Керъл Хигинс Кларк
Картината (5)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
САМИТ, НЮ ДЖЪРСИ
Неделя, 25 декември

— Побързай, Реган — викна Нора по стълбите. — Колата е тук.

— Опитвам се да събера всичко, което ми донесе Дядо Коледа в куфара — отвърна Реган. — Той беше много добър към мен тази година.

Беше седнала върху куфара, набутвайки ръкавите и подгъвите навътре, докато затваряше ципа.

— Зъбите на този цип са по-опасни от тези на акула — измърмори Реган, когато една копринена рокля направо изчезна като сдъвкана. Накрая, тя се изправи. — Готово.

Огледа стаята си за нещо пропуснато. Спомени от детските й години все още украсяваха стените и рафтовете с книги. Изрисувани плакати, изобразяващи всичко — от земна пчела върху цвете и пъстра поляна при изгрев слънце до двойка, вървящи ръка за ръка по брега на Джърси, се взираха в нея, предлагайки съветите си за всичко — от приятелството и любовта, до смисъла на живота.

— Каква глупост — каза Реган на глас. — Нещата никога не са толкова прости.

Реган не знаеше защо нито тя, нито майка й, бяха пожелали да ги свалят. Майка й наскоро беше махнала надписа „Влез на собствен риск“ от вратата на Реган, но вероятно се надяваше, че лъхащата от големите поздравителни картички доброта ще окаже благотворно влияние на дъщеря й. Реган се усмихна на себе си. В днешно време плакатът с двойката, демонстриращи задълбочаващата им се любов и преданост, вероятно ще се използва в реклама за цветни презервативи.

— Е, добре — каза Реган и взе куфара от леглото си. — Тази стая ми връща оптимизма от младостта, чувството да си на шестнайсет години.

— Реган! — извика Нора отново, връщайки я към настоящето, трийсет и първата й година.

— Идвам. Мамо, защо никога не си ме учила как да си стягам багажа като хората? — попита тя, докато тътреше куфара си по коридора и го ритна надолу по стълбите.

— Винаги аз съм виновна — каза Нора възмутено.

— Не е така — каза Реган, оглеждайки багажа на майка си. — Теб никой не те е учил.

Нора се засмя.

— Бавачката ми винаги се замъкваше в автобуса с две пазарски чанти, в които събираше всичко, което й трябва.

Люк излезе от спалнята.

— Надявам се, че самолетът ще може да излети с всичкия този багаж.

— Татко, като говорим за багаж, няма ли нещо тягостно в това да пътуваме в катафалка на връх Коледа? Всички гледат през прозорците с такава тъга.

— Това е единствената кола, която ще събере всичките ни чанти — каза Люк сухо. Висок метър и осемдесет, той застана като кула над двете жени. Имаше сребриста коса и лице, което Нора обичаше да казва, че е като това на Джими Стюард. Нора беше само метър и шейсет, руса и както тя обичаше да казва, с аристократично лице. „Аз съм попаднала някъде по средата“, мислеше си Реган. Тя беше метър и седемдесет и пет, с оцветяване, известно като ирландско черно — тъмна коса, сини очи и с толкова бяла кожа, че вероятно би изгоряла от слънцето и в шест часа сутринта.

— Има едно нещо, за което няма да ни се налага да се тревожим — че някой може да ни обвини, че сме нормални — отбеляза Реган.

— Не мислиш ли, че нормален звучи малко тъпо, а, скъпа? — попита Нора. — Освен това никой не е нормален. Огледай се само.

— Нашият проблем е, че вие трябва да душите, а не да се оглеждате. Ще спрем пред частния самолет в свръх дълга лимузина със завески по прозорците.

— Кендра няма да има нищо против. Ще го намери за забавно — каза Нора и затвори предната врата след тях. — Не е ли чудесен този коледен венец?

Люк и Нора влязоха отпред при шофьора. Реган се сви отзад, мислейки си за деня, когато ще може да се вози на същото място, но в хоризонтално положение, със завинаги затворени очи.

Четирийсет и пет минути по-късно, след като изслушаха презаписаното специално коледно шоу, те спряха пред частния самолет на Кендра и Сам. Хората по магистралата се взираха в прозорците на катафалката и с изумление откриваха, че хората вътре се смеят, а шофьорът потупва кормилото с юмрук, кикотейки се.

„Благодаря ти, Аймъс“, помисли си Реган, като се подсмихна на имитацията на песента за дядо Коледа в изпълнение на популярната из цялата страна дисководеща, „че ни направи още по-странни от обикновено“.

— Весела Коледа — поздрави ги Кендра. Огненочервената й коса и морскозелените й очи трептяха. Сам стоеше до нея, белокос, с хладни сини очи и заслепяваща усмивка. Двамата изглеждаха като реклама на хубавия живот.

— Добре дошли — прогърмя Сам. — Реган, радвам се да те видя.

— Благодаря за пътешествието. Това е единственият начин да полетим.

— Къде ти е билетът? — попита я Сам.

— Какво — възкликна Реган с объркано изражение.

Сам я потупа по гърба.

— Шегувам се.

Реган се засмя.

— Ще се жертвам.

На борда синовете на семейство Ууд, четиринайсетгодишният Грег и петнайсетгодишният Патрик, играеха на видеоигрите. „Изглеждат толкова млади“, помисли си Реган. И двамата бяха хубави деца. Тя се замисли колко ли момичета на тяхната възраст сега зяпат стените на стаите си, лекувайки разбитите си от тези двамата сърца, търсейки утеха в любимите си пасажи от любовната литература.

Момчетата й се усмихнаха стеснително, което беше в рязък контраст с редицата обици на ушите им. „Боже, чувствам се стара“, помисли си тя.

Кендра раздаваше шампанско.

— Реган?

— Благодаря, Кендра — отпи една глътка, като усещаше, как мехурчетата гъделичкат носа й. — Луис иска да е сигурен, че ще бъдем на неговото празненство. Той много се вълнува.

— Ние вече имаме билети. Точно от това се нуждае Аспен — още едно нощно заведение. Надявам се, че няма да се изложи.

— Отварянето на ресторант е рискована работа — каза Сам.

— Да, както и правенето на пиеси за Бродуей — засмя се Кендра.

— Работата ми може и да не е сред най-вълнуващите — каза Люк, — но съм щастлив да кажа, че спадът при нея е най-нисък, в сравнение с всеки друг бизнес на тази славна земя.

— Всички се радваме за теб, Люк — каза му Нора.

— Наистина, Луис е голям късметлия, че благотворителното тържество за Асоциацията за спасение на миналото на Аспен ще се състои при него — каза Кендра. — Разбрах, че конкуренцията е била жестока. Той успял да се подмаже на комитета.

— Той ми каза, че наистина иска да превърне заведението си в част от идеала на Аспен — обади се Реган.

— Какво е това? — попита Люк. — Някаква нова глупост?

— Татко — Реган се обърна към него. — Сериозно е. Аспен не иска да става свръхмодерен. Откакто е станал толкова известен, аспенци истински се борят да запазят очарованието на малкото градче. Луис смята да изложи работите на местни художници. Обещал е също да спонсорира седмичните литературни четения в задната стаичка.

Грег погледна Реган и се прозя.

„Разликата между поколенията подава грозната си глава“, помисли си Реган.

— И какво правят на тези четения? — попита Сам.

— Всеки става и чете каквото е подготвил. Може да е разказ или стихотворение. Някой може да донесе китара и да попее.

— Ще си стоя в къщи и ще гледам как растат ноктите на краката ми тази вечер — каза Люк.

— Татко, невъзможен си? — Реган протегна чашата си за още шампанско.

— Това е отживелица на старите кафенета — каза Кендра ентусиазирано. — Нора, трябва да отидеш и да им прочетеш някой от твоите разкази. Ще умрат от страх.

Нора остави чашата и драматично прочисти гърлото си.

— Беше тъмна, буреносна нощ …

Сам се засмя.

— Вятърът духаше силно през стъклата на прозорците …

— Някъде изкънтя изстрел … — продължи Нора.

— И мен ме извикаха на работа — измънка Люк.

Смехът на Кендра беше дълбок, сърдечен и приятен. Реган я погледна и се усмихна, радостна да я види напълно отпусната. В средата на четирийсетте, Кендра беше добра актриса, чиято кариера досега беше преминала изцяло в телевизията. Реган знаеше, че Кендра е споделила с Нора, че се притеснява за дебюта си на Бродуей.

— Добре, приятели — каза пилотът. — Готови сме за тръгване. Моля, затегнете коланите си.

— Следваща спирка — каза Нора, като зае мястото си — Аспен и нашият усмихнат пазач Ибън …