В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (5)

Прослушването

Беше денят след Коледа. В един часа трябваше да бъда в Грийнглена, родното място на Барт Уинслоу, където се намираше балетната школа на Розенкоф.

Наблъскахме се в колата на доктор Пол и пристигнахме пет минути по-рано.

Мадам Розенкоф ми каза да я наричам мадам Мариша, ако ме приемат. Беше облечена само с черно трико, което подчертаваше всяка извивка на прекрасното й тяло — запазено, стегнато и слабо, въпреки че би трябвало да е около петдесетте. Зърната на гърдите й се очертаваха през черната материя, твърди като метал. Съпругът й Джордж също беше облечен в черно, което подчертаваше мускулестото му тяло. Годините му личаха по леко отпуснатото коремче. На прослушването се явиха двайсет момичета и три момчета.

— Каква музика си избираш? — попита тя (изглежда, съпругът й никога не говореше, въпреки че продължаваше да ме гледа втренчено с блестящите си птичи очи).

— „Спящата красавица“ — отвърнах кротко аз, убедена, че ролята на принцеса Аврора е най-великата от всички роли… така че защо да избирам по-лесна.

— Прекрасно — отвърна саркастично тя и добави с насмешка: — Само по вида ти предположих, че ще пожелаеш „Спящата красавица“.

Искаше ми се да съм си избрала нещо по-лесно.

— Какъв цвят трико искаш?

— Розово.

— Така си и помислих.

Тя ми подхвърли избелели розови трика и небрежно ми избра палци. Хвърли ми ги — ставаха ми идеално, колкото и невероятно да звучи. Когато се съблякох и си сложих трикото, седнах пред огледалото на една дълга тоалетка и започнах да си връзвам косата. Не бе необходимо да ми казват, че Мадам иска да види жилите на врата ми и щеше да се ядоса, ако ги скриех. Бях убедена в това.

Едва бях приключила с обличането и връзването на косата си, заобиколена от група смеещи се момичета, когато мадам Мариша надникна през отворената врата, за да види дали съм готова. Искрящите й черни очи ме огледаха критично.

— Не е зле. Последвай ме! — заповяда тя и пристъпи тромаво напред със здравите си мускулести крака. Как бе могла да допусне това? Аз никога не бих ходила толкова дълго на палци, че краката ми да изглеждат тромави като нейните, никога!

Отведе ме до голяма сцена с полиран под, който всъщност не беше толкова гладък, колкото изглеждаше. Около стените бяха наредени столове за публиката и забелязах Крис, Кари, Хени и доктор Пол. Защо ли ги поканих? Ако се проваля, щяха да бъдат свидетели на моето унижение. Присъстваха още около десетина души, но не им обърнах много внимание. Останалите момичета и момчета от трупата се бяха събрали зад кулисите, за да гледат. Бях уплашена повече, отколкото си мислех, че ще бъда. Разбира се, бях се упражнявала и след бягството ни от Фоксуърт Хол, но не със същата всеотдайност, както на тавана.

Пожелах да танцувам последна. Исках да гледам останалите, да видя грешките им и да се поуча от тях, да преценя и да се възползвам от постиженията им.

Самият Джордж седна на пианото. Преглътнах бучката, заседнала в гърлото ми; устата ми пресъхна и усетих как нещо притиска гърдите ми, а очите ми започнаха да търсят Крис. Както винаги, той ми се усмихваше, сякаш ми изпращаше гордостта, увереността и вечното си възхищение. Скъпият ми, обичан Кристофър Дол, винаги беше до мен, когато имах нужда от него, винаги ме караше да се чувствам по-добре, отколкото бих се чувствала без него. Господи, молех се аз, нека бъда добра. Нека не го разочаровам.

Не можех да погледна Пол. Искаше да ми бъде баща. Ако се провалях и го изложех, със сигурност щеше да ме гледа по различен начин. Щях да загубя чара си за него.

Докосване по ръката ме накара да подскоча. Обърнах се и видях Джулиан Маркю.

— Раздвижи крак — прошепна той и се усмихна, демонстрирайки перфектните си бели зъби. Тъмните му очи просветваха порочно. Беше по-висок от повечето балетисти, почти шест фута, а скоро щях да науча, че е на деветнайсет години. Кожата му беше нежна като моята, въпреки че контрастът с тъмната му коса го правеше да изглежда прекалено блед. Имаше заострена дяволска брадичка и трапчинка на дясната си буза. Благодарих му за пожеланието за добър късмет, привлечена от красотата му.

— Ооо! — каза той с дрезгав глас, когато аз се усмихнах. — Ти определено си хубаво момиче. Жалко, че още си дете.

— Не съм дете!

— Какво си тогава — стара дама на осемнайсет?

Аз се усмихнах, доволна, че изглеждам толкова голяма.

Той се засмя, сякаш знаеше всички отговори. По начина, по който се хвалеше, че е един от най-добрите танцьори в нюйоркската трупа, вероятно наистина знаеше всички отговори.

— Тук съм само за празниците, за да направя услуга на мадам. Скоро се връщам в Ню Йорк.

Огледа се наоколо, сякаш провинцията го отегчаваше, а моето сърце туптеше силно. Надявах се, че ще е сред балетистите, с които ще работя.

Разменихме си още няколко думи, след което зазвуча моята музика. Изведнъж отново се пренесох на тавана с оцветените хартиени цветя, които се люлееха на дълги въжета. Нямаше никой, освен мен и онзи таен любовник, който винаги танцуваше пред мен и не ми позволяваше да се доближа и да зърна лицето му. Отначало танцувах плахо, но изпълнявах правилно скоковете, движенията с ръцете, пируетите. Държах очите си отворени, а лицето ми бе насочено към зрителите, които не виждах. След това магията ме завладя. Не беше нужно да тактувам и да броя, музиката ми показваше какво да правя и как да го правя, защото аз бях нейният глас и не можех да сбъркам. И както винаги, този мъж се появи и затанцува с мен — но този път видях лицето му! Красивото му бледо лице с тъмни блестящи очи, гарвановочерна коса и рубиненочервени устни. Джулиан!

Като насън видях как опира коляно в земята и разтваря силните си ръце, докато другият му крак грациозно се извива назад. С очите си ми направи знак да се затичам и да скоча в ръцете му, които ме очакваха. Възхитих се от появата на един професионалист. Почти бях стигнала до него, когато остра болка проряза корема ми. Сгърчих се на две и извиках. До мен имаше голяма локва кръв. Тя се стичаше по краката ми; изцапа розовите обувки и трикото: Подхлъзнах се и паднах на пода. Почувствах се толкова слаба, че единственото, което можех да правя, бе да лежа там и да слушам виковете. Не моите, а тези на Кари. Затворих очите си. В далечината чух гласовете на Пол и на Крис. Загриженото лице на Крис се надвеси над мен и любовта му ясно пролича. Тя ме успокояваше и плашеше, защото не исках Пол да разбере. Крис ми спомена да не се страхувам, но тъмнината дойде и ме пренесе на едно далечно място, където никой не ме искаше.

И така, кариерата ми като балерина приключи, преди да е започнала. След като излязох от кошмарния си сън, видях Крис да седи на болничното легло и да държи отпуснатата ми ръка… и тези сини очи, о, Господи, тези очи…

— Здравей! — каза нежно и стисна пръстите ми. — Чаках да се събудиш.

— Здрасти!

Той се усмихна и се наведе да ме целуне по бузата.

— Ще ти кажа нещо, Катрин Дол, със сигурност знаеш как да завършиш танца си драматично.

— О, да, това се нарича истински талант. Предполагам, че е по-добре да опитам като актриса.

Той сви рамене равнодушно.

— Ще успееш, но се съмнявам, че ще го направиш.

— О, Крис — едва промълвих аз, — знаеш, че се провалих! Защо кървях така? — Очите ми бяха изпълнени със страх. Той го видя и разбра причината. Протегна се да ме повдигне и бързо ме прегърна.

— Знаеш, че животът предлага повече от един шанс, Кати. Имаше нужда от кюртаж. Ще се оправиш и още утре ще си на крака.

— Какво е кюртаж?

Той се усмихна и погали нежно бузата ми, защото винаги забравяше, че не съм толкова компетентна по медицинските въпроси.

— Това е кратка процедура, при която с помощта на инструмент, наречен кюрета, се остъргва матката. По време на пропуснатите месечни цикли кръвта ти се е съсирила и сега си я изхвърлила.

Очите ни се срещнаха.

— Това беше всичко, Кати, няма нищо друго.

— Кой извърши остъргването? — прошепнах, уплашена, да не би да е Пол.

— Един гинеколог, доктор Джарвис — приятел на нашия доктор. Пол каза, че е най-добрият гинеколог в района.

Отпуснах се отново на възглавницата и не знаех какво да мисля. Как можа да се случи точно сега, пред хората, които се опитвах да впечатля? Боже Господи, защо животът беше така несправедлив към мен!

— Отвори очите си, моя лейди Катрин — каза Крис. — Правиш от мухата слон, а няма никакъв смисъл. Погледни на шкафчето и виж красивите цветя, истински цветя, а не книжни. Надявам се, че нямаш нищо против да надзърна в картичките.

Разбира се, че нямах нищо против, каквото и да направеше. Той донесе от шкафчето малък бял плик и го сложи в отпуснатата ми ръка. Втренчих се в огромния букет, мислейки си, че е от Пол. Едва след това погледнах бележката в ръката си:

„Надявам се, че скоро ще се възстановиш. Очаквам да те видя следващия понеделник точно в три часа.

Мадам Мариша“

Мариша! Бях приета!?

— Крис, одобрена съм!

— Разбира се — отвърна кротко той. — Щяха да са прекалено глупави да не го направят, но тази жена ужасно ме плаши. Не бих желал да контролира живота ми, независимо от ниския й ръст. Но предполагам, че ти ще се справиш с нея.

Надигнах се и го прегърнах.

— Ще успеем, Крис! Смяташ ли, че наистина ще успеем? Може ли да сме такива късметлии?

Усмихвайки се, той кимна с глава и ми посочи още един букет — от Джулиан Маркю, с друга кратка бележка.

„Ще се видим отново, когато се върна от Ню Йорк, Катрин Дол, така че не ме забравяй“

Зад рамото на Крис, докато ръцете му здраво ме прегръщаха, Пол влезе в стаята, поколеба се на прага, намръщи се, като ни видя, после се усмихна и пристъпи. Крис и аз бързо се отдръпнахме един от друг.