Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (6)

Глава четвърта
Войната идва при шайените

1864 г.

13 януари. Стивън Фостър^[1], композитор на песни и балади, умира на 38 години. 10 април. Ерцхерцог Максимилиан става император на Мексико с подкрепата на френската армия. 17 април. „Хлебен“ бунт в Савана, Джорджия. 19 май. Натаниъл Хоторн^[2] умира на 61 години. 30 юни. Министърът на финансите Чейз подава оставката си и обвинява спекулантите, че заговорничат за удължаване на войната заради паричната изгода. Робърт С. Уннтроп, законодател и историк, казва: „Привидният патриотизъм може да бъде прикритие за множество пороци.“ 2 септември. Армията на Съюза превзема Атланта, Джорджия. 8 ноември. Линкълн отново е избран за президент. 8 декември. В Рим папа Пий IX издава Силабус^[3] против либерализма, социализма и рационализма. 21 декември. Савана пада пред армията на Шърман. Декември. Буут^[4] играе Хамлет в нюйоркския Уинтър Гардън Тиътър.

Въпреки че спрямо мен са извършвани неправди, аз живея с надежда. Аз нямам две сърца… Сега ние сме отново заедно, за да сключим мир. Позорът ми е голям като света и аз ще сторя това, което приятелите ме посъветват. Навремето мислех, че съм единственият, който упорства да остане приятел на белия човек, но след като той дойде и отне вигвамите ни, конете ни и всичко останало, трудно ми е да вярвам повече на белия.

Мотавато (Черния Котел) от южните шайени

 

 

През 1851 г. шайените, арапахите, сиуксите, кроуите и други племена се срещнаха при форт Ларами с представители на Съединените щати и се съгласиха да разрешат на американците построяването на пътища и военни постове в територията им. Двете страни по договора се заклеха „да бъдат добросъвестни и дружелюбни във взаимоотношенията си и да бдят за действен и траен мир“. Към края на първото десетилетие след сключването на договора белите бяха завзели в страната на индианците един коридор покрай река Плат. Първо дойдоха керваните с фургони, после редицата от фортове, след това дилижансите и една гъста върволица фортове и накрая ездачите на Пони експрес, последвани от говорещите жици на телеграфа.

С договора от 1851 г. прерийните индианци не бяха отстъпили никаква част от правата върху земите си, нито бяха се „отказали от правата си за лов, риболов и преминаване през която и да е пътека в така описаната територия“. Златната треска в Пайкс Пийк през 1858 г. доведе хиляди бели златотърсачи, които копаеха жълтия метал от земята на индианците. Златотърсачите изграждаха навсякъде селца от дървени къщи и през 1859 г. построиха едно голямо селище, което нарекоха Денвър Сити. Малкия гарван, един арапахски вожд, когото действията на белите забавляваха, посети Денвър и се научи да пуши пури и да яде месо с вилица и нож. Той също така каза на белите, че се радва да ги гледа как добиват злато, но им напомни, че земята принадлежи на индианците и изрази надежда, че те няма да останат наоколо, след като намерят всичкото злато, което им е необходимо.

Златотърсачите не само останаха, но надойдоха и хиляди нови. Долината на Плат, която някога гъмжеше от бизони, започна да се изпълва със заселници, които наслагаха жалони и разкроиха за ранчо и рудници територията, определена от договора в Ларами за южните шайени и арапахите. Само десет години след сключването на договора Великия съвет във Вашингтон създаде територията Колорадо. Великия баща изпрати губернатор, а политиканите започнаха маневри за отнемане правата на индианците върху земите им.

През цялото това време шайените и арапахите спазваха мира и когато длъжностните лица от Съединените щати поканиха вождовете им във форт Уейз на река Арканзас за обсъждане на нов договор, много от тях приеха. Според направени по-късно изявления от вождовете на двете племена имало голямо различие между това, което им казали, че ще съдържа договора, и действително написаното в него. Вождовете останали с впечатлението, че шайените и арапахите ще запазят правата върху земите си и свободата да се придвижват и да ловят бизони, но ще трябва да се съгласят да живеят в една триъгълна част от територията между реките Сенд Крийк и Арканзас. Свободата на придвижване беше въпрос от жизнена важност, защото определеният за племената резерват почти не съдържаше дивеч, а земята можеше да се обработва само ако се напоява.

Сключването на договора във форт Уейз бе цяло тържество. Поради важността му комисарят по индианските въпроси полковник А. Грийнууд също се появи и раздаде медали, одеяла, захар и тютюн. Малкия бял човек (Уилям Бент), който бе взел съпруга от шайените, също беше тук, за да защитава индианските: интереси. Когато шайените посочиха, че само шест от техните четиридесет и четири вождове присъствуват, длъжностните лица отговориха, че останалите ще подпишат по-късно. Така никой от отсъствуващите не го подписа и по тази причина валидността на договора щеше да бъде под съмнение. Черния котел, Бялата антилопа и Мършавата мечка подписаха за шайените, Малкия гарван, Бурята и Голямата уста — за арапахите. Този акт беше освидетелствуван от двама офицери от кавалерията на Съединените щати, Джон Седжуик и Дж. Стюърт. (Няколко месеца по-късно Седжуик и Стюърт, които убеждаваха индианците да живеят в мир, щяха да се бият един срещу друг в Гражданската война и по ирония на съдбата щяха да загинат само с няколко часа разлика в битката при Уилдърнъс.)

През първите години на Гражданската война на белите ловуващите шайени и арапахи все по-трудно избягваха срещите със сините куртки, които прочистваха района на юг от сиви куртки. Те бяха чули за неприятностите на навахите, а от приятели сиукси научиха за ужасната съдба на сантиите, които бяха дръзнали да се противопоставят на мощта на армията в Минесота. Вождовете на шайените и арапахите се опитваха да занимават младежите си с лов на бизони, далеч от маршрута на белите. С всяко изминало лято обаче броят и наглостта на сините куртки нарастваха. През пролетта на 1864 г. войниците обикаляха отдалечените ловни територии между реките Смоуки Хил и Рипъбликън.

Същата година, когато тревата беше вече доста порасла, Римския нос и много шайенски воини кучета потеглиха на север за по-добър улов при братовчедите си — северните шайени в земите край река Паудър. Черния котел, Бялата антилопа и Мършавата мечка обаче държаха отрядите си под Плат, както и Малкия гарван от арапахите. Те внимателно отбягваха войниците и белите ловци на бизони, като стояха далеч от фортовете, пътищата и поселищата.

През пролетта Черния котел и Мършавата мечка отидоха на юг до форт Ларнид (Канзас), за да търгуват. Само година преди това двамата вождове бяха поканени да посетят Великия баща Ейбрахам Линкълн във Вашингтон и те бяха сигурни, че войниците му във форт Ларнид ще се отнесат с тях добре. Президентът Линкълн им беше дал медали, за да ги носят на гърдите си, а полковник Грийнууд бе подарил на Черния котел знамето на Съединените щати — един голям гарнизонен флаг, по който белите звезди на тридесет и четирите щата бяха по-големи от блестящите в ясна нощ звезди по небето. Полковник Грийнууд му беше казал, че, докато знамето се развява, никой войник няма да стреля по него. Черния котел беше много горд със своето знаме и когато се намираше на продължителен стан, винаги го издигаше на един стълб над вигвама си.

В средата на май Черния котел и Мършавата мечка научиха, че войниците са нападнали няколко шайени до река Саут Плат. Те решиха да вдигнат лагера и да се придвижат на север, за да се присъединят за повече сила и сигурност към останалата част от племето. След еднодневен поход те установиха лагера си близо до Аш Крийк. На следната сутрин, съгласно обичая, ловците излязоха рано на лов, но бързо се върнаха. Те бяха видели войници с оръдия да се приближават до лагера.

Мършавата мечка обичаше авантюрите и каза на Черния котел, че ще отиде да посрещне войниците, за да разбере какво искат. Той закачи на палтото си медалите от Великия баща Линкълн, взе някои документи, които му бяха дадени във Вашингтон в уверение на това, че е добър приятел на Съединените щати, и яхна коня си, съпроводен от ескорт воини. Мършавата мечка се изкачи на един хълм близо до лагера и видя войниците да се приближават, разделени на четири кавалерийски отряда. В центъра им имаше две оръдия, а в тила на широк фронт се бяха разгърнали няколко фургона.

Вълчия вожд — един от младите воини, които съпровождаха Мършавата мечка, разказва по-късно, че като забелязали шайените, войниците се построили в боен ред.

„Мършавата мечка нареди на нас, воините, да останем по местата си — казва Вълчия вожд, — за да не тревожим войниците, а той тръгна напред, за да поздрави офицера и да покаже документите си… Когато вождът се намираше на двадесет или тридесет ярда от бойната линия, офицерът изкомандува с много силен глас и всички войници откриха огън по Мършавата мечка и по нас. Мършавата мечка падна от коня си точно пред войниците и Звезда, друг шайен, също се строполи от коня си. Войниците тръгнаха напред и стреляха отново по Мършавата мечка и по Звезда, които лежаха безпомощно на земята. Аз бях с група младежи малко настрана. Пред нас имаше отряд войници, но всички те стреляха по Мършавата мечка и шайените, които бяха близо до него. Те не ни обърнаха внимание, докато не почнахме да ги обстрелваме с лъкове и пушки. Бяха толкова близо, че ние простреляхме няколко от тях със стрели. Двама паднаха назад от конете си. По това време бъркотията бе голяма. Още шайени прииждаха на малки групи, а войниците се бяха скупчили и изглеждаха много изплашени. Те стреляха по нас с оръдията. Картечът удряше земята около нас, защото прицелът не беше добър.“

По време на боя Черния котел се появи на кон и започна да язди нагоре-надолу всред воините. „Спрете боя! — викаше той. — Не започвайте война!“ Доста време мина, преди шайените да се вслушат в думите му. „Не бяхме на себе си от яд — казва Вълчия вожд, — но накрая той спря боя. Войниците избягаха. Пленихме петнадесет кавалерийски коня със седла, юзди и дисаги. Няколко войници бяха убити. Мършавата мечка, Звезда и още един шайен също бяха убити, а много бяха ранени.“

Шайените бяха сигурни, че биха могли да убият всички войници и да пленят планинските им гаубици, защото в лагера имаше петстотин воини шайени срещу стотина войници. Затова много от младежите, разярени от хладнокръвното убийство на Мършавата мечка, преследваха отстъпващите войници и водиха с тях бой в движение чак до форт Ларнид.

Черния котел беше объркан от това неочаквано нападение. Той скърбеше за Мършавата мечка — бяха приятели от почти половин век. Спомняше си, как любопитството винаги бе създавало неприятности на Мършавата мечка. Веднъж, докато шайените бяха на приятелско посещение във форт Аткинсън на река Арканзас, Мършавата мечка забеляза блестящ лъскав пръстен върху ръката на една офицерска жена. Несъзнателно той й хвана ръката, за да разгледа пръстена. Съпругът се втурна и го удари с бича си. Мършавата мечка се обърна, метна се на коня си и препусна обратно към лагера на шайените. Той боядиса лицето си и яздеше из лагера, като призоваваше воините да нападнат форта.

„Шайенски вожд е оскърбен!“ — викаше той. Него ден Черния котел и другите вождове едва успяха да го успокоят. Сега Мършавата мечка бе мъртъв и смъртта му събуждаше у воините гняв, много по-силен от обидата при форт Аткинсън.

Черния котел не можеше да проумее защо войниците нападнаха без предупреждение мирния лагер на шайените. Той предположи, че ако някой знае причината, това ще е старият му приятел Малкия бял човек, Уилям Бент. Повече от тридесет години бяха изминали от времето, когато Малкия бял човек и братята му бяха дошли на река Арканзас и бяха построили Бентс Форт. Уилям се бе оженил за Жената кукумявка, а след смъртта и — за нейната сестра, Жълтата жена.

През всички тези години братята Бент и шайените живееха в близко приятелство. Малкия бял човек имаше трима сина и две дъщери, които прекарваха голяма част от времето си с роднините на майка им. Това лято двама от синовете метиси — Джордж и Чарли, бяха на лов за бизони с шайените при река Смоуки Хил.

След като поразмисли по въпроса, Черния котел изпрати вестоносец на бърз мустанг да намери Малкия бял човек.

„Кажи му, че влязохме в бой с войниците и убихме няколко от тях — каза Черния котел. — Кажи му, че не знаем защо и за какво се сражавахме и че бихме искали да се срещнем с него, за да поговорим за това.“

Пратеникът на Черния котел случайно срещна Уилям Бент на пътя между форт Ларнид и форт Лайън. Бент поръча на пратеника да се върне обратно и да предаде на Черния котел, че иска да се види с него при река Куун Крийк. След седмица старите приятели се срещнаха, и двамата загрижени за бъдещето на шайените. Бент особено се тревожеше за синовете си. С облекчение той научи, че те ловуват по Смоуки Хил. Оттам нямаше вести за неприятности, но той знаеше за две сблъсквания, станали другаде. Във Фремонтс Орчард, на север от Денвър, отряд воини кучета бе нападнат от един патрул колорадски доброволци на полковник Джон Чивингтън, които търсеха откраднати коне. Воините кучета водеха със себе си случайно намерени кон и муле и войниците на Чивингтън открили огън, без да дадат възможност на шайените да обяснят откъде са взели животните. След инцидента Чивингтън изпрати по-голям отряд, който нападна един лагер на шайените близо до Сидър Блъфс и уби две жени и две деца. Артилеристите, които бяха атакували лагера на Черния котел на 16 май, също бяха хора на Чивингтън, изпратени от Денвър без право да действуват в Канзас. На командуващия офицер, лейтенант Джордж Ейр, полковник Чивингтън бе заповядал „да убива шайените, където и когато ги намери“.

Уилям Бент и Черния котел се съгласиха, че ако подобни инциденти продължат, скоро в прериите ще пламне всеобща война.

„Нямам намерение, пък и не желая да се бия с белите — каза Черния котел. — Искам отношенията ми с тях да са приятелски и мирни и същото се отнася за племето ми. Не съм в състояние да се сражавам с белите. Искам да живея в мир.“

Бент заръча на Черния котел да не разрешава на своите младежи да нападат за отмъщение и обеща, че ще се върне в Колорадо и ще се опита да убеди военните власти да не продължават по поетия от тях опасен път. След това той се запъти към форт Лайън.

„При моето пристигане там — свидетелствува той впоследствие под клетва — се срещнах с полковник Чивингтън, предадох му разговора между мен и индианците и казах, че вождовете искат приятелство. В отговор той заяви, че не е упълномощаван да сключва мир и че се намира във война с индианците. Мисля, че това бяха думите му. Тогава му казах, че да се продължава войната е твърде рисковано, че голям брой правителствени кервани пътуват за Ню Мексико и за други места, освен това има много цивилни, и че смятам, че той няма достатъчно налични сили за охрана на пътищата, а от това страната ще пострада. Той отговори, че гражданите ще трябва да се защитават сами. След това нямах какво повече да му кажа.“

По-късно през юни губернаторът на територията Колорадо Джон Евънс разпространи циркулярно писмо до „приятелски настроените прерийни индианци“, с което ги информира, че някои техни съплеменници са започнали война с белите. Губернаторът Евънс твърдеше, че „в някои случаи те са нападнали и убили войници“. Той не спомена за войници, нападнали индианците, макар и трите сражения с шайените да бяха започнали именно по този начин. „Поради това Великия баща е сърдит — продължаваше Евънс — и той непременно ще ги преследва и накаже, но не иска да навреди на приятелите на белите. Той желае да ги предпази и да се погрижи за тях. За тази цел аз съветвам всички мирни индианци да се държат настрана от тези, които са във война, и да се събират в безопасни места.“ Евънс заповяда на приятелски настроените шайени и арапахи да се явят във форт Лайън в резервата си, където техният агент Самюел Коли ще ги снабди с храна и ще им покаже безопасните места. „Целта е да се предотврати избиването на мирни индианци по погрешка… Войната с враждебните индианци ще продължи до пълното им подчинение“.

Веднага щом научи за декрета на губернатора Евънс, Уилям Бент започна да предупреждава шайените и арапахите да се явят във форт Лайън. Тъй като във връзка с летния лов различните отряди се бяха пръснали по целия западен Канзас, изминаха няколко седмици, преди пратениците да стигнат до всеки. През този период сблъсъците между войниците и индианците непрестанно се увеличаваха. Воините сиукси, възбудени от наказателните експедиции на генерал Алфред Съли в Дакота през 1863 и 1864 г., нахлуваха като рояци пчели от север и нападаха колите, дилижансите и заселниците из пътищата край река Плат. За тези действия южните шайени и арапахите бяха обвинявани от армията на Колорадо, която им отделяше все повече внимание. Синът на Уилям Бент, метисът Джордж, който беше с голям отряд шайени на река Соломон през юли, казва, че войската ги е нападала отново и отново без всякаква причина, тогава те започнали да си отмъщават по единствено познатия им начин — опожарявали пощенските станции^[5], преследвали дилижансите, прогонвали добитъка и принуждавали превозвачите на стоки да нареждат фургоните си в кръг и да се сражават.

Черния котел и старите вождове се опитваха да спрат тези набези, но влиянието им беше отслабено от призивите на по-младите вождове, като Римския нос, и на членовете на хотамитанио — общността на воините кучета^[6]. Когато Черния котел откри, че седем бели пленници — две жени и пет деца — са били отведени от похитители в лагерите по Смоуки Хил, той откупи четирима от тях със собствените си мустанги, за да може да ги върне на близките им. Горе-долу по същото време той получи и съобщение от Уилям Бент, с което бе информиран за заповедта на губернатора Евънс за явяване във форт Лайън.

Беше вече краят на август, когато Евънс издаде втора прокламация, даваща право „на всички граждани на Колорадо, било индивидуално, било в организирани от тях групи, да преследват всички враждебни индианци в прериите, като внимателно отбягват тези, които са се отзовали на моя призив за явяване на посочените места; освен това да убиват и унищожават като врагове на страната всички тези враждебни индианци, където и да ги открият“. Междувременно всички, индианци, които не се намираха в определените резервати, бяха обект на същински лов.

Черния котел незабавно свика съвет и всички вождове в лагера му се съгласиха да се подчинят на условията на губернатора за мир. Джордж Бент, който бе учил в колежа Уебстър в Сейнт Луис, бе натоварен да напише писмо до агента Самюел Коли във форт Лайън и да му съобщи, че шайените искат мир. „Научихме, че в Денвър се задържани някои пленници. Имаме седем ваши пленници, които сме готови да освободим, ако вие освободите нашите… в отговор искаме правдиви новини.“

Черния котел се надяваше, че Коли ще му даде указания как да преведе своите шайени през Колорадо, без те да бъдат нападнати от войниците или от блуждаещите групи въоръжени граждани на губернатора Евънс. Той не вярваше изцяло на Коли и го подозираше, че продава за своя сметка част от предназначените за индианците стоки. (Черния котел все още не знаеше колко сериозно е въвлечен Коли с губернатора Евънс и полковник Чивингтън в плана за прогонване на прерийните индианци от Колорадо.) На 26 юли агентът писа на Евънс, че не може да се разчита на никой индианец да спазва мира. „Мисля, че малко барут и олово са най-добрата храна за тях“ — завършва той.

Тъй като нямаше доверие на Коли, Черния котел нареди да се приготви още едно копие от писмото, адресирано до Уилям Бент. Той даде по едно копие на Очиний (Едноокия) и на Орловата глава и им заповяда да препуснат към форт Лайън. Шест дни по-късно, когато Едноокия и Орловата глава се приближаваха към форта, те бяха внезапно пресрещнати от трима войници, които се готвеха да открият огън. Но Едноокия с жестове даде да се разбере, че е приятел и размаха писмото на Черния котел. Малко по-късно индианците бяха отведени като пленници във форт Лайън, където ги предадоха на командуващия офицер, майор Едуард Уинкуп.

Мотивите на индианците изглеждаха съмнителни на Високия вожд Уинкуп. Когато Едноокия му каза, че Черния котел го моли да дойде в лагера на Смоуки Хил и да отведе индианците обратно в резервата, той запита колко са на брой. Едноокия отговори, че са две хиляди шайени и арапахи и може би двеста техни приятели сиукси от Севера, на които им омръзнало войниците да ги преследват.

Уинкуп не отговори. Той имаше малко повече от сто кавалеристи и съзнаваше, че и индианците знаят това. Като подозираше клопка, той заповяда да затворят пратениците на шайените в караулното помещение и събра офицерите си на съвет. Високия вожд беше висок, около двадесет и пет годишен и единственият му боен опит бе участието му в едно сражение в Ню Мексико срещу войските на Конфедерацията от Тексас. За първи път в кариерата си той бе изправен пред решение, което можеше да означава катастрофа за командваната от него част.

След като се забави един ден, Уинкуп в края на краищата реши, че трябва да отиде в Смоуки Хил — не заради индианците, а за да спаси белите пленници. Несъмнено това бе причината, поради която Черния котел бе споменал за пленниците в писмото си — той знаеше, че белите не могат да се примирят с мисълта, че бели жени и деца живеят с индианците.

На 6 септември Уинкуп беше готов да потегли със 127 кавалеристи. Като освободи Едноокия и Орловата глава от караулното, той им съобщи, че ще бъдат едновременно и водачи, и заложници при похода.

„При първия признак на измяна от страна на ватите — ги предупреди Уинкуп — ще ви убия.“

„Шайените държат на думата си — отговори Едноокия, — ако се случи обратното, аз самият не бих искал да живея повече.“ Уинкуп каза по-късно, че този разговор с двамата шайени по време на похода го накарал да промени твърдо установеното си мнение за индианците: „Чувствувах, че съм сред по-висши същества и това бяха представителите на една раса, която дотогава без изключение смятах за жестока, предателска и кръвожадна, без чувство за привързаност към приятели или роднини.“

Пет дни по-късно, покрай притоците на Смоуки Хил в горното й течение, предните разузнавачи на Уинкуп забелязаха въоръжен отряд от неколкостотин воини, като че готвещи се за сражение.

Джордж Бент, който тогава бил с Черния котел, казва, че когато войниците на Уинкуп се появили, воините кучета се подготвили за бой и препуснали да пресрещнат войските с опънати лъкове и стрели, но Черния котел и някои вождове се намесили и поискали от майор Уинкуп да оттегли войската си на известно разстояние. Така те предотвратили боя.

На сутринта Черния котел и другите вождове се срещнаха с Уинкуп и офицерите му на съвет. Черния котел остави другите да говорят преди него. Един от водачите на воините кучета, Мечока, каза, че той и брат му Мършавата мечка са се опитали да живеят в мир с белите, но войниците дошли без причина или основание й убили Мършавата мечка. „Индианците нямат вина за сраженията — добавя той. — Белите са лисици и с тях не може да има мир. Единственото, което индианците могат да направят, е да се бият.“

Малкия гарван от арапахите се съгласи с Мечока. „Бих желал да се помиря с белите — каза той, — но се страхувам, че те не искат мир с нас.“

След това думата поиска Едноокия и каза, че се срамува да слуша такива думи. Той рискувал живота си, за да отиде във форт Лайъц, и дал честната си дума на Високия вожд Уинкуп, че шайените и арапахите ще се върнат мирно в резервата си. „Заложих пред Високия вожд думата и живота си — каза Едноокия — и ако моите хора не действуват честно, ще отида с белите и ще се бия на тяхна страна и много мои приятели ще ме последват.“

Уинкуп обеща да направи всичко, което е по силите му, за да предотврати нападенията на войниците срещу индианците. Той заяви, че не е голям началник и не говори от името на всички бели войници, но ако индианците му предадат белите пленници, той ще отиде с индианските вождове в Денвър и ще им помогне да сключат мир с по-големите началници.

Черния котел, който мълчаливо слушаше изказванията („неподвижен, с лека усмивка на лицето“ според описанието на Уинкуп), стана и каза, че е доволен да чуе думите на Високия вожд Уинкуп.

„Има лоши бели и лоши индианци — каза той. — Лошите хора от двете страни докараха размириците. Някои от моите младежи се присъединиха към тях. Аз съм против сраженията и направих всичко, което е в моя власт, за да ги предотвратя. Намирам, че вината е у белите. Те започнаха войната и принудиха индианците да се бият.“

След това той обеща да предаде четиримата бели пленници, които бе откупил. Останалите трима бяха в друг лагер, по-далеч на север, и щеше да е необходимо известно време, за да се постигне споразумение за тях.

Четиримата пленници — все деца — изглеждаха добре и действително, когато един войник запита осемгодишния Амброуз Арчър как индианците са се отнасяли с него, момчето отговори, „че му е все едно дали ще остане с индианците, или не“.

Накрая след допълнителни преговори бе решено индианците да останат в лагера си на Смоуки Хил, докато седем от вождовете отидат заедно с Уинкуп в Денвър, за да сключат мир с губернатора Евънс и полковник Чивингтън. Черния котел, Бялата антилопа, Мечока и Едноокия представляваха шайените. Нева, Босе, Много бизони и Нотане — арапахите. Малкия гарван и Лявата ръка, които се отнасяха скептично към обещанията на Евънс и Чивингтън, останаха, за да не допуснат младите арапахи да си навлекат неприятности. Бойния накит щеше да наглежда шайените от лагера.

Върволицата кавалеристи на Високия вожд Уинкуп, четирите бели деца и седемте индиански вождове достигнаха Денвър на 28 септември. Индианците пътуваха и теглен от мулета фургон с дървени седалки. По време на пътуването Черния котел окачи своето голямо гарнизонно знаме на фургона и когато навлязоха в прашните улици на Денвър, звездният флаг се развяваше покровителствено над главите на вождовете. Целият Денвър излезе да наблюдава процесията.

Преди започването на съвета Уинкуп посети губернатора Евънс и разговаря с него. Губернаторът не искаше да има нищо общо с индианците. Той заяви, че шайените и арапахите трябва да бъдат наказани, преди да им се даде възможност да живеят в мир. Такова бе мнението и на областния военен командир — генерал Самюел Къртис, който същия ден изпрати от форт Левънуърт следната телеграма до полковник Чивингтън: „Не искам мир, докато индианците не пострадат повече.“

Накрая Уинкуп трябваше да моли губернатора да се срещне с индианците.

„Но какво ще правя с Трети колорадски полк, ако сключа мир? — запита Евънс. — Те бяха сформирани, за да убиват индианци и трябва да убиват индианци.“

Той обясни на Уинкуп, че държавните служители във Вашингтон са му дали разрешение за създаване на новия полк, след като се е клел, че той му е необходим за защита срещу враждебни индианци, и ако сега сключи мир, вашингтонските държавни дейци ще го обвинят в изопачаване на истината. Евънс бе подложен на политически натиск от жителите на Колорадо, които искаха да избегнат военната повинност през 1864 г., като облекат униформите във войната срещу малобройните и зле въоръжени индианци, вместо да се сражават срещу войските на Конфедерацията на изток. В края на краищата Евънс отстъпи пред настояванията на майор Уинкуп — все пак индианците бяха пропътували четиристотин мили, за да се срещнат с него в отговор на прокламацията му.

Съветът се състоя в Кемп Уелд, близо до Денвър. В него участваха вождовете, Евънс, Чивингтън, Уинкуп, няколко други армейски офицери и Саймън Уитли, който бе тук по заповед на губернатора, за да записва всяка казана от присъстващите дума. Губернаторът Евънс откри заседанието с рязък тон, като запита вождовете какво имат да кажат. Черния котел отговори на шайенски, а старият приятел на племето Джон Смит превеждаше:

— Щом видях твоето циркулярно писмо от 27 юли 1864 г., аз се запалих от тази работа и сега съм дошъл да разговарям с теб за това… Майор Уинкуп предложи да дойдем и да се срещнем с теб. Ние дойдохме със затворени очи, като следвахме шепата негови хора, като че минавахме през огън. Единственото, за което молим, е да има мир с белите. Ние искаме да те хванем за ръка. Ти си нашият баща. Ние пътувахме през облак. От започването на войната небето е все тъмно. Воините с мен са готови да правят това, което им кажа. Искаме да донесем добри вести на нашите хора вкъщи, за да могат те да спят спокойно. Искам да накараш всички тези войнишки вождове тук да разберат, че ние сме за мир, че ние сключихме мир и не бива погрешно да ни считат за врагове. Аз не съм дошъл тук да лая като вълче, а съм дошъл да разговарям открито. Ние трябва да живеем близо до бизоните, иначе ще гладуваме. Когато дойдохме тук, направихме това свободно, без никакво безпокойство, за да се срещнем с тебе и когато аз се върна вкъщи и разкажа на хората си, че съм поел ръката ти и ръцете на всички вождове тук, в Денвър, те ще се почувствуват добре. Така ще се чувствуват и другите индиански племена в прериите, след като ние ядем и пием с тях.

— Съжалявам, че не отговорихте веднага на моя призив — отговори Евънс. — Вие се съюзихте със сиуксите, които са във война с нас.

Черния котел бе изненадан:

— Не зная кой може да ти е казал това.

— Няма значение кой го е казал — парира Евънс, — защото вашето поведение доказа, че случаят е именно такъв и аз съм убеден в това.

Тогава няколко от вождовете се обадиха едновременно: „Това е грешка. Ние не сме се съюзявали нито със сиуксите, нито с когото и да било.“

Евънс смени темата на разговора и заяви, че не е в настроение да сключва мирен договор.

— Научих, че вие смятате, че след като белите са във война помежду си — продължи той, — ще можете да ги прогоните от тази страна, но сметките ви са грешни. Великия баща във Вашингтон има достатъчно хора, за да прогони всички индианци от прериите и в същото време да победи бунтовниците… Моят съвет към вас е да застанете на страната на правителството и да покажете с дела приятелското отношение, което заявявате, че изпитвате. Не може да става и дума за мир между нас, докато продължавате да живеете заедно с враговете ни и да поддържате с тях дружески отношения.

Тогава най-старият вожд, Бялата антилопа, взе думата:

— Разбрах всяка твоя дума и ще се придържам към чутото… Очите на всички шайени са насочени насам — нашите воини ще разберат това, което казваш. Бялата антилопа е горд, че се е срещал с вожда на всички бели в тази страна. Той ще каже на народа си. Откакто бях във Вашингтон и получих този медал, аз наричам всички бели мои братя. Но и други индианци са били във Вашингтон и са получили медали и сега войниците не стискат ръката ми, а се стараят да ме убият… Страхувам се, че тези нови войници, които излязоха навън, могат да убият някой от моите хора, докато аз съм тук.

 

 

Евънс отговори направо: „Има голяма вероятност.“

— Когато изпратихме писмото си до майор Уинкуп — продължи Бялата антилопа, — за хората му идването в нашия лагер бе като преминаване през буен огън или силен вятър. Същото беше с нас, когато идвахме насам, за да се срещнем с теб.

Губернаторът Евънс започна да разпитва вождовете за конкретни инциденти по Плат, като се опитваше с различни уловки да накара някой от тях да признае участието си в набези: „Кой задигна добитъка от Фремонтс Орчард? — запита той. — И кой участвува в първото сражение с войниците тази пролет по на север?“

— Преди да отговоря на този въпрос — рече смело Бялата антилопа, — бих желал да знаете, че така започна войната, а аз бих искал да знам защо започна тя. Един войник стреля пръв.

Индианците откраднаха около четиридесет коня — обвини Евънс. — Войниците отидоха да ги вземат обратно и индианците стреляха срещу редиците им, Бялата антилопа отрече това:

— Те са слизали надолу по Бижу и са намерили един кон и едно муле. Върнали коня на един човек, преди да достигнат Гери, след което отишли в Гери, като очаквали, че ще върнат мулето на някого. Там те научили, че войниците и индианците се сражават надолу по Плат, уплашили се и избягали всички.

— Кой извърши грабежите в Котън Ууд? — запита Евънс.

— Сиуксите. Не знаем от кой отряд.

— И какво смятат да правят сиуксите сега? Мечока отговори на въпроса:

— Планът им е да прочистят цялата страна. Те са разярени и ще вредят на белите както могат. Аз ще бъда с теб и с войските, за да се бия срещу всички, които нямат уши да чуят това, което казваш… Никога не съм навредил на бял човек. Стремя се към нещо добро, винаги ще бъда приятел на белите. Те могат да ми направят добро… Брат ми, Мършавата мечка, загина, като се опитваше да запази мира с белите. Готов съм да умра по същия начин и очаквам това да се случи.

Тъй като нямаше какво повече да се обсъжда, губернаторът запита полковник Чивингтън дали има да каже нещо повече на вождовете. Чивингтън стана. Той беше много висок мъж, с масивен гръден кош и дебел врат, бивш методистки^[7] проповедник, който беше посветил голяма част от времето си на организирането на неделни училища в миньорските лагери. На индианците той приличаше на голям, брадат бизон мъжкар, в очите на който блести свирепа лудост. „Аз не съм голям боен вожд — каза Чивингтън, — но всички войници по тези земи са под моя команда. Моето правило в сраженията срещу бели или индианци е да се бия, докато противникът не сложи оръжие и не се подчини на военните власти. Те (индианците) са най-близо до майор Уинкуп и могат да отидат при него, когато бъдат готови за това.“

И така, съветът завърши, а вождовете тъй и не разбраха дали са сключили мир или не. Те бяха сигурни само в едно — Високия вожд Уинкуп бе единственият истински приятел измежду войниците, на когото можеха да разчитат. Орловия вожд Чивингтън с блестящите очи каза, че те трябва да отидат при Уинкуп във форт Лайън и те решиха да го сторят.

„Така ние вдигнахме лагера си при Смоуки Хил и се преместихме надолу по река Сенд Крийк, на около четиридесет мили североизточно от форт Лайън — казва Джордж Бент. — От новия си лагер индианците отидоха на посещение при майор Уинкуп и хората от форта изглеждаха толкова приятелски настроени, че малко по-късно арапахите преместиха лагера си точно до самия форт, където се установиха и получаваха редовни дажби.“

Уинкуп отпусна дажбите, след като Малкия гарван и Лявата ръка му съобщиха, че арапахите не могат да намерят в резервата си бизони или друг дивеч и се страхуват да изпратят групи на лов при стадата в Канзас. Те вероятно бяха чули за издадената напоследък заповед на Чивингтън до войниците му: „Убивайте всички индианци, които срещнете!“

Заради приятелските си отношения с индианците Уинкуп скоро изпадна в немилост пред военните власти в Колорадо и Канзас.

Той получи порицание за това, че е довел вождовете в Денвър без разрешение и бе обвинен, „че оставя индианците да командват във форт Лайън“. На 5 ноември майор Скот Антъни, офицер от колорадските доброволци на Чивингтън, пристигна във форт Лайън със заповед да смени Уинкуп като командир на този военен пост.

С една от първите си заповеди Антъни спря дажбите на арапахите и поиска от тях да предадат оръжието си. Те му дадоха три пушки, един пистолет и шестдесет лъка със стрели. Когато няколко дни по-късно група невъоръжени арапахи се приближи до форта, за да замени бизонски кожи срещу храна, Антъни заповяда на стражите си да стрелят по тях. Той се засмя, когато индианците се обърнаха и побягнаха, и каза на един войник, че „те са му досаждали достатъчно и това е единственият начин да се отърве от тях“.

Шайените, които бяха на лагер в Сенд Крийк, чуха от арапахите, че един враждебен, дребен войнишки вожд с червени очи е заел мястото на приятеля им Уинкуп. През Луната на разгонените елени (средата на ноември) Черния котел и група шайени пропътуваха разстоянието до форта, за да се срещнат с новия войнишки вожд. Очите му наистина бяха червени (от скорбут), но той се престори на приятел. Няколкото офицери, които присъствуваха на срещата между Черния котел и Алтъни, впоследствие свидетелствуваха за уверението, дадено от Антъни на шайените, че ако се завърнат в лагера си в Сенд Крийк, ще бъдат под закрилата на форт Лайън. Той също така каза, че младежите им могат да отидат на изток към Смоуки Хил да ловят бизони, докато той получи разрешително от армията, за да им отпусне зимните дажби.

Доволен от думите на Антъни, Черния котел отговори, че той и другите вождове на шайените са имали намерение да се придвижат на юг от Арканзас, за да не бъдат войниците заплаха за тях, но че думите на майор Антъни са ги накарали да се почувствуват сигурни в Сенд Крийк. Те ще прекарат зимата там.

След като делегацията на шайените си замина, Антъни заповяда на Лявата ръка и Малкия гарван да вдигнат лагера на арапахите от околностите на форт Лайън.

— Вървете, ловете бизони и се изхранвайте! — им каза той.

Разтревожени от резкия тон на Антъни, арапахите събраха багажа си и започнаха да се отдалечават. Когато от форта вече не можеха да ги виждат, те се разделиха на два отряда. Лявата ръка и хората му отидоха в Сенд Крийк, за да се присъединят към шайените. Малкия гарван преведе отряда си през река Арканзас и се запъти на юг — той нямаше доверие на Червеноокия войнишки вожд.

Сега Антъни осведоми началниците си, че „банда индианци се е разположила на четиридесет мили от форта… Ще се опитам да ги държа спокойни, докато получа подкрепления.“

 

 

Когато на 26 ноември търговецът на форта Джон Смит поиска разрешение да отиде в Сенд Крийк, за да закупи бизонови кожи, майор Антъни прояви необикновена щедрост. Той снабди Смит с армейска санитарна кола, за да превози стоката си, както и с кочияш — редник Дейвид Лаудърбек от Колорадския кавалерийски полк. Нищо друго не би могло така да приспи бдителността на индианците, да създаде в тях чувство за сигурност и да ги накара да стоят в лагера си, както присъствието на търговеца на форта и на един миролюбив представител на армията.

Двадесет и четири часа по-късно подкрепленията, които Антъни искаше, за да нападне индианците, се приближиха до форт Лайън. Това бяха шестстотин души от колорадските полкове на полковник Чивингтън, включително и по-голямата част от Трети полк, създаден от губернатора Евънс с единствената цел да се бие срещу индианците. Когато достигна форта, авангардът го обкръжи и забрани напускането му под страх от смъртно наказание. Приблизително по същото време едно отделение от двадесет кавалеристи се приближи до ранчото на Уилям Бент, намиращо се на няколко мили разстояние на изток, обкръжи дома на Бент и забрани влизането и излизането. Двамата синове метиси на Бент, Джордж и Чарли, и неговият зет метис, Едмънд Герие, стануваха с шайените в Сенд Крийк.

Когато Чивингтън се появи в офицерските помещения на форт Лайън, Антъни го посрещна топло. Чйвингтън заговори за „вземане на скалпове“ и „газене в кръв“. Антъни отговори, че е „чакал подходящ момент, за да се стовари върху тях“ и че всеки човек във форт Лайън гори от желание да се присъедини към похода на Чйвингтън срещу индианците.

Не всички офицери на Антъни обаче горяха от желание или имаха готовност да се присъединят към внимателно планираното от Чйвингтън клане. Капитан Сайлас Соул, лейтенант Джоузеф Крамър и лейтенант Джеймс Конър протестираха, че нападението на мирния лагер на Черния котел би нарушило уверенията за безопасност, дадени от Уинкуп и от Антъни, „че това би било убийство в пълния смисъл на думата“ и всеки участвувал офицер би опозорил униформата на армията.

Чивингтън се разяри ужасно и доближи юмрука си до лицето на лейтенант Крамър: „Проклет да е всеки, който съчувства на индианците! — изрева той. — Аз дойдох да убивам индианци и смятам, че под небето е правилно и честно използуването на всякакви средства за убиване на индианците.“

Соул, Крамър и Конър трябваше да се присъединят към похода или да бъдат изправени пред военен съд, но те тайно решиха да заповядат на хората си да стрелят срещу индианците само при самозащита.

В осем часа вечерта на 28 ноември колоната на Чивингтън, която след попълнението с войските на Антъни вече бе повече от седемстотин души, потегли в походен строй по четирима. Четири дванадесетфунтови^[8] планински гаубици придружаваха кавалерията. Звездите блестяха по ясното небе, от нощния въздух лъхаше студ.

За водач Чивингтън мобилизира шестдесет и девет годишния Джеймс Бекуърт, мулат, който от половин век живееше с индианците. Бекуърт помоли да го пуснат, но Чивингтън заплаши, че ще го обеси, ако откаже да заведе войниците до шайенско-арапахския лагер.

Докато колоната се придвижваше, стана ясно, че слабото зрение и ревматичните кости на Бекуърт го правят безполезен като водач. Чивингтън спря при едно ранчо близо до Спринг Ботъм и заповяда да измъкнат от леглото му собственика, за да заеме мястото на Бекуърт.

Това бе Робърт Бент, най-големият син на Уилям Бент. Така и тримата синове метиси на Бент скоро щяха да се съберат в Сенд Крийк.

Лагерът на шайените бе разположен в подковообразната извивка на Сенд Крийк, на север от едно почти сухо речно корито. Вигвамът на Черния котел беше близо до центъра на селището, а хората на Бялата антилопа и Бойния накит се бяха разположили по на запад. От източната страна, малко встрани от шайенския, беше лагерът на арапахите на Лявата ръка. Покрай извивката на реката се намираха общо шестстотин индианци, две трети от тях жени и деца. Повечето от воините бяха на лов за бизони, на няколко мили източно, както им бе заръчал майор Антъни.

Индианците бяха толкова уверени в абсолютната си безопасност, че бяха поставили нощна стража само при стадото мустанги, което се намирате в заградено място под потока. Първото предупреждение за атаката дойде при изгрев-слънце — това бе тропотът на копита по пясъчната низина. „Аз спях в една колиба — казва Едмънд Герие, — когато за първи път чух някои жени отвън да казват, че към лагера идват много бизони. Други твърдяха, че това са много войници.“

Герие незабавно излезе навън и тръгна към палатката на Сивото одеяло Смит.

Джордж Бент, който спеше в същия район, казва, че още е бил увит в одеялото си, когато чул викове и шума на хора, бягащи из лагера. „Откъм реката напредваше в бърз тръс голяма войскова част… Други войници се отправиха към стадата мустанги на индианците, на юг от лагера. А в лагерите избухна суматоха — мъже, жени и деца изскачаха от колибите полуоблечени, жените и децата пищяха при вида на войската, мъжете бягаха обратно в колибите, за да вземат оръжията си… Погледнах към колибата на вожда и видях, че Черния котел беше вързал голямото американско знаме на един от дългите пръти, придържащи вигвама му. Той стоеше отпред и държеше пръта, а знамето се развяваше в сивата светлина на зимната утрин. Чувах го да казва на хората си да не се страхуват — войниците няма да им причинят зло. Тогава войската откри огън от двете страни на лагера.“

Междувременно младият Герие се бе присъединил към Сивото одеяло Смит и редник Лаудърбек в палатката на търговеца. „Лаудърбек предложи да излезем навън и да пресрещнем войските. Ние тръгнахме. Преди да завием зад края на палатката, видях войници да слизат от конете си. Помислих си, че това са артилеристи, които се готвят да обстрелват лагера с оръдия. Преди да мога да кажа нещо, те започнаха да стрелят с пушките и пистолетите си. Като видях, че няма да мога да стигна до тях, аз побягнах, като изоставих войника и Смит.“

Лаудърбек спря моментално, но Смит продължи да се движи напред към кавалеристите. „Застреляйте проклетия стар кучи син! — извика от редиците един войник. — Той не е по-добър от индианците.“

При първите безпорядъчни изстрели Смит и Лаудърбек се обърнаха и побягнаха към палатките си. Метисът Джак, син на Смит, и Чарли Бент вече се бяха укрили там.

По това време стотици шайенски жени и деца се събираха около знамето на Черния котел. Други идваха откъм лагера на Бялата антилопа по сухото корито на рекичката… Та нали полковник Грийнууд уверяваше Черния котел, че докато знамето на Съединените щати се развява над главата му, никой войник няма да стреля срещу него! Бялата антилопа, седемдесет и пет годишен старец, невъоръжен, с набръчкано от слънцето и стихиите тъмно лице, тръгна към войниците. Той все още беше уверен, че те ще спрат огъня, щом видят американското знаме и белия флаг, който сега Черния котел бе издигнал.

Жреческото теле Бекуърт, който яздеше до полковник Чивингтън, видя Бялата антилопа да приближава. „Той бягаше да посрещне командирите — свидетелствува впоследствие Бекуърт — с вдигнати ръце и викаше: «Спрете! Спрете!». Той казваше това на такъв чист английски, на какъвто и аз бих го казал. След това спря и остана със скръстени ръце, докато не го застреляха.“ Шанепи, останали жива, казват, че преди да умре, Бялата антилопа изпял предсмъртната си песен:

Нищо не живее дълго.

Само земята и планините.

Откъм лагера на арапахите Лявата ръка и неговите хора също се опитаха да стигнат до знамето на Черния котел. Когато Лявата ръка видя войската, той спря и скръсти ръце, като казваше, че няма да се сражава срещу белите, понеже са му приятели. Той бе застрелян.

Робърт Бент, който против волята си яздеше заедно с полковник Чивингтън, разказва как приближили до лагера. „Видях да се развява американското знаме и чух Черния котел да казва на индианците да бъдат около знамето и те се скупчваха там — мъже, жени и деца. Така беше, когато се намирахме на около петдесет ярда от индианците. Видях също така и издигнато бяло знаме. Знамената бяха на такова място, че се забелязваха отдалеч. Когато войниците откриха огън, индианците побягнаха, някои от мъжете към колибите си, вероятно за оръжията си… Мисля, че имаше общо около шестстотин индианци. Мисля, че имаше тридесет и пет воини и няколко старци, общо около шестдесет… Останалите мъже бяха на лов извън лагера. След началото на стрелбата воините събраха жените и децата заедно и ги обкръжиха, за да ги пазят. Видях пет жени, прикрити зад един насип. Когато войската ги наближи, те излязоха и се показаха, за да могат войниците да видят, че са жени, като молеха за милост, но всички бяха убити. Видях една жена със счупен от граната крак да лежи на снега. Един войник се приближи до нея с извадена сабя. Тя вдигна ръка, за да се предпази, но той я удари и й счупи ръката. Тя се търкулна на другата страна и вдигна другата си ръка. Той я удари отново, счупи и нея и остави жената, без да я убие. Клането на мъже, жени и деца беше безразборно. Тридесет или четиридесет жени се бяха скрили в един ров. Те изпратиха навън едно момиченце, около шестгодишно, с бяло знаме, закачено на пръчка. Не бе направило и няколко крачки, когато стреляха по него и го убиха. След това всички жени в рова бяха убити, както и четирима или петима мъже отвън. Жените не се съпротивляваха. Всички мъртви бяха скалпирани. Видях една жена, чието тяло беше разрязано, а детето й, струва ми се неродено, лежеше до нея. Капитан Соул ми каза впоследствие, че случаят е точно такъв. Видях тялото на Бялата антилопа с отрязани полови органи и чух един войник да казва, че ще си направи от тях кесия за тютюн.

Видях една жена също с изрязани полови органи… Видях едно малко, около петгодишно момиченце, скрито в пясъка. Двама войници го откриха, извадиха пистолетите си и го убиха; след това го измъкнаха от пясъка, като го влачеха за ръцете. Видях много кърмачета, убити заедно с майките им.“

(В публична реч, произнесена в Денвър малко преди клането, полковник Чивингтън бе препоръчал убиването и скалпирането на всички индианци, дори и на децата. „Гнидите стават въшки!“ — заяви той.)

Описанието на Робърт Бент на жестокостите на войниците бе потвърдено и от лейтенант Джеймс Конър: „На следващия ден обиколих бойното поле и не видях нито един труп на мъж, жена или дете, който да не е скалпиран, а в много случаи телата бяха обезобразени по най-ужасен начин — половите органи на мъжете, жените и децата изрязани и т.н. и т.н. Чух един човек да казва, че е изрязал половите органи на една жена и ги е изложил на показ на пръчка. Чух друг да твърди, че е отрязал пръстите на един индианец, за да му вземе пръстените. Доколкото разбрах, тези жестокости бяха извършени със знанието на полковник Чивингтън и не зная той да е вземал някакви мерки за предотвратяването им. Чух за един случай с неколкомесечно бебе, хвърлено в корито за фураж на един фургон. След като го покарали известно време, го изоставили на земята да загине. Чух също така за много случаи, при които мъжете са изрязвали половите органи на жени и са ги простирали върху предната част на седлата си или са ги носили на шапките си, докато са яздили в редиците.“

Един добре обучен полк войници без съмнение би унищожил почти всички беззащитни индианци в Сенд Крийк. Липсата на дисциплина, съчетана с обилната консумация на уиски по време на нощния поход, страхливостта и неточната стрелба на колорадската войска дадоха възможност на много индианци да се измъкнат. Известен брой шайени изкопаха стрелкови окопи под високия бряг на сухата рекичка и се задържаха там до падането на нощта. Други избягаха поединично или на малки групи през равнината. Когато стрелбата затихна, 105 индиански жени и деца и 28 мъже бяха мъртви. В официалния си доклад Чивингтън твърдеше, че убитите воини са между четиристотин и петстотин. Той загуби 9 убити и 38 ранени — повечето от невнимателна стрелба на войниците едни срещу други. Между мъртвите вождове бяха Бялата антилопа, Едноокия и Бойния накит. Черния котел се спаси по чудо, като избяга в един дол, но жена му бе тежко ранена. Лявата ръка, макар и прострелян, успя да остане жив.

В края на сражението пленниците бяха седем — шайенската съпруга на Джон Смит, съпругата на друг бял цивилен от форт Лайън с трите и деца и двете момчета-метиси — Джак Смит и Чарли Бент. Войниците искаха да убият момчетата, защото бяха облечени в индиански дрехи. Старият Жреческото теле Бекуърт спаси Чарли Бент, като го скри в един фургон при ранен офицер и го предаде по-късно на брат му Робърт. Бекуърт обаче не можа да запази живота на Джак Смит — един войник уби сина на търговеца, като стреля по него през дупка в палатката, където държаха момчето. Третият син на Бент, Джордж, бе разделен от Чарли в началото на сражението. Той се присъедини към шайените, които изкопаха стрелкови окопи под високия бряг на сухата рекичка. „Тъкмо когато нашата група достигна това място — казва той, — аз бях улучен от куршум в бедрото и паднах, но успях да се свлека в една от дупките, където лежах между воините, жените и децата.

След падането на нощта останалите живи изпълзяха от дупките. Студът беше силен и кръвта замръзваше в раните, но никой не смееше да пали огън. Единствената им мисъл беше да избягат на изток, към Смоуки Хил и да се опитат да се присъединят към воините. Това бе ужасен преход — припомня си Джордж Бент — Повечето от нас се движеха пеша, без храна, зле облечени и с жени и деца.“

Цели петдесет мили те изтърпяха ледените ветрове, глада, болката от раните и накрая достигнаха лагера на ловците. „Когато влязохме в лагера, сцената бе потресаваща. Всички плачеха, дори воините, а жените и децата пищяха и виеха. Почти всеки тук беше загубил близки или приятели и много от тях в скръбта си се самонараняваха с ножовете си и кръвта им течеше на потоци.“

Щом раната му заздравя, Джордж се върна обратно в ранчото на баща си. Там научи от брат си Чарли повече подробности за зверствата на войниците в Сенд Крийк — ужасните скалпирания и обезобразявания, клането на деца и бебета. След няколко дни братята решиха, че като метиси не искат да имат нищо общо с цивилизацията на белите. Те се отказаха от баща си и безшумно напуснаха ранчото му. Заедно с тях тръгна и майката на Чарли, Жълтата жена, която се закле, че никога вече няма да живее с бял човек. Те заминаха на север, за да се присъединят към шайените.

Беше януари, Луната на силния студ. Времето, когато прерийните индианци по традиция поддържаха огньове в колибите си, разказваха през дългите вечери предания и спяха до късно сутрин. Но сега беше лошо време и докато новината за клането в Сенд Крийк се разпространяваше по прериите, шайените, арапахите и сиуксите изпращаха по всички посоки пратеници, призоваващи за отмъстителна война срещу белите убийци.

Когато Жълтата жена и младите братя Бент пристигнаха при близките си на река Рипъбликън, шайените имаха подкрепата на хиляди съчувстващи съюзници — сиуксите брюле на Петнистата опашка, сиуксите отдала на Убиеца на поните и големите отряди северци и арапахи. Воините кучета на шайените (сега предвождани от Високия бик), които отказаха да отидат в Сенд Крийк, бяха там, както и Римския нос с млади воини, негови последователи. Докато шайените скърбяха за своите мъртъвци, вождовете на племената пушеха лулата на войната и планираха стратегията си.

За няколкото часа безчинства в Сенд Крийк Чивингтън и войниците му разбиха живота или властта на всеки шайенски или арапахски вожд, който се беше обявявал за мир с белите. След бягството на преживелите клането индианците отхвърлиха Черния котел и Лявата ръка и се обърнаха към бойните вождове, за да ги спасят от унищожение.

 

 

По същото време държавните служители на Съединените щати настояваха да се разследват действията на губернатора Евънс и полковник Чивингтън. Въпреки че съзнаваха, че е късно да се предотврати всеобща индианска война, те изпратиха Жреческото теле Бекуърт като пратеник при Черния котел да види дали има някаква възможност за мир.

Бекуърт намери шайените, но веднага научи, че Черния котел е заминал в неизвестна посока, придружен от шепа близки хора и старци. Сега главен вожд бе Крак във водата.

„Влязох във вигвама на Крак във водата — казва Бекуърт. — Вождът ми рече: «За какво си дошъл тук Жреческо теле? Водиш ли отново белите, за да довършат семействата ни?» Отговорих му, че искам да говоря с него и нека свика съвет. Вождовете се събраха след малко и поискаха да узнаят за какво съм дошъл. Казах им, че съм тук, за да ги убедя да сключат мир с белите, които са многобройни като листата на дърветата.

Ние знаем това — беше единодушният отговор на съвета, — но за какво да живеем? Белите отнеха страната ни и избиха дивеча! Не им стигна това, та избиха и жените, и децата ни. Вече няма да има мир. Искаме да срещнем семействата си в Страната на духовете. Ние обичахме белите, докато разбрахме, че те ни измамиха и ограбиха всичко, което имахме. Вече вдигнахме бойната томахавка и ще я държим до смърт.

След това те ме запитаха защо съм отишъл в Сенд Крийк с войниците и съм им показвал пътя Отговорих им, че ако не бях направил това, вождът на белите щеше да ме обеси. «Върви и стой при белите си братя, а ние ще се бием до смърт!» — казаха те. Аз се подчиних на заповедта и се върнах обратно; исках да приключа с тази работа.“

През януари 1865 г. съюзът на шайените, арапахите и сиуксите предприе серия набези по Саут Плат. Те атакуваха върволици от фургони, пощенски станции и малки военни постове, изгориха град Джулесбърг и скалпираха белите му защитници, за да отмъстят за скалпирането на индианците в Сенд Криик. Разкъсаха телеграфни жици на мили разстояние, нападаха и грабеха по целия път край Плат и блокираха всички връзки и доставки на стоки. Когато недостигът на храни започна да расте, в Денвър избухна паника.

 

 

Когато се върнаха в зимния си лагер в Биг Тимбърс на река Рипъбликън, воините отпразнуваха първите си акции за отмъщение с голям танц. Снегът покриваше прериите, но вождовете съзнаваха, че скоро от всички страни ще надойдат войници с техните гръмогласни топове. Докато танците продължаваха, вождовете се събраха на съвет, за да решат как да избегнат преследването на войниците. Черния котел беше тук и предложи да се отиде на юг, под Арканзас, където летата са дълги, а бизоните — в изобилие. Повечето от останалите вождове настояха да отидат на север, отвъд Плат, и да се присъединят към близките си по земите край река Паудър. Те бяха уверени, че войниците няма да посмеят да навлязат в тази обширна твърдина на сиуксите тетони и северните шайени. Преди съветът да завърши, съюзниците решиха да проводят пратеници към Паудър, за да съобщят на племената там за предстоящото си пристигане.

Черния котел обаче не беше съгласен да отиде на север и около четиристотин шайени — главно старци, жени и няколко тежко ранени воини, се съгласиха да го последват на юг. Един ден преди вдигането на лагера Джордж Бент се сбогува с последните останки от народа на майка си, южните шайени, „Обиколих вигвамите и стиснах ръцете на Черния котел и на всичките ми приятели. Под водачеството на Черния котел тези хора заминаха на юг от Арканзас и се присъединиха към южните арапахи, кайовите и команчите.“

Заедно с около три хиляди сиукси и арапахи, шайените (включително Жълтата жена и братята Бент) се придвижиха на север, прогонени в страна, която само някои от тях бяха виждали преди това. По време на прехода имаха няколко схватки с войници, излезли от форт Ларами. Но индианците бяха прекалено силни — те отхвърляха войниците като койоти, които се зъбят на могъщо стадо бизони.

Когато достигнаха земите при река Паудър, южните шайени бяха посрещнати от сродниците си, северните шайени. На южняците, които имаха платнени навои и одеяла, закупени от белите, северняците им изглеждаха много диви с дрехите от бизонска и навои от еленова кожа. Косите на северните шайени бяха сплетени на плитки и привързани с ленти от боядисана в червено еленова кожа, те носеха на главите си гарванови пера и използуваха толкова много сиукски думи, че южните шайени трудно ги разбираха. Утринната звезда, един от главните вождове на северните шайени, беше живял и ловувал толкова дълго със сиуксите, че почти всички го наричаха със сиукското му име Тъпия нож.

Отначало южняците установиха лагера си на Паудър на около половин миля от северняците, но посещенията между двата лагера зачестиха и те скоро решиха да лагеруват заедно. Подредиха вигвамите си в старовремския племенен кръг, като родовете бяха близо един до друг. От този момент насетне, между шайените почти не се говореше за южняци и северняци.

През пролетта на 1865 г., когато мустангите им бяха изпратени за по-добра паша отвъд река Тонг, те стануваха близо до сиуксите оглала на Червения облак. Шайените от юга никога не бяха виждали толкова много индианци в един лагер — повече от осем хиляди. Дните и нощите бяха изпълнени с лов и обреди, празненства и танци. Джордж Бент по-късно разказва, че е привлякъл сиукса Младежа, който се страхува от конете си, в своя шайенски род, Кривите копия — това показва колко близки са били сиуксите и шайените по това време.

Макар всяко племе да спазваше своите закони и обичаи, индианците свикнаха да се осъзнават като един народ, уверени в своята мощ и сигурни в правото си да живеят както си искат. Бели нашественици ги предизвикваха на изток, в Дакота, и на юг, покрай Плат, но те бяха готови да посрещнат всяка заплаха. „Великия дух е създал и белите, и индианците — казва Червения облак. — Мисля, че той е създал първо индианците. Той ме е създал в тази земя и тя ми принадлежи. Белият човек е създаден отвъд великите води и там е страната му. Когато той прекоси морето, аз му отстъпих място. Сега белите са навсякъде около мен. Остана ми малко парче земя. Великия дух ми каза да го запазя.“

През пролетта индианците изпратиха разузнавачи на юг, за да следят войниците, които охраняваха пътищата и телеграфните жици покрай Плат. Разузнавачите съобщиха, че войниците са повече от обикновено и някои от тях кръстосват на север, край Боузманс Трайъл, в земите около Паудър. Червения облак и другите вождове решиха, че е време да дадат урок на войниците те щяха да ги ударят в най-северната точка, до която бяха стигнали — мястото, наричано от белите Плат Бридж Стейшън.

Тъй като воините шайени от юг искаха да отмъстят за близките си, избити в Сенд Крийк, повечето от тях бяха поканени да участвуват в похода. Римският нос от Кривите копия ги водеше и яздеше заедно с Червения облак, Тъпия нож и Стареца, който се страхува от конете си. Почти три хиляди воини образуваха бойния отряд. Между тях бяха и братята Бент, боядисани и облечени за бой.

На 24 юли те достигнаха хълмовете над моста ни Норт Плат. На отсрещната страна на моста имаше форт, пощенска станция и телеграфна служба. В укреплението се намираха около стотина войници. След като огледаха местността през биноклите си, вождовете решиха да изгорят моста, да прекосят реката през близкия брод и да обсадят поста. Но първо те щяха да се опитат да подмамят войниците да излязат навън, за да убият колкото може повече от тях.

Същия следобед десет индиански воини слязоха долу, но войниците не се решаваха да излязат. На следващата сутрин други воини подмамиха войниците да излязат на моста, но не успяха да ги накарат да се отдалечат повече. На третата сутрин, за изненада на индианците, взвод кавалеристи излезе от форта, прекоси моста и се отправи в тръс на запад. За секунди неколкостотин шайени и сиукси яхнаха мустангите си и като рояк пчели се спуснаха надолу по хълмовете към сините куртки. „Когато се врязахме във войската — казва Джордж Бент, — видях един офицер на дорест кон да препуска край мен през гъстите облаци прах и дим. Конят му се мъчеше да се освободи от него… В челото на лейтенанта стърчеше стрела и лицето му се обливаше в кръв. (Смъртно раненият офицер бе лейтенант Каспар Колинс.) Малко кавалеристи успяха да избягат и да стигнат до моста при взвода пехотинци, изпратени за подкрепление. Оръдията на форта прекратиха огъня по индианците.

Докато боят все още продължаваше, някои от индианците откриха защо кавалеристите бяха напуснали форта. Те бяха тръгнали да посрещат един фургони, който се приближаваше от запад. След няколко минути индианците обкръжиха кервана, но войниците се окопаха под фургоните и оказаха упорита съпротива. Още в първите минути на боя братът на Римския нос бе убит. Когато Римския нос научи това, той се разяри и поиска да си отмъсти. Той нареди на всички шайени да се приготвят за атака. «Ще накараме войниците да изпразнят пушките си» — извика той. Римския нос носеше амулетите си (пера и щит) и знаеше, че куршум не може да го удари. Той поведе шайените в кръг около фургоните и те заудряха мустангите си с камшици, за да препускат много бързо. Когато кръгът се затвори близо до фургоните, войниците изпразниха пушките си едновременно и тогава шайените атакуваха фургоните и убиха всички войници. Те бяха разочаровани от съдържанието на фургоните — там нямаше нищо друго, освен войнишки завивки и кухненски шкафове.

През нощта в лагера Червения облак и другите вождове решиха, че са накарали войниците да се страхуват от индианската мощ. И тъй, те се върнаха в земите при река Паудър с надежда, че сега белите ще спазват договора Ларами и ще престанат да навлизат без позволение в индианската територия на север от Плат.

Междувременно Черния котел и последните останки от южните шайени бяха преминали на юг от река Арканзас. Те се присъединиха към арапахите на Малкия гарван, които по това време бяха научили за клането в Сенд Крийк и скърбяха за погубените там приятели и роднини. През лятото на 1865 г. ловците им срещнаха само няколко бизона на юг от Арканзас, но се страхуваха да се върнат на север, където големи стада пасяха между реките Смоуки Хил и Рипъбликън.

Късно през лятото пратеници и вестоносци започнаха да пристигат от всички посоки, за да търсят Черния котел и Малкия гарван. Изведнъж те бяха станали много важни личности. Няколко бели правителствени чиновници бяха дошли от Вашингтон, за да намерят шайените и арапахите и да им кажат, че Великия баща и неговият съвет са изпълнени със съчувствие към тях. Държавните служители искаха да сключат нов договор.

Макар, че шайените и арапахите бяха изгонени от Колорадо и заселници се настаниха по земите им, въпросът за собствеността на земята изглежда бе останал неизяснен. Според старите договори можеше да се докаже, че даже самият Денвър Сити е построен върху шайенска и арапахска земя. Правителството искаше всички индиански права върху земите в Колорадо да бъдат погасени, за да могат белите заселници да са сигурни, че са собственици на земята.

Черния котел и Малкия гарван не се съгласяваха да се срещнат с чиновниците, преди да получат вест от Малкия бял човек, Уилям Бент. Той им съобщи, че се е опитал да убеди Съединените щати да предоставят на индианците постоянни права върху «бизонските земи» между Смоуки Хил и Рипъбликън, но правителството отказало, тъй като било предвидено оттам да преминава път за пощенски коли, а впоследствие — железопътна линия, с която щели да надойдат още бели. Шайените и арапахите трябвало да живеят на юг от река Арканзас.

През Луната на изсъхналата трева Черния котел и Малкия гарван се срещнаха с комисарите при устието на Литъл Арканзас. Индианците познаваха двама от създателите на тези договори отпреди — Черните мустаци Санбърн и Белите мустаци Харни. Те смятаха Санбърн за приятел, но помнеха как Харни кла сиуксите брюле при Блу Уотър в Небраска през 1855 г. Тук бяха и агентите Мърфи и Левънуърт, както и един правдиво говорещ мъж — Джеймс Стийл. Хвърляча на ласо, Карсън, който бе отнел на навахите племенните им земи, също беше тук. Сивото одеяло Смит, който заедно с индианците бе преминал през изпитанието при Сенд Крийк, беше преводач, а Малкия бял човек дойде да помогне с каквото може.

«Ето ни тук, събрани заедно, арапахи и шайени — каза Черния котел. — Малко сме, но сме един народ». Всички мои приятели, индианците, които стоят настрана, се страхуват да дойдат тук. Страхуват се, че ще бъдат предадени, както бях аз.“

„Ще ни е много трудно да изоставим земята, която бог ни е дал — каза Малкия гарван. — Нашите приятели са погребани тук и съвсем не ни се иска да напуснем тези земи… За нас има нещо особено важно — тази тъпа банда войници, която срина вигвамите ни и уби нашите жени и деца. За нас това е несправедливо, там е Сенд Крийк, Бялата антилопа и много други вождове лежат там; нашите жени и деца лежат там. Там разрушиха вигвамите ни и ни отнеха конете и аз нямам намерение да отида в нова страна и да ги изоставя.“

Джеймс Стийл отговори: „Всички ние добре разбираме, че е трудно за един народ да напусне домовете си и гробовете на дедите си, но за ваше нещастие в страната ви е открито злато. Тук дойдоха да живеят много бели и повечето от тях са заклети врагове на индианците. Хора, които не ги е грижа за индианските интереси и които няма да се спрат пред никакво престъпление, за да забогатеят. Тези хора сега са в страната ви — във всички нейни части — и няма кътче, където да живеете и да се изхранвате. Постоянно ще се сблъсквате с тях. Последиците от това положение са, че ще бъдете под постоянната опасност да ви се налагат и ще трябва да прибягвате до оръжие за самозащита. При тези обстоятелства мнението на комисията е, че няма част от бившата ви страна, достатъчно обширна, за да живеете там в мир“.

Черния котел каза: „Когато бяха живи, нашите предци живееха в цялата тази страна. Те не знаеха, че вършат нещо нередно. След това те умряха и отидоха не зная къде. Ние всички загубихме пътя си… Вашият Велик баща ви е изпратил тук, за да ни предадете думите му и ние ги приемаме. Въпреки че войниците ни удариха, ние забравяме всичко това и сме щастливи да ви посрещнем с мир и приятелство, за това, за което сте дошли и за което президентът ви е изпратил аз не възразявам, а казвам «да»… Белите могат да ходят където си искат — ние няма да ги притесняваме. Аз искам да им предадете това… Ние сме от различни племена, но, изглежда, сме били едно цяло — белите и другите… Аз отново ви подавам ръка и се чувствувам щастлив. Хората, които са с нас, ще са доволни, че отново имаме мир, можем да спим спокойно и да живеем“.

И тъй, те се съгласиха да живеят на юг от Арканзас и да споделят земите на кайовите. На 14 октомври 1865 г. вождовете и първенците на останките от южните шайени и арапахите, подписаха новия договор и се съгласиха на вечен мир. Член втори от договора гласеше: „Освен това посочените тук индиански страни се съгласиха… че отсега нататък те съответно се отказват от всички претенции и права… в и по отношение на територията, определена, както следва: започваща от мястото, където се събират северният и южният ръкав на река Плат, оттам по северния ръкав до върха на предния хребет на Скалистите планини или до Ред Бют, след това на юг по хребета на Скалистите планини до изворите на река Арканзас, след това надолу по Арканзас до мястото, където тя се пресича със Симароун, и оттам насетне отново до началната точка; която територия те твърдят, че са притежавали досега и от собствеността върху която никога не са се отказвали“.

И така, шайените и арапахите се отказаха от всякакви претенции върху територията Колорадо. И заради това, разбира се, стана клането в Сенд Крийк.

Те идват, изправяйки се на задните си крака,

Вижте ги

Как се изправят на задните си крака,

И идват.

Цвилейки,

Те идват.

Един народ от коне,

Вижте ги

Как се изправят на задните си крака,

Цвилейки,

Те идват.