В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (10)

Бухал на покрива

Ще опиша едно събитие от живота на Кари, защото тази история е толкова нейна и на Крис, колкото и моя. Сега, когато си спомням как се стече животът за Кари, наистина смятам, че случилото се с нея в училището на госпожица Емили Дийн за добре възпитани млади дами е оказало голямо влияние върху поведението й в бъдеще.

Почти ми се доплака, преди да започна, защото много я обичах и все още усещам болката, която тя трябваше да изтърпи.

От несвързаните разкази на Кари, госпожица Дюхърст и някои ученици от училището, това е бил кошмар, който Кари е трябвало да изтърпи. Ще го преразкажа възможно най-безпристрастно.

Кари прекарваше уикендите с нас, но отново се бе превърнала в онова тихо и апатично създание, което така страдаше, когато братчето й почина. Всичко, свързано с нея, ме тревожеше, независимо че когато й задавах въпроси, тя ме уверяваше, че нищо нередно не се е случило и не говореше против училището, съучениците или учителите си. Каза едно-единствено нещо, с което изрази чувствата си: „Харесва ми килимът — има цвета на тревата.“ Това бе всичко. Знаех, че нещо не беше наред, но тя не искаше да ми обясни какво.

Всеки петък около четири часа Пол отиваше да вземе Кари и Крис и да ги прибере вкъщи. Правеше всичко възможно, за да бъдат уикендите ни незабравими. Въпреки че Кари изглеждаше щастлива с нас, тя рядко се смееше.

— Какво става с Кари? — прошепна Крис.

Аз само свих рамене. Някъде във времето бях загубила доверието на Кари. Големите й сини очи се взираха в Пол и го умоляваха безмълвно. Но той гледаше мен, а не Кари.

Когато наближаваше времето да се върне в училище, Кари притихваше съвсем — погледът й ставаше празен и далечен. Целувахме я за довиждане и й казвахме да се държи добре и да си намери приятели. „Ако се нуждаеш от нас, знаеш как да позвъниш.“

— Да — отвръщаше тя със сведен поглед.

Притисках я до мен и й нашепвах колко много я обичам и ако е нещастна, трябва само да каже.

— Не съм нещастна — отговаряше тя, но гледаше Пол.

Училището наистина беше хубаво. Бих се радвала да посещавам такова училище. На всяко момиче бе позволено да си украси собствената част от стаята така, както му харесва. Госпожица Дюхърст поставяше само едно ограничение и то бе: всяко момиче да избере „порядъчни, подходящи за една дама“ неща. В Юга много се държеше на нежната, пасивна женственост.

Леглото на Кари беше двойно и беше покрито с яркочервена кувертюра. Върху него бе наредила възглавници в розово, червено, пурпурночервено, виолетово и зелено. До него имаше нощно шкафче със стъклена млечнобяла ваза, пълна е изкуствените виолетки, които Пол й бе подарил. Винаги когато можеше, той й носеше истински цветя. Странно, но тя обожаваше малкото букетче от виолетки повече от цветята, които скоро увяхваха и умираха.

Тъй като Кари бе най-ниското момиче в училището, за съквартирантка й избраха следващото по височина момиче на име Сиси Тауърс. Сиси бе с керемиденочервена коса, смарагдовозелени издължени очи, нежна белоснежна кожа и с жесток, злобен характер. Никога не го показваше пред възрастните, но го пазеше за момичета, които знаеше как да унижава. Най-лошото от всичко бе, че независимо от ниския й ръст, тя надвишаваше Кари с цели шест инча!

Седмицата, преди да започне мъчението й, Кари бе отпразнувала деветия си рожден ден. Беше май и всичко започна в един четвъртък.

Учебните часове завършваха в три часа. Момичетата разполагаха с два часа за игра преди вечеря. Всички ученички носеха униформи, чиито цветове бяха различни за отделните класове. Кари бе в трети клас — униформата й бе широка жълта дреха с изящна бяла муселинена престилка върху нея. Кари мразеше жълтия цвят. Както за мен и за Крис, така и за нея жълтият цвят бе символ на хубавите неща, които не можеше да получим, когато бяхме заключени, и ни караше да се чувстваме несъвършени, нежелани и необичани. Жълтият цвят бе слънцето, което не можехме да видим. Кори най-силно желаеше да види слънцето и сега, когато всички жълти неща бяха така леснодостъпни, а той не бе сред нас, ние мразехме жълтия цвят.

Сиси Тауърс обожаваше жълтото. Завиждаше на дългите златни къдрици на Кари и ненавиждаше собствената си ръждива коса. Вероятно е завиждала и на красивото като кукла лице на сестра ми, и на тези големи, сини очи с дълги извити мигли, и на червените като ягода устни. О, да, нашата Кари приличаше на кукла с красиво лице, страхотна златиста къдрава коса, но за нещастие тялото й беше твърде слабо и дребно, а шията — прекалено нежна, за да държи главата, която би трябвало да принадлежи на по-голям и по-висок човек. През онзи ден по необяснима причина тя започнала да обижда Кари по подъл и гаден начин.

— Кари е джудже… джудже… джудже — напявала непрекъснато Сиси.

— Мястото на Кари е в цирка… цирка… цирка — повтаряла Сиси. След това скочила върху бюрото си и закрещяла:

— Елате! Елате всички! Платете четвърт долар, за да видите живата сестра на Малечко Палечко. Елате да видите най-малката жена на света. Елате да видите едно същество с огромни, огромни очи — като на бухал! Елате да видите огромната, огромната глава върху малкия тънък врат! Платете половин долар, за да видите нашия малък идиот гол!

Момичетата се скупчили в стаята, за да гледат Кари, която се свила на пода с наведена глава, а дългата й коса скривала засраменото, ужасено лице.

Сиси отворила малката си чанта и събрала парите, които момичетата пуснали.

— Сега се съблечи, малко джудже — идиот! — наредила Сиси. — Покажи на посетителите онова, заради което си платиха.

Кари се разтреперила и започнала да плаче. Свила се на още по-малка топка, обхванала коленете си с ръце и се помолила земята под нея да се разтвори. Но когато трябва, земята никога не се разтваря и не те поглъща. Сиси продължавала да крещи.

— Погледнете я как трепери… погледнете я как се тресе… ще предизвика… цяло земетресение!

Всички се засмели, с изключение на едно десетгодишно момиче, което гледало Кари със съжаление и разбиране.

— Мисля, че е много мила — казала Ласи Джон. — Остави я на мира, Сиси. Това, което правиш, е гадно.

— Гадно е, разбира се! — отвърнала през смях Сиси. — Но е толкова забавно! Тя е една малка свита мишка. Знаете ли, никога не говори. Мисля, че не може да говори! — Сиси скочила от стола си, изтичала до Кари и я ритнала с крак.

— Имаш ли език, малка глупачко? Хайде, „Големи очи“, разкажи ни защо изглеждаш толкова смешно? Да не би котката да е отхапала езика ти? Имаш ли език? Изплези го!

Кари навела главата си още по-ниско.

— Тя няма език! — обявила Сиси, подскачайки. — Вижте моята съквартирантка — бухал без език! Какво можем да направим, за да я накараме да проговори?

Ласи се приближила покровителствено до Кари.

— Хайде, Сиси, достатъчно, остави я на мира.

Сиси се завъртяла и стъпила върху крака на Ласи.

— Млъкни! Това е моята стая! Когато се намираш в стаята ми, ще правиш каквото ти казвам! Аз съм на твоите години, Ласи Джон, а баща ми има повече пари от твоя!

— Смятам, че си подло, гадно и грозно същество и малтретираш Кари — казала Ласи.

Сиси свила юмруци като професионален боксьор и започнала да се върти около Ласи.

— Искаш да се бием? Хайде, вдигни ръце! Виж дали можеш да ми направиш нещо, преди да посиня очите ти.

И преди Ласи да успее да вдигне ръце, за да се предпази, Сиси й нанесла удар по лявото око с десния си юмрук. След това юмрукът на Сиси се стоварил върху нежния прав нос на Ласи! Навсякъде се разплискала кръв.

В този момент Кари вдигнала глава и забелязала, че единственото момиче, проявило съчувствие към нея, го пребиват от бой. Това било достатъчна причина да използва най-забележителното си оръжие — своя глас. Започнала да крещи с пълна сила. В кабинета на първия етаж госпожица Емили Дийн Дюхърст подскочила и покапала мастило по счетоводните си книги. Изтичала, за да включи алармата и да извика всички учителки.

Било около осем часът вечерта. По-голямата част от учителите били по стаите си. Облечени в халати, пеньоари, те се затичали към мястото на врявата. Нахлули в стаята на Кари и Сиси и открили потресаваща сцена. Дванайсет момичета се биели, а останалите седели и наблюдавали. Още едно момиче пищяло като Кари, а останалите викали, удряли и тропали по пода, дърпали косите си, хапели се и късали дрехите си — и над всичко това ехтял гласът на едно ужасено човешко същество.

— Къде е мъжът… мъжът? — извикала госпожица Лонгхърст.

— Госпожице Лонгхърст, съвземете се! — наредила госпожица Дюхърст, която веднага оценила ситуацията. — Тук няма никакъв мъж! Момичета! — извикала тя. — Моментално прекратете този побой или всички ще бъдете лишени от правото да излизате през уикенда! — След това се обърнала към сексапилната госпожица Лонгхърст: — Вие се явете в кабинета ми, когато всичко се успокои.

Момичетата замръзнали по местата си. С ужасени очи се огледали и видели стаята пълна с учителки, и отгоре на всичко госпожица Дюхърст, за която се знаело, че в подобни случаи не проявява милост. Всички замлъкнали. Всички, освен Кари, която продължавала да крещи със затворени очи и свити юмручета.

— Защо пищи това дете? — попитала госпожица Дюхърст.

Естествено, първа се съвзела Сиси Тауърс.

— Тя започна всичко, госпожице Дюхърст. Нейна е вината. Държи се като бебе. Трябва да ми смените съквартирантката, или ще умра, като живея толкова близо до едно бебе.

— Повторете думите си, госпожице Тауърс. Кажете ми пак какво трябва да направя.

Уплашена, Сиси се усмихнала неловко.

— Исках да кажа, че бих желала да имам друга съквартирантка. Не се чувствам добре с такъв неестествено малък човек.

Госпожица Дюхърст погледнала студено Сиси.

— Госпожице Тауърс, проявявате голяма жестокост. Ще се преместите на първия етаж до моята стая, за да ви държа под око. — Тя погледнала строго наоколо. — Що се отнася до останалите, ще уведомя родителите ви, че отпуските за уикенда са отменени. Всяка една да се обади на госпожа Литълтън, за да напише забележката в досиетата ви.

Момичетата въздъхнали и едно по едно се отправили към госпожа Литълтън. Едва тогава госпожица Дюхърст се приближила до Кари. Тя стояла на колене. Гласът й бил преминал в стенание, но въртяла истерично глава.

— Госпожице Долангенгър, успокоихте ли се вече? Ще ми разкажете ли какво се случи?

Кари не можела да говори. Кръвта й припомнила времето, когато веднъж бе принудена да пие кръв, или да умре от глад. Госпожица Дюхърст се разнежила и озадачила. Четирийсет години тя наблюдавала различни момичета и знаела, че могат да бъдат толкова груби и подли, колкото момчетата.

— Госпожице Долангенгър, ако не ми отговорите, няма да посетите семейството си тази седмица. Знам, че ви е било трудно и се опитвам да бъда мила с вас. Не може ли да ми обясните какво се случи?

Легнала на пода, Кари погледнала нагоре. Видяла възрастната жена да се надвесва над нея. Синята рокля, която носела, имала сивкав оттенък. А баба носеше само сиво. И вършеше ужасни неща. По някакъв начин тя бе причинила смъртта на Кори и сега бе дошла да вземе Кари.

— Мразя те! Мразя те! — започнала да вика Кари, докато накрая госпожица Дюхърст излязла от стаята и изпратила сестрата да даде успокоително на Кари.

Този петък аз отговорих на телефонното позвъняване на госпожица Дюхърст, обадила се да съобщи, че дванайсет от момичетата са нарушили реда и Кари е една от тях.

Изчаках до вечерята, за да съобщя на Пол.

— Голяма грешка е да оставим Кари там през уикенда, Пол. Обещахме й, че ще може да се връща всеки уикенд. Твърде малка е, за да е причинила нещо, и не е честно да наказват и нея.

— Всъщност, Кати — каза Пол като остави вилицата си, — госпожица Дюхърст ми се обади веднага след като е говорила с теб. Тя си има определени правила и ако Кари ги е нарушила, трябва да изтърпи наказанието си заедно с останалите. Независимо от мнението ти за нея, аз я уважавам.

Крис, който се бе прибрал за уикенда, се намеси и подкрепи Пол:

— Кати, знаеш не по-зле от мен, че когато Кари реши да се намеси, тя постига своето. Може да те подлуди само с виковете си.

С отсъствието на Кари уикендът се провали. Непрестанно мислех за нея. Терзаех се, безпокоях се за нея. Сякаш я чувах да ме вика. Затварях очи и виждах малкото бледо лице и огромните очи, изпълнени със страх. Сигурно беше добре! Какво би могло да се случи на едно малко момиче в скъпо училище, управлявано от такава уважавана жена като госпожица Емили Дийн Дюхърст?

Когато Кари бе наранена и обидена, тя се приютяваше в безопасния комфорт на миналото, който й осигуряваха порцелановите кукли, така прилежно скрити под дрехите й. Тя била единственото момиче в училището със самостоятелна стая. Досега не беше оставала сама. Нито веднъж през деветте години на живота си Кари не бе прекарвала нощта сама. Знаела, че е сама. Всички момичета в училището се настроили срещу нея, дори и хубавата Ласи Джон.

Кари искала да извади куклите си, господин и госпожа Паркинс и скъпото бебе Клара, от святото място и да им говори, така както правеше, когато бе затворена на тавана.

— Кати — разказа ми тя след време, — мислех, че Мама е в Рая, в градината с Татко и Кори, и толкова те мразех, защото позволи на Крис и доктор Пол да ме оставят на онова място. Знаеше колко много исках да бъда с всички вас! Мразех те, Кати! Мразех всички! Мразех и Господ, защото ме бе направил толкова малка и хората се присмиваха на голямата ми глава и на дребното ми тяло!

В тесните зали и дългите коридори със зелени килими Кари чувала как си шушукат момичетата. Когато поглеждала към тях, те плахо отмествали очи.

— Казвах си, че не ме интересува — шепнеше ми отчаяно Кари, — но ме интересуваше. Смятах, че мога да съм смела както ти, Крис, и доктор Пол искахте да бъда. Опитвах се да си вдъхна увереност, но не успях. Страхувах се от тъмнината. И се надявах Господ да чуе молитвите ми и да ми помогне да порасна, защото всички порасват и остаряват. Толкова беше тъмно, Кати, а стаята изглеждаше огромна. Знаеш, че не харесвам нощта, тъмнината и изгасените лампи. Дори предпочитах Сиси да е отново при мен. Сенките се раздвижиха и въпреки че не ни е позволено, запалих лампата. Исках да взема малките кукли в леглото при мен, за да ми правят компания. Винаги оставях господин и госпожа Паркинс отляво и отдясно, а бебето Клара — по средата на дъното на чекмеджето в нощното ми шкафче. Вдигнах памучната кърпа и напипах нещо твърдо. Но когато погледнах, нямаше никакво бебе, Кати, а само една пръчка. Развих господин и госпожа Паркинс и открих, че и те бяха заменени с пръчки, само че по-дебели! Като не ги открих, ми стана толкова мъчно, че започнах да плача. Малките ми кукли бяха изчезнали и се бяха превърнали в пръчки. Разбрах, че Господ никога няма да ми помогне да порасна, след като е превърнал хубавите ми кукли в пръчки. И тогава с мен се случи нещо странно. Сякаш и аз се превърнах в дърво. Свих се в ъгъла и зачаках да се случи нещо лошо. Баба казваше, че ще се случи нещо ужасно, ако счупя някоя кукла, нали?

Кари не каза нито дума повече, а какво се бе случило след това, научих от другите.

След полунощ дванайсетте богати малки момиченца, които госпожица Дюхърст беше наказала, се промъкнали крадешком в стаята на Кари. Ласи се престраши да ми го разкаже, но едва след като госпожица Дюхърст не можеше да чуе.

Дванайсет момичета, облечени в дълги бели памучни рокли, изпълнили стаята на Кари. Всяка държала по една свещ. На тази светлина очите им изглеждали като тъмни, хлътнали дупки и придавали на лицата им достатъчно зловещ, мистериозен вид, за да ужаси едно момиче, изпаднало в транс от преследващия го страх.

Наредили се в кръг около Кари и се втренчили в нея, като всяка надянала на главата си калъфка от възглавница с дупки за очите. След това настъпил ритуалът на сложно и неясно размахване на свещите, докато припявали като истински вещици. Искали да изгонят дявола от тялото на Кари.

Един глас се извисявал над останалите и Кари разпознала Сиси Тауърс. За сестра ми всички тези забулени момичета с дълги роби и бели качулки представлявали дяволите, излезли от самия ад! Тя започнала да стене и да трепери и била толкова изплашена, сякаш баба отново нахлула в стаята, но този път размножена дванайсет пъти!

— Не плачи, не се страхувай — нареждал незнаен глас зад качулката. — Ако преживееш тази нощ и преминеш през това изпитание, ти, Кари Долангенгър, ще станеш член на нашето отбрано общество. Ако издържиш тази нощ, ще се включиш в нашите тайни ритуали и сбирки.

— О-у-у! — простенала Кари. — Махнете се, оставете ме сама, оставете ме сама!

— Млъкни! — наредил острият глас на невидимия говорител. — Няма шанс да станеш една от нас, ако не пожертваш най-любимите и ценени от теб неща. Ако не го направиш, ще трябва да изтърпиш присъдата ни.

Свита в ъгъла, Кари наблюдавала единствено движещите се сенки на белите вещици, които я заплашвали. Отблясъците на свещите ставали все по-огромни и превръщали света й в жълт и червен огън.

— Дай ни онова, което обичаш най-много, или ще страдаш, ще страдаш, ще страдаш…

— Нямам нищо — прошепнала искрено Кари.

— Куклите, красивите порцеланови кукли! Дай ни ги! — наредил грубият глас. — Дрехите ти няма да ни станат, не ги искаме. Дай ни красивите кукли — мъж, жена и дете.

— Няма ги — проплакала Кари, изплашена, че ще я подпалят. — Превърнали са се в дървени клечки.

— Ха-ха! Невероятна история! Лъжеш! Сега трябва да страдаш, за да станеш една от нас, или да умреш. Избирай!

Решението било лесно. Кари кимнала и се опитала да не подсмърча.

— Добре, тази нощ ти, Кари Долангенгър, със смешното име и смешното лице, ще станеш една от нас.

Те завързали очите на Кари, стегнали малките й ръце, след което я избутали в коридора, качили я по стъпалата и се озовали навън. Кари усетила хладния нощен въздух, наклона под краката си и правилно предположила, че момичетата са я извели на покрива! От едно-единствено нещо се страхувала повече, отколкото от баба си — от покрива, от всеки един покрив. Предусещайки сърцераздирателните й викове, момичетата запушили устата на Кари.

— Сега ще стоиш — наредил острият глас — върху покрива близо до комина под луната и утре сутринта ще си една от нас.

Изплашена, Кари се опитала да се пребори с ръцете, които я бутали да седне. После станало по-зле. Изведнъж ръцете изчезнали и я оставили сама в тъмнината на покрива — съвсем сама.

„Кати, Крис — викала наум тя. — Елате и ме спасете. Доктор Пол, защо ме доведе тук? Никой ли не ме иска?“ Плачейки, със завързани очи и ръце и запушена уста, Кари се придвижвала по големия наклон на огромния, странен покрив към мястото, откъдето дошъл звукът на затварящата се врата. Инч по инч Кари се придвижвала напред и се молила да не падне. От накъсания разказ, който научих много, много по-късно, разбрах, че изглежда я е водил не само инстинктът й. Независимо от приближаващата пролетна буря, тя чувала далечния и приятен глас на Кори.

— О, Кати, толкова странно се чувствах там горе. Вятърът започна да свисти, заваля дъжд, разнесоха се гръмотевици и се появяваха светкавици, така че забелязвах светлината им през превръзката — и през цялото това време чувах гласа на Кори, който пееше и ме насочваше към вратата. Повдигнах я с крака си и успях да се промъкна през нея. После паднах по стълбите. Пропаднах в тъмнината и чух пукането на кост. Болката, която усетих, ме разкъсваше и не виждах нищо. Дори не чувах дъжда. А Кори си отиде.

 

 

Настъпи неделя. Пол, Крис и аз седяхме на масата и закусвахме. Крис държеше една домашно направена кифла в ръка. Когато телефонът иззвъня, устата му беше широко отворена и той се опитваше да отхапе половината от нея наведнъж. Пол изръмжа и остави вилицата си. Аз също, защото бях направила първото си суфле със сирене и то трябваше да бъде изядено веднага.

— Кати, би ли се обадила? — попита той. — Наистина искам да изям суфлето ти. Изглежда вкусно и ухае превъзходно.

— Стой и се храни — отвърнах аз, скочих и се запътих към телефона. — Ще направя всичко възможно да те защитя от досадната госпожа Уилямсън.

Той се засмя, хвърли ми един учуден поглед и вдигна отново вилицата.

— Може и да не е самотната вдовица с някое от нейните малки заболявания.

Крис продължи да се храни.

Вдигнах телефона и заявих като възрастен човек:

— Домът на доктор Пол Шефийлд.

— Обажда се Емили Дийн Дюхърст — каза острият глас от другата страна на линията — Моля ви, извикайте веднага доктор Шефийлд на телефона.

— Госпожице Дюхърст — започнах, вече обезпокоена. — Аз съм Кати, сестрата на Кари. Кари добре ли е?

— Двамата с доктор Шефийлд трябва незабавно да дойдете тук!

— Госпожице Дюхърст…

Тя не ме остави да довърша:

— Изглежда сестра ви е изчезнала по някакъв мистериозен начин. В неделя всички наказани момичета трябваше да посетят църковната служба. Самата аз извърших проверката и Кари не се обади при повикването. — Сърцето ми заби по-бързо, притеснено от нещата, които трябваше да чуя по-нататък, но натиснах копчето, така че се включи спикерфонът и Пол и Крис можеха да чуят съобщението на госпожица Дюхърст, докато се хранеха.

— Къде беше тя? — я попитах тихо, съвсем ужасена.

Тя отвърна спокойно:

— Странно шушукане се чу от редицата, когато извиках името на сестра ви тази сутрин и попитах къде е тя. Изпратих една учителка да провери в стаята й. Нямаше я там. След това наредих внимателно да се претърси цялата сграда от мазето до тавана. Въпреки това не открихме сестра ви. Нещо в атмосферата тук ми подсказва, че поне дванайсет от момичета знаят какво се е случило с Кари и отказват да говорят и да се признаят за виновни.

Очите ми се разшириха.

— Искате да кажете, че все още не знаете къде е Кари?

Пол и Крис спряха да се хранят. И двамата ме гледаха с растяща загриженост.

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че никой не е виждал Кари от девет часа снощи. Дори и да е вървяла пеша, досега трябваше да е стигнала при вас. Вече е почти дванайсет часът. Ако не е при вас и я няма тук, тя или е ранена, или се е загубила, или й се е случило нещо друго…

Искаше ми се да изкрещя. Как бе възможно да говори така безчувствено. Защо винаги, когато се случваше нещо ужасно, някакъв безчувствен равен глас ни съобщаваше лошите новини?

Бялата кола на Пол летеше по магистралата Оувърланд към училището на Кари. Седях на предната седалка, притисната между Пол и Крис. Брат ми си бе взел чантата, за да хване автобуса, след като узнаехме какво се е случило с Кари. Стискаше здраво ръката ми, за да ме увери, че тя е жива.

— Не се притеснявай, Кати — каза Крис, прегърна ме и сложи главата ми на рамото си. — Знаеш каква е Кари. Сигурно се крие някъде и просто не отговаря. Спомни си как се държеше на тавана. Не искаше да стои там дори когато Кори искаше. Кари вършеше онова, което желаеше. Не е избягала. Крис се някъде. Някой е наранил чувствата й и сега тя ги наказва, като ги кара да се безпокоят.

— Какво искате да кажете с думите си, че не знаете къде е повереницата ми? — попита грубо Пол, докато гледаше студено госпожица Дюхърст. — Смятах, че момичетата в това училище се наблюдават по двайсет и четири часа в денонощието!

Намирахме се в кабинета на госпожица Емили Дийн Дюхърст. Тя не седеше зад огромното впечатляващо бюро, а се разхождаше напред-назад.

— Уверявам ви, господин Шефийлд, подобно нещо не се е случвало досега. Никога не сме губили момиче. Всяка вечер проверяваме стаите. Оглеждаме дали момичетата са легнали и дали лампите са загасени. Кари беше в леглото си. Аз лично я проверих. Исках да я успокоя, ако ми позволи, но тя отказа да ме погледне и да разговаряме. Разбира се, всичко започна с боя в стаята на повереницата ви и с мерките, които предприехме, като отнехме правото им да излизат през уикенда. Всички учители ми помогнаха в претърсването. Разпитахме момичетата. Те настояват, че не знаят нищо. Съмнявам се, че е така, но ако не искат да говорят, не зная какво повече да направя.

— Защо не ме уведомихте още в началото, когато сте открили, че тя отсъства? — попита Пол.

Тогава се намесих и поисках да ме заведат в стаята на Кари. Госпожица Дюхърст се обърна нетърпеливо към мен, защото желаеше да избегне реакцията на доктора. Докато я следвахме по стълбите, тя сипеше извинения, че трябва да разберем колко е трудно да се справи човек с малките хитри момиченца. Когато влязохме в стаята на Кари, зад нас се промъкнаха няколко ученички. Шепнеха колко много двамата с Крис приличаме на Кари, но не сме „толкова неестествено дребни“.

Крис се обърна и им се скара:

— Нищо чудно, че мрази това място, щом говорите подобни неща.

— Ще я открием — заяви Крис. — Дори да се наложи да останем цяла седмица и да измъчваме всяка една малка вещица, ще ги накараме да ни кажат къде е тя.

— Млади момко! — изкрещя госпожица Дюхърст. — Никой, освен мене, няма право да измъчва момичетата ми!

Познавах Кари по-добре от всеки друг и се опитах да разсъждавам като нея. Ако бях на възрастта на Кари, щях ли да се опитам да избягам от училището, което несправедливо ме е наказало? Да! Щях да направя точно това. Но аз не бях Кари. Нямаше да избягам само по нощница. Всичките й униформи бяха там. Костюмът, ушит от Хени, малките й поли и пуловери, блузите и хубавите й рокли бяха там. Всичко, което бе донесла в училището, беше на мястото си. Липсваха само порцелановите кукли.

Все още на колене пред шкафчето на Кари, погледнах Пол и му показах кутия, в която имаше само опаковка и клечки.

— Няма й куклите — заявих тъпо, като изобщо не обърнах внимание на клечките — и според мен единствената дреха, която липсва, е една от нощниците й. Кари не би излязла само по нощница. Трябва да е тук — на някое място, където никой не е погледнал.

— Търсихме навсякъде — нетърпеливо заяви госпожица Дюхърст, сякаш нямах право на мнение по този въпрос. Тя очакваше одобрението единствено на настойника, на доктора, независимо от острия поглед, който той й отправи.

По някаква причина, която не мога да обясня, се огледах и улових приличащия на котка, току-що изяла канарче, поглед върху бледото лице на червенокосото момиче, което от описанието на Кари определих като съквартирантката й. Може би просто очите й или начинът, по който опипваше големия квадратен джоб на престилката си, ме накараха да присвия очи и да се опитам да проникна в душата й. Тя премигна и отмести зелените си очи към прозореца, престъпи неспокойно от крак на крак и бързо вдигна ръката от джоба си, който бе набъбнал подозрително.

— Хей, ти — казах аз. — Ти си съквартирантката на Кари, нали?

— Бях — промърмори тя.

— Какво има в джоба ти?

Главата й се наклони към мен. Очите й хвърляха зелени искри, а устните й потрепваха.

— Не е твоя работа!

— Госпожице Тауърс — намеси се госпожица Дюхърст, — отговорете на въпроса на госпожица Долангенгър!

— Портмонето ми — заяви Сиси Тауърс и ме погледна предизвикателно.

— Много дебело портмоне — отвърнах аз. Внезапно се протегнах напред и я хванах през коленете. Бръкнах в джоба й със свободната си ръка, докато тя се извиваше и се опитваше да се освободи, и извадих един син шал. От него се подаваха господин и госпожа Паркинс и бебето Клара. Задържах куклите в ръката си и попитах:

— Какво правят куклите на сестра ми у теб?

— Те са мои! — заяви момичето, а очите й се присвиха и заприличаха на цепнатини. Момичетата, насъбрани наоколо, започнаха да се побутват и да си шепнат нещо.

— Твои! Тези кукли са на сестра ми!

— Лъжеш! — отвърна тя. — Искаш да ми ги откраднеш и баща ми ще те хвърли в затвора! Госпожице Дюхърст — нареди малкият демон и протегна ръка към куклите. — Накарайте тази жена да ме остави на мира! Не я харесвам, не повече от сестра й — джудже!

Изправих се и заплашително се надвесих над нея. Скрих куклите зад гърба си. Трябваше да ме убие, за да ги вземе.

— Госпожице Дюхърст! — извика дяволчето, докато ме атакуваше. — Мама и татко ми ги подариха за Коледа!

— Малка лъжкиня! — казах аз и посегнах да ударя предизвикателното й лице. — Откраднала си куклите и креватчето от сестра ми. И заради това Кари сега е в голяма опасност! — Усещах го. Знаех, че Кари веднага се нуждае от помощ. — Къде е сестра ми? — ядосах се аз.

Гледах настоятелно червенокосото момиче на име Сиси. Усещах, че тя знае отговора, но никога няма да ми каже. Четях го в очите й — в злобните й очи. Тогава се намеси Ласи Джон и ни разказа какво са направили с Кари.

Господи! Нямаше по-ужасяващо място за Кари от покрива — от който и да е покрив! Спомних си миналото, когато двамата с Крис се опитвахме да изведем близнаците на покрива на Фоксуърт Хол и да ги подържим на слънчева светлина и свеж въздух, за да пораснат. А те пищяха и ритаха като полудели от страх.

Стиснах здраво очи и се концентрирах върху Кари. Къде беше, къде, къде? Представих си я в един тъмен ъгъл, в нещо като каньон, извисяващ се от двете й страни.

— Искам да прегледам тавана — казах на госпожица Дюхърст, а тя бързо отвърна, че вече са го претърсили и са викали името на Кари. Но те не я познаваха като мен. Не знаеха, че когато изпадаше в шок, малката ми сестра можеше да се пренесе в страна, в която речта не съществува.

Всички учителки, Крис, Пол и аз се изкачихме на тавана. Огромното, прашно и мрачно пространство ми изглеждаше до болка познато. Но не бе изпълнено със стари мебели, покрити с прашни сиви чаршафи или е останки от миналото. Беше пълно с купчини от яки дървени щайги.

Кари беше тук. Усещах го. Усещах присъствието й, сякаш ме докосваше, въпреки че когато се огледах, не забелязах нищо друго, освен щайги.

— Кари! — извиках с пълен глас — Аз съм Кати. Не се крий, Кари! Недей да мълчиш, защото се страхуваш! Намерих ти куклите. Доктор Пол и Крис са с мен. Ще те отведем вкъщи и никога няма да те изпращаме в това училище! — Бутнах Пол. — Сега и ти й обещай.

Той изостави мекия си тембър и извика:

— Кари, чуваш ли ме? Сестра ти казва истината. Искаме да си дойдеш с нас у дома. Съжалявам, Кари. Мислех, че тук ще ти хареса. Сега знам, че не би могла да бъдеш щастлива. Кари, моля те, излез. Нуждаем се от теб.

Тогава долових слабо стенание. Спуснах се по посока на звука. Крис ме следваше. Знаех всичко за таваните — как да ги претърсваш, как да откриваш различни неща.

Внезапно се заковах, а Крис се блъсна в мен. Пред нас, в мрачните сенки на кули от тежки дървени щайги забелязах Кари — все още в нощница, мръсна и окървавена, със завързани очи и запушена уста. Златистата й коса проблясваше на слабата светлина. Кракът й бе извит под нея по странен начин.

— Господи! — прошепнаха Крис и Пол едновременно. — Кракът й изглежда счупен.

— Чакай — предупреди ме тихо Пол, като постави двете си ръце върху раменете ми, когато аз се спуснах напред, за да спася Кари. — Погледни щайгите, Кати. Едно невнимателно движение от твоя страна, и те ще се изсипят върху вас.

Някъде зад мен една учителка изпъшка и започна да се моли. Трудно ми бе да повярвам, че Кари бе успяла да се промъкне по тази пътека със завързани очи и ръце. Един възрастен човек не би могъл да го направи, но аз можех — все още бях достатъчно дребна.

— Кари, прави точно каквото ти казвам. Не се накланяй наляво или надясно. Легни по корем и следвай гласа ми. Ще допълзя до теб и ще те хвана под раменете. Вдигни високо глава, за да не издереш лицето си. Доктор Пол ще хване глезените ми и ще ни издърпа.

— Кажи й, че кракът ще я боли.

— Чу ли доктор Пол, Кари? Кракът ще те боли, но моля те, не се върти, ако усетиш болка. Всичко ще свърши за секунди и доктор Пол ще оправи крака ти.

Сякаш изминаха часове, докато се промъкна инч по инч през тунела от клатещи се и скърцащи щайги. Когато хванах Кари през раменете, чух гласа на Пол.

— Браво, Кати! — След това той ни дръпна — силно и бързо! Разнесе се трясък от падащите щайги. Всичко потъна в прах. За секунда бях до Кари, отпуших устата й и махнах превръзката от очите й, докато докторът развързваше ръцете й.

После Кари ме прегърна. Все още премигваше от светлината и плачеше от болка, ужасена от вида на учителките и сгънатия си крак.

В линейката, която дойде, за да отведе Кари до болницата, двамата с Крис седяхме един до друг на скамейката и държахме ръцете на Кари. Пол ни следваше в бялата си кола. На възглавницата до главата й лежаха трите кукли на Кари. Тогава се сетих. Сега липсваше леглото, също както преди години бе изчезнала люлката.

 

 

Счупеният крак на Кари попречи на дългата екскурзия, която докторът бе планирал за лятната ваканция. Отново вътрешно се ядосах на мама. Тя беше виновна: винаги ни наказваха по нейна вина! Не беше честно, че Кари трябваше да лежи и не можехме да отпътуваме на север — докато майка ни обикаляше наляво и надясно, посещаваше приеми, сякаш изобщо не съществувахме. Сега бе на френската Ривиера. Изрязах тази информация от колоната с новини за известните личности в Грийнглена и я залепих в огромния ми албум на отмъщението. Преди да я сложа, я показах на Крис. Не му показвах всички статии. Не исках да знае, че съм се абонирала за местния вестник, който следеше всяка стъпка на семейство Фоксуърт.

— Откъде си я взела? — попита Крис и ме погледна над изрезката.

— От вестника на Грийнглена — той се занимава повече със светския живот, отколкото „Дейли Нюз“ на Клеърмонт. Не знаеш ли, че майка ни е „гореща тема“?

— За разлика от теб се опитвам да забравя! — отвърна остро той. — Сега не сме толкова зле, нали? Имаме късмет, че живеем с Пол, а кракът на Кари ще зарасне. Предстоят много лета, в които ще можем да отидем в Нова Англия.

Откъде знаеше? Никога не се предоставяше втора възможност. Може би през идните лета или ние щяхме да сме много заети, или Пол.

— След като си почти лекар, предполагам, разбираш, че докато е в гипс, кракът й може да престане да расте.

Той ме погледна със странно спокойствие.

— Предполагам, че ако се развиваше като нормалните деца, би съществувал подобен риск. Но, Кати, тя не расте много, така че вероятността единият й крак да е по-къс от другия е незначителна.

— О, върви и си учи „Анатомията“ на Грей! — отвърнах ядосано аз, защото той винаги извърташе думите, с които изкарвах мама виновна за всичко. Не по-зле от мен знаеше защо Кари не расте. Бе истинско чудо, че оцеля лишена от любов, от слънце и свобода! И въпреки арсеника! Проклета да си, мамо!

Ден след ден натрупвах в колекцията си нови изрезки и размазани снимки от вестниците. За тях харчех повечето от джобните си пари. Въпреки че гледах всички снимки на мама с озлобление и омраза, наблюдавах съпруга й с възхищение. Колко красив и мъжествен изглеждаше младият й съпруг с тъмната си загоряла кожа. Гледах снимката, която показваше как вдига чаша шампанско и поздравява съпругата си по случай втората годишнина от брака им.

Тази нощ реших да изпратя кратка бележка на мама. Щях да я изпратя с препоръчано писмо, за да съм сигурна, че ще я получи.

„Уважаема госпожо Уинслоу,

Как ясно си спомням лятото на медения ви месец! Беше прекрасно, свежо лято в планината, особено в една заключена стая, чиито прозорци не се отварят.

Приемете поздравленията и специалните ми благопожелания, госпожо Уинслоу! Надявам се всички ваши бъдещи лета, зими, пролети и есени да бъдат преследвани от спомена за летата, зимите, пролетите и есените, които дрезденските кукли преживяха.

Вече чуждите:

Кукла доктор

Кукла балерина

Кукла, която се моли да порасне

И мъртвата кукла“

Изтичах и пуснах писмото. В момента, в който падна в пощенската кутия, исках да си го взема. Крис щеше да ме намрази, ако разбереше.

През нощта заваля и станах да наблюдавам бурята. По лицето ми се стичаха почти толкова сълзи, колкото бяха капките по прозореца. Беше събота и Крис си бе вкъщи. Стоеше на терасата. Дъждът мокреше пижамата му и я прилепяше до тялото му.

Забеляза ме в мига, когато аз го забелязах, и без да продума, влезе в стаята ми. Прегърнахме се. Аз плачех, а той се опитваше да се сдържи. Докато го прегръщах и плачех на рамото му, исках да си отиде.

— Защо, Кати? Защо са всички тези сълзи? — попита той, а аз продължавах да подсмърчам.

— Крис — отвърнах, щом се успокоих, — нали вече не я обичаш?

Той се поколеба, преди да отговори. Това накара кръвта ми да кипне!

— Обичаш я! — изплаках. — Как можеш, след всичко, което направи на Кори и Кари? Крис, какво ти става? Как можеш да я обичаш, когато би трябвало да я мразиш, като мен.

Той все още мълчеше. Мълчанието му ми даде отговора. Трябваше да продължава да я обича, за да може да обича и мен. Всеки път, когато погледнеше лицето ми, виждаше нея такава, каквато беше в младостта си. Крис бе точно като татко — много зависим от красотата. Но приликата ни беше само външна. Не бях слаба! Имах способности! Можех да измисля куп начини, по които да изкарвам прехраната си, а не да заключа четирите си деца в мизерна стая и да ги оставя на грижите на една зла жена, чиято цел бе те да изкупят чуждите грехове!

Докато кроях планове за отмъщение, Крис нежно ме целуваше. Дори не бях забелязала.

— Престани! — извиках, когато устните му се допряха до моите. — Остави ме! Ти не ме обичаш така, както искам да бъда обичана. Обичаш ме, защото лицето ми прилича на нейното! Понякога мразя лицето си!

Когато отстъпи към вратата, той изглеждаше жестоко наранен.

— Опитвах се просто да те утеша — каза приглушено Крис.

 

 

Страховете ми, че кракът на Кари ще остане по-къс, след като свалим гипса, се оказаха безпочвени. Не след дълго тя се движеше както преди.

С наближаването на есента Пол, Крис и аз и решихме, че обикновеното училище, където Кари може да ходи и да се връща вкъщи всеки следобед, е най-доброто за нея. Трябваше само да се качи на автобуса, който спираше през три къщи от нас. Същият автобус щеше да я връща следобед. Щеше да стои в голямата кухня на Пол с Хени, докато се върнех от урока по балет.

Скоро настъпи септември, а не след дълго отмина и ноември, а Кари още не се бе сприятелила с никого. Отчаяно желаеше да си намери компания. Търсеше някой, когото да обича като сестра, но се сблъскваше само с подозрение, грубост и подигравки. Изглежда щеше да мине цяла вечност, преди Кари да успее да си намери приятелка.

— Кати — казваше ми тя, — никой не ме харесва.

— Ще те харесат. Рано или късно ще разберат колко си мила и прекрасна. А имаш и всички нас. Ние те обичаме и ти се възхищаваме, така че не позволявай на другите да те притесняват. Не се тревожи какво си мислят те.

Тя изтръпна, защото това я интересуваше!

Кари спеше на леглото си, приближено до моето. Всяка вечер тя клякаше до леглото си и започваше да се моли:

— Моля те, Господи, нека отново намеря мама. Истинската ми майка. И най-много те моля, Господи, помогни ми да порасна. Не искам да съм висока като мама, но поне колкото Кати, моля те, Господи, моля те…

Като лежах на леглото и я слушах, мразех мама, презирах я и я ненавиждах. Как можеше Кари да желае една толкова жестока майка? Дали двамата с Крис не сгрешихме, като скрихме от Кари, че собствената ни майка се е опитала да ни убие? И каква бе причината Кари да остане толкова дребна?

Сестра ми стоварваше цялото си нещастие и самотата си върху ниския си ръст. Знаеше, че притежава красиво лице, но това нямаше значение, защото главата й бе прекалено голяма за малкото й тяло. Красотата на Кари не й помагаше да си намери приятели, напротив.

— Кукленско лице, ангелска коса! Хей, ти, кукличка ли си, или джудже? Защо не отидеш в някой цирк?

И тя тичаше от автобусната спирка до вкъщи, уплашена и плачеща, отново наранена от бездушните деца.

— Нищо добро няма в мене, Кати! — проплакваше тя с лице, заровено в скута ми. — Никой не ме харесва.

Опитвах се да я успокоя, но се чувствах неудобно. Знаех, че наблюдава всяко мое движение, пропорциите ми и разбира колко гротескно изглежда самата тя.

Ако можех да й дам част от височината си, с удоволствие бих го направила. Вместо това й отдавах молитвите си. Нощ след нощ аз също падах на колене и се молех на Бога:

— Моля те, помогни на Кари да порасне! Моля те, Господи, тя е толкова млада, така я боли, а е преживяла толкова много. Бъди милостив! Погледни надолу! Виж ни! Чуй молитвите ни!

Един следобед Кари отишла при човека, който според нея можеше всичко. Пол седял на задната тераса, пиел вино със сирене и солени бисквити. Бях на урок по балет, така че знам единствено версията на Пол за случилото се.

— Тя дойде при мен, Кати, и попита дали имам машина за разтягане, която да я направи по-висока.

Въздъхнах, когато ми каза.

— Отвърнах й, че ако имах такава машина — знаех, че го е направил с внимание нежност и обич, а не с насмешка, — процедурата ще е много болезнена. Имай търпение, мила, сега си по-висока, отколкото като дойде. С времето ще пораснеш. Виждал съм много ниски млади хора, които се издължават изведнъж, след като навлязат в пубертета. Тя ме наблюдаваше с тези големи сини очи и видях разочарованието й. Не оправдах очакванията й. Разбрах го по начина, по който увиснаха раменете й и наведе глава.

— Няма ли някое модерно лекарство, което да й помогне да порасне? — попитах Пол.

— Търся — отвърна сковано Пол. — Бих продал душата си да видя Кари толкова висока, колкото желае. Ако можех, бих й дал от собствената си височина.