Гордън Диксън
Генетичният генерал (17)

ПОЛОВИН ДОРСАЕЦ

Тук трябваше да се състои срещата със Сейън. Докато се изкачваше по широките стъпала на зданието, където живееше най-известният човек на Екзотика, Донал все повече се учудваше на архитектурата на сградата.

По-нататък по коридора срещна висока, сивоока жена и й обясни защо е дошъл.

— Завийте надясно — жената показа с жест. — Ще го намерите там.

Доста странно беше това място.

Мина по осветен от слънцето коридор и попадна в градина с множество фонтани, където плуваха разноцветни рибки. Най-после стигна до огрян от яркото слънце малък двор, покрит наполовина. В отдалечения ъгъл, под сянката, беше седнал висок човек с неопределена възраст, облечен в свободно падащ син костюм. Седеше върху неголямо парче земя, заградено от две страни с ниска каменна ограда.

Донал слезе по трите каменни стъпала, пресече дворчето, изкачи нови три стъпала, спря до високия мъж и се представи:

— Сър, аз съм Донал Грим.

Човекът с жест му предложи да седне.

— Ако ви е по-удобно, седнете на стената — усмихна се той. — Да седиш с превити крака не означава, че си съгласен с възгледите на събеседника.

— Така е, сър — отвърна Донал и подви крака под себе си.

— Добре — каза мъжът и се потопи в размисъл.

Донал се отпусна в очакване. Усещането за мирен покой навлизаше и в него. Струваше му се, че мястото е създадено за размисъл и медитация. Правилно, помисли той, точно за тази цел е направено. Удобно седнал, дорсаецът разреши на мозъка си свободно да мисли. Не се учуди, когато мислите му се насочиха към мъжът срещу него.

Сейън Свързващият! За този човек бяха учили още в колежа. Той бе най-известният човек от Екзотика — така се наричаха двете планети, населени със странни хора. Някои дори поддържаха мнението, че жителите на Мар и Кълтис са еволюирали до такава степен, че са престанали да бъдат хора. Това твърдение беше отчасти шеговито, отчасти основано на голи подозрения. В действителност си бяха хора.

Но измениха организма си. Изследванията им бяха насочени преди всичко в две направления — психологията и нейните клонове и онази област от биологията, която се нарича генно инженерство и планово възпроизводство на потомството. Жителите на Екзотика не признаваха никаква религия. Те почитаха само един бог — науката. Имаха си принцип — никога да не се намесват. Като метод на въздействие признаваха единствено убеждението. Считаха, че не бива да употребяват сила срещу другите, но не позволяваха някой да приложи сила срещу тях. Използваха наемници и посредници и по този начин много умело защитаваха интересите си както в икономическата, така и във военната област.

Донал отново се замисли за Сейън Свързващия и мястото му в културата на Екзотика. Той беше своеобразна награда за сънародниците си, избрали този път на развитие, непосредствена част от емоционалния им живот, въплътена в отделна личност. Също както и Анеа Марлевана, която, въпреки своята женственост и нормално държание, беше за екзотийците нещо повече — избраница, най-доброто произведение на изкуството, което почитаха. Главното бяха способностите, изработени в нея.

Сейън Свързващият бе аналогичен случай — но пак в смисъла, който можеха да разберат само жителите на Мар и Кълтис. Той беше връзка между два свята, връзка от плът и кръв. Той притежаваше способността за всеобщо разбиране и помирение между различните общности…

Донал внезапно осъзна, че Сейън му говори от известно време. Думите се лееха спокойно като широка река и минаваха през мозъка му, без да оставят следа. Но това, което чу и осъзна, окончателно му върна способността да възприема.

— Не — отвърна Донал. — Според мен това е стандартна процедура, през която минава всеки командир, преди да го наемете.

— Да караме всеки един командир да минава през тези тестове? — засмя се Сейън. — Не, разбира се. Ако го правим, никога не бихме открили подходящ човек.

— На мен тестовете ми харесват — заяви донал.

— Зная. Тестът е форма на конкуренция, а вие по натура сте боец. Но когато ни трябва командир, ние оценяваме само войнските му качество.

— Защо направихте изключение с мен? — Донал изпитателно се вгледа в събеседника си.

Сейън отвърна на погледа. Светлокафявите му очи сякаш се усмихваха.

— Събудихте интереса ни. Заради произхода си. Вие сте дорсаец само наполовина. Вашите марски гени ни заинтересуваха. Имате удивителни способности.

— За какво?

— За най-различни неща. По тестовете може да се разбере, но само частично.

— Мога ли да попитам какви са главните ми способности? — полюбопитства Донал.

— Не. За съжаление не мога да отговоря на въпроса ви. Пък и отговорът би ви прозвучал безсмислено, защото не сте усвоили необходимите термини. Точно по този въпрос исках да поговорим. Интересува ме вашият мироглед.

— Моят мироглед? — Донал леко се засмя. — Аз съм дорсаец.

— Всяко живо същество, в това число и дорсайците, има свой мироглед — и тревичката, и птицата, и детето. Индивидуалният мироглед е абсолютно необходим — това е крайъгълен камък, опора, необходима за нашето съществуване. При това вие сте само наполовина дорсаец. Какво ще каже другата ви част?

Донал леко се намръщи.

— Не съм убеден, че другата ми част има какво да каже. Аз съм войник, наемник. Имам професия. Бих искал да върша работата си по възможно най-добрият начин.

— Но освен това… — настоя Сейън.

— Какво пък… — Донал се замисли. — Освен това… да, бих искал всичко да е наред.

— Казахте, че искате всичко да е наред. Обаче не казахте, че това просто ви харесва. — Сейън го погледна с очакване. — Не забелязвате ли разликата?

— Какво? А-а — Донал се усмихна. — Мисля, че това го каза втората ми половина. Ако искате да съм по-точен, бих се изразил по следния начин: искам да направя така, че всичко да е наред.

— Да-а — проточи Сейън. Донал не можа да разбере одобрява ли думите му или не е съгласен с тях. — Вие сте изпълнител.

— Някой трябва да е — каза Донал. — Цивилизованите планети… — добави той и внезапно спря.

— Продължете.

— Исках да кажа: вгледайте се в цивилизацията. Помислете колко малко време е минало от полета на първия космически кораб. Четиристотин години? Или петстотин? Горе-долу толкова. Погледнете колко сме се разселили!

— И какво от това?

— Лично на мен ми харесва. Това е ефективно, но и опасно. Какъв е смисълът от техническия напредък, след като все още живеем разбити на малки групи и всеки се осланя само на себе си и на своя интелект. Това не е прогрес.

— Вие искате да има прогрес, така ли?

Донал го погледна учудено и попита:

— Нима вие не искате?

— О, да. Определен тип прогрес. Мой тип. Вашият какъв е?

— Искате да разберете? — отвърна Донал с усмивка. — Вие сте съвършено прав. Аз имам мироглед. Наистина ли държите да знаете?

— Да.

— О’кей. — Донал се загледа в малката, огряна от слънцето градина. — Всеки човек е оръдие в собствените си ръце. Това се отнася и за човечеството като цяло — то също е оръдие в собствените си ръце. Най-голямото удоволствие за нас не е наградата за извършена работа, а самата работа. Основната ни задача е да усъвършенстваме този инструмент — самите себе си, — за да можем да изпълняваме задълженията си още по-добре. — Той се обърна към Сейън. — Какво мислите за това?

— Интересно. Аз, разбира се, поддържам друга гледна точка. За мен индивидът не е изпълнителен механизъм, а възприемащ. Мисля, че главната задача на хората не е да работят, а да бъдат, да съществуват. Най-важното е да разберем себе си.

— Нирвана като противоположност на Валхала — тъжно се усмихна Донал. — Благодаря, аз предпочитам Валхала.

— Сигурен ли сте? Абсолютно ли сте убеден, че не ви е нужна Нирвана?

— Да.

— Жалко — печално продума Сейън. — А ние се надявахме…

— На какво?

— Чуйте ме. Вие имате способности — Сейън го посочи с пръст и продължи: — Дори бих казал велики способности. Те могат да се развият само в едно направление — това, което сам изберете. Имате свобода на избора. Мястото ви е тук.

— С вас?

— На другите планети нямат представа докъде сме стигнали през последните сто години. Но колкото и да сме напреднали, ние сме в самото начало. Предстои ни много работа по развитието на цивилизацията и човешките способности.

— Искате да кажете, че имам тези способности?

— Да. Донякъде поради това, че бабите ви са родени на Мар, донякъде заради щастливо разположение на гените — това засега нямаме възможност да уточним. Разбира се, би се наложило да ви обучаваме отново… Тази част от вас, която господства в момента, трябва да се съгласува с другата част, която ние считаме за по-важна.

Донал поклати глава.

— Това би се компенсирало — печално продължи Сейън. — За вас ще станат възможни неща, за които дори не подозирате. Знаете ли, че вие сте от този тип хора, които могат да ходят по въздуха, ако вярват в това?

Донал се разсмя.

— Говоря сериозно. Опитайте някой път. Просто проверете.

— Не мога да повярвам в нещо, в което не вярвам инстинктивно. Аз съм войник.

— Да, но сте необикновен войник — изпълнен със състрадание, причудливи фантазии и deja vu^[1]. Вие сте самотен човек, който се старае да прилича на всички. Но за вас човечеството е конгломерат от странни, чужди създания, чиито егоистични характери не можете да възприемете, макар че отлично ги разбирате.

Той погледна към Донал, чието лице внезапно се бе вкаменило.

— Вашите тестове са много ефективни.

— Да — съгласи се Сейън. — Няма нужда де ме гледате така. Не можем да ги използваме като оръжие, за да ви принудим да останете при нас. Това би разрушило способностите ви. Можем само да ви направим предложение. Като се опирам на опита ни мога да ви уверя, че ако се решите да останете, ще бъдете щастлив.

— А ако не приема?

Сейън дълбоко въздъхна.

— Вие сте силен човек. Силата означава отговорност, а за нея трябва да се плаща с щастие.

— Мога да ви уверя, че цял живот работя, за да съм щастлив — Донал стана. — Благодаря ви за предложението. Оценявам високото мнение за мен, което се съдържа в него.

— Ако кажеш на пеперудата, че е пеперуда и не трябва да пълзи, това все още не означава, че имаш високо мнение за нея.

— Довиждане — Донал вежливо наклони глава.

Обърна се и направи няколко крачки към каменните стъпала с намерението да слезе по тях и да прекоси дворчето.

— Донал! — гласът на Сейън го спря. Завъртя се и видя, че Свързващият го гледа с много странен поглед. — АЗ вярвам, че можете да ходите по въздуха.

Донал се взря в човека срещу него, но физиономията на Сейън не се промени. Обърна се и направи крачка към първото стъпало. За негово най-голямо учудване кракът му намери опора на една педя от земята. Без да разбира какво става, той направи и втора крачка в нищото. Продължи напред и така, без да стъпи на твърда почва, прекоси цялото дворче и стигна до отсрещните стъпала.

След като намери по-надеждна опора, той се обърна. Сейън продължаваше да го гледа, но бе невъзможно да се разгадае изражението на лицето му. Донал напусна сградата.

Върна се в квартирата си в Портсмут. В този град на Мар се намираше Генералния щаб на Екзотика. Докато се прибираше, тропическата нощ бързо се спусна. Звездите не се виждаха, защото стените и покривите на зданията леко светеха. Дори в спалнята му се процеждаше мека светлина.

Стоеше насред стаята и се канеше да хапне — днес пак не му остана време да яде. Погледна намръщен нагоре, към сводестия таван, който достигаше височина повече от три метра и половина. Огледа работната си маса. Погледът му се спря на касетата с магнитна лента за писма. Хвана я с едната ръка, погледна отново към тавана и направи крачка нагоре.

Кракът му намери опора във въздуха. Бавно, крачка по крачка, ходейки по нищото, приближаваше свода. Отвори касетата, извади лентата и я прикрепи за тавана. Няколко секунди повися във въздуха и гледаше увисналата лента.

— Глупости — изведнъж каза той и моментално почувства, че пада. Инстинктивно стегна тренираното си тяло, превъртя се и се приземи на крака и ръце. Веднага стана. Не беше наранен. Погледна нагоре. Лентата все още висеше от тавана.

— Не, не, това е нелепо — съобщи Донал на празната стая. — Аз съм дорсаец.