Робърт Джордан
Небесният огън (45)

Глава 44
По-малката тъга

Ризата на Ранд лепнеше на потния му гръб. На слънцето му оставаше почти час, докато стигне зенита, но въпреки това той се чувстваше все едно че е бягал цяла сутрин и накрая са го били с тояга. Загърнат в Празнотата, той усещаше съвсем далечно умората, смътно долавяше болката по ръцете и раменете и между плешките си, и пулсирането около раната на хълбока. Това, че изобщо я усещаше, беше достатъчен знак. Със Силата в себе си той можеше да различи отделните листенца по едно дърво от сто крачки, но това, което физически ставаше с него, трябваше да се усеща все едно че става с някой друг.

Отдавна бе започнал да извлича сайдин през ангреала в джоба си, каменната статуетка на дебелия мъж. Дори така обаче боравенето със Силата вече изискваше огромно напрежение да я запреде на мили разстояние и единствено гранясалите нишки, прошарващи онова, което извличаше, го спираха да притегли повече, да се опита да придърпа цялото в себе си. Толкова сладка бе Силата, въпреки мръсната поквара. След часове преливане без отдих беше ужасно уморен. В същото време трябваше с още по-голямо упорство да устоява на самия сайдин, да вложи още и още усилие, за да го задържи да не го изпепели на място, да не изпепели ума му. А оставаха часове, докато битката се реши.

Той отри потта от челото си и сграбчи още по-здраво грубия парапет на платформата. Беше почти на прага на пълния срив, но въпреки това бе по-силен от Егвийн и Авиенда. Айилката стоеше изправена, взираше се към Кайриен и към буреносните облаци над него и от време на време се навеждаше да погледне през далекогледа. Егвийн седеше, опряла гръб на една дебела греда, притворила очи. Двете изглеждаха също толкова изтощени, колкото се чувстваше той.

Преди да успее да направи нещо — не че знаеше какво, от Церителство не разбираше нищо — Егвийн отвори очи и се изправи, след което тихо промълви нещо на Авиенда: вятърът мигом го отнесе дори от неговия подсилен от сайдин слух. После Авиенда седна на мястото на Егвийн и отпусна глава на гредата. Черните облаци около града продължиха да мятат мълнии.

Значи се редуваха, даваха си отдих една на друга. Хубаво щеше да е някой да прави същото с него, но той не съжаляваше, че бе оставил Ашмодеан в шатрата си. Кой можеше да каже какво щеше да направи той, щом го видеше толкова изтощен?

Ранд залитна и придърпа далекогледната тръба, за да огледа хълмовете около града. Сега животът по тях се открояваше ясно. Както и смъртта. Накъдето и да погледнеше, се вихреше битка. Айилци срещу айилци — хиляда тук, четири хиляди — там, връхлитащи по голите била и така омесени едни в други, че не можеше да направи нищо. Не видя колоната от коне и копиеносци.

Беше сигурен, че все още трябва да са там, макар надеждата му Меланрил да реши да се подчини на заповедите му в този толкова критичен момент да беше слаба. Бе избрал този мъж само защото той бе имал доблестта да изрази смущение от поведението на Вейрамон и това беше грешка, но той разполагаше с твърде малко време, за да направи добър избор, а се налагаше час по-скоро да се отърве от Вейрамон. Сега не можеше да направи нищо повече за него. Може би все пак трябваше да постави начело някой от кайриенците. Но не знаеше дали дори преките му заповеди могат да накарат тайренците да последват един кайриенец.

Гъста човешка гмеж точно пред стените на града привлече вниманието му. Високите, обковани с желязо порти зееха отворени, айилци се сражаваха с копиеносци на откритото пространство пред тях. Коне без ездачи и неподвижни мъжки тела в ризници по земята на половин миля от портата бележеха отблъснатия щурм. Стрели и камъни колкото човешки глави валяха като дъжд от стените, и дори копия — с такава шеметна скорост, че можеха да пронижат двама или трима наведнъж, въпреки че той така и не можеше да види откъде точно излитат — но айилците напираха през своите мъртви, все по-близо до зейналите порти, готови да нахлуят. Бърз оглед му показа още две колони айилци, тичащи към портите, може би около три хиляди общо. Не се съмняваше, че и те са хора на Куладин.

Стисна зъби. Ако Шайдо нахлуеха в Кайриен, никога нямаше да успее да ги изтласка на север. Щеше да се наложи да ги изравя улица по улица, а самият град щеше да се превърне в руини като Ейанрод, ако не и като Тайен. Кайриенци и Шайдо се бяха омесили като мравки в паница, но трябваше да направи нещо.

Пое си дълбоко дъх и преля. Двете жени му бяха създали условията, докарвайки буреносните облаци — не му се налагаше да вижда сплитовете им, за да се възползва от тях. Ярка сребристосиня мълния се заби сред айилците — веднъж, два пъти, отново и отново, толкова бързо, колкото човек можеше да пляска с ръце.

Ранд отметна глава и замига, за да се отърве от ослепителните линии, които продължаваха да заслепяват взора му, и когато отново погледна през тръбата, айилците лежаха като пожънат ечемик навсякъде, където бяха паднали мълниите.

„Колко от тях не ще продължат щурма? Колко от народа си убих?“ Жестоката истина беше, че нямаше никакво значение. Трябваше да се свърши и се свърши.

И толкова по-добре. Усети, че коленете му поддават. Трябваше да се пощади, ако все пак смяташе да оцелее до края на този ден. Да престане да се раздава навсякъде. Трябваше да се спре на едно място, там, където беше най-нужен, и там да…

Буреносните облаци бяха отрупани само над града и южно от него, но това не попречи на мълнията да изригне от чистото безоблачно небе над самата кула и да се понесе с оглушителен трясък към струпалите се в подножието й Деви.

С настръхнала коса, Ранд се взря нагоре. Можа да усети светкавицата, да усети сплита на сайдин, който я бе предизвикал. „Значи Ашмодеан все пак се е изкусил.“

Но нямаше време за мислене. Мълниите последваха една след друга като шеметен тътен на барабан, крачейки в зловещ марш през Девите — последната удари в основата на кулата.

Кулата бавно започна да се накланя и Ранд се хвърли към Егвийн и Авиенда. Сграбчи и двете с едната си ръка, а с другата се хвана за централната греда. Те го зяпнаха с широко отворени очи, но и за приказки нямаше повече време, отколкото за мислене. Разбитата кула се килна и се срина в дърветата. За миг той повярва, че те може да омекотят падането им.

Гредата, за която се държеше, изпращя и се скърши. Земята политна към него и го лиши от дъх миг преди двете жени да паднат отгоре му. Мракът го обгърна.

Съвзе се бавно. И първото, което чу, беше:

— …и ни помете като каменна лавина и ни отпрати в нощта. — Беше гласът на Авиенда, нисък, сякаш говореше на себе си. Нещо над лицето му помръдна. — Отне ни всичко, което сме, което бяхме. Трябва да ни дадеш нещо в замяна, нещо, с което да бъдем. Имаме нужда от теб. — Нещото, което се движеше над лицето му, го докосна леко. Не заради себе си, ще разбереш. Заради Елейн. Онова, което е между нея и мен сега, е между нея и мен. Но аз ще те дам на нея. Ще те дам. Ако умреш, ще й занеса тялото ти! Ако умреш…

Очите му изведнъж се отвориха широко и за миг двамата се вгледаха един в друг, почти опрели носовете си. Косата й беше разрошена, забрадката й беше паднала и на бузата й се беше издула яркочервена буца. Тя трепна и се отдръпна.

— Нямам намерение да умирам — каза той, въпреки че всъщност никак не беше сигурен в това. Празнотата и сайдин бяха изчезнали, разбира се. Самата мисъл как ги бе загубил го накара да потръпне — чист късмет беше, че сайдин не бе изстъргал ума му в последния миг. Дори мисълта, че трябва отново да сграбчи Извора, го накара да изстене. Без покрова на Празнотата усещаше най-пълно всяко натъртване, всеки оток, всяка драскотина по себе си. Толкова беше уморен, че веднага щеше да заспи, ако не го болеше толкова. И добре че го болеше, защото не можеше да заспи. Не още.

Плъзна ръка под дрехата си и опипа хълбока си, после скришом изтри окървавените си пръсти в ризата. Нищо чудно, че такова падане беше отворило така и неизцерената напълно рана. Изглежда, не кървеше силно, но ако я видеха Девите или Егвийн, или дори Авиенда, щеше да му се наложи да се бори, за да не го повлекат при Моарейн за Изцеряване. Все още го чакаше много работа, за да изтърпи и това — да го Церят, отгоре на всичко останало, щеше да е все едно да го ударят с кривак по темето — а освен това сигурно имаше много по-тежко ранени, с които да се занимава Айез Седай.

Той потисна поредния стон и се изправи — със съвсем малко помощ от Авиенда. И тутакси забрави за раните си.

Сюлин седеше на земята до тях, а Егвийн превързваше зейнала кървава рана на черепа й и си мърмореше яростно, че не знаела как да Цери. Белокосата Дева обаче не беше единствената пострадала — далеч не най-тежко. Навсякъде около него жени в кадин-сор покриваха мъртвите с одеяла и се грижеха за тези, които бяха само обгорени, ако „само“ бе подходяща дума за хора, обгорени от мълнии. Ако се изключеше ръмженето на Егвийн, всичко беше потънало в почти пълна тишина — дори ранените жени лежаха тихо и само дишаха хрипливо.

Дървената кула, вече неузнаваема, не бе пощадила Девите — изпочупила беше ръце и крака, отворила бе дълбоки рани по телата на много от тях. Пред очите му покриха с одеяло лицето на една Дева с червено-златиста коса, почти с цвета на тази на Елейн, чиято глава се бе изкривила неестествено и лъскавите й сини очи зееха широко отворени. Джолнен. Една от онези, които първи бяха прекосили Драконовата стена, за да подирят Оня, що иде със Зората. Беше стигнала до Тийрския камък заради него. А сега беше мъртва. Заради него. „О, как добре се справи, опазвайки Девите от гибел — помисли си горчиво Ранд. — Добре се справи, няма що.“

Все още усещаше онази, последната мълния, или по-скоро утайката от сътворяването й. Почти като остатъчен образ, опърлил взора му, можеше да проследи сплита, макар усещането да заглъхваше. За негова изненада, следата водеше на запад, а не към шатрите. Значи не беше Ашмодеан.

— Самаил. — Беше сигурен. Самаил беше изпратил онзи набег сред теснините на Джангай, Самаил стоеше зад морските разбойници и набезите из Тийр, Самаил бе направил и това. Зъбите му се оголиха в дрезгав шепот. — Самаил!

Авиенда го хвана за ръката. Миг след това Егвийн го стисна за другата и двете се увесиха от двете му страни.

— Спри да се държиш като пълен идиот — изпъшка Егвийн. Беше нагласила кафявата си забрадка, но косата й беше разчорлена, а блузата и полата й бяха оцапани с кал и кръв. — Който и да го е направил, защо смяташ, че изчака толкова дълго, докато се изтощиш? Защото ще бъдеш лесна плячка. Едва стоиш на краката си!

Авиенда също беше непреклонна.

— Ти си нужен тук, Ранд ал-Тор. Тук си нужен, Кар-а-карн. Нима твоята чест е заложена в убийството на този човек или в хората, които доведе в тази земя?

През множеството на Девите притича млад айилец. Дори да му се стори странно, че двете жени държат Ранд, с нищо не го показа. Само изгледа с леко любопитство отломките на кулата и проснатите по земята мъртви и ранени Деви, сякаш учуден как е могло да се случи и къде са труповете на противника. После заби копията си в земята пред Ранд и каза:

— Аз съм Сейрин, от септата Шорара на Томанеле.

— Виждам те, Сейрин — отвърна също така официално Ранд. Което никак не беше лесно, като се имаха предвид двете жени, хванали го така, сякаш се бояха, че иска да побегне.

— Хан от Томанеле изпраща вест на Кар-а-карн. Клановете на изток се придвижват един към друг, и четирите. Хан смята да се слее с Деарик и е изпратил вестоносец при Ерим да се присъедини към тях.

Ранд предпазливо си пое дъх. Надяваше се, че жените ще вземат гримасата му за предизвикана от вестите; хълбокът му гореше и той усещаше как кръвта бавно се стича под ризата му. Значи нищо нямаше да остане за преследване на Шайдо в случай, че се прекършеха. Ако изобщо се прекършеха — досега, доколкото той можеше да прецени, не даваха никакви признаци за това. Защо Миагома и останалите се обединяваха? Ако бяха решили да тръгнат срещу него, така само го предупреждаваха. Но ако наистина решаха да тръгнат срещу него, Хан, Деарик и Ерим щяха да се окажат с по-малка численост и ако Шайдо успееха да се удържат достатъчно дълго, докато четирите клана пробият… Обърна се към града. Там вече валеше — нали Егвийн и Авиенда не удържаха вече облаците. Това щеше да затрудни и двете страни. Освен ако жените не се окажеха в по-добра форма, отколкото изглеждаха, нямаше да могат да си възвърнат контрола над облаците от толкова далече.

— Кажи на Хан да направи всичко, за да ги задържи откъм тила ни.

Колкото и млад да беше — впрочем младежът бе приблизително на възрастта на Ранд, — Сейрин вдигна вежда изненадан. Естествено. Хан не можеше да направи нещо друго и Сейрин го знаеше. Той изчака достатъчно, за да се увери, че Ранд няма да заръча още нещо, след което се затича обратно надолу по хълма, също така бързо, както бе дошъл. Несъмнено се надяваше да се върне навреме и да не пропусне много от битката. Впрочем тя сигурно вече беше започнала, там, на изток.

— Някой да ми доведе Джейде-ен — каза Ранд веднага щом Сейрин се затича. Ако се опиташе да стигне пеш чак дотам, наистина щеше да се наложи двете жени да го придържат. Колкото и да не си приличаха двете, подозрителните им погледи бяха като на близначки. Тези техни гримаси сигурно бяха едно от нещата, които всяко момиче научава от майка си. — Няма да гоня Самаил. — Още не. — Но трябва да се приближа до града. — Той кимна към срутената кула; единственото, което можеше да направи, както го бяха разпънали. Майстор Товийр можеше и да спаси лещите от далекогледните тръби, но от кулата не бяха останали и три здрави греди. Край на наблюденията от високо за днес.

Егвийн явно се поколеба, но Авиенда помоли една от младите Деви да отиде при гай-шайн. Поръча й да доведат и Мъгла — нещо, което той не беше предвидил. Егвийн започна да изтупва прахоляка от дрехите си и да мърмори под нос, а Авиенда си намери отнякъде костен гребен и забрадка. Много скоро двете вече изглеждаха доста по-спретнати от него. Умората все още личеше по лицата им, но стига да можеха да преливат, щяха да са от полза.

Това го сепна. Нима вече бе започнал да мисли за всички само според това колко полезни ще са му? Трябваше да може някак да ги предпази с почти толкова малко риск, колкото на върха на кулата. Не че кулата се бе оказала толкова безопасна, както се получи, но този път трябваше да уреди нещата по-добре.

— Ще отида до града — каза той на Сюлин, чиято глава бе превързана. — Искам да видя какво става там и да направя каквото мога. Всички ранени да останат тук с достатъчно жени, които да се погрижат за тях и да ги защитят, ако се наложи. Осигурете здрава защита, Сюлин. Слаба отплата ще бъде за честта, с която ме удостоиха Девите, ако позволя ранените им да бъдат изклани. — Това трябваше да задържи повечето от тях настрана от битката. Той самият също щеше да остане по-настрана, за да опази и тези, които тръгнат с него. — Искам да останеш тук и…

— Аз не съм от ранените — отвърна тя ледено и той се поколеба, но после бавно кимна.

— Добре. — Не се съмняваше, че раната й е сериозна, но пък знаеше, че ще упорства. А и ако останеше, щяха да му залепят някоя като Инайла да предвожда охраната му, а да се отнасят с него като с родно братче беше почти толкова дразнещо, колкото и да се държат като със син. — Но разчитам на теб да се погрижиш никоя, която е ранена, да не тръгва с мен, Сюлин. Ще трябва да се придвижа бързо. Не мога да си позволя да взема някоя, която ще ме бави и която ще се наложи да оставя по пътя.

Тя кимна толкова бързо, че той беше уверен, че ще задължи всяка Дева, получила макар и драскотина, да остане. Освен самата тя, разбира се. Този път не изпита вина, че използва някого. Девите бяха избрали да носят копието, но също така сами бяха избрали да го следват. Може би „следват“ не беше най-точната дума предвид някои от нещата, които вършеха, но това според него не променяше нищо. Той сам никога нямаше и не можеше да заповяда на една жена да тръгне на гибел, и толкова. Всъщност беше очаквал да се надигнат протести. Изпита само благодарност, че такива нямаше. „Изглежда, съм станал по-хитър, отколкото си мисля.“

Пристигнаха двама гай-шайн в бели роби, повели Джейде-ен и Мъгла, а зад тях следваха множество други — носеха превръзки, мехлеми и мехове с вода. Водеше ги Сорилея заедно с още десетина Мъдри.

Беше съвсем очевидно, че ги командва Сорилея — тя бързо се разпореди гай-шайн и Мъдрите да се заемат с раните на Девите. Старицата изгледа Ранд, Егвийн и Авиенда, намръщи се замислено и сви тънките си устни. Този поглед се оказа достатъчен за Егвийн да се покатери на седлото на сивата кобила, въпреки че ако айилците разбираха поне малко от езда, Сорилея щеше да забележи, че непохватната вдървеност на Егвийн не е нормална. А показателно за състоянието на Авиенда беше, че се остави Егвийн да я издърпа на седлото зад себе си без намек за протест.

Стиснал зъби, Ранд се метна на седлото с едно плавно движение. Вопълът на изнемощелите му мускули бе потиснат от лавината на болката в хълбока му, сякаш отново го бяха намушкали, но той се постара да не се издаде.

Егвийн се наведе към него и му прошепна:

— Ако не можеш да яздиш по-добре от това, Ранд ал-Тор, може би изобщо ще трябва да забравиш за ездата за известно време.

Авиенда беше изписала на лицето си хладната айилска невъзмутимост, но очите й се втренчиха напрегнато в лицето му.

— И аз те забелязах как яхаш — каза той тихо. — Може би трябва да останеш тук и да помагаш на Сорилея, докато се почувстваш по-добре. — Това я накара да млъкне, въпреки че стисна обидено устни. Старата Мъдра продължаваше да ги гледа.

Ранд сръга пъструшкото в тръс надолу по хълма. Всяка стъпка на коня го жегваше силно в хълбока и го караше да диша през зъби, но трябваше да стигне до града, а пеш не можеше да го направи. Освен това втренченият поглед на Сорилея беше започнал да го изнервя.

Мъгла настигна Джейде-ен след по малко от петдесет крачки, а след още петдесет ги догони Сюлин с поток от Деви, част от които изтичаха напред. Повече, отколкото се беше надявал, но най-вероятно това щеше да е без значение. За това, което се канеше да направи, нямаше да има нужда от влизане в битка.

Улавянето на сайдин сега беше усилие само по себе си, дори през ангреала, и покварата бе още по-непоносима. Празнотата поне заслони собствената му болка. Поне отчасти. И ако Самаил решеше отново да си поиграе с него…

Той подкара Джейде-ен по-бързо. Каквото и да стореше Самаил, Ранд трябваше да свърши своето.

 

 

Дъждът все така валеше и Мат от време на време трябваше да сваля далекогледа и да изтрива стъклото му. Пороят бе понамалял в последния час, но редките клони над главата му не предлагаха никакъв заслон. Палтото му отдавна беше прогизнало, а ушите на Пипе бяха клепнали. Конят стоеше на място, сякаш нямаше никакво намерение да се задвижи, колкото и Мат да го ръгаше с пети. Вече не знаеше със сигурност кое време на деня е. Трябваше да е някъде след обед, предположи той, но тъмните облаци скриваха слънцето. От друга страна, имаше чувството, че са минали три-четири дни, откакто се беше спуснал да предупреди тайренците. Все още не беше сигурен защо го направи.

Сега се взираше на юг и търсеше изход натам. Изход за три хиляди души — толкова бяха оцелелите дотук. Те нямаха представа какво е намислил: бяха убедени, че им търси нова битка. Помисли си, че сега вече може да се измъкне, стига да си държи очите отворени и да не се разсейва. Три хиляди души обаче привличаха погледа, а и не можеха да се придвижват бързо, след като на всичко отгоре половината бяха пешаци. Точно затова сега той стоеше на билото на този прокълнат от Светлината хълм и точно затова сега тайренци и кайриенци се бяха наблъскали в дългата тясна долина между този хълм и съседния. Само ако можеше да направи пробив…

Той ядосано извърна далекогледа на юг, към осеяните с редки дръвчета хълмове. Тук-там се мяркаха горички, но останалото бе само трънак и трева. Беше се оттеглил на изток, използвайки всяка гънка по земята, която можеше да скрие и мишка, извеждайки със себе си колоната от съвсем голия терен към място, подходящо за укритие. Извън тези проклети мълнии и огнени кълбета; вече не беше сигурен кое бе по-лошо: дали когато те започнаха да падат, или когато земята просто започна да се взривява, без никаква видима причина. И цялото това усилие, за да разбере, че центърът на битката се мести заедно с него. Като че ли просто не можеше да я избегне.

„Къде се дяна проклетият ми късмет сега, когато наистина се нуждая от него?“ Кръгъл глупак беше, с мозък колкото грахово зърно, че бе останал. Само защото бе успял да запази живота на другите толкова дълго не означаваше, че може да продължи така. Рано или късно, зарът щеше да покаже „Очите на Тъмния“. „Те са проклетите войници. Би трябвало да ги зарежа и да се махна.“

Но продължи трескаво да оглежда върховете и ридовете. Те предлагаха укритие на айилците на Куладин, също както и на съюзниците. Тук-там успяваше да различи хора. Не всички бяха въвлечени в сражения, но всяка група беше по-голяма от неговата и всяка стоеше на пътя между него и сигурността на юг, а той не можеше да различи кой кой е, преди да е станало късно. Самите айилци, изглежда, се разпознаваха от един поглед, но това не му вършеше никаква работа.

На около миля или малко повече неколкостотин облечени в кадин-сор фигури, тичащи в колона по осем души в източна посока се изкачиха на една от височините, обрасла с кожолист — жалко подобие на горичка. Преди първите бегачи да започнат да се спускат по обратния склон, сред редиците им блесна мълния и изхвърли нагоре хора и пръст. Пипе дори не изцвили, когато тътенът достигна до ушите на Мат — вече бе привикнал на удари, много по-близки от този.

Някои от изпопадалите мъже се надигнаха с куцукане и веднага се присъединиха към онези, които бяха останали незасегнати. Не повече от дузина бяха извлечени за раменете настрана, след което оцелелите бързо се спуснаха от билото натам, откъдето се бяха появили. Никой не се спря да огледа образувалия се кратер. Вече се бяха научили на този урок — изчакването само привличаше второ сребърно копие от облаците. След няколко мига те се скриха от погледа на Мат. Освен мъртвите.

Той извърна далекогледа си на изток. В тази посока трябваше да се вижда дървената кула, щръкнала над дърветата, но колкото и да я търсеше, не можа да я зърне. Сигурно гледаше не където трябва. Както и да е. Мълниите трябваше да са работа на Ранд, както и всичко останало. „Ако можех да се доближа достатъчно…“

Щеше да се озове точно там, откъдето беше тръгнал. Дори да не беше притеглянето на тавирен, щеше доста да се озори, докато пак успее да си тръгне, ако разбереше Моарейн. А трябваше да се има предвид и Мелиндра. Не беше чувал досега на някоя жена да не й стане криво, когато един мъж се опита да се измъкне от живота й, без да я предупреди.

Докато търсеше кулата, един склон в полезрението му, обрасъл с рядка горичка кожолист, изведнъж лумна в пламъци и в същия миг всички дървета се превърнаха във факли.

Той бавно сниши обкованата с месинг тръба: не му беше нужна, за да вижда огъня и тлъстия пушек, който вече образуваше гъст облак в небето. Не му бяха нужни и някакви особени знаци, за да разпознае преливането, щом го видеше — не и като това. Дали Ранд най-после бе прекрачил ръба на лудостта? Или на Авиенда най-после й беше писнало да я карат насила да се върти около него? Никога не дразни жена, която може да прелее — това правило Мат рядко съумяваше да спазва, макар и да се стараеше много.

Ако Ранд обаче не беше полудял, или Авиенда, Егвийн или някоя от Мъдрите не бе решила да се отърве от него, значи някой друг се месеше в работите този ден. Значи, две по две, и кой оставаше до петицата? Самаил. Толкова с опитите да се измъкне; измъкване нямаше. „Кръв и проклета пепел! Къде се дяна моя проклет…“

Някакъв клон изпращя под нечий крак зад гърба му и той реагира, без да мисли, извъртайки в плътен кръг Пипе повече с коленете си, отколкото с юздите, и замахна с копието с острието на меч.

Естеан се ококори, когато късият меч спря малко преди да му разполови черепа. От дъжда косата му беше залепнала по челото. Нейлсийн, който беше до него, се ухили, наполовина стреснат, наполовина развеселен от притеснението на другия млад тайренец. Той бе поел командата на тайренската конница след Меланрил. Талманес и Дерид също бяха тук, на една крачка по-назад, както обикновено, и с безизразни лица, също както обикновено. Бяха оставили конете си по-назад, под дърветата.

— Право към нас идат айилци, Мат — каза Нейлсийн, след като Мат изправи копието със знака на гарвана. — Светлината душата да ми изгори, ако са и с един по-малко от пет хиляди. — Той отново се ухили. — Но не мисля, че знаят, че ги чакаме.

Естеан кимна.

— Придържат се по деретата и долчинките. Крият се от… — Той погледна бързо към облаците и потръпна. Не беше единственият, който се чувстваше обезпокоен от онова, което можеше да се стовари отгоре им от небето; другите също вдигнаха глави. — Все едно, ясно е, че се канят да преминат точно оттам, където са хората на Дерид. — В гласа му дори се долови нотка на уважение, когато спомена копиеносците. Неохотно, наистина, и не много силно, но беше трудно да гледаш отвисоко хора, които на няколко пъти са ти спасили главата. — Ще се озоват над нас още преди да са ни видели.

— Великолепно — изпъшка Мат. — Просто великолепно, да му се не види.

Каза го уж със сарказъм, но Нейлсийн и Естеан не усетиха жилката, разбира се. Изглеждаха нетърпеливи. Но прорязаното с белези лице на Дерид изразяваше толкова емоция, колкото някоя скала, а Талманес повдигна вежда към Мат съвсем леко и едва забележимо поклати глава. Тази двамата разбираха от бой.

Първият сблъсък с отряд на Шайдо в най-добрия случай можеше да се нарече равностоен залог, такъв, какъвто Мат нямаше да приеме, ако не беше принуден. Това, че мълниите бяха стъписали айилците достатъчно, за да ги обърнат в бяг, не променяше нищо. Днес бяха влизали в бой на два пъти, когато Мат се бе оказал в положението да избира или да хване, или да го хванат, но и в двата случая изходът не беше толкова добър, колкото си въобразяваха тайренците. Едната битка завърши наравно, но само защото можа да се отърве от Шайдо, след като се бяха оттеглили за прегрупиране. Най-малкото не се появиха повече, докато той измъкваше хората си през виещите се между хълмовете долчинки. Подозираше, че са си намерили някакво друго занимание — може би още такива светкавици или огнени кълбета, или Светлината знае какво. И знаеше много добре какво им беше помогнало да се измъкнат при последната битка с общо взето здрави кожи. Друга група айилци заора в тила на тези, които се биеха с него, тъкмо навреме, преди копията да се огънат. Шайдо бяха решили да се оттеглят на север, а другите — той така и не разбра кои бяха — бяха възвили на запад, оставяйки на негово разположение полето на битката. Нейлсийн и Естеан смятаха всичко това за чиста победа. Дерид и Талманес обаче не се заблуждаваха.

— Колко остава? — попита Мат.

— Половин час — отговори Талманес. — Сигурно малко повече, ако Светлината се смили над нас. — Тайренците го изгледаха недоверчиво; изглежда, още не схващаха колко бързо могат да се придвижват айилците.

Мат не хранеше такива илюзии. Вече бе проучил терена, но сега отново го огледа и въздъхна. Гледката от този хълм беше много добра и единствената що-годе прилична горичка на половин миля околовръст беше точно тази, в която той седеше на седлото си. Останалото беше храсталак, висок най-много до кръста, осеян нарядко с кожолист, ясен и малко дъб. Айилците със сигурност щяха да пратят тук съгледвачи и нямаше никаква възможност дори конниците да се разкарат, преди да са се появили. Копията щяха да се окажат съвсем на открито. Беше му съвсем ясно какво трябва да направи — да спипа или да се остави да го спипат, но не беше длъжен и да му харесва.

Само ги погледна, но преди да си отвори устата, Дерид каза:

— Моите съгледвачи ми докладват, че с този отряд е самият Куладин. Във всеки случай ръцете на водача им са оголени и по тях личат същите знаци, за които разправят, че носи лорд Дракона.

Мат изсумтя. Куладин, при това тръгнал на изток. Дори да имаше някакъв начин да се отклони малко, този тип щеше да се натресе право на Ранд. А може би точно това целеше. Мат усети, че в душата му пламва гняв, и това нямаше нищо общо с намерението на Куладин да убие Ранд. Главатарят на Шайдо беше виновен той да се набута тук, в самия център на битката, мъчейки се да остане жив, чудейки се дали всеки момент всичко няма да се превърне в лична борба между Ранд и Самаил, в битка, която можеше да избие всички и да изпепели всичко на две-три мили околовръст. „Стига да не го наръгам с копието си в гърдите преди това.“ И никакъв друг избор, освен да увисне като гъска пред кухненската врата. Без Куладин дотам нямаше да се стигне.

Жалко, че някой не беше го убил още преди години. Той определено създаваше достатъчно поводи за това. Айилците рядко показваха гняв, а когато го правеха, беше студен и сдържан. Куладин, от своя страна, като че ли кипваше поне по два-три пъти на ден и да си загуби главата в безразсъдния си гняв бе толкова лесно, колкото да се подпали слама. Цяло чудо бе, че все още е жив, и чист късмет на Тъмния.

— Нейлсийн — каза Мат ядосано, — завий с тайренците широко на север и нападни тия приятелчета отзад. Ние ще им задържим вниманието, така че препускай здраво и се стовари отгоре им като съборен плевник. — „Значи той разчита на късмета на Тъмния, така ли? Кръв и пепел, дано само и моят се върне.“ — Талманес, ти ще направиш същото от юг. Хайде, действайте. Времето ни е малко и вече изтича.

Двамата тайренци се поклониха припряно и се затичаха към конете си, нахлупвайки шлемовете си в движение. Поклонът на Талманес беше малко по-официален.

— Милостта да закриля меча ти, Мат. Или би трябвало да кажа „копието ти“. — И също се отдалечи.

След като и тримата се скриха сред дърветата, Дерид вдигна поглед към Мат и отри с пръст дъждовните капки над очите си.

— Значи, този път ще останеш с пиките. Не позволявай гневът ти към Куладин да те надвие. Битката не е подходящо място за дуел.

Мат едва не зяпна. Дуел ли? Той ли? С Куладин? За това ли според Дерид беше останал той с пехотата? Беше я избрал само защото зад пиките му се струваше по-безопасно. Това беше причината. Нищо друго.

— Не се безпокой. Мога да си държа юздите. — А беше смятал Дерид за най-разумния от цялата им пасмина.

Кайриенецът кимна сдържано.

— Не съм се и съмнявал. И друг път си виждал напора на пики, удържал си, обзалагам се, някоя и друга вража атака. Талманес ще похвали някого тогава, когато изгреят две луни посред бял ден, но въпреки това го чух да казва, че е готов да те последва, накъдето поведеш. Някой ден бих искал да ти чуя историята, андорецо. Но си млад — в името на Светлината, не искам да те обидя с това — а на младите кръвта им е гореща.

— Този дъжд ще я охлади, ако не друго. — „Кръв и пепел!“ Нима всички се бяха побъркали? Талманес го е похвалил? Чудно какво ли щяха да кажат, ако разберяха, че е само един комарджия, следващ късчета памет от мъже, умрели преди хиляда и повече години. Сигурно щяха да хвърлят жребий кой пръв за го заплюе. Лордовете особено — никой не обичаше да го правят на глупак, но благородниците най-малко от всички, може би защото толкова често се оказваха такива без чужда помощ. Е, тъй или иначе, той смяташе да бъде на мили далече от тях, когато дойдеше ред на откритието. „Проклетият Куладин. Бих искал да натикам това копие в гърлото му!“ Смуши Пипе и тръгна към отсрещния склон, в подножието на който чакаше пехотата.

Дерид яздеше до него и кимаше, докато Мат му развиваше плана си. Стрелците на склоновете, откъдето да могат да покриват фланговете, но залегнали и скрити в храстите до последния миг. Един човек на билото да подаде сигнал, когато види айилците, и пехотата веднага излиза и тръгва право срещу приближаващия се противник.

— Веднага щом ние видим Шайдо, обръщаме се и се оттегляме на бегом, почти до седловината между тези два хълма, след което се обръщаме с лице към тях.

— Ще си помислят, че сме искали да избягаме, разбрали сме, че не можем, и сме се обърнали срещу тях отчаяно, като мечка срещу кучета. Като видят, че сме по-малко от половината от тях, ще решат, че могат да ни премажат. Само да можем да им задържим вниманието, докато конницата ги халоса в гръб… — Кайриенецът чак се ухили. — Това му се вика да използваш айилската тактика срещу самите тях.

— Трябва да им задържим проклетото внимание. — Тонът на Мат беше толкова сух, колкото мокър беше той. — И за да сме сигурни, че те няма да започнат да ни гласят примки по нашите флангове, искам веднага щом спрем да бягаме, да се надигне вик: „Пазете лорд Дракона.“

Този път Дерид се изсмя гръмко.

Това щеше да увлече достатъчно Шайдо, особено щом ги предвождаше Куладин. Ако ги водеше Куладин. Ако наистина ги водеше Куладин, ако той си помислеше, че Ранд е с пехотата, ако пиките успееха да удържат, докато конницата пристигне… Много „ако“. Мат отново чу тракането на зарове в главата си. Това бе най-големият комар, в който се бе въвличал в живота си. Зачуди се колко ли още остава до мръкване. Човек трябваше да може да се измъкне някак в нощта. Дощя му се тия зарове или да му се махнат от главата, или най-после да паднат, за да види какво показват. Навъси се и сръга Пипе надолу по склона.

 

 

Ранд спря Джейде-ен на една височина и леко се присви от болката в хълбока. Лунният сърп мяташе бледа светлина, но дори за неговия усилен от сайдин взор всичко на разстояние повече от сто крачки се стапяше в смътна сянка и той едва долавяше близостта на реещата се сякаш над повърхността Сюлин, както и на другите Деви около него. Но пък и очите му бяха натежали и като че ли единствено гризящата болка в хълбока все още го държеше буден. Не си го беше помислял от доста време. Мисълта му беше не само далечна, а и течеше мудно.

На два пъти ли се беше опитал днес Самаил да му отнеме живота, или на три? Или повече? Струваше му се, че би трябвало поне да помни колко пъти някой се опитва да го убие. Не, не да го убие. Да го подмами. „Още ли изпитваш ревност към мен, Тел Джанин? Кога те обидих или ти дадох с един пръст по-малко от това, което ти дължах?“

Ранд залитна на седлото и прокара длан през косата си. Нещо особено имаше в тази мисъл, но не можеше да си спомни какво. Самаил… Не. С него можеше да се справи, когато… ако… Все едно. По-късно. Днес Самаил само го беше отвличал от онова, което беше важно. Сигурно вече си беше отишъл.

Смътно му се струваше, че не бяха последвали повече атаки след… След какво? Спомняше си как се бе противопоставил на последния ход на Самаил с нещо много гадно, но не можеше да издърпа спомена на повърхността. Не беше гибелен плам. „Това не трябва да го използвам. Заплашва тъканта на Шарката. Нито дори за Илиена? Света бих подпалил и душата си бих използвал за прахан, само да се засмее отново.“

Отново се беше унесъл, надалеч от онова, което беше важно.

Слънцето отдавна се беше скрило, но хората продължаваха да се избиват и да загиват. Вятърът донасяше далечни викове и крясъци. Заради Куладин, наистина, но в сърцевината на всичко — заради него самия.

За миг сякаш не можа да си спомни собственото име.

— Ранд ал-Тор — изрече той гласно и потръпна, въпреки че дрехите му бяха прогизнали от пот. За миг това име му прозвуча странно. — Аз съм Ранд ал-Тор и трябва да… Трябва да видя.

Нищо не беше хапвал от заранта, но пък покварата на сайдин убиваше всякакъв глад. Празнотата непрестанно трепереше и той се беше вкопчил с нокти във Верния извор. Беше като да яхнеш бик, доведен до бяс от червено биле. Или да плуваш гол сред огнена река, разпенена сред бързеи от назъбени буци лед. И въпреки това, когато не му се струваше на ръба да бъде премазан, разбит или удавен, сайдин като че ли беше единствената сила, която още го крепеше. Сайдин беше в него, изпълваше го до предел, мъчеше се да разкъса или прояде ума му, но готов да бъде използван.

Той кимна рязко, преля и нещо лумна високо в небесата. Нещо. Издуващ се мехур от син пламък, в миг прогонил сенките с внезапната си светлина.

Наоколо се издигаха хълмове, обрасли с черни под резкия светлик дървета. Нищо не се движеше. Капризен полъх на вятъра донесе отнякъде плах звук. Радостен възглас сякаш, или песен. А може би просто си въобразяваше — звукът беше толкова слаб, че спокойно можеше да е плод на въображението му.

Изведнъж забеляза Девите около себе си. Стотици. Някои, сред тях и Сюлин, го гледаха втренчено, но повечето бяха стиснали очи. Едва след миг осъзна, че се мъчат да запазят способността си да виждат в тъмното. Той се намръщи и се огледа. Егвийн и Авиенда ги нямаше. Мина още миг преди да се сети да освободи сплита, който бе насочил към небето, и да остави мракът отново да завладее нощта. Очите му потънаха в пълна чернота.

— Къде са? — Подразни се, че май трябва да обясни кого има предвид, и също толкова смътно си даде сметка, че затова няма никаква причина.

— Отидоха при Моарейн Седай още по здрач, Кар-а-карн — отвърна Сюлин и пристъпи до Джейде-ен. Късата й бяла коса светна под луната. Не, главата й беше превързана. Как можа да го забрави? — Цели два часа минаха оттогава. Те знаят, че плътта не е от камък. И най-силните крака не могат да тичат повече.

Ранд се намръщи. Крака? Те бяха яздили Мъгла. Жената му говореше безсмислици.

— Трябва да ги намеря.

— Те са с Моарейн Седай и Мъдрите, Кар-а-карн, — повтори тя бавно. Стори му се, че му се намръщи, но не беше съвсем сигурен.

— Не тях — измърмори той. — Трябва да намеря хората си. Те все още са там, Сюлин. — Но защо жребецът му не помръдваше? — Не ги ли чуваш? Там, в нощта. Още се сражават. Трябва да им помогна. — Разбира се; трябваше просто да смуши коня. Но когато го направи, Джейде-ен само помръдна настрани — Сюлин го задържа за юздата. Не помнеше кога го беше хванала за юздата.

— Мъдрите трябва да говорят с теб веднага, Ранд ал-Тор. — Гласът й се беше променил, но той бе твърде изморен, за да определи как точно.

— Не могат ли да изчакат? — Сигурно беше пропуснал бегача с вестта. — Трябва да ги намеря, Сюлин.

Инайла като че ли изникна изведнъж от другата страна на главата на жребеца.

— Ти вече намери хората си, Ранд ал-Тор.

— Мъдрите те очакват — добави Сюлин. Двете с Инайла извърнаха Джейде-ен, без да изчакат съгласието му. Девите, кой знае защо, се струпаха, взирайки се в него, докато слизаха на зигзаг по склона на хълма с лица, осветени от лунните лъчи, така близо, че раменете им се втриваха в хълбоците на коня.

— Не знам какво искат — изръмжа той, — но най-добре ще е да побързат. — Не беше нужно да му водят коня, но да се кара за това щеше да му струва голямо усилие. Извърна се да погледне назад и изпъшка от болката в хълбока; нощта вече поглъщаше височината. — Все още имам да свърша много работа. Трябва да намеря… — Куладин. Самаил. Мъжете, които се биеха и загиваха заради него. — Трябва да ги намеря. — Беше уморен, но още не биваше да заспива.

Лампи, окачени на колове, осветяваха стана на Мъдрите, и малки огньове, от които се мъкнеха котлета с вода и се заменяха с нови от мъже и жени в бели роби веднага, щом кипнеха. Навсякъде шетаха гай-шайн, както и Мъдри, и превързваха безбройните ранени. Моарейн крачеше бавно между дългите редици на онези, които не можеха да се изправят, и много рядко се спираше да опре длани на главата на някой айилец, който започваше да се тресе от смразяващите тласъци на Церителството. Всеки път, когато се изправеше, тя залиташе и Лан се спускаше към нея, сякаш очакваше, че ще му се наложи да я прихване. Сюлин каза няколко думи на Аделин и Инайла, толкова тихо, че Ранд не можа да ги долови, и младите жени затичаха към Айез Седай.

Не всички Мъдри обаче се занимаваха с ранените. Под опънатото на колове платнище на един павилион двадесетина от тях седяха в кръг и слушаха една, изправена в средата. Когато тя седнеше, друга заемаше мястото й. Около павилиона бяха насядали гай-шайн, но никоя от Мъдрите като че ли не проявяваше интерес към виното или към каквото и да е друго, освен към това, което слушаха. На Ранд му се стори, че в момента говори Амис.

За негова изненада Ашмодеан също помагаше на ранените. Меховете, увиснали на раменете му, изглеждаха съвсем нелепо на фона на кадифеното му палто и белите дантели. Ашмодеан се изправи, забеляза Ранд и се поколеба.

После връчи меховете на един гай-шайн и тръгна през Девите към Ранд. Те не му обърнаха внимание — всички като че ли гледаха Аделин и Инайла, които говореха нещо на Моарейн, или се взираха в Ранд — но плътният кордон от Фар Дарейз Май около Джейде-ен все пак бавно се раздели, само колкото да го пропуснат.

— Сигурен бях, че си оцелял. Сигурен бях. — Ако се съдеше по гласа му, явно не беше така. Ранд замълча и Ашмодеан неловко присви рамене. — Моарейн настоя да нося вода. Упорита жена. Да не позволи на барда на лорд Дракона да… — Млъкна и бързо облиза устни. — Какво се случи?

— Самаил — отрони Ранд, но не като отговор. Просто заизрича на глас мислите, които се рееха из Празнотата. — Помня, когато за първи път бе наречен Рушителят на надеждата. Когато предаде Портите на Хиван и понесе Сянката към Рорн М’дой и към сърцето на Сателле. Надеждата наистина умря в този ден. И Кюлан Кюан заплака. Какво има? — Лицето на Ашмодеан бе пребледняло като косата на Сюлин; той безмълвно поклати глава. Ранд погледна към павилиона. Не познаваше тази, която говореше сега. — Чакат ли ме? Трябва да отида при тях.

— Все още не ще те посрещнат с „добре дошъл“ — каза Лан, изникнал изведнъж до Ашмодеан, който подскочи. Ранд също нито беше чул, нито забелязал приближаването на Стражника, но само извърна глава. Дори това му струваше усилие. Сякаш главата беше на някой друг. — Сега посрещат Мъдрите от Миагома, Кодарра, Шианде и Дарайн.

— Клановете идат при мен — промълви Ранд. Но бяха изчакали битката да стане възможно по-кървава. В сказанията никога не ставаше така.

— Така изглежда. Но четиримата вождове няма да се срещнат с теб преди Мъдрите да са уредили всичко — добави сухо Лан. — Ела. Моарейн може да ти каже повече неща от мен.

Ранд поклати глава.

— Стореното — сторено. Подробностите мога да ги чуя и по-късно. Щом Хан не трябва повече да ги задържа откъм тила ни, повикайте го. Сюлин, прати бегачка. Хан…

— Всичко свърши, Ранд — каза настойчиво Стражникът. — Всичко. Само шепа Шайдо са останали на юг от града. Хиляди бяха пленени, а повечето от останалите прехвърлят Гайлин. Още преди час щяхме да ти пратим вест, стига да знаехме къде си. Ти все се движеше. Ела и нека Моарейн да ти каже.

— Свършило се е? Ние сме победили?

— Победихме. Напълно.

Ранд загледа редиците ранени с превръзки. Търпеливите редици, които чакаха да ги превържат, и онези, които ги напускаха. Редиците, които почти не помръдваха. Моарейн продължаваше да крачи след тях, спирайки се изтощена тук-там, за да Цери. Само малка част бяха тук, разбира се. Останалите щяха да прииждат кой както може и през деня, и да напускат това място както и когато можеха. Стига да можеха. Никой от мъртвите нямаше да е тук. „Само битка изгубена е по-скръбна от битка спечелена.“ Сякаш си спомни, че сам го е казвал преди, много отдавна. Навярно го беше прочел.

Не. Твърде много бяха живите, за които носеше отговорност, за да скърби за мъртвите. „Но колко лица ще познавам тепърва, като това на Джолиен? Никога не ще забравя Илиена, дори да пламне целият свят!“

Навъсен, той вдигна ръка към главата си. Мислите сякаш се катереха една през друга, стичаха се в ума му от различни места. Толкова беше уморен, че му беше трудно да мисли. А му бяха нужни, нужни му бяха мисли, които да не се плъзгат край него така неуловимо. Той пусна Извора и Празнотата и се сгърчи, когато в този кратък миг сайдин едва не го засмука. Почти не му остана време да осъзнае грешката си. След като Силата си отиде, изтощението и болката го премазаха.

Килна се от седлото. В следващия миг видя надвесени над себе си лица, мърдащи устни, ръце, протягащи се да му помогнат.

— Моарейн! — извика Лан някъде отдалече. — Раната му кърви ужасно!

— Дръж се, Ранд ал-Тор — промълви отчаяно Сюлин. — Дръж се.

Ашмодеан не каза нищо, но Ранд усети струйка на сайдин, понесла се към него от мъжа. А след това настъпи мрак.