Гордън Диксън
Генетичният генерал (14)

ГЕРОЙ

Сириус залязваше. Яркият малък диск на бялото джудже, което жителите на Фрийланд и Нова Земя наричат с най-различни имена, направи слънчево зайче на стената в спалнята на Донал. Той седна, почти заслепен от двойната светлина, и започна да отваря купищата писма и послания, които бе получил след завръщането си от нептунианската експедиция.

Толкова се задълбочи в това занимание, че не обръщаше внимание на нищо друго. По едно време Лий го докосна по загорялото рамо.

— Време е да се облечете за приема — каза ординарецът.

Държеше сив мундир, ушит във фрийландски стил, върху който нямаше нито един отличителен знак.

— Имам новини за вас. На първо място — тя е тук.

Донал се намръщи, докато обличаше мундира. Елвин бе решила, че трябва да се грижи за него след изписването му от болницата, където се лекуваше от последствията от нептунианската авантюра. Беше убедена, че той все още не може да преодолее последствията от свръхдозата времеви скокове, които бяха извършили. Мнението на лекарите, пък и неговото собствено, беше точно противоположно, но тя така енергично настояваше на своето, че той понякога изпитваше желание да извърши десетина времеви скока, за да я удовлетвори. Но престана да се мръщи, когато отговори:

— Мисля, че това скоро ще свърши. Нещо друго?

— Оня Уилям от Сета, който толкова ви интересува. И той ще присъства на приема.

Донал рязко обърна глава към Лий, но той просто продължи съобщението си. На лицето му нямаше и следа от онези леки чувства, които Донал се бе научил да различава през последните седмици.

— Кой ви е казал, че се интересувам от Уилям?

— Винаги се вслушвате в разговорите за него. Нямам ли право да споменавам за това?

— Няма значение. Искам и занапред да ми казвате за него всичко, което аз не зная. Не знаех, че сте толкова наблюдателен.

Лий вдигна рамене.

— Откъде идва? — попита Донал.

— От Венера. С него има един нептунианец, млад пияница на име Моунтър. Също и едно момиче — една от ония особнячки от Екзотика.

— Избраница от Кълтис?

— Да, нещо такова.

— Какво търсят тук?

— Уилям води преговори на най-високо равнище — как може да пропусне приема във ваша чест?

Донал пак се намръщи. Беше успял да забрави, че точно той е причината няколкостотин от най-известните граждани на планетата да се съберат тази вечер. Той съвсем не очакваше, че от него ще направят своеобразно шоу. Според тукашните обществени правила любопитството означава невежливост. От друга страна… Теоретически вие оказвате чест на някой, ако се възползвате от гостоприемството му. И тъй като Донал нямаше желание да се прави на гостоприемен, маршал Галт пое тази роля. Това бе един от редките случаи, когато се налагаше Донал да прави нещо против волята си.

Той се замисли пак за Уилям. Ако човек от неговия ранг се появи на Фрийланд, няма начин да не го поканиш и също така е невъзможно той да откаже. Така че всичко е нормално. Възможно е, помисли си Донал с необикновена за неговата възраст умора, възможно е да воювам с призраци. Но още по време на възникването на тази мисъл той знаеше, че не е вярна. Неговата странност му каза това. Тази странност беше много по-осезаема, дори повече от физическия стрес, получен от безкрайните времеви скокове по време на битката над Нептун. Това, което преди беше мъгливо и размито, сега започна да се материализира в сложна мозайка, в чийто център се намираше Уилям. Видът й изобщо не му се нравеше.

— Ще ми казвате всичко, което чуете за Уилям.

— Добре — отвърна Лий. — А за нептунианецът?

— И за него. И за момичето от Екзотика.

Донал приключи с обличането, премина по коридора и влезе в кабинета на маршал Галт. Елвин също беше там. Имаше и гости — Уилям и Анеа.

— Да не ви преча? — осведоми се младият дорсаец.

— Влизайте, Донал — покани го маршалът, като видя как се колебае на вратата. — Надявам се, спомняте си Уилям и Анеа?

— Не бих могъл да ги забравя — отвърна Донал.

Той се приближи и се здрависа с гостите. Ръкостискането на Уилям беше здраво, а усмивката му — топла. Анеа му подаде хладна ръка и му се усмихна неестествено. Донал забеляза, че Елвин внимателно го наблюдава. В нея се появи някакво слабо предчувствие.

— Бях сигурен, че ще се срещнем пак — отбеляза Уилям. — Трябва да ви се извиня, Донал, наистина трябва. Недооцених геният ви.

— Не съм гений.

— Гений сте — настоя Уилям. — Оставете скромността за простите хора. — Той се усмихна широко. — Сигурно разбирате, че набега върху Нептун ви направи звезда от първа величина на военния небосклон.

— Трябва да внимавам да не ми се замае главата от вашите хвалби, принце.

Донал се опита да вложи тайнственост в тези думи. Още първият отговор на Уилям го накара да се чувства по-свободно. За него не бяха опасни вълците в овчи кожи. Не те го караха да се чувства объркан и смутен. Тези, които бяха родени за лъжи и интриги, му бяха повече от ясни. Може би точно в това се крие причината, че общува по-лесно с мъже, отколкото с жени — мъжете не са склонни да се самозаблуждават.

Вниманието му бе привлечено от думите на Анеа:

— Вие сте скромен.

Но двете червени петна на бузите й и презрителният поглед бяха в пълно противоречие с думите й.

— Може и така да е — каза Донал с възможно най-лекомисления тон. — Не виждам нищо особено в това, което направих. Всеки би могъл да стори абсолютно същото. Освен това там имаше още няколкостотин човека.

— Да, но идеята беше ваша — намеси се Елвин.

Донал се усмихна.

— Да, и за тази идея сега се налага да плащам.

— Е, мисля, че е време да отидем при гостите, Донал — каза Галт като видя, че разговорът взема нежелана посока. — Идвате ли?

— Ще дойда след малко — спокойно отвърна Донал и се обърна към Лий: — Намерете ми нещо за пиене, за предпочитане дорсайско уиски.

Лий се обърна и излезе от стаята. След малко се върна с чаша, в която имаше най-малко сто грама уиски с цвят на бронз. Донал отпи и усети огънят в гърлото си.

— Разбрахте ли нещо за Уилям? — той подаде чашата на Лий.

Ординарецът завъртя глава в знак на отрицание.

— Не се учудвам — промърмори Донал. След това се намръщи и попита: — Видяхте ли Ар-Дел, онзи нептунианец, който е пристигнал заедно с Уилям?

Лий кимна.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

Лий отново кимна. Тръгна пред Донал по терасата, спусна се на долния етаж и отвори вратата на библиотеката. Там, в една малка ниша за четене, Донал намери Ар-Дел в компанията на една бутилка и няколко книги.

— Благодаря, Лий — каза Донал.

Ординарецът излезе. Донал седна срещу Ар-Дел и неговата бутилка.

— Привет! — поздрави Донал.

— Привет и на вас! — отвърна Ар-Дел. По своите си стандарти беше само леко пийнал. — Надявах се, че ще имам възможност да поговорим.

— Защо не дойдохте при мен?

— Не трябва.

Ар-Дел си напълни чашата и се огледа за друга, но съзря само малка ваза, пълна с тукашната разновидност на лилията. Хвърли цветята на масата, напълни вазата и я протегна към Донал с вежлив жест.

— Благодаря, не искам — каза Донал.

— Няма значение, вземете я. Не обичам да се наливам, когато срещу мен събеседникът не пие. А пък алкохола спомага за по-доброто разбирателство. — Той погледна към Донал и изпусна едно от своите полустенания-полуусмивки. — Пак запя старата песен.

— Кой, Уилям?

— Че кой друг? И какво възнамерява да прави с Блейн Планиращия? — Ар-Дел преглътна и поклати глава. — Този човек е учен. Струва колкото всички нас. Не мога да гледам как Уилям го върти на малкия си пръст… и въпреки това…

— За съжаление — прекъсна го Донал, — всички сме обвързани със своите договори. В тази област Уилям несъмнено е най-вещият.

— Да, ама понякога върши безсмислени нещо — Ар-Дел заклати напитката в чашата. — Вземете за пример мен. Защо не иска да умра? Не иска и това е. — Той изхихика. — Преди известно време го изплаших.

— Вие? И как?

Ар-Дел чукна с палец чашата.

— С това. Страхува се, че ще се самоубия, по-точно — че алкохолът ще ме довърши. Явно не желае да стане така.

— А какво желае за в бъдеще? — попита Донал. — Какво изобщо желае?

— Кой знае? Бизнес. По-голям бизнес. И договори. Много договори. Споразумения с всички правителства. Пръст във всяка каца с мед. Такъв си е нашият Уилям.

— Да-а — замислено каза Донал, след което бутна стола назад и стана.

— Останете, нека поговорим още — помоли го Ар-Дел. — Никога не се задържате повече от няколко минути на едно място. Кълна се в Космоса — вие сте единственият човек сред звездите, с когото мога да разговарям.

— Много съжалявам, но сега имам друга работа. Може би някой ден ще ни остане време да седнем и спокойно да побъбрим.

— Съмнявам се. Силно се съмнявам в тази възможност — отвърна Ар-Дел.

Докато Донал излизаше, Ар-Дел бе втренчил в бутилката замислен поглед.

Донал тръгна да търси маршала, но неочаквано попадна на Анеа. Момичето бе застанало на малък балкон над залата и гледаше надолу с много странно изражение — смес между умора и страстно очакване на нещо.

Донал се приближи. При звука на стъпките му тя се обърна. Очите й веднага промениха израза си.

— Пак вие — посрещна го тя с тон, който изобщо не можеше да го предразположи към разговор.

— Да, аз съм — рязко отговори Донал. — Надявах се да ви намеря по-късно, но сега ми се предоставя прекалено добра възможност за разговор, за да си позволя да я изпусна.

— Прекалено добра?…

— Имам предвид, че сте сама и можем да поговорим на спокойствие — добави той с нетърпение.

Тя поклати глава.

— Няма какво да обсъждаме.

— Не говорете глупости — ядоса се Донал. — Разбира се, че има какво, освен ако не сте прекратили борбата си с Уилям.

— Не! — думата сякаш сама излетя от устата й. — Кой сте вие? Кой ви дава право да се бъркате в живота ми?

— И двете ми баби са родом от Мар. Сигурно затова се чувствам отговорен за вас.

— Не вярвам! — заяви тя. — Не може да сте свързан с Мар. Вие сте… — Избраницата явно търсеше подходяща дума.

— Слушам — уморено се усмихна Донал. — Какъв съм аз?

— Вие сте наемник! — триумфално заяви тя, най-после намерила думата, която според нейната интерпретация би трябвало да го засегне.

Донал наистина бе засегнат и раздразнен, но не от тази дума. Постара се да удържи своя гняв. Момичето притежаваше способността да пробива защитата му и да стига до най-личните чувства, което никога не би могъл да направи човек от типа на Уилям.

— Не става въпрос за това — спокойно каза Донал. — Става дума за Уилям. При последната ни среща ви посъветвах да не се месите в интригите му. Послушахте ли ме?

— Не съм длъжна да отговарям на този въпрос и няма да го направя.

— Ясно, значи не сте престанали — уверено заяви Донал. — Радвам се да го чуя. Ще ви оставя… засега — и той се обърна да си ходи.

— Един момент — каза момичето. — Не го правя заради вас.

Донал отново се обърна към нея.

— Кое не правите заради мен?

Изненада се, когато тя сведе очи.

— Така се случи, че вашите и моите мисли съвпадат.

— Аз просто мисля трезво — възрази той.

— Той продължава със своите интриги… а аз съм вързана за него за следващите десет години.

— Оставете този проблем на мен.

Тя отвори уста.

— На вас? — учудването й беше толкова голямо, че тази реплика издаде нейната слабост и умора.

— Ще се погрижа за това.

— Вие ли ще се погрижите? — възкликна тя. Този път репликата бе произнесена по друг начин. — Ще се противопоставите на човек като Уилям? — Тя внезапно млъкна. Обърна се и гневно продължи: — Не знам защо ви слушам така, сякаш говорите искрено. Знам що за човек сте…

— Нищо не знаете — Донал пак се ядоса. — Направил съм нещо оттогава насам.

— О, да — саркастично отвърна Анеа. — Убихте един човек и бомбардирахте една планета.

— Довиждане — уморено каза Донал и се отдалечи.

Премина през доста помещения преди да открие маршала в неговия кабинет, но този път сам.

— Може ли да вляза, сър? — попита Донал, застанал на прага.

— Какво има, момчето ми? — попита Галт. — Нещо случило ли се е?

Той надигна масивната си глава и се вгледа в Донал.

— Доста произшествия — обяви Донал, придърпа едно кресло и седна срещу маршала. — Искам да ви попитам нещо. Вчера вечерта Уилям дойде при вас с предложение за сделка, така ли?

— Хубаво ме питате, но не знам дали ще мога да ви отговоря — отвърна Галт, докато отпускаше ръцете си на облегалките на креслото.

— Можете и да не отговаряте, разбира се. Но съм длъжен да ви кажа, че по мое мнение е неразумно да сключвате сделки със Сета сега, особено пък с принц Уилям.

— Защо мислите така? — иронично попита маршалът.

Донал се колебаеше, но реши все пак да продължи:

— Сър, искам да ви напомня, че бях прав на Хармония. Също така се оказах прав и за атаката на Нептун. Може би ще бъда прав и сега.

Маршалът бе принуден да преглътне тази забележка. Донал му напомни, че на два пъти е бил прав, а той два пъти е сбъркал — първо в оценката на Хюго Килиън като отговорен офицер, и второ при оценката на причините за десанта на нептунианско-касидианския флот на Ориента. Маршалът беше в достатъчна степен дорсаец, за да е горд и самоуверен, но беше и по дорсайски справедлив.

— Добре. Уилям дойде с предложение. Иска да наеме част от нашите наземни войски. Не за себе си или за определена кампания, а за препродаване на трети наемател. Те ще останат наши войски. Бях против, защото това би повишило цените на договорите, а от друга страна ако се наложи да наемаме нови войници, бихме понесли загуби. Не мога да разбера какво се крие зад този ход и каква е изгодата му. Според мен иска да получи добре обучена войска, която не може да наеме другаде. Уилям умее да получава това, което иска, а слабата гравитация на Сета не би навредила на войниците — Галт извади от чекмеджето лулата си и започна да я пълни. — Какви са вашите възражения?

— Сигурен ли сте, че тези войници няма да бъдат продадени на някой, който ще ги използва против Фрийланд?

Дебелите пръсти на маршала спряха да се движат.

— Може да поискаме гаранции.

— Можете, но доколко тези гаранции ще бъдат надеждни? Човекът, който ще ви даде тези гаранции — принц Уилям — няма да прати войските против Фрийланд. Ако изведнъж откриете, че планетата е нападната от собствените й войски, вие ще имате гаранции и няма да можете да изискате тяхното изпълнение.

Галт се намръщи.

— Все още не виждам каква е неговата изгода?

— Може да възникне ситуация, при която за него ще бъде по-важно да сблъска две фрийландски войски, отколкото да изпълни гаранциите.

— Как така?

Донал се зачуди дали да сподели съмненията си. Реши, че няма достатъчно добра аргументация за пред маршала, а освен това споделянето им само ще наруши обосновката му. Затова отговори:

— Не зная. Но въпреки това считам, че би било неразумно да не се отчете и тази възможност.

Галт въздъхна, пръстите му отново се заеха да тъпчат лулата.

— Не можете да го накарате да се откаже от замисъла си. Не можете да убедите Щаба и правителството да му откажат.

— Не съм и мислил, че ще му откажете направо. Но бихте могли да разколебаете правителството и Щаба. Кажете им, че според вас момента не е подходящ за отслабване на армията на Фрийланд. Вашата репутация на военен би била достатъчна, за да ги убеди.

Галт налапа лулата и се зае да я разпалва.

— Да, мисля, че ще последвам съвета ви. Знаете ли, Донал, бих желал да останете завинаги мой адютант, за да мога по всяко време да се допитвам до вас.

— Много съжалявам, сър, но бих искал да се преместя на друго място… ако ме освободите, разбира се.

Галт сбърчи гъстите си вежди, които образуваха права линия. Извади лулата от устата си и попита кратко:

— Честолюбие?

— Отчасти, да. От друга страна ще мога по-добре да противодействам на Уилям като свободен и независим човек.

Галт го изгледа продължително и съсредоточено.

— За Бога, каква е тази кръвна вражда с Уилям?

— Страхувам се от него — призна Донал.

— Оставете го на мира и той също ще ви остави. Уйлям е твърде едра плячка за вас.

Галт млъкна, бутна лулата в устата си и изпусна голям облак ароматен дим.

Донал произнесе печално:

— Боя се, че сред звездите са се появили хора, които никого няма да оставят на мира. — Той се изправи: — Ще анулирате ли договора ми, сър?

— Не задържам хора против волята им — заяви маршалът. — Освен, разбира се, при крайна необходимост. Къде възнамерявате да отидете?

— Имам няколко предложения и смятам да приема едно от тях — това на Обединеният Съвет на Църквите на Хармония и Асоциация. Техният вожд Елдър Брайт ми предложи поста главнокомандващ.

— Елдър Брайт? Та той разгони като пилци всички командири, които се показаха макар и малко независими.

— Да, зная. Това дори ме устройва в известен смисъл. Ще укрепи репутацията ми.

Галт бавно каза:

— Над всяка ваша стъпка ли трябва да се замисля човек?

— Прав сте — тъжно отговори Донал. — Сигурно съм се родил с особено устройство на мозъка.