В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (20)

Изгубена любов

Глуха и студена като една от мраморните статуи на Пол, седнах на терасата и се вгледах в тъмното небе, което се покриваше с черни облаци и вещаеше приближаваща буря. Джулиан излезе и седна до мен. Тихо се разплаках в прегръдката му.

— Защо? — попита той. — Нали поне малко ме обичаш? Твоят доктор не може да е истински наранен… държа се много мило с мен и ми каза да дойда да те успокоя.

В този момент излезе Хени и ми сигнализира, че нейният „син — лекар“ си събира багажа за кратко пътешествие, а аз трябва да остана тук.

— Какво ти казва? — попита разтревожено Джулиан. — По дяволите, сякаш се говори на чужд език. Чувствам се изолиран.

— Стой тук и чакай — наредих аз, скочих, втурнах се в къщата, по стълбите и нахлух в стаята на Пол. Той нареждаше дрехите си в куфар, разтворен върху леглото му.

— Виж! — проплаках аз. — Няма причина да напускаш! Това е твоят дом! Аз ще си отида. Ще взема и Кари, така че да не се налага да ме виждаш повече!

Той се обърна и ме погледна тъжно, докато продължаваше да слага ризи в чантата си.

— Кати, отне ми съпругата, която се надявах да имам, а сега искаш да ми вземеш и дъщерята. Кари е като моя кръв и плът и не би се приспособила към твоя начин на живот. Нека остане с мен и Хени. Нека имам нещо, което да бъда мое. Ще се върна, преди да заминете… освен това трябва да знаете, че бащата на Джулиан е много, много болен.

— Джордж е болен?

— Да. Може би не знаеш, че от няколко години страда от бъбреци и отскоро е на хемодиализа. Не мисля, че ще живее още дълго. Не е мой пациент, но често се отбивах при него, за да науча новини за теб и Джулиан. Сега, моля те, Кати, напусни и не ме карай да кажа неща, за които после ще съжалявам.

Хвърлих се на леглото си и плаках, докато се появи Хени.

Здравите майчински ръце погалиха гърба ми. Огромните очи на Хени говореха, когато езикът й не можеше. Разговаряше с мен с жестове, след което извади от джоба на престилката си изрезки от местния вестник. Съобщение за сватбата ни с Джулиан!

— Хени! — въздъхнах аз. — Какво да правя? Омъжена съм за Джулиан и не мога да поискам развод — той ми вярва, разчита на мен.

Хени сви рамене и ми показа, че за нея хората са също така странни, както и за мен. След това бързо обясни:

— Голяма сестра винаги създава неприятности! Един мъж е вече наранен, няма смисъл да нараняваш друг. Докторът е добър и силен човек, ще се справи с разочарованието, но твоят балетист може да не успее. Избърши сълзите си, не плачи, усмихни се, слез долу и хвани ръката на новия си съпруг. Всичко ще се оправи, ще видиш.

Послушах съвета на Хени и се присъединих към Джулиан в хола. Съобщих му, че баща му е в болница без почти никакви шансове да се оправи. Бледото му лице съвсем побеля. Той нервно прехапа долната си устна.

— Наистина ли е толкова сериозно?

Смятах, че Джулиан не държи на баща си, и се изненадах от реакцията му. В този момент Пол влезе в стаята с багажа си и предложи да ни закара до болницата.

— И запомнете — добави той, — в къщата ми има достатъчно стаи, така че няма смисъл да търсите хотел. Останете, колкото желаете. След няколко дни ще се върна.

Изкара колата си от гаража, така че двамата с Джулиан седнахме до него на предната седалка. По пътя към болницата никой не продума.

 

 

Джордж беше настанен в отделна стая. Мадам Мариша седеше до него. Когато го погледнах, дъхът ми спря! Господи, как изглеждаше! Бе толкова слаб, сякаш вече бе мъртъв. Лицето му бе придобило сивкав оттенък, а костите стърчаха под кожата му. Мадам М. се бе свила до него, наблюдаваше лицето му и с поглед го умоляваше, заставяше го да се бори за живота си.

— Любов моя, обич моя — припяваше като на бебе, — не си отивай, не ме оставяй сама. Трябва да направим още толкова неща, да опитаме… Синът ни трябва да стане известен, преди да умреш… Дръж се, любов моя, дръж се.

Едва тогава мадам Мариша вдигна поглед и ни видя.

— О, Джулиан — започна ядосано тя, — най-накрая се появи! След всички телеграми, които ти изпратих. Какво направи с тях? Късаше ги, изхвърляше ги и продължаваше да танцуваш, сякаш всичко останало е без значение?

Премигнах, учудена, и прехвърлих погледа си от него към мадам Мариша.

— Скъпа майко — студено отвърна той, — знаеш, че бяхме на турне. Имахме договори и представления, така че двамата със съпругата ми просто изпълнихме задълженията си.

— Ти си безсърдечно същество! — изсъска тя, след което му направи знак да се приближи. — Кажи нещо мило на мъжа в леглото! — заповяда тя. — Защото Бог ми е свидетел, че ако не го направиш, ще те накарам да съжаляваш, че си се родил!

С огромно усилие Джулиан се приближи към леглото. Дори аз го побутнах, докато майка му подсмърчаше в една розова салфетка.

— Здравей, татко! — бяха думите, които успя да произнесе. — Съжалявам, че си толкова болен. — Бързо се върна при мен и ме прегърна силно. Усетих, че цялото му тяло трепери.

— Виж, скъпи, виж, любов моя — започна отново мадам Мариша, наведе се над съпруга си и приглади назад тъмната му коса, — отвори си очите и виж кой е пропътувал хиляди мили, за да те види. Твоят Джулиан и съпругата му. Дошли са чак от Лондон, веднага щом са научили, че си болен. Отвори си очите, сърце мое, и го погледни, виж ги заедно, такава прекрасна семейна двойка… моля те, отвори си очите и погледни.

Призракът от леглото отвори тъмните си очи и се опита да спре погледа си върху Джулиан и мен. Бяхме до ръба на леглото му, но той сякаш не ни видя. Мадам М. се изправи и ни бутна по-близко, след което хвана Джулиан така, че да не може да отстъпи. Джордж отвори малко по-широко очи и леко се усмихна.

— О, Джулиан — въздъхна той. — Благодаря ти, че дойде. Толкова много неща трябваше да ти кажа преди… — заекна той — трябваше да… — и прекъсна. Очаквах да продължи. Чаках… Видях как широко отворените му очи се замъгляват и главата му се отпуска. Мадам Мариша изпищя! Веднага дотичаха един лекар и една сестра, изкараха ни навън и се заеха с Джордж.

Образувахме тъжна група в коридора пред стаята и не след дълго посивелият доктор излезе и ни съобщи, че съжалява. Всичко бе приключило.

— По-добре — добави той. — Смъртта е добър приятел на хората, които изпитват силни болки. Чудех се как издържа толкова дълго…

Гледах втренчено Джулиан, защото имахме възможност да дойдем по-рано. Но очите му останаха безизразни и той отказа да говори.

— Той ти беше баща! — извика мадам Мариша, а сълзите се стичаха от очите й. — Мъчи се две седмици, защото чакаше да те види, преди да умре и да се спаси от адските болки!

Джулиан се завъртя, бледата му кожа почервеня от яд.

— Мадам майко — нахвърли се той върху мадам Мариша, — какво ми даде баща ми? За него бях единствено продължение на рода му! За мен той бе просто учител по балет! Работи, танцувай, само това ми говореше; не се интересуваше какво друго желая или от какво имам нужда! Исках да ме обича заради мен самия, да гледа на мен като на негов син, а не просто като на балетист. Обичах го! Исках да знае, че го обичам, и да ми каже, че и той ме обича, но той не го направи! И колкото и да се опитвах да танцувам без грешка, той никога не ме похвали, защото не го правех толкова добре като него! Вървете по дяволите, и ти, и той, аз имам собствено име — Джулиан Маркю, а не Джордж Розенкоф и неговото име няма да продължи да живее и да ми отнема славата, която постигнах!

Тази вечер държах Джулиан в прегръдките си и успях да го разбера както никога досега. Когато не издържа и се разплака, аз също се разплаках за бащата, когото си беше наложил да презира, докато вътрешно го обичаше. И се замислих за Джордж. Колко жалко, че толкова късно се опита да каже нещата, които отдавна вече трябваше да е изрекъл.

Така че се върнахме от медения си месец, където след дълги часове тежка работа бяхме постигнали слава и известност, само за да присъстваме на погребението на един баща, който нямаше да научи за успехите на сина си. Цялото щастие от Лондон сега изглеждаше разбито от тъгата.

Мадам Мариша ме прегърна, когато церемонията свърши. Държеше ме в обятията си, както вероятно някога бе държала Джулиан, и сякаш изпаднали в транс се клатехме напред-назад и плачехме.

— Бъди добра със сина ми, Катрин — проплака тя. — Имай търпение, когато се държи грубо. Животът му не бе лесен, защото повече от думите му са истина. Винаги се е съревновавал с баща си и никога не можа да го надмине. Сега ще ти призная нещо. Синът ми изпитва почти свята обич към теб. Смята, че си най-доброто нещо в живота му и за него ти си безгрешна. Ако имаш недостатъци, скрий ги. Стотици пъти се е влюбвал. От години ти го отблъскваш. Така че сега, когато вече ти е съпруг, му дай цялата любов, която сме му отказвали, защото аз не показвам чувствата си. Винаги съм се опитвала, но никога не успявах да направя първата крачка. Докосвай го често, Катрин. Хващай ръката му, когато е сърдит и се затваря в себе си. Разбирай настроенията му и го обичай три пъти по-силно. По този начин ще получиш най-доброто от него, защото той притежава безценни качества. Би трябвало да е така, защото е син на Джордж.

Целуна ме, сбогува се с мен и ме накара да обещая, че често ще я посещаваме.

— Оставете едно ъгълче от живота си за мен — каза тъжно тя. Но когато обещах и се обърнах, Джулиан ни наблюдаваше ядосано.

 

 

Крис се върна за великденската ваканция и с неохота поздрави Джулиан. Забелязах, че Джулиан го наблюдава подозрително, с присвити очи.

В мига, в който останахме сами, Крис се развика:

— Омъжила си се за него! Защо не почака? Имаше необикновена интуиция, когато бяхме затворени, а сега се държиш така глупаво! Сгреших, че не исках да се омъжиш за Пол, защото е много по-възрастен. Признавам, че ревнувах, защото не желаех да се омъжиш за никого. Мечтаех да живеем двамата… някой ден. Е… знаеш за какво мечтаех. Но ако трябваше да избираш между Пол и Джулиан, трябваше да избереш Пол! Той ни приюти, храни и облича и ни даде най-доброто. Джулиан не ми харесва. Той ще те унищожи!

Крис се поколеба и ми обърна гръб, така че не виждах лицето му. Бе навършил двайсет и една години и изглеждаше силен като мъж. Приличаше и на баща ни, и на майка ни. Понеже ми бе удобно, реших, че прилича повече на майка ни, отколкото на баща ни. Готвех се да му го кажа, но не успях. Той изобщо не приличаше на майка ни!

Крис бе силен, а тя бе слаба. Беше благороден, а тя — безскрупулна.

— Крис, и без това ми е трудно. Нека бъдем приятели. Джулиан е избухлив и арогантен, но всъщност е като малко дете.

— Но ти не го обичаш — каза той, без да ме погледне.

След няколко часа трябваше да отпътуваме. Попитах Кари дали иска да дойде да живее с нас в Ню Йорк, но тя вече не ми вярваше. Твърде много пъти я бях предавала и тя ми го каза.

— Върни се в Ню Йорк, Кати, при снега през зимата, крадците в парка и убийците в метрото, но ме остави тук. Исках да живея с теб, но това вече не ме интересувай. Ти замина и се омъжи за Джулиан с черните очи, а можеше да си съпруга на доктор Пол и да си ми като истинска майка. Аз ще се омъжа за него. Смяташ, че той няма да иска, защото съм много малка, но грешиш. Смяташ, че е много възрастен за мен, но аз няма да мога да си намеря друг и той ще ме съжали и ще се ожени за мен. Ще ни се родят шест деца… почакай и ще видиш!

— Кари…

— Млъкни! Вече не те обичам! Махни се! Изобщо не се връщай! Танцувай до смъртта си! Двамата с Крис не те искаме! Тук никой не те иска!

Тези викове ме нараниха! Моята Кари ме пъдеше, въпреки че през целия си живот се бях грижила като майка за нея. После погледнах към Крис, който стоеше пред розовите храсти с отпуснати рамене, а в сините му очите видях онзи поглед, който винаги ме преследваше. Неговата обич никога нямаше да ми позволи безрезервно да обикна някой друг.

 

 

Един час преди да тръгнем за летището, се появи колата на Пол. Усмихна ми се, както винаги ми се усмихваше, сякаш между нас нищо не се бе променило. Разказа някаква история на Джулиан, как се е забавил на медицински симпозиум, и изказа съболезнованията си за смъртта на баща му. Здрависа се с Крис и сърдечно го потупа по гърба, по начина, по който мъжете често показват привързаността си един към друг. Поздрави Хени, целуна Кари, подаде й кутия е бонбони и едва тогава ме погледна.

— Здравей, Кати.

Това обясни всичко. Вече не бях Катрин — жената, която можеше да обича, отново се бях превърнала в негова дъщеря. — Кати, не можеш да отведеш Кари с теб в Ню Йорк. Мястото й е тук при Хени и при мен, където от време на време може да се среща и с брат си. Освен това не желая да си сменя училището.

— За нищо на света няма да те напусна — каза твърдо Кари.

Джулиан се качи да доопакова нещата си, а аз последвах Пол в градината, въпреки обвинителния поглед на Крис. Плевеше бурените, които бяхме пропуснали. Когато чу стъпките ми, бързо се изправи, изчисти тревата от панталоните си и погледна напред, сякаш изобщо не искаше да ме вижда.

— Пол… това щеше да бъде сватбеният ни ден.

— Така ли? Забравил съм.

— Не си — казах аз като се приближих. — Първият ден от пролетта. „Ново начало“, както каза. Така съжалявам, че развалих всичко. Държах се като глупачка, когато повярвах на Аманда. Още по-глупаво постъпих, като се омъжих за Джулиан.

— Да не говорим повече за това — въздъхна тежко той. — Всичко приключи, свършено е. — Той се приближи толкова близко, че би могъл да ме прегърне. — Кати, заминах, за да остана сам. Трябваше ми време за размисъл. Когато си загубила доверие в мен, си се обърнала импулсивно, но искрено към човека, който от години те обича. И най-големият глупак би могъл да го забележи. И ако трябва да си честна, ти си влюбена в Джулиан почти толкова дълго, колкото и той в теб. Предполагам, че си потискала любовта си, защото си мислила, че си ми длъжница…

— Престани! Обичам теб, а не него. Винаги ще те обичам!

— Толкова си объркана, Кати. Обичаш и мен, и него! Искаш сигурност, едновременно с това — приключения. Смяташ, че можеш да получиш всичко, но не е така. Мъчехме се да се убедим, че разликата във възрастта не е съществена, но тя има значение. Не само годините, но и разстоянието ще ни разделя. Ти ще танцуваш някъде, а аз ще стоя тук, ще сме заедно само няколко седмици през годината. Първо съм лекар, а после съпруг… рано или късно щеше да го разбереш и отново да се обърнеш към Джулиан. — Той се усмихна и нежно целуна сълзите по лицето ми, а после ми обясни, че съдбата винаги изтегля правилните карти. — Ние пак ще се виждаме… не сме се изгубили завинаги, винаги ще помня колко прекрасно и вълнуващо се чувствахме, когато бяхме заедно.

— Ти не ме обичаш! — извиках обвинително. — Някога не си ме обичал, в противен случай нямаше да го понесеш така лесно.

Той отново нежно ме прегърна и ме погали бащински.

— Скъпа Катрин, моя темпераментна балерино, нима съществува мъж, който да ти устои?

Ръцете му погалиха косите ми, а устните му се доближиха до моите.

— Никога няма да забравя най-хубавия подарък за рождения си ден. — Дъхът му погали бузите ми. — Сега чуй как ще живеем от сега нататък — твърдо заяви той. — Двамата с Джулиан се връщате в Ню Йорк и ще бъдеш най-добрата съпруга. А вашата първа задача е да възпламените света с играта! Не трябва да съжаляваш за миналото! Забрави ме!

— А ти… ти какво ще правиш?

Той вдигна ръка и заглади мустака си.

— Ще се изненадаш, ако разбереш как влияят мустаците ми върху сексапила ми. Може би никога няма да ги обръсна.

И двамата се засмяхме искрено. Не се преструвахме. Опитах се да му върна диамантения пръстен.

— Не! Искам да запазиш пръстена. Запази го, в случай че някога ти дотрябват пари.

 

 

Двамата с Джулиан се върнахме в Ню Йорк и седмици наред търсихме подходящ уютен апартамент. Той искаше нещо по-елегантно, но знаехме, че не печелим достатъчно за скъп апартамент, какъвто мислеше, че ни се полага.

— Рано или късно ще живеем близо до Сентръл Парк, а стаите ще са пълни с истински цветя.

— Нямаме достатъчно време, за да се занимаваме с истински цветя и растения — отвърнах аз, защото знаех колко трудно е да се грижиш и да поддържаш растения и цветя.

— А когато посещаваме Кари, винаги ще се наслаждаваме на градината на Пол.

— Не ми харесва твоят доктор.

— Той не е моят доктор — изплаших се безпричинно аз. — Защо не ти харесва Пол? Всички останали го харесват.

— Да, знам — отвърна бързо той и ме погледна съсредоточено. — Точно там е проблемът, скъпа ми съпруго. Смятам, че го харесваш прекалено много, дори и сега. И освен това, не харесвам и брат ти. Сестра ти ми допада. Можеш да я поканиш да ни посещава понякога, но не забравяй нито за миг, че сега аз съм на първо място в твоя живот. Не Крис, не Кари и най-вече не онзи доктор, за когото беше сгодена. Не съм сляп или глупав, Кати. Виждам как те гледа и въпреки че не знам колко надалеч си стигнала с него преди, отсега нататък ще е по-добре да го забравиш.

Главата ми забуча. Брат ми и сестра ми бяха като мое продължение. Нуждаех се от тях непрекъснато, а не само в определени моменти. Какво бях направила? Имах подозрението, че той ще се превърне в мой любящ пазач, в надзирател, и с него ще се чувствам затворена както във Фоксуърт Хол.

— Полудял съм от любов към теб — каза той, докато лапаше последната си хапка. — Ти си най-хубавото нещо в моя живот. Искам да си винаги до мен, да не те изпускам от очи. Трябваш ми, за да ми вдъхваш сили. Понякога пия много и ставам зъл, много зъл, Кати. Искам да ме превърнеш в принца, който мислиш, че съм на сцената. Не искам да те нараня.

Трогна ме, защото знаех, че е ранен жестоко, като мен. Той беше разочарован от баща си, както аз от майка си. Имаше нужда от мен. Вероятно Пол беше прав. Съдбата бе използвала Аманда и бе раздала подходящите карти, така че двамата с Джулиан да спечелим, а не да загубим. Младостта си казваше думата, а той бе млад, красив и талантлив балетист, а когато пожелаеше, бе и много мил. Знаех, че притежава и тъмна, зловеща страна. Вече се бях сблъскала с нея, но можех да се справя. Нямаше да му позволя да ми бъде господар или съдник. Щяхме да живеем като равни и някоя сутрин щях да се събудя, да погледна мургавото му лице и да разбера, че го обичам. Да осъзная, че го обичам повече от всеки друг в живота ми.