Керъл Хигинс Кларк
Картината (25)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Уилийн седна отзад в колата с пистолета, който държаха в отделението за ръкавици, насочен в главата на Беси. Беси лежеше неудобно на пода.

— Побързай, Джуд — каза тя. — Настъпи газта.

— Уилийн, последното нещо, което искам да ми се случи е да ме спрат.

— Заслужавате си го — изкрещя Беси. Уилийн я сръга с пистолета. — Ако трябва, стреляй в тази стара, сива глава — продължи Беси. — Но няма да се измъкнете с нея.

— Слушай, госпожо — започна Джуд.

— Казвам се Беси. За вас — мис Армбъкъл.

— Мис Армбъкъл, не искаме никакви проблеми…

— И затова се предрешихте като дядо Коледа и откраднахте картината. Изобщо не трябваше да ви пускам вътре.

Беси се опитваше да си намери по-изгодна позиция. „На моята възраст да ме захвърлят като мръсно пране“ — помисли си тя. Беше толкова ядосана, че забрави страховете си. Беше още в шок, и, както обикновено, реагира като се разприказва.

Когато най-накрая колата спря и Джуд отвори вратата, Беси започна да усеща страх. Докато колата бе в движение, тя не беше разбрала какво наистина става, като бебе, което може да се вози в колата и щастливо да спи, но в момента когато спре, за да се плати някоя такса, започва да пищи. Нервите на Беси реагираха по същия начин.

— Те ви търсят, знаете, нали — каза тя. — Младата детективка, Реган Райли, е в града и прави първокласно разследване.

Джуд и Уилийн размениха погледи. Те я заведоха до задната врата на къщата, отключиха и запалиха лампата в кухнята. Ръцете на Беси бяха завързани с въжето, което стоеше при пистолета.

— Изглежда сте помислили за всичко? — саркастично беше отбелязала тя.

Джуд я поведе из къщата, докато Уилийн тръгна да пали лампите.

Беси огледа добре мястото и сбръчка нос.

— Тази дупка се нуждае от почистване.

— Може би точно ти си човекът, който ще го направи — отбеляза Джуд.

— Няма начин — промърмори през зъби тя.

— Какво казваш?

— Нищо — отвърна Беси, чудейки се какво ли ще правят с нея. Не й трябваше много време, за да разбере.

Уилийн отвори вратата на спалнята.

— Ибън — каза тя. — Имаме компания за теб.

— Ибън! — извика Беси. Тя не можеше да повярва на очите си. Проснат на двойното легло, с ръце завързани отзад, лежеше човекът, за когото се предполагаше, че е бил дядо Коледа, човекът, чието лице бе видяла по телевизията този следобед.

— Няма ли истинският дядо Коледа да стане? — пошегува се Джуд.

Ибън погледна към Беси.

— Беси! Какво правите тук? Простете ми, че не мога да стана и да ви стисна ръката.

— Казвам ти, Ибън, обичам чувството ти за хумор. Кажи здрасти на Ибън, Беси.

Тя се вгледа в него.

— Ти си лигльото, който омърля килима ми с кал миналата година. Което означава, че ти ме забърка в цялата тази каша. Ако не бях толкова притеснена за обувките на дядо Коледа миналата нощ, нямаше да обърна внимание на ботушите на тази птица тук.

— Това е онова глупаво нещо, наречено съдба — безстрастно каза Ибън. „Мечтаеше си за компания — размишляваше той. — И си я получи. Госпожа Чистота“.

— Е, имам малко новини за вас — прекъсн го Джуд. — Вие двамата ще имате време да се опознаете, защото ще споделяте това легло.

— Какво? — в един глас изпротестираха и двамата.

— Ами дивана? — попита Ибън. — Аз ще отида на дивана.

— Той не е достатъчно дълъг и не се отваря — информира го Джуд.

„Къде е Бернадет Кастро, когато се нуждаеш от нея?“ — чудеше се Ибън. — „Той би направил всичко за един от онези разгъващи се дивани Кастро, които се отварят толкова лесно, че дори и дете може да се справи с него. Както малката Бернадет правеше в рекламите на фирмата на баща й преди толкова години. Ако се измъкна жив оттук — рече си той, — ще трябва да й напиша едно писмо“.

— Може пък да се влюбите един в друг. Ще имате много време да споделите най-съкровените си мисли и чувства. Както ние с Уилийн. Нали, скъпа?

Тя сбърчи нос.

— Ти не си споделяш най-съкро…

— Млъквай.

Джуд се обърна към Беси.

— Сега лягай. Ибън ще отиде до банята и после ще се пъхне при тебе.

— Почивка за тоалетна толкова скоро? — попита Ибън докато Джуд го развързваше. — Трогнат съм.

— Без тъпи коментари — разпореди Джуд.

— Между другото — каза Уилийн на Беси. — Коя е тази Реган Райли?

Ибън наостри слух. „Реган Райли — помисли си той. — Нейните родители бяха при Кендра и Сам“ — Той се беше срещнал с нея чрез Луис и знаеше, че е частен детектив.

Беси разбра, че не е трябвало да бърбори за Реган. Ако тя може да бъде от помощ на нея и Ибън, беше по-добре тези двама нещастници да не знаят за нея. Трябваше да си трае.

— Коя е тя? — запита Уилийн.

— Частен детектив. Тук е на почивка.

— Къде е отседнала?

— Не знам — Беси ги изгледа с каменно лице.

— Чудесно — отвърна Джуд. — Просто чудесно.

Когато Уилийн и Джуд се върнаха обратно в колата, за да отидат отново в града, тя изглеждаше угрижена.

— Коя е тази Реган Райли, Джуд? Ето затова не ми се иска да оставаме дълго тук. Трябваше да прекараме една седмица в каране на ски, да се срещнем с богати хора и да изчезваме оттук след празненството. Сега бездействаме и ченгетата се чешат по главите и пращат съобщения навсякъде.

— Уилийн, какво искаш? След като Ибън ме видя, нямахме друг избор. Трябваше да го разкараме, за да си свършим работата. Всичко върви точно. Всички си мислят, че той е извършил всичко и сега търсят него.

— Надявам се, че на това ще се хване и тази Реган Райли. Искам да разбера коя е тя.

— Ще разберем, Уилийн. Не се тревожи. Ще разберем.