Керъл Хигинс Кларк
Картината (20)

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСТА

Жералдин беше навън в плевнята, мърморейки си нещо, докато Реган, следвана от Луис, се опитваше да я намери.

„Къщата на Жералдин вероятно изглежда по същия начин, както когато е била построена“ — помисли си Реган. Бяла със зелени первази, тя беше старомодна и очарователна. Плевнята беше отзад.

— Мис Спуунфелоу? — извика Реган.

Видяха, че вратата на плевнята е отворена; когато никой не отговори на звънеца, те обиколиха къщата, за да проверят.

— Може би трябва да си тръгваме — предложи Луис.

— Хайде, Луис — настоя Реган.

Те влязоха в плевнята, очите им бавно привикваха в тъмнината. Мястото беше пълно с боклуци; Реган се чудеше дали изобщо някога животно беше полагало уморената си глава на покрития със слама под.

— Кой е там? — извика остър глас.

— Мис Спуунфелоу? — попита Реган.

— Това съм аз. Кои сте вие? — изръмжа Жералдин, когато се появи.

— Казвам се Реган Райли, а това е приятелят ми Луис.

— Чудесно. Какво мога да направя за вас?

— Искахме да говорим с вас.

— За какво? Аз съм доста заета. Имам много неща, из които да се ровя.

— Изглежда, че имате доста интересни неща тук — каза Реган, лъжейки. — Може даже да направите разпродажба.

— Ами да. Дарявам каквото харесат от новия музей в града. Другите неща — тя посочи едно платно, лежащо на земята, — не знам какво да правя.

— Какво е то? — попита Реган.

Жералдин размаха ръка неопределено:

— Купих я заради рамката. Това е просто портрет на някакъв старец от Франция.

— Може ли да видя? — попита Реган, като се навеждаше.

— Разбира се.

Жералдин я наблюдаваше, докато Реган вдигна сгънатото платно. Под пласт мръсотия и нечистотии от картината гледаше едра фигура на белокос аристократ със самодоволна усмивка. Той носеше кадифена шапка, украсена с хермелин, сребристи чехли и чорапи. В едната си ръка държеше шапка с перо, а в другата — скиптър. Зад него се виждаше трон, а златна корона лежеше на масата до него.

— Не знам какво ги е обхванало тези хора, че да се обличат по този начин и да ходят с дълги и къдрави коси — каза Жералдин. — Не мислите ли, че изглежда отвратително?

Реган се засмя:

— Мисля, че той е бил на върха на модата за времето си. Сигурно му е трябвало доста време, за да се облече. Това също ли ще го давате на музея?

Жералдин сви рамене.

— Както вече казах, купих я само защото рамката беше наистина хубава и я исках за портрета на моя дядо.

— А знаете ли кой е този тогава?

— Би трябвало да бъде Луи Осемнайсти — отвърна тя. — Поне така ми каза жената, която ми я продаде. Не ме интересуваше кой е. Музеят със сигурност няма да я иска. Този никога не се е и появявал около Аспен. Ще я захвърля някъде.

Луис се въртеше около вратата. Умът на Реган работеше бързо. Може би сега бе моментът да разкрие кой е той.

— Луис, чу ли това? — попита го тя. — Това е портрет на Крал Луи. Не мислиш ли, че ще изглежда добре в ресторанта ти?

— Чакай малко! — реагира Жералдин. — Какъв ресторант?

— Този, на който сте ядосана — рече бързо Луис. — Моля ви, изслушайте ни!

— Вие!!! Вие доведохте този престъпник в лоното на този град и го оставихте да вилнее сред младежта? — поклати глава тя и излезе от плевнята. — Не заслужавате голямото празненство — обърна се и посочи с пръст към Луис. — Полицията в града има чудесно мото — Тя се изправи. — „Всички да живеят в едно сигурно и мирно общество, като се насърчава взаимната отговорност и уважение.“ Вие, синко, не показахте никакво уважение към Кендра и Сам Ууд или към семейство Грант, или към който и да е в този див рай.

Устната на Луис трепереше.

— Много съжалявам. Хайде да си тръгваме, няма полза — обърна се към Реган и тръгна надолу по пътя, а снегът скърцаше под краката му.

— Луис, чакай! — извика Реган. Тя се обърна към Жералдин, която се бе загърнала в червено-черното си яке. — Мис Спуунфелоу, от това, което Луис ми каза, и от това, което съм чела за вас, разбрах, че вашият дядо е добивал сребро, като е загубил шанса да забогатее още когато сребърният стандарт бил сменен.

— Не споменавайте тази змия, президента Гроувър Кливланд в мое присъствие — предупреди Жералдин. — Това беше неговата велика идея.

— И 80 процента от хората на Аспен банкрутираха?

— 1893 беше ужасна година, хм-м-м.

— Но дядо ви, като малко други хора предпочел да остане тук…

— И да оцелее.

— Не е напуснал потъващия кораб, ако може да се каже.

— Точно така. Той използва средствата си и отворил заведение. Беше разбрал, че хората имат нужда от място, където да забравят проблемите си. Да ударят няколко чашки уиски, да си кажат малко шеги, да се напият. Дядо ми обичаше да събира хората заедно.

— Защо тогава не дадете на Луис тази възможност?

— Какво общо има той с дядо ми? Не ги споменавайте заедно, госпожице.

Реган си пое дълбоко въздух. Ако се провалеше сега, с Луис бе свършено.

— Мис Спуунфелоу — сериозна каза тя, — Луис се опитва да го направи повече от ресторант. То ще бъде място, където ще се чете поезия, ще се провеждат обществени срещи и изобщо всичко, за което хората ще искат да се съберат. Картините на местни хора на изкуството ще бъдат постоянно изложени. Ако някой се опитва да прокара идеята за запазване на културата на града в Аспен, то това е Луис. Както вашият дядо с неговия салон, той просто иска да събере хората заедно. Ако преместите партито в другия ресторант, който е просто още едно търговско заведение, с него ще бъде свършено.

Жералдин подритна буца сняг с върха на обувката си. Бялата й коса се съчетаваше със снежните планини в далечината зад нея. Бръчките на лицето й станаха по-дълбоки.

— Ами Ибън? Той е пълен безобразник.

— Луис се опитваше да даде на някой нов шанс. Той си е мислел, че Ибън иска да излезе от калта и да започне нов живот. Като старите миньори, които се опитали да започнат наново в Аспен. Никой нямаше да наеме Ибън, ако знаеше, че има криминално досие. Единственото нещо, за което Луис е виновен, е че си е заложил главата заради някой — Реган направи пауза. — Не се получи, но не мисля, че той трябва да бъде наказан толкова сурово. Ако този град е нещо, аз мислех, че е свободомислещ. Мислех, че е място, където всякакви хора могат да живеят заедно…

— Хора, които могат да си го позволят.

— Засега. Хората идват тук да карат ски и да общуват, да пийнат малко чай с ром…

— Ментовата ракия е любимото питие тук — отбеляза Жералдин.

— Ментова ракия, все едно — съгласи се Реган. — Този град е основан от хора, които рискуваха, а не които играят на сигурно. Вашият дядо е бил един от първите. Мисля, че той сигурно не би харесал някой да загуби шанса си преди още да е започнал.

Жералдин се загледа далеч в планините. „Кой знае какви спомени за дядо й минават през главата й“ — помисли си Реган.

Накрая Жералдин каза:

— Предполагам, че никой не е идеален. Става студено — тя се загърна в якето си. — Защо не влезете вътре за по едно кафе?

Луис, който до този момент стоеше тихо, протегнал единия си крак напред, сякаш беше готов да побегне всеки момент ако Жералдин го нападне, сега изглеждаше способен да скочи един метър над земята. Той плесна с ръце.

— Случайно да имате билков чай? — попита той, докато вървяха след нея към къщата.

— Билковият чай е за бабите — подчерта домакинята.

През следващите четирсет и пет минути те седяха и говореха.

— Викайте ми Жералдин — настоя тя. — Когато остаряваш, откриваш, че все по-малко хора ти говорят на малко име. И малкото, които го правят, са направо груби. Това, което ме дразни най-много са хората, които се опитват да ти продадат нещо, което не ти трябва. Винаги започват със „Здравей Жералдин, добре ли си днес?“ Не, почакайте. Тези, които наистина ме вбесяват казват „Здравей, Джери.“ На тях просто им затварям. Както и да е, откакто семейството и повечето от приятелите ми ги няма, започвам да забравям звука на собственото си име.

Реган намери къщата за уютна. Коледно дръвче, украсено със стари семейни украшения, картини с рамки и святата картина на дядото, украсяваща полицата над камината, цветни завеси и ориенталски килим — всичко това събуждаше чувството, че къщата и собственикът й споделяха едно и също минало. Същността на Жералдин струеше от всеки един кът. Очевидно всичките боклуци бяха преместени в плевнята.

Букет цветя стоеше по средата на масата в трапезарията, там където те седяха и си пиеха кафето.

— Прекрасни са — каза Луис, навеждайки се за да улови уханието им.

Лека усмивка се появи на устните на Жералдин.

— Имах приятел, който обичаше да излиза навън и ми берете цял куп незабравки. Затова обичам да имам свежи цветя наоколо, напомнят ми за него. Обичахме да ходим до Маруун Белс Сноумас Уилдърнес и да размишляваме върху съществуванието ни. Там спорехме за смисъла на живота. Или взимахме въдиците и отивахме до Роаринг Форк или Фраинг Пен, да си опитаме късмета с тези летящи риби… — очите й заблестяха от спомена.

— Кога беше това? — попита Реган.

— Миналата година. След дядо ми Първис бе най-умният мъж, когото съм срещала. И една сутрин се събуди мъртъв.

— Това е тъжно — искрено каза Луис, мълчаливо чудейки се как може да се събудиш мъртъв.

— Безделник — съгласи се Жералдин.

Реган се усмихна на себе си. Тя се съмняваше, че през всичките години, откакто баща й бе заминал за семейното гробище, се бе намерил някой, който да дойде и да изрази съболезнования си към опечалените с думите „Какъв безделник“.

— Беше ни забавно заедно — продължи Жералдин. — Винаги искаше да знае всичко. Не беше живял дълго тук и искаше да научи цялата история на града. Например, обзалагам се, не знаете, че стария град Ют Сити е наречен Аспен по името на трепетликата около него?

„Как съм оживяла толкова дълго, без да знам толкова важно нещо“ — учуди се Реган, но прилежно поклати глава. Луис слушаше внимателно с пламенността на ученик, заплашен от изхвърляне от училище.

— Трепетликата е член на семейство тополи. Те са толкова красиви. Нищо не ме дразни толкова, колкото когато тези стопаджии си драскат инициалите по кората. Така насекомите влизат и дървото започва да гние. Единствения път, когато се ядосах на Първис, бе когато той започна да дълбае нашите инициали на едно от тези дървета. Разбира се, той не знаеше, докато не му го обясних. Както и да е, стига толкова.

На Реган й се струваше, че Жералдин определено обичаше да има публика. След смъртта на Първис беше останала сама и сега явно се радваше на компанията им. „Бих искала да видя как е контактувала с Първис“ — помисли си Реган. Беше й трудно да си представи Жералдин с мъж, особено откакто духът на дядо й бе напуснал стаята.

— Обзалагам се, че сте разказали на Първис много истории за дядо ви.

— Дядо беше личност — каза Жералдин. — Той е имал толкова много приключения през живота си, че никога не можеше да се отегчиш да го слушаш. Аз се опитвах да ги запомня всичките, да ги запазя живи.

Тя отпи от специалното си кафе и си взе парче от боровинковия сладкиш, който великодушно беше сложила в старомодна чиния, напомняща на Реган за чиниите на баба й. Дядовият часовник се обади от хола.

— Кафето е вкусно — отбеляза Луис, докато пресушаваше чашата си.

Жералдин почти удари по масата.

— Съживява те сутрин. Прилошава ми като слушам за хора, които се успокояват с билки — облиза устни и сложи каната на старата дъбова маса. — Добре, Луис — внимателно каза тя. — Няма да вдигам повече шум партито да не бъде в твоя ресторант. Бог ми е свидетел, че щях да хвърля тези гъзолизци от комитета в шок, ако трябваше да променям нещата сега. Казвам ти, задните ми части никога не са се чувствали толкова обичани. Тези хора наистина ми лазят по нервите. Мислят си, че могат да ме заблудят с подмазванията си. Но…

Реган и Луис изчакаха да чуят това „но“. „Винаги има едно «но»“ — помисли си Реган.

— Надявам се, че няма да имаме повече проблеми с този кучи син, Ибън. Аспен е място, с което искаме да се гордеем.

— Доколкото знаем, сега той е на стотици километри от тук — каза Луис, нетърпелив да си тръгне преди да е объркал нещо.

— Жералдин — проговори Реган, — аз съм частен детектив. Наистина искам да разбера какво се е случило. Ти си тази, която познава града отвътре. Мога ли да ти се обадя, ако имам някакви въпроси или ако трябва да говоря с теб?

— Обади се. Ако има някаква клюка, винаги я научавам по един или друг начин — Жералдин погледна през масата към Реган, като я преценяваше. — Изглеждаш ми на млада и умна жена. Напоследък имах работа с двама частни детективи и изобщо не струваха. Ако този, когото съм наела, не се справи може да те викна.

— Ще ми бъде много приятно да ви помогна — искрено заяви Реган.

Жералдин се обърна към Луис и се намръщи:

— Сега слушай. По време на партито ще е добре портретът на дядо ми да бъде удостоен с необходимата почит. Комитетът се кълнеше наляво и надясно, че ще е така, но аз ще те държа лично отговорен за това.

Луис държеше кърпичката си пред устата, сякаш да се предпази от всичко, което Жералдин би могла да му направи.

— Най-доброто — изпелтечи той. — Само най-доброто.

— О-о. Знам, че картината на Бийсли, която дарих и за която казват, че е толкова ценна, ще събере най-много почести. Съвсем бях забравила за нея. Помня, че съм я виждала като малка, но дядо ми никога не я е харесвал. Този с него е бил приятел, който се опитал да го прецака — лицето й потъмня. — Имало е много свади между двете семейства. Предполагам, че затова той я е зарязал в плевнята. Бях я забравила напълно, докато онзи репортер не започна да се рови наоколо.

Когато си затръгваха, Луис се вмъкна в тоалетната. Реган се опита да се спазари с Жералдин за картината на Луи.

— Вземи я — настоя Жералдин. — Направете дарение на музея в чест на дядо ми.

Няколко минути по-късно Реган и Луис завързваха Луи XVIII върху ски багажника на колата на Луис.

Тежестта от почти сигурната му гибел падна от раменете на Луис и той сякаш танцуваше. Още малко и щеше да запее.

— Не беше нужно да го правиш, Реган — изчурулика Луис.

— Беше безплатно, Луи, скъпи — отвърна Реган, — само ще отскоча за рамка. След това ще намерим хубаво място да я окачим.

— Имам чувството, че почти бях окачен.

— Ти беше, Луи. Но сега ще окачим този Луи там където всеки ще го вижда като влиза и ще му отдава необходимата почит.

— Говориш като дъщеря на погребален агент.

— О-о. Благодаря. Но ще е най-добре, ако утре най-важният труп на празненството бъде този на дядото. Картината на Бийсли няма да бъде открита до късно тази вечер. Дотогава ще бъдат само портретите на дядото и на Луи. Каква двойка.

— Легенди, според самите тях — промърмори Луис. — Когато това парти свърши, аз ще бъда един щастлив човек.

Реган не знаеше защо не може да се освободи от чувството, че няма да стане точно така. Установи също, че изгаря от любопитство да разбере защо седемдесет и пет годишната Жералдин Спуунфелоу бе замесена с частни детективи.