Робърт Джордан
Небесният огън (33)

Глава 32
Късо копие

Обсъждането не продължи дълго. Въпреки виелицата, фучаща извън убежището им, можеха да се доберат до портала, като използват одеялата и постелките за наметала. Авиенда се залови да ги разпределя, докато той сграбчи сайдин, изпълвайки се с живот и смърт, с разтопен пламък и втечнен лед.

— Раздели ги по равно — каза й той. Знаеше, че гласът му е студен и безчувствен. Ашмодеан му беше казал, че може да го преодолее, но досега не бе успял.

Тя го изгледа учудена, но му отговори само:

— Ти имаш повече неща за покриване.

И продължи както си знаеше.

Нямаше смисъл да спори. От опита му, от Емондово поле до Девите, ако една жена решеше да направи нещо за теб, единственият начин да й попречиш е да я вържеш здраво, особено ако това включва жертва от нейна страна. Изненадващото беше това, че не прозвуча злъчно и не го ужили затова, че е мекушав влагоземец. „Не е възможно да мисли, че няма да се случи повече.“ Но подозираше, че мисли точно това.

Той запреде тънък като пръст поток на Огън, сряза в една от стените очертанията на врата и разшири процепа отгоре. Смая се, когато отвън нахлу дневна светлина. След като пусна сайдин, двамата с Авиенда се спогледаха учудени. Знаеше, че е изгубил чувството си за часовете — „Ти изгуби чувството си за годините“, — но му се струваше невъзможно да са прекарали вътре толкова дълго. Където и да се намираха, бяха невъобразимо далече от Кайриен.

Той забута с ръце заледения блок, но ледът не помръдна, докато не подпря с рамо и не натисна с всички сили. Тъкмо когато му хрумна, че може да го направи много по-леко със Силата, блокът се килна навън и той залитна в студената, свежо бяла дневна светлина. Но не падна. Изправи се, подаде съвсем леко главата си навън и огледа преспите, навени около редките ниски дървета, които не познаваше, и още, навярно покриващи храсти или канари.

Ранд отвори уста… и забрави какво се канеше да каже, защото нещо премина във въздуха на по-малко от петдесет стъпки над главата му — някакво торбесто сиво туловище, много по-голямо от кон, с бавно шляпащи широки криле, издадена мазолеста муцуна, ноктести лапи и тънка като на гущер опашка, помахваща отзад. Главата му сама се изви, за да проследи полета на съществото над дърветата. На гърба му се виждаха две закачулени фигури — личеше, че оглеждат земята. Ако не беше показал само главата си и ако случайно не се беше оказал точно под летящото чудовище, сигурно щяха да го забележат.

— Остави одеялата — каза той на Авиенда и й описа какво е видял. — Може би ще се окажат дружелюбни, а може би не, но бих предпочел да не го проверявам. — Във всеки случай не беше сигурен дали държи да се срещне с хора, яздещи такова нещо. Ако изобщо бяха хора. — Ще се промъкнем към портала. Колкото можем по-бързо, но крадешком.

Като по чудо, тя не му възрази. Докато й подаваше ръка да й помогне да се покатери по ледения блок — това също беше чудо, — тя я прие само с един гневен поглед, след което отвърна:

— Не споря, когато предлагаш смислени неща, Ранд ал-Тор. — Доколкото Ранд си спомняше, далеч не беше така.

Земята пред тях се бе изпънала равна под дебелата си снежна завивка, но на запад се издигаха стръмни, покрити с бяло планински вериги, чиито остри върхове пронизваха облаците. Не му беше трудно да установи посоките, защото слънцето тъкмо изгряваше — половината от златния му диск се издигаше над океана. Той зяпна пред тази невероятна гледка. Земята се спускаше под достатъчен наклон пред него, за да види вълните, разбиващи се яростно сред облаци пяна в скалист, насечен бряг на около половин миля пред тях. Океан на изток, простиращ се безбрежно до хоризонта и слънцето. Ако снегът не беше достатъчен, това му подсказа със сигурност, че са попаднали в земя, която не познава.

Авиенда се взря удивена в стърчащите канари и блъскащите се в тях вълни, след това го изгледа намръщено — и се досети. Може и никога да не беше виждала океан, но карти беше виждала.

Полите й пречеха да върви в снега и Ранд загази напред, почти изравяйки пътя им с тялото си като понякога затъваше до кръста. Тя ахна, когато я сграбчи в ръце и я понесе, и го изгледа свирепо.

— Трябва да се движим по-бързо, отколкото можеш с тези поли — каза той. Тя престана да го гледа толкова сърдито, но не обгърна врата му с ръка, на което той почти се надяваше. Вместо това скръсти ръце на гърдите си и си придаде търпелива физиономия. Търпелива и малко нацупена. Каквито и промени да бяха избуяли в нея след онова, което бяха направили през нощта, не беше се променила напълно. А той не разбираше защо това му донесе облекчение.

Можеше лесно да разтопи пътека през снега, както го беше направил в бурята, но ако се появеше още едно от онези летящи същества, тя щеше да го отведе право към тях. Лисица притича из снега вдясно от тях, съвсем бяла освен черния връх на пухкавата си опашка, и ги погледна бдително. Тук-там зайчи стъпки бяха осеяли снега, а по-нататък забеляза следи от котка, големи колкото на леопард. Навярно тук се срещаха още по-големи животни, може би нещо нелетящо, родствено на онова торбесто същество с бръчкава кожа. Нещо, на което никак не му се искаше да се натъкне, но съществуваше възможността онези… летци… да вземат разораната просека, която той оставяше сега след себе си, за следа от някое животно.

Въпреки това си пробиваше път от дърво до дърво, този път съжалявайки, че не са повече и по-близо едно до друго. Разбира се, ако беше така, нямаше да намери Авиенда сред виелицата — той я стисна по-силно, тя изръмжа, изгледа го намръщено и той отново я отпусна — но сега определено щеше да му помогне. И в този момент ги видя.

На по-малко от петдесет крачки от тях, между него и портала — точно пред портала; съвсем ясно усещаше притегнатия сплит, който го задържаше — бяха застанали четирима конници и над двадесет пешаци. Тези на конете всъщност до една бяха жени, загърнати в дълги дебели и обшити с пухкава кожа наметала; две от тях носеха по една сребърна гривна на лявата си китка, свързана с помощта на дълга каишка от същата блестяща материя със сребрист нашийник на врата на облечена в сиво жена без качулка, стояща в снега. Другите спешени бяха мъже в тъмни кожени облекла и с брони, боядисани в зелено и златисто, с покриващи се пластове метални плочки по гърдите и ръцете до лактите, както и отпред по бедрата. Копията им бяха със зелено-златисти пискюли, дългите им щитове бяха боядисани в същите цветове, а шлемовете им приличаха на глави на огромни насекоми, зад чиито челюсти се мяркаха лицата им. Единият от тях явно беше някакъв командир, защото нямаше копие и щит, а беше въоръжен с извит меч, стърчащ над рамото му. Плочките на лъскавата му броня бяха посребрени, тънки зелени перца, като пипала, стърчащи от шлема му, увеличаваха илюзията за насекомо. Сега вече Ранд знаеше къде бяха попаднали. Беше виждал такива брони. И жени, окаишени по този начин.

Той пусна Авиенда зад някакво дърво, което смътно приличаше на бор, само че бе с гладка сива кора, прошарена с черни нишки, посочи напред и тя кимна мълчаливо.

— Двете жени на каишките могат да преливат — прошепна й той. — Би ли могла да ги блокираш? — И бързо добави: — Не прегръщай още Извора. Те са пленнички, но въпреки това могат да предупредят другите, а дори и да не го направят, жените с гривните сигурно ще го почувстват.

Тя го изгледа озадачена, но не си загуби времето с глупави въпроси като откъде знае; той беше сигурен, че тези въпроси ще завалят по-късно.

— Жените с гривните също могат да преливат — отвърна му тя също така тихо. — Но усещането е много странно. Слабо. Сякаш никога не са го упражнявали. Не мога да разбера как е възможно.

Ранд можеше. Дамане бяха тези, които трябваше да могат да преливат. Ако две жени по някакъв начин се бяха изплъзнали от сеанчанската мрежа, за да станат вместо това сул-дам — а от малкото, което знаеше за тях, това никак нямаше да е лесно, тъй като сеанчанците изпитваха всяка отделна жена през годините, в които можеха за първи път да се проявят признаци за преливане — те със сигурност нямаше да посмеят да се издадат.

— Можеш ли да заслониш и четирите?

Тя го изгледа лукаво.

— Разбира се, че мога. Егвийн ме научи да владея няколко потока едновременно. Мога да ги блокирам, да ги овържа и да ги увия с потоци на Въздух преди да са усетили какво става. — Самодоволната й усмивка изведнъж се стопи. — Достатъчно бърза съм, за да се справя с тях и конете им, но така всичко друго ще остане за теб, докато успея да ти се притека на помощ. Ако някой се отскубне… Сигурно могат да мятат копията си от това разстояние и ако някое от тях те промуши… — Тя измърмори нещо ядосано и не довърши изречението. Накрая вдигна очи към него с най-свирепия поглед, който бе виждал досега. — Егвийн ми разправяше за Церителството, но тя знае малко, а аз — още по-малко.

За какво пък можеше да се ядосва сега? „По-лесно е да се опиташ да разбереш слънцето, отколкото една жена“ — помисли си кисело Ранд. Том Мерилин му го беше казал веднъж и си беше чистата истина.

— Ти само се погрижи да заслониш тези жени — отвърна й той. — Аз ще свърша останалото. Не и преди да те докосна по рамото обаче.

Сигурен беше, че го смята за самохвалко, но не му се налагаше да разделя потоци, а само да издърпа един ловко заплетен поток на Въздух, с който да овърже ръцете им до хълбоците и да спъне краката на конете, както и на хората. Пое си дълбоко дъх, сграбчи здраво сайдин, докосна я по рамото и преля.

Откъм сеанчанците се надигнаха викове на изумление. Трябваше може би да се сети да им запуши и устите, но щяха да успеят да минат през портала преди някой да им дойде на помощ. Без да изпуска Извора, той стисна Авиенда за лакътя и почти я повлече през снега, без да обръща внимание на ръмженето й, че можела да върви и сама. Трябваше да бързат.

Сеанчанците притихнаха и се взряха в него и Авиенда. Двете жени, които не бяха сул-дам, се мъчеха да се освободят от сплита му. Той го задържа, без да го затяга — щеше да го освободи преди да премине портала, по простата причина че не можеше да остави дори сеанчанци завързани сред снега. Ако не замръзнеха, щеше да се появи онази огромна котка, чиито дири бе забелязал преди малко. А там, където имаше една, сигурно имаше и повече.

Порталът си беше на мястото, цял-целеничък, но вместо да гледа към стаята му в Ейанрод, зееше загърнат в сива пелена. Освен това изглеждаше по-тесен, отколкото го помнеше. А още по-лошото беше, че той можеше да види сплита в тази сивота. Беше изтъкан от сайдин. Яростна мисъл се плъзна през Празнотата. Нямаше как да разбере какво можеше да означава това, но съвсем спокойно можеше да се окаже клопка за този, който преминеше през нея, поставена от някой от мъжете Отстъпници. От Ашмодеан най-вероятно — ако той можеше да го предаде на останалите, навярно щеше да си възвърне мястото сред тях. И все пак за оставане тук и дума не можеше да става. Ако Авиенда можеше да си спомни как е втъкала портала, можеше да отвори друг, но май се налагаше да използват този, с клопка или не.

Една от жените на коне, с черен гарван, разперил криле над стръмна кула, извезани на гърдите на наметалото й, го гледаше строго и тъмните й очи сякаш се стремяха да прободат черепа му. На зеленото наметало на жената до нея — по-млада, по-бледа и по-ниска, но същевременно с по-царствена осанка — бе избродирана със сребро еленска глава. Тънките пръсти на ръкавиците й изглеждаха неестествено дълги. Като видя гладко обръснатите страни на черепа й, Ранд разбра, че тези дълги пръсти покриват дълги лакирани нокти — още един от признаците за принадлежност към благородното съсловие на Сеанчан. Войниците бяха вкочанени, но сините очи на командира им проблясваха зад насекомоподобния му шлем, а пръстите в ръкавиците му се извиваха в безуспешно усилие да се освободят от невидимите връзки и да се доберат до дръжката на меча.

Ранд не се интересуваше много за тяхната съдба, но не искаше да остави дамане в ръцете им. Можеше поне да им предложи възможност да се спасят. Колкото и да се взираха в него като диви зверове с оголени зъби, те все пак не бяха избрали сами пленничеството си и с тях не се отнасяха много по-добре, отколкото с питомни животни. Той докосна нашийника на по-близката и усети тласък, от който ръката му изтръпна. За миг Празнотата потрепна и сайдин връхлетя през него, като по време на снощната виелица, само че хилядократно усилен. Късо подстриганата жълта коса на дамане щръкна и тя се сгърчи и запищя, а свързаната с нея сул-дам изохка и пребледня. И двете щяха да рухнат на снега, ако не ги придържаха стегите на Въздух.

— Опитай ти — каза той на Авиенда, разтривайки ръката си. — Една жена би трябвало да може да го докосне безопасно. Не знам как се откачва. — Приличаше на едно цяло, съединено неизвестно как, също като гривната и каишката. — Но е поставен, така че би трябвало да може да се маха. — Още няколко загубени мига едва ли щяха да са от особено значение за това, което ставаше с портала. Дали все пак беше Ашмодеан?

Авиенда поклати глава, но започна да опипва предпазливо нашийника на другата жена.

— Стой мирно — изръмжа тя, когато дамане, бледолико момиче на шестнайсет-седемнайсет години, се опита да се дръпне. Ако окаишените жени бяха гледали Ранд като див звяр, то сега зяпнаха в Авиенда като някакво въплътило се кошмарно чудовище.

— Тя е марат-дамане — изплака бледоликото момиче. — Спасете Сери, господарке! Моля ви, господарке! Спасете Сери!

Другата дамане, по-възрастна и с почти майчинско лице, заплака неудържимо. Авиенда странно защо изгледа Ранд не по-малко сърдито от момичето и замърмори нещо, докато продължаваше да опипва нашийника.

— Това е той, лейди Морса — изведнъж промълви сул-дам на другата дамане. — Дълго съм носила гривната и мога да позная дали тази марат-дамане е направила нещо повече освен да блокира Джини.

Морса извърна сините си очи към Ранд и в тях проблесна мигновеният ужас от разпознаването. Обяснението можеше да е само едно.

— Била си във Фалме — каза той. Ако преминеше първи, щеше да остави Авиенда зад себе си, макар и за миг.

— Бях. — Благородничката го гледаше плахо, но провлеченият й, размазан говор остана все така хладен и властен. — Видях те, видях и всичко, което направи там.

— Внимавай да не направя същото и тук. Не ми създавайте неприятности и ще ви оставя в мир. — Не можеше да пусне Авиенда да влезе първа в Светлината знае какво. Трябваше да преминат едновременно, защото можеха да се натъкнат на какво ли не.

— Много неща за онова, което се случи в земите на великия Артур Ястребовото крило, останаха в тайна, лейди Морса — каза жената със суровото лице. Тъмните й очи изгледаха Морса също така пронизващо, както Ранд преди малко. — Ширят се слухове, че Всепобедната армия е вкусила горчивината на поражението.

— Да не би напоследък да търсиш истината в слуховете, Джалиндин? — сряза я Морса. — Една Търсачка преди всичко трябва да знае кога да мълчи. Императрицата лично е забранила да се говори за Коренне, докато не го обяви отново. Ако ти — или аз — споменем дори името на града, където дебаркира експедицията, ще ни отрежат езиците. Ще ти хареса ли да ти отрежат езика в Гарвановата кула? Дори Слухтящите не ще чуят писъците ти, нито ще ги е грижа.

Ранд разбираше едва две трети от думите им, и не заради непривичния им акцент. Съжаляваше, че няма време да остане да послуша. Коренне. Завръщането. Така войските на Сеанчан във Фалме бяха нарекли опита си да завладеят земите отвъд Аритския океан — земите, в които живееше той и които те смятаха за свои по рождено право. Всичко останало — Търсачи, Слухтящи, Гарванова кула — беше за него загадка. Но очевидно Завръщането беше отложено, поне временно. Това си струваше да се знае.

А порталът наистина се беше стеснил. Беше станал може би с един пръст по-тесен, отколкото допреди няколко мига.

— Побързай — подкани той Авиенда, а тя го изгледа така, сякаш имаше камъни вместо очи.

— Опитвам се, Ранд ал-Тор — отвърна тя, без да спира да опипва нашийника. По бузите на Сери потекоха сълзи; от гърлото й се лееше непрестанен стон, като че ли айилката се канеше да го пререже. — Ти за малко щеше да убиеш другите две и себе си, може би. Усетих колко диво забушува Силата в тях. Така че остави на мен, и ако мога, ще го направя. — Тя промърмори някаква ругатня и опита отстрани.

Ранд си помисли дали да не накара самите сул-дам да откачат нашийниците — ако някой изобщо знаеше как се свалят тези неща, това трябваше да са точно те — но ако можеше да съди по навъсените им лица, щеше да трябва да ги сплаши или дори да ги измъчва. А след като не можеше да убие жена, едва ли щеше да е достатъчно добър в изтезанията.

Отново погледна с въздишка сивата стена, изпълваща портала. Потоците като че ли бяха заплетени в собствените му — не можеше да пререже едните, без да засегне другите. Преминаването можеше да задейства капана, но ако понечеше да пререже сивотата, порталът можеше да се затръшне преди да успеят да скочат през него. Оставаше им да изберат скока на сляпо в Светлината знае какво.

Морса, която ги слушаше внимателно, погледна замислено двете сул-дам. Джалиндин не отместваше погледа си от лицето на благородничката.

— Твърде много неща се държат в тайна от Търсачите, лейди Морса. Търсачите трябва да знаят всичко.

— Самозабравяш се, Джалиндин — сопна се Морса и ръцете й в ръкавиците трепнаха: ако не бяха пристегнати на хълбоците й, сигурно щяха да дръпнат юздите. Но сега тя само килна глава и изгледа високомерно другата жена. — Пратиха те при мен, защото Сарек, изглежда, се е възгордял и крои нещо за Серенгада Дай и Туел, а не за да ме питаш какво императрицата…

Джалиндин грубо я прекъсна.

— Вие се самозабравяте, лейди Морса, ако си мислите, че сте неуязвима за Търсачите на истината. Аз лично съм подлагала на разпит една дъщеря и един син на императрицата. Светлината да я благослови дано, и от благодарност за признанията, които измъкнах от тях, тя ми позволи да видя лика й. Да не мислите, че дребният ви Дом стои по-високо от децата на самата императрица?

Морса пребледня и облиза устни.

— Императрицата, Светлината да я благослови навеки, вече знае много повече от това, което мога да кажа аз. Нямах предвид…

Търсачката отново я прекъсна, като извърна глава и заговори на войниците, все едно че Морса повече не съществуваше.

— Жената с име Морса е задържана от Търсачите на истината. Ще бъде подложена на разпит веднага щом се върнем в Меринлой. И сул-дам и дамане също. Изглежда, са крили нещо. — Ужас се изписа по лицата на споменатите жени, но този на Морса надминаваше всички. Ококорила очи и изведнъж сломена, тя се отпусна, доколкото невидимите й връзки можеха да го позволят, без да възрази и дума. Като че ли искаше да закрещи, но в същото време като че ли… го приемаше. Джалиндин обърна взора си към Ранд. — Тя те нарече Ранд ал-Тор. Ще бъдеш пощаден, ако ми се предадеш, Ранд ал-Тор. Откъдето и да си дошъл, не е възможно да мислиш, че ще можеш да се измъкнеш, дори да ни избиеш. Наоколо се води издирване на марат-дамане, която е преливала през нощта. — Очите й пробягаха по Авиенда. — Неизбежно ще намерят и теб и можеш да загинеш по случайност. В този район царят размирици. Не знам как се отнасят с мъже като теб във вашите земи, но в Сеанчан страданията ти ще бъдат облекчени. Тук можеш да се радваш на велика почит, като се използва силата ти.

— Да те убия не мога, но се заклевам, че за това поне би трябвало да ти съдера кожата от бой — изсмя се той. Определено нямаше защо да се безпокои, че сеанчанците ще го опитомят. В Сеанчан мъжете, които можеха да преливат, просто ги убиваха. Не ги екзекутираха. Излавяха ги и ги застрелваха на място.

Изпълненият със сивота портал се бе стеснил с още един пръст, вече бе широк само колкото да могат да минат през него един до друг.

— Остави я, Авиенда. Трябва да тръгваме веднага.

Тя пусна нашийника на Сери и го погледна вбесена, но после очите й се стрелнаха към портала и тя надигна полите си и закрачи през снега до него, мърморейки си нещо за „проклетата замръзнала вода“.

— Бъди готова за всичко — каза той и я прегърна през раменете. Каза си, че трябва да са плътно прегърнати, за да могат да преминат. Пък и му беше приятно. — Не знам за какво точно, но бъди готова. — Тя кимна и той извика: — Скачай!

Засилиха се и скочиха сред сивотата, и Ранд освободи сплита, задържащ сеанчанците, за да може да се изпълни с бесния прилив на сайдин…

… и се озоваха в спалнята в Еайнрод. Светилниците горяха, а зад стъклата на прозорците още беше мрак.

Ашмодеан седеше до вратата, опрял гръб на стената. Не беше прегърнал Извора, но въпреки това Ранд заметна бента между него и сайдин. Завъртя се вихрено, все още с Авиенда в прегръдката си, и видя, че порталът е изчезнал. Не, не бе изчезнал — все още виждаше собствения си сплит и онова, което трябваше да е от Ашмодеан, но нищо друго. Без да се спира, той разсече сплита си и порталът изведнъж изникна отново, като бързо свиваща се гледка към Сеанчан. Лейди Морса се бе отпуснала на седлото си, а Джалиндин крещеше някакви заповеди. През отверстието, миг преди то да се затръшне окончателно, прелетя копие със зелено-бял пискюл. Ранд инстинктивно преля Въздух, за да спре изведнъж затрептялото на място дълго две стъпки метално острие. Дръжката бе отрязана съвсем гладко, като изгладена от майстор, Той потръпна и изпита радост от това, че не беше се опитал да премахне сивата преграда — каквото и да представляваше тя — преди да скочат през нея.

— Добре, че някоя от двете сул-дам не успя да се съвземе бързо — изпъшка той и вдигна срязаното копие. — Иначе щеше да ни догони нещо много по-лошо от това. — Тоя погледна Ашмодеан. Отстъпникът изглеждаше притеснен, отпуснат и като че ли малко болнав. Може би си мислеше, че Ранд се кани да забие копието в гърлото му.

— Ти мислиш, че съм ги освободила? — почти викна Авиенда и отметна решително ръката му от раменете си, но той не мислеше, че е ядосана на него. Или поне не заради прегръдката. — Затегнах щитовете им колкото можах по-здраво. Те са твои врагове, Ранд ал-Тор. Дори и онези тъй наречени дамане са им верни кучета, готови по-скоро да те убият, отколкото да се освободят. Твърд трябва да бъдеш с враговете си, а не мек.

Права беше. Беше оставил след себе си врагове, с които един ден сигурно щеше да се срещне. Трябваше да стане по-твърд. Иначе щяха да го смелят на брашно преди дори да е стигнал Шайол Гул.

Изведнъж тя заоправя полите си и тонът й се промени.

— Забелязах, че почти се опита да спасиш онази Морса с лице като суроватка от ориста й. Както я гледаше по едно време, стори ми се, че големите очи и кръглите й гърди привличат окото ти.

Ранд я зяпна удивен. Каза му го така, сякаш му съобщаваше, че супата е готова. Зачуди се как точно е могъл да види гърдите на Морса, след като се беше увила в дебелото си кожено наметало.

— Трябваше да я доведа тук — отвърна той. — Да я разпитам за Сеанчан. Опасявам се, че отново ще ми създадат неприятности.

Блясъкът, появил се в очите й, изчезна. Тя отвори уста, но спря и погледна Ашмодеан, който беше вдигнал унило ръка. Ранд почти прочете купищата въпроси за Сеанчан, скрити зад погледа й. Нямаше да спре да рови, докато не измъкне от него и най-малката подробност. Което нямаше да е никак лошо. Но това щеше да почака. Сега той трябваше да измъкне няколко отговора от Ашмодеан. Тя беше права. Трябваше да бъде твърд.

— Това, което направи, беше умно — каза тя. — Че прикри дупката, която направих. Ако тук беше влязъл дори един гай-шайн, хиляда сестри на копието щяха да нахлуят през нея, за да те потърсят.

Ашмодеан се окашля.

— Една гай-шайн наистина влезе. Някоя си Сюлин й заръчала да ви донесе храна, милорд Дракон, и за да й попреча да влезе с подноса и да разбере, че ви няма, си позволих волността да й кажа, че двамата с тази млада жена не желаете да ви безпокоят. — Лекото присвиване на очите му задържа вниманието на Ранд.

— Какво?!

— Ами тя го прие някак странно. Разсмя се високо и изхвърча тичешком. След няколко минути под прозореца се струпаха поне двадесет Фар Дарейз Май, викаха и дрънчаха с копията по щитовете си близо час, ако не и повече. Да ви призная, милорд Дракон, някои от нещата, които подвикваха, смаяха дори мен.

Ранд усети, че бузите му пламнаха — беше станало на другия край на проклетия му свят, а ето че Девите вече знаеха! — но Авиенда само присви очи.

— Косата и очите й като моите ли бяха? — Не изчака кимането на Ашмодеан. — Трябва да е била първосестрата ми Ниелла. — Тя улови смаяния въпрос на лицето на Ранд и му отговори, преди той да го зададе. — Ниелла е предачка, не е Дева, и беше взета преди половин година от Девите на Чарийн, по време на набег срещу твърдината Солара. Мъчеше се да ме убеди да не хващам копието и винаги е искала да ме види омъжена. Ще я върна на Чарийн с отоци по задника заради всяка, на която е казала!

— Искам да поговоря с Натаил — каза Ранд. — До изгрева сигурно не остава много време.

— Около два часа — вметна Ашмодеан.

— Така че за сън много не остава. Ако искаш да се опиташ да поспиш, защо не си постелеш някъде другаде? Бездруго ще ти трябват нови одеяла.

Тя кимна отсечено, обърна се, излезе и тръшна вратата. Със сигурност не беше ядосана за това, че я е изхвърлил от спалнята си — откъде накъде; нали сама му беше казала, че между двамата няма да има нищо повече — но той се зарадва, че не е на мястото на Ниелла.

Той подхвърли срязаното копие в ръка и се обърна към Ашмодеан.

— Странен скиптър, милорд Дракон.

— Ще свърши работа. — Да му напомня, че Сеанчан съществува, макар и някъде далеч. За първи път съжали, че гласът му не е по-студен и твърд. — Та преди да съм решил дали да ти клъцна гръкляна като на агне, защо никога не си ми споменавал за този фокус с превръщането на нещата в невидими? Ако не можех да виждам потоците, така и нямаше да разбера, че порталът си е на мястото.

Ашмодеан преглътна, сякаш не беше сигурен дали Ранд не го мисли сериозно. Самият Ранд не беше сигурен.

— Милорд Дракон, никога не сте ме питали. Въпрос на пречупване на светлината. Вие винаги задавате толкова много въпроси, че не ми остава и един миг, за да ви поговоря за нещо друго. Вече трябва да сте се уверили, че съм заложил всичко, което имам, изцяло на вас. — Той облиза устни, коленичи И заломоти: — Усетих сплита ви… всеки на мое място щеше да го усети от миля разстояние… такова нещо досега не бях виждал… не знаех, че някой друг освен Демандред може да блокира един затварящ се портал, и Семирага… и Луз Терин… усетих го и дойдох, и ми беше страшно трудно, докато се промъкна през всичките тези Деви… използвах същия фокус… трябва вече да сте се уверили, че съм ваш човек. Милорд Дракон, аз съм ваш.

Повтарянето на тези кайриенски уверения го подразни и той посочи Ашмодеан с прерязаното копие и грубо каза:

— Стани. Ти не си куче. — Но след като Ашмодеан бавно се изправи, опря острието в гръкляна му. Трябваше да е твърд. — Отсега нататък всеки път, когато говорим, ще ми казваш по две неща, за които не съм те питал. Всеки път, запомни. Ако си мислиш да скриеш нещо от мен, ще те накарам да ти се доще да си в ръцете на Семирага.

— Както кажете, милорд Дракон — заекна Ашмодеан. Изглеждаше готов да коленичи и да зацелува ръцете на Ранд.

За да избегне тази възможност, Ранд пристъпи към леглото, седна и започна да оглежда копието. Добро хрумване — да го запази като напомняне, ако не за скиптър. Въпреки всичките си други грижи, нямаше да е зле да не забравя и за Сеанчан. А и онези дамане… Ако Авиенда не беше с него, за да ги прегради от Извора…

— Ти се опита да ми покажеш как да засланям жена и не успя. Опитай се да ми покажеш как да отбягвам невидимите за мен потоци и как да им се противопоставям. — Веднъж Ланфеар бе прерязала неговите сплитове, изтънко, като буца масло с нож.

— Не е лесно, милорд Дракон, след като няма жена, срещу която да се упражнявате.

— Имаме два часа — отвърна му хладно Ранд. — Опитай.