В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (34)

„Обичам те, Балерино!“

Вероятно единствено Мария Антоанета се е обличала по-внимателно от мен в тази нощ. Ема се оплака, че се бавя цяла вечност. Гримирах лицето си, сякаш щях да се снимам за корица на списание. Ема фризира косата ми, както майка ми изглеждаше навремето.

— Дръпни я малко назад, Ема, след това я вържи на кок от къдрици. Не забравяй да оставиш няколко дълги кичура, които да стигат до раменете ми.

Когато тя приключи, с въздишка забелязах, че съм точно копие на майка си. Движейки се като в сън, който не вярвах да се сбъдне, облякох зелената рокля с кадифено боди и шифонена пола. Този тип рокли никога не излизаха от мода. Завъртях се пред огледалото и започнах да се чувствам като майка си, притежаваща власт над мъжете, докато Ема отстъпи назад и ме обсипа с комплименти.

Дори парфюмът ми беше същият. Натрапчивата ориенталска миризма на цветна градина. Бях обута със сребърни сандали на четириинчов ток, в тон със сребърната ми чантичка. Единственото, което ми беше необходимо, бяха смарагдите и диамантите, които носеше. Скоро щях да ги имам. Съдбата не би позволила и тя да е облечена в зелено тази вечер. В някой момент от живота ми съдбата трябваше да е на моя страна. Предполагах, че ще е тази вечер.

Тази вечер аз щях да поднасям шамарите и изненадите. Тя щеше да почувства болката от загубата. Колко жалко, че Крис отказа да дойде и да се наслади на края на дългата пиеса, която започна със смъртта на баща ни.

Огледах се одобрително още веднъж, взех кожената наметка, подарък от Барт, събрах смелост, хвърлих последен поглед на Джори, свит на кълбо като ангелче. Наведох се и целунах нежно розовата му буза.

— Обичам те, Джори — прошепнах.

Той се събуди и ме погледна, сякаш бях част от съня му.

— О, мамо, колко си красива! — Сините му очи блестяха от възхищение и той попита съвсем сериозно: — Отиваш на тържество, за да ми намериш нов татко, нали?

Усмихнах се, целунах го отново и му отвърнах, че отчасти точно това ще правя.

— Благодаря, че ме смяташ за красива, миличък. Сега заспивай и приятни сънища, а утре ще направим снежен човек.

— Доведи един татко на помощ.

На масата до входната врата имаше бележка от Пол.

„Хени е много болна. Жалко, че не можеш да се откажеш от плановете си и да я посетиш, преди да е станало много късно. Пожелавам ти късмет, Катрин“

Въздъхнах, оставих бележката настрани и вдигнах писмото, което Хени бе написала на луксозен червен лист, с разкривени букви, заради болезнения й артрит.

„Скъпо вълшебно дете,

Хени е стара и уморена. Хени се радва, че единственият й син е до нея, но скърби, че другите деца са далече.

Преди да отида на по-хубаво място, ще ти разкрия простата тайна на щастливия живот. Необходимо е само да кажеш «Сбогом» на старата обич и да посрещнеш новата. Огледай се и виж кой има нужда най-много от теб и няма да сгрешиш. Забрави кой се е нуждаел от теб вчера.

Пишеш, че отново си бременна от съпруга на майка си. Радвай се на детето, дори ако съпругът на майка ти остане при нея. Прости на майка си за лошите неща, които някога е извършила. Никой не е изцяло лош, а много от хубавите неща в децата й би трябвало да са наследени от нея. Когато простиш и забравиш миналото, любовта и спокойствието отново ще дойдат при теб, този път завинаги.

И ако не видиш отново Хени на този свят, помни, че тя те обичаше като собствена дъщеря, както обичаше и сестра ти, която скоро се надявам да срещна.

Скоро ще съм на небето.

Хени“

Върнах бележката, а гърдите ми се изпълниха с тъга. После разтърсих рамене. Трябваше да направя необходимото. Много отдавна тръгнах по тази пътека и щях да я следвам, независимо от обстоятелствата.