившия полк на Къстър, пое сега ръководството на операцията. Той съобщи на Уайтсайд, че е получил заповед да отведе отряда на Големия крак до железопътната линия Юниън Пасифик за транспортирането му до един военен затвор в Омаха.

След като разположиха на склона още две оръдия, Форсайт и офицерите му се настаниха за вечерта да отпразнуват залавянето на Големия крак с буренце уиски.

Вождът лежеше в палатката си, едва дишаше и от болестта не можеше да заспи. Дори с предпазващите ги ризи на духовете и с вярата си в пророчествата на новия месия хората му бяха уплашени от конните войници, разположени навсякъде около тях. Преди четиринадесет години при Литъл Бигхорн някои от присъствуващите воини помогнаха да бъдат победени войнишките вождове Мойлън, Варнъм, Уолас, Годфри, Еджърли (които сега бяха тук) — и индианците се питаха дали в сърцата на белите все още живее жаждата за отмъщение.

— На сутринта призивно изсвири тръба — казва Уазумаса, един от воините на Големия крак (след две години той промени името си на Дюи Бърд) — и тогава видях войниците да яхват конете си и да ни обкръжават. Бе съобщено, че всички мъже трябва да се явят в центъра за разговор и че след разговора ще трябва да заминат за агенцията в Пайн Ридж. Големия крак бе изведен от палатката и седеше пред нея, а по-старите мъже се бяха събрали и насядаха в центъра около него.

След като бяха раздадени сухари за закуска, полковник Форсайт осведоми индианците, че ще ги обезоръжават.

— Те поискаха пушките и другите оръжия — казва Бялото копие — и така всички си предадохме пушките, а войниците ги натрупаха на купчина в центъра.

Войнишките вождове не бяха доволни от броя на предадените оръжия и затова изпратиха отряд войници да претърсва палатките.

— Те влизаха в палатките направо, излизаха с вързопи и ги разкъсваха — казва Вожда куче. — Изнасяха брадви, ножове и колове за палатки и ги струпваха на купчина близо до пушките.

Все още недоволни, войнишките вождове заповядаха на воините да си свалят одеялата, за да бъдат претърсени за оръжие. Лицата на индианците издаваха гнева им, но само заклинателят Жълтата птица протестира открито. Той направи няколко стъпки от Танца на духовете и изпя една от свещените песни, като уверяваше воините, че куршумите на войниците не могат да прострелят свещените им дрехи.

— Куршумите няма да ви пронижат — пееше монотонно той. — Прерията е голяма и куршумите няма да ви пронижат.

Войниците намериха само две карабини, едната от тях, нов уинчестър, принадлежеше на един млад минеконжу на име Черния койот. Черния койот вдигна уинчестъра над главата си, като викаше, че е платил много пари за карабината и че тя му принадлежи. След няколко години Дюи Бърд си припомня, че Черния койот бил глух:

— Ако го бяха оставили на мира, той щеше да постави пушката си на земята, където трябва. Те го уловиха и го завъртяха в източна посока. Дори и тогава той не потрепна. Не бе насочил пушката си към никого. Смяташе да я остави на земята. Те се приближиха и грабнаха пушката, когато той се канеше да я остави на земята. Веднага щом го завъртяха, се чу изстрел, доста силен. Не мога да кажа дали някой бе застрелян, но след това се чу трясък.

Големия крак след смъртта му. Сниман на бойното поле при Ундид Ний

— Той прозвуча също като звука на разкъсвано платно, такъв бе трясъкът — казва Разрешените пера.

Страхуващия се от врага го описва като „гръмотевичен трясък“.

Въртящия се ястреб казва за Черния койот, че е „луд човек, младеж под много лошо влияние и всъщност, неизвестна личност“. Той казва, че Черния койот стрелял с пушката си и че войниците незабавно отговорили на огъня и последвало безразборно масово убийство.

В първите секунди на схватката стрелбата бе оглушителна и изпълваше въздуха с барутен дим. Между умиращите, които лежаха прострени на замръзналата земя, бе и Големия крак. След това имаше кратко затишие, защото малки групи индианци и войници се биеха лице в лице с ножове, боздугани и пистолети. Тъй като само няколко индианци имаха оръжия, те скоро трябваше да побегнат и тогава големите оръдия хочкис на хълма откриха огън по тях. Стреляха по един снаряд почти всяка секунда, смитаха индианския лагер с летящите си шрапнели, превръщаха вигвамите в парцали, убиваха мъже, жени и деца.

„Ние се опитахме да бягаме — казва Луиза Невестулката мечка, — но те стреляха по нас, сякаш сме бизони. Зная, че има добри бели хора, но войниците трябва да бяха много долни, за да стрелят по жени и деца. Индиански войници не биха постъпили така с бели деца.“

„Аз бягах от мястото, като следвах другите бягащи — казва Ха-Киктоуин, друга млада жена. — Баба ми, дядо ми и брат ми бяха убити, докато пресичаха дола, а мен ме простреляха в дясното бедро и куршумът направо излезе, след това в дясната китка и аз не можех да отида по-далеч;, защото не бях в състояние да вървя. После войниците ме прибраха и едно малко момиченце дойде при мен и пролази под одеялото ми.“

Когато това безумие свърши, Големия крак и по вече от половината му хора бяха мъртви или сериозно ранени; броят на убитите бе 135 души, но много от ранените изпълзяха настрана и умряха впоследствие. Според едно преброяване окончателният брой на мъртвите е почти триста от първоначалните 350 мъже, жени и деца. Войниците загубиха двадесет и пет убита и тридесет и девет ранени, повечето засегнати от собствените им куршуми и шрапнели,

След като ранените кавалеристи бяха изпратени към агенцията в Пайн Ридж, отряд войници премина през бойното поле в Ундид Ний, събра останалите живи индианци и ги натовари на фургони. Тъй като към края на деня стана ясно, че приближава виелица, оставиха мъртвите индианци там, където бяха паднали (Когато след виелицата в Ундид Ний се върна група натоварена с погребването на мъртвите, тя намери труповете, включително и този на Големия крак, замръзнали в нелепи пози.)

Фургоните с ранените сиукси (четирима мъже и четиридесет и седем жени и деца) пристигнаха в Пайк Ридж след залез-слънце. Тъй като всички налични казармени помещения бяха пълни с войници, индианците бяха оставени да лежат в откритите фургони на лютия студ, докато един некадърен армейски офицер диреше подслон. Накрая отвориха мисията на англиканската църква, извадиха пейките и разпръснаха сено върху грубия под.

Бе четвъртият ден след Коледа на лето господне 1890. Когато първите разкъсани и кървящи тела бяха внесени в осветената със свещи църква, тези, които бяха в съзнание, можеха да видят зелената коледна украса, закачена по откритите подпокривни греди. Над олтара бе окачено знаме с грубо изрисуван надпис:

МИР НА ЗЕМЯТА, ДОБРА ВОЛЯ КЪМ ХОРАТА.

ТОГАВА НЕ РАЗБРАХ КАКВО СТРАШНО НЕЩО БЕШЕ СТАНАЛО. КОГАТО СЕГА СЕ ОГЛЕЖДАМ НАЗАД ОТ ВИСОКИЯ ХЪЛМ НА МОЯТА СТАРОСТ, ВСЕ ОЩЕ ВИЖДАМ ИЗКЛАНИТЕ ЖЕНИ И ДЕЦА ДА ЛЕЖАТ НА КУПЧИНИ И ПРЪСНАТИ НАВСЯКЪДЕ ПО ИЗВИТОТО ТЯСНО ДЕРЕ ТАКА ЯСНО, КАК ТО ГИ БЯХ ВИДЯЛ, КОГАТО ОЧИТЕ МИ БЯХА ОЩЕ МЛАДИ. И РАЗБИРАМ, ЧЕ И НЕЩО ДРУГО УМРЯ ТАМ, В ОКЪРВАВЕНАТА КАЛ, И БЕ ЗАСИПАНО ОТ ВИЕЛИЦАТА. ТАМ УМРЯ МЕЧТАТА НА ЕДИН НАРОД. ТОВА БЕ КРАСИВА МЕЧТА… ПЛЕМЕННИЯТ ПРЪСТЕН Е СЧУПЕН И РАЗПРЪСНАТ. НЯМА ВЕЧЕ ЦЕНТЪР И СВЕЩЕНОТО ДЪРВО Е МЪРТВО.

ЧЕРНИЯ ЛОС