Керъл Хигинс Кларк
Картината (2)

ГЛАВА ПЪРВА
АСПЕН
Събота, 24 декември

Ибън Бийн обичаше да кара ски. Магията, радостта, вълнението от ските го наелектризираха. Караха го да се чувства свободен. А това беше много важно за човек, прекарал пет години в пандиза. Скиорските писти на курорта Аспен, с техните обширни гледки към заобикалящите ги Роки маунтинс, истинската същност на природата, с цялото й величие и красота, го караха да се чувства добре. Отразяваше се добре и на нервната му система, в сравнение с клаустрофобичната гледка, която беше имал от долния нар на малката си килия. Винаги бе заспивал с тормозещата тревога, пропиваща дълбоко в съзнанието му, че тромавият му съкилийник ще изкриви рамката на леглото, издържала тежестите на множество престъпници, до критичната й точка.

„Оттеглям се за сън сега,

и нека Господ пази моята душа.

Ако ме смачкат, докато аз спя,

да вземе Господ моята душа.“ — се беше молил той всяка нощ, в продължение на пет от своите петдесет и шест години.

Откакто го освободиха, у Ибън се разви неутолима любов към природата през всичките сезони. Нито дъждът, нито кишата, или пък тъмнината на нощта можеха да изтрият усмивката на лицето му, стига да не беше заобиколен от телена ограда. Дори изхвърлянето на боклука се бе превърнало в забавление.

Разбира се, това, че Ибън обичаше ските, не означаваше, че беше добър скиор. В интерес на истината, той дори не беше добър. Миналата седмица бе изгубил контрол над ските си и се беше проснал на пътя на някаква колежка-скиорка. Тя отчаяно се бе опитала да го избегне, но в крайна сметка завърши с падане и болезнено счупване на крак. Фактически, счупен на две места. Ибън бе наблюдавал как спасителите внимателно я бинтоват и я качват на шейна, опитвайки се да преглътне обидите, които жертвата сипеше по негов адрес. „Е, добре“ — мислеше си тогава. — „Понякога е здравословно да намериш отдушник на яростта си“.

Той се опита да заглади положението. Но разбра, че цветето, което беше избирал поне петнайсет минути и лично бе занесъл в болницата, било изхвърлено на минутата, когато тя прочела картичката. Можеше да разбере и това. Да се влачиш в продължение на шест седмици в гипс, наистина не беше забавно.

„Тази седмица явно ще е забавна“ — реши Ибън, когато направи първото си спускане за следобеда в планината Аспен. Беше му отнело малко повече време от обикновено да се спусне до долу. Беше спрял за следобедна закуска. При Бони, оживеният ресторант на пистата, подобен на столова, бе наблъскано със скиори, нетърпеливи да напълнят търбусите си след тежката работа. Това беше едно от малкото места на планетата, където известни личности се бутаха на опашката за обяд, всеки със своя собствен поднос. Ибън се беше завъртял около масите за пикник на площадката отвън, където скиорите, облечени в модни ски-екипи и слънчеви очила, се тълпяха, за да видят или бъдат видяни, докато ръфат това, което си бяха избрали за ядене.

Докато седеше сам, Ибън се почувства малко изоставен от човешката раса като цяло. „Но тази вечер, помисли си той, аз ще бъда центъра на вниманието. Всички те ще гледат към мен на голямото събиране. Добре, значи аз ще бъда дядо Коледа.“ В известен смисъл това беше доста освобождаващо. Щеше да се прави на глупак, а всички щяха да мислят, че е сладък. Той обичаше да танцува, като размахва торбата си, пробивайки си път с викове през тълпата.

Беше Бъдни вечер и почти всички бяха в добро настроение. Всъщност, хората бяха добри един към друг по целия свят. Коледа е идеалното време да се помириш с някого, независимо от каква религия си. „Хм-м, — чудеше се той, — дали дамата със счупения крак би приела коледно венче от мен. Едва ли — реши веднага, като заби щеките си в снега и тромаво се оттласна в посока към кабинките. — Дий“, промърмори той. — „Дий!“.

Ибън свали ските от краката си и ги метна на рамо, нареждайки се на опашката. Пътешествието до върха продължаваше повече от петнайсет минути. Това беше единственият лифт, където трябваше да си свалиш ските. Кабинките бяха закрити и в тях се пътуваше с още петима човека, седнали един до друг. Понякога те разговаряха, подслушваха чужди разговори или бяха потънали в собствените си размисли, предизвикани от невероятната красота на планините.

Докато Ибън чакаше следващата кабинка да се обърне, той установи, че ще бъде сам самичък в нея. Зад него нямаше никой. Ставаше късно. Хората се насочваха към питиетата си, за някоя топла вана и масаж или да се приготвят за вечерните си дейности. Много от тях щяха да бъдат на луксозното празненство довечера, очакващи неговата славна проява.

Ибън неспокойно пусна ските си в страничния джоб на кабинката и тромаво се настани вътре. Винаги го беше страх, че няма да успее да се качи, когато кабинката се устреми напред, или пък, че ще падне и ще трябва да изключат лифта, за да може да стане. Той не помнеше вече колко пъти му се беше случвало това на влековете, където на слизане трябваше бързо да се изтласкаш от седалката надолу по склона. Обикновено склонът беше стръмен и Ибън на няколко пъти се беше изтърсвал по корем. Един от операторите на влека му беше препоръчал да иде да се пързаля на Тайхак, пистата за начинаещи, която била малко по-надолу.

— Много по-лесно е, Ибън — му беше казал.

„Е, добре, но това е свободна страна“, бе си помислил той и беше потеглил. Освен това обичаше да обядва при Бони.

Ибън се настани и се изтегна настрани в кабинката. По този начин виждаше отгоре скиорите, летящи по стръмните писти и в същото време се наслаждаваше на чара, който предлагаше градчето Аспен малко по-надолу — парче земя, осеяно с покрити от сняг къщички от дърво и тухли, закътани под крилото на заобикалящите ги планини. Когато пътуваш с други хора в кабинката, трябва да седиш с лице напред или назад.

„Животът не е чак толкова лош,“ помисли си Ибън, като слушаше скрибуцането на лифта и лекото подухване на вятъра. Никога не си беше помислял, че животът му може да бъде интересен без престъпления, но след като го бяха пуснали от затвора преди пет години, бе решил, че ще бъде така. Майстор в отделянето на бижута от собствениците им, той се бе радвал на значителен успех, докато една нещастна вечер, без да иска, попадна на жената на главния полицейски комисар на Ню Йорк. Удобният случай беше една вечеря в хотел Плаца. Назначен от съюза на келнерите благодарение на фалшиво удостоверение, Ибън беше отишъл да събира мръсните съдове, вършейки в същото време и собствената си работа. До този момент вечерта беше много успешна. Беше скрил един часовник Ролекс и рубинения медальон във воднистите останки от банановия сюрприз.

Докато това ставало, фотографската памет на полицейския комисар вече била идентифицирала Ибън и полицаят го наблюдавал. Арестуваха го на местопрестъплението, под възмутените възклицания на всички хора от съседните маси и за разочарование на говорещия, който беше стигнал едва до осма страница от приветствената си реч. В последвалата конфузна ситуация много от гостите, изпаднали в неволен транс, усетиха възможността да се измъкнат от нещастното си положение и веднага се възползваха. Съживени, те скочиха от местата си и се втурнаха към гардероба с благодарни кимвания към Ибън, който вече беше с белезници.

През петте години, които прекара нагоре по реката, Ибън бе открил, че краде бижута откакто беше навършил шестнайсет години. Успокояваше се с мисълта, че повече от трийсет хармонични и печеливши години са нещо, на което почти никой в неговия бранш не се беше надявал.

Както и да е, петте години като гост на Ню Йорк и вероятността за евентуално връщане в онази каторга трайно охладиха Ибън. Когато му бяха дали един келяв чек, болезнено неудобен костюм и адреса на дежурния офицер, той беше почувствал за миг съжаление за приятелите, които беше спечелил зад решетките. Те дори бяха спретнали един вид парти в стаята за телевизия през нощта преди освобождаването му. Жената на един от приятелите му беше направила торта на седем етажа и във връзка с неговите особени наклонности я беше напълнила с пластмасови часовничета-играчки. Докато той преглъщаше през буцата в гърлото си, цялата стая се изпълни с песни и Ибън им беше казал:

— Вие сте единственото семейство, което някога съм имал. Но все пак не искам да се връщам обратно.

В дните си на крадец беше усетил малко от сладостта на луксозния живот. Беше се разглезил, като наемаше хубави къщи. Сега, като бивш затворник, той съзнаваше, че вече никога нямаше да си осигури такъв лукс от плодовете на честния труд. Докато прелистваше един брой на „Аркитекчарал дайджест“, беше започнал да унива, но после му бе дошло идеално решение. Помисли си, че всеки от имотите, които разглеждаше, се нуждае от човек, който да се грижи за него. Басейните с форма на бъбреци и собствени водопади се нуждаеха от поддръжка, кадифените морави трябваше да бъдат подравнявани, дългите лъкатушещи пътища се нуждаеха от почистване от снега, за да могат да минават по тях луксозните коли.

Ибън се беше промъквал в много такива имоти, след като изключеше алармата, докато пазачът седеше в апартамента си над гаража, пиеше бира и гледаше борба в кал по телевизията. Беше решил, че единственият начин поне да се приближи отново до хубавия живот, бе да стане пазач. Разбира се, най-изпитаният метод беше да се ожени за пари, но засега такива перспективи нямаше.

Да изглежда абсолютно незабележимо беше страхотно предимство, докато Ибън живееше извън закона. Средният ръст, безцветната коса, кафявите очи и нормални черти бяха кошмар за полицейските скицьори. Рогови или без рамки очила, цветни контактни лещи, множество разноцветни оцветявания на косата допринасяха за промените на външния му вид и му даваха възможност да избягва полицията толкова дълго време. Сега беше сложил няколко килограма отгоре, с които не се гордееше, но поне не се тормозеше да мисли как да ги свали.

Беше спечелил медал за актьорско майсторство в осми клас, в ролята на третия мъдрец в коледната постановка на училището, а после, по ирония на съдбата, беше играл, на майтап, разбира се, Артфул Доджър в „Оливър Туист“. „Ентусиазираният ни директор изобщо не трябваше да вика магьосника Хлъзгави Пръсти, за да ме учи на всички тези трикове — често си мислеше Ибън. — Става прекалено лесно да отървавам хората от бижутата им.“ След арестуването, получи една единствена възможност да упражни актьорските си умения — в ролята на Дядо Коледа пред децата на съквартирантите си на ежегодното семейно коледно тържество.

„Което ме доведе до това, което съм днес,“ помисли си Ибън, поглеждайки надолу. Пистата, до преди малко осеяна със скиори, сега беше почти пуста. Облаците, долетели само за няколко минути, се разтвориха и започна да вали сняг. Дебелият снежен прах веднага замъгли върховете на планините на хоризонта.

Ибън започна да си тананика „Снежният човек Фрости“. Беше прекрасно. Щеше да се спусне още веднъж, след това да отиде в къщи и да се приготви за голямата си нощ. Бързо промени мелодията на „Дядо Коледа отива в града“.

На върха Ибън слезе, грабна ските си и се затътри до мястото, където хората хвърляха ските на земята и се приготвяха за спускане. Ибън си сложи очилата, за да предпази очите си от валящия сняг. „Някой ден ще стана велик скиор, помисли си той. Засега съм доволен, че няма други хора наоколо и имам достатъчно място.“

Потегли надолу, внимателно правейки завои наляво и надясно, като упражняваше ралото, което засега беше най-безопасния метод на спускане за Ибън, и през цялото време си повтаряше инструкциите, които беше научил от видеокасетата „Дори и ако можете да карате“. Той я беше гледал отново и отново в уединението на стаята за гости в дома на Ууд, където бе пазач и където живееше. Беше толкова щастлив като си намери тази работа.

Обичаше да работи за важни личности като Сам и Кендра. Те имаха къща в Аспен, но не се свъртаха много там. Работата на Ибън беше да поддържа реда в къщата. Семейство Ууд пристигаше утре за коледната ваканция. Гостите им, авторката на криминални романи Нора Райли и мъжът й, щяха да пристигнат заедно с тях. Ибън беше натоварен с приготовленията за всичко. Трябваше да разчисти и нещата си от стаята за гости, която тайничко използваше, докато беше сам. Никой не знаеше за това и той си живееше като крал. Неговите покои също бяха прилични, но малкият апартамент над гаража понякога беше студен, а освен това нямаше телевизор с голям екран, или плюшен килим, или Джакузи в банята. Ибън винаги внимаваше престоят му в стаята да остава незабелязан когато трябваше да се измита оттам, но това беше лесна работа. Той обичаше когато семейство Ууд си идваха в града и винаги беше искрено щастлив да ги види, но също така обожаваше голямото удобно легло и затоплените хавлии, на които не можеше да се наслаждава, докато те не заминеха обратно за Ню Йорк. „Давай и вземай — това е смисълът на живота,“ мислеше си Ибън.

Беше толкова горд с това местенце, че веднъж като си беше сръбнал малко повече, дори си позволи да го покаже. „Може би не трябваше да го водя снощи,“ помисли си Ибън, като се подхлъзна и падна. Кой можеше да предположи, че ще се натъкне на Джуд Шнулте, когато вчера отиде в града за чаша бира и хамбургер в „Ред Онион“ — любимия на Ибън известен още от миньорските години ресторант, където той се чувстваше толкова добре, почивайки си на историческия дървен бар под старите исторически снимки. Каква изненада беше това. Но би могло да бъде и огромен проблем. Никой в Аспен, освен приятелят му Луис, не знаеше, че Ибън е бил затворник, а на него му се искаше това да продължи.

Нямаше нужда да се тревожи. Когато Джуд и Ибън се видяха, по ужасените погледи и на двамата беше трудно да се определи кой имаше по-сериозна причина за паника.

— Гаджето ми е вътре — каза нервно Джуд.

— Колко време ще стои там? — попита съчувствено Ибън.

— Никога не ги знаеш тия жени. Постоянно се оплакват от дългите опашки в дамските тоалетни.

— Пък аз си помислих за нашето „вътре“ — обясни Ибън със смях и после понижи глас. — Нали знаеш, в пандиза — той потупа Джуд по рамото. — Винаги сме те наричали Гладкия.

— Да, добре, наричай ме както си искаш, но тя не знае за живота ми в пандиза. И на мен ми се иска да не научи — каза Джуд с почти предупредителен тон, който раздразни Ибън.

— Това е нашата малка тайна — успокои го Ибън. — Аз също се опитвам да живея честно. Имам си работа-мечта, но не бих я имал, ако ми нямаха доверие — докато говореше, Ибън се замисли дали всичките пет милиона членове на групи за терапия, попаднали заедно по най-невъобразими причини, изпитват такава неприязън един към друг, когато се срещнат на публично място. Животът е бил толкова по-прост, когато единственият общ клуб е бил групата С.Б.П.Ч. Слава Богу, че е петък. Разбира се, да си бил заедно с някого в затвора, съвсем не е същото като да си бил на групова терапия, но това беше тайна, която останалата част от света нямаше нужда да знае.

Ибън разбираше, че едно ново гадже можеше и да не погледне много добре на неспоменавания преди затворнически живот. За какво, между другото, бяха затворили Джуд? Ибън напъна мозъка си. „Сега се сетих,“ помисли си той, когато момичето на Джуд дойде. Той беше крадец на произведения на изкуството.

Джуд остави бирата си.

— Това е Уилийн. Уилийн, запознай се с Ибън. Ние сме стари познати.

„Добро парче,“ помисли си Ибън и протегна ръка.

— Приятно ми е.

— Удоволствието е мое — усмихна се Уилийн, като стисна ръката му и я задържа малко по-дълго от нормалното. Беше русокоса, с лунички и нацупена устичка. Ибън реши, че вероятно е на около четирийсет години. Джуд не се беше променил — добре изглеждащ господин Гладък, с кафяви коса и очи, висок горе-долу колкото Ибън, в края на четирийсетте. Ибън си го спомняше избухлив, но забавен. „Те са хубава двойка, помисли си, макар че Джуд не беше последовател на теорията, че честността е най-добрата политика.“

— Та каква е тази работа, Ибън? — попита той.

Той им обясни на една бира. Хубаво беше да побъбриш и да се похвалиш с фантастичната къща, за която отговаряш. Те седнаха в едно от сепаретата до бара и си поръчаха вечеря. Ибън се почувства добре и им разказа за предстоящата си проява в ролята на Дядо Коледа на прочутото коледно увеселение в дома на Ивон и Лестър Грант. Уилийн очевидно беше чела светската хроника.

— В къщата на Грант? — повтори тя, впечатлена.

— Да — каза Ибън гордо. — Ивон Грант организира всяка година голямо празненство и това наистина й харесва. Всички гости водят и децата си, така че естествено е да искат и Дядо Коледа. Толкова е забавно! Трябва да ме видите като се маскирам!

— С удоволствие — беше се засмял Джуд.

— Но как, скъпи? — попита Уилийн. Тя се обърна към Ибън и сложи ръка на рамото му. — Ние не сме поканени на тържеството — каза, като се нацупи.

В този момент Ибън беше вече доста подпийнал. Обикновено не обичаше да води никого в къщата на Кендра. Но костюмът му на Дядо Коледа беше там, в спалнята, а и беше Коледа …

— Да идем да пийнем по нещо в къщи преди лягане — беше изтърсил той. — Семейство Ууд пристигат на Коледа. Сигурен съм, че няма да имат нищо против.

Джуд беше настоял да плати сметката и тримата излязоха заедно в нощта.

Сега, на дневна светлина, Ибън се почувства малко виновен за това. „Е, добре, мислеше си той, докато правеше рало наляво и надясно, вече няма смисъл да се тревожа.“

Снегът падаше надолу и очилата на Ибън започнаха да се замъгляват. Беше идеалното време за Бъдни вечер, но Ибън беше щастлив, когато най-сетне се спусна до долу. Отиде бързо до колата си и качи ските на багажника. „След няколко минути ще си бъда в къщи, помисли си той. Ще си стопля ябълково вино, ще си взема хубав горещ душ и ще се приготвя за купона.“

— Ибън.

Ибън извърна главата си, докато отваряше вратата на колата. Джуд тичаше към него.

— Здрасти, Джуд, какво става?

— Уилийн трябваше да ме вземе — каза Джуд задъхано, — но имала проблеми с колата. Имаш ли нещо против да ме закараш до къщата, в която сме отседнали?

Ибън се опита да прозвучи сърдечно, макар че изгаряше от нетърпение да се прибере вкъщи.

— Разбира се, Джуд. Къде казваш, че е къщата?

— Само на няколко километра от града. Не е далеч.

— Скачай.

Те тръгнаха с непринудена любезност, насочвайки се в обратната посока на къщата на Ууд. Ибън тайничко погледна часовника си с надеждата да стигнат скоро. Нямаше много време.

— Завий тук — каза Джуд накрая. Той поведе Ибън по обрасъл с дървета черен път, който водеше към стара викторианска къща.

— Виждам, че сте решили да не вземате апартамент — каза Ибън.

— Ние обичаме позастарели и уединени местенца — обясни Джуд. — Защо не влезеш за едно питие?

— Благодаря, но не мога — Ибън не знаеше защо изведнъж се почувства неспокойно. — Казах ти, че ще бъда Дядо Коледа.

Джуд извади пистолет от вътрешността на якето си и го насочи към главата на Ибън.

— Не се тревожи за Дядо Коледа. И без това никой вече не вярва. Сега влизай в къщата.

Докато животът му преминаваше пред очите, Ибън отчаяно пожела да бе послушал интуицията си тази сутрин, да беше прибрал багажа си от стаята за гости и излъскал ваната.