Метаданни
Данни
- Серия
- Колелото на времето (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fires of Heaven, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 102 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 1999
ISBN: 954-585-005-1
История
- — Добавяне
Глава 25
Сънища за Галад
Вместо да се върне в тялото си, Егвийн се понесе сред непрогледна тъмнина. Като че ли тя самата се бе превърнала в тъмнина, безтелесна. Не чувстваше тялото си и не можеше да определи къде е горе или долу — тук посоки не съществуваха, — но знаеше, че то е някъде наблизо и че лесно може да пристъпи и да се прибере в него. Навсякъде около нея сякаш примигваха светулки на огромни ята — и чезнеха в невъобразими далечини. Сънища бяха това, сънищата на айилците в лагера, сънищата на мъже и жени по цял Кайриен, по целия свят, и всички проблясваха тук, около нея.
Можеше да различи някои от по-близките и да назове името на сънуващите. От една страна, тези искрици досущ приличаха на светулки — тъкмо това толкова я беше затруднявало в началото — но от друга, странно как, сега те изглеждаха напълно отличими един от друг, като отделни лица. Сънищата на Ранд например, както и тези на Моарейн, изглеждаха някак приглушени, забулени от преградите, които двамата бяха изтъкали около тях. Съновиденията на Амис и Баир грееха ярко, с равномерно пулсиране — явно беше, че следваха съветите, които й даваха. Ако не ги беше забелязала, тутакси щеше да се върне в тялото си. Двете Мъдри можеха да пребродят тукашния мрак много по-умело от нея. Ако се научеше да разпознава така и сънищата на Елейн и Нинив, щеше да може да ги открие в това огромно съзвездие, където и да се намираха.
Тя грижливо оформи в ума си добре запомнения образ и се озова наново в Тел-айеран-риод, в малката стаичка без прозорци в Кулата, където бе живяла като новачка. Срещу боядисаната в бяло врата имаше тесен креват. До едната стена бяха умивалникът и трикрако столче, до другата — роклите и ризите от бяла вълна на новата обитателка. И една бяла пелерина на окачалката до вратата. Стаята спокойно можеше да се окаже и празна: от много години Кулата не беше в състояние да попълни всички квартири на новачките. Подът беше почти толкова бял, колкото стените и дрехите. Всеки ден новачката, живееща тук, беше длъжна да го търка на ръце и колене — самата Егвийн го беше правила, както и Елейн в съседната стая. И кралица да дойдеше да се учи в Кулата, щеше да започне а стая като тази и да търка пода.
Дрехите се оказаха подредени по друг начин, когато ги погледна отново, но тя подмина тази подробност. Готова да обгърне сайдар, тя открехна вратата и предпазливо подаде глава навън. И въздъхна облекчено, като видя главата на Елейн да наднича от съседната врата. „Дано да не изглеждам толкова ококорена и несигурна, колкото нея“ — каза си Егвийн. Бързо й махна и Елейн изприпка в бялата си дреха, която се превърна в бледосива рокля за езда веднага щом се шмугна при нея. Егвийн ненавиждаше сивите рокли — този цвят го носеха дамане.
Егвийн остана още миг на прага, оглеждайки оградените с перила галерии на квартирите на новачките. Издигаха се етаж след етаж и още толкова се спускаха надолу към Двора на новачките. Не че очакваше Лиандрин или нещо още по-лошо да се появи тук, но малко повече предпазливост все пак нямаше да навреди.
— Помислих си, че това имаш предвид — каза Елейн, след като Егвийн затръшна вратата. — Имаш ли си изобщо представа колко ми е трудно да помня какво мога да казвам и пред кого? Понякога ми се дощява просто да можехме да кажем всичко на Мъдрите. Да им признаем, че сме само Посветени, и ла се свърши най-после с това.
— Ще свършиш ти — сгълча я Егвийн. — Само че аз спя няма и на двайсет крачки от тях.
Елейн потръпна.
— Ама и тази Баир. Напомня ми на Лини, когато ми се караше, че съм счупила нещо, което ми е било забранено да пипам.
— Ти почакай да те запозная със Сорилея. — Елейн я изгледи невярващо, но пък и самата Егвийн не знаеше дали би повярвала, че е възможно такова нещо като Сорилея, докато не я срещна. Трудно би го повярвал човек, докато не му дойде до главата. Тя придърпа шала си. — Кажи ми сега за срещата си с Биргит. Биргит беше, нали?
Елейн се олюля, сякаш я бяха ударили в корема. Сините й очи за миг се притвориха и тя си пое дъх толкова дълбоко, че сигурно я изпълни до пръстите на краката.
— За това не мога да говоря.
— Какво значи „не мога да говоря“? Език нали имаш. Биргит ли беше?
— Не мога, Егвийн. Трябва да ми повярваш. Щях, ако можех, но не мога. Навярно… мога да помоля… — Ако Елейн беше от жените, които имат навика да кършат ръце, вече щеше да ги е закършила. Устата й взе да се отваря и затваря, без думичка да излезе от нея; тя заоглежда трескаво стените, сякаш търсеше изход. Отново пое дъх и закова разтревожените си сини очи в Егвийн. — Всичко, което кажа, би нарушило тайни, които обещах да запазя. Моля те, Егвийн. Трябва да ми повярваш. И не трябва да казваш на никого какво… си мислиш, че си видяла.
Егвийн с усилие успя да свали строгата намръщена маска от лицето си.
— Ще ти повярвам. — Сега поне беше сигурна, че не й се привиждат разни неща. „Биргит? Светлина небесна!“ — Надявам се един ден да ми се довериш достатъчно, за да ми го кажеш.
— Аз ти вярвам напълно, но… — Елейн поклати глава и приседна на ръба на прилежно оправеното легло. — Твърде често ни се налага да пазим тайни, Егвийн, но понякога за това има основание.
Егвийн помълча, после кимна и седна до нея.
— Когато можеш — бе краткият й отговор, но приятелката й въздъхна облекчено и я прегърна през рамо.
— Повтарях си, че няма да питам за това, Егвийн. Поне веднъж да можеше да мине, без главата ми да е пълна с мисли за него. — Сивата й рокля се превърна в сияещ зелен тоалет с дълбоко деколте. — Но… добре ли е Ранд?
— Жив и здрав е, ако това имаш предвид. В Тийр го мислех за доста закоравял, но днес го чух да заплашва, че ще беси хора, ако тръгнат срещу заповедите му. Не че заповедите са лоши — забранява да си взимат храна, без да плащат, както и да убиват безпричинно — но все пак. Те бяха първите, които го приветстваха като Оня, що иде със Зората и го последваха извън Пустошта, без никакво колебание. А той да знаеш само как ги заплашва… твърд и студен като стомана.
— Не е заплаха, Егвийн. Ранд е крал, каквото и да твърди самият той, или ти, или който и да е друг, а един крал или една кралица са длъжни да въздават правосъдие без страх, че ще си спечелят врагове, и без покровителстване на приятели. И всеки, който го прави, трябва да бъде твърд. Пред майка ми понякога и градските стени изглеждат меки.
— Но не е нужно да бъде чак толкова надменен — отвърна недоволно Егвийн. — Нинив ми каза да му напомня, че е просто човек, но досега така и не можах да измисля как.
— Наистина трябва да му се напомня, че е просто човек. Но той има право да очаква да му се подчиняват. — Гласът на самата Елейн стана някак високомерен, докато не сведе очи да се огледа. При което лицето й поруменя и зелената й рокля тутакси се сдоби с дантелена яка до брадичката. — Сигурна ли си, че не грешиш, като казваш, че е надменност? — довърши тя със стиснато гърло.
— Перчи се като диво прасе в грахова нива. — Егвийн се намести на леглото; помнеше, че е твърдо, но сега тънкият дюшек й се стори мек като пух в сравнение с това, на което спеше в шатрата. За Ранд не искаше да говорят повече. — Ти сигурна ли си, че тази свада няма да ви създаде по-големи неприятности? — Враждата с тази Лателле едва ли щеше да улесни пътуването им.
— Не допускам. Омразата на Лателле към Нинив беше от това, че всички свободни мъже в трупата вече не са й подръка, за да може да избира. Някои жени май разсъждават точно по този начин. Алудра си стои настрана, а Церандин нямаше да каже „бау“ и на една гъска, докато не й казах да държи малко повече на себе си. Кларине пък е омъжена за Петра. Но Нинив им даде ясно да разберат, че ще откъсне ушите на всеки мъж, който дори си помисли, че може да флиртува с нея, а освен това, представи си, се извини на Лателле, така че се надявам това да оправи нещата.
— Тя се е извинила?
— Помислих си, че ще забуха Лука по главата, когато й каза, че трябва да го направи — самият той не смята, че забраната й се отнася за него — но тя посумтя час-два и накрая се извини. Между другото, мърмореше и нещо за теб. — Тя изгледа Егвийн накриво. — Да не си й казала нещо на последната ви среща? Оттогава е станала… малко по-различна и даже си говори сама. По-точно се кара сама. И доколкото успявам да чуя, става дума за теб.
— Не съм й казала нищо ненужно. — Значи все пак беше прихванало. Освен ако Нинив просто не трупаше гняв за следващата им среща. Но тя нямаше да се примирява повече с нрава й, след като вече знаеше, че не е длъжна. — А ти й кажи от мен, че отдавна вече е време да порасне. И че ако пак забърка нещо такова, ще й кажа и по-лоши неща. Точно така й кажи. По-лошо ще стане. — Нека Нинив да си има едно наум. И или да се държи кротко като агънце… или Егвийн щеше просто да си изпълни заканата. Нинив можеше и да е по-добра със Силата, но тук по-силната беше тя. Така или иначе, нямаше да търпи повече свадите на Нинив.
— Ще й кажа — отвърна Елейн. — Но и ти май си се променила. Сигурно е заради отношението на Ранд към теб.
Егвийн не схвана намека й веднага, а го разбра едва по насмешливата й усмивка.
— Не бъди глупава.
Елейн се засмя звучно и отново я прегърна.
— О, Егвийн, ти един ден ще станеш Амирлинския трон, а пък аз ще стана кралицата на Андор.
— Ако дотогава все още я има Кулата — отвърна Егвийн и смехът на Елейн секна.
— Елайда не може да унищожи Бялата кула, Егвийн. Каквото и да направи, Кулата ще остане. Вероятно няма да остане дълго Амирлин. Щом Нинив си спомни името на този град, обзалагам се, че ще намерим там Кула в изгнание, с Айез Седай от всички Аджи. Без Червената, разбира се.
— Надявам се. — Гласът на Егвийн прозвуча тъжно. Искаше й се да се намерят Айез Седай, които да подкрепят Ранд и да се опълчат срещу Елайда, но това щеше да означава сигурно разцепване на Кулата и след това единството й сигурно никога нямаше да се възстанови.
— Трябва да се връщам — каза Елейн. — Нинив настоява тази от нас, която не е в Тел-айеран-риод, да стои будна, а при това нейно главоболие трябва да си пие билковите чайове и да спи. Да ти кажа, не знам защо толкова настоява. Тази, която бди, не може да помогне с нищо, а и ние двете вече знаем достатъчно, за да сме в безопасност тук. — За миг зелената й рокля преля в бялото палто на Биргит и широките й жълти гащи, след което рязко потрепна и се върна в първоначалния си вид. — Каза, че не бива да го споделям с теб, но тя смята, че Могедиен се опитва да ни издири. Мен и нея.
Егвийн не й зададе очевидния въпрос. Явно беше нещо, което им беше казала Биргит. Защо Елейн толкова настояваше да го запази в тайна? „Ами защото така е обещала. Елейн никога в живота си не е нарушавала обещанията си.“
— Кажи й да внимава. — Малко вероятно беше Нинив да седне и да чака, ако наистина мислеше, че Отстъпницата е тръгнала по дирите й. Помнеше как я бе надвила веднъж, а и без това тя винаги проявяваше повече смелост, отколкото здрав разум. — Отстъпниците никак не са за пренебрегване. Както и сеанчанките, между другото, дори когато се правят на дресьорки. Така й кажи.
— Ти би ли ме послушала, ако ти кажа да внимаваш?
Егвийн я погледна стреснато.
— Аз винаги внимавам. Знаеш го.
— Разбира се.
Последното, което остана от Елейн, бе насмешливата й усмивка.
Самата Егвийн обаче не си отиде. След като Нинив не можеше да си спомни къде е това събиране на Сините, може би тя щеше да успее да го открие. Идеята съвсем не беше нова: това не беше първата й разходка до Кулата след последната й среща с Нинив. Тя набързо си придаде лика на Инайла — с огнена коса до раменете и рокля на Посветена със седемцветния кант, след което оформи в ума си образа на пищно обзаведения кабинет на Елайда.
Беше си както миналия път, само че при всяко гостуване столовете с гравирани лозници, подредени в дъга около писалищната маса, се оказваха по-малко. Картините все така висяха над камината. Егвийн закрачи направо към лакираната кутия с писмата. Вдигна капака с биещите се сред облаци ястреби и започна да преглежда пергаментите колкото се може по-бързо. Въпреки усилието й обаче, те все така или се стапяха, наполовина дочетени, или се променяха. Нямаше как да се разбере предварително кое е важно и кое — незначително.
Повечето, изглежда, съобщаваха за провали. Още нямало сведение накъде е повел войската си лорд Башийр — в краткия текст се долавяха нотки на тревога и загриженост. Името я погъделичка в дъното на съзнанието й, но тъй като нямаше време за губене, тя хвърли пергамента настрана и бързо сграбчи друг. Никаква вест за местонахождението на Ранд, съобщаваше пълният с раболепни обръщения доклад, съставен почти в паника. Виж, това беше добре да се узнае и дори само то оправдаваше разходката. Повече от месец бил минал от последните вести, дошли от Танчико от очите и ушите на всяка Аджа, а тези в Тарабон също били замлъкнали. Авторката на писмото приписваше това на царящата там анархия; слуховете, че някой бил завладял Танчико, не можели да се потвърдят, но авторката допускаше, че тук е намесен самият Ранд. Толкова по-добре, ако Елайда го търсеше не където трябва, а на хиляда левги далече. Объркан доклад съобщаваше, че една Червена сестра видяла Мургейз на публичен прием, но агентите на различните Аджа твърдяха, че от няколко дни кралицата се била усамотила и не се показвала пред никого. Битки в Граничните земи, вероятно някакви по-дребни смутове в Шиенар и Арафел — пергаментът изчезна от ръцете й преди да е успяла да прочете причината. Педрон Ниал съсредоточавал Бели плащове в Амадиция, вероятно за да тръгне срещу Алтара. Добре, че на Елейн и Нинив им оставаха само три дни път дотам.
Следващият пергамент засягаше Елейн и Нинив. Най-напред авторката предлагаше да не бъде наказвана агентката, позволила им да се измъкнат — това Елайда го беше задраскала и бе написала в полето „За назидание!“ а после, тъкмо когато жената започваше да описва в подробности издирването на двете в Амадиция, пергаментът се превърна в цяла купчина, която приличаше на счетоводен доклад за очакваните разходи по строежа на частна резиденция на Амирлинския трон на територията на Кулата. Ако се съдеше по обема на сметките, ставаше дума по-скоро за дворец.
Егвийн пусна страниците и те се стопиха във въздуха. Лакираната кутия отново се оказа затворена. Егвийн знаеше, че може да прекара така остатъка от живота си — в кутията щеше да има все нови и нови документи и те непрекъснато щяха да се променят. Колкото по-ефимерна беше една вещ в будния свят — писмо, част от облекло или паница, която лесно се мести — толкова по-неустойчиво беше отражението и в Тел-айеран-риод. А тя не можеше да остава тук за дълго: спането, докато си в Света на сънищата, съвсем не бе така ободряващо, както при обикновен сън.
Тя бързо се премести в преддверието и тъкмо се пресегна към изрядно подредените свитъци и пергаменти върху писалищната маса на Пазителката, когато стаята около нея сякаш потрепна, вратата се отвори и вътре пристъпи Галад — усмихнат, в сюртук от син брокат и тесни бричове, изтъкващи овала на прасците му.
Тя си пое дълбоко дъх и стомахът й запърха. Просто не беше честно един мъж да има толкова красиво лице.
Той се приближи до нея, погали я с пръсти по брадичката и тихо промълви:
— Ще дойдеш ли с мен във Водната градина?
— Ако двамата сте решили да въртите любов — чу се делови женски глас зад гърба й, — тук не е мястото.
Егвийн се извърна рязко и с ококорени очи зяпна Леане, която седеше зад масата с шарфа на Пазителката на раменете си и ласкава усмивка на загорялото си лице. Вратата към кабинета на Амирлин беше открехната и вътре бе Сюан — седеше зад простичката си писалищна маса и четеше дълъг пергаментов свитък, небрежно наметната с шарфа със седемцветни ресни. Пълна лудост.
Тя побягна моментално, без изобщо да се замисля какъв образ е оформила, и се озова задъхана насред Моравата на Емондово поле. Виноструй се лееше от каменната издатина в широкия вир. Малко по-натам, край буйния и стремглаво уширяващ се поток се намираше ханът на баща й, с каменния приземен етаж и издадения над него втори, варосан. „Единственият такъв покрив в цяла Две реки“ — обичаше да се хвали Бран ал-Вийр с червените му керемиди. Голямата каменна основа до хана „Виноструй“ с израсналия в средата й огромен дъб беше много по-стара от самия хан, но някои твърдяха, че върху нея, край потока Виноструй преди повече от две хиляди години също било имало хан.
„Глупачка.“ След като толкова твърдо беше предупредила Нинив за сънищата в Тел-айеран-риод, сега за малко да се набута в свой собствен. Макар че, странно, какво търсеше там Галад? Тя наистина го беше сънувала понякога. Бузите й се сгорещиха — тя със сигурност не беше влюбена в него, нито дори го харесваше кой знае колко, но все пак беше красив, а в онези сънища приличаше повече на онзи, какъвто искаше да го види, Този, когото обаче сънуваше по-често, беше Гавин, брат му, макар че и това беше не по-малко глупаво. Каквото и да твърдеше Елейн, досега той не й беше разкривал чувствата си.
Сигурно беше заради онази глупава книга, с всичките й приказки за любовници. Още щом се събудеше, щеше да я върне на Авиенда. И да й каже, че изобщо не вярва, че я четяла само заради приключенията.
Но сега не й се искаше да си тръгне. Беше си у дома. В Емондово поле. Последното място, където наистина се беше чувствала в безопасност. Повече от година беше изтекла, откакто за последен път бе видяла родното село, но ето че всичко като че ли си беше същото. Не, не съвсем. Сред Моравата стърчаха два високи пилона с големи знамена — едното с червен орел, другото — със също толкова червен вълк. Дали пък Перин нямаше нещо общо с това? Не можеше да си представи как. Но от друга страна, по думите на Ранд той се беше върнал в родния край, а тя неведнъж го бе сънувала с вълци.
Е, стига с това глупаво стърчене. Време беше да си…
Примигване.
От хана излезе майка й, с метната през рамо посивяла плитка. Марин ал-Вийр беше стройна жена, все още неизгубила чара си, и най-добрата готвачка в Две реки. Егвийн долови и смеха на баща си откъм гостилницата.
— Ти още ли си навън, чедо? — каза майка й с лек, но закачлив упрек. — От доста време си женена вече, за да знаеш, че не бива да показваш на мъжа си, че го чакаш натъжена. — Тя поклати глава и се засмя. — Е, късно е. Ето го и него.
Егвийн се извърна нетърпеливо и очите й пробягаха покрай хлапетата, боричкащи се по Моравата. Гредите на стария Коларски мост изтрополяха под препускащия в галоп Гавин, после той скочи от седлото и застана пред нея. Висок и строен, в бродираното си със златни ширити червено палто, той имаше червенозлатистите къдрици на сестра си и възхитителни тъмносини очи. Не беше красив колкото Галад, разбира се, но сърцето й затуптя по-бързо, отколкото заради Галад — „Заради Галад ли? Какво?“ — и тя притисна с ръце корема си, безсилна да усмири пърхането на гигантските пеперуди в него.
— Липсвах ли ти? — попита я той усмихнат.
— Малко. — „Защо ли си мислех за Галад?“ — От време на време, когато нямах нищо интересно, с което да се заловя. А аз на теб?
Вместо отговор той я вдигна от земята и я целуна. Всичко друго се стопи, дори знамената изчезнаха. „Какви знамена?“
— Ето го — каза майка й пристъпи към тях с повито бебе на ръце. — Това е синът ти. Чудесно момче е. Изобщо не плаче.
Гавин се засмя, пусна я, взе детето и го вдигна високо.
— Има твоите очи, Егвийн. Един ден ще върти главите на момичетата.
Егвийн заотстъпва, клатейки глава. Все пак имаше знамена — червен орел и червен вълк. И тя беше видяла Галад. В Кулата.
— НЕЕЕЕЕЕЕ!
Побягна, изскочи от Тел-айеран-риод и се озова в тялото си. Остана й съзнание само колкото да се удиви как е могла толкова глупаво почти да се хване в капана на собствените си видения, след което потъна дълбоко в безметежния си сън. Където Гавин прекоси в галоп Коларския път, скочи от…
Стаена до една от къщите със сламени покриви, Могедиен се чудеше къде ли може да се намира това селце. Не й се струваше никак подходящо за развети знамена. Момичето се бе оказало по-силно, отколкото беше допускала, щом успя да се изскубне от примката й. В Тел-айеран-риод дори Ланфеар не можеше да я надмине, каквото и да твърдеше. Но все пак момичето я интересуваше само доколкото бе говорило с Елейн Траканд, която на свой ред можеше да я отведе до Нинив ал-Мийра. Единствената причина да й направи клопката бе просто за да освободи Тел-айеран-риод от още една, която може да се разхожда тук свободно. Стигаше й това, че трябваше да го дели с Ланфеар.
Но виж, Нинив ал-Мийра беше друго. Тя бе решила на всяка цена да я накара да й се моли да й служи вечно. Щеше да я отвлече в плът, може би щеше да помоли Великия властелин да й дари безсмъртие, тъй че Нинив да съжалява вечно, че е дръзнала да се опълчи на Могедиен. Двете с Елейн крояха нещо с Биргит, нали? Тази също заслужаваше да бъде наказана. Биргит така и не бе разбрала коя е Могедиен, тогава, още в Приказния век, когато провали съвършено заплетения план на Могедиен да хване Луз Терин. Но виж, Могедиен я беше познала. Само че Биргит — Теадра, така се казваше тогава — бе загинала преди тя да се е заела с нея. А смъртта не беше наказание, нито край, когато ти е съдено да продължиш да живееш тук.
Нинив ал-Мийра, Елейн Траканд и Биргит. Щеше да ги намери и да се разправи с тях. Лекичко, от сенките, та нищо да не разберат, преди да е станало много късно. И тричките, без изключение.
Тя изчезна, а знамената продължиха да плющят под лекия ветрец на Тел-айеран-риод.