Робърт Джордан
Небесният огън (49)

Глава 48
Сбогувания

Нинив се прибра във фургона и се преоблече в прилична рокля. Малко мърмореше, че се наложи да се разкопчае съвсем сама и после пак да се закопчае. Чисто сивата вълна, фино тъкана и без почти никаква украса, щеше да мине почти навсякъде, без да предизвика коментари, но в нея определено й беше по-топло. Въпреки това се чувстваше добре, че отново е прилично облечена. И някак непривично, сякаш си беше навлякла твърде много дрехи. Сигурно беше заради жегата.

Тя бързо коленичи пред тухлената печица с тънкия кюнец и отвори желязната вратичка, зад която се криеха ценностите им.

Прибра усукания каменен пръстен в кесийката до тежкия пръстен печат на Лан и своя с Великата змия. Малкото позлатено ковчеже, съдържащо скъпоценните камъни, които й беше дала Аматера, си намери място в кожената торба с пликчетата билки, прибрани от Ронде Макура в Мардецин, заедно с малкото хаванче и чуканчето, с които ги приготвяше; тя ги опипа колкото да си припомни какво съдържаха — от церовно биле до отвратителния корен от вилняк. Пълномощните писма също бяха прибрани, както и три от шестте кесии, вече не толкова дебели, колкото бяха в началото, заради плащанията им за пътуването на менажерията до Геалдан. Лука можеше и да не се интересува вече от стоте златни марки, но си беше взимал парите за разходи без никакви угризения. Едно от писмата, даващо право на приносителката да получи колкото си поиска от името на Амирлинския трон, отиде при пръстените. Нищо повече от смътни слухове за някакви бъркотии в Тар Валон не беше достигнало в Самара и сигурно щеше да се намери начин да го използва, въпреки че беше с подписа на Сюан Санче. Тъмната дървена кутия тя остави на мястото й заедно с другите три празни кесии и грубата ютена торба с ай-дам — това нямаше никакво желание да докосва, — както и сребърната стрела, която Елейн беше намерила в нощта след убийствената среща с Могедиен.

За миг се загледа намръщено в стрелата и се замисли за Могедиен. Наистина щеше да е най-добре да направи каквото може, за да я избегне. Така си беше. „Но аз я надвих веднъж!“ Но втория път я бяха провесили като наденица за сушене в кухнята. Ако не беше Биргит… „Тя сама си го е избрала.“ Жената го беше казала и така си беше. „Можех отново да я надвия. Можех. Но се провалих…“ И щом се беше провалила…

Просто се опитваше да избегне мисълта за изтърканата кожена кесийка, натикана най-отзад, и го знаеше, но въпреки това нямаше и един косъм разлика между отвращението, което изпитваше при вида й, и при мисълта за Могедиен. Тя вдиша дълбоко и с треперещи пръсти бръкна и я издърпа за връзките. Не можеше да не я прибере. Злото като че ли обля ръката й, по-силно от всякога, сякаш Тъмния наистина напираше да се измъкне през печата от куендияр, който се криеше вътре. По-добре беше цял ден да се измъчва с мисли как бе станало така, че се остави Могедиен да я надвие. Цял свят разлика имаше между мисълта и реалността. Трябваше да е само въображение — това не беше го изпитала в Танчико, — но и съжали, че не може да позволи на Елейн да носи и това. Или да го остави тук.

„Престани да се правиш на глупачка! — смъмри се тя. — То държи запечатан затвора на Тъмния. Оставила си се фантазиите ти да се развихрят.“ Въпреки това го пусна като умряла отпреди цяла седмица мишка върху червената рокля, приготвена от Лука, и припряно го уви в нея. Коприненият пакет пъхна в големия вързоп дрехи, които реши да си вземе, загърнат в доброто й старо сиво пътно наметало. Няколкото пръста разстояние се оказаха достатъчни, за да заглъхне усещането за мрачна прокоба, но въпреки това й се прииска да си умие ръката. Защо не можеше просто да не знае, че е вътре? Наистина беше оглупяла. Ако разбереше, Елейн сигурно щеше да й се присмее, както и Биргит. И с право.

Всъщност дрехите, които искаше да задържи, образуваха два пакета и тя съжаляваше за всяко парцалче, което се налагаше да остави. Дори за синята коприна с дълбокото деколте. Не че щеше да поиска някога отново да облече такова нещо — колкото до пакета с червената рокля, нямаше и да го пипне, докато не го връчеше на Айез Седай в Салидар — но не можеше да се сдържи да не пресмята цената на изоставените дрехи, коне и фургони, откакто напуснаха Танчико. Както и на каретата, и на буретата с боя. Дори Елейн щеше да настръхне, ако си го помислеше. Младата жена, изглежда, си въобразяваше, че винаги ще се намерят пари, когато бръкне в кесията.

Още не беше привършила с втория вързоп, когато Елейн се върна и мълчаливо се преоблече в синя копринена рокля. Мълчаливо, ако се изключеше мърморенето, когато й се наложи да си извие ръцете, за да се закопчае на гърба. Нинив щеше да й помогне, ако я беше помолила, но понеже не я помоли, само я огледа за синини, докато се преобличаше. Струваше й се, че само няколко минути преди Елейн да влезе беше чула писък, и ако двете с Биргит бяха стигнали до размяна на юмруци… Не беше сигурна дали е доволна от това, че не видя синини. На кораба щеше да е по своему също толкова тясно, колкото в този фургон, и никак нямаше да е приятно, ако двете жени се хванеха за гърлата. Но пък, от друга страна, това можеше и да им помогне да поукротят зверския си нрав.

Елейн не каза нито дума, докато си стягаше багажа, дори когато Нинив я попита, съвсем дружелюбно между другото, защо подскача, сякаш е седнала на сух бодил. Това доведе само до вдигане на брадичка и леден поглед, като че ли момиченцето вече се намираше на майчиния си трон.

Понякога Елейн можеше да е повече от мълчалива и с мълчанието си да казва повече, отколкото с думи. Когато намери трите оставени кесии, спря и ги погледна, и температурата във фургона се понижи значително, макар че кесиите си бяха нейният дял. На Нинив й беше омръзнало да роптае с колко широки пръсти прахосва парите — нека да види сега как са изтекли и да разбере, че може изобщо да останат без пукнат петак. Но когато Елейн разбра, че го няма и пръстена и че тъмната кутия си е на мястото…

Елейн надигна кутийката, отвори капака и присви устни — вътре бяха другите два тер-ангреала, които бяха носили със себе си през целия път от Тийр. Малък железен диск с врязана от двете му страни плътна спирала и тясна плочка, на пръв поглед като че ли изрязана от кехлибар, но всъщност по-твърда от стомана и със странно как врязан в нея релеф на спяща жена. И двата можеха да се използват за проникване в Тел-айеран-риод, макар и не толкова леко и сигурно, колкото с пръстена; за да бъде използван един от тях, трябваше да се прелее Дух, единствената от Петте сили, която можеше да се привлича насън. От страна на Нинив беше съвсем редно да ги остави на Елейн, тъй като тя се беше погрижила за пръстена. Елейн затвори капака с трясък, изгледа я абсолютно безизразно и натика кутията в багажа си до сребърната стрела. Мълчанието й беше гръмотевично.

Елейн също приготви два вързопа, макар че нейните се оказаха по-големи. Не остави нищо освен панталонките и елечетата с пайети. Нинив се въздържа да й подхвърли, че ги подценява излишно — при това неспирно цупене трябваше да го направи, но виж, тя знаеше как се постига мир и съгласие. Ограничи се само с едно невинно изсумтяване, когато Елейн грижливо прибави ай-дам към вещите си, макар че по погледа, с който й отвърнаха, човек можеше да си помисли, че възраженията й отдавна са известни. Докато излязат от фургона, мълчанието между тях вече можеше да се начупи на блокчета, с които да си изстудиш виното.

Мъжете бяха готови. И не само това, ами си мърмореха и поглеждаха нетърпеливо към нея и Елейн. Изобщо не бяха прави. Галад и Юно нямаха нищо за приготвяне. Флейтата и лютнята на Том висяха на гърба му в кожените си калъфи заедно с един малък вързоп, а Джюйлин, окачил на колана си нащърбения мечотрошач и облегнат на тоягата си, носеше още по-малък, здраво стегнат вързоп. Мъжете охотно обличаха едни и същи дрехи, докато не изгният по кожата им.

Биргит естествено също беше готова, с лък в ръка, колчан на бедрото и увит в наметало вързоп в краката й, не по-малък от единия на Елейн. Нинив не можеше да не забележи, че Биргит е прибрала роклите на Лука в него, но това, което я сепна, беше сегашното й облекло. Раздвоените й поли напомняха досущ за торбестите панталони, с които се беше появявала в Тел-айеран-риод, само дето бяха с повече златно, отколкото жълто, и не бяха прибрани при глезените. Късото синьо сетре беше със същата кройка.

Загадката откъде са се появили тези дрехи се реши, когато Кларине дотича при тях и започна да се извинява колко много се била забавила, пъхайки във вързопа на Биргит още две сгънати поли и едно сетре. Остана при тях да им каже колко съжалявала, че напускат трупата им, и скоро се оказа, че не е единствената, готова да отдели няколко мига в суматохата около впрягането на конете и приготвянето на багажа. Алудра дойде да им пожелае с тарабонската си реч безопасно пътуване, все едно накъде ще тръгнат. И с още две кутии от нейните палниклечици. Нинив ги напъха с въздишка в торбата си. Беше настояла да оставят другите и Елейн ги беше прибрала в дъното на лавицата зад една торба с боб, когато реши, че Нинив не я гледа. Петра си предложи услугите да ги придружи до реката, като се правеше, че не забелязва загриженото мусене на жена си, както и братята Чавана, а също Кин и Бари, жонгльорите, макар че когато Нинив ги увери, че няма нужда, и Петра се намръщи, двамата едва прикриха облекчението си. Наложи се да го изговори бързо, защото Галад и останалите мъже изглеждаха склонни да приемат. За всеобща изненада дори Лателле се появи за малко и се заредиха едни думи на съжаление, усмивки и погледи, които подсказваха, че е готова и багажа да им занесе до реката, стига да не се връщат повече. Нинив се изненада, че Церандин не дойде, въпреки че това донякъде я зарадва. Елейн може би се беше справила славно с проблема на тази жена, но след онази случка, когато беше нападната, Нинив изпитваше известно напрежение, когато се озовеше в близост до нея, усилвано от това, че Церандин външно поне не показваше признаци за нещо подобно.

Самият Лука пристъпи при тях последен, напъха в ръцете на Нинив шепа спаружени от сушата диви цветя — Светлината само знаеше къде ги бе намерил — и забълва уверения в невехнеща любов, пищни възхвали на красотата й и патетични клетви, че ще я намери отново, та ако ще да му се наложи да преброди и най-затънтените кътчета по света. Не беше сигурна кое от всички тия неща накара бузите й да пламнат, но смразяващият й поглед изтри широката усмивка на лицето на Джюйлин и изумлението на това на Юно. Каквото и да си бяха помислили Том и Галад, проявиха достатъчно благоразумие да запазят физиономиите си гладки. Към Биргит или Елейн тя не посмя да погледне.

Най-лошото беше, че трябваше да стои и да слуша, с повехналите цветчета, клюмнали в ръката й, и все по-изчервяващо се лице. Ако се опиташе да го разкара, най-вероятно щеше да го подтикне към още по-себеотдайни усилия. Направо въздъхна с облекчение, когато видиотеният мъж най-после се изниза с поклон, замитайки пищно наметалото си.

Стиснала цветчетата, тя закрачи пред останалите, тъй че да не й се налага да им гледа физиономиите, подбутвайки сърдито вързопите на мястото им, когато се смъкнеха, докато не се отдалечиха достатъчно от фургоните. Едва тогава захвърли съсухрените цветчета с такава ярост, че Раган и останалите одрипавели шиенарци, приклекнали на ливадата край пътя, се спогледаха озадачено. Всеки имаше на гърба си вързоп, увит в одеяло — малък, как иначе! — плюс дълъг меч, и всички се бяха отрупали с мехове, които щяха да им стигнат за седмици, и всеки трети мъкнеше котле или гърне. Чудесно. Ако ще се готвеше, да готвят! Без да ги изчака да решат дали е съвсем безопасно да се приближат до нея, тя закрачи сама по прашния път.

Източникът на гнева й беше Валан Лука — да я унизи по такъв начин! Трябваше да го халоса по главата, пък Тъмния да вземе всичко, което другите щяха да си помислят! — но крайната му цел беше Лан Мандрагоран. Лан никога не беше й подарявал цветя. Не че това беше толкова важно. Той беше изразявал чувствата си с думи по-дълбоки и по-сърдечни, отколкото Валан Лука изобщо можеше да си представи. Всичко, което беше казала на Лука, го мислеше най-сериозно, но ако Лан кажеше, че ще я отнесе, никакви заплахи нямаше да го спрат — и преливането нямаше да го спре, освен ако не го направиш преди да е обърнал мозъка и коленете ти на пача с целувките си. И все пак щеше да е мило, ако имаше и цветя. Във всеки случай много по-мило от всички обяснения колко невъзможна е любовта им. Мъже, с тяхната дума! Мъже, с тяхната чест! Женен бил за смъртта, така ли? Той, с неговата лична война със Сянката! Ще живее, ще се ожени за нея и ако си въобразява нещо друго, ще го научи тя! Трябваше само да оправи най-напред тази дреболия с обвързването му с Моарейн. Дощя й се да изпищи от безсилие.

Вече бе изминала стотина крачки по пътя, когато другите я настигнаха. Гледаха я накриво. Елейн само сумтеше шумно, мъчейки се да намести двата големи вързопа на гърба си — тя нали трябваше да си вземе всичко, — но Биргит крачеше леко и се правеше, че си мърмори под носа, но достатъчно ясно, за да се чуе, че става дума за жени, които са се разбързали като карпански девойчета, скачащи от речна скала. Нинив ги пренебрегна и двете.

Мъжете се пръснаха край тях, Галад в челото, с Том и Джюйлин от двете му страни, а шиенарците в дълъг низ на двата фланга, и зорките им очи следяха всеки посърнал храст и буца край пътя. Човек можеше да си помисли, че очакват от земята да изникне цяла армия; да си помисли, че тя и другите две жени са напълно безпомощни — особено когато шиенарците мълком последваха жеста на Юно и измъкнаха мечовете си. Ами че то жив човек не се виждаше наоколо; дори паянтовите селца изглеждаха изоставени. Мечът на Галад си остана в ножницата, но Джюйлин завъртя в ръце тоягата си вместо да я използва за подпиране, а ножовете на Том започнаха да изникват в ръцете му и да изчезват, като че ли го правеше несъзнателно. Дори Биргит постави стрела на тетивата. Нинив поклати глава. Една тълпа трябваше да е доста дръзка, за да се осмели да се появи пред очите на толкова настръхнала тумба.

А после наближиха Самара и тя взе да съжалява, че не бе приела предложението на Петра, на Чавана и на всички други, които бяха искали да ги придружат.

Портите зееха отворени и без охрана, а над сивите крепостни стени се издигаха шест черни стълба. Улиците бяха замрели. Строшено стъкло от счупени прозорци скърцаше под стъпалата им. Това беше единственият звук, ако се изключеше далечното бръмчене, като че ли от огромни ята оси, пръснати из целия град. Останки от счупени мебели и дрипи покриваха каменните улици и се търкаляха калаени съдове, глинени делви и какви ли не вещи, измъкнати от дюкяни и къщи, било от плячкаджии, или от хора, побягнали незнайно накъде.

Унищожено беше не само имущество. На едно място през разтворен прозорец наполовина беше провиснал труп, облечен във фини копринени дрехи, отпуснат и неподвижен; на друго окаяник в дрипи се люлееше, обесен на стряхата на една ковачница. В страничните улички също имаше захвърлени вързопи стари дрехи, които едва ли бяха това, на което приличаха.

Понякога гневното бръмчене се усилваше и се превръщаше в нечленоразделен гърлен рев на ярост, който като че ли идеше от не повече от една улица оттатък, а друг път заглъхваше в глух ропот; но когато дойде бедата, тя връхлетя отведнъж и тихо. Масата от мъже изскочи от следващия ъгъл, като глутница вълци, изпълнила улицата от край до край, тиха, ако се изключеше тропотът на ботуши. Видът на Нинив и останалите подейства като факла, хвърлена в купа сено. Колебание нямаше — като един, те се хвърлиха напред, ревящи и побеснели, размахали вили и мечове, брадви и криваци, всичко, което можеше да се хване в ръце и да стане на оръжие.

Нинив все още бе запазила достатъчно гняв, за да прегърне сайдар, и тя го направи, без да мисли, още преди да мерне сиянието, бликнало от Елейн. Имаше дузина начини да спре сама тази тълпа и още дузина да я унищожи, ако я приближеше още малко. Ако не съществуваше рискът с Могедиен. Не беше сигурна дали същата мисъл задържа Елейн. Съзнаваше само, че се е вкопчила в гнева си, както и във Верния извор с еднаква страст и това, което я усилваше, бе повече Могедиен, отколкото връхлитащата сган. Вкопчи се в тях, разбирайки, че няма да се осмели да стори нищо. Почти съжали, че не може да прекъсне потоците, заплетени от Елейн. Трябваше да има и друга възможност.

Някакъв мъж — висок тип в опърпано червено палто, което трябваше да е принадлежало на друг, ако се съдеше по пищното зелено-златисто везмо, изскочи бежешком с дългите си крака пред останалите, размахал над главата си секира. Стрелата на Биргит го прониза в едното око и той се просна на каменните плочи и другите го затъпкаха с изкривени лица и безсловесни крясъци. Нищо нямаше да ги спре. С вой, изпълнен с гняв и не по-малко с ужас, Нинив измъкна ножа от колана си и в същото време посегна да прелее.

Като вълна, връхлетяла канари, нападът се скърши пред шиенарската стомана. Мъжете с дългите перчеми, не по-малко дрипави от онези, с които се биеха, заразмахваха дългите си мечове и щурмът замря пред тънката им линия. Мъжете падаха, зовейки пророка, и нови връхлитаха през тях. Джюйлин, глупакът му с глупак, също бе в тази редица, със смачканата шапка, кацнала на черното му теме, и тънката му тояга се въртеше като вихрушка, помиташе мушкащи вили, кършеше ръце и чупеше черепи. Том се трудеше зад първата линия — куцаше здраво и налиташе срещу всеки, който успееше да я пробие — само с две ками в ръцете, но дори мечоносци гинеха под остриетата им. Сбръчканото лице на веселчуна беше помръкнало, но когато един дебелак в кожен елек едва не досегна Елейн с вилата си, Том изръмжа зверски и почти му сряза главата, промушвайки гърлото му. А сред всичко това Биргит спокойно се местеше от място на място и всяка нейна стрела намираше нечие око.

И все пак, ако те задържаха тълпата, този, който проби, беше Галад. Той посрещна бесния им щурм все едно, че очакваше поредния танц на бал, скръстил ръце и безразличен, без дори да си направи труда да оголи меча си преди почти да се стоварят върху него. И тогава наистина затанцува, а цялата му грациозност в миг се превърна в плавна смърт. Той сечеше пътека към ядрото им, чиста просека, широка колкото обхвата на меча му. Понякога по петима-шестима мъже се скупчваха около него, с мечове, секири и крака от столове вместо криваци, но само за кратък миг, докато намерят смъртта си. Накрая целият им гняв и цялата им жажда за кръв не можа да му устои. Тъкмо пред него побягнаха първите, хвърляйки оръжието си, и около него се раздвоиха. Когато изчезнаха натам, откъдето се бяха появили, той стоеше на двадесет крачки от останалите, сам сред мъртвите и стоновете на умиращите.

Нинив потръпна, когато той се наведе да отрие острието на меча си в палтото на един от труповете. Дори в този си жест беше изящен. Дори докато правеше това, беше красив. Стори й се, че всеки миг ще повърне.

Нямаше никаква представа колко време е минало. Част от шиенарците се подпираха на мечовете си задъхани. И поглеждаха към Галад много почтително. Том се беше присвил с една ръка опряна на коляното и се мъчеше да разкара Елейн с другата, обяснявайки й, че само иска да си поеме дъх. Минути. Час. Можеше да бъде и едното, и другото.

И за първи път, докато оглеждаше ранените мъже, нападали по каменната настилка, Нинив не изпита никакво желание да Цери. И никаква жалост. Недалеч бе паднала вила, захвърлена от някого. На единия й зъб беше набита отрязана мъжка глава, на другия — женска. Единственото, което изпитваше, беше гадост. И благодарност. Че женската глава не е нейната.

— Благодаря — каза тя високо, на никого и на всички. — Много благодаря. — Думите леко я подразниха: никак не обичаше да изказва признания за нещо, което не бе могла да направи за себе си — но бяха искрени. А после Биргит кимна с благодарност и на Нинив й се наложи да се пребори със себе си. Но жената беше направила не по-малко от всеки друг. Значително повече от нея самата. Тя затъкна ножа си в канията. — Ти… стреляше много добре.

С хитра усмивка, сякаш разбираше колко трудно й е да го изрече, Биргит се зае да си прибира стрелите. Нинив потръпна и се помъчи да не гледа.

Повечето шиенарци бяха ранени, а Том и Джюйлин също се бяха разкрасили със собствената си кръв — като по чудо, Галад не беше докоснат; а може би не беше толкова чудно, като си помислеше човек как се справяше с меча си — но съвсем по мъжки тъпо всеки от тях настояваше, че раните му изобщо не са сериозни. Дори Юно заяви, че трябвало да тръгват, той, чиято ръка висеше безпомощно, а раната на едната му буза щеше да остави огледален белег на този на другата, ако не се Изцереше, и то скоро.

Честно казано, тя беше готова да тръгне много охотно, колкото и да си повтаряше, че трябва да се погрижи за раните им. Елейн обви с ръка кръста на Том, за да го подкрепи; в отговор той отказа да се облегне на нея и се захвана да декламира една приказка на Висок напев, толкова цветисто, че беше трудно да се разпознае историята за Кирукан, красивата кралица-воин от времената на Тролокските войни.

— Развихрила се беше като глиган, спипан сред шипките, в най-добрия случай — промълви тихо Биргит, без да се обръща към никого. — Не като някои други около нея.

Нинив стисна зъби. Ще я хванат пак да хвали тази жена, друг път. Каквото и да направеше. Като си помислиш, всеки мъж в Две реки можеше да стреля толкова добре от такова разстояние. И всяко момче.

Чуваше се далечен рев от други улици и тя често имаше чувството, че нечии очи ги следят от зейналите без стъкла прозорци, но мълвата сигурно се беше пръснала, или пък следящите ги бяха видели какво стана, защото не срещнаха никакво живо същество преди на улицата пред тях да се изстъпят две дузини Бели плащове, половината с изпънати лъкове, а другата — с извадени мечове. Мечовете на шиенарците щръкнаха в миг.

Бързите думи, разменени между Галад и един мъж с пъпчиво лице, ги пропуснаха, въпреки че мъжът изгледа шиенарците подозрително, а също Том и Джюйлин, както и Биргит, впрочем. Това беше предостатъчно, за да измъчи Нинив. Добре че Елейн успя да мине през шпалира с вдигната брадичка, без да обръща внимание на Белите плащове, като че ли бяха някакви слуги.

Реката не беше далече. Отвъд няколкото ниски склада, покрити с плоски каменни плочи, трите каменни кея на града едва достигаха водата през засъхналата тиня, В края на единия стоеше вързана плоска двумачтова гемия. Като я зърна, Нинив се обнадежди, че ще могат да получат отделни каюти. И че няма да се клати много.

На двадесетина крачки от кея се беше сгушила малка тълпа, наблюдавана бдително от стражи в бели плащове — десетина мъже, повечето стари, дрипави и пребити, и два пъти по толкова жени, с по две-три деца, стиснали ги за фустите, някои с бебета в ръце. Други двама Бели плащове стояха пред самия кей. Децата криеха лицата си в полите на майките си, но възрастните гледаха жадно към кораба. Гледката раздра сърцето на Нинив; тя си спомни същите погледи на много повече окаяни хора в Танчико. Хора, отчаяно надяващи се да намерят спасение. Тогава не беше имала възможност да направи нищо за тях.

Преди да е успяла да направи нещо за тези, Галад вече беше сграбчил нея и Елейн под мишниците и ги повлече по кея и после по люлеещия се трап. Още шестима мъже със сурови лица, в бели плащове и с лъскави ризници, стояха на палубата и наблюдаваха купчината босоноги и гологърди мъже, приклекнали при тъпия нос и кърмата. Капитанът, изправен на средата на палубата, гледаше еднакво кисело и Белите плащове, и пъстрата група, качваща се на кораба му.

Агни Нерес беше висок кокалест мъж с тъмно палто, щръкнали уши и строго тясно лице. Това, че по скулите му се стичаше обилна пот, не го притесняваше.

— Вие ми платихте за превоза на две жени. Да не искате да взема третата никаквица и мъжете безплатно? — Биргит го изгледа опасно, но той, изглежда, не го забеляза.

— Ще си получите полагащата ви се плата, добри ми капитане — каза му хладно Елейн.

— Стига да е разумна — вметна Нинив, без да обръща внимание на резкия поглед на Елейн.

Устните на Нерес се изтъниха, колкото и невъзможно да изглеждаше това, и той отново се обърна към Галад.

— Тогава, ако си разкараш хората от бракмата ми, ще тръгна. И мисля никога вече да не се връщам тук.

— След като качите и другите си пътници — каза Нинив и кимна към сгушилите се на брега хора.

Нерес хвърли поглед към Галад, който говореше нещо с Белите плащове, след което каза на въздуха над главата на Нинив:

— Всеки, който си плати. Малцина от тази сган, изглежда, могат. А не мога да ги взема всички, дори да можеха.

Тя се надигна на пръсти, за да не би случайно да не види усмивката й. Която му завря брадичката в яката.

— До последния човек, капитане. Иначе ще ти откъсна ушите.

Устата му се отвори гневно, после очите му изведнъж се разшириха и той погледна през нея и отвърна бързо:

— Добре. Но забележи, че очаквам някакво плащане все пак. Безплатни разходки давам на Първоднева, а това беше отдавна.

Тя отпусна пети на палубата и подозрително се озърна през рамо. Том, Джюйлин и Юно стояха зад нея и гледаха ласкаво Нерес. Толкова ласкаво, колкото можеха да го докарат при това лице на Юно. Прекалено ласкаво.

Тя рязко изсумтя и каза:

— Ще се погрижа всички да се качат на борда преди някой да е посмял да пипне и едно въже.

След което тръгна към Галад. Момчето все пак заслужаваше някаква благодарност. Беше си мислил, че прави това, което е редно. Точно това беше проблемът и с най-добрите от мъжете. Все си мислеха, че правят това, което е редно. Все пак, каквото и да бяха направили тримата, спестили си бяха някои спорово.

Галад говореше с Елейн. Красивото му лице се беше изкривило от безсилие. Когато я видя, просветна.

— Нинив, платил съм ви пътя до Боанда. Това е едва половината път до Алтара, където Берн се влива в Елдар, но повече не можех да си позволя. Капитан Нерес измъкна и последния медник от кесията ми, наложи се и да заема. Голям кожодер е. Опасявам се, че оттам ще трябва сами да се доберете до Кемлин. Съжалявам.

— Ти вече направи предостатъчно за нас — вметна Елейн и се загледа към стълбовете дим, вдигащи се над Самара.

— Но нали обещах — отвърна той недоволно. Явно вече си го бяха казали преди Нинив да дойде.

Нинив изказа благодарностите си, които той отхвърли елегантно, с отчаяния вид на човек, когото дори и тя не разбира. Колкото до това, беше склонна да го признае. Беше предизвикал война само за да спази едно обещание. За това Елейн беше напълно права — дори и да не беше още война, скоро щеше да стане — но от друга страна, след като хората му бяха задържали кораба на Нерес, по-добра цена не можеше да получи. Корабът все пак беше на Нерес и Нерес можеше да поиска толкова, колкото си реши. Стига да вземеше Елейн и Нинив. Беше си чистата истина. Галад никога не пресмяташе цената на праведните си постъпки. Нито за себе си, нито за никой друг.

Той извърна очи към града, сякаш виждаше там бъдещето, и тъжно промълви:

— Стойте по-далече от Ранд ал-Тор. Той носи разруха. Той наистина ще срине света отново. Стойте настрана от него. — След което се затича към кея и извика да му донесат доспехите.

Нинив се усети, че се споглежда удивена с Елейн, което тутакси я смути. Трудно беше да споделиш такъв миг с жена, която може да те издере с езика си. Най-малкото, това беше причината да се почувства объркана; а защо и Елейн трябваше да изглежда толкова смутена, нямаше никаква представа, освен ако най-после не й беше дошъл умът в главата. Галад със сигурност дори не подозираше, че нямат никакво намерение да ходят в Кемлин. Разбира се. Мъжете просто не можеха да бъдат толкова схватливи. Дълго след това двете с Елейн отбягваха да се погледнат.