Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дорсай (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Genetic General, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГЕНЕТИЧНИЯТ ГЕНЕРАЛ. 1993. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.22. Научно-фантастичен роман. Превод: [от англ.] Иван МАДАНСКИ [The Genetic General, Gordon DICKSON (1960)]. Послеслов: Труй Дорсай, или още нещо за Гордън Диксън [+ библиография] — [вероятно Иво ХРИСТОВ (редактора на книгата)] — с.187–190. Формат: 70/100/32. Печатни коли: 12. Офс. изд. Страници: 192. Тираж: 6 000 бр. Цена: 18.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

НАЕМНИК — I

Донал едва се побра в тясното цивилно сако. Погледна се в огледалото, закачено на стената в малката стая. Огледалото отразяваше нещо непознато. Трите седмици на морето го бяха променили. Той самият си оставаше същият, но се промени мнението му за собствената му личност. Освен костюма не можеше да познае и тялото си. Беше облечен с куртка в испански стил, тясна риза и тесни панталони, вкарани в ботуши със същия черен цвят като целия костюм. Преоценката беше резултат от срещите му с обитателите на другите светове. Техният относително нисък ръст го правеше висок, на фона на нежността им изглеждаше твърд, нетренираните им тела го караха да усеща своята сила и увереност в себе си. По пътя от Дорсай към Арктур беше обграден от други дорсайци и не забеляза тази постепенна промяна. Усети я чак в огромния космопорт на Нептун, обграден от шумните тълпи. Сега се бе прекачил на друг кораб на път към Сдружението. В огромният лайнер сигурно нямаше друг дорсаец освен него. Гледаше се в огледалото и се чувстваше така, сякаш внезапно е станал по-възрастен.

Излезе от каютата. Вратата се хлопна зад гърба му. Обърна се надясно и тръгна по тесния коридор с метални стени. Вървеше и дишаше прахта, вдигаща се от килима, по който бяха минали хиляди нозе. Донал мълчаливо мина през стаята за отдих и влезе в коридора на съседната секция.

Застана на входа на коридора. Едва не се сблъска със странно високо момиче, застанало в напречния коридор, който водеше към умивалнята. Беше облечена в къса рокля с простичка и малко остаряла кройка. Стоеше до чешмата. Отстъпи към женската умивалня с напрегнат вид. Известно време се гледаха, застанали един срещу друг.

— Моля да ме извините — каза Донал и направи две крачки. Но между тези две крачки и третата внезапно промени плановете си и се върна:

— Разрешете — каза той.

— О, моля ви! — тя се отмести от чешмата.

Донал се наведе и се напи с вода. Когато вдигна глава и я погледна право в очите, осъзна защо се е върнал — момичето беше силно изплашено. Необикновеното чувство, изпълнило тъмният океан на непонятната му странност, го бе заставила да се върне.

Той я разгледа още веднъж от по-близко разстояние. Беше малко по-възрастна, отколкото мислеше в началото. Най-вероятно бе на прага на третото си десетилетие. Но нещо в очите й, някакво изражение на незрялост, показваше, че тя ще достигне разцвета на красотата си малко по-късно от обикновените жени. Сега беше трудно да я наречеш красива. По-скоро — хубавичка. Светлокафявата коса бе хваната с тънка мрежичка. Очите й бяха широко отворени и имаха толкова чист зелен цвят, че когато тя го погледна, удивена от внезапното му приближаване, той забрави, че на света има други цветове. Носът й беше правилен, устата — малко големичка. Цялото й лице беше толкова съвършено и уравновесено, че създаваше впечатлението на изваяно от велик скулптор.

— Какво? — попита тя и затаи дъх.

Донал отбеляза мислено, че се е отдръпнала, когато пристъпи към нея.

Усмихна се. Мислите му препускаха в галоп и това, което каза, бе неочаквано и за него:

— Разкажете ми всичко.

— На вас? — изуми се тя.

Хвана се за гърлото под високата яка на роклята. Още преди да заговори, Донал разбра, че напрежението малко я е отпуснало.

— О! — добави тя. — Разбирам.

— Какво разбирате? — рязко попита Донал.

Несъзнателно беше възприел тона, с който през последните години разговаряше с кадетите от долните курсове.

— Ако ми кажете какво ви безпокои, ще се постарая да ви помогна.

— Да разкажа на вас? — тя безпомощно се огледа, сякаш очакваше някой да дойде и да я отведе. — Откъде да съм сигурна, че вие сте този, за когото се представяте?

Донал се постара да успокои мислите си и да оцени положението. Обмисли думите й и забеляза в тях някои несъответствия.

— Още не съм ви казал кой съм аз — отговори той. — Изобщо… аз съм никой. Минавах оттук, видях, че сте разтревожена, и ви предлагам помощ.

— Помощ? — очите й се разшириха, а лицето внезапно пребледня. — О, не… — промърмори тя и се опита да го заобиколи. — Моля ви, пуснете ме да си ходя! Моля ви!

Донал стоеше неподвижно.

— Значи сте готова да приемете помощ от човек като мен само ако той удостовери самоличността си, така ли? Трябва да ми разкажете всичко!

Тези думи я задържаха. Тя упорито повтори:

— Нищо няма да ви разкажа.

— Освен това — продължи иронично Донал, — вие чакахте тук някой, който може да ви помогне. Но вие не сте познавали този човек лично. Знаели сте само, че е мъж. Не сте съвсем уверена в неговата добросъвестност, но в същото време се страхувате да не го загубите. — Усети резки нотки в гласа си и се постара малко да ги смекчи. — Много сте изплашена и не знаете какво да правите по-нататък. Всичко това може да се забележи с наблюдение и логика.

Но тя успя напълно да се овладее.

— Ще се отдръпнете ли от пътя и ще ми разрешите ли да си отида? — спокойно попита момичето.

— Логиката подсказва също, че това, което възнамерявате да направите, е незаконно — продължи Донал.

При тези думи тя се сви, сякаш някой я удари. Обърна се към стената и закри лицето си с ръце.

— Кой сте вие? — обречено попита тя. — Изпратиха ви да ме хванете, нали?

— Вече ви казах — отвърна Донал с леко раздразнение в гласа. — Аз съм просто пътник, който съвсем случайно минава оттук и ви предлага помощта си.

— Не ви вярвам — тя продължаваше да крие лицето си. — Ако наистина сте никой… ако никой не ви е изпращал… позволете ми да си отида. Забравете, че сме се виждали.

— В това няма смисъл — отбеляза Донал. — Вие се нуждаете от помощ и това е съвсем очевидно. Мога да ви помогна. Аз съм професионален военен. Дорсаец.

— А! — отговори тя. Напрежението я напусна и тя го погледна. В погледа й Донал прочете нещо като презрение. — Един от тези…

— Да — той се намръщи. — Какво имахте предвид, когато казахте „тези“?

— Разбирам. Вие сте наемник.

— Предпочитам термина „професионален войник“ — отговори Донал на свой ред с презрение.

— Значи мога да ви наема.

Почувства как в него се надига хладен гняв. Леко наклони глава и отстъпи, като освободи коридора.

— Сгрешил съм — каза той и се обърна да си ходи.

— Почакайте! Сега вече знам какъв сте и няма причина да отказвам помощта ви.

— Не, разбира се.

Тя пъхна ръка в отвора на роклята си, извади малък правоъгълник с напечатан текст и го подаде на Донал.

— Това трябва да се унищожи — каза тя. — Ще ви платя. Колко ще струва по обичайните разценки?

Очите й се разшириха от ужас, когато той започна да чете.

— Какво правите? Никой не ви е молил да го четете! Как смеете?

Тя се опита да вземе документа, но той я задържа с другата ръка. Погледът му не слизаше от текста. Очите му се разшириха от учудване при вида на нейния портрет.

— Анеа Марлевана — прочете той. — Избраница от Кълтис.

— Е, да. И какво от това?

— Ами това, че би трябвало да сте по-разумна.

Челюстта й увисна.

— Какво искате да кажете с това?

— Вие сте най-лекомислената жена, която някога съм срещал — той пъхна листа в джоба си. — Ще се погрижа за това.

— Наистина ли? — лицето й за миг се промени, но отново придоби предишния си разтревожен вид. — Това не ми харесва. Честно казано и вие не ми харесвате.

— Ще ви се харесам, ако ме опознаете по-добре.

Донал се обърна и отвори вратата, през която бе влязъл преди няколко минути.

— Ей… чакайте — настигна го нейният глас. — Къде мога да ви намеря, когато се отървете от документа? И колко трябва да платя?

Той пусна вратата. Тя веднага се затвори, прекъсвайки въпроса на Анеа.

Донал мина през цялата секция и влезе в стаята си. Затвори вратата зад себе си и се зае по-внимателно да разгледа полученото късче. Не беше нищо друго, а петгодишен договор, по който Анеа Марлевана се задължаваше да бъде в свитата на принц Уилям, президент на търговската планета Сета — единственият обитаем свят при звездата Тау Кит. Договорът беше много изгоден. Предвиждаше само тя постоянно да съпровожда принца при всички пътувания и заседания. Но Донал не се учуди на либералния договор — избраниците от Екзотик-планетите Мар и Кълтис трудно можеха да бъдат привлечени на каквато и да е работа. Те се съгласяваха само на изтънчен и интелектуален труд. Учуди го фактът, че тя искаше да унищожи договора. Кражбата на договор е достатъчно сериозно престъпление, нарушаването е още по-сериозно, а унищожаването означаваше смъртна присъда на всяка една планета. Донал реши, че момичето се е побъркало.

Но точно в това е иронията на съдбата — щом Анеа е избраница, тя може да полудее толкова, колкото маймуната може да се превърне в слон. Точно обратното — тя е продукт на щателен генетичен подбор в продължение на много поколения и то на планета, достигнала чудеса в науката. Значи трябва да е напълно нормална! Наистина — на пръв поглед в нея няма нищо ненормално, ако се изключи самоубийствената глупост. Явно момичето е нормално, а ситуацията — не.

Донал замислено въртеше договора. Анеа не разбираше какво прави, когато го помоли да унищожи този лист. Това беше едно цяло, дори думите и подписите бяха неразривна част от единна гигантска молекула, която е почти неунищожима и не може да бъде изменена или разрушена с никакви средства. Донал беше сигурен, че на борда на лайнера не може да се намери нищо, което да разкъса, изгори, разтвори и по друг начин да унищожи този лист. Единственият законен притежател на договора беше принц Уилям.

Донал облече парадната куртка, излезе от каютата и мина през дългите коридори на всички секции до главната зала за отдих. Пред тесния вход се тълпяха облечени за обед пътници. Той погледна над главите им и видя масата, на която седеше Анеа Марлевана.

Другите около тази маса бяха: изключително красив младеж; офицер от Фрийланд, както се виждаше от униформата му; неопрятен млад човек без военни атрибути, който почти лежеше на стола; слаб, приятен на вид мъж на средна възраст и с металносива коса. Петият човек без съмнение беше дорсаец — едър възрастен мъж в униформа на маршал от Фрийланд. Видът на последния подтикна Донал към внезапни действия. Проби си път през тълпата на входа и тръгна право към масата. Приближи се и протегна стиснат юмрук към маршала.

— Здравейте, сър! Надявах се да ви видя преди старта, но не ми остана време. Нося писмо до вас от баща ми, Ичан Кан Грим. Аз съм вторият му син Донал.

Сините очи на дорсаеца, хладни като вода в река през зимата, се впериха в Донал. Няколко мига положението беше крайно напрегнато. Маршалът сякаш се чудеше какво да избере — дорсайският патриотизъм (плюс любопитството) или възмущението от наглостта на Донал. След това крепко стисна протегнатата ръка.

— Значи още си спомня за Хендрик Галт? — усмихна се той. — Вече доста години не съм чувал нищо за Ичан.

Донал почувства как по гърба му пропълзя хлад. Хендрик Галт, първият маршал на Фрийленд, беше единственият човек, с който се реши да се запознае, макар и с лъжа.

— Изпраща ви поздрави, сър. След обяд мога да ви донеса писмото и да го прочетете.

— Разбира се — отвърна маршалът. — Ще ме намерите в каюта Х 19.

Донал продължаваше да стои. Би било трудно да продължи разговора, но спасението дойде от другия край на масата. Впрочем той очакваше да се случи нещо подобно.

— Може би нашият млад приятел ще се съгласи да сподели трапезата ни, преди да го отведете в каютата си, Хендрик? — каза човекът със сивата коса.

— Ще бъде чест за мен — бързо отговори Донал.

Придърпа едно кресло и седна, като вежливо кимна на останалите около масата. Погледът му срещна очите на момичето. Изражението им бе сурово, проблясваха като изумруди в гранит.