Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (4)

Глава втора
Дългият поход на навахите

1860 г.

12 март. Конгресът на Съединените щати приема Закон за завладяването, предвиждаш, раздаването на безплатна земя на заселниците в западните територии. З април. Първият Пони експрес тръгва от Сейнт Джоузеф, Мисури. Писмата са предадени в Сакраменто, Калифорния, на 13 април. 23 април. На националния конгрес на Демократическата партия в Чарлстън, Южна Каролина, възниква разцепление по въпроса за робството. 16–18 май. Националният конгрес на Републиканската партия в Чикаго утвърждава кандидатурата на Ейбрахам Линкълн за президент. Юни. Населението на САЩ достига 31 443321 души. Юли. Изобретена е магазинната пушка Спенсър. 6 ноември. Ейбрахам Линкълн получава 40 на сто от подадените гласове, но печели президентския пост. 20 декември. Южна Каролина напуска Съюза^[1].

 

1861 г.

4 февруари. В Монтгомъри, Алабама, е организиран конгрес на Конфедерацията^[2]. 9 февруари. Джеферсън Дейвис е избран за президент на Конфедерацията. 11 февруари. Ейбрахам Линкълн се сбогува с приятели и съседи в Спрингфийлд, Илинойс, и заминава с влак за Вашингтон. Март. Президентът Дейвис иска създаването на армия от 100 000 души за защита на Конфедерацията. 12 април. Войските на Конфедерацията откриват огън срещу форт Съмтър. 14 април. Форт Съмтър пада. 15 април. Президентът Линкълн призовава за набирането на 75 000 доброволци. 21 юли. Първата битка при Бул Рън; армията на Съюза отстъпва към Вашингтон. 6 октомври. Разбунтувани руски студенти затварят университета в Санкт Петербург. 25 октомври. Завършена е Тихоокеанската телеграфна линия между Сейнт Луис и Сан Франциско. 5 декември. Патентована е картечницата Гейтлинг. 14 декември. Англичаните скърбят за смъртта на принц Албърт, съпруг на кралица Виктория. 30 декември. Банките в САЩ преустановяват плащанията в злато.

Бащите ни бяха още живи, когато разбраха, че американците идват на запад, през голямата река… Ние чухме за пушките, за барута и оловото — първо за кремъклийките, после за капсулните, а сега и за магазинните пушки. За първи път видяхме американците при Котънууд Уош. Ние сме били във война с мексиканците и пуеблосите. Заграбвахме мулета от мексиканците и имахме много мулета. Американците дойдоха да търгуват с нас. Когато дойдоха за първи път, ние имахме голям празник и те танцуваха с жените ни. Ние също танцувахме.

Мануелито от племето навахо

 

 

Мануелито и другите индиански вождове сключиха договори с американците. „Войниците построиха форт тук — си спомня Мануелито — и ни дадоха агент, който ни посъветва да се държим добре. Той ни каза да живеем в мир с белите и да изпълняваме обещанията си. Те написаха обещанията, за да не ги забравяме никога.“

Мануелито се опита да спазва договора, но когато войниците дойдоха, изгориха колибите му и убиха добитъка заради нещо, сторено от няколко необуздани навахи, той се разсърди на американците. Мануелито и отрядът му бяха богати, но войниците ги направиха бедни. За да станат отново рикос^[3], те трябваше да нападнат на юг мексиканците, които ги наричаха за това ладронес^[4]. От незапомнени времена мексиканците нападаха навахите, за да отвличат малките деца и да ги правят роби, и от незапомнени времена навахите си отмъщаваха, като нападаха мексиканците.

След като американците дойдоха в Санта Фе и нарекоха страната Ню Мексико, те се заеха да защитават мексиканците, които сега бяха американски граждани.

Навахите не бяха граждани, защото бяха индианци и когато нападаха мексиканците, войниците нахлуваха в територията им, за да ги накажат като разбойници. Това дразнеше и учудваше Мануелито и хората му — те знаеха, че много мексиканци имат индианска кръв, но войниците никога не ги преследваха заради отвличанията на деца навахи.

Първият форт, построен от американците в страната на навахите, се намираше в тревиста долина на входа на каньона Бонито. Нарекоха го форт Дифайънс и пуснаха конете си в пасищата, които Мануелито и хората му най-много ценяха. Командирът на войниците каза на навахите, че сега пасищата принадлежат на форта и им заповяда да махнат животните си оттам. Тъй като нямаше ограда, навахите не можеха да пречат на добитъка да влиза в забранените ливади. Една сутрин от форта излезе рота кавалеристи и застреля добитъка на навахите.

За да си отмъстят за конете и мулетата, навахите започнаха да нападат стадата и обозите с провизии на войниците. Те пък на свой ред нападаха отредите на навахите. През февруари 1860 г. Мануелито поведе петстотин воини срещу войнишките коне, изкарани на паша няколко мили северно от форт Дифайънс. Копията и стрелите на навахите не можеха да се мерят с оръжията на войниците. Индианците загубиха повече от тридесет души убити и ранени и отвлякоха само няколко коня. Мануелито и съюзникът му Барбонсито събраха повече от хиляда воини и на 30 април в мрака на ранните утринни часове обградиха форт Дифайънс. Два часа преди разсъмване навахите атакуваха форта от три страни, решени да го изравнят със земята.

Те бяха много близо до успеха. Под трясъка на гърмежите на няколкото им стари испански пушки навахите прогониха постовете и превзеха някои сгради. Изненаданите войници изскачаха от казармата, но ги посрещна порой от стрели. След неколкоминутно объркване войниците се построиха в боен ред и откриха постоянен огън. При изгрев-слънце навахите се оттеглиха към хълмовете, доволни, че са дали на войниците добър урок.

Армията на Съединените щати обаче сметна нападението за предизвикателство към веещото се над форт Дифайънс знаме и за открито военно действие. След няколко седмици полковник Едуард Ричард Сприг Кеиби започна да претърсва планината Чуска с шест кавалерийски и десет пехотни роти, за да открие биваците на Мануелито. Войниците кръстосваха из червените скали на местността, докато не докараха конете си до крайно изтощение и самите едва не умряха от жажда. Те почти не срещаха навахи, макар че индианците бяха наоколо и не оставяха на мира фланговете на колоната, без да атакуват направо. Към края на годината двете страни се умориха от глупавата игра. Войниците не бяха и състояние да накажат навахите, които пък не можеха да се грижат за реколтата и добитъка си.

През януари 1861 г. Мануелито, Барбонсито, Ереро Гранде, Армихо, Делгадито и други вождове рикос се нагласиха да се срещнат с полковник Кенби в новия форт, който войниците строяха на тридесет и пет мили^[5] източно от форт Дифайънс. Той се наричаше форт Фаунтлерой, в чест на един военен командир. В края на преговорите с Кенби навахите избраха Ереро Гранде за главен вожд (21 февруари 1861 г.). Вождовете се съгласиха, че най-добре ще е да се живее в мир и Ереро Гранде обеща да прогони от племето всички ладронес. Мануелито не бе сигурен, че обещанието може да се изпълни, но все пак сложи подписа си върху документа на Кенби. Тъй като отново стана състоятелен скотовъдец, той вярваше в предимствата на мира и честността.

Няколко месеца след зимната среща във форт Фаунтлерой отношенията между войниците и навахите останаха приятелски. До индианците достигаха слухове за голямата война някъде на изток между белите американци от Севера и Юга. Те научиха, че някои от войниците на Кеиби са сменили сините си куртки със сиви са отишли на изток да се бият срещу сините куртки. Бе заминал и един офицер — Орловия вожд^[6], полковник Томас Фаунтлерой; името му бе заличено и сега фортът се наричаше Уипгейт.

През този мирен период навахите често ходеха до форт Фаунтлерой (Уингейт), за да търгуват и да получават дажбите си от своя агент. Повечето от войниците ги посрещаха приятелски и дори стана обичай да се правят конни надбягвания между индианците и белите. Всички навахи очакваха тези състезания. Тогаз стотици мъже, жени и деца обличаха своите най-ярки костюми и яхнали най-добрите си коне, пристигнаха във форт Уингейт. В една слънчева септемврийска утрин се състояха много надбягвания, но главното бе насрочено за пладне.

 

 

Щяха да се надпреварват Пистолетния куршум (име, дадено на Мануелито от войниците) на дребен навахски мустанг и един лейтенант на кавалерийски кон. За това надбягване бяха сключени много облози — в пари, одеяла, добитък, мъниста — всичко, което човек може да използува за залог. Конете препуснаха едновременно, но след няколко секунди всички разбраха, че Пистолетния куршум (Мануелито) е в затруднение. Той загуби контрол върху коня си, който побягна настрани. Скоро се разбра, че ремъкът на седлото на Пистолетния куршум е бил прерязан с нож. Навахите отидоха при съдиите, които бяха само войници, и поискаха надбягването да се повтори. Съдиите отказаха и обявиха кавалерийския кои на лейтенанта за победител. Войниците образуваха незабавно триумфално шествие и се отправиха към форта, за да съберат залозите. Разярени от тази лъжа, навахите се втурнаха след тях, но вратите на форта се затръшкаха пред лицата им. Когато един индианец се опита да влезе насила, часовоят го застреля.

Какво станало после, записал един бял офицер, капитан Никълъс Хот:

„Навахите, жените и децата бягаха във всички посоки и биваха застрелвани и намушквани с щикове… Аз се отправих към източната страна на форта и там видях войник, който се готвеше да убие две малки деца и една жена. Извиках му да спре. Той погледна към мен, но не изпълни заповедта ми. Побягнах натам с всички сили, но не стигнах навреме, за да му попреча да убие двете невинни деца и да рани тежко индианката. Заповядах да му вземат колана и да го задържат под стража въз форта… Междувременно полковникът бе наредил на дежурния офицер да открие огън срещу индианците с артилерия (планински гаубици). Сержантът, който командуваше тези оръдия, се престори, че не разбира дадената заповед, защото я смяташе за незаконна. След като дежурният офицер го наруга и заплаши, той трябваше да изпълни заповедта, иначе щеше да загази. Индианците се разпръснаха по цялата долина под поста, нападнаха стадото на форта и раниха пастира мексиканец, но не успяха да вземат никакви животни. Освен това нападнаха пощальона на десетина мили от поста, отнеха му коня и пощенската чанта и го раниха в ръката. След клането около поста не се виждаха индианци, освен няколко жени — любовници на офицерите. Командуващият офицер се опита да сключи отново мир с навахите, като изпрати някои от тези индианки да разговарят с вождовете, но единственият отговор, който жените получиха, беше хубав бой с камшик.“

 

 

Много време мина след този ден — 12 септември 1861 г., преди отношенията между белите и навахите да станат отново приятелски.

Междувременно, една армия сиви куртки на Конфедерацията навлезе в Ню Мексико и води големи сражения със сините куртки по Рио Гранде. Кит Карсън, Хвърляча на ласо, беше военачалник на сините куртки. Повечето навахи имаха доверие в Хвърляча на ласо Карсън, който винаги бе говорил открито с индианците, и се надяваха да сключат мир с него, след като приключи със сивите куртки.

През пролетта на 1862 г. обаче от запад в Ню Мексико навлязоха още много сини куртки. Наричаха ги Калифорнийската колона. Техният генерал Джеймс Карлтън носеше звезди на раменете си и беше по-могъщ от Орловия вожд Карсън. Калифорнийците се разположиха в долината на Рио Гранде, но нямаха какво да правят, тъй като всички сиви куртки бяха избягали в Тексас.

Навахите скоро почувствуваха големия глад на Звездния вожд Карлтън за земята им и за богатствата, която тя вероятно криеше. „Царско място — я наричаше той, — великолепни пасища, пълни с полезни изкопаеми.“ Тъй като командуваше много войници, които нямаха какво да правят, освен да маршируват по плаца и да дрънкат с оръжието си, Карлтън започна да се оглежда за индианци, с които да се бие. „Навахите — каза той — са вълци, които бродят по планините и трябва да бъдат усмирени.“

Карлтън насочи вниманието си първо към апачите мескалероси, които бяха по-малко от хиляда души и живееха разпръснати на малки групи между Рио Гранде и Пекос. Планът му беше да убие или плени всички мескалероси и после да затвори останалите живи в един негоден за нищо резерват край Пекос. Това щеше да освободи богатата долина на Рио Гранде за налагане на поземлени права и заселване с американски граждани. През септември 1862 г. той издаде следната заповед:

„Да не се провеждат нито съвети, нито преговори с индианците. Мъжете да бъдат убивани, когато и където бъдат открити. Жените и децата да се вземат в плен, естествено, не трябва да се убиват.“

Но това не бе начинът, по който Кит Карсън се отнасяше с индианците. Много от тях той смяташе за свои приятели още от времето, когато беше търговец. Карсън изпрати войниците си в планините, но в същото време се свърза с водачите на мескалеросите. Към края на есента той уреди посещение на петима вождове в Санта Фе за преговори с генерал Карлтън. Докато пътуваха към Санта Фе, двама от вождовете и придружаващите ги срещнаха отряд войници под командуването на бившия кръчмар Джеймс (Пади) Грейдън. Той се престори на голям приятел на мескалеросите и им даде брашно и говеждо месо за дългото им пътуване. Малко по-късно разузнавателният отряд на Грейдън ги срещна отново при Галина Спрингс. Не се знае какво точно е станало там, защото някой от индианците не останал жив. Един бял военен командир, майор Артър Морисън, докладва накратко: „Капитан Грейдън е водил преговорите по доста странен начин… и доколкото разбрах, той е измамил тези индианци — отишъл е направо в бивака им и им е дал алкохол, след което ги е застрелял. Те, естествено, са сметнали, че идва с добри намерения, след като им бил дал брашно, говеждо и други провизии.“

Другите трима вождове — Кадет, Чато и Естреля, достигнаха Санта Фе и увериха генерал Карлтън, че техният народ живее в мир с белите и иска само да бъде оставен на мира в планините му.

„Вие сте по-силни от нас — каза Кадет. — Ние се бихме срещу вас, докато имахме пушки и барут, но оръжията ви са по-добри от нашите. Ако имаме такива оръжия и сме на свобода, ще се борим срещу вас отново. Но сме изтощени, духът ни е прекършен. Нямаме провизии, нямаме с какво да живеем. Войските ви са навсякъде. Нашите извори и кладенци или се намират в ръцете ви, или се наблюдават от вашите младежи. Вие отнехте нашето последно и най-добро укрепление и ние сме обезсърчени. Правете с нас каквото искате, но не забравяйте, че сме мъже и воини.“

Карлтън заяви високомерно, че мескалеросите могат да постигнат мир само ако оставят земите си и отидат в Боске Редондо резервата, приготвен за тях на Пекос. Там те ще бъдат затворени и охранявани от войниците на новия военен пост, форт Съмнър.

Тъй като бяха много по-малобройни от войниците и нямаше как да защитават жените и децата си, вождовете на мескалеросите се довериха на добрата воля на Хвърляча на ласо Карсън, подчиняха се на условията на генерал Карлтън и поведоха своя народ към Боске Редондо в неволя.

Навахите наблюдаваха с известна тревога бързата и безмилостна разправа на генерал Карлтън с братовчедите им апачите мескалероси. През декември осемнадесет вождове рикос — включително Делгадито и Барбонсито, без Мануелито — отидоха в Санта Фе, за да се срещнат с генерала. Те му казаха, че представляват мирните навахски скотовъдци и земеделци, които не искат воина. Това бе първата им среща със Звездния вожд Карлтън. Той имаше космато лице, пламтящи очи и уста на вечно сърдят човек. Той не се усмихна, когато заяви на Делгадито и на другите вождове: „Няма да имате мир, докато не дадете други гаранции освен думата си, че ще спазвате мира. Идете си вкъщи и кажете това на народа си. Аз нямам вяра в обещанията ви.“

През пролетта на 1863 г. повечето мескалероси или бяха избягали в Мексико, или се намираха затворени в Боске Редондо. През април Карлтън отиде във форт Уипгейт „за да събере, преди тревата да е пораснала достатъчно за паша, информация с оглед военни действия срещу навахите“. Той уреди среща с Делгадито и Барбонспто близо до Куберо и заяви на вождовете, че единственият начин да докажат мирните си намерения е да изведат народа си от неговата територия и да го присъединят към „доволните“ мескалероси в Боске Редондо. На това Барбонсито отговори: „Аз няма да отида в Боске. Никога няма да напусна страната си, дори да бъда убит заради това.“

На 23 юни Карлтън определи последен срок за изселването на навахите в Боске Редондо. „Свържете се отново с Делгадито и Барбонсито — заповяда той на командващия форт Уингейт офицер — и повторете това, което им бях казал. Кажете им, че ще съжаляват много, ако откажат да дойдат… Кажете им, че разполагат с времето до двайсети юли тази година, за да се подчинят — те и всички, които принадлежат към тяхната малка партия, и че след тази дата към всеки срещнат навах ще се отнасяме като към враг. След този ден вратата, отворена сега, ще се затвори.“

Двадесети юли дойде и си отиде, но нито един навах не се предаде доброволно.

Междувременно Карлтън заповяда на Кит Карсън да преведе войските си от земите на мескалеросите до форт Уингейт и да се приготви за война с навахите. Карсън прояви нежелание — той се оплака, че се е записал доброволец, за да се бие срещу войниците на Конфедерацията, а не срещу индианците и изпрати на Карлтън писмо с оставката си.

Кит Карсън обичаше индианците. В миналото той бе живял с тях в продължение на месеци, без да среща бял човек. Имаше дете от арапахска жена и бе живял известно време с индианка от шайените. Но след като се ожени за Хосефа, дъщерята на дон Франциско Харампльо от Таос, Карсън тръгна по други пътища, забогатя и се сдоби със земя за ранчо. Той откри, че по върховете в Ню Мексико има място дори и за един груб, суеверен, неграмотен планинец. Той се научи да чете и пише няколко думи и въпреки че беше висок само пет фута^[7] и шест инча^[8], името му достигна небето. Макар и прочут, Хвърляча на ласо никога не успя да преодолее благоговението си пред хората от върховете, добре облечени и гладко говорещи. А през 1863 г. в Ню Мексико най-издигнат сред тях бе Звездния вожд Карлтън. Така през лятото на същата година Карсън оттегли оставката си и отиде въз форт Уингейт, за да се бие срещу индианците. Преди края на кампанията докладите му до Карлтън вече отразяваха точките на Манифест дестъни, скъпи на грубия човек, който му беше началник.

Навахите уважаваха Карсън като боец, но презираха войниците му доброволци от Ню Мексико. Повечето от тях бяха мексиканци, а индианците ги гонеха от земите си от незапомнени времена. Навахите бяха десет пъти по-многобройни от мескалеросите и имаха едно голямо предимство — обширната и сурова област, пресечена от дълбоки каньони и стръмни дерета, от високи плата с отвесни скалисти страни, спускащи се в равнината. Каньонът де Чели, който прорязва на запад тридесет мили от планината Чуска, бе тяхната твърдина. Червените скални стени на каньона се стесняваха на места до петдесет ярда^[9] и се издигаха до височина повече от хиляда фута. Надвисналите издатини даваха чудесна възможност за укритие от нашествениците. На местата, където каньонът се разширяваше до няколко стотици ярда, навахите пасяха овцете и козите си, а на обработваемата земя отглеждаха царевица, пшеница, плодове и пъпеши. Те особено се гордееха с прасковените си градини, които бяха обект на специални грижи още от испанско време. През по-голямата част от годината водата в каньона течеше обилно, а тополата и американският клен даваха достатъчно дърва за горене.

Дори когато научиха, че Карсън с хиляда войници е достигнал Пуебло Колорадо и е наел за разузнавачи старите си приятели ютите, навахите изразиха само презрението си. Вождовете припомниха на своя народ как едно време бяха прогонили испанците от земите си.

„Ако американците дойдат, за да ни отведат, ние ще ги избием“ — обещаваха вождовете, но взеха мерки за безопасността на жените и децата. Те знаеха, че наемниците юти ще се опитат да ги пленят, за да ги продадат на богати мексиканци.

Към края на юли Карсън достигна форт Дифайънс, даде му името на стария индиански неприятел Кенби и започна да изпраща разузнавателни отряди. Сигурно той не е бил изненадан, че съвсем малко навахи са били открити. Той знаеше, че единственият начин да бъдат победени индианците е да се унищожи реколтата и добитъкът и да се изгори земята им. На 25 юли Карсън изпрати майор Джоузеф Къмингс да излови добитъка, който открие, и да събере или изгори царевичните и житните посеви покрай Бонито. Когато навахите разбраха какво прави Къмингс с провизиите им за зимата, те белязаха този човек. Малко по-късно, докато Къмингс яздеше коня си, снайпер навах стреля по него и го уби на място. Освен това, навахите нападнаха заграденото място за добитъка близо до форт Кенби, върнаха си част от овцете и козите и откраднаха любимия кон на Хвърляча на ласо.

Тези инциденти засегнаха и нараниха много повече генерал Карлтън, отколкото Карсън, който беше живял с индианците достатъчно дълго, за да може да оцени дръзката им съпротива. На 18 август генералът реши да „стимулира усърдието“ на войските си, като определи парична награда за заловен индиански добитък. Той обяви, че ще се плаща по двадесет долара за „всеки здрав и годен кон или муле“ и по един долар за овца, докарани във военните складове на форт Кенби.

Тъй като заплатата на войниците беше по-малко от двадесет долара месечно, предложената награда наистина ги стимулира и скоро тя бе разпространена и върху малкото индианци, които войниците успяваха да убият. За да демонстрират воинските си способности, те започнаха да режат привързания с червен шнур кок, който навахите носеха. Индианците не можеха да повярват, че Кит Карсън разрешава скалпирането, което те смятаха за варварски обичай, въведен от испанците. (Европейците може и да са, а може и да не са въвели скалпирането в Новия свят, но испанските, френските, холандските и английските заселници направиха този обичай популярен, като предлагаха награди за скалповете на своите противници.)

Макар Карсън да продължаваше методичното унищожаване на зърнените посеви и на засетите с боб и тиква площи, движението му бе прекалено бавно, за да задоволи генерал Карлтън. През септември генералът заповяда, че отсега нататък всеки навах от мъжки пол ще бъде убиван или пленяван, щом бъде забелязан. Той написа на Карсън точните думи, които трябваше да казва на пленените навахи: „Кажете им: Идете в Боске Редондо или ще ви преследваме и унищожим. Няма да сключим мир с вас при никакви други условия. Започната веднъж, войната срещу вас може да продължи с години, докато не се подчините или не бъдете унищожени. Няма да има повече разговори по въпроса.“

Приблизително по същото време генералът писа до Министерството на войната във Вашингтон и поиска още един кавалерийски полк. „Необходими са още войници, — заяви той. — Тъй като на запад близо до територията на навахите бе открито злато, трябват достатъчно войници, за да изхвърлим индианците и да охраняваме хората, които отиват към и в мините… Провидението наистина ни помага… Златото е под краката ни и трябва само да се наведем, за да го приберем.“

Карлтън подстрекаваше подчинения си с болезнена настойчивост и Кит Карсън ускори програмата си за изгорена земя и към есента бе унищожил повечето от стадата и посевите между форт Кенби и каньона де Чели. На 17 октомври двама навахи с бяло знаме се появиха във форт Уингейт. Единият от тях беше Ел Сордо, пратеник на братята си Делгадито и Барбонсито и техните петстотин последователи. Ел Сордо каза, че храната им се свършила, че са принудени да ядат шишарки; останали са без дрехи и одеяла и не смеят да палят огньове и да се стоплят, защото се страхуват от разузнавателните отряди на войниците. Съобщи, че не желае да отиват далеч, чак до Боскс, но са съгласни да построят колибите си близо до форт Уингейт, където постоянно да бъдат под надзора на войниците, както подобава на мирни индианци. До девет дни Делгадито и Барбонсито ще доведат петстотин души. Вождовете са готови да отидат в Санта Фе, да се срещнат със Звездния вожд и да молят за мир.

Капитан Рафаел Чакон, командир на форт Уингейт, предаде компромисното предложение на генерал Карлтън, който отговори:

„Навахите нямат избор: те трябва да се съгласят или да отидат в Боске Редондо, или да останат в страната си във война.“

Като нямаше друга възможност, отговорен за страдащите от студа и глада жени и деца, Делгадито се предаде. Барбонсито, Ел Сордо и много от воините останаха в планините, за да видят какво ще стане със съплеменниците им.

Тези, които се предадоха, бяха изпратени в Боске Редондо. Карлтън нареди да бъде отделено специално внимание на първите пленници — да им дават най-големите дажби и най-добрия подслон по време на пътуването и след пристигането им в Боске.

Безплодната равнина на Пекос всяваше страх, но Делгадито бе впечатлен от доброжелателството на войниците. Когато Звездния вожд му съобщи, че може да се завърне във форт Уивтейт със семейството си, ако се съгласи да убеди другите вождове на навахите, че животът в Боске е за предпочитане пред глада и студа, Делгадито прие. По същото време генералът заповяда на Кит Карсън да навлезе в каньон де Чели, да унищожи храната и добитъка и убие или плени навахите в последната им твърдина.

В подготовка за похода до Чели Карсън събра стадо товарни животни, за да пренасят провизиите му, но на 13 декември Барбонсито и воините му връхлетяха върху стадото и подгониха мулетата към каньона, където щяха да ги използуват за храна през зимата. Карсън изпрати два отряда войници да ги преследват, но навахите се разделиха на няколко малки групи и се изплъзнаха под прикритието на силна снежна буря. Кавалеристите на лейтенант Донасиано Монтоя се натъкнаха на малък лагер, нападнаха го, завряха навахите в кедровия гъсталак плениха тринадесет жени и деца. Лейтенантът докладва: „Един индианец бе прострелян в дясната страна, но успя да избяга в преплетения гъсталак. Синът му, десетгодишно момче, твърде интелигентно за индианец, бе заловено малко по-късно. То съобщи, че баща му е умрял в скалите на близкото дере.“

Без мулета за пренасяне на провизиите му Кит Карсън съобщи на генерал Карлтъи, че походът до каньона де Чели трябва да се отложи. Генералът незабавно отговори: „Няма да отлагате похода поради липса на транспорт. Ще накарате хората да носят одеялата си и ако е необходимо, храна за три-четири дни в раниците си.“

На 6 януари 1864 г. войниците излязоха от форт Кенби. Капитан Албърт Пфайфър водеше малък отряд, който трябваше да навлезе в източния край на каньон де Чели. Кит Карсън командуваше по-големия отряд, който пък трябваше да настъпи от западния край. Земята бе покрита с шест инча сняг, температурата беше под нулата. Войниците се придвижваха бавно.

След седмица Пфайфър навлезе в каньона. От издатини и укрития стотици полугладни навахи обсипваха войниците с камъни, дънери, испански ругатни, но не можеха да ги спрат. Хората на Пфайфър разрушиха колибите, унищожиха хранителните запаси и добитъка. Те убиха трима навахи, които попаднаха в обсега на мускетите им, намериха двама стари навахи, умрели от студ, и заловиха деветнадесет жени и деца.

Междувременно Карсън установи лагера си в западния кран и изпращаше, разузнавачи по високите части на каньона. На 12 януари един от патрулите му срещна група навахи и уби единадесет от тях. След още два дни двата отряда се срещнаха. Целият каньон бе прекосен без голямо сражение.

Същата вечер трима навахи с бяло знаме се приближиха до лагера на войниците. Те съобщиха на Карсън, че хората гладуват и мръзнат, че предпочитат да се предадат, отколкото да умрат.

„Имате време до утре сутринта — отговори Карсън. — След това моите войници ще ви изловят.“

На сутринта шестдесет окъсани и изтощени навахи се явиха в лагера и се предадоха.

Преди да се завърне във форт Кеиби, Карсън заповяда да се унищожи всичко индианско в каньона, включително и хубавите праскови — повече от пет хиляди дръвчета. Навахите можеха да простят на Хвърляча на ласо, че се бие с тях като войник, че ги пленява, дори не унищожава хранителните им запаси, но постъпката, която те никога не му простиха, бе отсичането на любимите им овошки.

През следващите няколко седмици новината за влизането на войниците в каньон де Чели се разпространи по скритите лагери на навахите и те се обезсърчиха.

„Ние се бихме за тази страна, защото не искахме да я загубим — каза по-късно Мануелито. — Но загубихме почти всичко… Американският народ е прекалено могъщ, за да се борим с него. Когато трябваше да се сражаваме няколко дни поред, не ни тежеше, но скоро се изтощихме и войниците ни се умориха от глад.“

С добрите си отзиви за условията в Боске Редондо Делгадито убеди още 680 навахи да се предадат във форт Уингейт на 31 януари. Суровата зима и липсата на храна принудиха други да се явят във форт Кенби. Към средата на февруари 1200 гладни и лишени от всичко индианци се събраха там. Армията им отпускаше крайно оскъдни дажби — най-възрастните и най-малките започнаха да измират. На 21 февруари пристигна Ереро Гранде с отряда си и пленниците станаха 1500. Към началото на март в двата форта се бяха предали 3000 души, а северните пътища бяха изпълнени с уплашени навахи, които прииждаха по замръзналия сняг. Но вождовете рикос — Мануелито, Барбонсито и Армихо, отказаха да прекратят борбата. Заедно с хората си те останаха в планините, решени да не се предават.

През март започна дългият поход на навахите към форт Съмнър и Боске Редондо. Първата група от 1430 души пристигна във форт Съмнър на 13 март. Десет души умряха по време на прехода; три деца бяха отвлечени вероятно от войници мексиканци от охраната.

Междувременно втората група от 2400 души напусна форт Кенби вече в намален състав — 126 души умряха във форта. Дългият керван включваше 30 фургона, 3000 овце и 473 коня. Навахите бяха достатъчно твърди, за да понасят мразовитото време, глада, дизентерията, подигравките на войниците и дългото пътуване, но не можеха да понесат носталгията и това, че загубиха земите си. Те плачеха и 197 от тях умряха, преди да достигнат жестоката си цел.

На 20 март още 800 навахи напуснаха форт Кенби, повечето от тях жени, деца и старци. Армията им отпусна само 23 фургона.

„На втория ден от пътуването — докладва командващият офицер — започна страшна снежна буря, която бушува четири дни с необичайна сила. Тя причини големи страдания на индианците, много от които бяха почти голи и, естествено, не издържаха подобна буря.“

Когато те достигнаха Лос Пинос, под Албюкърки, армията пренасочи фургоните за други цели и навахите трябваше да нощуват на открито. Когато пътуването се възобнови, няколко деца бяха изчезнали.

„По тези места — коментира един лейтенант — офицерите, които отговаряха за индианците, трябваше да бъдат крайно бдителни, защото инак децата на индианците щяха да бъдат отвлечени и продадени.“

Тази група достигна Боске на 13 май 1864 г.

„Напуснах форт Кенби с 800 души и получих още 146 на път за форт Съмнър, като общият им брой стана 946. От тях около 110 умряха.“

В края на април един от устоялите до този момент вождове — Армихо, се яви във форт Кенби и съобщи на командира (капитан Ейса Кери), че след няколко дни пристигнат Мануелито и навахите, които бяха прекарали зимата далеч на север край реките Литъл Колорадо и Сан Хуан. Отрядът на Армихо (повече от 400 души) се яви след няколко дни, но Мануелито спря хората си на няколко мили от форта в една местност, наречена Келитас, и изпрати човек да съобщи на командира, че иска да разговаря с него. По време на последвалите преговори Мануелито заяви, че хората му желаят да останат близо до форта, да засеят посевите си и да пасат овцете си, както са правили винаги.

„За вас има само едно място, където можете да отидете, и това е Боске“ — отговори капитан Кери.

— Защо трябва да отиваме в Боске? — запита Мануелито. — Ние никога не сме грабили или убивали и винаги сме спазвали мира, както бяхме обещали на генерал Кенби.

Той добави, че хората му се опасяват, че ги събират в Боске, за да могат войниците да ги застрелят както във форт Фаунтлерой през 1861 г. Кери отговори, че това не е вярно, но Мануелито отказа да се предаде с хората си, преди да е разговарял със стария си приятел Ереро Гранде и някои от другите вождове на навахите, които са били в Боске.

Когато генерал Карлтън научи, че има вероятност Мануелито да се предаде, той изпрати четирима внимателно подбрани навахи от Боске (но не и Ереро Гранде), за да повлияят на колебаещия се военен вожд. Те не успяха да убедят Мануелито. През една юнска нощ след техния разговор. Мануелито и отрядът му изчезнаха от Келитас и се върнаха обратно в скривалищата си покрай Литъл Колорадо.

През септември той научи, че старият му съюзник Барбонсито е пленен в каньон де Чели. Сега той, Мануелито, бе последният от вождовете рикос на свобода и съзнаваше, че войниците ще го търсят навсякъде.

През есента навахите, избягали от Боске Редондо, започнаха да се връщат в родните си земи с ужасяващи разкази за това, което става с хората там. Мястото е окаяно, казваха те. Войниците ги мушкали с щикове, гледали да ги натикат в оградени със стени празни места, където командирите постоянно ги броели и записвали числата в малки книжки. Командирите им обещавали дрехи, одеяла и по-добра храна, но обещанията си оставали само на думи. Всичките тополи и месните били отсечени и за горене останали само корените им. За да се предпазят от дъжда и слънцето, индианците трябвало да копаят дупки в песъчливата почва и да ги покриват с изплетени от трева рогозки. Живеели като прерийни кучета в бърлогите си. С няколкото сечива, дадени им от войниците, те разкопали низината на река Пекос и посадили зърнени култури, но наводненията, сушата и насекомите унищожили реколтата и сега всички били на половин дажба. Поради голямото струпване на хора болестите започнали да отнасят по-слабите. Мястото било ужасно и въпреки че под бдителното око на войниците бягството е трудно и опасно, мнозина рискували живота си, за да се махнат оттам.

Междувременно Звездния вожд Карлтън бе убедил викария на Санта Фе да отслужи благодарствен молебен за успешно завършилото изселване на навахите в Боске, извършено от армията. На началниците си във Вашингтон генералът описа мястото като „един чудесен резерват… няма причина те (навахите) да не бъдат най-щастливите, преуспяващи и осигурени индианци в Съединените щати… Във всички случаи да ги храним, ще бъде по-евтино, отколкото да се бием с тях.“

В очите на Звездния вожд затворниците са само усти и тела. „Тези шест хиляди усти трябва да ядат и тези шест хиляди тела трябва да са облечени. Като се вземе предвид каква великолепна земя с пасища и полезни изкопаеми ни предадоха те — земя, чиято стойност едва ли може да се определи, дребните подаяния, които заделяме, за да ги изхраним, са нищожна цена за тяхното наследство.“

Едва ли друг защитник на Манифест дестъни някога е изразил по-лицемерно подкрепата си за доктрината: „Изселването на този народ от земите на дедите му е не само интересна, но и трогателна гледка. Години наред те се биха доблестно срещу нас. Те защитаваха своите планини и забележителни каньони с героизъм, на който всеки народ би бил горд да подражава.

Когато накрая разбраха, че и тяхната съдба е като на събратята им, да отстъпват племе след племе, все по-далеч от изгрева на слънцето пред неспирния прогрес на нашата раса, те хвърлиха оръжията си. Като храбреци, имаха право на нашето възхищение и уважение, те дойдоха при нас с вяра в нашето великодушие. Те чувствуват, че ние сме народ твърде могъщ и твърде справедлив, за да отвърне на доверието им с подлост или с равнодушие; чувствуват, че след като са пожертвували за нас красивата си земя, домовете си, средата, в която са живели, класическата сцена на техните традиции, ние няма да се поскъпим да им отделим мизерните средства за препитание в замяна на това, което и те, и ние считаме, че е царско място.“

Мануелито обаче не бе хвърлил оръжието си, а той беше твърде значителен вожд, и генерал Карлтън не можеше да позволи това да продължава безнаказано. През февруари 1865 г. навахите пратеници от форт Уингейт предадоха на Мануелито послание на Звездния вожд — предупреждение, че той и отрядът му ще бъдат преследвани до смърт, ако не се явят доброволно преди пролетта.

„Аз не вредя на никого — каза Мануелито на пратениците. — Няма да напусна страната си. Смятам да умра тук.“

Той все пак се съгласи да разговаря отново с някои от вождовете от Боске Редондо.

В края на февруари Ереро Гранде и петима други навахски вождове уредиха среща с Мануелито близо до търговската агенция Супи. Времето беше студено, а земята — покрита с дълбок сняг. След като прегърна старите си другари, Мануелито ги поведе назад към хълмовете, където се криеха хората му. От отряда на Мануелито бяха останали само стотина мъже, жени и деца. Те имаха няколко коня и овце.

„Това е всичко, което имам на този свят — каза Мануелито. — Вижте колко е малко. Вижте колко са бедни хората ми. Децата ми ядат корени от палмиля.“ След кратка пауза той добави, че конете му не са в състояние да пътуват до Боске. Ереро отговори, че няма пълномощия да удължава определения за капитулацията срок и предупреди приятелски Мануелито, че рискува живота на хората си, ако не се яви и не се предаде. Мануелито се колебаеше. Той каза, че би се предал заради жените и децата, после добави, че ще му трябват около три месеца, за да стегне добитъка си. Накрая заяви направо, че не е в състояние да изостави страната си.

„Моят бог и майка ми живеят на запад и аз няма да ги напусна. Традиция на народа ми е да не се пресичат трите реки — Гранде, Сан Хуан, Колорадо. Не мога да напусна планината Чуска. Тук съм роден, тук ще остана. Мога да загубя само живота си, а него те могат да дойдат и да вземат, когато им е угодно — аз няма да се изселя. Никога не съм причинявал зло на американците или на мексиканците. Никога не съм грабил. Ако ме убият, ще се пролее невинна кръв.“

Ереро отговори:

„Направих за теб каквото можах. Дадох ти най-добрия съвет. Сега те напускам, сякаш гробът ти е вече изкопан.“

Няколко дни по-късно в Санта Фе Ереро Гранде предаде на Карлтън предизвикателството на Мануелито. Отговорът на Карлтън бе една сурова заповед до командира на форт Уингейт: „Аз разбирам, че ако Мануелито бъде заловен, отрядът му без съмнение ще се предаде. И така, ако можете да се уговорите с индианците от селището Суни, където той най-често отива на гости или за да търгува, те ще съдействуват за залавянето му… На всяка цена се опитайте да хванете Мануелито, Оковете го здраво и го пазете внимателно. Ще направим добро на другите, които са под контрола му, ако го заловим или направо го убием. Аз предпочитам да бъде заловен. Ако се опита да избяга… да бъде застрелян.“

Мануелито беше прекалено хитър, за да падне в клопката на Карлтън в Суни — през пролетта и лятото на 1865 г. не успяха да го заловят. В края на лятото Барбонсито и няколко от неговите воини избягаха от Боске Редондо. Говореше се, че се намират в страната на апачите Сиера дел Ескадельо. Толкова много навахи бягаха от резервата, че Карлтън разположи постоянни постове на четиридесет мили от форт Съмнър. През август генералът заповяда на командира на гарнизона да убива всеки навах, срещнат извън резервата без пропуск.

Когато през есента на 1865 г. зърнената реколта в Боске отново бе поразена, армията отпусна на навахите пшенично и други брашна и пушена сланина, негодни за консумация от войниците. Броят на смъртните случаи и на опитите за бягство започна да нараства отново.

Въпреки че сега генерал Карлтън беше открито критикуван от жителите на Ню Мексико за условията в Ноеке Редондо, той продължаваше да преследва навахите. Най-накрая на 1 септември 1866 г. Мануелито — вождът, когото той най-много търсеше, влезе, накуцвайки, във форт Уингейт с двадесет и трима победени войни и се предаде. Те бяха измършавели и облечени в дрипи. Продължаваха да носят на китките си кожени ленти, които ги предпазваха от ударите на тетивата, но нямаха нито бойни лъкове, нито стрели. Едната ръка на Мануелито висеше безпомощно ранена. Малко по-късно Барбонсито се яви с двадесет и един последователи и се предаде за втори път. Нямаше вече военни вождове.

По ирония на съдбата само осемнадесет дни след като Мануелито се предаде, генерал Карлтън бе свален от поста командир на щатското военно управление в Ню Мексико. Гражданската война, която доведе Звездния вожд Карлтън на власт, бе завършила преди повече от година, и генералът с високопарните му маниери беше омръзнал на жителите на Ню Мексико.

Когато Мануелито пристигна в Боске, новият управител А. Нортън беше вече там. Управителят проучи почвата на резервата и я обяви за негодна за отглеждане на зърно поради наличието на алкали. „Водата е черна и възсолена, почти непоносима на вкус и според твърденията на индианците нездравословна, тъй като една четвърт от тях са умрели от болести. Резерватът — казва Нортън — е струвал на правителството милиони долари. Колкото по-скоро той бъде изоставен, а индианците — преместени, толкова по-добре. Чух, че в дъното на всичко стои спекула… Можем ли да очакваме индианците да бъдат щастливи и доволни, лишени от обикновените битови удобства, без които белият човек не би се задоволил, където и да се намира? Кой разумен човек би избрал за резерват за 8000 индианци място, където водата е едва поносима, почвата — бедна и студена, и където на разстояние от 12 мили единствените дърва, които могат да се използуват за горене, са корените на меските^[10] Ако индианците останат в този резерват, то няма да е доброволно и ще трябва винаги да ги задържаме насила. О, оставете ги да се върнат или ги изпратете някъде, където ще имат хубава студена вода за пиене, достатъчно дърва, за да не премръзват до смърт, и където земята ще може да ражда нещо за ядене…“

В продължение на две години в резервата не спря потокът от инспектори и официални лица от Вашингтон. Някои проявяваха искрено съчувствие, други бяха преди всичко загрижени за намаляване на разходите.

„Ние престояхме там няколко години — си спомня Мануелпто. — Климатът уби много наши хора. Един човек от Вашингтон ни свика на съвет. Той ни обясни как белите наказват тези, които не се подчиняват на закона. Ние обещахме да спазваме законите, ако ни бъде разрешено да се върнем в нашата страна. Обещахме да изпълняваме договора… Обещахме това четири пъти. Всички ние казахме «да» на договора и той ни даде добри съвети. Той беше генерал Шърман.“

Когато вождовете на навахите срещнаха за първи път Великия воин Шърман, те се изплашиха от него, защото лицето му беше същото като на Звездния вожд Карлтън — страшно и космато, с уста на жесток човек, но очите му бяха различни — очи на мъж, който е страдал и може да разпознае мъката в очите на другите.

„Ние му казахме, че ще се опитаме да запомним думите му.“ — продължава Мануелито. Той каза: „Искам всички вие да ме гледате!“ — и се изправи, за да могат всички да го видят. Каза, че ако правим нещата както трябва, ще можем да гледаме хората в очите и завърши с думите: „Деца мои, аз ще ви изпратя обратно в домовете ви.“

Преди да напуснат резервата, вождовете трябваше да подпишат новия договор (1 юни 1868 г.), който започваше така: „От днес нататък военните действия между страните по настоящето съглашение ще бъдат прекратени завинаги.“ Барбонсито подписа първи, след него Армихо, Делгадито, Мануелито, Ереро Гранде и седем Други.

„Дълги бяха нощите и дните, преди да дойде времето на завръщането ни по домовете — казва Мануелито — Един ден преди потеглянето ние вече бяхме на път към домовете си — нямахме търпение да тръгнем, Върнахме се обратно. Американците ни дадоха малко добитък и ние им благодарихме. Казахме на ездачите да подгонят мулетата — толкова бързахме. Когато от Албюкърки видяхме върха на планината, почудихме се дали това е нашата планина и ни се искаше да разговаряме със земята — толкова я обичахме. Някои от старите мъже и жени плакаха от радост, когато стигнаха домовете си.“

 

 

И така, навахите се върнаха вкъщи. Когато новите граници на резервата бяха определени, повечето от най-добрите им пасища бяха отнети в полза на белите заселници. Животът им нямаше да бъде лек. Щеше да е необходима борба за съществуване. Колкото и трудно да беше бъдещето им, навахите щяха да осъзнаят, че са най-малко онеправдани от всички западни индианци. За другите изпитанията едва сега започваха.

Аз живея по свещен начин

По свещен начин

аз живея,

към небесата

аз гледам.

По свещен начин аз живея.

Конете ми

са много.