Робърт Джордан
Небесният огън (57)

Глава 56
Тлеещи въглени

Сводът на прозореца беше достатъчно висок, за да може Ранд да застане в цял ръст. Издигаше се високо над главата му и встрани от раменете му оставаха по две стъпки ширина. Той стоеше и гледаше надолу към градините на кралския дворец. Авиенда седеше на перваза на шадравана от червен мрамор, все още удивена от толкова много вода, предназначена само да радва очите и да се въдят в нея рибки за украса. Отначало много се беше възмутила, когато й каза, че не може да тръгне да гони тролоци по улиците. Всъщност той не беше сигурен дали тя щеше да е там долу, ако не беше мълчаливият ескорт от Деви, който Сюлин смяташе, че не е забелязал. Не трябваше и да е чул как белокосата Дева беше напомнила на Авиенда, че тя не е повече Фар Дарейз Май и все още не е Мъдра. Свалил палтото, но нахлупил шапката си срещу слънцето, Мат седеше до Авиенда и й говореше. Несъмнено се опитваше да изкопчи от нея дали знае доколко айилците се канят да попречат на някои хора да си идат — дори да решеше да приеме съдбата си, едва ли някога щеше да престане да се оплаква. Ашмодеан седеше на една пейка в сянката на дърветата и свиреше на арфата. Ранд се зачуди дали той все пак е разбрал какво се беше случило, или подозира. Спомен не трябваше да има — за него то просто не беше се случило, — но кой можеше да каже какво знае или може да се досети един Отстъпник?

Учтиво покашляне го накара да се обърне.

Прозорецът, на който стоеше, беше на един разтег и половина над пода на западната стена на тронната зала. Великата зала, в която кралиците на Андор бяха приемали посланичества и произнасяли присъди в продължение на близо хиляда години. Беше единственото място, откъдето можеше да наблюдава Мат и Авиенда незабележимо и необезпокоявано. Редици бели колони с височина двадесет крачки минаваха покрай стените на залата. Светлината, струяща от високите прозорци по стените, се смесваше с оцветената светлина от огромните прозорци по високия сводест таван — витражи, по които Белият лъв се редуваше с портрети на древни кралици и сцени от величави андорски победи. Инайла и Сомара обаче, които стояха под прозореца, не изглеждаха особено впечатлени.

Ранд приклекна, скочи на пода и попита:

— Вести от Баел ли?

Инайла сви рамене.

— Ловът на тролоци продължава. — Ако можеше да се съди по тона й, дребната жена би предпочела да участва в него. Височината на Сомара я правеше още по-дребна. — Някои от хората в града помагат. Повечето се крият. Градските порти са затворени. Никой от Изкривените няма да се измъкне, струва ми се, но се боя, че някои от Нощните бегачи биха могли. — Да се убие мърдраал беше трудно, а още по-трудно — да го заклещиш. Понякога човек можеше лесно да повярва на старите приказки, че яздели сенки и можели да изчезват, като се извърнат ребром.

— Донесохме ти супа — каза Сомара и сламенорусата й глава кимна към един сребърен поднос, покрит с шарена кърпа, оставен на платформата, на която стоеше Лъвския трон. Резбован и позлатен, с огромни лъвски лапи в основата на краката, тронът представляваше масивен стол на върха на четири бели мраморни стъпала, с ивица червен килим, водеща към него. Лъвът на Андор, изпъкващ с лунните камъни на поле от рубини, трябваше да стои над главата на Мургейз, когато заемеше това място. — Авиенда каза, че днес още не си ял. Това е същата супа, която ти приготвяше Ламеле.

— Никой от слугите не се е върнал, нали? — въздъхна Ранд. — Или някой от готвачите? Някой помощник-готвач? — Инайла поклати глава намръщено. Тя щеше да отслужи срока си като гай-шайн добросъвестно, ако се стигнеше до това, но идеята някой да изкара целия си живот в слугуване на друг я отвращаваше.

Той се изкачи по стъпалата и приклекна да отметне кърпата. И носът му веднага се сбърчи. Ако се съдеше по миризмата, тази, която я беше сготвила, не беше по-добра готвачка от Ламеле. Тропотът на мъжки ботуши, крачещи през залата, му даде повод да обърне гръб на подноса. С малко късмет можеше да не му се наложи да я изяде.

Мъжът, пристъпващ към него по дългия под, застлан с бели и червени плочи, несъмнено не беше андорец, в това късо сиво палто и торбести панталони, затъкнати в ботушите, извърнати надолу при коляното. Слаб и само с една глава по-висок от Инайла, той имаше клюнест нос и леко скосени очи. Сиви кичури прошарваха черната му коса и дебелите му увиснали мустаци. Той спря и направи сдържан поклон, придържайки елегантно закривения меч до бедрото си, въпреки че държеше съвсем неуместно два сребърни бокала в едната си ръка и запечатана с восък глинена делва в другата.

— Простете за нахалството — каза той, — но нямаше кой да извести за мен. — Дрехите му бяха простовати и дори износени от дълъг път, но зад колана на меча му висеше затъкната костена палка със златна вълча глава. — Аз съм Даврам Башийр, маршал-генералът на Салдеа. Идвам, за да говоря с лорд Дракона, който според слуховете бил тук, в кралския дворец. Ако не се лъжа, се обръщам към него? — За миг очите му пробягаха по блещукащите червено-златист Дракони, виещи се по ръцете на Ранд.

— Аз съм Ранд ал-Тор, лорд Башийр. Преродения Дракон. — Инайла и Сомара бяха застанали между Ранд и мъжа, готови да се забулят. — Изненадан съм да срещна салдейски лорд в Кемлин, още по-малко такъв, който желае да разговаря с мен.

— Всъщност дойдох да говоря с кралица Мургейз, но се отложи заради блюдолизците на лорд Гебрил — крал Гебрил може би? Той жив ли е все още? — Тонът на Башийр издаде, че силно се съмнява и че това така или иначе не го интересува. Той продължи: — Мнозина в града твърдят, че Мургейз също е мъртва.

— И двамата са мъртви — отвърна Ранд мрачно, седна на трона и отпусна глава на лунните камъни на Лъва на Андор. Тронът беше с размери за жена. — Убих Гебрил, но не преди той да убие Мургейз.

Башийр вдигна вежда.

— Трябва ли да приветствам крал Ранд Андорски тогава?

Ранд се наведе напред ядосано.

— Андор винаги е имал кралица, и все още има. Елейн е щерката-наследница. След като майка й е мъртва, тя е кралицата. Може би първо трябва да бъде коронована — не познавам закона, — но ако питате мен, тя е кралицата. Аз съм Преродения Дракон. Това е всичко, което съм, и нищо повече. Какво искате от мен, лорд Башийр?

Дори гневът му да смути Башийр, мъжът не го показа с нищо. Скосените очи изгледаха Ранд предпазливо, но не и притеснено.

— Бялата кула позволи на Мазрим Таим да се измъкне. На Лъжедракона. — Той замълча, но продължи, след като Ранд не каза нищо. — Кралица Тенобия не искаше Салдеа отново да бъде обезпокоявана, затова бях изпратен да го хвана и да приключа с него. Преследвах го на юг много седмици. Не бива да се безпокоите, че съм довел чужда армия в Андор. С изключение на ескорт от десетима, другите оставих на стан в Бремския лес, много на запад от всички граници, които са били в претенциите на Андор от двеста години насам. Но Таим е в Андор. Сигурен съм в това.

Ранд се замисли, после каза:

— Не може да го получите, лорд Башийр.

— Мога ли да попитам защо, милорд Дракон? Ако желаете да използвате айилците, за да го заловят — не възразявам. Моите хора ще останат в Бремския лес, докато се върна.

Тази част от плана си не биваше да се разкрива толкова рано. Забавянето можеше да струва скъпо, но първо смяташе да хване здраво държавите в пестника си. Но защо да не започнеше отсега?

— Обявявам амнистия. Аз мога да преливам, лорд Башийр. Защо някой друг мъж трябва да бъде заловен и убит или опитомен, само защото и той го може? Ще провъзглася, че всеки мъж, който може да докосва Верния извор, всеки, които иска да се научи, може да дойде при мен и да получи закрилата ми. Последната битка иде, лорд Башийр. Може да не остане време който и да е от нас да полудее преди нея, а не бих рискувал да загубя и един мъж. Когато тролоците са излезли от Погибелта по времето на Тролокските войни, те са били предвождани от Властелини на ужаса — мъже и жени, владеещи Силата за Сянката. Ние отново ще се изправим срещу това в Тармон Гай-дон. Не знам колко Айез Седай ще бъдат на моя страна, но няма да върна нито един мъж, който прелива, ако тръгне с мен. Мазрим Таим е мой, лорд Башийр, не ваш.

— Разбирам. — Каза го хладно. — Вие завзехте Кемлин. Чувам, че Тийр е ваш и че Кайриен също ще бъде ваш, ако вече не е. Да не сте решили да завладеете света с помощта на вашите айилци и армия от мъже, владеещи Единствената сила?

— Ако трябва. — Ранд го изрече също толкова хладно. — Ще приема радушно всеки владетел за мой съюзник, ако и той ме приеме, но досега намирам само маневри за власт или открита враждебност. Лорд Башийр, в Тарабон и Арад Доман цари анархия, а Кайриен не е далече от нея. Амадиция хвърля око на Алтара. Сеанчанците — трябва да сте чували слухове за тях в Салдеа: най-лошите от тях вероятно са верни — сеанчанците от другия край на света са хвърлили око на всички нас. Ние водим дребни битки помежду си, а Тармон Гай-дон идва. Имаме нужда от мир. От време преди да нахлуят тролоците, преди Тъмния да се измъкне на свобода. Време да се подготвим. Ако единственият начин да намеря време и мир за света е да го наложа силом, ще го направя. Не го искам, но ще го направя.

— Чел съм Каретонския цикъл — каза Башийр. Пъхна за малко двата бокала под мишница, счупи восъчния печат на делвата и после ги напълни с вино. — По-важното е, че кралица Тенобия също е чела Пророчествата. Не мога да говоря за Кандор или за Арафел, или за Шиенар. Вярвам, че те ще дойдат — няма дете в Граничните земи, което да не знае, че Сянката ни чака в Погибелта, за да връхлети върху нас — но за тях не мога да говоря. — Инайла изгледа подозрително бокала, който той й подаде, но се изкачи по стъпалата и го връчи на Ранд. — Всъщност — продължи Башийр — не мога да говоря дори за Салдеа. Тенобия управлява — аз съм само нейният пълководец. Но мисля, че изпратя ли при нея конник с вест, отговорът, който той ще донесе, ще бъде, че Салдеа тръгва с Преродения Дракон. Междувременно ви предлагам своята служба, заедно с деветхилядна салдейска конница.

Ранд завъртя бокала в ръката си и се вгледа в тъмночервеното вино. Самаил в Иллиан и други Отстъпници — Светлината само знае къде. Сеанчан дебне отвъд Аритския океан, а хората тук — готови да скочат за лична изгода, каквото и да струва това на света.

— Мирът все още е далеч — каза той тихо. — Още много дълго ще има само кръв и смърт.

— Винаги е така — отвърна тихо Башийр и Ранд не разбра с кое от двете твърдения се съгласява. Навярно с двете.

Пъхнал арфата под мишница, Ашмодеан тихо се отдалечи от Мат и Авиенда. Обичаше да свири, но не и за хора, които не слушат и не възприемат. Не беше сигурен какво бе станало тази заран и не беше сигурен, че му се иска да знае. Твърде много айилци бяха изразили изненада, че го виждат, твърдяха, че го били видели мъртъв — подробностите не искаше и да знае. През стената пред него имаше дълъг процеп. Знаеше какво е могло да направи този ръб толкова остър, тази повърхност така гладка като лед, по-гладка, отколкото и най-старателната ръка може да я направи след сто години лъскане.

Смътно — но и с трепет също така — той се зачуди дали прераждането по този начин го прави нов човек. Едва ли. Безсмъртието си беше отишло. То беше дар на Великия властелин — той все още използваше това име в мислите си, каквото и да настояваше ал-Тор да чува от устата му. Това беше достатъчно доказателство, че си е все същият. Безсмъртието беше изчезнало — знаеше, че трябва да е плод на въображението, и все пак понякога му се струваше, че времето го завлича, тегли го към един гроб, който той никога не беше помислял, че ще срещне — и извличането на малкото сайдин, на което беше способен, беше като да пие от клоака. Не съжаляваше, че Ланфеар е мъртва. Нито пък за Рахвин, но за Ланфеар особено, заради онова, което му беше причинила. Щеше да се смее и когато всеки от останалите умреше, а на последния — най-много. Не че изобщо се чувстваше като да е прероден в нов човек, но щеше да се държи за тази туфа трева на ръба на пропастта колкото може по-дълго. Все някой ден корените щяха да поддадат и да дойде дългото падане, но дотогава щеше да е жив.

Той отвори вратичката към килера. Там трябваше да има прилично вино. Една крачка — и спря. Кръвта се оттече от лицето му.

— Ти? Не!!!

Думата все още висеше във въздуха, когато смъртта го прибра.

Мургейз отри потта от лицето си, затъкна кърпата в ръкава си и намести посъдраната си сламена шапка. Добре поне, че бе успяла да се снабди с прилична рокля, макар че дори фино тъканата вълна беше неудобна в този пек. Всъщност Таланвор й я беше намерил. Беше й я дал с думите, че ще й отива по-добре от онова смъдящо нещо, в което се беше навлякла, когато избяга от двореца, и я изгледа от глава до пети, без да мигне и без да добави и една почтителна дума. Разбира се, тя самата беше решила, че няма да е безопасно някой да разбере коя е, особено след като разбра, че Гарет Брин е напуснал Корски извори. И защо този мъж трябваше да тръгне да гони някакви подпалвачи на плевни точно когато тя имаше нужда от него? Както и да е — щеше да се справи и без помощта му. Но в очите на Таланвор имаше нещо смущаващо, когато я нарече просто Мургейз.

Тя въздъхна и погледна през рамо. Ламгвин яздеше тромаво и оглеждаше гората. Бреане бе до него и го гледаше не по-малко бдително. От Кемлин насам армията й не беше нараснала и с трошица. Твърде много хора бяха чули за благородници, изгнани без никаква причина или заради лоши закони в столицата, за да направят нещо друго, освен да свият устни подигравателно при най-малкото споменаване, че могат да си развалят спокойствието, за да подкрепят законната си владетелка. Съмняваше се, че дори да знаеха кой им говори, щеше да е по-различно. Тъй че сега яздеше през Алтара, придържайки се колкото може повече към леса, защото навсякъде като че ли гъмжеше от въоръжени банди. Яздеше през леса с един обезобразен от белези уличен побойник, с една затъпяла от любов кайриенска благородничка — бежанка, с един дебел ханджия, който едва се сдържаше да не коленичи всеки път, когато го погледнеше, и с един млад войник, който понякога я гледаше така, сякаш е облякла една от онези рокли, които я караше да носи Гебрил. И с Лини. Как иначе. Можеше ли да забрави за Лини?

Само си го помисли и ето че подейства като подкана.

— Ти по-добре гледай напред — обади се Лини. — Един млад лъв напада бързо, когато най-малко очакваш.

— Смяташ, че Таланвор е опасен? — каза рязко Мургейз, а Лини я изгледа накриво и преценяващо.

— Само толкова, колкото може да е опасен всеки мъж. Хубава фигура за един мъж, не мислиш ли? Височък. И със силни ръце. Няма смисъл да оставиш меда да остарее, преди да го изядеш.

— Лини… — каза Мургейз предупредително. Напоследък старицата много често си позволяваше да я кара, както си знае. Таланвор беше хубав мъж, и ръцете му бяха силни, и прасците му бяха добре оформени, но беше млад, а тя — тя беше кралица. Само това оставаше — да започне да гледа на него като на мъж, вместо като на свой поданик и войник. Тъкмо се канеше да каже това на Лини — както и че сигурно си е изгубила ума, ако си мисли, че тя ще се хване с мъж, десет години по-млад от нея: едва ли разликата беше повече — когато Таланвор и Джил, които яздеха пред тях, обърнаха конете. — Дръж си езика, Лини. Ако набиеш тези глупости в главата на младежа, ще те…

Сумтенето на Лини можеше да докара и на най-висшата дама в Андор дълъг срок за размисъл в някоя килия. Ако Мургейз все още беше на трона си, разбира се.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това, момиче? Твърде късно е да промениш решението си, след като скочиш в пропастта, както се казва.

— Ще намеря съюзници там, където мога да ги намеря — отвърна Мургейз.

Таланвор се приближи до тях. По челото му се стичаше пот, но той сякаш не обръщаше внимание на жегата. Господин Джил бърникаше под покрития си с метални дискове кожен елек, сякаш съжаляваше, че не може да го махне.

— Пред нас има ферми — каза Таланвор, — но тук едва ли някой ще те познае. — Мургейз се постара да срещне погледа му очи в очи; с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да извръща поглед, когато я погледнеше. — Още десетина мили и би трябвало да стигнем до Кормед. Там трябва да има сал и преди да се стъмни можем да се прехвърлим в Амадиция. Сигурна ли си, че искаш да направиш това, Мургейз?

Как само й произнесе името… Не. Позволяваше глупавите фантазии на Лини да я обземат.

— Взела съм решението си, Таланвор — отвърна му тя хладно. — Въпросите ти са излишни.

И смуши коня и той скочи напред. Ако искаше, Таланвор можеше да я догони. Тя щеше да намери съюзниците си там, където ги намереше. Щеше да се върне в Кемлин и горко на Гебрил и на всеки мъж, помислил си, че може да й отнеме трона.

И възсия над него Славата на Светлината.

И донесе той на човеците Мира на Светлината.

Държавите към себе си обвърза. В едно ги сля.

Но в рани боляха сърцата раздрани.

И което е било, се върна отново

— в огън и буря,

всичко разсякло на две.

Че неговият мир…

— че неговият мир…

… беше мирът…

… беше мирът…

…на меча.

И възсия над него Славата на Светлината.

Из „Слава на Дракона“

съставена от Меане сол Аелле,

Четвърти век

КРАЙ НА КНИГА ПЕТА