Робърт Джордан
Небесният огън (51)

Глава 50
Да учиш и да се учиш

Четири часа по-късно по лицето на Нинив се лееше обилна пот и това имаше много малко общо с необичайната за сезона жега. Тя дори се чудеше дали нямаше да е по-добре Нерес да я беше излъгал или да бе отказал да ги превози дотук. Късното следобедно слънце мяташе коси лъчи през прозорците, повечето с напукани стъкла. Разкъсана между раздразнението и безпокойството, тя се стараеше да не поглежда към шестте Айез Седай, скупчени около една от грубите маси до стената. Устните им се мърдаха безмълвно, докато беседваха, прикрити с прозрачния параван на сайдар. Елейн беше вдигнала брадичка и ръцете й спокойно лежаха в скута, но очите й и опънатите й от напрежение устни разваляха царственото й излъчване. Нинив не беше сигурна дали държи непременно да разбере какво си говореха Айез Седай; няколкото последвали един след друг зашеметяващи удара бяха замъглили всичките й очаквания. Още един удар и можеше да запищи, при това без да знае дали от гняв, или от чиста истерия.

Почти всичко, с изключение на дрехите им, беше поставено на масата — от сребърната стрела на Биргит пред нисичката Морврин до трите тер-ангреала пред Шериам и позлатените ковчежета през тъмнооката Миреле. Никоя от жените не изглеждаше доволна. Лицето на Карлиня все едно беше изсечено от лед и дори майчински ласкавата Аная си беше надянала строга маска, а във вечно смаяните, широко отворени очи на Беонин се долавяше нотка на безпокойство. Безпокойство, и то какво. От време на време Беонин като че ли посягаше да докосне бялата кърпа, опната грижливо над куендияр, но ръката й всеки път се спираше и се връщаше.

Очите на Нинив рязко се отместиха от кърпата. Знаеше точно в кой момент нещата бяха тръгнали на зле. Стражниците, които ги бяха обкръжили в леса, се държаха учтиво, макар и хладно; във всеки случай, след като тя успя да накара Юно и другите шиенарци да си приберат мечовете. А Мин ги посрещна много радушно, със смях и прегръдки. Но Айез Седай и всички други, забързани по работата си, изобщо не погледнаха ескортираната от Стражниците група. Салидар се оказа доста гъсто заселен, с въоръжени мъже, които се упражняваха почти на всяко открито пространство, площадче или двор. Първото лице освен Стражниците и Мин, което изобщо им обърна някакво внимание, бе високата Кафява сестра, при която ги отведоха в някогашната гостилница на този хан. Двете с Елейн разказаха версията, която си бяха съчинили, пред Федрайн Седай, или поне се опитаха. Пет минути след това бяха оставени да стоят прави с изричната заповед да не пристъпят и една стъпка и да не изговарят нито дума, дори помежду си. Още десет минути, през които се гледаха една друга смутено, докато около тях Посветени и облечени в бяло новачки, Стражници, слуги и войници гъмжаха около масите, на които Айез Седай разгръщаха документи и енергично раздаваха заповеди, след което започна въртенето на шиша, по-уместно за заловени пленнички, отколкото за завърнали се героини. Нинив подсуши потта по челото си, но веднага щом прибра кърпата в ръкава си, ръцете й се върнаха на мястото си и отново стиснаха полите.

Двете с Елейн не бяха единствените, които стояха чинно на пъстрия копринен килим. Сюан, в семпла рокля от фина синя вълна, с хладно невъзмутимата си физиономия, можеше да е тук и по своя воля, макар Нинив да не го вярваше много. Изглеждаше погълната от безметежни мисли. Леане поне следеше с поглед заседаващите Айез Седай, въпреки че и тя изглеждаше също толкова уверена. Всъщност дори някак по-самоуверена, отколкото я помнеше Нинив. Освен това сега изглеждаше по-нежна и гъвкава. Това навярно се дължеше на скандалното й облекло. От бледозелена коприна, също като роклята на Сюан, но не само прилепваше по всяка извивка на тялото й, ами изглеждаше почти прозрачна. Но онова, което наистина смая Нинив, бяха лицата им. Тя изобщо не бе допускала да срещне някоя от двете жива, но определено не беше очаквала да са толкова подмладени — всъщност едва с няколко години по-големи от нея, ако имаше и толкова. Двете почти не се поглеждаха една друга. Всъщност дори й се стори, че долавя помежду им лека хладина.

Имаше и още една разлика в тях, разлика, която Нинив смътно започваше да осъзнава. Макар всички, в това число и Мин, да бяха особено предпазливи на тази тема, никой не държеше в тайна факта, че двете са усмирени. Нинив можеше да усети тази липса. Може би заради това, че помещението беше пълно с жени, които могат да преливат, или заради самото знание, че са усмирени, но за първи път тя наистина осъзна наличието на тази способност у Елейн и другите. И отсъствието й при Сюан и Леане. Нещо беше отнето от тях, отрязано. Изглеждаше като рана. Навярно най-тежката рана, която една жена можеше да изстрада.

Облада я любопитство. Що за рана можеше да е това? Какво точно беше отрязано? Защо не се възползваше от това чакане и от раздразнението, което се просмукваше по изопнатите й нерви? Тя посегна към сайдар…

— Някой да ти е разрешил да преливаш тук, Посветена? — попита Шериам, а Нинив се сепна и бързичко пусна Верния извор.

Зеленооката Айез Седай поведе останалите обратно при разнородните столове, подредени по килима в полукръг, така че четирите стоящи жени да останат в центъра му. Те седнаха загледани в Нинив и доскорошните емоции се стопиха под айезседайското спокойствие. Нито едно от тези лишени от възраст лица не признаваше жегата, освен с по някоя капчица пот, избила по челата им. Най-сетне Аная изрече с изпълнен със сдържан укор глас:

— Дълго не беше с нас, дете. Каквото и да си научила през това време, явно доста си забравила.

Нинив се изчерви и приклекна в реверанс.

— Простете ми, Айез Седай. Не съм искала да си превишавам правата. — Надяваше се да вземат избилата червенина по лицето й за проява на срам. Тя наистина беше прекарала дълго време далеч от тях. Само допреди ден тя беше раздавала заповеди и хората подскачаха, когато заговореше. Сега се очакваше от нея да подскача. Унизително.

— Разказвате интересна… историйка. — Карлиня очевидно не им беше повярвала много. Бялата сестра повъртя сребърната стрела на Биргит в нежните си ръце. — И сте придобили доста странни вещи.

— Панархеса Аматера ни даде много дарове, Айез Седай — каза Елейн. — Тя, изглежда, смята, че сме й спасили трона.

Гладкото лице на Карлиня се изопна.

— Идвате с обезпокоителни вести — каза Шериам. — И с някои обезпокоителни… неща. — Леко скосените й очи пробягаха към масата и се спряха на сребърния ай-дам, след което се върнаха, за да се приковат отново върху Елейн и Нинив. След като научеха какво е то и за какво служи, повечето Айез Седай гледаха на него като на червена пепелянка.

— Ако това нещо прави каквото твърдят децата — рече разсеяно Морврин, — ще трябва да го проучим. А ако Елейн наистина вярва, че може да сътвори тер-ангреал… — Кафявата сестра поклати глава. Същинското й внимание обаче бе съсредоточено върху плоския каменен пръстен, целия осеян с точици и прошарен в червено, синьо и кафяво, който държеше в шепата си. Другите два тер-ангреала лежаха в широкия й скут. — Казвате, че сте го получили от Верин Седай? Как се е получило така, че никой не ни е казвал за него преди? — Последното беше насочено не към Нинив или Елейн, а към Сюан.

Сюан се намръщи, но не така свирепо, както я помнеше Нинив. Сега в погледа й се четеше известна нерешителност, както и в гласа й, сякаш си даваше сметка, че говори пред жени, които стоят по-горе от нея. Това бе още една промяна, с която Нинив още не можеше да свикне.

— Верин никога не ми е казвала за него. Аз също много бих искала да й задам няколко въпроса.

— А аз имам въпроси за ето това. — Светлокафеникавото лице на Миреле потъмня, щом тя разгърна един твърде познат документ — защо ли изобщо го бяха запазили? — и зачете на глас. — „Вършеното от приносителя е по моя заповед и от мое име. Подчини се и пази мълчание по мое нареждане. Сюан Санче, Пазителка на Печатите, Пламък на Тар Валон, Амирлински трон.“ — Тя смачка в юмрука си хартията с печата. — Едва ли е най-подходящото да се даде в ръцете на Посветени.

— Тогава не знаех на кого мога да се доверя — отвърна спокойно Сюан. Шестте Айез Седай се взряха в нея. — Тогава беше в правомощията ми. — Шестте Айез Седай не мигаха. В гласа й се прокрадна нотка на отчаяна молба. — Не можете да ми държите сметка за неща, които е трябвало да сторя, когато имах пълното право да ги сторя. Започне ли лодката да потъва, запълваш дупката с каквото ти попадне подръка.

— А защо не ни го каза? — попита Шериам тихо, но със стоманена нотка в гласа. Като Наставница на новачките, тя никога не извисяваше глас, но понякога ти се дощяваше да го направи. — Три Посветени — Посветени! — изпратени от Кулата да гонят тринадесет пълноправни сестри от Черната Аджа. Ти бебета ли използваш да запълваш дупката на лодката си, Сюан?

— Не сме бебета — намеси се разгорещено Нинив. — Няколко от тези тринадесет вече са мъртви и ние на два пъти объркахме плановете им. В Тийр ние…

Карлиня я сряза като с леден нож.

— Вече ни казахте всичко за Тийр, дете. И за Танчико. И как си надвила Могедиен. — Устните й се изкривиха в ирония. Вече бе казала, че Нинив е проявила безразсъдна глупост, като се е приближила на по-малко от миля до една Отстъпница, и че е имала късмет, че изобщо е останала жива. Това, че Карлиня не знаеше колко е права — те определено не бяха разказали всички подробности, — само накара стомаха на Нинив да се свие още повече. — Вие сте едни деца и трябва да се радвате, ако не решим да ви наплескаме. А сега стой мирно и отговаряй само когато те питат. — Нинив се изчерви насила — надяваше се, че ще го вземат за притеснение — и застана мирно.

Шериам не откъсваше очи от Сюан.

— Е? Защо все пак нищо не си ни казала за това, че си пратила три невръстни дечица на лов за лъвове?

Сюан вдиша дълбоко, но скръсти ръце и сведе глава като покаяла се грешница.

— Не виждах смисъл, Айез Седай, след като имаше толкова по-важни неща. Не съм премълчала пред вас нищо, когато е имало и най-малко основание да го кажа. Споделих и най-малките подробности, които знам за Черната Аджа. Дълго време не знаех къде са тези двете и какво точно вършат. Същественото е, че сега те са тук и с тези три тер-ангреала. Трябва да разберете какво означава да има достъп до кабинета на Елайда, до документите й, макар и късчета от тях. Така и нямаше да знаете, че тя знае къде сте, преди да е станало късно, ако не беше това.

— Разбираме — отвърна Аная и погледна Морврин, която продължаваше да се мръщи над пръстена. — Само че смисълът на всичко това малко ни изненадва.

— Тел-айеран-риод — въздъхна Морврин. — Че това досега е било само тема за научни беседи в Кулата, почти легенда. А и айилските Сънебродници. Кой си е представял, че айилските Мъдри могат да преливат.

Нинив съжаляваше, че не успяха да запазят това в тайна — както истинската самоличност на Биргит и още няколко неща, които скриха — но беше трудно да не изтървеш нещо, когато те разпитват жени, способни дупка в камък да пробият с поглед, ако поискат. Е, може би трябваше да се задоволи и с това, което все пак скриха. Още повече че след като споменаха за Тел-айеран-риод, по-скоро мишка щеше да подгони котки, отколкото тези жени да престанат да задават въпроси.

Леане пристъпи крачка напред, без да поглежда към Сюан.

— Същественото е, че с тези тер-ангреали вие можете да говорите с Егвийн, а чрез нея — с Моарейн. А с тяхна помощ не само ще държите под око Ранд ал-Тор, но дори ще можете да му влияете чак в Кайриен.

— Където той отиде след Айилската пустош — каза Сюан. — Където аз предсказах, че ще отиде. — Ако погледът и думите й бяха насочени към Айез Седай, то строгият й тон беше предназначен за Леане, която изсумтя.

— Голяма полза. Да се пратят две Айез Седай да гонят патки в Пустошта.

О, да, хладината този път беше смразяваща.

— Достатъчно, деца — каза Аная, досущ все едно че бяха немирните й рожби, а тя — майката, свикнала с дребните им кавги. И изгледа многозначително другите Айез Седай. — Ще бъде много добре, ако можем да говорим с Егвийн.

— Стига тези неща наистина да действат така, както се твърди — каза Морврин, подхвърляйки пръстена в дланта си и опипвайки другите два тер-ангреала в скута си. Без доказателства тази жена нямаше да повярва, че и небето е синьо. Шериам кимна.

— Да. Това ще бъде първото ви задължение, Елейн, Нинив. Ще имате рядката възможност да учите Айез Седай, като ни покажете как да ги използваме.

Нинив отвърна с реверанс и оголи зъбите си — ако искат, да го вземат за усмивка, тяхна работа. Да ги учи? Как ли не. И никога повече да не може да се доближи до пръстена и другите два тер-ангреала. Реверансът на Елейн беше още по-вдървен, а лицето й бе ледена маска. Очите й се извъртяха почти с копнеж към онзи глупав ай-дам.

— Пълномощните писма ще бъдат от полза — каза Карлиня. При всичката хладна логика на Бялата Аджа в гласа й се долавяше раздразнение. — Гарет Брин непрекъснато плаче за повече пари, отколкото можем да му дадем, но с тези почти ще можем да задоволим безмерните му претенции.

— Да — съгласи се Шериам. — И при това трябва да изтеглим повечето средства. Всеки ден гърлата за хранене и гърбовете за обличане стават все повече, тук и къде ли не още.

Елейн кимна снизходително, сякаш нямаше бездруго да изтеглят парите каквото и да им отговореше, но Нинив изчака равнодушно. Златото, пълномощията и дори тер-ангреалите бяха само малка част от всичко.

— Колкото до останалото — продължи Шериам, — ние се разбрахме, че сте напуснали Кулата по заповед, макар и погрешна, и не можем да ви държим отговорни за това. Сега, след като се върнахте при нас живи и здрави, ще подновим учението ви.

Нинив само издиша бавно. Не беше много повече от това, което вече очакваше, след като започнаха разпитите. Не че й харесваше, но най-после никой нямаше да може да я обвини, че е избухлива. Не и след като подобно обвинение нямаше да помогне с нищо.

Елейн обаче избухна с рязкото:

— Но!…

И толкова, защото Шериам я прекъсна още по-рязко.

— Ще подновите учението си. И двете сте много силни, но все още не сте Айез Седай. — Зелените очи ги изгледаха, докато не се увериха, че са го схванали, а после тя отново заговори, с малко по-умерен тон. По-умерен, но все още достатъчно твърд. — Завърнахте се при нас и макар Салидар да не е Бялата кула, трябва да приемете, че е точно това. Ако може да се съди по разказаното от вас в последния час, все още имате много да ни разкажете. — Нинив затаи дъх, но очите на Шериам се плъзнаха към ай-дам. — Жалко, че не сте довели с вас онази сеанчанка. Виж, това наистина трябваше да направите. — Неизвестно защо Елейн поруменя и в същото време ги погледна ядосана. Колкото до Нинив, тя изпита облекчение, че стана дума само за сеанчанката. — Но на едни Посветени не може да се вмени във вина това, че не могат да мислят като Айез Седай — продължи Шериам. — Сюан и Леане ще имат много въпроси към вас. Ще им съдействате най-пълно и ще отговаряте на въпросите им възможно най-подробно. Вярвам, че не се налага да ви напомням, че не трябва да се възползвате от сегашното им положение. Някои Посветени и дори част от новачките си бяха въобразили, че могат да ги винят за определени събития и дори да поемат наказанието им в свои ръце. — Кроткият й тон стана ледено стоманен. — Тези млади жени сега ужасно съжаляват за постъпките си. Нужно ли е да казвам повече?

Нинив не успя да изпревари Елейн в усилието си да я увери, че не е нужно. Което ще рече, че двете едва не започнаха да заекват в бързината да го изрекат. Нинив не беше си и помисляла да приписва вина на някого — според нея виновни бяха всички Айез Седай вкупом, — но никак не искаше Шериам да й се ядоса. Осъзнаването на този факт само я вкисна още повече. Волните дни наистина бяха отминали безвъзвратно.

— Добре. Сега можете да си вземете накитите, които ви е дала панархесата, както и стрелата — когато ни остане повечко време, ще трябва да ми обясните защо ви е направила точно такъв подарък — и да си вървите. Една от Посветените ще ви намери място за спане. С подходящите рокли сигурно ще е по-трудно, но ще се намерят. Очаквам от вас да оставите… приключенията… зад гърба си и кротко да заемете полагащите ви се места. — Ясна, макар и неизречена, беше заканата, че ако не ги заемат кротко, ще си имат разправии. Шериам кимна доволна, след като се увери, че са я разбрали.

Беонин не беше обелила и една дума, откакто бяха свалили паравана на сайдар, но докато Нинив и Елейн приклякаха чинно, Сивата сестра се надигна и пристъпи до масата, на която бяха подредени нещата им.

— А това? — попита тя с тежкия си тарабонски акцент, като отви бялата кърпа, покриваща печата на затвора на Тъмния. Колкото и необичайно да беше, големите й синьо-сиви очи този път изглеждаха повече сърдити, отколкото изненадани. — Никакви ли въпроси повече няма да има за това? Всички ли сте решили да не му обръщаме внимание? — Черно-белият диск лежеше кротко до кожената кесия, разчупен на повече от дузина парчета, събрани едно до друго колкото се може по-старателно.

— Когато го прибрахме в кесията, беше цял. — Нинив облиза пресъхналите си устни. Колкото да бяха отбягвали очите й покриващата го кърпа преди, толкова сега не можеха да се откъснат от печата. Леане се беше подсмихнала, когато видя червената дреха, увита около това нещо, и беше казала… Не, не можеше да избяга от него, дори в ума си! — Защо да полагаме някакви специални грижи за него? Та това е куендияр!

— Ние дори не го поглеждахме — каза без дъх Елейн, — нито го докосвахме, освен когато се налагаше. Толкова гадно и зло беше на пипане. — Вече не беше. Карлиня ги беше накарала да хванат по едно от късчетата и да й опишат за какво усещане за зло изобщо става дума.

Тези неща вече ги бяха казвали, и то неведнъж, и сега никоя повече не ги слушаше.

Шериам стана и пристъпи до Сивата сестра.

— Нищо не пренебрегваме, Беонин. Но от повече въпроси към децата — полза никаква. Те вече ни казаха каквото знаят.

— Винаги има полза от въпроси — каза Морврин. Беше престанала да опипва тер-ангреалите и се взираше в счупения диск също толкова напрегнато, колкото другите. Можеше и да е куендияр — двете с Беонин го бяха изпробвали и бяха потвърдили, че е, но въпреки това тя сама бе отчупила едно парченце с ръце.

— Колко от седемте все още държат? — промълви Миреле, сякаш на себе си. — Колко още остава, докато Тъмния излезе на свобода и започне Последната битка? — Всяка Айез Седай вършеше почти всичко, доколкото позволяваха личните й дарби и наклонности, но въпреки това всяка Аджа имаше свои причини за съществуването си. Зелените — които наричаха себе си още „Бойната Аджа“ се държаха в готовност, за да се възправят срещу новите Властелини на ужаса в деня на Последната битка. В гласа на Миреле почти се долавяше нотка на нетърпение.

— Три — отвърна колебливо Аная. — Три все още държат. Стига да знаем всичко. Да се молим, че е така. Да се молим, че трите са достатъчно.

— Да се молим, че онези три са по-здрави от този — промърмори Морарин. — Куендияр не може да се чупи така, след като е куендияр. Просто не може.

— Това ще го обсъдим по-късно — каза Шериам. — След някои по-неотложни неща, за които поне можем да направим нещо. — Тя взе кърпата от ръцете на Беонин и отново покри счупения печат. — Сюан, Леане, взехме решение относно… — Тя млъкна и се извърна към Елейн и Нинив. — На вас двете не ви ли се каза да си тръгвате? — Въпреки външното й спокойствие смутът от това, че бе забравила за присъствието им, се усети.

Нинив с много голяма охота се поклони, изломоти едно припряно: „С ваше позволение, Айез Седай“, и заприпка към вратата. Нито мускулче не трепна по лицата на Айез Седай — както и на Сюан и Леане, — докато гледаха как двете с Елейн излизат. Очите им сякаш изтласкаха Нинив. Елейн се изниза от стаята не по-малко пъргаво, макар да успя да хвърли последен поглед към ай-дам.

Нинив притвори вратата, облегна се на голите дъски, стиснала позлатеното ковчеже до гърдите си, и за първи път, откакто бяха влезли в каменния хан, вдиша с наслада, или поне така й се стори. Не искаше и да помисля повече за счупения печат. Поредният счупен печат. Не, нямаше да мисли повече за това. Тези жени можеха да стрижат овци с погледите си. Дори очакваше с нетърпение първата им среща с Мъдрите, стига да не се наложеше да се озове по средата. Когато за първи път бе отишла в Кулата, й беше изключително трудно да се научи да прави това, което й казват, и да прекланя глава. След тези дълги месеци, в които тя се разпореждаше — е, съветвайки се с Елейн обикновено — не знаеше дали отново ще може да привикне с това.

Гостилницата със зле изкърпения гипсов таван и студените каменни камини, почти готови да рухнат, вреше и кипеше като кошер, както я завари, когато влязоха отначало. Никой почти не я погледна, тя също не обърна внимание на никого. Но имаше хора, които ги чакаха.

Том и Джюйлин седяха на една ниска скамейка до олющената стена, а Юно бе клекнал пред тях и дългата дръжка на меча стърчеше над рамото му. Арейна и Никола, и двете зяпнали удивени към всичко наоколо и мъчещи се да го скрият, заемаха друга пейка с Мариган, която гледаше опитите на Биргит да развесели Джарил и Сийв, жонглирайки непохватно с три от цветните дървени топчици на Том. Коленичила зад момченцата, Мин ги пощипваше и им шепнеше в ушите, но те се бяха сгушили едно до друго и гледаха мълчаливо с ококорени очи.

Само още двама не шетаха забързано. Двама от тримата Стражници на Миреле. Бяха се облегнали съвсем небрежно на стената на няколко крачки зад пейките, точно пред вратата към коридора за кухнята, улисани в разговор. Крой Маким, жълтокос, корав като камък андорец с фин профил, и Авар Хачами, с ястребов нос, квадратна брадичка и дебели прошарени мустаци. Човек не можеше да нарече Хачами привлекателен мъж дори преди дълбоките му тъмни очи да те накарат да запреглъщаш. Те естествено изобщо не поглеждаха към Том, Юно или някой от останалите. Чисто съвпадение беше, че само те двамата бездействаха и бяха избрали да го правят точно на това място. Естествено.

Като видя Нинив и Елейн, Биргит изпусна една от топчиците.

— Какво им казахте? — запита ги тя тихо, поглеждайки бегло сребърната стрела в ръката на Елейн. Колчанът висеше на бедрото й, но лъка беше опряла на стената.

Нинив пристъпи до нея, без да поглежда към Маким и Хачами, също толкова предпазливо сниши глас и отвърна много сдържано:

— Казахме им всичко, за което ни попитаха.

Елейн докосна Биргит по ръката.

— Знаят, че си добра приятелка, която ни е помогнала. Поканена си да останеш тук, както и Арейна, Никола и Мариган.

Част от тревогата на Биргит се стопи и Нинив осъзна колко е била напрегната. Синеоката жена вдигна падналата топка и ловко подхвърли и трите към Том, който ги улови с една ръка и ги накара да изчезнат някъде из ръкавите му с елин жест. Съвсем плаха усмивка на облекчение се плъзна по устните й.

— Не мога да ви опиша колко се радвам, че отново ви виждам — заяви Мин може би за четвърти или пети път. Косата й беше по-дълга отпреди, макар все още да приличаше на черна шапка около главата й, и освен това изглеждаше някак по-различна — по начин, който Нинив трудно можеше да напипа. Удивително бродирани цветенца красяха реверите на палтото й; преди тя винаги носеше дрехи без украса. — Трудно е да срещнеш тук дружелюбно лице. — Очите й съвсем лекичко пробягаха към Стражниците. — Трябва да поседнем някъде насаме и да си поговорим. Нямам търпение да чуя най-после какво сте правили, откакто напуснахте Тар Валон. — Или да им разкаже какво и тя е правила, ако Нинив не бъркаше в предположенията си.

— Аз също много бих искала да си поговоря с теб — отвърна й много сериозно Елейн. Мин я погледна, след което въздъхна и кимна, този път не толкова възторжено, колкото преди малко.

Том, Джюйлин и Юно се изправиха с физиономии, каквито мъжете обикновено си придаваха, когато са твърдо решени да кажат неща, за които смятат, че на една жена може и да не й се хареса да ги чуе. Преди да успеят да отворят устите си обаче, една къдрокоса жена в рокля на Посветена си проби с лакти път между Джюйлин и Юно и се изправи пред Нинив.

Роклята на Фаолайн с нейните седем разноцветни ивици по ръбовете за всяка Аджа не беше толкова бяла, колкото се полагаше, и мургавото й лице беше навъсено.

— Изненадана съм, че те виждам тук, дивачко. Мислех, че си избягала в селото си, а нашата мила щерка-наследница при майка си.

— На теб още ли любимото ти занимание е да пресичаш млякото с поглед, Фаолайн? — попита Елейн.

Нинив се усмихна любезно. Почти. Два пъти в Кулата Фаолайн беше определена да я учи на нещо. И да я постави на място, както тя смяташе. Дори когато двете, учителка и ученичка, бяха само Посветени, учителката беше с ранг на Айез Седай, докато траеше урокът и Фаолайн се възползваше от тези права с пълни шепи. Къдрокосата жена беше прекарала осем години като новачка и още пет като Посветена и никак не бе доволна, че Нинив бе прескочила първото или че Елейн бе носила чисто бялото по-малко от година. Два урока от Фаолайн и две посещения в кабинета на Шериам за Нинив, за опърничавост, сприхавост и още цял списък от прегрешения, дълъг колкото ръката й.

— Чух, че една се била отнесла много лошо със Сюан и Леане — каза Нинив невинно. — И Шериам смята да я използва за назидание, за да се сложи край на това веднъж завинаги. — Тя прикова очи в другата, а очите на Фаолайн се разшириха от тревога.

— Нищо не съм направила, след като Шериам… — Лицето й пламна. Мин скри устата си в шепа, а Фаолайн рязко извърна глава и огледа другите жени, от Биргит до Мариган. После махна безцеремонно на Никола и Арейна. — Вие двете сте достатъчни, струва ми се. Тръгвайте с мен. Хайде. Не се мотайте. — Те се надигнаха бавно, като Арейна изгледа Нинив с тревога.

Елейн пристъпи между двете и Фаолайн и вирна брадичка.

— Какво искаш от тях?

— Само изпълнявам заповедите на Шериам — отвърна Фаолайн. — Лично аз смятам, че са твърде стари за първото изпитание, но изпълнявам заповеди. Една от сестрите придружава хората на лорд Брин, набиращи войска, за да изпитва жени, стари дори колкото Нинив. — Внезапната й усмивка беше като на усойница. — Трябва ли да уведомя Шериам Седай, че ти си против, Елейн? Да й предам ли, че не позволяваш твоите лични слуги да бъдат изпитвани? — При тази закана брадичката на Елейн малко се смъкна, но тя, разбира се, нямаше да се предаде така лесно.

Нинив докосна Фаолайн по рамото.

— Много ли са намерили?

Жената въпреки волята си обърна глава, а Елейн започна да утешава Арейна и Никола, обяснявайки им, че няма да им направят нищо лошо, нито ще ги принуждават за каквото и да е. Чак дотам Нинив едва ли щеше да стигне. Когато Айез Седай намереха някоя с вродената в нея искра, като Елейн или Егвийн, някоя, която един ден може да започне да прелива, иска или не, те не се колебаеха да я тикнат да се учи, въпреки желанието й. Като че ли бяха малко по-снизходителни към онези, конто можеха да се научат, но никога не биха се докоснали до сайдар без обучение, както и към дивачки — онези, които оцеляваха при шанс едно към четири, научавайки се сами, обикновено без да съзнават какво правят и често с някакво ограничение, както при самата Нинив. Те уж сами можеха да изберат дали да идат в Кулата, или не. Нинив сама беше избрала да иде, но подозираше, че и да беше отказала, щяха да я заведат вързана. Айез Седай оставяха на жените, за които имаше и най-малък шанс да се присъединят към тях, толкова избор, колкото има едно агънце преди празник.

— Три — отвърна Фаолайн след малко. Толкова усилия, и да намерят само три. — Едната от които — дивачка. — Тя откровено презираше дивачките. — Не разбирам защо толкова искат да намерят още новачки. Тези, които и сега си имаме, не могат да бъдат издигнати в Посветени преди Кулата да се възстанови. За всичко е виновна Сюан Санче. Тя и Леане. — Едно мускулче на бузата й потрепна, сякаш бе осъзнала, че забележката й може да се изтълкува като опит да нападне бившите Амирлин и Пазителката, и тя хвана Арейна и Никола за ръце. — Хайде. Изпълнявам заповеди и щом трябва да ви изпитат, ще ви изпитат, колкото и да се бавим.

— Противна жена — промърмори Мин след Фаолайн. — Ако има справедливост на този свят, би трябвало да я чака неприятно бъдеще.

Нинив искаше да попита Мин какво е видяла около главата на къдрокосата Посветена — и още поне сто въпроса имаше да я пита, — но Том и другите двама застанаха решително пред нея и Елейн — Джюйлин и Юно леко встрани, тъй че тримата да държат под око цялото помещение. Биргит отвеждаше Джарил и Сийв при майка им. Мин явно знаеше какво са намислили тримата, ако се съдеше по мрачния й поглед; тя като че ли се канеше да каже нещо, но накрая само сви рамене и отиде при Биргит.

Том бе така спокоен, като че ли се канеше да обсъди с тях времето или да ги пита какво ще има за вечеря.

— Това място гъмжи от опасни глупци и мечтателни — каза обаче той. — Те си въобразяват, че могат да свалят Елайда. Затова Гарет Брин е тук. За да им събере войска и да я поведе заради тях.

Широка усмивка почти разцепи тъмното лице на Джюйлин.

— Не са глупци. Побъркани са. Направо са луди, ако си въобразяват, че могат да свалят Амирлин в Бялата кула оттук. До Кайриен имаме поне месец път.

— Раган и още няколко души вече са набелязали конете, които ще вземем на заем. — Юно също се хилеше, което изглеждаше невероятно не на място при вида на яростното червено око на кръпката му. — Стражите са поставени да следят кои влизат тук, без да излизат. В гората можем да се отървем от тях. Скоро ще мръкне. Никога няма да ни намерят. — Това, че жените си бяха надянали пръстените с Великата змия още при реката, имаше забележително въздействие върху езика му. Макар че, изглежда, се стараеше да го компенсира, когато сметнеше, че не могат да го чуят.

Нинив погледна Елейн, която леко поклати глава. Елейн бе готова да се примири с всичко, само и само да стане Айез Седай. А тя самата? Малка беше вероятността да повлияят на тези Айез Седай да подкрепят Ранд, след като бяха решили вместо това да се опитат да го контролират. Не малка, а направо никаква — по-добре бе да не се самозалъгва. И все пак… Все пак оставаше Церителството. Нищо за него нямаше да може да научи в Кайриен, но тук… Само на десетина крачки от нея Терва Марезис, тънка Жълта с дълъг нос, методично пишеше нещо. Един плешив Стражник с гъста черна брада разговаряше с Нисао Дачен до вратата, с една глава и рамене над нея, въпреки че беше със среден ръст, докато Дагдара Финчи, едра колкото всеки мъж в помещението и по-висока от повечето, говореше назидателно на група новачки пред една от незапалените камини и енергично ги отпращаше една по една по задачи. Нисао и Дагдара също бяха от Жълтата Аджа; за Дагдара, чиято побеляла коса беше белег за значителна възраст дори за една Айез Седай, се говореше, че знае повече за Церителството от всяка друга. Нинив едва ли щеше да е в състояние да направи нещо полезно, ако наистина отидеше при Ранд. Само щеше да го гледа безпомощно как полудява. Но ако напреднеше с Церителството, може би щеше да намери начин да го предпази от тази лудост. Твърде много неща имаше, които Айез Седай бяха склонни да отхвърлят като невъзможни, за да се примири с това.

Всичко това мина набързо през главата й, докато погледне Елсин, след което отново се обърна към мъжете.

— Ние ще останем тук. Юно, ако ти и останалите искате да отидете при Ранд, свободни сте да го направите, доколкото зависи от мен. Боя се, че вече не разполагам с пари, за да ви помогна. — Златото, което Айез Седай бяха прибрали, беше необходимо, точно както им бяха обяснили, но тя не можа да се сдържи да не трепне при вида на няколкото жалки сребърника, останали в кесията й. Тези мъже я бяха последвали — както и Елейн, разбира се — съвсем ненужно, но това не намаляваше отговорността й към тях. Бяха запазили верността си към Ранд и нямаха никаква причина да се замесват в борбата за Бялата кула. Тя погледна позлатеното ковчеже и добави с неохота: — Но имам някои неща, които можете да продадете по пътя.

— Ти също трябва да заминеш, Том — каза Елейн. — И ти, Джюйлин. Няма смисъл да оставате. Ние вече нямаме нужда от вас, но Ранд ще има. — Тя се опита да пъхне своята кутия с накити в ръцете на Том, но той отказа да я вземе.

Тримата мъже си размениха обичайните раздразнени погледи, като Юно стигна дотам, че завъртя здравото си око. На Нинив й се стори, че чу Джюйлин да мърмори нещо под нос за това, че им бил казвал, че жените ще се заинатят.

— Може би след няколко дни — каза Том.

— Да — съгласи се Джюйлин. — След ден-два.

Юно кимна.

— И аз бих си отдъхнал малко, щом ще трябва да бягам от Стражници през половината път до Кайриен.

Нинив ги изгледа с възможно най-убийствения поглед и подръпна плитката си. Елейн си беше вдигнала брадичката толкова високо, че повече не можеше, а сините й очи можеха да натрошат и лед. Том и останалите със сигурност вече трябваше да познават тези признаци: глупостите им нямаше да минат.

— Ако си въобразявате, че все още изпълнявате заповедите на Ранд ал-Тор да се грижите за нас… — започна Елейн със смразяващ тон, а в същото време Нинив каза разгорещено:

— Обещахте ми да правите това, което ви се каже, и настоявам да видя, че…

— Нищо подобно — намеси се Том, погалвайки кичур от косата на Елейн с чворестия си пръст. — Изобщо няма такова нещо. Не може ли един окуцял старец все пак да си отдъхне малко?

— Да ви кажа честно — добави Джюйлин, — ще остана само защото Том ми дължи малко пари. От зарове.

— Да не мислите, че да се откраднат двадесет коня от Стражници е като да паднеш от леглото? — изръмжа Юно. Като че ли беше забравил, че преди малко предлагаше точно това.

Елейн ги зяпна, изгубила дар слово, а на Нинив също й беше трудно да си го намери. Колко ниско бяха паднали. Трима мъже, а дори един крак не се помръдна от притеснение. Бедата беше в това, че се чувстваше раздвоена. Беше решила на всяка цена да ги отпрати. Наистина го беше решила, и не защото не искаше да я видят как прикляка и подтичва наляво-надясно. Съвсем не беше за това. Но от друга страна, след като почти нищо в Салидар не се оказа така, както беше очаквала, длъжна беше да си признае, макар и много неохотно, че щеше да й бъде някак… утешително… да знае, че двете с Елейн разполагат не само с Биргит, а и с други, на които да разчитат. Не че щеше да приеме предложението да се спасят, разбира се, ако така можеше да се нарече — при каквито и да е обстоятелства. Но тяхното присъствие просто щеше да бъде… утешително. Естествено, че в никой случай нямаше да го издаде пред тях. Нямаше да го направи, защото те щяха да заминат, каквото и да приказваха. Ранд можеше да измисли нещо полезно за тях, докато тук най-вероятно щяха само да се пречкат. Освен ако…

Грубата дъсчена врата се отвори рязко и от нея изскочи Сюан, последвана от Леане. Двете се изгледаха хладно, след което Леане изсумтя и се плъзна встрани, полюшвайки смайващо бедра покрай Крой и Авар по коридора, водещ към кухнята. Но посред цялата тази леденост между двете, точно пред нея, имаше един кратък миг на съвсем леко, едва забележимо намигване, което тя за малко щеше да пропусне.

Сюан се извърна към нея, след което внезапно се закова на място и лицето й се изопна. Още някой се беше присъединил към групичката.

Гарет Брин, в очуканата си ризница върху бозавата кафява камизола, затъкнал ръкавиците със стоманен гръб в колана на меча си, излъчваше власт. Почти бялата му коса и обруленото лице му придаваха вид на мъж, видял всичко на този свят и удържал на всичко — мъж, който може да издържи всичко.

Елейн се усмихна и му кимна любезно. Блед отклик на удивения поглед на влизане в Салидар, когато го видя на улицата.

— Не бих казала, че се радвам особено да ви видя тук, лорд Гарет. Чух, че е имало някакви неприятности между вас и майка ми, но съм сигурна, че ще се изгладят. Знаете, че майка ми понякога е избухлива. Тя ще се успокои и ще ви помоли да заемете мястото си в Кемлин, можете да сте сигурен в това.

— Стореното сторено, Елейн. — Без да обръща внимание на учудването й — Нинив се съмняваше, че някой друг, който знае ранга на Елейн, може да си позволи да бъде толкова кратък с нея — той се обърна към Юно. — Помислихте ли над това, което казах? Шиенарците са най-добрата тежка конница в света, а разполагам с момци, съвсем подходящи за едно добро обучение.

Юно се намръщи — окото му пробяга към Елейн и Нинив, после бавно кимна.

— По-добра работа нямам. Ще питам останалите.

Брин го потупа по рамото.

— Много добре. А вие, Том Мерилин? — При появата му Тим се беше полуизвърнал, дърпаше мустаци и гледаше в пода, сякаш искаше да си скрие лицето. Сега обаче посрещна погледа на Брин също толкова предизвикателно. — Познавах някога един с име като вашето — каза Брин. — Много опитен играч в една определена игра.

— Аз някога познавах един, които много приличаше на вас — отвърна Том. — Много се мъчеше да ме окове във вериги. Мисля, че ако беше успял да ме хване, нямаше да се поколебае да ми отреже главата.

— Отдавна ще да е било, нали? Странни неща вършат понякога мъжете, особено заради жени. — Брин хвърли поглед към Сюан и поклати глава. — Бихте ли дошли с мен за една игра на камъчета, господин Мерилин? Понякога ми се дощява да срещна човек, който познава много добре играта, така, както се играе в по-висшите кръгове.

Рунтавите бели вежди на Том се смъкнали почти като на Юно, но той не отмести очи от Брин.

— Може и да изиграя една-две игри — отвърна след дълго мълчание той, — след като разбера какви са залозите. Както навярно разбирате, нямам намерение да прекарам цял живот в игра на камъчета с вас. А и не обичам вече да се задържам твърде дълго на едно място. Петите ме засърбяват.

— Стига да не ви засърбят по средата на някоя съдбоносна игра — каза Брин сухо. — Двамата, елате с мен. И не очаквайте да спите много. Всичко тук триона да се свърши вчера, освен онова, което е трябвало да се свърши преди седмица. — Той отново замълча и погледна Сюан. — Ризите, които ми върнаха днес, изобщо не са чисти. — След което поведе Том и Юно нанякъде, а Сюан го нагледа свирепо в гръб, след което отмести погледа си към Мин. Мин отвърна с гримаса и забърза където се беше скрила Леане.

Последната размяна на реплики Нинив изобщо не разбра — както и нахалството на тези мъже, които се въобразяваха, че могат да си говорят, без тя да разбира почти нищо.

— Добре че няма нужда от ловец на крадци — каза Джюйлин и изгледа Сюан накриво и с явно притеснение. Още не се беше отърсил от смайването, когато бе чул името й. Нинив не беше сигурна дали е схванал, че е усмирена и не е повече Амирлински трон. — Така ще мога да си седя тук и да си говоря с този и онзи. Доста хора забелязах тук, които биха си развързали езиците след някоя халба ейл.

— Той всъщност не ме и забеляза дори — отрони невярващо Елейн. — Все ми е едно какви са неприятностите между него и майка ми, но той просто няма право… Нищо, с лорд Гарет Брин ще се заема по-късно. Трябва да поговоря с Мин, Нинив. — И тръгна към кухнята.

Нинив понечи да я последва — Мин можеше да й даде няколко ясни отговора, — но Сюан я стисна за ръката с желязна хватка.

Онази Сюан Санче, която само допреди малко беше склонила глава пред шестте Айез Седай, вече я нямаше. Никой тук не носеше шала. Тя не повиши глас — нямаше нужда — но така изгледа Джюйлин, че той подскочи.

— Внимавай какви въпроси ще задаваш, хващачо на крадци, че да не се намериш изкормен за продан. — Студените сини очи се извърнаха към Биргит и Мариган. Мариган сви устни, сякаш беше вкусила нещо много кисело, и дори Биргит примигна. — А вие двете намерете Посветената Теодрин и я помолете да ви намери място за спане. Тези деца, струва ми се, отдавна трябва да са в леглото. Е? Размърдайте се де! — Преди да са направили и една стъпка — а Биргит се раздвижи не по-бавно от Мариган, че дори и по-бързо — тя се нахвърли на Нинив. — Към теб имам въпроси. Казано ти беше да сътрудничиш и те съветвам да го направиш, ако знаеш кое е добре за теб.

Все едно че я беше помела вихрушка. Преди Нинив да се усети, Сюан вече я тикаше по едни паянтови стълби със скован от груби дъски парапет, после я подкара по коридор с груб дъсчен под и я натика в една стаичка с две тесни легла, вградени в едната стена едно над друго. Сюан зае единствения стол и и даде знак да седне на долното легло. Нинив предпочете да остане права, ако не за друго, само за да покаже, че няма да търпи да я бутат. В стаичката нямаше почти нищо друго. Умивалник с парче тухла, подпряло единия крак, очукана кана и леген. Няколко рокли, висящи на окачалките зад вратата, и нещо като голям денк, напъхан в единия ъгъл. Тя самата бе паднала много ниско за един ден, но Сюан беше паднала много повече, отколкото можеше да си представи. Нищо че очите й си бяха останали същите.

Сюан изсумтя.

— Какво пък, тъкмо ще ти отива, момиченце. Пръстена. Той няма нужда от преливане, така ли?

— Не. Чу, като го казах на Шериам…

— И може да го използва всеки? Жена, която не може да прелива? Мъж?

— Сигурно и мъж. — Тер-ангреалите, които не изискваха привличането на Силата, обикновено действаха и за мъже, и за жени. — Но всяка жена — да, определено.

— Тогава ще ме научиш да го използвам.

Нинив повдигна вежда. Това можеше да се окаже лост да постигне каквото искаше. Ако не, имаше си още един. Може би.

— Те знаят ли за това? Стана дума само на тях да покажем как действа. Ти не беше спомената.

— Не знаят. — Сюан изобщо не изглеждаше разколебана. Дори се усмихна, при това доста нелюбезно. — Няма и да узнаят. Иначе ще научат, че двете с Елейн сте се представяли като пълни сестри, след като напуснахте Тар Валон. Моарейн може и да е оставила на Егвийн да й се размине — ако и тя не се е опитала, значи не мога да различа разсъхнат чвор от избил чеп — но Шериам, Карлиня… Ще ви накарат да се замятате като змиорка, хвърляща хайвера си, докато свършат. Много преди това.

— Това е тъпо, Нинив се усети, че е седнала на ръба на леглото. Не помнеше да е сядала. Том и Джюйлин щяха да си държат езиците. Никой друг не знаеше. Трябваше да предупреди Елейн. — Изобщо не сме правили такова нещо.

— Недей да ме лъжеш, момиче. Очите ти го издават. Стомахът ти се преобръща, нали?

Обръщаше се, и още как.

— Разбира се, че не. Ако реша да те науча на нещо, то ще е защото сама го искам. — Нямаше да се остави тази жена да я заплашва. И последната следа от съжаление се стопи. — Ако го направя, ще поискам нещо в замяна. Да проуча теб и Леане. Искам да разбера дали усмиряването може да бъде Изцерено.

— Не може — отвърна троснато Сюан. — Сега…

— Всичко освен смъртта би трябвало да може.

— „Би трябвало“ не означава „може“, момиче. На двете ни с Леане се обеща да бъдем оставени на мира. Поговори с Фаолайн или Емара, ако искаш да разбереш какво ги чака тези, които се опитат да ни изтезават. Те не бяха нито първите, нито най-лошите, но най-много ревяха.

Другият й лост. Паниката го беше заличила от главата й. Ако съществуваше. Малка проба.

— А какво би казала Шериам, ако разбере, че вие двете с Леане изобщо не сте готови да си заскубете косите една на друга? — Сюан я погледна. — Смятат, че са ви дресирали, нали? Колкото повече удряш някого, който не може да ти го върне, толкова повече вярват, че е дресиран, щом скача да се подчини всеки път, когато някоя Айез Седай се окашля. С мъничко раболепие сте ги накарали да забравят, че двете сте работили години наред ръка за ръка, нали? Или успяхте да ги убедите, че усмиряването е променило всичко у вас, не само лицата ви? Когато разберат, че сте заговорничели зад гърба им, че сте ги подвеждали, ще се загърчите по-силно и от змиорка. — Дори не мигна. Сюан нямаше току-така да си изтърве нервите и да се издаде. Но все пак в краткия поглед имаше нещо, Нинив беше сигурна. — Искам да те изуча — а също и Леане, — когато пожелая. И Логаин също. — Навярно и от него щеше да разбере нещо. Мъжете бяха различни; щеше да е все едно да погледнеш на една задача под друг ъгъл. Не че щеше да го Изцери, дори да разбереше как. Преливането на Ранд беше необходимо. Но не смяташе да пусне на воля по широкия свят още един мъж, който владее Силата. — Ако не, можеш да забравиш за пръстена и за Тел-айеран-риод. — Какво ли целеше Сюан с това? Вероятно нещо, което поне донякъде да напомня това да си Айез Седай. Нинив отново потисна внезапно избликналото съжаление към Сюан. — А ако ти хрумне да ни обвиниш с Елейн, че сме се представяли за Айез Седай, няма да имам друг избор, освен да им кажа за теб и Леане. На двете с Елейн може и да ни стане неприятно, докато се разбере истината, но тя ще се разбере, и тогава ще заплачеш колкото Фаолайн и Емара, взети заедно.

Мълчанието се проточи. Как успяваше тази жена да изглежда толкова спокойна? Нинив винаги беше смятала, че това е нещо присъщо на Айез Седай. Устните й пресъхнаха — за разлика от всичко друго по тялото й. Ако грешеше, или ако Сюан решеше да я подложи на изпитание, ясно беше коя ще спечели.

Най-сетне Сюан промълви:

— Надявам се, че Моарейн е успяла да направи гръбнака на Егвийн по-гъвкав. — Нинив не я разбра добре, но не й остана време да се замисли. В следващия миг другата жена се наведе и протегна ръка. — Ти ще пазиш нашите тайни, а аз — вашите. Научи ме да използвам пръстена и ще можеш да изучаваш усмиряването и опитомяването колкото ти душа иска.

Нинив с мъка успя да сдържи въздишката си на облекчение и стисна протегнатата й ръка. Беше успяла. За първи път от сякаш цяла вечност някой се беше опитал да й се наложи и не бе успял. Почувства се почти готова да се изправи срещу Могедиен. Почти.

 

 

Елейн застигна Мин при задната врата на хана и закрачи редом с нея. Мин беше помъкнала под мишница две-три ризи. Слънцето клечеше ниско над дърветата и на гаснещата светлина дворът пред конюшнята изглеждаше като току-що преоран. Каменната конюшня със сламен покрив беше без врати и вътре се виждаха мъже, шетащи около пълните ясли. За нейна изненада, Леане говореше с някакъв едър мъж, застанал на ръба на просналата се от конюшнята сянка. Грубо облечен, той напомняше на ковач или уличен побойник. Изненадващото беше, че Леане бе застанала много близо до него и го гледаше унесено в очите. След което буквално го потупа по бузата, фръцна се и бързо закрачи обратно към хана. Едрият мъж зарея поглед след нея, след което се обърна и се стопи в сенките.

— Изобщо не ме питай какво прави тя — каза Мин. — Странни хора идват при Сюан и нея, а с някои от мъжете тя просто… Е, сама го видя.

На Елейн всъщност й беше все едно какво прави Леане. Но след като най-после беше хванала Мин насаме, не знаеше как да я запита точно това, което искаше.

— А ти какво правиш?

— Пера — измърмори Мин и оправи раздразнено полите си. — Не мога да ти опиша колко ми е приятно да гледам как Сюан трепери като мишка. Не знае дали орелът ще я изяде, или ще си поиграе с нея, но има същия избор, който винаги е оставяла на другите. Тоест никакъв!

Елейн усили крачка, за да не изостане, докато пресичаха двора. Каквото и да означаваха думите на Мин, не й отваряха повод да я попита за главното.

— Ти знаеше ли какво щеше да ни предложи Том? Ние оставаме.

— Казах им, че ще останете. Не е видение. — Стъпките на Мин отново се забавиха, когато закрачиха между конюшнята и каменната стена, по сенчестата пътека между трънак и утъпкана трева. — Просто не можех да допусна, че ще се откажеш от възможността отново да се учиш. Ти винаги си била настървена, Нинив също, въпреки че няма да си го признае. Бих искала да греша. Бих тръгнала с вас. Най-малкото бих… — Тя промърмори нещо много сърдито и много тихо. — Тези трите, които доведохте с вас, носят беда, и това е видение.

Ето я. Цепнатината, която й трябваше. Но вместо да попита това, което искаше, тя каза:

— Имаш предвид Мариган, Никола и Арейна? Че каква беда може да носят те? — Само една глупачка можеше да пренебрегне това, което виждаше Мин.

— Не знам точно. Само мернах някаква аура, и то с крайчеца на окото си. Не и когато ги погледнах направо, а само тогава мога да съм сигурна. Малцина имат аури непрекъснато, нали разбираш. Неприятност. Може би ще се разприказват за нещо. Имате ли нещо, за което не бихте искали Айез Седай да разберат?

— Разбира се, че не — отвърна бодро Елейн. Мин я изгледа накриво и тя добави: — Е, не и нещо, което не е трябвало да правим. Те все едно не биха могли да го научат. — Това обаче не я водеше натам, накъдето искаше да тръгне. Тя вдиша дълбоко и прескочи трапа. — Мин, ти имаше едно видение за Ранд и мен, нали? — Продължи още две крачки преди да усети, че другата жена се е спряла.

— Да. — Каза го предпазливо.

— Видяла си, че двамата ще се влюбим.

— Не точно. Видях, че ти ще се влюбиш в него. Не знам какво той изпитва към теб, знам само, че по някакъв начин е свързан с теб.

Елейн стисна устни. Беше очаквала нещо подобно, но не й се искаше да го чуе. „BUK «Желая» и «искам» тласкат петите, но «е» прави пътя по-гладък.“ Така казваше Лини. Човек трябва да се оправи с нещата такива, каквито са, а не каквито му се иска да са.

— И освен това видя, че ще има и някоя друга. Някоя, с която ще трябва да… да го споделя.

— Две — отвърна дрезгаво Мин. — Две други. И… И аз съм едната.

Тъкмо отворила уста за следващия въпрос, за миг Елейн само я зяпна.

— Ти? — отрони тя най-сетне.

Мин настръхна.

— Да, аз! Нима смяташ, че не мога и аз да се влюбя? Не го исках, но стана, и това е. — Тя закрачи по пътеката покрай Елейн и този път Елейн едва успя да я настигне.

Това определено обясняваше някои неща. Нервността, с която Мин отбягваше да говори за това. Шевиците по реверите й. И освен ако не си го въобразяваше, Мин си беше сложила и руж на бузите. „Какво изпитвам към нея?“ — зачуди се тя. Не можеше да реши.

— Коя е третата? — попита кротко Елейн.

— Не знам — изломоти Мин. — Знам само, че е доста сприхава. Не е Нинив, слава на Светлината. — Тя плахо се засмя. — Не мисля, че бих го преживяла. — Отново погледна колебливо към Елейн. — Какво значение има това между теб и мен? Аз те харесвам. Никога не съм имала сестра, но понякога ми се струва, все едно че си ми… Искам да съм твоя приятелка, Елейн, и нищо няма да ми попречи да те харесвам, каквото и да се случи, но не мога да престана да го обичам.

— Не ми харесва много идеята да го споделям с друга — отвърна вкочанено Елейн. Слабо казано.

— На мен също. Само че… Елейн, срам ме е да го кажа, но ще се помъча да си го спечеля, каквото и да се наложи да направя за това. Не че двете имаме голям избор. Светлина, та той обърка целия ми живот. Светлина, като си помисля само как ме побърка. — Мин го каза така, сякаш не знаеше да се смее ли, или да плаче.

Елейн бавно издиша. Не, не беше виновна Мин. По-добре ли щеше да не е Мин, а някоя друга, да речем Берелайн, или някоя, която нямаше да може да понесе?

— Тавирен — каза тя. — Завлича света около себе си. Ние сме само едни трески, завлечени от въртопа. Но май си спомням, че ти, аз и Егвийн се уверявахме, че никога няма да позволим един мъж да развали приятелството ни. Все някак ще го измислим, Мин. А когато разберем коя е третата… Е, и с това все някак ще се оправим. — „Трета?“ Възможно ли беше тя да е Берелайн? „О, кръв и пепел!“

— Все някак — отвърна Мин унесено. — Между другото, тук двете сме хлътнали в капан. Знам, че има друга, знам, че нищо не мога да направя срещу това, но достатъчно трудно ми беше да го споделя с теб, а… не всички кайриенски жени са като Моарейн. Веднъж срещнах една кайриенска благородничка в Бейрлон. Пред нея Моарейн щеше да прилича на Леане, но понякога подхвърляше едни неща, едни такива намеци… А аурите! Не мисля, че който и да е мъж в целия град би бил в безопасност насаме с нея, освен ако не е грозен, куц, и най-добре — мъртъв.

Елейн изсумтя, но все пак успя да каже:

— Ти за това не се безпокой. Имаме си още една сестра, двете, дето не я познаваш още. Авиенда държи Ранд под око, а освен това той и десет крачки не може да пристъпи без айилските Деви на копието. — Кайриенка? Берелайн поне я беше виждала, знаеше нещо за нея. Не. Нямаше да трепери за това като някоя безмозъчна хлапачка. Една жена се оправя със света такъв, какъвто е, и гледа най-добре да се възползва от него. Коя ли е тя все пак?

Бяха излезли на един открит двор, осеян с изстинала пепел. Огромни котли, повечето проядени от ръжда, стояха подредени около кръглата каменна стена, съборена на места от израснали в нея дървета. Въпреки плътните сенки, покриващи двора, два кипящи котела все още клечаха върху огнищата, и три новачки с плувнали в пот коси и в бели, загърнати над коленете поли, биеха усърдно с широки бухалки в широките корита, пълни със сапунена пяна.

Елейн хвърли поглед към ризите под мишницата на Мин и прегърна сайдар.

— Нека да ти помогна с това. — Преливането, за да свършиш определената ти шетня, беше забранено — физическото усилие изгражда характера, така казваха — но в случая не беше същото. Ако поразвъртеше ризите във водата достатъчно енергично, нямаше да се налага да си мокрят ръцете. — Кажи ми всичко. Наистина ли Сюан и Леане са се променили толкова, колкото изглежда? Как се добрахте дотук? Логаин наистина ли е тук? И защо трябва да переш нечии мъжки ризи? Всичко ми разкажи.

Мин се засмя, явно доволна от смяната на темата.

— „Всичко“ ще отнеме цяла седмица. Но ще се опитам. Първо помогнах на Сюан и Леане да се измъкнат от тъмницата, в която Елайда ги беше натикала, а след това…

Докато я слушаше и възкликваше удивено, Елейн преля Въздух, за да повдигне един от кипналите котли високо над пламъците. Почти не забеляза смаяните погледи на новачките; вече бе свикнала със своята сила и рядко се сещаше, че без да се замисля, прави неща, на които бяха способни и малко от пълноправните Айез Седай. Коя все пак беше третата жена? Авиенда трябваше здраво да го държи под око, иначе…