Керъл Хигинс Кларк
Картината (37)

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА

Тед Уиймс отвори вратата и покани Реган вътре. Той живееше зад Ритц Карлтон, където жилищата бяха модерни и имаха собствени балкони. Дневната беше светла и блестяща, с висок таван и чамов паркет. Беше пълна с листове хартия и книги, един компютър просветваше в ъгъла. Мястото напомняше на Реган за офиса на майка й.

— Съжалявам — рече той. — Работих цяла сутрин и не очаквах гости.

— Благодаря, че отделихте време, за да ме видите — каза Реган сериозно. — Много съм ви задължена.

Той взе палтото й и после го погледна така, сякаш не знаеше какво да прави с него. Накрая го хвърли на един стол.

— Кафе?

— Не бих отказала.

— Как го желаете?

— Само с мляко.

— Нямам мляко в къщата си.

„Тогава защо пита?“ — помисли си Реган.

— Черно ще бъде чудесно — отговори тя.

Когато той се оттегли в кухнята, Реган разгледа наоколо. Една от стените на дневната беше заета от библиотека, стигаща чак до тавана. Бърз поглед върху рафтовете показа колекция от книги за изкуството и историята. Пред камината на отсрещната стена бяха разположени удобни фотьойли и претрупан диван. Чудесно място да се скриеш в снежен ден и да си четеш.

— Ето, заповядайте — каза Тед, като се върна в стаята с две кани.

Реган го разгледа, докато избутваше един вестник и поставяше чашките на масичката за кафе. Беше на около четирсет, имаше черна коса, прошарена със сиво, напрегнато лице и носеше бабешки очила с телени рамки. Беше със сини кадифени панталони, бяла риза и стар сив пуловер. Нямаше вид на човек, който кара ски. Реган се надяваше, че той не е от онези интелектуалци, които презират обикновените разговори. Реши да започне по най-сигурния начин.

— Сигурно е страхотно да се живее в Аспен — каза тя, като последва поканата му и седна на едно от креслата.

Тед кръстоса крака и изви тежките си Л.Л. Бийн ботуши.

— Всъщност, аз съм тук само част от времето. Държа и апартамент под наем в Ню Йорк. От там започнах.

— Апартамент тук и апартамент там. Не е зле.

— Винаги съм обичал Запада и неговата история. Мислех, че ще бъде чудесно да живея тук, но никога не съм се отказвал и от града. За щастие, сега мога да си позволя и двете.

— А като писател можете да работите, където и да сте — рече Реган.

— Ами трябва да бъда там, където е историята ми — информира я Тед. — Моята серия за потомците на аспенските заселници не може да се напише в Пафкипси — той се засмя и очите му обиколиха стаята. — Пиша каквото ми се иска да пиша — продължи. — Освен това ми плащат от много места. Моите серии се издават от много, МНОГО вестници из цялата страна.

Реган повдигна вежди.

— Това не ми беше известно. Значи много хора, от много места са чели за Жералдин и нейната картина на Бийсли.

Тед се усмихна гордо.

— Доста хора ми се обаждаха за статията. Стари приятели. Роднини. Хора, които се интересуваха дали имам свободна стая, където могат да пренощуват, ако дойдат да карат ски.

Реган се усмихна.

— А имате ли?

Той махна с ръка.

— Опитах се да ги отблъсна, колкото можах. Това, което искам да правя тук, е да работя. Ако цяла зима тук непрекъснато влизат и излизат разни хора, никога нищо няма да свърша. Купих си нарочно жилище с една стая, за да нямам стая за гости.

„Какво приятелче“ — помисли си Реган.

— Значи прекарвате много време в работа? — попита тя.

— Работя по тези серии. Изграждам характери. Пиша върху историята на миньорските градчета в Колорадо. Занимавам се и със западното изкуство.

— Значи ви е интересно да разговаряте с хората от Аспен?

Тед се засмя:

— Разбира се. Харесва ми да си говоря с Жералдин. Когато говореше за баща си, беше страхотна. Помолих я да ме разведе насам-натам и когато ми показа картината, направо щях да умра.

Реган се наведе напред.

— Кажете ми за картината. Как разбрахте, че е на Бийсли?

Очите на Тед просветнаха.

— Правил съм проучване на Бийсли и щях да пиша история за него. Той беше… — Тед спря, за да подчертае, — забележителен.

Реган кимна и зачака. Не мина много време.

— Бийсли е бил трагична фигура. Той отишъл в миньорските градчета около 1880-та, нарисувал своите шедьоври и после умрял едва на двайсет и осем години. Както при повечето известни творци, изкуството му е било оценено едва години след смъртта му. От записките му се разбира, че трябва да има дванайсет платна. Десет са в музеи в Колорадо, където трябва и да бъдат, бих добавил аз. Всички трябва да могат да ги видят — той се загледа съсредоточено в Реган. — Имам пред вид, че все пак „Мона Лиза“ не виси в нечия стая?

— Не — кимна Реган сериозно.

— Вие сте абсолютно права — посочи планините през прозореца. — Има ли някой правото да притежава тези планини? Да ги задържи за себе си, за да не може никой друг да им се наслаждава?

— Не.

— Отново сте абсолютно права. Десет от картините на Бийсли са изложени. Единайстата беше притежание на един ценител на изкуството от Вейл и вижте какво стана с него. Тези от нас, които познаваха Бийсли, бяха изненадани, че не е рисувал Аспен. Тогава си помислихме, че може би липсващата дванайста е рисувана в Аспен. В края на краищата Аспен беше известен като „петте най-богати акра на Земята“ по онова време. Ако целта на Бийсли е била да запази духа на времето, той определено би дошъл тук. И тогава — той се усмихна щастливо, — в плевнята на дългогодишната жителка на Аспен Жералдин Спуунфелоу беше открита дванайстата картина.

— Сигурно сте много горд с това — възкликна Реган.

— Така е. Можете ли да си представите какъв шок и вълнение беше това за мен. В момента, в който я погледнах разбрах, че е нещо по-особено. Почувствах планинския въздух, дъха на това място, силата на четката му. Бях преобразен. УДИВЕН. Очите ми се напълниха със сълзи, както и тези на Жералдин.

— Тя също ли заплака? — попита Реган.

— Мисля, че плачеше, защото това беше дядо й. В същност, тя не искаше да говори за картината. Искаше просто да я скрие. Беше някак странно. Както беше забутана зад едно старо колело от каруца, тя не знаеше какво притежава. Боже Господи! — той отпи малко кафе, за да успокои раздразнението си.

— В такъв случай вие сте могли да я купите от нея на безценица — каза Реган.

Той я погледна почти обидено.

— Не съм такъв човек. Тази картина принадлежи на музея. Тя е една от най-великите ни исторически находки. Аз веднага задвижих нещата в Асоциацията за спасяване на наследството от миналото ни в Аспен. И да ви кажа ли, те все още не са приключили всичко с нея.

— Какво искате да кажете?

— Тя има доста собственост наоколо и няма наследници.

— Не знаех, че е толкова богата — каза Реган.

— Тя не е сменила дори и един абажур в продължение на петдесет години. Колата й е антика. Пазарува по каталог. Сейфът й в банката съдържа много повече от картината. Там са и много от парите й. Тя наистина е забележителен човек, просто забележителен.

— Това, което ми прави впечатление е, че много хора са прочели за Жералдин и нейния Бийсли в статията ви — каза Реган.

— Имаше и друга статия.

— Втора статия? — попита Реган.

— Тя всъщност беше продължение. Знаете ли какво е това?

— Чувала съм го някъде.

— Добре. Преди около месец направих статия за Жералдин, в която се разказва за това, че тя дарява картините на асоциацията и за плановете на музея. Писах, че това е изчезналата картина на Бийсли и че се намира там, където би трябвало да принадлежи — в музея в Аспен, че ще има голямо благотворително празненство и т.н. Луис беше ядосан, че не съм споменал името на ресторанта му. Затова пък съм назовал името на притежателя на Бийсли във Вейл — той я погледна. — Може би не трябваше да го правя, защото след това започнали да му се обаждат много музеи и колекционери. Хората, които му се обадили миналата седмица и се уговорили да се срещнат с него, са използвали името на едни от най-благонадеждните търговци на изкуство в Европа. Казали са, че ще му платят пет милиона долара за нея! Естествено, всичко е било нагласено.

Реган се намръщи.

— Чудя се дали сега не са се насочили към Аспен на Бийсли. Картината ще бъде изложена в четвъртък през нощта. Тя е последната, която не е заключена в някой музей. Кой знае какво може да стане?

— Разбирам какво искате да кажете. Наистина разбирам какво искате да кажете — очите на Тед се разшириха и заприлича на кукумявка. — Не се притеснявайте — засмя се той. — Пазачът на музея ще бъде там. Неговия прякор е Барни Пиколото.

Реган тихо се изсмя.

— Ето защо сте искали да ме видите? — попита той изведнъж.

Реган кротко се облегна назад и си прочисти гърлото:

— Както знаете аз съм частен детектив. Срещала съм се с Ибън Бийн, когото подозираме за кражбите тук, в Аспен. Някои смятат, че може да има нещо общо с кражбите във Вейл. Той просто не изглежда такъв тип …

— Съвсем различно мнение — интерпретира я Тед. — Моите източници казват, че работата във Вейл е била доста сложна. Че е била работа на хора от кръга на изкуството. Естествено, сега всички знаем, че Ибън Бийн е бил изпечен крадец на бижута. Може би приятелското му поведение е било просто фасада. Ако Ибън е бил в костюма на Дядо Коледа, той положително знае как да използва хората в момент, когато са най-благоразположени. Кой не би пуснал Дядо Коледа да използва тоалетната, за Бога.

— Аз просто не мисля, че всичко е било фасада — каза Реган. — Вчера посетих Жералдин Спуунфелоу. Тя беше много разстроена заради кражбите тук, в града и наистина вярва, че е бил Ибън. Аз мисля, че ако все пак Ибън има нещо общо със случилото се, той не действа сам. А може да има и двама отделни крадци.

— Не зная — Тед поклати глава. — Просто не зная. — Той се облегна назад, кръстоса отново крака и се почеса по бузата. — Значи Жералдин не проявява разбиране към Ибън, а? — изведнъж погледна часовника си. — Боже Господи! Имам уговорка да взема интервю от още един стар жител на града, потомък, който се завръща отново тук. Той се свърза с мен. Ще се учудите колко много хората обичат да четат за себе си във вестниците. Той каза, че е видял статията ми за Жералдин Спуунфелоу и че я познавал още от малка.

— Наистина ли? — очите на Реган светнаха.

— Искате ли да дойдете с мен? — попита Тед. — Той, изглежда, обича да говори.

„Този тип е пълен с изненади“ — помисли си Реган.

— Бих искала — каза тя и наистина го мислеше. Наистина гореше от желание да чуе за детството на Жералдин Спуунфелоу.