В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (30)

Предизвикателството

Няколко дни по-късно, в една неделна сутрин, загрявах пред станака в спалнята. Малкият ми син се опитваше да прави същите упражнения. Беше приятно да го наблюдавам в огледалото.

— Танцувам ли? — попита Джори.

— Да, Джори. Танцуваш!

— Добър ли съм?

— Да, Джори. Прекрасен си!

Той се засмя, прегърна крака ми и ме погледна с възторга, присъщ само на най-младите — цялата радост от живота бе изписана в очите му.

— Обичам те, мамо! — Тези думи си ги казвахме по няколко пъти всеки ден. — Мери има татко. Аз защо нямам?

— Имаше татко, Джори, но той отиде на небето. А може би някой ден мама ще ти намери нов татко.

Той се усмихна доволен. Татковците бяха важно нещо в неговия свят, защото всички в детската градина си имаха… всички, освен Джори.

Тогава чух, че се звъни. Познат глас извика името ми. Крис! Влезе в малката къща, а аз се забързах да го посрещна. Погледите ни се срещнаха. Той мълчаливо разтвори ръце и аз без колебание се отпуснах в прегръдките му. Опита се да ме целуне по устните, но успя да докосне само бузата ми. Джори дърпаше сивите му панталони и с нетърпение очакваше да го вдигне със силните си мъжки ръце.

— Как е моят Джори? — попита Крис, след като целуна розовите му бузки.

Очите на сина ми се разшириха, когато той го погледна.

— Вуйчо Крис, ти ли си моят татко?

— Не — отвърна пресипнало той, оставяйки Джори на земята, — но бих искал да имам син като теб. — Думите му ме накараха да се извърна от неудобство, за да не види очите ми. Попитах защо е дошъл, след като би трябвало да е при пациентите си.

— Имам почивен ден и реших да го прекарам с теб, ако, разбира се, ми позволиш. — Кимнах, но си помислих, че друг би трябвало да се появи този уикенд. — Представих се много добре и ми дадоха почивен ден. — Отправи ми една от най-привлекателните си усмивки.

— Чувал ли си се с Пол? — попитах — не ме посещава и не пише толкова често, колкото преди.

— Замина на нова медицинска конференция. Мислех си, че поддържа постоянен контакт с теб.

Подчерта думата „теб“.

— Крис, тревожа се за Пол. Не е в негов стил да не отговаря на писмата ми.

Той се засмя, отпусна се на един стол и взе Джори в скута си.

— Скъпа ми сестричке, вероятно накрая си попаднала на мъж, способен да преодолее любовта си към теб.

Не знаех какво да отговоря или какво да правя с ръцете и краката си. Седнах, забих поглед в пода и усещах как Крис ме наблюдава и се опитва да отгатне намеренията ми. В момента, в който си го помислих, той вече ми задаваше този въпрос:

— Кати, какво търсиш тук в планините? Какво планираш? Да не би да си замислила да откраднеш Барт Уинслоу от майка ни?

Вгледах се в присвитите му сини очи и усетих топлината, изливаща се от сърцето ми.

— Не ме разпитвай, сякаш съм безмозъчно десетгодишно дете. Правя това, което трябва — също като теб.

— Разбира се. Няма нужда да те питам, знам отговора. Не ми трябва кристална топка, за да отгатна намеренията ти. Зная какво те притеснява и накъде клонят мислите ти, но остави Барт Уинслоу на спокойствие! Никога няма да я напусне заради теб! Тя има милиони, а ти младостта си. Има хиляди млади момичета, измежду които да избира — защо смяташ, че ще избере точно теб?

Не отвърнах, просто посрещнах погледа му с убедителна усмивка, което го накара да се изчерви и да извърне глава. Почувствах се подла, жестока и засрамена.

— Крис, хайде да не се караме. Нека бъдем приятели и съюзници. От четирите деца останахме само двамата с теб.

Сините му очи омекнаха и ме огледаха изучаващо.

— Само опитвах, както винаги. — Огледа се наоколо, след което отново се вторачи в мен. — Живея в една стая с друг стажант. Ще се радвам, ако се преместя тук, при теб и при Джори. Ще бъде както преди, само ние.

Вцепених се от думите му.

— Ще пътуваш дълго всяка сутрин и няма да можеш да изпълняваш задълженията си на повикване.

— Зная — въздъхна той. — Но какво ще кажеш за почивните дни? През седмица имам почивни дни. Много ли ще те притеснява това?

— Да, Кристофър. Имам свой собствен живот.

Видях го как прехапа долната си устна, преди да се насили да се усмихне.

— Добре, прави каквото искаш… моля се на Бога да не съжаляваш.

— Може ли да сменим темата, ако обичаш? — усмихнах се аз, приближих се и силно го прегърнах. — Бъди добър. Приеми ме такава, каквато съм, непреклонна като Кари. Какво искаш за обяд?

— Още не съм закусвал.

— Тогава ще хапнем нещо средно между закуска и обяд.

Оттук нататък денят премина гладко. В неделя сутринта седна на масата, готов да изяде любимия си омлет със сирене. Джори, слава Богу, ядеше всичко. Въпреки желанието си приемах Крис като баща на Джори. Изглеждаше съвсем нормално да се храним на една маса, също както едно време.

След закуска се разходихме из гората. Джори бе седнал на раменете на Крис. Разглеждахме околността около Фоксуърт Хол, която като деца не можехме да видим от покрива. Заедно наблюдавахме огромната къща.

— Мама там ли е? — попита той със странен плътен глас.

— Не. Чух, че е някъде в Тексас, в курортно селище за подмладяване и разкрасяване за много богати жени и се опитва да отслабне с петнайсет паунда.

Той обезпокоено извърна глава.

— Кой ти каза?

— Ти как мислиш?

— Не си играй с него, Кати. Виждал съм го. Опасен е… не го закачай. Ако ти трябва мъж, върни се при Пол и се омъжи за него. Остави майка ни да си живее спокойно. Предполагам, че нито за миг не си помисляла, че тя страда? Смяташ ли, че може да е щастлива, знаейки какво е извършила? Всичките пари на света не могат да й върнат онова, което загуби — нас! Това отмъщение е достатъчно.

— Не е достатъчно. Искам да я изоблича пред Барт. И сто години да ме молиш, ще направя това, което искам.

Докато беше при нас, Крис спа в стаята на Кари. Разговаряхме малко, въпреки че следеше всяко мое движение. Исках да му кажа, че след като приключа с мама, ще се върна при Пол и Джори ще получи бащата, от когото се нуждае, но премълчах.

Планинските вечери бяха студени дори и през септември, когато дните все още бяха топли. В онзи таван почти се разтопявахме от топлина и предполагам, че двамата мислехме за това, докато седяхме пред огъня вечерта преди заминаването на Крис. Когато се изправих, синът ми вече спеше от часове. Прозях, се, протегнах ръце и погледнах часовника, който показваше единайсет часа.

— Време е да си лягаш, Крис.

Той мълчаливо ме последва до стаята на Джори. Двамата го погледнахме как спи на една страна с разбъркани къдрици и зачервено лице. В ръцете си държеше плюшено пони, също като истинското, което искаше да получи за четвъртия си рожден ден.

— Когато спи, прилича повече на теб, отколкото на Джулиан — прошепна Крис.

Пол също смяташе така.

— Лека нощ, Кристофър Дол — заявих, когато спряхме пред стаята на Кари. — Спи спокойно и не оставяй буболечките да те хапят.

Думите ми накараха лицето му да се изкриви от болка. Извърна се, отвори вратата, след което отново се обърна към мен.

— По този начин си пожелавахме лека нощ, когато спяхме в една и съща стая — заяви той, обърна се и затвори вратата.

 

 

Когато станах в седем часа, Крис беше заминал. Поплаках. Джори ме погледна учудено.

— Мами?… — извика изплашено той.

— Не се притеснявай. На мама просто й липсва вуйчо Крис. И няма да ходи на работа днес. — И защо ли да ходя? Щяха да дойдат само трима ученика.

Плановете ми се придвижваха бавно. За да ги ускоря, помолих Ема да остане при Джори, докато тичам из гората.

— Няма да се бавя повече от час. Остави го да си играе навън до обяд, а дотогава аз ще се прибера.

Облякох се в яркосин екип с бели кантове и се отправих по мръсните пътеки. Този път тръгнах по дясното разклонение, което досега не бях използвала, и скоро навлязох в гъста гора. Пътеката бе тясна и много извита, така че трябваше да внимавам да не се закача в някой корен на дърво.

Някой тичаше след мен. Не се обърнах. Пукащият шум от сухите листа ми доставяше удоволствие, така че се затичах по-бързо, като оставих вятърът да си играе със свободно падащата ми коса, а красотата на деня да отнесе мъката, срама и вината и да ги превърне в невидими сенки, изчезващи при появата на слънцето.

— Кати, почакай — извика силен мъжки глас. — Тичаш много бързо.

Беше Барт Уинслоу, разбира се. Рано или късно трябваше да го срещна. Съдбата не можеше винаги да ми изневерява и майка ми непрекъснато да печели. Погледнах през рамо и се усмихнах колко тежко дишаше — носеше екип с цвят на горена захар, обточен с оранжеви и жълти ленти около китките, врата и кръста. Две вертикални жълти и оранжеви ленти се спускаха отстрани на широките му панталони. Съвсем подходящ екип за местен спортист.

— Здравейте, господин Уинслоу — извиках и ускорих темпото. — Ако един мъж не може да хване една жена, то той не е никакъв мъж.

Той прие предизвикателството и също ускори темпото. Наистина трябваше да се напрегна, за да запазя преднина. Летях, а дългата ми коса се носеше зад мен. Катеричките, които търсеха орехи по земята, трябваше бързо да подскачат, за да ме избегнат. Засмях се от прилива на сила, който усещах. Разтворих ръце и се завъртях, сякаш бях на сцената и играех най-добрата роля в живота си. В този момент отзад коренището на някакво дърво се закачи за мръсния ми анцуг и аз паднах по лице на земята. За щастие сухите листа смекчиха удара.

Като светкавица се изправих и хукнах отново, но падането ми бе позволило на Барт да се приближи. Дишаше тежко, което показваше, че няма моя тренинг, въпреки предимството на дългите си крака. Той отново извика:

— Кати, спри! Имай милост! Ще ме умориш! Има други начини, по които да докажа мъжествеността си.

Нямах милост! Играта беше — хвани ме, ако можеш, защото в противен случай никога няма да съм твоя. Извиках му и продължих да тичам, като се радвах на силата на краката си, на здравите и дълги мускули и на всичко, което балетът бе направил, за да се почувствам като синя светкавица.

В момента, в който тази мисъл мина през главата ми, глупавото ми коляно поддаде и отново се оказах на земята с лице върху сухите листа. Но този път се ударих, лошо се ударих. След няколко секунди Барт бе до мен, коленичи и попита загрижено:

— Удари ли се? Пребледняла си, къде те боли?

Исках да му кажа, че съм добре, защото балерините знаят как да падат. Но защо коляното ме болеше така? Погледнах го, като се чувствах предадена от него, защото то винаги ме изненадваше и ме караше да страдам.

— Глупавото ми коляно! Когато си ударя лакътя във вратата на банята, ме боли дясното коляно. Ако имам главоболие, ме заболява и коляното. Веднъж имах проблем със зъбите, а зъболекарят разсеяно изпусна машинката и поряза венеца ми. В този миг дясното ми коляно се сви и го удари право в стомаха.

— Шегуваш се.

— Говоря сериозно… ти нямаш ли някои особености във физиката си?

— Нищо, за което да се говори. — Той се усмихна и очите му заблестяха дяволито, след което ми помогна да се изправя и опипа коляното ми, сякаш разбираше какво прави.

— Изглежда добре и сякаш функционира нормално.

— Откъде знаеш?

— Моите колена функционират добре, така че мога да позная здравите колена, но ако го огледам, мога да ти кажа повече неща.

— Върви си вкъщи и разглеждай колената на съпругата си!

— Защо ме мразиш толкова? — Той присви очи. — Толкова се радвам, че те видях отново, а ти ме отблъскваш.

— Болката винаги ме кара да се държа по този начин, а теб?

— Когато страдам, съм мил и смирен, което не ми се случва много често. Така получаваш повече съчувствие, а доколкото си спомням, ти ме предизвика, а не аз.

— Не трябваше да приемаш. Можеше да си вървиш по своя път, а аз — по моя.

— Защо спориш? — попита разочаровано той. — Желая да сме приятели, а ти искаш да се караме. Дръж се мило с мен. Кажи, че се радваш да ме видиш. Кажи ми колко съм се разхубавил след последната ни среща и колко те вълнувам. Дори и да не съм бърз като вятъра, имам други качества.

— Убедена съм в това.

— Съпругата ми все още е на курорт и се чувствам самотен от дълги, дълги месеци насам, отегчен до смърт от живота със старата жена, която не може нито да се движи, нито да говори, но успява да се намръщи всеки път, когато ме зърне. Една вечер си седях пред огъня и се молих някой наоколо да я убие, така че да имам интересен случай. Много е тъпо да си адвокат, заобиколен от обикновени, щастливи хора.

— Имаш късмет, Барт. Пред теб стои човек, изпълнен с омраза и желание за мъст. Можеш да разчиташ на мен. Съвсем скоро ще имаш своя интересен случай.

Той реши, че се шегувам, и прие предизвикателството, без дори да подозира истинската ми цел. Огледа ме цялата, разсъблече ме с поглед, в който се четеше неистово желание.

— Защо дойде да живееш близо до мен?

— Много си самоуверен — засмях се аз. — Дойдох да поема балетната школа.

— О, да, разбира се… При наличието на Ню Йорк и родния ти град, който и да е той, идваш тук. Да не би да си почитателка на зимните спортове? — Очите му издаваха точно какъв зимен спорт, практикуван на закрито, има предвид.

— Да, обичам всички спортове — на открито или на закрито — отвърнах невинно.

Той се усмихна самодоволно, убеден, че е спечелил точка в своя полза.

— Тази възрастна дама, която не може да говори, движи ли се изобщо? — попитах аз.

— Малко. Тя е майка на съпругата ми. Говори, но заваля думите и никой друг, освен съпругата ми не ги разбира.

— Безопасно ли е да я оставяш сам?

— Не е сама. Има собствена медицинска сестра с нея през цялото време и екип от прислужници. — Намръщи се, сякаш не харесваше въпросите ми, но аз продължих:

— Тогава защо стоиш там? Защо не се махнеш и не се забавляваш, докато котката я няма?

— Не се заяждай. Въпреки че никога не съм се интересувал от тъща си, сега ми е мъчно за нея. Тя е напълно безпомощна и без чужда помощ не може да стане от стола или от леглото, така че докато съпругата ми се върне, аз отговарям госпожа Малкълм Фоксуърт да не бъде обиждана, пренебрегвана и ограбвана.

Заля ме непреодолимо любопитство. Исках да науча първото й име, защото никога не го бях чувала.

— Ти госпожа Фоксуърт ли я наричаш?

Той не разбра интереса ми към възрастната дама и се опита да измести разговора, но аз настоях.

— Наричам я Оливия! — каза ядосано той. — Когато се ожених, се опитвах да не разговарям изобщо с нея, да забравя, че съществува. Сега използвам малкото й име. Не съм сигурен, но мисля, че й харесва. Лицето й е като камък, а изражението — ледено.

Това, което научих, беше достатъчно. Сега можех да изготвя плана си… след като узная още една малка подробност.

— Кога се връща съпругата ти?

— Защо питаш?

— Аз също съм самотна, Барт. След като детегледачката си тръгне, оставам само с малкия си син. Така че си мислих, че някоя вечер можеш да вечеряш у нас.

— Ще дойда довечера — каза веднага той, а тъмните му очи заблестяха.

— Графикът ми се върти около малкия ми син. През лятото вечеряме около пет и половина, но през зимата — около пет, тъй като денят е по-къс.

— Идеално. Нахрани го в пет часа и го сложи в леглото. Ще дойда в седем и половина за аперитив. След вечерята можем да се поопознаем. — Посрещна преценяващия ми поглед настоятелно, като добър адвокат. После и двамата едновременно избухнахме в смях.

— За ваше сведение, господин Уинслоу, ако минете напряко през гората, никой няма да ви забележи, освен ако не желаете това.

Той вдигна ръката си и кимна, сякаш двамата подготвяхме заговор.

— Паролата е „дискретност“, госпожице Доул.