Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Долангенгър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Petals on the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

В. С. Ендрюс. Разпилени от вятъра

Американска. Първо издание

ИК „Златорогь“, София, 1995

Редактор: Розия Самуилова

ISBN: 954-437-035-8

История

  1. — Добавяне

Първа част

Най-сетне на свобода

Толкова млади бяхме, когато избягахме! Толкова жизнени би трябвало да се чувстваме, след като изоставихме онова мрачно, самотно и потискащо място! Толкова въодушевени трябва да сме били в автобуса, който бавно пъплеше на юг. Дори и да сме изпитвали радост, не я показвахме. Седяхме бледи, смълчани и гледахме през прозорците, изплашени от всичко около нас.

Свободни. Има ли по-прекрасна дума от тази? Няма! Въпреки че костеливите и хладни ръце на смъртта можеха да ни достигнат и да ни върнат обратно, ако Господ не бе някъде там горе или тук, в автобуса, и не бдеше над нас. Все някога трябваше да повярваме в някого.

Часовете отминаваха заедно с изминатото разстояние. Изнервихме се, защото автобусът спираше често, за да взема и оставя пътници. Първо спря за почивка, след това — за закуска, после — за да качи една едра негърка. Мина цяла вечност, докато влезе в автобуса заедно с багажа си.

О! Какво облекчение изпитахме, че напускаме щата, където беше нашият затвор. За първи път от години насам успях да се поотпусна.

Ние бяхме най-младите пътници в автобуса. Крис беше на седемнайсет — поразително красив, с дълга начупена руса коса, която стигаше до раменете му. Тъмносините му очи съперничеха по цвят на лятното небе, а характерът му беше като топъл слънчев ден; лицето му излъчваше увереност, въпреки трудното положение, в което се намирахме. Правият му и добре оформен нос изразяваше сила и зрялост. Щеше да стане като татко — от онзи тип мъже, които разтупкват женските сърца. Гледаше приветливо, почти весело.

Може би наистина щеше да бъде весел, ако не бе забелязал Кари. Щом зърна болнавото й, бледо лице, той се намръщи, а очите му помръкнаха. Дръпна струните на китарата и запя „О, Сузана“ с мек, меланхоличен глас, който галеше сърцето ми. Спогледахме се, натъжени от спомените. Не издържах на продължителния му поглед, защото се страхувах да не се разплача.

Свита в скута ми седеше по-малката ми сестра. Не изглеждаше на повече от три години, а беше на осем — мъничка и слаба. В замъглените й сини очи се бяха затаили повече мрачни тайни и страдания, отколкото едно дете на нейната възраст можеше да разбере. Очите на Кари бяха като на старица. Тя не очакваше нищо: нито любов, нито щастие, нищо — бяха отнели всичко прекрасно в живота й. Изглеждаше толкова крехка и апатична, сякаш бе готова да посрещне смъртта. Чувстваше се ужасно самотна, след като Кори вече не беше между живите.

Беше ноември 1960 година. Аз бях на петнайсет години и исках да получа всичко от живота, за да компенсирам загубеното време. Седях като на тръни, готова да изкрещя, ако се случи още нещо лошо. Като фитил на бомба със закъснител, знаех, че рано или късно ще експлодирам и ще погубя всички, които живееха във Фоксуърт Хол!…

Крис сложи ръка върху моята, сякаш прочете мислите ми: бих изпратила на оня свят всички, които се опитаха да ни унищожат.

— Не гледай така, Кати — каза тихо. — Ще се оправим.

Продължаваше да бъде заклет оптимист. Независимо от всичко вярваше, че каквото и да се е случило, било е за добро. Боже, как можеше да мисли така и след смъртта на Кори? Как бе възможно това да е за добро?

— Кати — прошепна той, — трябва да се задоволим с онова, което ни остана — със самите нас. Нека приемем случилото се и да продължим напред. Трябва да вярваме в себе си, в способностите си. Ако успеем, ще постигнем онова, което искаме.

Крис искаше да стане строг, безчувствен лекар и да прекарва времето си в малки кабинети, заобиколен от човешкото нещастие. Аз обаче исках нещо по-интересно. Исках всичките ми приказни сънища, изпълнени с любов и романтика, да се сбъднат на сцената, където щях да бъда най-известната примабалерина… Нямаше да се задоволя с по-малко.

Върви по дяволите, мамо! Бих искала Фоксуърт Хол да изгори до основи. Бих искала всяка нощ да сънуваш кошмари и да изгубиш спокойния си сън. Бих желала младият ти съпруг да си намери любовница, много по-млада и по-красива от теб, и да превърне живота ти в ад, както заслужаваш!…

Изведнъж Кари се размърда и прошепна:

— Кати, зле ми е, нещо става със стомаха ми…

Вцепених се от уплаха. Малкото й личице изглеждаше неестествено бледо. Косата й, обикновено светла и бляскава, сега беше като повехнала. Гласът й се бе превърнал в тих шепот.

— Мила, миличка — опитах се да я успокоя и я целунах, — дръж се! Скоро ще те заведем на лекар. До Флорида остава още малко, а там не могат да ни затворят.

Кари се отпусна в ръцете ми, а аз погледнах навън. Забелязах испанския мъх, който се стелеше покрай пътя, подсказвайки, че вече се намираме в Южна Каролина. Оставаше ни да пресечем Джорджия. Очакваше ни дълго пътуване, преди да пристигнем в Сарасота. Изведнъж Кари се изпъна и, почти задушавайки се, започна да повръща.

По време на последния престой бях натъпкала джобовете си с хартиени кърпички, така че бързо я избърсах. След това я прехвърлих на Крис, за да почистя пода. Крис се приближи до прозореца и се опита да изхвърли изцапаните кърпички. Но прозорецът не помръдна, а в това време Кари се разплака.

— Сложи салфетките в цепнатината между седалките! — прошепна Крис, но шофьорът на автобуса се обърна и изкрещя:

— Деца, махайте се веднага оттам и намерете друг начин да се отървете от този смърдящ боклук!

Опразнихме външния джоб на калъфката от камерата на Крис и натъпкахме вътре вонящите кърпички.

— Съжалявам — промълви през сълзи Кари и се притисна изплашена към Крис. — Не исках да го направя. Сега ще ни хвърлят ли в затвора?

— Не! Разбира се, че няма! — успокои я Крис. — След около два часа ще бъдем във Флорида. Опитай се да издържиш дотогава. Ако слезем сега, ще изгубим парите, които сме платили за билетите, а нямаме излишни средства.

Кари взе да трепери. Челото й беше влажно, а лицето й — направо бяло. Също като на Кори, преди да умре.

Молех се поне веднъж Бог да се смили над нас. Не изтърпяхме ли достатъчно?… Докато се мъчех да потисна усещането за гадене, Кари повърна отново. Не можех да повярвам, че беше останало нещо в стомаха й. Наведох се към Крис. Кари се бе отпуснала в ръцете му с празен поглед и почти в безсъзнание.

— Мисля, че изпада в шок — прошепна Крис. Лицето му беше почти толкова бледо, колкото и на Кари.

Точно тогава един от пътниците започна да се оплаква на висок глас. Очите на Крис срещнаха моите и сякаш ме запитаха: „Какво ще правим сега?“

Започнах да се паникьосвам. Тогава по пътеката към нас се заклатушка огромната негърка. Усмихна ни се успокоително. Носеше хартиени торби, които ми подаде, за да сложа мръсните кърпички в тях. Безмълвно ме потупа по рамото, погъделичка Кари по брадичката и ми подаде шепа парцали, които беше извадила от багажа си.

— Благодаря — прошепнах аз. След това почистих и тримата. Тя взе парцалите, натъпка ги в торбата и застана зад нас, сякаш да ни закриля.

— Кати — каза Крис разтревожено, — трябва да заведем Кари на лекар и то скоро!

— Но нали сме си платили пътя до Сарасота!

— Знам, но се налага.

Нашата благодетелка се усмихна окуражително, наведе се и погледна лицето на Кари. Сложи голямата си черна ръка върху влажното й чело и после премери пулса. След това направи няколко жеста с ръцете си, които ме озадачиха, но Крис каза:

— Вероятно не може да говори, Кати. Това са знаци, които немите хора използват.

Свих рамене, за да й покажа, че не разбираме жестовете й. Тя се намръщи и измъкна от джоба си тефтер с разноцветни листчета. Бързо написа нещо и ми подаде листчето.

„Казвам се Хенриета Бийч — беше написала тя — Мога да чувам, но не мога да говоря. Малкото момиче е много, много болно и се нуждае от лекар.“

Погледнах я с надежда, че ще ни даде повече информация.

— Знаете ли къде можем да намерим добър лекар? — попитах аз.

Тя кимна енергично и бързо написа още една бележка:

„Имате късмет, че съм в този автобус и мога да ви заведа при моя син, който е много добър лекар.“

— О, Боже! — промърмори Крис, след като му подадох бележката. — Да благодарим на звездите, че намерихме човек да ни упъти.

— Хей, шофьор! — изкрещя негодуващият мъж. — Закарайте това болно дете на лекар! Не съм си платил, за да се возя в такава смрад!

Останалите пътници го изгледаха неодобрително. В огледалото успях да видя, че лицето на шофьора почервеня от яд, а може би беше присмех. Очите ни се срещнаха.

— Съжалявам — провикна се неуверено той, — но имам жена и пет деца, а ако не спазвам графика, ще ме изхвърлят от работа. — Примолих му се с поглед. — Дяволски недели! — промърмори той под носа си. — Дори седмицата да мине както трябва, идва неделя! Проклети недели!

В този момент Хенриета Бийч реши да се намеси. Извади химикалката си и започна да пише. След това ми показа написаното.

„Добре, господине, ненавиждащ неделите! Продължавай да не обръщаш внимание на малкото болно момиченце и неговите родители ще осъдят едрите собственици на автобуси за два милиона!“

Крис едва успя да зърне бележката, преди жената да я занесе на шофьора. Той я бутна настрана, но после се опита да я прочете, като поглеждаше ту нея, ту пътя.

— О, Боже! — изохка шофьорът. — Най-близката болница е на двайсет километра встрани от моя курс.

Хенриета Бийч застана до шофьора и взе да го упътва. Скоро се движехме по широки, тихи улици, които дърветата отстрани покриваха като арки. Къщите бяха огромни, богаташки, с тераси и високи куполи. Въпреки че в планините на Вирджиния няколко пъти бе валяло сняг, есента все още не беше докоснала с хладната си ръка това място. Листата на кленовете, буковете, дъбовете и магнолиите бяха все още зелени, а имаше и цъфнали цветя.

Шофьорът на автобуса сякаш не вярваше, че Хенриета Бийч му показва правилния път, а не съм сигурна дали и самата тя бе убедена. Наистина, болнични заведения не се строяха по такива улици. Тъкмо започвах да се безпокоя, когато автобусът зави и рязко спря пред голяма бяла къща, заобиколена от обширен парк.

— Хей, деца — викна шофьорът, — взимайте си багажа! Върнете билетите, за да ви ги осребрят, или ги използвайте, преди да им е изтекъл срокът. — След това много бързо слезе от автобуса, отвори багажното отделение и извади около четирийсет куфара, преди да стигне до нашите два. Метнах през рамо китарата и банджото на Кори на раменете си, а Крис вдигна Кари на ръце много внимателно.

Хенриета Бийч ни поведе по дългата пътека към предната тераса. Поколебах се, загледана в огромната къща с двукрила черна врата. На малка табелка вдясно прочетох „Само за пациенти“. Тук очевидно живееше лекар. Оставихме двата куфара до пътеката, а аз се огледах и забелязах един мъж, задрямал в бял плетен стол. Нашата добра самарянка го докосна леко по ръката. Той обаче не се събуди, а тя ни направи знак да се приближим и да го заговорим. После посочи къщата и обясни със знаци, че трябва да влезе вътре, за да ни приготви нещо за ядене.

Исках да остане и да ни представи, да обясни защо сме на терасата му в неделя. Докато двамата с Крис се приближавахме тихо и предпазливо към него, вече бях достатъчно изплашена. Усещах въздуха, изпълнен с аромат на рози, и имах чувството, че вече съм била тук.

— Неделя е, дяволска неделя — прошепнах на Крис. — На доктора може да не му е приятно нашето присъствие.

— Той е лекар — отвърна Крис — и е длъжен да изпълнява задълженията си по всяко време… Все пак можеш да го събудиш.

Приближих бавно. Беше едър мъж, облечен в бледосив костюм с бял карамфил в бутониерата. Бе качил дългите си крака на парапета. Изглеждаше доста елегантен. Бе се разположил удобно и се почувствах неловко, че трябва да го събудя.

— Вие ли сте доктор Пол Шефийлд? — попита Крис, прочел табелката с името му. Кари лежеше в ръцете му с отпусната глава. Очите й бяха затворени, а топлият вятър полюшваше златистата й коса.

Докторът се пробуди без желание. Дълго време ни гледа втренчено, сякаш не вярваше на очите си. Знаех, че изглеждаме странно бяхме облечени с прекалено много дрехи. Той разтърси глава, сякаш се опитваше да фокусира погледа си. А какви красиви очи имаше! Бяха с цвят на лешник, с петънца от синьо, зелено и златисто. Тези удивителни очи жадно ме поглъщаха. Изглеждаше объркан, леко пиян и прекалено сънен и не бе в състояние да промени начина, по който ме оглеждаше — първо лицето и гърдите, после краката ми и след това отново бавно нагоре. Лицето, косата ми — направо го хипнотизираха. Знаех, че е прекалено дълга и несръчно подстригана.

— Вие сте лекарят, нали? — пак попита Крис.

— Да, разбира се. Аз съм доктор Шефийлд — отговори най-после той, като се обърна към Крис и Кари. Удивително бързо и елегантно свали краката си от парапета и се изправи. Прекара дългите си пръсти през черната коса, приближи се до нас и се вгледа в малкото бледо лице на Кари.

— От колко време е в безсъзнание?

— От няколко минути — отвърна Крис. Самият той беше почти лекар, учеше толкова много, докато бяхме затворени на тавана. — Кари повърна три пъти в автобуса, след това започна да се тресе и се изпоти. Една жена на име Хенриета Бийч ни доведе тук, при вас.

Докторът кимна и обясни, че госпожа Бийч е неговата икономка. Поведе ни към входа за пациенти и ни покани да влезем, като през цялото време се извиняваше, че медицинската сестра не е тук. В тази част от къщата имаше две стаи за прегледи и един кабинет.

— Махни всички дрехи на Кари без бельото! — нареди ми той, а докато аз правех това, Крис се върна, за да вземе багажа ни.

Изпълнени с безпокойство, двамата с Крис наблюдавахме как докторът измери кръвното налягане, пулса, температурата на Кари, а сетне преслуша сърцето й. Тя започна да идва в съзнание и той я накара да кашля. Питах се защо лошите неща винаги се случват на нас? Защо съдбата е против нас? Дали наистина сме „дяволски изчадия“, както беше казала баба ни? Дали и Кари щеше да умре?

— Кари — каза нежно доктор Шефийлд, след като я облякох отново, — ще те оставим в тази стая малко да си починеш. — Той я покри с тънко одеяло. — Не се страхувай! Ние ще слезем долу в кабинета ми. Зная, че тази маса не е много мека, но опитай да поспиш, докато поговоря с брат ти и сестра ти.

Тя се втренчи в него с широки, тъжни очи. Всъщност не се интересуваше дали масата е твърда или мека.

След няколко минути доктор Шефийлд седеше зад внушителното си бюро.

— И двамата сте объркани и разтревожени — заговори сериозно и загрижено той. — Не се притеснявайте, че ме лишихте от неделните забавления, защото аз съм вдовец и неделята за мен не е по-различна от другите дни…

О, да. Каза го, но изглеждаше уморен, сякаш беше работил прекалено много. Настаних се смутено на мекия кафяв кожен диван, близо до Крис. Слънчевата светлина преминаваше през прозорците и падаше върху лицата ни, а докторът стоеше в сянка. Чувствах, че дрехите ми са влажни и отвратителни, и изведнъж си сетих защо. Много бързо станах и махнах мръсната горна пола. Стана ми приятно, че лекарят се изненада. Не би могъл да предположи, че съм облечена с още две рокли. Когато седнах отново до Крис, бях само с една синя рокля — хубава и чиста.

— Винаги ли обличаш много дрехи в неделя?

— Само когато бягам. Имахме два куфара, а ни трябваше място за ценностите, които можем да заложим.

Крис ме смушка остро, предупреждавайки ме, че говоря прекалено много. Но аз знаех какви са лекарите — самият той ми беше разказвал. Можеше да се доверим на човека зад бюрото — виждаше се по очите му. Можехме да му кажем абсолютно всичко.

— Такааа — каза провлачено той, — вие тримата бягате. И от какво толкова бягате? От родители, които ви лишават от някои привилегии?

Ох, само да знаеше!

— Това е дълга история, докторе — отвърна Крис, — а сега се интересуваме единствено как е Кари.

— Да — съгласи се той, — прав си. Значи ще говорим само за Кари. Не зная кои сте, откъде идвате и защо бягате, но това малко момиче е много, много болно. Ако не беше неделя, щях да я заведа в болницата за пълни изследвания, които не мога да направя тук. Съветвам ви веднага да се свържете с родителите си.

Тези думите бяха достатъчни, за да се разтревожа.

— Ние сме сираци — каза Крис. — Но не се притеснявайте за парите. Ще си платим.

— Хубаво е, че имате пари — отвърна докторът. — Ще имате нужда от тях. — Той ни хвърли продължителен преценяващ поглед. — Ще са необходими около две седмици, за да се открие причината за заболяването на сестра ви. — Каза ни горе-долу колко ще струва всичко, а ние дишахме тежко, смаяни, че Кари е толкова болна. О, Боже! Наличните ни средства нямаше да стигнат и за една седмица, да не говорим за две.

Очите ми се сблъскаха с ужасения поглед на Крис. Какво щяхме да правим сега? Нямахме толкова пари.

— Все още ли сте сираци? — попита тихо той.

— Да, все още сме сираци — заяви предизвикателно Крис, след това ме погледна сурово, давайки ми да разбера, че трябва да си държа устата затворена. — Сиракът си остава сирак цял живот. Сега ни кажете според вас от какво е болна и може ли с нещо да й се помогне.

— Почакай малко, млади момко. Първо трябва да отговорите на няколко въпроса. — Гласът му беше тих, но достатъчно твърд, за да ни покаже, че той командва тук. — Първо, как е цялото ти име?

— Аз съм Кристофър Долангенгър, а това е сестра ми — Катрин Лей Долангенгър. Кари е на осем години, независимо дали вярвате или не.

— Защо да не вярвам? — попита кротко той, въпреки че преди няколко минути беше страшно изненадан от възрастта й.

— Смятаме, че Кари е прекалено дребна за възрастта си.

— Наистина е дребна. — Той погледна мен, после брат ми и се облегна на скръстените си върху бюрото ръце с приятелски, доверителен жест, от който станах още по-напрегната. — Вижте сега. Хайде да престанем да се съмняваме един в друг. Аз съм лекар и каквото и да ми доверите, ще остане между нас. Ако наистина искате да помогнете на сестра си, не може да седите тук и да ме лъжете. Трябва да ми кажете истината, или ще ми загубите времето, рискувайки живота на Кари.

И двамата седяхме умълчани, хванали ръцете си, притиснали раменете си. Усетих, че Крис потрепери, затова потреперих и аз. Страхувахме се, ужасно се страхувахме да кажем цялата истина — а и кой ли би ни повярвал? Бяхме се доверили на хората, за които предполагахме, че са почтени, а сега как бихме могли да повярваме отново? Но този мъж зад бюрото… той ми изглеждаше много познат, сякаш го бях виждала преди.

— Добре — каза той, — ако ви е трудно, позволете ми да ви задам още няколко въпроса. Кажете ми какво сте яли за последен път.

— Последното ни ядене беше закуска много рано тази сутрин. — Крис въздъхна облекчено. — Всички ядохме едни и същи неща — хотдог, пържени картофи и кетчуп, а накрая шоколадов шейк. Кари хапна съвсем малко. Тя е много капризна по отношение на храната. Мога да кажа, че никога не е имала добър апетит.

Докторът се намръщи и си отбеляза.

— Значи и тримата сте яли съвсем еднакви неща за закуска? И само Кари е повръщала?

— Точно така. Само Кари.

— Често ли повръща Кари?

— Понякога, не много често.

— Колко често?

— Ами… — бавно започна Крис — Кари повърна два пъти миналата седмица и около пет пъти през последния месец. Това много ме притеснява. Пристъпите й сякаш започват да стават все по-силни и ги получава все по-често.

Уклончивият начин, по който Крис говореше за Кари, наистина ме ядоса. Продължаваше да защитава майка ни след всичко, което беше направила. Вероятно изражението ми издаде Крис и накара доктора да се наведе към мен, сякаш знаеше, че би научил повече подробности.

— Вижте, дошли сте при мен за помощ. Готов съм да направя каквото мога, но ако не ми кажете всички факти, не ми давате никакъв шанс. Необходима ми е информация, за да работя — пълна информация. Вече зная, че Кари е недохранена и недоразвита за възрастта си. Виждам, че и тримата имате разширени зеници и сте бледи, изпити и слаби. Но не мога да разбера защо се притеснявате за парите, след като носите часовници, които изглеждат доста скъпи, а дрехите ви са избрани с вкус и са с високо качество — въпреки че не мога да си обясня защо ви стоят толкова зле. Седите тук със златни и диамантени часовници, облечени в скъпи дрехи и ми говорите полуистини. Така че сега ще ви кажа няколко истини. — Гласът му ставаше все по-силен и по-твърд. — Опасявам се, че малката ви сестра има анемия. Поради това е податлива към инфекции. Кръвното й налягане е опасно ниско. Но има някакъв загадъчен фактор, който не мога да определя. И така, утре Кари ще бъде приета в болница, независимо дали ще съобщите на родителите си. Може да заложите часовниците си, за да платите за живота й. Ако я приемем в болницата тази вечер, изследванията ще започнат утре рано сутринта.

— Правете каквото смятате, че е необходимо — вяло каза Крис.

— Почакайте малко — извиках аз, скочих и бързо отидох до бюрото на доктора. — Брат ми не ви каза всичко. — Хвърлих на Крис бърз строг поглед през рамо, докато той ме стрелна гневно, за да ми забрани да разкрия цялата истина. Помислих с горчивина: „Не се притеснявай, доколкото мога, ще защитя скъпоценната ни майка.“ Мисля, че Крис разбра и в очите му се появиха сълзи. Колко силно го беше наранила тази жена, както и всички нас, а той все още можеше да плаче заради нея! Сълзите му ме накараха да заплача, но не заради нея, а заради него, който я обичаше толкова много, и заради мен, която го обичах толкова много. Сълзи за всичко, което бяхме изтърпели и изстрадали.

Той кимна в знак на съгласие, извърна глава и аз започнах да разказвам нашата невероятна история. От начало усетих, че докторът смята, че лъжа или поне, че преувеличавам. Но защо? Та нали всеки ден вестниците разказваха ужасни истории, причинени на децата от техните любвеобилни и грижовни родители.

— И така, след фаталната злополука с татко, мама ни обясни, че имаме големи дългове, а тя не е в състояние да изкарва прехраната на пет човека. Започна да пише писма на родителите си във Вирджиния. Отначало те не отговаряха, но един ден дойде писмо. Каза ни, че родителите й живеят в хубава скъпа къща и са изключително богати, но заради брака й с нейния получичо е била лишена от наследство. Щяхме да изгубим всичко. Трябваше да оставим колелата си в гаража, а тя дори не ни даде възможност да се сбогуваме с приятелите си. Същата вечер се качихме на един влак за Блу Ридж. Чувствахме се радостни, че ще отидем в хубава скъпа къща, но се притеснявахме от срещата с нашия дядо, който изглеждаше жесток човек. Мама ни предупреди, че трябва да се скрием, докато тя спечели отново неговото благоволение. Обеща ни да се крием една или най-много две-три нощи, а после щяхме да се срещнем с нейния баща. Той имаше болно сърце и не можеше да се качи по стълбите, така че се намирахме в безопасност, ако не вдигахме шум. Баба ни предостави тавана, за да играем в него. Той беше огромен, мръсен и пълен с мишки, паяци и разни други насекоми. Това беше мястото, където играехме и се опитвахме да правим най-доброто за себе си, докато мама възвърне благоволението на баща си, за да може да слезем долу и да се наслаждаваме на живота като богати деца. Но много скоро открихме, че нашият дядо никога няма да прости на майка ни за брака й с неговия доведен брат и за него щяхме да си останем „дяволско потомство“. Налагаше се да живеем горе, докато той умре.

Продължих, въпреки че докторът ме гледаше с обидна недоверчивост:

— И въпреки че бяхме заключени в една стая и си играехме на тавана, скоро разбрахме, че и баба ни мрази. Тя ни даде дълъг списък на позволените и забранените неща. Нямахме право да поглеждаме през прозорците, не ни беше разрешено дори да дърпаме тежките пердета, за да влиза малко светлина. Отначало храната, която баба ни носеше всяка сутрин в кошница за излети, беше доста добра, но постепенно ставаше все по-лоша, като накрая започна да ни дава единствено сандвичи, картофена салата и пържено пиле. Никакви десерти, за да не се развалят зъбите ни, защото не можехме да отидем на стоматолог. Разбира се, когато дойдеха рождените ни дни, мама тайно ни донасяше сладолед, сладкиш и множество подаръци. О, тя ни купуваше всичко, за да компенсира онова, което ни причинява — сякаш книгите, игрите и куклите можеха да заменят всичко, което загубихме — здравето, вярата в себе си и, най-лошото, доверието в нея. През лятото на следващата година мама изобщо не дойде при нас. Появи се едва през октомври, за да ни каже, че се е омъжила повторно и е обиколила Европа през медения си месец. Искаше ми се да я убия! Можеше да ни обясни, но тя беше заминала, без да ни каже нито дума. Донесе ни скъпи подаръци, дрехи, които не ни ставаха, като компенсация за изтърпяното. Накрая успях да убедя Крис да потърсим начин да избягаме от тази къща и да забравим за богатото наследство. Той не желаеше да тръгне, защото мислеше, че някой ден дядо ще умре, а искаше да отиде в колеж, после — в медицинска академия и да стане лекар — като вас.

— Лекар като мен… — въздъхна доктор Шефийлд. Погледът му беше мек, изпълнен със съчувствие и същевременно донякъде неясен. — Това е странна история, Кати, и човек трудно би могъл да й повярва.

— Почакайте малко! — извиках аз. — Не съм свършила! Не съм ви казала най-лошото. Дядо наистина умря. Беше включил майка ни в завещанието, така че тя наследи огромно богатство, но беше поставил условие, според което никога не трябваше да има деца. Ако някога се докаже, че е родила деца от първия си съпруг, ще й бъде отнето наследството.

Спрях за малко. Погледнах Крис, който седеше блед и ме гледаше с наскърбени и умоляващи очи. Но той не трябваше да се притеснява — нямаше да говоря за Кори. Обърнах се отново към доктора:

— А сега, за този мистериозен и неуловим фактор, който не можете да определите. Наистина е много просто. След като майка ни разбра, че не може да запази богатството си, ако ни задържи, тя реши да се отърве от нас. Баба започна да добавя понички в кошницата. Изяждахме ги с огромно желание, без да знаем, че са поръсени с арсеник.

И така, казах го.

— Отровни понички, които трябваше да подсладят нашия затворнически живот, а ние се измъквахме от стаята с помощта на дървения ключ, направен от Крис. В продължение на девет месеца, ден след ден, умирахме, като през цялото време се промъквахме в голямата спалня на майка ни и взимахме всички банкноти от един и пет долара, които успявахме да открием. В онази стая, докторе, прекарахме три години, четири месеца и шестнайсет дни.

Когато приключих дългата история, докторът ме гледаше мълчаливо, със съчувствие и загриженост.

— Така че, както виждате — завърших, — не можем да отидем в полицията и да разкажем историята си. Те може би ще хвърлят баба ни и майка ни в затвора, но ние също ще пострадаме. Ще ни разделят. Ще ни настанят в детски домове или ще ни поставят под съдебна опека, а ние сме се заклели да бъдем винаги заедно.

Крис гледаше втренчено в пода. Той заговори, без да вдига глава:

— Погрижете се за сестра ни. Направете необходимото, за да оздравее, а ние двамата, Кати и аз, ще намерим начин да ви платим.

— Почакай, Крис — започна докторът с мек грижовен глас. — Ти и Кати също сте поглъщали арсеник и ще трябва да бъдете подложени на много от изследванията, които съм предписал на Кари. Погледнете се. Вие сте изпити, бледи и слаби. Нуждаете се от добра храна, почивка, много свеж въздух и слънце. Ще се опитам да ви помогна.

— Не ви познаваме, господине — каза почтително Крис, — и не очакваме, нито се нуждаем от нечие милосърдие или съжаление. Двамата с Кати не сме толкова слаби и болни. Кари е най-зле.

Погледнах гневно Крис, изпълнена с възмущение. Щяхме да бъдем истински глупаци, ако се откажехме от помощта на този човек, само за да спасим честта си, която беше сломявана толкова до сега.

— Да — продължи докторът, сякаш двамата с Крис вече се бяхме съгласили с великодушното му предложение да ни помогне, — разходите за пациент, ненастанен в болница, не са толкова високи. Слушайте сега, това е само предложение, което може спокойно да отхвърлите и да отидете, където пожелаете — между другото, къде отивате?

— В Сарасота, Флорида — тихо отвърна Крис. — Двамата с Кати се люлеехме по въжетата, които завързахме на гредите на тавана, и тя мисли, че с малко тренировки ще успеем да станем акробати. — Думите му прозвучаха глупаво. Очаквах докторът да се разсмее, но той не го направи. Натъжи се още повече.

— Честно казано, Крис, не бих желал ти и Кати да рискувате живота си по този начин и като лекар не мога да ви позволя да го направите. Цялата ми професионална и лична етика не позволява да ви пусна, без да ви излекувам. Здравият разум ми нашепва да се държа на разстояние и да не се интересувам какво става с три самотни деца. Всичко, което знам, е, че тази ужасна история може да се окаже страхотна лъжа, която цели да спечели симпатиите ми. — Той се усмихна приятелски, за да омекоти язвителността си. — Всъщност интуицията ме кара да ви вярвам. Скъпите ви дрехи, часовниците, обувките, бледата ви кожа и изплашените ви погледи потвърждават истината.

Гласът му беше хипнотизиращ, мек и мелодичен, с лек южняшки акцент.

— Елате — каза той. За Крис не зная, но аз бях омаяна. — Забравете за гордостта и милосърдието. Останете да живеете в моята къща, която има дванайсет свободни стаи. Сигурно Господ ви е срещнал с Хенриета Бийч в онзи автобус, за да ви доведе при мен. Хени върши страхотна работа и поддържа къщата ми безупречно чиста, но непрекъснато се оплаква, че дванайсет стаи и четири бани са твърде много за една жена. Зад къщата имам четири акра градина и съм наел двама градинари, за да ми помагат, защото времето не ми стига. — Тогава той прикова своя блестящ поглед директно в Крис. — Ти можеш да платиш за престоя си, като косиш ливадите, подкастряш храстите и подготвяш градината за зимата. Кати може да помага в къщата. — Погледна ме въпросително. — Можеш ли да готвиш?

Да готвя? Да не би да ми се подиграваше? Повече от три години бяхме затворени на тавана и нямахме дори тостер, за да си препичаме хляба сутрин, нито масло или маргарин.

— Не! — отговорих отсечено. — Не мога да готвя. Аз съм балерина. Когато стана известна, ще си наема жена, която да ми готви — точно като вас. Не искам да бъда затворена в кухнята на някой мъж, да мия чиниите и да гледам децата му! Това не е за мен.

— Разбирам — каза той.

— Не исках да прозвучи непочтително — обясних. — Ще направя всичко, което мога, за да помогна на госпожа Бийч. Дори ще се науча да готвя, заради нея или заради вас.

— Добре — отвърна той. Очите му се смееха, изпълнени с блестящи светлинки. — Ти искаш да станеш примабалерина, а Крис — известен лекар. Мислите да постигнете това, като избягате във Флорида и станете акробати? Аз, разбира се, съм от друго поколение и не мога да разбера мотивите ви. Вие наистина ли вярвате, че е реално?

Сега, когато се намирахме в истинския свят, а не бяхме заключени на тавана, мечтите ни нямаха никакъв смисъл. Звучаха като глупост, като детинщина…

— Знаете ли какво ви очаква в цирка? — попита докторът. — Ще трябва да се конкурирате с професионалисти, тренирали още от ранно детство, с хора от известни циркови фамилии. Няма да е никак лесно. И все пак, признавам, че има нещо в сините ви очи, което ми подсказва, че сте много решителни млади хора и без съмнение ще постигнете това, което искате, ако го желаете достатъчно силно. А какво ще кажете за училището? Ами Кари? Какво ще прави тя, докато вие двамата висите по въжетата? Не се мъчете да ми отговорите сега — каза той бързо, когато си отворих устата. — Сигурен съм, че ще измислите нещо, за да ме убедите, но аз съм длъжен да ви вразумя. Първо, трябва да се погрижите за здравето си, защото и вие може да се разболеете така внезапно, както Кари, и ще бъдете също толкова зле. Все пак, нали и тримата сте живели в едни и същи отвратителни условия?

Четиримата, не тримата, изкънтя в ушите ми, но не споменах за Кори.

— Ако ни предлагате да останем тук, докато Кари се оправи — каза предпазливо Крис с блеснали очи, — ще ви бъдем безкрайно благодарни. Ще работим много и ще ви изплатим всеки цент, който сте изхарчили за нас.

— Правилно ме разбрахте, но не искам да ми плащате, а да помагате в къщата и в градината. Това не е нито съжаление, нито милосърдие, а просто едно делово споразумение, от което ще имат полза всички.