Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (11)

Глава девета
Кочис и апачите партизани

1871 г.

28 януари. Париж капитулира пред пруската армия. 18 март. Въстание на Комуната в Париж. 10 май. Подписан френско-пруския мирен договор; Франция отстъпва Елзас и Лотарингия на Прусия. 28 май. Въстанието в Париж е потушено. 5 октомври. Голям пожар в Чикаго. 12 октомври. Президентът Грант издава прокламация срещу Ку Клукс Клан. 10 ноември. В Африка Хенри Стенли^[1] намира д-р Ливингстън^[2]. Художниците-импресионисти организират първата си изложба в Париж. Дарвин издава „Произходът на видовете“.

 

1872 г.

1 март. Йелоустоунският национален парк е определен загражданите на Съединените щати. Корумпираният „кръг на Ери“ на Джеймс Фиск и Джей Гулд се разпада. Юни. Конгресът на САЩ премахва федералния подоходен данък. Октомври. Видни републиканци са обвинени, че са получавали акции на Кредит Мобилие в замяна за политическо влияние, изгодно на железопътната линия на Юниън Пасифик. 5 ноември. В Рочестър, Ню Йорк, Скюзън Антъни и други боркини за правата на жените са арестувани при опит да гласуват. 6 ноември. Президентът Грант е избран за втори мандат.

Когато бях млад, обхождах тези земи на изток и на запад, без да видя други хора освен апачите. След много лета аз тръгнах отново и видях, че нов народ е дошъл да отнеме страната. Как така? Защо стана така, че животът на апачите виси на косъм? Те бродят по хълмовете и прериите и искат небесата да се стоварят върху тях. Някога апачите бяха велик народ; сега са съвсем малко и затова искат да умрат и носят живота си на върха на пръстите си.

Кочис от апачите чирикахуа

 

Аз не искам повече да бягам из планините. Искам да сключа един голям договор… Ще спазвам думата си, докато камъните се стопят… Бог създаде белия човек, и бог създаде апача и апачът има право върху страната толкова, колкото и белият човек. Искам да сключа договор, който ще е траен, за да можем и двамата да пътуваме из страната и да нямаме неприятности.

Делшай от апачите тонто

 

Ако не беше клането, сега тук щеше да има много повече хора, но след клането кой би могъл да издържи? Когато сключих мир с лейтенант Уитман, сърцето ми беше много голямо и щастливо. Хората в Тусон и Сан Хавиер трябва да са луди. Те действаха като че нямат нито глави, нито сърца… Те сигурно са жадни за нашата кръв… Тези хора от Тусон пишат във вестниците и предлагат своя разказ. Апачите нямат кой да разкаже за станалото от тяхно име.

Ескиминсин от апачите аравайпа

 

 

След посещението на Червения облак през лятото на 1870 г. комисарят Или Паркър и другите правителствени чиновници обсъждаха дали е целесъобразно да се покани големият апачески вожд Кочис във Вашингтон. Макар че със заминаването на Звездния вожд Карлтън след Гражданската война, в земята на апачите спряха военните кампании, постоянно ставаха стълкновения между скитащи индиански отряди и бели заселници, миньори и превозвачи, които непрекъснато навлизаха в родните им земи. Правителството създаде четири резервата в Ню Мексико и Аризона за различните групи, но много малко апачи отидоха да живеят в тях. Комисарят Паркър се надяваше, че Кочис може да помогне за установяване на постоянен мир в апаческите земи и поиска представителят на бюрото в района да покани вожда във Вашингтон.

Чак през пролетта на 1871 г. белите хора успяха да намерят Кочис и когато установиха връзка, вождът отклони поканата на правителството. Той простичко заяви, че не вярва нито на военните, нито на цивилните представители на Съединените щати.

Кочис беше от апачите чирикахуа. Той беше по-висок от повечето от хората си, с широки рамене и развит гръден кош, лицето му бе интелигентно, с черни очи, широк прав нос, много високо чело, гъста черна коса. Белите, които го бяха срещали, казваха, че има спокоен нрав и е много спретнат и чист.

Когато американците за първи път дойдоха в Аризона, Кочис ги посрещна. През 1856 г., по време на среща с майор Инок Стийн от Първия драгунски полк на САЩ, Кочис обеща да дава на американците да пресичат земите на чирикахуа по южния път за Калифорния. Той не възрази, когато Батърфийлд Овърленд Мейл^[3] установи една пощенска станция в прохода Апач. Всъщност живеещите наблизо чирикахуаи сечаха дърва за станцията, като ги разменяха за продукти.

После, през един февруарски ден на 1861 г., Кочис получи вест от прохода Апач, с която го викаха да дойде в станцията за среща с един офицер. Като очакваше, че ще е нещо обикновено, Кочис тръгна с петима души от семейството си — брат му, двама племенници, една жена и едно дете. Офицерът, който искаше да го види, бе лейтенант Джордж Баскъм от Седми пехотен полк. Той бе изпратен с рота войници да освободи добитъка и едно момче метис, отвлечени от ранчото на Джон Уорд. Уорд беше обвинил хората на Кочис, че са отвлекли добитъка и момчето.

Веднага след като Кочис и близките му влязоха в палатката на Баскъм, дванадесет войници я обкръжиха, а лейтенантът безцеремонно поиска индианците да върнат добитъка и момчето.

Кочис беше чул за плененото момче. Той каза, че една банда койотероси от Хила са нападнали ранчото на Уорд и вероятно са в Блак Маунтин. Кочис смяташе, че ще може да уреди откуп. В отговор Баскъм го обвини, че задържат момчето и добитъка. Отначало Кочис помисли, че младият офицер се шегува. Баскъм обаче беше избухлив и когато Кочис отхвърли обвиненията, лейтенантът заповяда да го арестуват с близките му и заяви, че ще ги държи заложници до освобождаването на добитъка и момчето.

В момента, когато войниците влязоха да го арестуват, Кочис преряза дупка в палатката и избяга под куршумите им. Макар и ранен, той успя да се спаси от преследването на Баскъм, но близките му бяха задържани като пленници. За да ги освободят, Кочис и воините му плениха на Батърфийлд Трайъл трима бели мъже и се опитаха да уредят размяна с лейтенанта.

Баскъм отказа да се разменят, преди да върнат откраднатия добитък и момчето.

Разярен, защото Баскъм не желаеше да повярва, че хората му са невинни, Кочис блокира прохода Апач и обсади пехотната рота в пощенската станция. След като даде на Баскъм още една възможност за размяна, Кочис екзекутира пленниците си, като ги обезобрази с копия — жестокост, която апачите бяха усвоили от испанците. Няколко дни по-късно лейтенант Баскъм си отмъсти, като обеси тримата мъже — роднини на Кочис.

От този момент нататък чирикахуаите прехвърлиха омразата си от испанците върху американците. Четвърт столетие те и другите апачи щяха да водят непрекъсната партизанска война, която по човешки жертви и държавни средства щеше да бъде най-разточителната индианска война.

По това време (1861 г.) големият военен вожд на апачите беше Мангас Колорадо, или Червените ръкави, седемдесетгодишен мимбреньо, който по ръст превишаваше високия Кочис. Той имаше последователи в много отряди в Югоизточна Аризона и в Югозападно Ню Мексико. След случая с Баскъм двамата мъже обединиха силите си, за да прогонят американците от родината си. Те нападаха керваните от фургони, спряха движението на дилижансите и пощата и изгониха няколкостотин бели миньори от територията си от планините Чирикахуа до Могольоните. След като сините и сивите куртки започнаха своята Гражданска война, Мангас и Кочис влизаха в малки сражения със сивите куртки, докато те не се изтеглиха на изток.

 

 

И тогава, през 1862 г., Звездният вожд Карлтън пристигна от Калифорния с хилядите си сини куртки, като използува стария път, който минаваше през сърцето на земите на чирикахуа. Отначало те идваха на малки групи и винаги спираха за вода при извора до изоставената пощенска станция в прохода Апач. На 15 юли, Луната на коня, Мангас и Кочис разположиха петстотин воини по скалистите височини, които се извисяваха над прохода и извора. Три пехотни роти сини куртки, отряд кавалеристи и два фургона се приближаваха от запад. Когато колоната от триста войници навлезе в прохода, апачите внезапно атакуваха с куршуми и стрели. Войниците отговаряха на огъня пет минути и после се изтеглиха от прохода.

Апачите не ги последваха. Те знаеха, че сивите куртки ще се върнат. След като се престроиха, пехотинците отново настъпиха към прохода, този път фургоните ги прикриваха в тил. Войниците се доближиха на няколкостотин ярда от изворите, но там нямаше къде да се скрият, а от височините ги наблюдаваха апачите. Няколко минути сините куртки удържаха позицията си. Тогава се приближиха фургоните. Внезапно от тях избухнаха големи огнени кълба. Вдигнаха се облаци черен дим, силен гръм отекна между високите скали и парчета летящ метал засвистяха във въздуха. Апачите бяха чували малките оръдия на испанците, но тези големи, гръмотевични фургони-топове сееха ужас и смърт. Сега воините отстъпиха и сините куртки се придвижиха, за да овладеят сладките води на изворите.

Мангас и Кочис все още не смятаха да се предават. Ако можеха да измъкнат малки отряди войници далеч от фургоните-топове, те някак биха могли да ги победят. На сутринта индианците видяха взвод кавалеристи да язди обратно на запад, вероятно за да предупреди другите войници, пристигащи оттам. Мангас взе петдесет воини на коне и препусна надолу, за да отреже пътя на белите. В последвалото сражение в движение Мангас бе ранен в гърдите и падна от коня си в безсъзнание. Объркани от загубата на водача си, воините прекъснаха боя и пренесоха окървавеното тяло на Мангас обратно във височините.

Кочис бе решен да спаси живота на Мангас. Вместо да се довери на знахарите и техните заклинания и баене, той привърза тъста си с въже към коня му и с ескорт воини язди без почивка в южна посока цели сто мили до мексиканското село Ханос. Един много известен мексикански хирург живееше там. Когато му предадоха безпомощното тяло на Мангас Колорадо, той получи и следния кратък ултиматум: „Направи го здрав! Ако той умре, това село също ще умре.“

След няколко месеца Мангас се върна в своите планини Мимбрес, обут в кожени панталони и китайски сандали, със сарапе^[4] и широкопола сламена шапка, която бе получил в Мексико. Той бе отслабнал и лицето му беше още по-набръчкано, но все още можеше да изпревари на кон воини, родени половин век след него, и да стреля по-добре от тях. Докато почиваше в планините си, той дочу, че Звездния вожд Карлтън събрал мескалеросите и ги затворил в Боске Редондо. Той научи, че сините куртки търсят апачите навсякъде и ги убиват със своите фургони-топове, както бяха убили шестдесет и трима от неговите и на Кочис воини в прохода Апач.

По Времето на летящите мравки (януари 1863 г.) Мангас стануваше на река Мимбрес. От известно време той мислеше как да постигне мир за всички апачи, преди да умре. Той си спомняше договора, който бе подписал в Санта Фе през 1852 г. През онази година апачите и народът на Съединените щати се бяха съгласили на вечен мир и приятелство. Няколко години имаше мир и приятелство, но сега имаше вражда и смърт. Той искаше да види народа си да живее отново мирно. Мангас знаеше, че дори най-смелите и ловки млади воини като Викторио и Херонимо не могат да победят огромната мощ на Съединените щати. Може би беше време за нов договор с американците и техните войници със сини куртки, които бяха станали многобройни като летящите мравки.

Един ден до лагера на Мангас се приближи мексиканец с бяло знаме. Той каза, че наблизо има няколко войници, които искат да говорят за мир. За Мангас идването им беше като изпратено от провидението. Той би предпочел да разговаря с някой звезден вожд, но се съгласи да отиде и да се срещне с малкия капитан^[5] Едмънд Шърланд от Калифорнийския доброволчески полк. Воините мимбреньос го предупредиха да не отива. Не си ли спомня какво стана с Кочис, когато той отиде да се срещне с войниците в прохода Апач? Мангас не обърна внимание на опасенията им. В края на краищата не е ли той само един старец? Каква злина могат да сторят войниците на един стар човек, който иска да говори за мир? Воините настояваха да го придружи охрана.

Избрани бяха петнадесет души, които тръгнаха нагоре по пътеката към лагера на войниците.

Когато се приближиха до лагера толкова, че се виждаха, те изчакаха да се покаже капитанът. Идин миньор, който говореше испански, дойде да придружи Мангас до лагера, но охраната не искаше да остави вожда си да отиде там, докато капитан Шърланд не издигна бялото знаме. Веднага след това Мангас заповяда на воините си да се върнат обратно — той реши да отиде сам. Беше под закрилата на примирието и щеше да е в пълна безопасност. Мангас тръгна на кон към войнишкия лагер, но едва воините му бяха изчезнали от погледа, когато дузина войници изскочиха от храсталаците зад него с готови за стрелба пушки. Той бе пленен.

„Ние бързо заведохме Мангас в нашия лагер край стария форт Маклийн — казва Даниъл Конър, един от миньорите, които пътуваха с Калифорнийските доброволци — и пристигнахме навреме, за да посрещнем генерал Уест и командуваните от него войски. Генералът отиде да види задържания Мангас. Приличаше на пигмей пред стария вожд, който по ръст се извисяваше над всички околни. Мангас изглеждаше загрижен и отказваше да говори, като очевидно смяташе, че е направил голяма грешка, като се е доверил на бледоликите.“

Двама войници трябваше да пазят Мангас и тъй като с падането на нощта въздухът стана много студен, те запалиха огън от цепеници, за да не премръзнат заедно с пленника. Един от Калифорнийските доброволци, редник Кларк Стокинг, впоследствие съобщи, че е чул генерал Джоузеф Уест да заповядва на стражите: „Утре сутринта го искам мъртъв или жив, разбрахте ли, искам го мъртъв!“

Тъй като апачите на Мангас бяха в околността, щом се стъмни, белите сложиха допълнителни постове около лагера. Даниъл Конър бе един от тях и когато обхождаше поста си точно преди полунощ, той забеляза, че войниците, които охраняват Мангас, закачат стария вожд и той непрекъснато си свива краката под одеялото. Любопитен да разбере какво всъщност правят те, Конър застана извън осветеното от огъня пространство и започна да ги наблюдава. Те нажежаваха щиковете си на огъня и ги допираха до петите и краката на Мангас. След като вождът изтърпя това мъчение няколко пъти, той се надигна и личеше, че е възмутен до дъното на душата, като казваше на, стражите по испански, че не е дете, за да си играят с него. Но речта му бе бързо пресечена — щом запротестира, двамата стражи грабнаха мускетите си, насочиха ги към него и почти едновременно простреляха тялото му.

Когато Мангас падна назад, пазачите изпразниха мускетите си в него. Единият войник го скалпира, другият му отряза главата и я свари, за да свали месото и да продаде черепа на някой френолог на Изток. Обезглавеното тяло бе изхвърлено в един ров. Официалният военен доклад твърдеше, че Мангас е убит „при опит за бягство“.

След това, както се изразява Даниъл Конър, „индианците започнаха сериозна война… Изглежда, се мъчеха да отмъстят за смъртта му с цялата си мощ.“

От земите на чирикахуаите в Аризона до планините Мимбрес в Ню Мексико Кочис и неговите триста воини започнаха кампания, за да прогонят белите предатели или да изгубят живота си в тази битка. Викторио събра друг отряд, като привлече и мескалероси, избягали от Боске Редондо. Те нападаха поселищата и пътищата край Рио Гранде, от Хорнадо дел Муерго до Ел Пасо. В продължение на две години тези малки апачески армии предизвикваха безредици в Югозапада. Повечето бяха въоръжени само с лъкове и стрели, стрелите бяха направени от крехки трифутови тръстикови стъбла с три пера и триъгълни, дълги един инч, кварцови върхове, изострени като игли. Прикрепени за стъблата с назъбени вдлъбнатини вместо с ремъци или връзки, тези оръжия изискваха внимателно боравене, но когато остриетата достигнеха целта си, те се врязваха с разкъсващата сила на куршум. Апачите се биеха добре с това, с което разполагаха, но по брой враговете им ги превъзхождаха стократно, затова от бъдещето си индианците очакваха само смърт или плен.

След края на Гражданската война и отпътуването на генерал Карлтън правителството на Съединените щати предприе стъпки за мир с апачите. През Луната на големите листа (21 април 1865 г.) Викторио и Нана се срещнаха в Санта Рита с представител на Съединените щати. „Аз и народът ми искаме мир — каза Викторио. — Изморени сме от войната. Бедни сме и ние, и семействата, ни — имаме много малко ядене и дрехи. Искаме да сключим мир, траен мир, такъв, който те да спазват… Измих ръцете и устата си със студена прясна вода и това, което казвам, е истина.“

— Можете да ни вярвате — добави Нана.

Отговорът на агента бе кратък: „Аз не съм дошъл да искам от вас да сключите мир, а да ви съобщя, че ще имате мир, ако отидете в резервата в Боске Редондо.“

За Боске Редондо те бяха чули много и все лоши неща. „Аз нямам джобове, в които да сложа твоите думи — сухо отговори Нана. — Но думите потънаха дълбоко в сърцето ми. Те няма да бъдат забравени.“

Викторио поиска двудневна отсрочка, преди да тръгне към резервата. Той искаше да събере всичките си хора и коне и обеща да се срещне с агента отново на 23 април в Пинос Алтос.

Агентът чака в Пинос Алтос цели четири дни, но нито един апач не се появи. Те предпочетоха глада, лишенията и смъртта пред отиването в омразното Боске. Някои се отклониха на юг в Мексико, други се присъединиха към Кочис в Драгунските планини. След преживяното в прохода Апач и след убийството на Мангас Кочис дори не бе отговорил на мирните предложения. През следващите пет години апачите обикновено избягваха американските фортове и поселища. Но щом някой фермер или миньор се отпуснеше, група индианци се спускаше да отвлече конете или добитъка му — така те водеха партизанска война. Към 1870 г. нападенията зачестиха и тъй като Кочис бе вождът, когото белите най-добре познаваха, обикновено той отговаряше за враждебните действия независимо къде ставаха.

Затова през пролетта на 1871 г. комисарят по индианските въпроси така упорито призоваваше Кочис да посети Вашингтон. Кочис обаче не можеше да повярва, че нещо се е променило. Той все още нямаше доверие на представителите на правителството на Съединените щати. Няколко седмици по-късно, след събитията с Ескиминсин и аравайпите в Кемп Грант, Кочис бе още по-категоричен, че никой апач никога не трябва да поставя живота си в ръцете на изменниците американци.

Ескиминсин и малкият му отряд от 150 последователи живееха край Аравайпа Крийк. Племето им носеше името на тази река. Тя бе на север от териториите на Кочис, между река Сан Педро и планините Галиуро. Ескиминсин беше набит апач, с леко криви крака и с лице на красив булдог. Понякога той беше добродушен, понякога свиреп. Един ден през февруари 1871 г. Ескиминсин влезе в Кемп Грант — малък пост на мястото, където Аравайпа Крийк се влива в Сан Педро. Той беше чувал, че лейтенант Ройъл Уитман е приятелски настроен и поиска да се срещне с него.

Ескиминсин каза на Уитман, че хората му вече нямат свой дом и не могат да си построят нов, защото сините куртки постоянно ги преследват и стрелят по тях само защото са апачи. Той поиска да сключи мир, за да могат хората му да се установят край Аразайпа и да отглеждат там реколти.

Уитман попита Ескиминсин защо не отиде в Уайт Маунтинс, където правителството бе заделило земя за резерват. „Там няма наши земи — отговори вождът, — нито пък хората там са наши. Ние сме в мир с тях (с койотеросите), но никога не сме се смесвали с тях. Нашите бащи са живели в тези планини и са отглеждали царевица в тази долина. Тук сме се научили да правим мескал^[6] — основната ни храна; и лете, и зиме не остане без продукти. В Уайт Маунтинс няма какво да ядем и се разболяваме. Някои от нашите хора бяха за кратко време там, но не останаха доволни и всички казаха: «Искаме да отидем в Аравайпа, да сключим окончателен мир и никога да не го нарушаваме!»“

Лейтенант Уитман отговори на Ескиминсин, че не е упълномощен да сключи мир с отряда му, но ако те предадат огнестрелните си оръжия, той може да им разреши да останат близо до форта като военнопленници, докато получи разрешение и инструкции от висшето си началство. Ескиминсин се съгласи и аравайпите започнаха да пристигат на групи и да предават пушките си, а някои дори лъковете и стрелите си. Те си построиха село на няколко мили нагоре по рекичката, посяха царевица и започнаха да пекат мескал. Впечатлен от трудолюбието им, Уитман ги наемаше да косят сено за кавалерийските коне на лагера, за да могат да спечелят пари за закупуване на продукти.

Съседните скотовъдци също използуваха някои от тях като наемни работници. Експериментът протичаше толкова добре, че към средата на март повече от сто апачи, включително и някои пинали^[7], се бяха присъединили към хората на Ескиминсин, а през ден пристигаха нови.

Междувременно Уитман писмено бе обяснил положението на военните си началници, като искаше разпореждания. Но към края на април запитването му бе върнато с нареждане да го подаде отново по установения от правителството ред. Лейтенантът беше неспокоен, тъй като знаеше, че цялата отговорност за действията на апачите на Ескиминсин пада върху него и затова отблизо следеше всяко тяхно движение.

На 10 април апачи нападнаха Сан Хавиер на юг от Тусон и откраднаха добитък и коне. На 13 април четирима американци бяха убити при едно нападение на изток от Тусон.

През 1871 г. Тусон беше сборище от три хиляди комарджии, съдържатели на барове, търговци, превозвачи на стоки, златотърсачи и няколко спекуланти, които бяха забогатели през Гражданската война и се надяваха да продължат да печелят от някоя индианска война. За да се предпазва от апачите, тази градска измет бе организирала Комитет за обществена сигурност, но тъй като никой от индианците не се доближаваше до града, комитетът често се мяташе на седлата и потегляше да преследва нападателите в съседните общини. След двата набега през април някои членове на комитета решиха, че нападателите са дошли от селото на Аравайпа, близо до Кемп Грант. Макар че Кемп Грант беше на разстояние от петдесет и пет мили и бе невероятно аравайпите да отидат толкова далеч, за да извършат набезите, повечето граждани на Тусон веднага възприеха предложението. Изобщо те бяха против агенциите, където апачите изкарваха прехраната си с труд и бяха миролюбиви — това водеше до ограничаване броя на войниците и намаляване на свързаното с войните благоденствие.

През последните седмици на април един ветеран и индианските войни на име Уилям Ури започна организирането на поход срещу невъоръжените аравайпи и Кемп Грант. Шестима американци и четиридесет и двама мексиканци се съгласиха да участвуват, но Ури реши, че те не са достатъчно за успешна акция. От индианците папаго, които години преди това бяха покорени от испанските войници и бяха покръстени от испанските свещеници, той набра деветдесет и двама наемници. На 28 април тази застрашителна група от 140 добре въоръжени мъже беше готова да потегли.

 

 

Първото предупреждение, което лейтенант Уитман от Кемп Грант получи за похода, бе едно съобщение от малкия военен гарнизон в Тусон, че на двадесет и осми голям отряд е напуснал града с твърдото намерение да изтреби всички индианци край Кемп Грант. Уитман прие съобщението, предадено му от гражданин на кон, в 7.30 часа на 30 април. „Незабавно изпратих двама преводачи на коне до индианския лагер — докладва по-късно Уитман — с нареждане да съобщят на вождовете за положението, а те да доведат всички свои хора в поста… Моите пратеници се върнаха след около час с вестта, че не са открили живи индианци.“

По-малко от три часа преди Уитман да получи предупреждението, хората от Тусон се бяха разгърнали по височините около рекичката и по песъчливите околности на селото на аравайпите. Намиращите се в ниското мъже откриха огън по покритите с трева колиби и когато апачите побягнаха на открито, куршумите от височините ги поваляха. За половин час всички апачи от лагера избягаха, бяха пленени или убити. Пленниците бяха само деца (двадесет и седем на брой) и християните папагоси ги отведоха да ги продадат в робство в Мексико.

Когато Уитман достигна селото, то все още гореше и земята бе покрита с мъртви и обезобразени жени и деца. „Намерих много жени застреляни, докато са спали до вързопите сено, което бяха събрали, за да ни го донесат на сутринта. На ранените, които не бяха успели да избягат, бяха разбили главите с тояги и камъни, други бяха промушени с много стрели, след като са били смъртно ранени с пушечни изстрели. Всички трупове бяха съблечени.“

Лекарят Брисли, придружаващ, лейтенант Уитман, докладва, че две от жените „лежаха в такова положение и външният вид на половите им органи и раните им бе такъв, че няма съмнение, че първо са били изнасилени и след това — застреляни… Едно десетмесечно бебе простреляно два пъти и единият му крак висеше отсечен“.

Уитман се безпокоеше, че преживелите клането, сега избягали в планините, ще го упрекнат, че не ги е защитил. „Мислех, че нашата грижа за мъртвите им ще е за тях доказателство поне за нашето съчувствие и така излезе, защото, докато се грижехме за труповете, много от тях се върнаха и се отдадоха на скръбта си по начин, прекалено див и ужасен, за да бъде описан… Сред всички погребани (около сто) имаше само един старец и едно голямо момче — всички останали бяха жени и деца.“

Загиналите от рани и откритите липсващи трупове попълниха окончателния брой на убитите — до 144. Ескиминсин не се завърна и някои от апачите вярваха, че в отмъщение за клането той ще започне война.

„Жените и децата ми бяха убити пред очите ми — каза на Уитман един от мъжете — и не бях в състояние да ги защитя. Повечето индианци на мое място биха взели нож и биха си прерязали гърлото.“

След като лейтенантът даде дума, че не ще намери покой, докато те не получат възмездие, скърбящите аравайпи се съгласиха да помогнат при построяването на селото и да започнат живота си отново.

В края на краищата с упоритите усилия на Уитман убийците от Тусон бяха изправени пред съд. Защитата твърдеше, че гражданите от Тусон са проследили дирята на апачите убийци право до селото на Аравайпа. Оскар Хатън — пощенски служител в Кемп Грант и свидетел на обвинението, каза: „Изразявам моето дълбоко убеждение, че индианците от този пост никога не са правили група за набези.“

Ф. Остин, търговец на поста, Майлс Ууд, снабдител на говеждо месо, и Уилям Нес, който пренасяше пощата между Кемп Грант и Тусон, направиха подобни изявления. Съдът заседава в продължение на пет дни. Съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание, което трая деветнадесет минути. Убийците от Тусон бяха оправдани.

Що се отнася до лейтенант Уитман, осъдителната защита на апачите сложи край на военната му кариера. Той преживя три военнополеви съдилища по смехотворни обвинения и след още няколко години служба без повишение подаде оставка.

Клането при Кемп Грант обаче привлече вниманието на Вашингтон върху апачите. Президентът Грант описа нападението като „стопроцентово убийство“ и заповяда на армията и на Бюрото по индианските въпроси да вземат спешни мерки за установяване на мир в Югозапада.

През юни 1871 г. генерал Джордж Крук пристигна в Тусон, за да поеме командването на военното управление в Аризона. Няколко седмици по-късно Винсънт Колиър, специален представител на Бюрото по индианските въпроси, дойде в Кемп Грант. Двамата мъже бяха крайно заинтересовани от уреждането на среща с водещите апачески вождове, особено с Кочис.

Колиър се срещна първо с Ескиминсин с надежда да го убеди да се върне към мира. Ескиминсин слезе от планините и заяви, че ще се радва да разговаря за мир с комисаря Колиър. „Комисарят вероятно е мислил, че ще срещне един голям капитан — тихо каза Ескиминсин, — но той вижда само един много злочест човек, а не капитан. Ако комисарят ме беше срещнал преди около три месеца, той щеше да види в мен един капитан. Тогава аз имах много хора, но много бяха изклани. Сега имам малко хора. Откакто напуснах това място, аз живея наблизо. Знаех, че имам приятели тук, но се страхувах да се върна. Никога не съм имал много за казване, но мога да кажа, че обичам това място. Казах всичко, което трябваше да казвам, защото имам малко хора, за които да говоря. Ако не беше клането, сега тук щеше да има много повече хора, но след клането кой би могъл да издържи? Когато сключих мир с лейтенант Уитман, сърцето ми беше много голямо и щастливо. Хората от Тусон и Сан Хавиер трябва да са луди. Те действуваха, като че нямат нито глави, нито сърца… Те сигурно са жадни за нашата кръв… Тези хора от Тусон пишат във вестниците и предлагат своя разказ. Апачите нямат кой да разкаже за станалото от тяхно име.“

Колиър обеща да предаде разказа на апачите на Великия баща и на белите хора, които никога не го бяха чували.

— Аз мисля, че бог ти е дал добро сърце и дойде да ни видиш, или си имал добри баща и майка, та си станал толкова човечен.

— От бога е — обяви Колиър.

— От него — каза Ескиминсин, но присъствуващите бели мъже не разбраха при превода дали той потвърди чутото, или зададе въпрос.

Следващият вожд в програмата на Колиър бе Делшай от апачите тонто. Делшай беше набит, широкоплещест мъж на около тридесет и пет години. На едното си ухо той носеше сребърно украшение, изражението на лицето му бе свирепо; вождът все подтичваше, като че ли постоянно бързаше за някъде. Още през 1868 г. бе решил да държи тонто в мир и използуваше като своя агенция Кемп Макдауъл, на западния бряг на Рио Верде. Делшай обаче установи, че войниците със сини куртки са склонни към предателство. Веднъж един офицер бе стрелял с едри сачми в гърба на Делшай, а защо, вождът така и не можа да разбере. Той бе напълно сигурен, че лекарят на поста се опита да го отрови. След това Делшай стоеше настрана от Кемп Макдауъл.

Комисарят Колиър пристигна в Кемп Макдауъл към края на септември с пълномощия да използува войниците, за да установи връзка с Делшай. Макар че кавалерийските и пехотните отряди използуваха бели знамена, димни сигнали и нощни огньове, Делшай не искаше да отговори, преди внимателно да е проучил намеренията на сините куртки. По времето, когато той се съгласи да се срещне с капитан Нетървил в долината Сънфлауър (31 октомври 1871 г.), комисарят Колиър се бе върнал във Вашингтон, за да изготви доклада си. Копие от забележките на Делшай бе изпратено на Колиър.

„Аз не искам повече да бягам из планините — каза Делшай. — Искам да сключа един голям договор… Ще спазвам думата си, докато камъните се стопят.“ Но той не искаше да заведе тонтите обратно в Кемп Макдауъл. Това място не бе добро (в края на краищата той бе стрелян и тровен там). Тонтите предложиха да живеят в долината Сънфлауър, близо до планините, за да могат да събират плодове и да ходят на лов за диви животни.

„Ако главният капитан в Кемп Макдауъл не постави поста, където аз казвам — настоя той, — аз не мога да направя нищо повече, защото бог създаде белия човек и бог създаде апача и апачът има право върху страната толкова, колкото и белият човек. Искам да сключа договор, който ще е траен, за да можем и двамата да пътуваме из страната и да нямаме неприятности. Щом се сключи договорът, ще поискам парче хартия, за да мога да пътувам из страната като бял човек. Ще сложа долу един камък, за да покажа, че когато той започне да се топи, договорът ще да бъде нарушен. Ако сключа договор, ще очаквам главният капитан да идва при мен винаги, когато пратя да го повикат, и аз ще правя същото, когато той изпрати да ме повикат. Ако сключим договор и главният капитан не изпълни обещанията си към мен, аз ще сложа думата му в една дупка и ще я покрия с мръсотии. Аз обещавам, че когато се сключи договор, белите хора или войниците ще могат да оставят навън всичките си коне и мулета, без някой да ги пази, и ако някой апач открадне дори един, аз ще си прережа гърлото. Искам да сключа голям договор и ако американците нарушат договора, аз не искам повече неприятности — белият човек може да тръгне по един път, а аз да тръгна по друг… Кажете на главния капитан в Кемп Макдауъл, че ще отида да се срещна с него след дванадесет дни.“

В Каняда Аламоса, агенция, създадена от Бюрото по индианските въпроси на четиридесет и две мили югозападно от форт Крейг, Ню Мексико, Колиър бе най-близо до Кочис. Там той разговаря с двама членове на отряда на Кочис. Те му казаха, че вождът на чирикахуа е бил в Мексико, но мексиканското правителство дало награда от триста долара за апачески скалп и тогава разузнавателни отряди започнали да ги нападат в планините на Сонора. Те се разпръснали и вече се завръщали по старите си земи в Аризона. Кочис е някъде в Драгунските планини.

Изпратиха куриер да намери Кочис, но когато човекът навлезе в територията Аризона, той неочаквано срещна генерал Крук, който отказа да признае пълномощията му за проникване в лагера на Кочис. Крук заповяда на куриера да се върне незабавно в Ню Мексико.

Крук искаше Кочис за себе си и за да го намери мъртъв или жив, той заповяда пет кавалерийски роти да претърсват планините Чирикахуа. Сивия вълк бе името, което апачите дадоха на генерал Крук. Кочис се изплъзна от Сивия вълк, като пресече границата на Ню Мексико. Той изпрати вестоносец до Звездния вожд, генерал Гордън, Грейнджър, в Санта Фе, като му съобщи, че ще се срещне с него в Канада Аламоса, за да разговарят за мир.

Грейнджър пристигна в теглен от шест мулета санитарен фургон с малка охрана, а Кочис го очакваше. Встъпителните думи бяха съвсем кратки. И двамата мъже нямаха търпение да уредят нещата. За Грейнджър това бе случай да си спечели слава на човек, приел капитулацията на великия Кочис. За Кочис това бе краят на пътя. Той бе почти шестдесетгодишен и бе много уморен. В дългата му до раменете коса преобладаваха сребърните нишки.

Грейнджър обясни, че мирът е възможен само ако чирикахуаите се съгласят да се заселят в резерват. „Нито един апач няма да може да напуска резервата без писмен пропуск от агента — каза генералът — и по никакъв повод няма да се дава позволение за преминаване на границите на старото Мексико.“

Кочис отговори със спокоен глас, като жестикулираше рядко: „Слънцето палеше над главата ми и ме хвърли в огън. Кръвта ми е в огън, но аз пристигнах в тази долина и пих от тези води и се измих в тях и те ме охладиха. Сега, когато съм охладен, дойдох при вас с разтворени обятия, за да живея в мир. Аз говоря открито и не искам да лъжа или да ме лъжат. Искам добър, здрав и траен мир. Когато бог създаде света, той даде една част на белия човек, а друга — на апача. Защо стана така? Защо те се събраха заедно? Сега, когато трябва да говоря, слънцето, луната, земята, въздухът, водите, птиците и зверовете, дори неродените деца ще се радват на думите ми. От дълго време белите мъже ме търсят. Аз съм тук. Какво искат те? Те ме търсиха толкова дълго — защо съм толкова важен? Щом съм толкова важен, защо не отбелязвате мястото, където стъпвам, и не гледате, когато плюя? Койотите ходят нощем, за да крадат и убиват. Не мога да ги видя — не съм бог. Аз вече не съм вожд на искиминсин.

Не съм вече богат, аз съм само един беден човек. Светът невинаги е бил такъв. Бог ни създаде по-различни от вас. Ние се раждаме като животни в сухата трева, а не в легла като вас. Затова ние сме като животните — бродим през нощта, грабим и крадем. Ако аз имах нещата, които вие имате, нямаше да правя това, което правя, защото нямаше да има нужда. Има индианци, които кръстосват, за да убиват и грабят. Аз не ги командувам. Ако ги командувах, те нямаше да правят това. Мои воини бяха убити при Сонора. Дойдох тук, защото бог ми нареди. Той ми каза, че е хубаво да се живее в мир и аз дойдох. Аз кръстосвах света с облаците и въздуха, когато бог проговори в мислите ми и ми каза да дойда тук и да бъда в мир с всички. Той каза, че светът е за всички нас. Как стана така?

Когато бях млад, обхождах тези земи на изток и на запад, без да видя други хора освен апачите. След много лета аз тръгнах отново и видях, че нов народ е дошъл да отнеме страната. Как така? Защо стана така, че животът на апачите виси на косъм? Те бродят по хълмовете и прериите и искат небесата да се стоварят върху тях. Някога апачите бяха велик народ; сега са съвсем малко и затова искат да умрат и носят живота си на върха на пръстите си. Много бяха убити в бой. Вие трябва да говорите направо, за да могат думите ви да попаднат като слънчева светлина в сърцата ни. Кажете ми, щом Дева Мария е обходила цялата земя, защо тя никога не е влизала в колибите на апачите? Защо никога не сме я видели или чули?

Нямам нито баща, нито майка — аз съм сам на този свят. Никой не го е грижа за Кочис — затова не държа на живота си, желая скалите да паднат върху мен и да ме затрупат. Ако имах баща и майка като вас, щях да съм с тях и те с мен. Когато обикалях по света, всички питаха за Кочис. Сега той е тук — вие го виждате и чувате — радвате ли се сега? Ако е така, кажете го! Говорете, американци и мексиканци, аз не искам да крия нищо от вас, нито искам вие да криете нещо от мен. Аз няма да ви лъжа, не ме лъжете и вие.“

Когато обсъжданията стигнаха до определянето на място за резервата на чирикахуа, Грейнджър каза, че правителството иска агенцията да бъде преместена от Каняда Аламоса във форт Тулароса в Могольоните. (В Каняда Аламоса се бяха заселили триста мексиканци и проучваха земята за руда.)

„Аз не искам да живея в тези планини — протестира Кочис. — Не искам да отида в Тулароса. Това е твърде далеч. В онези планини мухите ядат очите на конете. Там живеят зли духове. Пих от водите тук и те ме охладиха. Не искам да си отида оттук.“

Генерал Грейнджър каза, че ще направи каквото може, за да убеди правителството да остави чирикахуаите да живеят в Каняда Аламоса при бистрите потоци студена вода. Кочис обеща, че ще държи хората си в мир със съседите им мексиканци и изпълни обещанието си. Няколко месеца по-късно обаче правителството заповяда всички апачи от Каняда Аламоса да бъдат преместени във форт Тулароса. Щом научи за разпореждането, Кочис се измъкна с воините си. Те се разделиха на малки групички и отново избягаха в своите сухи и скалисти планини в югозападна Аризона. Този път Кочис реши да остане там. Нека Сивия вълк Крук дойде след него, Кочис ще се бие, щом трябва и с камъни; пък тогава, ако е такава божията воля, нека камъните се стоварят върху Кочис и го затрупат.

По Времето, когато се събира царевицата (септември 1872 г.), Кочис започна да получава съобщения от разузнавачите си, че малка група бели мъже наближава твърдината му. Те пътуваха в един от малките армейски фургони, направени за превоз на ранени. Разузнавачите докладваха, че Таглито — Том Джефърдс, Червената брада, е с тях. Кочис не бе виждал Таглито отдавна.

В старите времена, когато Кочис и Мангас бяха започнали война със сините куртки, Том Джефърдс по договор превозваше пощата между форт Боуи и Тусон. Воините апачи толкова често правеха засади на Джефърдс и неговите ездачи, че той едва не се отказа от договора. И тогава един ден червенобрадият бял мъж дойде съвсем сам в лагера на Кочис. Той слезе от коня си, разкопча патрондаша си и го подаде заедно с оръжията си на една от индианките. Без никакъв страх Таглито се приближи до мястото, където седеше Кочис, и седна до него. След необходимото мълчание Таглито Джефърдс, каза на Кочис, че иска да сключи личен договор с него, за да може да си изкарва прехраната, като превозва пощата. Кочис бе объркан. Той никога не бе срещал такъв бял човек. Не му оставаше нищо друго, освен да зачете смелостта на Таглито, като обещае да го остави спокойно да използува пощенския път. Джефърдс и ездачите му никога вече не попаднаха в засада и много пъти след това високият червенобрад мъж идваше в лагера на Кочис да разговарят и да пият тисвин.

Кочис знаеше, че щом Таглито е с групата, която се изкачва в планините, то белите търсят него. Той изпрати брат си Хуан да посрещне белите мъже и междувременно се скри със семейството си, докато не се увери, че всичко е наред. После тръгна на кон надолу заедно със сина си Найче. Като слезе от коня, той прегърна Джефърдс, който каза на английски на един белобрад мъж с прашни дрехи:

— Това е Кочис.

Десният ръкав на палтото на брадатия мъж беше празен. Той приличаше на стар воин и Кочис не бе изненадан, когато Таглито го нарече „генерал“. Той беше Оливър Отис Хауард.

— Буенос диас, сеньор — каза Кочис и те си стиснаха ръцете.

Един по един воините от охраната на Кочис се приближаваха, образуваха полукръг и сядаха по одеялата си за съвет с едноръкия Сива брада.

— Ще обясни ли генералът целта на посещението си? — запита Кочис на апачески.

Таглито преведе думите му.

— Великия баща, президентът Грант, ме изпрати да сключа мир между вас и белите хора — каза генерал Хауард.

— Никой не иска мир повече от мен — увери го Кочис.

— Тогава — каза Хауард — ние можем да сключим мир.

Кочис отговори, че чирикахуаите не са нападали бели хора след бягството си от Каняда Аламоса.

— Конете ми не са добри и са малко — добави той. — Аз можех да се снабдя с повече, нападайки пътя за Тусон, но не го сторих.

Хауард заяви, че чирикахуаите биха могли да живеят и по-добре, ако се съгласят да се преместят в един по-голям резерват на Рио Гранде.

— Бил съм там — каза Кочис, — страната ми хареса. Заради мира ще отида там и ще взема толкова мои хора, колкото мога, но преместването ще разцепи племето ми. Защо не ми дадете прохода Апач? Дайте ми го и аз ще охранявам всички пътища. Ще следя индианците да не отнемат ничия собственост.

Хауард бе изненадан.

— Може би ще уредим това — каза той и след това продължи да изтъква предимствата на живота в Рио Гранде.

Кочис вече не се интересуваше от Рио Гранде.

— Защо ще ме затваряте в резерват? — запита той. — Ние ще сключим мир. Ще го спазваме съвестно. Оставете ни да се движим свободно, както правят американците. Оставете ни да ходим, където искаме.

Хауард се опита да обясни, че земите Чирикахуа не принадлежат на индианците и че всички американци се интересуват от тях.

— За да се спазва мирът — каза той, — трябва да определим границите.

Кочис не можеше да разбере защо да не могат да се определят граници около Драгунските планини така, както на Рио Гранде.

— Колко време ще останеш, генерале? — запита той. — Ще изчакаш ли моите капитани да дойдат, за да поговориш с тях?

— Аз идвам от Вашингтон, за да се срещна с вашите хора и да сключа мир — отговори Хауард, — и ще остана толкова, колкото е необходимо.

Генерал Оливър Отис Хауард, добродетелният жител на Нова Англия, дипломиран в Уест Пойнт^[8], герой от Гетисбърг^[9], загубил едната си ръка при Феър Оукс, Вирджиния, остана в лагера на апачите единадесет дни и бе спечелен от любезността и откровената простота на Кочис. Той бе очарован от жените и децата на чирикахуаите.

„Аз бях принуден да изоставя проекта Аламоса — писа той впоследствие — и да им предоставя, както предложи Кочис, резерват, включващ част от планините Чирикахуа и прилежащата западно на тях долина, в която бяха разположени Биг Сулфър Спринг и ранчото Роджърс.“

Още един въпрос трябваше да се уреди. По закон един бял трябваше да бъде назначен за агент на новия резерват. За Кочис това не беше проблем. Имаше само един бял мъж, на когото всички чирикахуаи имаха доверие — Таглито, червенобрадият Том Джефърдс. Отначало Джефърдс възрази. Той нямаше опит в подобна работа и освен това заплатата бе малка. Кочис настоява, докато накрая Джефърдс се предаде. В края на краищата той дължеше на чирикахуаите своя живот в успех.

По-малко щастливи бяха апачите тонто на Делшай и аравайпите на Ескиминсин.

Делшай предложи на главния капитан в Кемп Макдауъл да сключат договор, ако се установи тяхна агенция в долината Сънфлауър, но не получи отговор. Вождът прие това като отказ.

„Бог създаде белия човек и бог създаде апача — каза той, — и апачът има право върху страната толкова, колкото и белият човек.“

Делшай не сключи договор и не получи парче хартия, за да може да пътува из страната като бял човек. Следователно той и воините му пътуваха из страната като апачи. На белите това не им харесваше и в края на 1872 г. Сивия вълк изпрати войници, които претърсваха басейна на Тонто, за да открият Делшай и неговите воини. Чак през Времето на големите листа (април 1873 г.) се събраха достатъчно войници, за да могат да заловят Делшай и тонтите. Индианците бяха обкръжени, а куршумите свистяха между техните жени и деца и не им оставаше друго, освен да вдигнат бяло знаме.

Чернобрадият войнишки вожд, майор Джордж Рендъл, отведе тонтите до форт Апач в резервата на Уайт Маунтинс. В тези дни Сивия вълк предпочиташе да използва своите войнишки вождове вместо цивилни за агенти в резервата. Те караха апачите да носят метални пластинки като кучета и по тези пластинки имаше цифри, така че бе невъзможно някой да се измъкне от резервата и да отиде в басейна на Тонго, макар и за няколко дни. Делшай и другите тъгуваха за своите гористи планини със снежни върхове. В резервата никога нищо не бе достатъчно — храна или сечива за работа, а и тонтите не се разбираха добре с койотеросите, които ги смятаха за натрапници в техния резерват. Но забраната да се придвижват из страната свободно правеше тонтите особено нещастни.

Накрая през Времето на узряването (юли 187,4 г.) Делшай реши, че не може да понася повече затворничеството в Уайт Маунтинс, и една нощ поведе народа си в бягство. За да не ги преследват отново сините куртки, той реши да отидат в резервата на река Рио Верде. Там се разпореждаше един цивилен агент и той обеща на Делшай, че тонтите ще могат да живеят в Рио Верде, ако не му създават неприятности. Ако избягат отново, те ще бъдат изловени и избити. И тъй, Делшай и хората му започнаха да строят селище на реката близо до Кемп Верде.

През онова лято в агенцията Сан Карлос имаше въстание, при което един малък войнишки вожд (лейтенант Джейкъб Олми) бе убит. Водачите апачи избягаха, някои от тях към Рио Верде, и установиха лагера си близо до селището на Делшай. Когато Сивия вълк научи това, той обвини Делшай, че подпомага бегълците, и изпрати в Кемп Верде заповед за арестуването му. Предупреден, Делшай реши, че пак ще трябва да бяга. Той не искаше да загуби и малкото свобода, която му бе останала, да бъде окован в железа и затворен в шестдесетфунтовата дупка, която войниците бяха издълбали в стената на каньона за индианците затворници. С няколко верни хора той избяга в басейна на Тонто.

Той знаеше, че скоро белите ще пратят потеря. Сивия вълк нямаше да се успокои, докато не го залови. Цели месеци Делшай и хората му се изплъзваха от преследвачите. Накрая генерал Крук реши, че не може до безкрайност да кара войските си да обикалят по басейна на Тонто. Само друг апач можеше да намери Делшай. И тъй, генералът обяви, че ще плати награда за главата на Делшай. През юли 1874 г. двама апачи наемници поотделно се явиха в щаба на Крук. И двамата представиха по една отрязана глава, принадлежаща, според тях на Делшай. „Като се уверих, че и двете страни са искрени в убеждението си — казва Крук — и че представянето на още една глава не е нещо нередно, аз заплатих и на двете страни.“

Тези глави, заедно с главите на други убити апачи, бяха поставени на парадните плацове в Рио Верде и Сан Карлос.

Ескиминсин и аравайпите също трудно успяваха да живеят в мир. След посещението на комисаря Колиър през 1871 г. Ескиминсин и хората му започнаха нов живот в Кемп Грант. Те изградиха повторно селото си от покрити с трева колиби и пак засяха зърнените си култури. Обаче точно когато всичко изглежда вървеше добре, правителството реши да премести Кемп Грант на шестдесет мили на югоизток. Това бе повод за прочистване на долината Сан Педро от индианци и армията пресели аравайпите в Сан Карлос — нова агенция на река Хила.

Преселването бе осъществено през февруари 1873 г. и аравайпите бяха започнали да строят ново селище и да засаждат нови площи в Сан Карлос, когато избухна въстанието и бе убит лейтенант Олми. Нито Ескиминсин, нито друг аравайпа имаше нещо общо с убийството, но понеже Ескиминсин беше вожд, Сивия вълк заповяда да го арестуват и затворят като „военна превантивна мярка“.

Вождът остана затворен до нощта на 4 януари 1874 г., когато избяга и изведе хората си от резервата. В продължение на четири студени месеца те кръстосваха непознатите им планини и търсеха храна и подслон. Към април повечето от аравайпите бяха болни и гладни. За да ги предпази от смърт, Ескиминсин се върна в Сан Карлоси потърси агента.

„Ние не сме извършили нищо лошо — каза той, — но се страхуваме. Затова и избягахме. Сега се връщаме обратно. Ако останем в планините, ще умрем от глад и студ. Ако американските войници ни убият тук, ще бъде същото. Няма да бягаме повече.“

Веднага след като агентът докладва за завръщането на аравайпите, от армията издадоха заповед за арестуването на Ескиминсин и заместниците му, за оковаването им във вериги — да не могат да избягат, и за преместването им като военнопленници в новото място на Кемп Грант.

— Какво съм направил? — запита Ескиминснн войнишкия вожд, който дойде да го арестува.

Войнишкият вожд не знаеше. Арестът беше „военна превантивна мярка“.

В новия Кемп Грант държаха Ескиминсин и заместниците му оковани заедно, докато правеха кирпичени тухли за новите сгради на поста. През нощта те спяха с веригите си на пода и се хранеха с остатъци от храната на войниците.

Веднъж през онова лято един млад бял мъж дойде да види Ескиминсин и му каза, че е новият агент на Сан Карлос. Беше Джон Клъм и заяви, че аравайпите от Сан Карлос се нуждаят от вожда си, за да ги ръководи.

— Защо си затворник? — запита Джон Клъм.

— Не съм направил нищо — отговори Ескиминсин. — Може би белите хора са разправяли лъжи за мен. Аз винаги съм се старал да постъпвам правилно. Клъм каза, че ще уреди освобождаването му, ако Ескиминсин обещае да му съдействува за подобряване на условията в Сан Карлос. Два месеца по-късно Ескиминсин се присъедини към народа си. Още веднъж бъдещето изглеждаше светло, но вождът на аравайпите бе достатъчно мъдър, за да не се надява много. Откакто дойдоха белите хора, той никога не беше сигурен за мястото, където ще разстеле одеялото си. Бъдещето на всички апачи бе крайно несигурно.

През пролетта на 1874 г. Кочис се разболя много сериозно от някаква изтощаваща болест. Том Джефърдс, агентът на чирикахуаите, доведе военния лекар на форд Боуи, за да прегледа стария му приятел, но лекарят не можа да постави диагноза. Рецептите му не доведоха до подобрение и мускулестото тяло на големия апачески водач започна да гасне.

По това време правителството реши, че ще спести средства, ако обедини агенцията на чирикахуаите с новата агенция Хот Спрингс в Ню Мексико. Когато длъжностните лица дойдоха да обсъдят въпроса с Кочис, той им каза, че за него преселването е без значение, защото ще умре, преди да могат да го преместят. Но заместниците и синовете му възразиха остро и заявиха, че ако агенцията бъде изместена, те няма да се помръднат. Дори Съединените щати нямат достатъчно войска, за да ги преселят, казаха те, тъй като по-скоро ще умрат в своите планини, отколкото да живеят в Хот Спрингс.

След като правителствените чиновници си заминаха, Кочис така отслабна и страдаше от такива силни вътрешни болки, че Джефърдс реши да отиде на кон до форт Боуи за лекаря. Докато той се готвеше да тръгне, Кочис го запита:

— Мислиш ли, че ще ме видиш отново жив?

Джефърдс отговори с прямотата на брат:

— Не, не мисля, че ще те видя.

— Мисля, че ще умра утре сутринта, около десет часа. Мислиш ли, че ще се видим отново?

Джефърдс замълча за момент:

— Не зная. Ти какво мислиш за това?

— Не зная — отговори Кочис. — Не е съвсем ясно за ума ми, но мисля, че ще се видим някъде там.

Кочис умря преди завръщането на Джефърдс от форт Боуи. След няколко дни агентът съобщи на чирикахуаите, че му е време да си отиде. Те не искаха и да чуят за това. Синовете на Кочис — Таглито и Найче — особено настояваха да остане. Ако Таглито ги изостави, казаха те, договорът и обещанията между Кочнс и правителството няма да струват нищо. Джефърдс обеща да остане.

През пролетта на 1875 г. повечето апачески отряди или бяха затворени в резервати, или избягаха в Мексико. През март армията премести генерал Крук от Аризона във военното управление на Плат. Сиуксите и шайените, които бяха живели в резервати по-дълго от апачите, бяха започнали да се бунтуват.

Един насила наложен мир цареше над пустините, върховете и платата на страната на апачите. По ирония спазването му зависеше до голяма степен от настойчивите усилия на двама бели мъже, които бяха спечелили уважението на апачите просто защото ги смятаха за човешки същества, а не за кръвожадни диваци. Агностикът Том Джефърдс и Джон Клъм от немската реформистка църква бяха оптимисти, но те бяха твърде умни, за да очакват прекалено много. Всеки бял човек от Югозапада, който защитаваше правата на апачите, имаше твърде несигурно бъдеще.