В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (23)

Тринайсетият балетмайстор

Направиха рентгенови снимки на двата ми крака — имах три счупени пръста на левия крак и един на десния. След около час Крис ме изнесе от кабинета на лекаря с гипс до коляното на единия крак, а кутрето на левия ми крак оставиха да заздравява само. Последните думи на лекаря не успяха да ме успокоят.

— Съществува вероятност да танцувате. Зависи — каза той, но не поясни от какво.

Попитах Крис.

— Разбира се, че ще танцуваш — убедено заяви той. — Понякога докторите се държат сдържано, за да си мислиш, че са велики, когато всичко се оправи. — Той непохватно се опита да ми помогне, докато отключваше вратата на апартамента, който деляхме с Джулиан. След това отново ме вдигна, внесе ме вътре и ритна вратата зад себе си. Опита се да ме настани удобно върху едно от канапетата.

Крис нежно вдигна двата ми крака и напъха под тях възглавници, за да намали отичането. Сложи по една възглавница под главата и гърба ми… като не продумваше.

Мълчанието му ме накара да отворя очи и да се вгледам в лицето, наведено над мен. Опитваше се да ме гледа като лекар, но не успяваше. Учудване се четеше в очите му при всяко преместване на погледа му от един предмет върху друг. Ужасено се огледах. Очите ми се разшириха. Каква бъркотия! О, Господи, беше отвратително!

Апартаментът ни беше опустошен. Всички картини бяха свалени от стените и счупени на пода. Дори и двата акварела, които Крис беше нарисувал специално за мен — мои портрети. Скъпите украшения бяха счупени. Лампите се въргаляха по пода, аплиците им бяха на парчета, а жиците — изтръгнати. Възглавниците, собственоръчно избродирани от мен по време на дългите полети, бяха скъсани. Растенията бяха изтръгнати от саксиите и оставени да умрат. Двете вази, които Пол ни беше подарил като сватбен подарък, също бяха счупени. Всичко красиво и скъпо, нещата, които ценяхме и смятахме да оставим на децата си — бяха унищожени.

— Вандали! — заяви Крис. — Просто вандали! — Той се усмихна, целуна ме по челото и стисна ръката ми, когато сълзи изпълниха очите ми. — Успокой се — каза и отиде да провери другите три стаи, докато аз се отпуснах върху възглавниците и потиснах риданията си. Господи, колко силна бе омразата му, за да извърши това! Не след дълго Крис се върна с ожесточено изражение, каквото бях забелязвала няколко пъти по лицето му.

— Кати — започна внимателно той, седна на ръба на канапето и хвана ръката ми, — не зная какво да мисля. Всичките ти дрехи и обувки са унищожени. Бижутата са разпилени по пода, верижките са скъсани, пръстените — смачкани, а гривните — обезформени. Сякаш някой нарочно е съсипал всички твои вещи и е оставил нещата на Джулиан недокоснати. — Погледна ме притеснено и вероятно сълзите, които се опитвах да преглътна, се прехвърлиха в неговите очи. Сините му очи блестяха, когато разтвори дланта си и ми показа някога красивия годежен пръстен с диамант, който Пол ми бе подарил. Платината беше обезформена, а диамантът липсваше.

— Джулиан — промълвих аз, — вероятно той го е направил. Предполагам, че се върнал и е излял гнева си върху вещите ми. Пожалил е само своите неща.

— Да върви по дяволите! — избухна Крис. — Колко пъти е изливал гнева си върху теб. Колко пъти е посинявал очите ти — аз видях едно насинено око… още колко други е имало?

— Моля те, недей — сънено продумах. — После винаги е съжалявал и се е извинявал.

— Кати — започна Крис и натика платинения пръстен в джоба си, — добре ли си? Имам чувството, че ще припаднеш. Ще оправя леглото ти, за да си починеш. Ще заспиш и ще забравиш случилото се, а когато се събудиш, ще те отведа оттук. Не плачи за дрехите и нещата, които ти е подарил, защото аз ще ти подаря повече и по-красиви. А що се отнася до пръстена от Пол, ще претърся спалнята и ще се опитам да открия диаманта.

Той се огледа, но не го откри, а когато се унесох, трябва да ме е пренесъл на леглото. Когато отворих очи, бях завита с чаршаф и тънко одеяло, а той седеше на ръба на леглото и ме наблюдаваше. Погледнах през прозореца и видях, че се стъмва. Джулиан щеше да се върне всеки момент и ако откриеше Крис при мен, щеше да вдигне голям скандал!

— Крис… ти ли ми облече нощницата? — попитах глупаво, като видях ръкава на една от любимите си сини нощници.

— Да. Помислих, че ще бъде по-удобно от трикото ти. И не забравяй, че съм доктор!

Стаята бе обгърната от тъмнината на здрачаването и сенките бяха станали меки и пурпурни. Крис изглеждаше такъв, какъвто бе някога, на тавана, а ние бяхме сами и ни предстоеше да се сблъскаме с непредсказуемия ужас на бъдещето. Той винаги ме успокояваше. Винаги беше до мен, когато се нуждаех от него.

— Помниш ли деня, когато мама получи писмо от баба ни, в което ни разрешаваше да отидем при нея? Смятахме, че ни очакват прекрасни неща, а после решихме, че щастието си е отишло с миналото. Нямахме настояще.

— Да — отвърна нежно той. — Спомням си. Вярвахме, че ще бъдем богати като цар Мидас и всичко, до което се докоснем, ще се превърне в злато. Бяхме млади, глупави и така доверчиви.

— Глупави ли? Мисля, че бяхме съвсем нормални. Ти постигна целта си и стана лекар. Но аз все още не съм примабалерина — оплаках се тъжно аз.

— Кати, не се самоподценявай. Ще станеш! — заяви твърдо той. — Отдавна щеше да си станала, ако Джулиан можеше да контролира гнева си, а не всеки да се страхува да подпише договор с вас.

Въздъхнах. Предпочитах да не го беше споменавал. Беше вярно, че характерът на Джулиан бе причина за много провалени договори с престижни компании.

— Трябва да си тръгваш, Крис. Не искам да се върне и да те открие. Той не иска да те вижда около мен. А аз не мога да го напусна. Той ме обича по свой собствен начин и има нужда от мен. Ако не съм аз, ще се държи десет пъти по-грубо. Обичам го въпреки всичко. Ако е избухвал понякога, просто се е опитвал да ме накара да го разбера. Сега го осъзнах.

— Осъзнала ли си го?! — извика той. — Нищо подобно. Съжалението ти към него ти отнема здравия разум. Огледай се, Кати! Само луд човек може да извърши подобно нещо! Няма да те оставя насаме с него. Ще те пазя. Може да се върне пиян или надрусан…

— Джулиан не взема наркотици! — защитих го аз.

— Скочи върху пръстите ти, а те ти трябват, за да танцуваш… така че не ми разправяй, че имаш работа с нормален човек! Докато се обличаше, чух някой да разправя, че след като тръгнал с Йоланда, Джулиан изцяло се е променил. Всички подозират, че взема наркотици… затова го споменах — каза той и замълча. — А със сигурност знам, че Йоланда взема всичко, което й попадне.

Унасях се, болките ме измъчваха и се притеснявах за Джулиан, който би трябвало вече да се е прибрал. Съществуваше и нашето бебе, чиято съдба трябваше да реша.

— Щом искаш, остани. Но когато се прибере, ще говоря аз, ти не се намесвай… обещаваш ли?

Той кимна, а аз отново започнах да се унасям. Опитах се да се обърна настрани, краката ми се свлякоха от възглавниците и изпищях от болка.

— Кати… не мърдай! — каза Крис и бързо нагласи краката ми върху възглавниците. — Нека легна до теб и те прегърна, докато той се върне. Обещавам, че няма да заспя и като отвори вратата, ще скоча и ще се скрия. — Той се усмихна, за да ме очарова, така че когато ме прегърна, аз кимнах и се зарадвах на топлината и спокойствието, които ме обгръщаха, докато заспивах.

Като насън почувствах нежни устни да ме галят по бузите, косата и клепачите. Накрая докоснаха устните ми.

— Господи, колко те обичам! — нашепваше той, а аз за момент си помислих, че Джулиан се е върнал и се извинява за унижението и болката, които ми беше причинил, защото беше в негов стил да ме наранява, а после да се извинява и страстно да ме люби. Затова леко се извърнах и отвърнах на целувките, прегърнах го и зарових пръсти в твърдата му черна коса. Косата, която докосвах, обаче не бе твърда, а мека като коприна, също като моята.

— Крис! — извиках аз. — Престани! — Но той не беше на себе си и обсипваше лицето, врата и разголените ми гърди със страстни целувки.

— Не плачи! — промърмори, докато ме галеше и успокояваше. — През целия си живот съм изпитвал само разочарования. Опитвах се да обикна други, но не можех да те забравя… теб, която никога не можех да притежавам. Кати, напусни Джулиан! Ела с мен! Ще заминем някъде, където никой не ни познава, и ще заживеем заедно като съпруг и съпруга. Ще се погрижа да нямаме деца. Можем да си осиновим. Знаеш, че ще бъдем добри родители… и винаги ще се обичаме. Нищо не може да ни попречи! Можеш да избягаш от мен и да се омъжиш за когото пожелаеш, но сърцето ти се чете в очите ти, когато ме погледнеш… желаеш ме така, както аз те желая!

Крис бе потънал в собствените си мисли и нямаше да се вслуша в думите ми.

— Просто искам да те прегръщам, Кати, и отново да те притежавам. Този път зная как да ти доставя удоволствието, което преди не можех, затова, моля те, ако ме обичаш, остави Джулиан, преди да е унищожил и двама ни.

Поклатих глава, като се опитах да се концентрирам върху думите и действията му. Русата му коса бе под брадичката ми, той обсипваше, гърдите ми с целувки и не можеше да види реакцията ми, но чу гласа ми:

— Кристофър, чакам дете от Джулиан. Ходих при гинеколог, докато бях в Клеърмонт. Това бе причината да остана по-дълго време от планираното. Двамата с Джулиан ще имаме дете.

Отдръпна се назад, сякаш го бях ударила, и престана да целува тялото ми, с което ме беше възбудил. Седна на леглото и обхвана главата си с ръце.

— Винаги успяваш да ме отблъснеш, Кати! Първо Пол, после Джулиан, а сега бебе — проплака той. После изведнъж ме погледна. — Ела с мен и ми позволи да бъда баща на детето! Джулиан не е подходящ. Дори и да не ми позволяваш да те докосвам, нека живея близко до теб, така че всеки ден да те виждам и да слушам гласа ти. Понякога мечтая да живеем както преди… само ти, аз и нашите близнаци.

— Крис, ще отгледаме детето с Джулиан — заявих убедено аз, изненадана от собствените си думи. — Обичам Джулиан, но двамата с Пол ме заслепявахте и не оценявах онова, което можех да получа от него. Трябваше да съм по-добра съпруга и тогава той нямаше да има нужда от онези момичета. Винаги ще те обичам, но тази обич няма да ни доведе до никъде, така че отказвам. И ти се откажи! Кажи сбогом на миналото и на Катрин Дол, която вече не съществува.

— Прощаваш му за счупените си пръсти? — попита изненадано той.

— Той ме умоляваше да му кажа, че го обичам, а аз не можех. Бях заслепена и освен таланта не забелязвах останалите му качества. Не разбирах, че любовта му към мен сама по себе си беше благородна постъпка, защото аз я отхвърлях. Така че ме остави, Крис… ще родя детето независимо дали ще мога да танцувам отново. Ако не се възстановя, той ще пожъне славата без мен.

Крис тръшна вратата и ме остави, а аз заспах и сънувах Барт Уинслоу — втория съпруг на майка ми. Танцувахме валс в огромната зала на Фоксуърт Хол, а горе, близо до балконската врата, две деца се криеха зад огромния скрин. Коледната елха в ъгъла се извисяваше към небето, а с нас танцуваха стотици двойки, но те бяха направени от прозрачен целофан, а не от плът и кръв, и не притежаваха нашата красота. Изведнъж Барт спря, вдигна ме и ме отнесе по широките стълби и ме положи на леглото е формата на лебед. Красивата ми рокля от зелено кадифе и зелен шифон се разтопи под горещите му пръсти, а после навлезе в мен и въздухът наоколо започна да трепери, да крещи, а всеки писък наподобяваше съвсем точно телефонен звън.

Събудих се уплашена, защо телефонът звънеше така заплашително посред нощ? Сънено вдигнах слушалката.

— Ало?

— Госпожа Джулиан Маркю?

Разсъних се и потърках очи.

— Да, на телефона.

Съобщиха името на болница в другия край на града.

— Госпожо Маркю, бихте ли дошли колкото може по-бързо? Ако не можете, нека някой ви докара. Съпругът ви е катастрофирал и все още е в операционната. Донесете застраховката и документите му за самоличност, както и предишни медицински изследвания… Госпожо Маркю… чувате ли ме?

Не, не чувах. Бях се пренесла в Гладстоун, Пенсилвания, когато бях на дванайсет години. Двама полицаи паркираха бялата патрулираща кола на улицата и прекъснаха тържеството по случай рождения ден на татко, за да ни съобщят, че е мъртъв.

— Крис! Крис! — извиках аз, ужасена при мисълта, че може да си е тръгнал.

— Тук съм. Идвам. Знаех, че ще имаш нужда от мен.

 

 

В мрачните и самотни часове преди зазоряване с Крис стигнахме до болницата. Седнахме в една от стерилните чакални и чакахме да разберем дали Джулиан ще издържи операцията. Накрая, около обяд, след няколко часа, прекарани в реанимацията, го свалиха долу.

Кракът му бе гипсиран от пръстите до бедрото. Лявата му ръка също бе гипсирана и висеше по странен начин. Устните му, обикновено тъмночервени, бяха бледи като кожата му. Лицето му бе раздрано и обезобразено. Но най-страшна беше главата му! Косата му беше обръсната и в черепа му бяха пробити малки дупки за металните скоби, които държаха главата му назад. Счупен врат! Плюс фрактура на крака и цялостна фрактура на рамото и ръката, да не говорим за вътрешните рани!

— Ще оживее ли? — проплаках аз.

— В критично състояние е, госпожо Маркю — отвърнаха спокойно. — Ако има други роднини, трябва да ги извикате.

Крис ме принуди да се обадя на мадам Мариша, а аз се притеснявах, че Джулиан ще си отиде всеки момент и няма да успея да му кажа, че го обичам. Ако това се случеше, през остатъка от живота ми щяха да ме преследват угризения.

Денят отмина. Джулиан ту идваше в съзнание, ту го губеше. Гледаше ме с премрежен поглед. Говореше, но гласът му беше толкова плътен и дебел, че не успявах да го разбера. Простих му всички малки и големи грехове, както се случва, когато смъртта витае наоколо. Наех стая до неговата в болницата, където можех да подремвам, но никога не оставах там през цялата нощ. Трябваше да съм до него, за да може да ме вижда, за да го умолявам да се бори за живота си и най-вече, за да му кажа всички онези думи, които досега упорито отказвах да изрека.

— Джулиан — прошепнах аз с пресипнал глас, — моля те, не умирай!

Приятелите ни от балета и музикантите идваха в болницата, за да изкажат съчувствието си. Стаята му беше изпълнена с цветя от хилядите почитатели. Мадам Мариша долетя от Южна Каролина и нахълта в стаята, облечена в черна рокля. Погледна лицето на изпадналото си в безсъзнание единствено дете без никаква тъга.

— По-добре да умре сега — каза сухо тя, — отколкото да се събуди и да разбере, че е инвалид за цял живот.

— Как смеете да говорите така? — извиках аз, готова да я ударя. — Той е жив и не е осакатен. Ще ходи и ще танцува отново.

Тъга и колебание изпълниха очите й и тогава тя се разплака. Тя, която се кълнеше, че никога не плаче и не показва страданието си, се разплака в прегръдките ми.

— Моля те, повтори, че ще танцува… не ме лъжи, той трябва отново да танцува!

Изминаха пет ужасни дни, преди Джулиан да ме различи.

— Здравей.

— Здравей, сънливецо. Мислех, че никога няма да се събудиш — отвърнах аз.

Той се усмихна иронично.

— Нямах такъв късмет, Кати. — Очите му се насочиха към опънатия крак. — Предпочитам да съм мъртъв.

Изправих се и се приближих до леглото му. Беше твърдо и неудобно, но въпреки това се опънах до него и много внимателно зарових пръсти в останалата му несресана коса. Свободната ми ръка погали гърдите му.

— Не си парализиран, Джул. Просто си в шок, това е всичко.

Здравата му ръка можеше да ме прегърне, но остана отпусната до него.

— Лъжеш — тъжно каза той. — От кръста надолу не чувствам нищо. Не чувствам и ръката ти върху гърдите си. Сега се разкарай оттук! Ти не ме обичаш! Изчака, докато едва не умрях, за да се появиш с милите си думи. Нямам нужда от твоето съжаление… така че за Бога, разкарай се и не се връщай!

Станах от леглото и се приближих до чантата си. Разплаках се, а той гледаше тавана.

— Проклет да си, че унищожи апартамента ни! — избухнах аз, когато успях да проговоря. — Скъсал си дрехите ми! — Ядосах се и исках да ударя подутото му и изранено лице. — Счупил си красивите ни украшения! Знаеш с колко усилия сме избирали лампите, а предметите струваха цяло състояние. Знаеш, че искахме да ги оставим като наследство на децата си. Сега нямаме какво да оставим на никого.

Той се усмихна, удовлетворен.

— Да, нищо на никого. Слава Богу, нямаме деца. И няма да имаме. Можеш да поискаш развод. Омъжи се за някой глупак и го направи нещастен като мен.

— Джулиан — попитах с непосилна тъга, — животът ти с мен нещастен ли беше?

Той премигна, сякаш не искаше да отвърне на въпроса ми, но аз го повторих и го заставих да отговори.

— Не съвсем… преживяхме някои хубави моменти.

— Само някои?

— Е, може би доста. Но сега няма смисъл да се грижиш за един инвалид. Махни се, докато можеш. Знаеш, че не съм добър. Изневерявал съм ти много пъти.

— Ако отново го направиш, ще ти изтръгна сърцето.

— Иди си, Кати. Уморен съм. — Изглеждаше сънен от успокоителните, с които го тъпчеха. — Децата не са за хора като нас.

— Хора като нас…

— Да, хора като нас.

— С какво сме по-различни?

Той се засмя сънено, тъжно и подигравателно.

— Не сме истински. Не принадлежим към човешката раса.

— Тогава какви сме?

— Танцуващи кукли. Танцуващи глупаци, които се страхуват да бъдат истински хора и да живеят в реалността. Затова предпочитаме фантазиите. Не знаеше ли?

— Не, не знаех. Смятах, че сме истински.

— Йоланда ти съсипа нещата, но аз я наблюдавах.

Призля ми, защото се изплаших, че казва истината.

Наистина ли бях танцуваща кукла? Не можех ли да се оправя в истинския свят извън театъра? В крайна сметка не се ли справях по-добре от мама?

— Джулиан… обичам те, повярвай ми! Смятах, че обичам някой друг, защото изглеждаше толкова неестествено да се влюбя в теб. Когато бях малка, вярвах, че любовта идва веднъж в живота на човек и така е най-хубаво. Смятах, че щом веднъж се влюбиш в някого, не можеш да обикнеш друг. Но сгреших.

— Излез и ме остави. Не искам да те слушам. Не ме интересува.

Сълзи се стичаха по лицето ми и падаха върху него. Затвори очи и отказа да ме гледа. Наведох се и целунах устните му, но той не ми отвърна.

— Престани! Отвращаваш ме! — заяви той.

— Обичам те, Джулиан! — проплаках аз. — Съжалявам, че едва сега го разбрах и късно ти го признавам… Чакам дете от теб, четиринайсетият в дългата редица от танцьори… Това дете е голям стимул за живот, дори и ако ти вече не ме обичаш. Не затваряй очи и спри да се преструваш, че не ме чуваш, защото независимо дали искаш, ще ставаш баща.

Той ме погледна с блестящите си тъмни очи и аз видях защо блестят… бяха пълни със сълзи. Сълзи на самосъжаление, или сълзи на разочарование — така и не разбрах. Но той заговори по-мило, а гласът му бе изпълнен с обич:

— Съветвам те да го махнеш, Кати. Четиринайсет не е по-щастливо число от тринайсет.

 

 

Крис цяла нощ ме държа в прегръдките си в съседната стая.

Събудих се рано, защото това бе денят на погребението на Йоланда, изхвръкнала от колата при произшествието. Внимателно се освободих от прегръдката на Крис, настаних главата му по-удобно върху възглавницата и надникнах в стаята на Джулиан. До него имаше дежурна сестра, която хъркаше. Стоях на вратата и го наблюдавах. Спеше дълбоко. Не знам защо се загледах в бутилката на системата с бледожълт разтвор. Приличаше на вода — толкова бързо се стичаше. Затичах се да събудя Крис.

— Крис — започнах аз, докато той се опитваше да се разсъни, — не трябва ли интравенозната течност да влиза на капки? Тя се стича много бързо, прекалено бързо.

Крис скочи на крака и се втурна в стаята на Джулиан. Запали лампата, докато влизаше, и събуди спящата сестра.

— Как не ви е срам да спите! Тук сте, за да го наблюдавате! — Докато изричаше тези думи, дръпна завивките. Иглата все още бе в отвора върху гипсираната ръка на Джулиан, но маркучът беше прерязан.

— Господи! — въздъхна Крис. — Въздух е достигнал сърцето му.

Наблюдавах блестящите ножици, които Джулиан държеше в дясната си ръка.

— Сам е прерязал маркуча — прошепнах аз. — Сам го е прерязал и сега е мъртъв, мъртъв, мъртъв…

— Откъде е взел ножиците? — избухна Крис, а сестрата се разтрепери, с тях режеше конците, с които бродираше.

— Трябва да са паднали от джоба ми — промълви тихо тя. — Заклевам се, че не помня да съм ги изпускала… може да ги е взел, докато се навеждах да…

— Не се безпокойте — отвърнах тъпо. — Ако не го беше направил по този начин, щеше да намери друг. Трябваше да се сетя и да ви предупредя. Без балет животът нямаше смисъл за него. Никакъв смисъл.

 

 

Погребахме Джулиан до баща му. На надгробната плоча мадам Мариша се съгласи да добавя: „Джулиан Марюо Розенкоф, любим съпруг на Катрин, тринайсетият от руските балетмайстори.“ Вероятно думите показваха собствения ми неуспех да го обичам достатъчно силно приживе, но според мен той би се зарадвал на подобен надпис.

Крис, Пол, Кари и аз се спряхме пред гроба на Джордж и сведох глава, за да покажа уважението си към бащата на Джулиан. Уважение, което трябваше да му засвидетелствам. Колко мразех гробовете с техните усмихнати или тъжни мраморни светци и ангели! Покровителстваха нас — хората, направени от нежна плът и кръв, които страдахме и плачехме, а те с векове стояха и се усмихваха на всичко. Отново бях стигнала там, откъдето тръгнах.

 

 

— Катрин — каза Пол, когато седнахме в огромната черна лимузина, — стаята ти е готова, както винаги. Върни се вкъщи да живееш с мен и Кари, докато се роди бебето. И Крис ще е тук и ще стажува в болницата на Клеърмонт.

Погледнах към Крис, защото знаех, че е спечелил място в много по-реномирана болница.

— Дюк е много далече, Кати — каза той, като избягваше да ме погледне. — Трудно ми бе да пътувам, докато бях в колежа… така че, ако нямаш нищо против, нека да бъда някъде наблизо, когато племенникът ми се появи на белия свят.

Мадам Мариша почти удари главата си в тавана на колата.

— Носиш детето на Джулиан? — извика тя. — Защо не ми каза по-рано? Колко прекрасно! — Тя разцъфна и се раздели с тъгата като с мръсно палто. — Сега Джулиан изобщо не е мъртъв, защото ще има син.

— Може да е дъщеря, мадам — нежно се намеси Пол, като хвана ръката ми. — Зная, че мечтаете за момче като сина ви, но аз мечтая за момиче като Кати и Кари… е, няма да имам нищо против, ако е момче.

— Против ли? — извика мадам. — Милостивият Бог ще изпрати на Кати точно копие на Джулиан! И той ще танцува и ще достигне славата, която очакваше сина на моя Джордж.

 

 

Посрещнах полунощ сама на терасата, като се люлеех на любимия стол на Пол. Главата ми беше изпълнена с мисли за бъдещето. Спомените почти ме задушаваха. Старите дъски по пода леко скърцаха. Бяха споделяли страдания като моите и ми съчувстваха. Луната и звездите се бяха показали.

Вратата зад мен тихо се отвори. Не погледнах, защото знаех кой е. Усещах хората, дори и в тъмнината. Седна на стола до мен и го залюля с ритъма на моя.

— Кати — започна нежно той, — не се отчайвай. Недей да смяташ, че всички хубави неща в живота ти са си отишли и нищо не е останало. Все още си много млада и красива, а след като бебето се роди, можеш бързо да възстановиш формата си и да продължиш да танцуваш, докато си готова да се откажеш и да преподаваш.

Не обърнах глава. Да танцувам отново?! Как бих могла, когато Джулиан лежеше в студената земя. Всичко, което ми остана, бе детето. Щях да го превърна в център на живота си. Щях да го науча да танцува, за да може да достигне славата, която се полагаше на Джулиан и на мен. Щях да предоставя на бебето си всичко, от което мама ни лиши. Никога нямаше да се почувства отхвърлено. Когато протегнеше ръчички към мен, щях да съм там. Когато потърсеше майка си, нямаше да е необходимо да се задоволява с по-възрастната си сестра… Не, щях да се държа като мама, когато татко бе жив. Това ни нарани най-много — превъплъщението й от мил и любвеобилен човек в чудовище. Никога, никога нямаше да се отнасям с детето си така, както тя се държеше с нас.

— Лека нощ, Пол — казах аз и се изправих. — Не оставай дълго навън. Трябва да ставаш рано, а на вечеря изглеждаше уморен.

— Катрин…

— Не сега. По-късно. Трябва ми време.

Бавно се изкачих по задните стълби, като мислех за бебето в утробата ми. Трябваше да внимавам с какво се храня, да пия достатъчно мляко, да вземам витамини и да мисля за приятни неща, а не за отмъщение. От днес нататък всеки ден щях да слушам симфонична музика. Бебето щеше да я чува още преди да се е родило.

Минах покрай Крис. Той се готвеше да слезе по стълбите. Докосна ме. Потръпнах, защото знаех какво иска. Не трябваше да го изрича. Знаех думите… Знаех ги… Познавах го.

Въпреки че упорито се опитвах да си мисля за невинното дете, което растеше в мен, мислите се връщаха към майка ми, изпълваха ме с омраза и с нежелани планове за отмъщение. По някакъв начин тя бе виновна и за смъртта на Джулиан. Ако не ме беше затворила и не трябваше да бягам, никога не бих обикнала Крис или Пол, а вероятно с Джулиан щяхме да се срещнем в Ню Йорк. Тогава бих могла да се влюбя в него така, както той искаше. Щях да отида при него „девствена, недокосвана“.

Непрекъснато се питах дали това щеше да има някакво значение. Да! Да! Убеждавах се, че щеше да има огромно значение!