В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (26)

Начало на гамбита

Веднага щом се настаних в малката виличка, намираща се между Клеърмонт и Грийнглена, седнах да напиша проект за изнудване на майка ни. Бях затънала в дългове, в грижи за детето и за Кари. Огромните сметки в нюйоркските магазини, завещани от Джулиан, лежаха неплатени. Неизплатени бяха и сметката му за болницата, сметката за погребението и собствените ми разходи по раждането на Джори. Кредитните карти просто не разрешаваха всички проблеми. Нито за миг нямаше да приема повече помощ от Пол. Беше направил достатъчно. Трябваше да докажа, че съм по-добра от мама, по-способна, по-умна… и какво направих — написах й писмо, така както тя бе постъпила след смъртта на татко. Защо да не поискам просто един милион? Защо да не го направя? Тя ни го дължеше! Парите бяха и наши! С тези пари можех да покрия всичките си дългове, да върна дължимото на Пол и да направя нещо за Кари. Джори нямаше да живее в недоимък, след като тя бе толкова богата!

Накрая след много безуспешни опити стигнах до варианта, който според мен бе идеално писмо за изнудване:

„Скъпа госпожо Уинслоу,

Едно време в Гладстоун, Пенсилвания живеели мъж и жена с четирите си деца, които всички наричали «дрезденските кукли». Сега една от тези кукли лежи погребана, а друга не може да порасне и да достигне ръста, който би имала, ако беше дишала чист въздух, бе събирала слънчеви лъчи и бе изпитала майчината обич, когато най-много се нуждаеше.

Сега куклата — балерина има малък син и не разполага с много пари. Госпожо Уинслоу, зная, че не изпитвате съчувствие към децата, които могат да помрачат безоблачния ви живот, затова ще мина директно към въпроса. Куклата — балерина иска да й бъдат изплатени един милион долара — ако сте запазили милионите или милиардите си. Можете да изпратите сумата в пощенската станция, която ви посоча. Бъдете сигурна, че ако не направите това, господин Бартоломю Уинслоу ще научи ужасни неща, които, предполагам, предпочитате да не знае.

Искрено ваша, Кукла — балерина,

Катрин Долангенгър Маркю“

Всеки ден очаквах да пристигне чек по пощата. Всеки ден се разочаровах. Написах ново писмо, после още едно, трето. В продължение на седем дни й изпращах по едно писмо. Какво представляваше един нищожен милион за нея, след като имаше толкова много? Не исках прекалено много. Част от тези пари и без друго ни принадлежеше.

После, след безрезултатните месеци на очакване, слей Нова Година и Коледа, реших, че съм чакала прекалено дълго време. Тя ме пренебрегваше. Погледнах в указателя на Грийнглена и не след дълго имах уговорена среща с Бартоломю Уинслоу.

Беше февруари, а Джори беше навършил три години. Щеше да прекара следобеда с Хени и Кари, а аз, облечена в най-елегантните си дрехи и с фризирана коса, влязох в офиса, за да се срещна със съпруга на майка ми. Най-накрая имах възможност да го разгледам отблизо. Той бавно се изправи и ме погледна учудено, сякаш се бяхме срещали и преди, но не си спомня къде. Сетих се за вечерта, когато се бях промъкнала в покоите на майка ми във Фоксуърт Хол и заварих Барт Уинслоу заспал на един стол. Тогава имаше гъсти тъмни мустаци и аз се престраших да го целуна, докато дремеше. Вярвах, че той спи дълбоко, а се оказа, че не било така. Той ме беше видял и беше помислил, че съм част от съня му. Заради тази открадната целувка, за която Крис научи по-късно, двамата с него тръгнахме по пътя, който не трябваше да следваме. Сега плащахме цената — нейна бе вината, че Крис сега странеше от мен. Не можех да приема Пол за свой съпруг, докато не я накарах да плати — и то не само в пари.

Тогава хубавият съпруг на майка ми се усмихна и за първи път усетих страхотния му чар. В тъмнокафявите му очи проблесна искрица.

— Не мога да повярвам, самата госпожица Катрин Доул — прекрасната балерина, която спира дъха ми още преди да е започнала да танцува. Поласкан съм, че сте се спрели на мен, след като ви е бил необходим адвокат, въпреки че не мога да си представя как сте се озовали тук.

— Посещавали сте представленията ми? — попитах аз, объркана от чутото. Ако той ме бе виждал, следователно и мама ме е гледала! А аз не бях разбрала! Зарадвах се, натъжих се и се обърках!

— Съпругата ми е почитателка на балетното изкуство — продължи той. — Всъщност не се интересувах много от балет, когато започна да ме влачи на всички ваши представления. Но скоро се научих да се наслаждавам, особено когато двамата със съпруга ви изпълнявахте главните роли. Всъщност съпругата ми сякаш не се интересуваше от балет, ако не участвахте вие двамата. Страхувах се, че си пада по съпруга ви — той малко прилича на мен. — Хвана ръката ми и я поднесе към устните си, като ме погледна и се усмихна изкусително, като мъж, който знае какво представлява — мъж, когото жените харесват.

— Вие сте дори по-красива, отколкото на сцената. Но какво правите в тази част на страната?

— Живея тук.

Издърпа един стол, за да седна, и ме настани толкова близо, че можеше да наблюдава краката ми, когато ги кръстосах. Надвеси се над бюрото си, за да ми предложи цигара, но аз отказах. Той си запали и попита:

— Във ваканция ли сте? На посещение при майката на съпруга ви?

Тогава разбрах, че не е чул за Джулиан.

— Господин Уинслоу, съпругът ми загина при автомобил на злополука преди повече от три години. Не сте ли чул?

Той изглеждаше шокиран и леко притеснен.

— Не, не съм. Съжалявам. Моля, приемете дълбоките ми съболезнования. — Въздъхна и загаси наполовина изпушената си цигара. — Бяхте изключителни на сцената — каква ужасна загуба! Виждал съм съпругата си разплакана — толкова силно бе впечатлена.

Да! Обзалагам се, че е била впечатлена! Парирах въпросите му и директно се спрях на причината за посещението ми, като му подадох застрахователната полица на Джулиан.

— Направи си тази застраховка малко след сватбата ни, а сега не искат да платят, защото сам е прерязал системата. Но както виждате, след две години клаузата за самоубийство не е в сила.

Той седна, прочете внимателно полицата и ме погледна отново:

— Ще видя какво мога да направя. Веднага ли се нуждаете от тези пари?

— На кого не са необходими пари, освен ако не е милионер? — усмихнах се аз и леко наклоних глава, както правеше майка ми. — Имам стотици сметки за изплащане, освен това трябва да издържам и сина си.

Попита ме за възрастта на сина ми и аз му отговорих.

Изглеждаше много учуден и объркан. Когато го целунах, бях само на петнайсет години. Сега изглеждаше много по-красив — възмъжало лице, изпъкнали скули. Нещо в него предполагаше огромна чувствителност. Нищо чудно, че майка ми не ми бе изпратила чек. Вероятно писмата ми все още я следваха по пътя й.

Барт Уинслоу ми зададе още дузина въпроси, след което заяви, че ще види какво може да се направи.

— Откакто съпругата ми се съгласи да работя, съм много добър адвокат.

— Тя е много богата, нали?

Това сякаш го притесни.

— Може и така да се каже, предполагам — отвърна хладно той, като ми показа, че не желае да обсъжда този въпрос.

Изправих се и се приготвих да тръгвам.

— Предполагам, че скъпата ви съпруга ви развежда като кученце на диамантена каишка, господин Уинслоу. Такива са богатите жени. Не знаят какво означава да си изкарваш прехраната с труд, а се чудя дали и вие знаете.

— За Бога — каза той, скочи от стола си и застана заплашително с широко разтворени крака, — ако мислите така, защо изобщо дойдохте при мен? Идете при друг адвокат, госпожице Доул! Не ми трябват клиенти, които ме обиждат и не уважават способностите ми.

— Не, господин Уинслоу. Искам вас. Искам да докажете, че сте толкова добър, колкото твърдите. Може би по някакъв начин ще докажете и на себе си, че не сте само играчка за една богата съпруга.

— Притежавате ангелско лице, госпожице Доул, но имате вулгарен език! Ще се постарая застрахователната компания на съпруга ви да си плати. Ще ги призова в съда и ще ги заплаша с дело. Залагам десет към едно, че до десет дни ще платят.

— Добре — отвърнах аз. — Обадете ми се, защото веднага след като получа парите, се местя.

— Къде? — попита той, приближи се и хвана ръката ми.

Засмях се, погледнах лицето му и използвах всички хитрини, с които жената се опитва да заинтригува мъжа.

— Ще ви уведомя къде отивам, ако случайно искате да ми се обадите.

 

 

След десет дни, верен на думата си, Бартоломю Уинслоу се появи в школата и ми връчи чек за сто хиляди долара.

— Хонорарът ви? — попитах аз и избутах децата, които ме заобиколиха. Носех прилепнало трико и той ме оглеждаше с широко отворени очи.

— Вечеря в осем часа, следващия вторник. Облечете се в синьо, за да е в тон с очите ви. Тогава ще обсъдим хонорара — каза той, обърна се и дори не дочака отговора ми.

— Какъв беше този мъж, които ти даде чек? — попита мадам Мариша, когато часът свърши.

— Адвокатът, когото наех, за да принуди застрахователната компания на Джулиан да плати… Направили са го.

— О! — каза тя и се свлече на стария си стол. — Сега, след като имаш пари и си платиш сметките, предполагам, че ще ме напуснеш и ще отидеш да работиш някъде другаде, нали?

— Не съм сигурна какво точно ще направя. Но трябва да признаете, мадам, че не се разбираме много добре.

— Имаш много идеи, които не ми харесват! Въобразяваш си, че знаеш повече от мен! Смяташ, че след като работи с мен няколко месеца, можеш да си отвориш собствена школа! — Тя се усмихна злобно, като забеляза изненадата ми, разкриваща предполагаемата истина. — Значи ме смяташ и за глупава! Цял живот трябва да търсиш, за да откриеш друг човек, умен като мен. Чета мислите ти, Катрин. Не ме харесваш, но въпреки това дойде при мен, за да се обучиш, нали? Не ме интересува. Школите за балет идват и си отиват, но балетната школа на Розенкоф ще съществува винаги! Някога смятах да я завещая на Джулиан, но той е мъртъв, и когато аз умра, ще я оставя на теб, но няма да го направя, ако вземеш сина си и не мога да му преподавам.

— Мадам, изборът е ваш, но Джори ще дойде с мен.

— Защо? Смяташ, че ще го обучиш по-добре от мен?

— Не съм убедена, но смятам, че ще успея. Синът ми може да не иска да става балетист — продължих, като пренебрегнах студения й поглед. — Ако един ден реши да танцува, смятам, че ще бъда добра учителка, като всяка друга.

— Ако реши да танцува! — излетяха като гюлле думите й. — Какъв друг избор би имал синът на Джулиан, освен да танцува? Да танцува или да умре!

— Не смятах да ви кажа това, мадам, но ме принуждавате. Накарали сте Джулиан да повярва, че без балет животът не съществува. Щеше да се възстанови от счупването, ако не бяхте казали, че никога повече няма да може да танцува — той ви е чул. Не е спял! Така че предпочете да умре. Самият факт, че сам е успял да открадне ножиците от джоба на сестрата, доказва, че вече се е възстановявал, но пред очите му се е простирала само една бяла пустиня, където балетът не съществува! Е, мадам… няма да ви позволя да направите това със сина ми! Той ще има възможност сам да реши какъв живот иска да води… и се моля на Господ да не бъде свързан с балета!

— Глупачка! — избълва тя, скочи и закрачи напред-назад пред старото бюро. — Няма нищо по-прекрасно от обожанието на почитателите, от шума от оглушителните аплодисменти, от уханието на розите! И съвсем скоро сама ще го почувстваш. Смяташ да отведеш внука ми и да го предпазиш от балета и сцената? Джори ще танцува и ще доживея да го видя начената — или и той ще умре! Искаш да си играеш на майка — процеди тя и сви горната си устна, — а вероятно и на съпруга на красивия доктор? И да му родиш още едно дете. Е, върви по дяволите, Катрин, ако това е мечтата на твоя живот. — В този момент тя се разплака, а сълзите й извираха от дъното на душата й. — Да, върви… омъжи се за онзи едър доктор, по когото си падаше още като дете — и разруши и неговия живот!

— Да разруша живота му? — повторих глупаво аз.

Тя се завъртя.

— Нещо те терзае, Катрин. Нещо те гризе. Познавам жените от твоя тип. Съсипваш всеки, който се доближи до теб, и Господ да е на помощ на следващия мъж, който те обикне толкова силно, колкото синът ми.

Внезапно някакъв загадъчен, невидим плащ падна върху мен и ме обви, като ми придаде хладната надменна поза на майка ми. Никога преди не се бях чувствала така недосегаема.

— Благодаря, че ме осветлихте по въпроса, мадам. Довиждане и успех! Повече няма да ни видите — нито мен, нито Джори. — Обърнах се и напуснах. Напуснах за добро.

 

 

Вторник вечер Барт Уинслоу се появи пред вратата ми. Беше безукорно облечен, а аз бях в сини дрехи. Усмихна се, зарадван, че го бях послушала. Заведе ме в китайски ресторант.

— Ти си най-красивата жена, която съм срещал, с изключение на съпругата ми — каза той, докато четях късметчето в опаковката на бонбона: „Пазете се от импулсивни действия“.

— Повечето мъже не споменават съпругите си, когато са излезли с друга жена…

— Аз не съм като другите — прекъсна ме той. — Просто искам да знаеш, че си най-красивата жена, която познавам.

Усмихнах се мило и внимателно го погледнах в очите. Видях, че го ядосвам, очаровам, но най-вече го бях заинтригувала, а докато танцувахме, разбрах и че го възбуждам.

— Какво е красотата без мозък? — попитах, докато устните ми галеха ухото му, защото се бях вдигнала на пръсти. — Какво означава застаряващата красота, излишното тегло и липсата на предизвикателства?

— Ти си най-проклетата жена, която познавам! — Очите му проблеснаха. — Как смееш да намекваш, че съпругата ми е глупава, грозна и дебела? За възрастта си изглежда превъзходно.

— И ти също — засмях се подигравателно аз. Лицето му почервеня. — Но не се безпокойте, господин адвокат… не се състезавам с нея… не ми трябва домашно пуделче.

— Госпожо — каза хладно той, — аз и не ви предлагам такова. Скоро заминавам, за да отворя собствена кантора във Вирджиния. Майката на съпругата ми не е добре и има нужда от помощ. Веднага щом уредите сметката си с мен, можете да се сбогувате с мъжа, който очевидно провокира злото у вас.

— Не определихте хонорара си.

— Все още не съм решил.

 

 

Вече знаех къде ще отида — във Вирджиния, близо до Фоксуърт Хол.

Можех да започна истинското си отмъщение.

— Но, Кати — проплака Кари, много нещастна, защото се налагаше да напусне Хени и доктор Пол! — Отивай, където искаш, но ме остави тук! Не виждаш ли, че доктор Пол не иска да си отиваме? Не те ли е грижа, че го нараняваме? Винаги му причиняваш болка. А пък аз не желая.

— Много се притеснявам за доктор Пол, Кари, и не искам да го нараня. Но има неща, които трябва да направя. Кари, твоето място е до мен и Джори. Пол се нуждае от възможност да си намери съпруга, да бъде независим. Не разбираш ли, че ние му пречим.

Тя се отдръпна и ме погледна.

— Кати, той иска ти да му станеш съпруга.

— Не го е споменавал много, много отдавна.

— Защото ти си решила да напуснеш и да правиш нещо друго. Каза ми, че желае да получиш онова, което искаш. Обича те прекалено много. Ако бях на негово място, щях да те накарам да останеш и нямаше да ме е грижа какво желаеш. — Тя се разплака, избяга и хлопна вратата на спалнята си.

Отидох при Пол и му казах къде отивам и защо. Веселото му настроение изчезна и ме погледна неопределено.

— През цялото време подозирах, че изпитваш остра необходимост да се върнеш там и да се сблъскаш с майка си лице в лице. Наблюдавах те как градиш плановете си и се надявах да ме помолиш да те придружа.

— Това е нещо, което трябва да направя сама — казах аз и хванах двете му ръце. — Моля те, повярвай ми, все още те обичам. Винаги, винаги, ще те обичам.

— Разбирам — простичко отвърна той. — Желая ти късмет, Катрин! Пожелавам ти щастие. Нека всички твои дни са слънчеви и ясни и получиш онова, което искаш, независимо дали съм включен в плановете ти. Когато имаш нужда от мен, ако това се случи, ще съм тук и ще очаквам да ти помогна с каквото мога. Ще ми липсваш всяка минута. Просто помни, че когато ме повикаш, ще съм на твое разположение.

Не го заслужавах. Бе прекалено добър за такива като мен.

Не исках Крис и Кари да разберат накъде се бях отправила. Крис ми пишеше по веднъж или два пъти на седмица и аз му отговарях след всяко писмо, но нито веднъж не му споменах… щеше да разбере, когато забележеше промяната на адреса.

 

 

През май, в деня след двайсетия рожден ден на Кари, отпразнуван без Крис, Кари, Джори и аз се настанихме в колата ми и напуснахме Пол. Той ни махаше, а като погледнах в огледалото, забелязах, че посяга към джоба за носната си кърпичка. Избърса сълзите в ъгълчетата на очите си, докато продължаваше да ни маха.

Хени ни гледаше. Сякаш видях изписано на изразителните й кафяви очи: „Глупачка, глупачка, да напуснеш добрия човек!“

Всичко, което се случи след слънчевия ден, в който се отправих към планините на Вирджиния с малката ми сестра и сина ми, показа каква голяма глупачка съм била. Но трябваше да го направя, подтиквана от желанието си за отмъщение!