В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (32)

Отново при баба

Фоксуърт Хол бе разположен в края на една задънена улица — най-голямата и най-внушителната сграда от многото красиви домове и единствената, която се намираше високо на хълма и приличаше на замък. Наблюдавах я дни наред и кроях планове.

Не се налагаше двамата с Барт да се срещаме скришом. Къщите бяха доста отдалечени, така че никой не го забелязваше, когато се промъкваше при мен през задната врата, водеща в ограден двор. Понякога се срещахме в някой далечен град и се любехме диво и нежно. И въпреки това душата ми се сви, когато по време на един обяд той каза:

— Тя ми се обади тази сутрин, Кати. Ще се върне преди Коледа.

— Добре — отвърнах аз и продължих да хрупам салатата си.

— Това означава, че няма да можем да се срещаме толкова често. Не ти ли е мъчно?

— Ще намерим начин да се виждаме.

— Как можеш да си толкова лоша!

— Не драматизирай нещата. За мъжете всички жени са чудовища, за себе си — също. Ние представляваме най-опасните врагове за самите нас. Не е необходимо да се развеждаш и да се отказваш от богатството й. Въпреки че тя ще те надживее и ще има възможност да си закупи друг млад съпруг.

— Понякога се държиш отвратително като нея! Тя не ме е купила! Обичах я! И тя ме обичаше! Бях луд по нея, както сега съм луд по теб. Но тя се промени. Когато се срещнахме, беше мила и привлекателна, но се промени. — Той напъха салатата в устата си и ожесточено започна да я дъвче. — Винаги е била загадка за мен — също както си и ти.

— Барт, скъпи — започнах аз, — съвсем скоро всички мистерии ще се разбулят.

Той продължи, сякаш не го бях прекъснала:

— И баща й беше пълна загадка. Като го гледаш, смяташ, че е един джентълмен, но всъщност имаше стоманено сърце. Мислех, че съм единственият му адвокат, но се оказа, че има още шест, като всеки отговаряше за различни задачи. Моята беше да направя завещанията му. Промени ги поне десетина пъти, въпреки че до смъртта си разсъждаваше съвсем нормално. Последното условие бе най-лошото. Лишаваше го от наследници, завинаги, разбира се.

— Тогава ти наистина си работил като адвокат?

Той се усмихна горчиво и отвърна:

— Разбира се. Сега също практикувам. Всеки мъж трябва да се занимава с нещо смислено. Колко пъти би могла да обиколиш Европа, преди да ти доскучае? Виждаш едни и същи лица, които правят едни и същи неща. Голямото богатство ти дава всичко, освен здраве, така че те нямат мечти и желания и се отегчават до смърт.

— Защо не се разведеш и не извършиш нещо смислено в живота си?

— Тя ме обича. — Така каза. Кратко. И мило. Щеше да остане с нея, защото тя го обичаше.

— Когато за първи път се срещнахме, ти ми каза, че я обичаш, а после го отрече. Каква е истината?

Барт се замисли за миг.

— Честно казано, мила балерино, чувствам се объркан и раздвоен. Обичам я и я мразя. Някога мислех, че е такава, каквато си ти сега. Моля те, не ми причинявай същата болка като нея. Издигаш стена между нас, защото знаеш нещо, което аз не зная. Не се влюбвам лесно и бих желал да не те обичам.

Изведнъж се превърна в нещастно малко момче, което се страхува, че любимото му куче ще го предаде и животът му никога няма да бъде същият.

— Барт, заклевам се, че ще настъпи ден, в който ще научиш всички мои и нейни тайни, но дотогава казвай, че ме обичаш, дори и да не е така, защото не бих могла да бъда щастлива, ако не знам, че ме обичаш поне малко.

— Малко ли? Струва ми се, че цял живот съм те обичал. Дори когато те целунах за първи път, изпитвах чувството, че съм го правил и преди. Защо?

— Съдба.

Трябваше да направя нещо, преди майка ми пристигне. Един ден, когато нямах часове, се промъкнах във Фоксуърт Хол по тайните пътища. Използвах стария дървен ключ, направен преди години от Крис. Беше четвъртък. Всички прислужници трябваше да се в града. От Барт бях научила какъв е дневният режим на баба ми. Знаех, че по това време баба ми си почива. Трябваше да се намира в малката стая зад библиотеката, същата стая, в която стоеше дядо ни през последните дни от живота му, докато горе, на тавана, ние чакахме да умре и смъртта му да ни освободи.

Лесно открих библиотеката. О, каква библиотека! В Клеърмонт нямаше библиотека с толкова много книги. На някогашното масивно бюро на дядо ми бе поставена снимката на Барт. Много от вещите показваха, че Барт често използва стаята като свой кабинет, за да прави компания на тъщата си. Под един удобен стол близо до огромната камина се намираха кафявите му чехли. Зад френските прозорци се простираше тераса, която гледаше към обикновена градина с фонтан, който пръскаше вода върху каменни стъпала и се изливаше в басейна. Приятно, слънчево място за един инвалид.

Разгледах доста неща и това задоволи любопитството ми, потискано от години. Потърсих тежката врата в края на библиотеката. Зад тази врата се намираше баба ми — вещицата. Отново си представих как изглеждаше, когато дойдохме в тази къща. Извисяваше се над нас, тялото й бе стегнато и здраво, очите й — жестоки и груби, ни наблюдаваха без капчица състрадание. Тя дори не се усмихна на осиротелите деца за добре дошли.

В паметта ми изплува и споменът от втората нощ, когато баба нареди на майка ни да се съблече и да ни покаже гърба си, покрит с кървави белези. Преди да видим този ужас, тя хвана Кари за косата, а Кори се нахвърли върху нея, като се опита да я удари с малката си бяла обувка, да я нарани и да я захапе. Тя го запрати настрани с един мощен удар, само защото той искаше да защити любимата си близначка, която пищеше. А как се отнесе с мене. Наказанието й беше жестоко и безсърдечно, защото се опита да унищожи косата ми, която толкова харесвах. Крис цял ден се опитваше да махне катрана от косата ми. После ни държа без храна и мляко цели две седмици! Да! Заслужаваше да ме види отново! Точно както се бях зарекла в деня, когато ме би с камшик, че ще дойде момент, в който тя ще е беззащитна, а аз ще размахвам камшика и ще държа храната далеч от устата й!

О, сладка ирония на съдбата — тя се радваше на смъртта на съпруга си, а сега лежеше в леглото му, дори по-беззащитна и самотна от него! Съблякох тежкото си зимно палто, свалих ботушите си и си сложих палците от бял сатен. Трикото ми бе бяло и под него прозираше розовата ми кожа. Развързах косата си и тя се спусна свободно като златен водопад по гърба ми. Сега щеше да види и да завижда на косата, която катранът не успя да съсипе.

Приготви се, бабо! Идвам!

Много тихо се промъкнах до вратата и внимателно я отворих. Тя лежеше върху високо болнично легло с притворени очи. Слънцето падаше върху блестящото й розово теме, като ясно разкриваше плешивостта й. О, колко възрастна изглеждаше! Така дребна и малка. Къде беше гигантът, когото познавах? Защо не носеше роклята от сива тафта? Защо изглеждаше толкова жалка?

Явно готвеше се да заспи, но като чу вратата, очите й бавно се разтвориха. После се разшириха. Тя ме позна. Тънките й устни се разтрепериха. Тя се страхуваше! Слава Богу! Дошло бе моето време! Но се спрях притеснено на вратата. Бях дошла да си отмъстя, а времето ме бе ограбило. Защо тя не бе чудовището, което си спомнях? Исках да изглежда както някога, а тя бе стара болна жена с почти плешива глава. Малкото коса, която й бе останала, бе завързана над главата й с копринена розова панделка. Тя й придаваше детски вид.

Някога беше висока около шест фута и тежеше около двеста паунда. Огромните й гърди приличаха на каменни планини. Сега те висяха като стари чорапи и достигаха до мекия й корем. Ръцете й приличаха на изсъхнали клони. Но докато се наблюдавахме в пълно мълчание, в очите й пламна гняв. „Дяволско изчадие — би изкрещяла, ако можеше. — Махай се от дома ми! Вън, дяволско поколение!“ Но тя не можеше да изрече нито една от тези думи.

А аз мило я поздравих:

— Здравей, скъпа бабо! Колко се радвам да се видим отново! Помниш ли ме? Аз съм Кати, едно от децата, които скри, като всеки ден ни носеше храна в кошница. Идваше всеки ден в шест и половина, с термос с мляко и с половин термос хладка супа. Защо поне веднъж не ни донесе гореща супа? — Влязох в стаята и затворих вратата. И едва тогава тя забеляза върбовия клон, който бях скрила зад гърба си.

Ударих клона по дланта си.

— Бабо — започнах мило аз, — спомняш ли си деня, в който наби майка ни с камшик?

Ужасените й очи бяха приковани в клона. Колко щастлива бях, че Барт ми каза, че е съвсем нормална. Прозрачните й сиви очи бяха заобиколени от червени бръчки като прорези, които не кървят. Тънките, извити устни сега приличаха на илик и се извиваха около дълбоките бръчки под носа й. И ако искате ми вярвайте, но върху яката на жълтия й памучен жакет бе закачена диамантената брошка. Никога не я бях виждала без нея.

— Помниш ли близнаците, бабо? — попитах аз. — Сладките петгодишни деца, които пусна в къщата си и нито веднъж, докато бяха тук, не произнесе имената им. Кори е мъртъв и ти знаеш това, но мама каза ли ти за Кари? Тя също умря. Не порасна, защото бе лишена от слънчевата светлина и чист въздух. Лишена бе и от любов, и сигурност. Двамата с Крис излизахме на покрива, за да се печем на слънце, но близнаците се страхуваха. Знаеш ли, че прекарвахме часове на покрива… не, не знаеше, нали?

Тя леко се раздвижи, сякаш се опитваше да се скрие. Тържествувах, докато я наблюдавах как се страхува, бях щастлива, че поне малко може да се движи. Очите й бяха като моите на времето — огледала, които отразяваха всичките ми чувства, а тя не можеше да извика за помощ! Разчиташе на милостта ми.

— Спомняш ли си втората ни нощ, обична ми бабо? Вдигна Кари за косата, а сигурно си знаела колко боли. После удари Кори и той се завъртя, а него също го болеше — той просто се опитваше да защити сестра си. Горката Кари, как скърбеше за Кори. Тя срещна едно мило момче на име Алекс. Обикнаха се и щяха да се женят, когато разбра, че той ще става проповедник. Това съсипа Кари. Тя изпадна в дълбока депресия, защото ти ни научи, че никой от нас не е достатъчно съвършен, за да задоволи Господа. И се случи нещо ужасно! Сега чуй какво се случи заради теб! Защото ти й внуши, че е грешна по рождение и ще остане такава, независимо колко добре се държи! Тя ти повярва! Кори бе мъртъв. Тя знаеше, че той е умрял от арсеника върху поничките. Тя решила, че не може да оправдае очакванията на хората, които търсят съвършенството, и си купила отрова. Купила един пакет с дванайсет понички и ги поръсила с арсеник! Изяла всички, освен една, а и тя бе нахапана. Двете с майка ми я убихте така, както убихте и Кори! Презирам те, стара жено!

Не й казах, че повече мразя майка си. Баба никога не ни бе обичала. Но майката, която ни роди, която се грижеше за нас и ни обичаше, докато татко беше жив… това бе съвсем друга история, непоносима, кошмарна история! И нейното време наближаваше!

— Да, бабо, Кари също е мъртва, защото искаше да умре като Кори и да отиде при него в рая.

Очите й премигнаха и тя леко потръпна. Тържествувах.

Извадих кутията, която съдържаше дългата коса на Кари. Отне ми часове докато я сплета в дълга златна плитка. В единия край бе вързана с червена копринена панделка, а в другия с виолетова.

— Погледни, стара вещице, това е косата на Кари — част от нея. Запазих я не само заради Крис и мен, но и за да я покажа на теб и майка ни… защото вие двете убихте Кари, така както убихте и Кори!

Бях полудяла от омраза! Желанието за мъст ме заслепяваше и ръцете ми трепереха. Приближих се до леглото и размахах светлата коса с веселите панделки пред изплашените й очи.

— Красива е тази коса, нали? Твоята някога била ли е такава? Не! Убедена съм, че не е била! Нищо по теб не би могло да е красиво! Нищо! Дори когато си била млада! Затова така си ревнувала от мащехата на съпруга ти!

— Засмях се, когато тя премигна. — Да, скъпа бабо, сега вече знам много повече за теб. Зет ти ми разказа всички тайни, които майка ми е споделила с него! Съпругът ти, Малкълм, е бил влюбен в по-младата съпруга на баща си, която е била десет пъти по-нежна и по-красива от теб! Така че когато Алисия родила син, ти си подозирала, че детето е от съпруга ти, и затова си мразила баща ни. Дала си му образование и всичко най-добро, за да развие усет към богатия живот и да страда повече, когато след това сте го изхвърлили и лишили от наследство. Но баща ми ви е изиграл, нали? Откраднал е единствената ви дъщеря, която ти също си мразела, защото баща й я е обичал повече от теб. Чичото и племенницата са се омъжили. Но ти си грешала за Алисия, защото майката на баща ми е презирала Малкълм! Тя се е борила с него и детето й не е било от съпруга ти.

Тя ме гледаше с празен поглед, сякаш миналото вече нямаше значение. Важно бе единствено настоящето и клонът в ръцете ми.

— Сега ще ти кажа нещо, дърта жено, което трябва да знаеш. Никога не е съществувал по-добър човек от баща ми или по-почтена жена от майка му. Но недей да си лежиш спокойно и да смяташ, че съм наследила добрите черти на Алисия или на баща ми… защото аз приличам на теб! Безсърдечна съм! Никога не прощавам! Мразя те за убийството на Кори и на Кари! Мразя те, че ме превърна в това, което съм! — Изгубих самообладание и изкрещях, като забравих за сестрата, която си почиваше в дъното на коридора. Исках да я натъпча с арсеник, да седя и да я наблюдавам как умира пред очите ми като Кари. Завъртях се в стаята, за да се освободя от гнева си, вдигнах крака и й показах красивото си тяло, след което се приближих и казах: — През всички тези години, докато бяхме затворени, ти не споменаваше имената ни и не поглеждаше Крис, защото той приличаше на баща ни и на съпруга ти на младини, преди да го превърнеш в дявол. За всичко обвиняваш грешните души на хората, като пренебрегваш истината. Парите управляват тази къща! Омъжил се е за теб заради парите ти и ти си знаела за това! Алчността ни доведе тук. Тя ни заключи и отне три години и четири месеца от живота ни, остави ни на милостта ти, а ти не показа такава дори към собствените си внуци — единствените ти внуци. Никога не те развълнувахме, нали? Въпреки че в началото се опитвахме. — Скочих на леглото и я ударих с плитката на Кари — мекия камшик, от който не болеше, въпреки че тя се сви от докосването. След това хвърлих косата на Кари върху нощното шкафче и размахах клона пред очите й. Танцувах и се въртях около леглото й, около скованото й тяло, а дългата ми коса описваше златен кръг.

— Спомняш ли си как наказваше майка ни, преди да я намразим? Длъжница съм ти за това. Дължа ти още и камшичните удари по Крис и по мен, както и всички останали неща. Не те ли предупреждавах, че ще настъпи момент, в който ще държа камшик в ръка, а кухнята ще е пълна с храна, която не можеш да изядеш? Е, този ден настъпи, бабо!

Притворените й сиви очи на изпитото лице излъчваха омраза и сила. Предизвикваха ме да я ударя, предизвикваха ме.

— Какво да направя първо — сякаш питах себе си? — Да използвам камшика или горещия катран? Откъде взе катрана, бабо? Винаги съм се чудила откъде го намери. Планирала си го предварително и си изчаквала повод да го използваш? Ще ти призная нещо сега, което не знаеш. Крис не ме подстрига, подстрига само челото ми, за да те заблуди, че съм гологлава. Под кърпата, която вързах на главата си, криех дългата коса, която той спаси. Да, вещице, любовта спаси косата ми. Любовта, която ти никога няма да изпиташ.

Тя издаде някакъв гърлен звук и в този момент ми се искаше да може да говори!

— Скъпа бабо, защо не ми кажеш откъде да взема катран? Не успях да намеря. Затова ще използвам горещ восък. Можеше да използваш стопен восък, защото и той щеше да свърши същата работа. Не се ли сети да разтопиш няколко свещи? — усмихнах се зловещо. — О, скъпа бабо, как ще се позабавляваме! И никой няма да разбере, защото не можеш да говориш и да пишеш, а само ще лежиш и ще страдаш.

Съвестта ми се бе свила близо до тавана и наблюдаваше засрамено изблика ми на гняв. Част от мене изпитваше съжаление към тази възрастна жена, прекарала два инсулта. Но друга част от мене бе изтъкана от злоба и желание за мъст. Изведнъж дръпнах чаршафите и одеялата, с които бе завита. Облеклото й приличаше на болничен халат, разцепен и вързан на гърба й, тъй като нямаше отвор отпред. Бледа жълта памучна дреха с огромната диамантена брошка. Нищо чудно да сложат тази брошка и на погребалното й облекло.

Гола! Трябваше да я съблека така, както тя съблече Крис и мен. Безмилостно грабнах края на евтиното й памучно облекло и без угризения го дръпнах нагоре към мишниците й. То се нагъна и почти закри лицето й. После погледнах тялото й с омраза и отвращение, както тя бе направила навремето със студените си очи и стиснатите устни, когато бях на четиринайсет и ме бе хванала да се оглеждам в огледалото и да се наслаждавам на фигурата си. Безмилостно и без да проявявам нежност, я обърнах по корем.

— Сега ще те набия, бабо — казах безсърдечно аз. — Много отдавна се заклех, че ще го направя, ако ми се отдаде възможност. — Затворих очи и се помолих на Господ да опрости постъпките ми, вдигнах ръка и замахнах с върбовия клон. Стоварих го с най-голямата си сила върху голия й задник.

Тя потръпна. Издаде някакъв гърлен звук, след което изпадна в безсъзнание. Дори се напика. Разплаках се. Плачех, докато тичах към банята, за да открия гъба, сапун и тоалетна хартия, за да я почистя. След това я измих и намазах с крем огромния белег, който бях направила.

Обърнах я по гръб, оправих нощницата й и едва тогава проверих дали е жива. Сивите й очи се разтвориха и ме погледнаха безчувствено, докато сълзите се стичаха по лицето ми. После, докато плачех, очите й заблестяха в безмълвен триумф!

Безгласно ме наричаше страхливка! Зная, че си само едно слабо създание. Убий ме! Хайде, убий ме! Предизвиквам те да го направиш, давай!

Втурнах се към библиотеката. Побесняла хванах първия свещник, изпречил се пред погледа ми и се затичах обратно към нея, но нямах кибрит! Върнах се отново в библиотеката и прерових бюрото на Барт. Той пушеше, следователно трябваше да има кибрит или запалка. Открих един.

Свещите имаха цвят на слонова кост — величествени като къщата. Очите й се изпълниха с ужас. Запалих свещта и я наблюдавах как се разгаря, после я наведох над главата й, докато стопеният восък започна да капе по косата и темето й. Вероятно паднаха пет или шест капки. Не издържах повече. Тя се оказа права. Бях страхливка, не можех да бъда като нея.

Загасих свещта и я върнах обратно в свещника.

В момента, в който се озовах в балната зала, се сетих, че съм забравила скъпоценната плитка на Кари. Затичах се да я взема. Баба ми лежеше, както я бях оставила, само главата й бе извърната и две огромни сълзи блестяха в очите й, вторачени в красивата коса на Кари. О! Сега получих удовлетворение!

 

 

Барт прекарваше по-голяма част от времето си в малката ми къща, а не в огромния си дом. Засипваше мен и сина ми с подаръци. В дните, когато не бе на работа, закусваше, обядваше и вечеряше с нас. Смятах, че офисът му служи повече като фасада, за да се чувства полезен. Бях се превърнала в държанка. Плащаше ми, за да му бъда любовница.

Джори бе възхитен от кожените ботуши, които Барт му подари.

— Ти ли см моят татко? — попита синът ми, който щеше да навърши четири години през февруари.

— Не, но определено бих желал да бъда.

В мига, в който Джори изхвърча на двора, потропвайки с крачета и наблюдавайки, новите си каубойски ботуши, Барт се обърна към мен и се отпусна уморено на стола.

— Не можеш да си представиш какво се е случило вкъщи. Някакъв садист е полял с восък косата на тъща ми. А върху задните й части има голям белег, който не може да заздравее. Сестрата не може да си го обясни. Разпитах Оливия дали е някой, когото познава, някой от прислужниците. Тя премигна два пъти, което означава „Не“. Едно премигване означава „Да“. Би трябвало да е някой от прислужниците, но не мога да си обясня как би могъл да е толкова жесток и да измъчва беззащитна жена, която не може да се движи. Обещах на Корин, че ще се грижа добре за нея, а сега задникът й е в такова състояние, че трябва да лежи по корем два, три часа на ден, а през нощта я обръщаме.

— О! — въздъхнах аз, като леко ми призля. — Колко жалко! Защо не може да заздравее?

— Има лошо кръвообращение. — Тогава той се усмихна мило, като слънце след буря. — Не се притеснявай, скъпа. Проблемът е мой и неин, а не твой. — Разтвори ръце и аз бързо се отпуснах в прегръдката му, докато той ме целуваше страстно, преди да ме отнесе в спалнята. Положи ме на леглото и започна да ме съблича. — Бих могъл да извия врата на идиота, който го е направил.

 

 

След като се любихме, останахме да лежим прегърнати, заслушани в свистенето на вятъра, премесено със смеха на Джори. Започнаха да падат снежинки. Знаех, че трябва да стана, преди Джори да се е върнал просто защото иска да ни съобщи за снега. Въздъхнах, целунах Барт и с нежелание се измъкнах от прегръдката му. Обърнах му гръб, за да обуя бикините си, а той се подпря на лакът и ме загледа.

— Много си красива отзад — заяви. Благодарих му.

— А как изглеждам отпред? — Каза, че не съм лоша и аз му хвърлих една обувка.

— Кати, защо не ми казваш, че ме обичаш?

Завъртях се озадачена.

— Ти казвал ли си ми го някога и мислил ли си го наистина? — попитах ядосано.

— Откъде знаеш, че не си го мисля?

— Сега ще ти обясня. Когато обичаш някого, искаш да си с него през цялото време. Но ти избягваш темата за развода и по този начин ми показваш какво е моето място в живота ти.

— Кати, страдала си, нали? Не искам да те наранявам повече. Играеш си с мен. Винаги съм го знаел. Какво значение има дали всичко е само секс или любов? И би ли ми казала как да разбера къде свършва едното и започва другото?

Саркастичните му думи се забиха като нож в сърцето ми, защото по някакъв начин, без да искам, бях се влюбила лудо в него.

Според ентусиазираните думи на Барт дълго отсъствалата му съпруга се бе върнала от курорта подмладена и прекрасна.

— Отслабнала е двайсет паунда. Заклевам се, че пластичната операция на лицето й е извършила чудеса! Изглежда прекрасно и по дяволите, толкова прилича на теб!

Лесно бе да разбера колко е впечатлен от новата си подмладена съпруга. После ми обясни колко съм му необходима, но тонът му красноречиво говореше за обратното.

— Кати, докато е била в Тексас, тя се е променила. Станала е каквато беше преди, любящата жена, за която се ожених.

Мъже! Колко наивни бяха те! Разбира се, че майка ми щеше да се държи по-мило и по-нежно с него сега, след като знаеше, че си има любовница, и тя е собствената й дъщеря. Би трябвало да е разбрала, защото всички говореха за това.

— Тогава защо си при мен, когато съпругата ти се е върнала и много прилича на мен? Защо не се облечеш и не ми кажеш „Сбогом“ завинаги? Кажи, че ни беше хубаво, но всичко свърши, а аз ще ти „пожелая приятно прекарване“, преди да те целуна за довиждане.

— Е-е — започна той като ме придърпа към голото си тяло. — Не съм казал, че тя изглежда толкова добре. И освен това ти притежаваш нещо специално. Не мога да го назова. Не мога да го разбера. Но зная, че не бих могъл да живея без теб. — Каза го сериозно, а истината прозираше в очите му.

Бях спечелила!

 

 

Съвсем случайно се срещнах с майка ми в пощата. Тя изтръпна, когато ме видя. Вдигна по-високо прекрасната си глава, докато се обръщаше и се правеше, че не ме познава. Можеше да ме отблъсне както Кари, въпреки че бе съвсем очевидно, че сме майка и дъщеря, а не непознати. Аз не се държах като Кари. Отнесох се към нея, както тя се отнасяше с мен, безразлично, сякаш не съществуваше и никога нямаше да съществува. Но докато нетърпеливо чаках да получа марките си, видях майка ми да навежда очи и да проследява неуморните стъпки на сина ми, който искаше да разучи всичко. Джори беше красиво, грациозно и очарователно дете, което привличаше погледа, и всеки искаше да спре и да го погали по главата. Движеше се невинно, спокойно и се държеше непринудено с всички, защото смяташе, че светът му принадлежи и всичко го обичат. Обърна се, улови погледа на майка ми и се усмихна.

— Здравей — поздрави я той. — Красива си… като мама.

О, как говорят децата! Колко са невинни и назовават нещата, които възрастните инстинктивно отказват да забележат. Той се приближи и докосна коженото й палто.

— И мама има кожено палто. Тя е балерина. Ти танцуваш ли?

Тя въздъхна, а аз притаих дъх. Виждаш ли, мамо, имаш внук, когото никога няма да прегърнеш. Никога няма да го чуеш да произнася името ти… никога!

— Не — прошепна тя. — Аз не съм балерина. — Сълзи замъглиха погледа й.

— Мама може да те научи.

— Много съм възрастна — промълви тя и отстъпи.

— Не, не си — каза Джори и се опита да хване ръката й, сякаш за да й покаже пътя, но тя отстъпи назад, погледна ме, изчерви се и потърси носна кърпа в чантата си.

— Имаш ли малко момче, с което мога да си играя? — попита синът ми, загрижен за сълзите й, сякаш съществуването на дете би компенсирало незнанието й да танцува.

— Не — слабо прошепна тя. — Нямам деца.

Тогава се приближих и казах грубо:

— Някои жени не заслужават да имат деца. — Платих марките си и ги пуснах в чантата. — Някои жени, като вас, госпожо Уинслоу, предпочитат парите пред децата, които биха могли да им попречат да прекарат добре времето си. Само времето ще ви покаже дали сте взели правилното решение.

Тя се обърна и отново потрепери, сякаш кожите не можеха да я стоплят. След това излезе от пощата и се отправи към черната лимузина. Излезе като царица с високо вдигната глава, а Джори ме попита:

— Мамо, защо не хареса тази красива жена? На мен много ми хареса. Прилича на теб, но не е толкова красива.

Не отговорих, въпреки че за малко щях да кажа нещо толкова грозно, което той никога нямаше да забрави.

Същата вечер на здрачаване седях до прозореца и гледах към Фоксуърт Хол, чудейки се какво правят Барт и майка ми. Ръцете ми лежаха отпуснати върху корема ми, който все още бе стегнат. Един пропуснат цикъл не означаваше нищо, но аз желаех детето на Барт и малките неща ме караха да вярвам, че съм бременна. Той нямаше да напусне майка ми и парите й, за да се ожени за мен. Щях да родя още едно дете без баща. Каква глупачка бях, да започна всичко това, но аз винаги се държах глупаво.

В този миг видях един мъж да се промъква през гората и да идва при мен. Засмях се и отново се почувствах сигурна. Той ме обичаше и веднага щом бях сигурна, щях да му съобщя, че ще става баща.

После вятърът нахлу с Барт и събори вазата с розите. Загледах се в кристалните парчета и цветчетата, разпилени наоколо. Защо вятърът винаги се опитваше да ми каже нещо? Нещо, което не желаех да чуя!