В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (19)

Лабиринт от лъжи

Преди да си отпочинем, започнахме репетициите с Кралския балет, като сравнявахме техния стил и нашия. Мадам З. ни беше уведомила, че балетът им е строго класически, но ние трябва да правим всичко по нашия начин и да не се плашим.

— Придържайте се към правилата, танцувайте чисто, но нека всеки танц бъде ваш собствен. Джулиан, Катрин, като младоженци всички погледи ще са насочени към вас… така че направете всяка сцена възможно най-романтична. Ако продължавате така, ще останете в историята на балета.

Тя се усмихна и в крайчетата на очите й се появиха сълзи.

— Нека докажем, че Америка също може да произведе най-доброто. — Тя се разплака и се обърна, за да не видим сгърченото й лице — Обичам ви толкова много! — проплака тя. — Сега си отивайте… оставете ме… и ме накарайте да се гордея с вас.

Бяхме решени да дадем всичко от себе си, за да направим мадам Золта известна отново, не като балерина, а като учител. Тренирахме, докато пребити от умора падахме в леглата си.

Кралската опера и Ковънт Гардън деляха пространството си с балетната школа и когато ги видях за първи път, затаих дъх и стиснах силно ръката на Джулиан. Залата в червени и златни цветове събираше повече от две хиляди души. Блестящата спирала от балкони, издигаща се към високия купол с формата на слънце, ме порази със старомодното си очарование. Скоро открихме, че зад кулисите състоянието е доста по-прозаично — претъпкани гримьорни, малки офиси и най-лошото от всичко — никакви стаи за репетиция! Правех всичко възможно да намеря някакво предимство в отоплителните системи и водопроводните инсталации, но не успях. През цялото време, когато не танцувах, умирах от студ. Мразех оскъдното количество топла вода в баните, което ме принуждаваше да се изкъпя по най-бързия начин, преди да замръзна.

Джулиан не се отделяше от мен. Усамотението бе нещо, за което не бе чувал и което не уважаваше. Дори когато влизах в банята, той трябваше да е с мен, така че се спусках да заключа вратата, а той блъскаше по нея.

— Пусни ме! Защо се криеш, след като зная какво правиш?

Освен това искаше да надникне в съзнанието ми, да научи миналото и мислите ми, да знае всичко, което правя.

— И какво се случи, след като майка ти и баща ти загинаха при автомобилна катастрофа? — попита той, докато ме държеше в желязната си прегръдка. Защо искаше да го чуе отново? Въздъхнах. Вече бях съчинила правдоподобна история как законът е искал да ни остави в приют, така че тримата с Крис и Кари сме избягали.

— Имахме малко спестени пари от рождени дни, Коледа и други. Взехме един автобус, който да ни отведе до Флорида, но Кари бе болна и повърна. Една огромна дебела жена дойде и ни заведе при нейния „син — лекар“. Предполагам, че ни е съжалил, приюти ни… и това е всичко.

— Значи това е всичко — повтори бавно той. — Има много неща, които криеш от мен. Въпреки че се досещам за останалото. Видял е златната ябълка в младото красиво момиче и затова е бил така щедър. Кати, какви всъщност бяха взаимоотношенията ти с него?

— Обичах го и смятах да се омъжа за него.

— Тогава защо не го направи? — попита той. — Защо накрая ми каза „да“.

Тактичността не бе характерна за мен. Ядосах се, защото ме караше да обяснявам, когато не исках.

— Ти ме преследваше през цялото време! — избухнах аз. — Накара ме да повярвам, че ще се науча да те обичам, но не смятам, че ще успея! Направихме грешка, Джулиан! Ужасна грешка!

— Да не си посмяла да повториш това, чуваш ли! — проплака Джулиан, сякаш го бях наранила ужасно и ми напомни за Крис. Не можех да продължавам да наранявам всички около себе си, така че гневът ми изчезна и му позволих да ме вземе в обятията си. Той наведе глава и целуна шията ми.

— Кати, толкова те обичам. Повече, отколкото бих искал да обичам някоя жена. Не е имало човек, който да ме обича заради мен самия. Благодаря ти, че се опитваш да ме обикнеш, въпреки че казваш, че не можеш.

Заболя ме, когато долових трепет в гласа му. Изглеждаше като малко момче, което се молеше невъзможното да се случи. Вероятно бях несправедлива. Обърнах се и обвих ръце около врата му.

— Наистина искам да те обикна, Джул. Омъжих се за теб и ще се опитам да бъда най-добрата съпруга. Но не ме насилвай! Не ме заплашвай… просто остави любовта да дойде, след като науча повече неща за теб. Ти си почти като непознат за мен, въпреки че се познаваме от три години.

Той направи гримаса, сякаш ако го познавах наистина, би било невъзможно да го обикна. Прекалено силно се съмняваше в себе си. Господи, какво направих? Защо се отрекох от честния, откровен, почтен мъж и се отдадох на човек, който подозирах, че е брутален.

Мама действаше импулсивно и съжаляваше, когато бе прекалено късно. Не можеше да съм като нея, не можеше! Бях много талантлива, за да приличам на жена, която не може нищо друго, освен да кара мъжете да се влюбват в нея, а това не беше проява на интелигентност. Не, исках да съм като Крис… За всичко беше виновна тя, дори за брака ми с Джулиан!

— Кати, ще трябва да се примириш с моите недостатъци — каза Джулиан. — Не ме поставяй на пиедестал, не търси в мен съвършенството. Ако се опиташ да ме превърнеш във Вълшебния принц, няма да успееш. И доктора си поставила на пиедестал. Смятам, че си от онзи тип жени, които възвеличават любимите мъже, и те са принудени да се търкалят надолу. Просто ме обичай и се опитвай да не забелязваш онова, което не ти харесва.

Не успявах да се примирявам с недостатъците. Винаги забелязвах грешките на мама, докато Крис ги пропускаше. Интересно. Недостатъците на Пол изглеждаха като грешки на Джулия, докато не се появи Аманда с ужасната си история. Още една причина да мразя мама — накара ме да се съмнявам в интуицията си.

Дълго след като Джулиан се върна в леглото, седях до прозорците и размишлявах, втренчена в ледените висулки по стъклото. Пролетта бе останала в градината с Пол… причината бе в мен. Не трябваше да вярвам на Аманда. Господ да ми е на помощ, ако и по характер приличах на мама!

Седмиците в Лондон бяха вълнуващи, изморителни и изпълнени с ангажименти, но се страхувах от завръщането ни в Ню Йорк. Рано или късно трябваше да кажа на Пол.

 

 

Малко преди настъпването на пролетта заминахме за Клеърмонт и взехме такси до къщата на Пол. Това бе мястото на нашето избавление и нищо не се бе променило. Единствено аз, защото се завръщах да разочаровам един мъж.

Загледах се в чемширите, прилежно подрязани в сфери и конуси, в глициниите, които цъфтяха, в азалиите и в огромните напъпили магнолии. Въздъхнах. Нямаше нищо по-романтично, по-вълнуващо и по-мистериозно от стария дъб, покрит с испански мъх, който щеше да го убие след няколко години. Любов, която обвързва й убива.

Помислих си дали да не поканя Джулиан вкъщи и след това да съобщя на Пол, но не можах да го направя.

— Имаш ли нещо против да изчакаш на терасата, докато съобщя на Пол? — попитах аз. По някаква необяснима причина той се съгласи.

Потръпвайки леко, тръгнах да отключа входната врата. Можех да телефонирам или да изпратя телеграма. Но трябваше да видя лицето му и да наблюдавам очите му — да се опитам да прочета мислите му. Трябваше да разбера дали наистина наранявам сърцето му или само гордостта и мъжкото му его.

Никой не ме чу да отварям вратата. Никой не долови стъпките ми по паркета във фоайето. Пол се бе отпуснал в любимия си стол пред телевизора и камината и придремваше. Дългите му крака бяха разположени върху табуретката. Бе свалил обувките си и кръстосал крака. Кари седеше със скръстени крака на пода до стола му, защото както винаги се нуждаеше да е близко до някой, който я обича. Бе изцяло погълната от играта с малките си порцеланови кукли. Беше облечена с бял пуловер, обточен с червена лента по врата и ръкавите, а върху него носеше червения си джемпър. Приличаше на красива малка кукла.

Пол отвори очи съвсем бавно. Прозя се и вдигна ръка, за да закрие устата си… после ме погледна объркано. Сякаш бях видение.

— Катрин — промърмори той, — това ти ли си?

Кари чу въпроса му, скочи, спусна се към мен и извика името ми, докато я поемах в прегръдката си. Обсипах мъничкото й лице с около дузина целувки и я прегърнах толкова силно, че тя изпищя:

— Ох, боли! — Изглеждаше красива, свежа и добре гледана. — О, Кати, защо отсъства толкова дълго? Всеки ден те чакахме да се върнеш. Имахме планове за сватбата, но след като не ни писа, доктор Пол каза, че трябва да изчакаме. Защо ни изпращаше само картички? Нямаше ли време да пишеш дълги писма? Крис каза, че сигурно си ужасно заета. — Тя се отскубна от прегръдката ми и седна отново на пода близо до Пол, като ме погледна укорително.

— Кати, ти ни забрави, нали? Интересуваш се само от балета. Нямаш нужда от семейство, когато танцуваш.

— Необходимо ми е семейство, Кари — оправдах се аз и погледнах Пол, като се опитах да прочета мислите му.

Той се изправи и се приближи към мен. Очите му не се отделяха от моите. Прегърнахме се, а Кари стоеше тихо на пода и ни наблюдаваше, сякаш изучаваше как жената трябва да се държи с мъжа, когото обича. Устните му само погалиха моите. Въпреки това докосването му ме разтърси така, както Джулиан никога не успяваше да направи.

— Променила си се — каза бавно и нежно той. — Отслабнала си. Изглеждаш уморена. Защо не се обади и не телеграфира, че си тръгнала насам? Щях да те посрещна на летището.

— Ти също си отслабнал — прошепнах. Бе отслабнал много повече от мен. Мустаците му изглеждаха по-тъмни и по-гъсти. Докоснах ги с копнеж, осъзнавайки, че вече не ми принадлежат, а той си ги бе пуснал само за да ми достави удоволствие.

— Мъчно ми беше, когато спря да ми пишеш всеки ден. Защо го направи? Програмата ти ли беше много напрегната?

— Нещо такова. Уморително е да танцуваш всеки ден и едновременно с това да се опитваш да разгледаш колкото се може повече неща… толкова бях заета, че не ми оставаше никакво време.

— Абонирах се за „Варайъти“.

— О… — Това бе единственото, което успях да промълвя като искрено се примолих да не са публикували съобщение за сватбата ми с Джулиан. — Събирах публикациите за теб, въпреки че Крис също има собствен албум. Винаги когато се прибере, сравняваме изрезките и ако някой от нас има нещо в повече, го ксерографираме. — Той млъкна, озадачен от изражението ми. — Отзивите са страхотни, Катрин, така че защо изглеждаш някак… някак потисната.

— Уморена съм, както предположи. — Наведох глава, защото не знаех какво да кажа, или как да го погледна в очите. — Ти как си?

— Катрин, случило ли се е нещо? Държиш се странно. — Кари ме гледаше, сякаш Пол изразяваше и нейните мисли. Озърнах се из стаята, изпълнена с красивите неща, събрани от Пол. Слънчевата светлина проникваше през кремавите транспаранти и осветяваше миниатюрите върху високата етажерка със стъклени полици, зад които бе поставено черно огледало със златни жилки, осветяващи го от горе до долу.

— Катрин, отговори ми! — извика Пол. — Нещо лошо се е случило!

Колената ми се размекнаха, гърлото ми се сви и аз седнах. Защо никога не постъпвах правилно? Как би могъл да ме лъже и мами, когато знаеше на какво съм била подложена? И защо изглеждаше така искрен?

— Кога ще се върне Крис?

— В петък, за великденската ваканция. — Погледът отразяваше мислите му, защото смяташе въпроса ми за странен, при положение че двамата е Крис непрекъснато общувахме. После се появи Хени, прегърна ме и ме целуна… и повече не можех да отлагам… намерих изход.

— Пол, доведох Джулиан с мен… Чака на терасата. Имаш ли нещо против?

Той ме погледна странно, след което отвърна:

— Не, разбира се. Покани го.

Джулиан влезе и както го бях предупредила, не спомена, че сме женени. И двамата си бяхме свалили халките и ги бяхме прибрали в джобовете. Бе най-странната и най-мълчаливата вечеря. Когато двамата с Джулиан раздадохме подаръците, напрежението нарасна. Кари почти не погледна гривната от рубини и аметисти, въпреки че Хени се усмихна широко, когато сложи масивната си златна гривна.

— Джулиан, ще ни извиниш ли за малко. Бих желал да си поговоря насаме с Кати. — Изрече го като лекар, който настоява за разговор с роднините на пациент в критично състояние. Джулиан кимна и се усмихна на Кари. Тя отвърна на погледа му.

— Лягам си — заяви Кари. — Лека нощ, господин Маркю. Не зная защо сте помогнал на Кати да ми купи гривната, но независимо от това — благодаря.

Джулиан остана да гледа телевизия, докато двамата с Пол поехме към прекрасната му градина. Овощните дръвчета вече цъфтяха, а пълзящите червени, розови и бели рози разкриваха прекрасна гледка на фона на белите дървени решетки.

— Какво се е случило, Катрин? — попита Пол. — Връщаш се при мен и водиш друг мъж. Може би изобщо не се налага да обясняваш. Мога да предположа.

Бързо хванах ръката му.

— Замълчи. Не казвай нищо. — Бавно и колебливо започнах да му разказвам за посещението на сестра му. Казах му, че вече знам, че Джулия е все още жива, и въпреки че разбирам мотивите му, трябваше да ми каже истината.

— Защо ме накара да вярвам, че е мъртва, Пол? Смяташе, че съм дете и няма да го понеса, ако разбера? Щях да те разбера, ако ми го бе казал. Обичах те! Никога не се съмнявай в това! Не ти се отдадох, защото ти бях длъжница. Не очаквах брак и бях щастлива. Щях да ти остана любовница завинаги, но трябваше да ми кажеш за Джулия! Познаваш ме добре, знаеш, че съм импулсивна и когато съм наранена, действам, без да се замисля… Заболя ме страхотно, когато се появи Аманда и ми съобщи, че съпругата ти все още е жива! Лъжи! — извиках аз. — Мразя лъжците! От всички хора точно ти да ме излъжеш! Освен Крис не съществуваше друг човек, в когото да съм вярвала така.

— Аманда — каза той. Изрече името й, сякаш беше нещо горчиво и трябваше да го изплюе. — Аманда и нейните полуистини. Попита ме защо… защо не ми се обади, преди да заминеш за Лондон? Защо не ми даде шанс да се защитя?

— Как би могъл да оправдаеш лъжите! — отвърнах подло, защото исках да го заболи, така както мен ме заболя, когато Аманда напусна театъра.

Отдалечи се, за да се облегне на стария дъб, а от джоба си извади пакет цигари.

— Съжалявам. Кажи ми сега каква би била защитата ти.

Пол бавно си дръпна от цигарата и изпусна дима. Той се насочи към мен и обви главата, шията и тялото ми… като притъпи аромата на розите.

— Спомни си, че когато дойдохте — започна бавно той, — ти така страдаше от загубата на Кори, да не говорим какво изпитваше към майка си. Как бих могъл да ти разкажа собствената си ужасна история, когато вече бе изпитала такава болка? Не можех да знам, че ще станем любовници. Изглеждаше ми като едно красиво, нещастно дете… въпреки че още тогава силно ме развълнува… ти винаги си ме вълнувала. Вълнуваш ме и сега, като ме гледаш с обвиняващите си очи. Въпреки че си права. Трябваше да ти кажа. — Той въздъхна тежко. — Разказах ти, че когато Скоти стана на три, Джулия го завела на реката и държала главата му под водата, докато се удави. Но не ти казах, че тя оживя… Екип от доктори се занимаваха часове наред с нея — тя беше в кома.

— Кома — прошепнах аз. — В кома ли е все още?

Пол се усмихна горчиво и след това погледна луната, която според мен също се усмихваше саркастично. Извърна глава и погледът му срещна моя.

— Да, Джулия оживя, сърцето й туптеше и преди да се появите вие, аз всеки ден я посещавах в клиниката. Сядах до леглото й, хващах ръката й и се насилвах да гледам изпитото й лице и наподобяващото й скелет тяло… Това бе най-добрият начин да се самонаказвам. Физически бе жива, но умствено — мъртва. Дори и да излезеше от комата, никога нямаше да проговори, да се движи и нямаше да бъде способна да разсъждава. Тя бе една дишаща мъртва жена на двайсет и шест години — възрастта, на която бе, когато заведе сина ми на реката и го удави. Трудно ми беше да повярвам, че една жена, която толкова силно обича детето си, може да го държи под водата и да усеща как то се бори за живота си… и въпреки това тя го направи, за да ми отмъсти. — Той спря, изтръска пепелта от цигарата си и ме погледна с тъжните си очи. — Джулия ми прилича на майка ти…

Въздъхнах, той — също. И вятърът, и цветята въздъхнаха. Имах чувството, че и мраморните статуи въздишат през цялото време, неспособни да разберат човешкото поведение.

— Пол, кога за последен път видя Джулия? Не съществува ли някакъв шанс за пълното й възстановяване? — започнах да плача аз.

Той ме взе в прегръдката си и целуна косата ми.

— Не плачи за нея, скъпа моя Катрин. За Джулия всичко свърши, тя вече си почива в мир. Умря един месец след като станахме любовници. Тихо се пренесе в отвъдния свят. Спомням си как ме гледаше този ден и усещаше, че нещо се е случило. Чувствата ми към теб не бяха намалели и не те ме караха да се замисля. Изпитвах вина и болка. — Взе лицето ми в ръцете си и нежно целуна сълзите ми. — Сега се усмихни и ми кажи думите, които чета в очите ти — кажи, че ме обичаш. Когато доведе Джулиан у дома, помислих, че всичко между нас е свършило, но сега разбирам, че никога няма да приключи. Дари ме с най-доброто от себе си и аз го усещам, дори когато си на хиляди мили и танцуваш с млади и красиви мъже… ти ще си ми вярна, както съм ти верен аз. Ще успеем, защото ако двама души се искрени в любовта си, те могат да преодолеят всички трудности.

Как бих могла да му съобщя?

— Джулия е мъртва? — потръпнах аз, шокирана от новината, изпълнена с омраза към себе си и към Аманда. — Аманда ме е излъгала… Знаела е, че Джулия е мъртва, и въпреки това дойде в Ню Йорк и ме излъга? Пол, какъв човек е тя?

Той ме притисна толкова силно, че ребрата ме заболяха, но се хванах за него, защото разбирах, че е за последен път. Целунах го диво и страстно. Усещах, че никога вече няма да почувствам устните му върху моите. Той се засмя ликуващо, усетил любовта и страстта, които пазех за него, и щастливо отвърна:

— Да, сестра ми знаеше, че Джулия е мъртва. Бе на погребението, въпреки че не ми проговори. Сега, моля те, спри да плачеш. Дай да избърша сълзите ти. — Той използва кърпичката си, докосна устните и ъгълчетата на очите ми, след което я задържа, за да издухам носа си.

Бях действала като дете — импулсивното, нетърпеливо дете, от което Крис ме бе предупредил да се пазя, и бях предала Пол, който ми вярваше.

— Не мога да разбера Аманда — промълвих тъжно аз, като отлагах момента, в който трябваше да му кажа истината.

Той ме прегърна, погали косата ми, гърба ми, а аз обвих ръце около кръста му и го погледнах в лицето.

— Скъпа моя Катрин, защо се държиш толкова странно? Думите на сестра ми не могат да ни отнемат радостта от живота. Аманда иска да ме прогони от Клеърмонт. Иска да вземе тази къща, за да я остави на сина си, и прави всичко възможно, за да съсипе репутацията ми. Води активен социален живот и пълни ушите на приятелите си с лъжи за мен. И дори ако съществуваха други жени, преди Джулия да удави сина ми, това бе добър урок за мен и ме накара да се променя. Докато се появи ти, не съм бил с друга жена! Дори чух слухове, че си забременяла от мен и че кюртажът ти е бил всъщност истински аборт. Виждаш до какво може да доведе омразата на една жена!

Вече беше много, много късно. Отново ме помоли да спра да плача.

— Аманда — започнах вдървено, губейки самообладание. — Тя ми обясни, че абортът и кюртажът са едно и също нещо. Каза, че си запазил ембриона — с две глави. Виждала съм го в една бутилка в кабинета ти. Пол, как можа да го запазиш? Защо не го погреба? Бебе — чудовище! Не е честно… не е! Защо? Защо?

Той въздъхна, бързо сложи ръка на очите си и отрече всичко.

— Ще я убия, че ти е наговорила такива неща. Това са лъжи, Катрин, лъжи!

— Наистина ли? Знаеш, че би могло да е мое. За Бога, Крис не знае, нали… не ме е излъгал и той?

Изглеждаше отчаян, докато отричаше всичко и се опита още веднъж да ме прегърне, но аз отскочих назад и протегнах ръце, за да го спра.

— В кабинета ти има една бутилка с такова бебе! Аз го видях! Пол, как си могъл? Точно ти да запазиш подобно нещо!

— Не! — отвърна мигновено той. — Подариха ми го преди години, когато бях в университета… като шега… студентите по медицина често си правят гадни шеги. Говоря ти истината, Катрин, не си направила аборт.

След това спря внезапно, точно като мен, а мислите ми препускаха. Бях се издала!

Започнах да плача. Крис, Крис, наистина съм била бременна, с бебе — идиот, от каквото се страхувахме.

— Не! — повтори отново Пол. — Не е от теб, а дори и да беше, за мен не би имало значение. Зная, че двамата с Крис се обичате по особен начин. Винаги съм го знаел и ви разбирам.

— Само веднъж — прошепнах през сълзи, — само веднъж през една ужасна нощ.

— Съжалявам, че е била ужасна.

Погледнах го, учудена, че може да ме наблюдава нежно и с такова уважение, дори след като научи цялата истина.

— Пол — попитах стеснително, — това непростим грях ли е?

— Не… по-скоро бих го нарекъл логично следствие на любовта ви.

Прегърна ме, целуна ме и погали косата ми, като започна да ми разказва плановете за сватбата ни.

— … Крис ще те отведе до олтара, а Кари ще ти бъде шаферка. Брат ти доста се колебаеше и не искаше да ме погледне в очите, докато обсъждахме това. Мисли, че не си достатъчно зряла, за да се справиш със сложен брак като нашия. Зная, че и на двама ни няма да е лесно. Ти ще обикаляш света, танцувайки с млади, красиви мъже. Обаче се надявам, че ще мога да те придружа на някои от тези турнета. Да бъдеш съпруг на примабалерината е вълнуващо, вдъхновяващо. Може дори да стана лекар на школата ви. Вероятно танцьорите се нуждаят понякога от доктори.

Душата ми се изпепели.

— Пол — започнах глупаво аз, — не мога да се омъжа за теб! — После съвсем не на място продължих: — Знаеш ли, че бе твърде глупаво от страна на майка ми да скрие актовете за раждането ни в подплатата на куфарите ни. Подплатите се скъсаха и аз ги открих. Без акт за раждане не бих могла да получа паспорт, а този акт ми беше необходим, за да докажа, че мога да сключа брак. Разбираш ли, няколко дни преди да отпътуваме за Лондон, двамата с Джулиан си направихме кръвни проби. Сватбената ни церемония бе съвсем семпла. Присъстваха мадам Золта и танцьорите, казах сватбения обет и се заклех да съм вярна на Джулиан… мислех си за теб и Крис и мразех себе си, защото знаех, че правя грешка.

Пол не продума. Той се извърна, след което се примъкна и се отпусна върху една мраморна пейка. За миг просто остана така, след което наведе глава и скри лице в шепите си.

Аз се изправих. Той остана седнал. Беше се изгубил в мислите си, а аз чаках да се върне и да ми се развика. Но когато проговори, гласът му бе нежен като шепот.

— Ела, седни до мен за малко. Хвани ръката ми. Дай ми време да осъзная, че всичко между нас е свършило. — Направих, каквото ме помоли и стиснах ръката му, докато двамата наблюдавахме изпълненото с диаманти и облаци небе.

— Няма да мога да слушам симфонична музика, без да си мисля за теб…

— Съжалявам, Пол! Само ако бях повярвала на интуицията си, която ме предупреждаваше, че Аманда лъже. Но там, където бях, музиката свиреше, а ти бе толкова далеч. Джулиан беше до мен, умоляваше ме, убеждаваше ме, че ме обича и има нужда от мен. Повярвах му и убедих себе си, че ти не ме обичаш истински. Не мога да живея, без някой да ме обича.

— Щастлив съм, че Джулиан те обича — каза той, изправи се и тръгна към къщата толкова бързо, че не успях да го догоня. — Замълчи, Катрин. Остави ме сам! Не ме следвай! Не се съмнявай, че си постъпила правилно! Държах се като стар глупак, който си играеше с едно хлапе. Не ми казвай, че трябваше да се усетя… вече го направих!