В. С. Ендрюс
Разпилени от вятъра (35)

Откровения

Малко след десет часа използвах дървения ключ, изработен от Крис преди много години, и незабелязано се вмъкнах през задната врата на Фоксуърт Хол. Вече бяха пристигнали много гости, а прииждаха и нови. Оркестърът свиреше коледни песни и незабелязано ме омагьоса. Нежната музика ме пренесе в детството ми. Но този път бях сама, на чужда територия. Вървях в сенките, готова да се скрия веднага, щом се наложеше. Продължих самотното си изкачване към централната ротонда и се изправих пред шкафа, където двамата с Крис се бяхме скрили, за да наблюдаваме едно друго коледно тържество. Погледнах надолу, за да открия Барт Уинслоу, който стоеше до съпругата си, облечена в яркочервено ламе. Високият му глас звучеше сърдечно, докато поздравяваше пристигащите гости. Майка ми изглеждаше някак си незабележима до него, почти излишна в голямата къща, която скоро щеше да наследи.

С горчива усмивка се вмъкнах в покоите на майка ми. И миналото като че ли оживя! О-ла-ла! Използвах детските си възгласи на учудване, изненада и разочарование, въпреки че сега знаех по-точни и по-хубави думи! Тази нощ не изпитвах разочарование, само се оправдавах. Каквото и да се случеше, тя си беше виновна. Огледах се и забелязах, че всичко е същото, с изключение на брокатените тапети по стените. Бързо влязох в стаята. Издърпах долното чекмедже, опипах дъното, търсейки малката дръжка, която трябваше да се нагласи в определена комбинация, за да се отвори сейфът. И няма да повярвате… тя все още използваше рождената си дата — месец, ден, година! О! Оказа се прекалено доверчива!

Бързо сложих огромната кадифена кутия на пода, за да открия смарагдите и диамантите, които носеше на онова коледно тържество, когато двамата с Крис зърнахме Бартоломю Уинслоу. Колко много я обичахме тогава и как мразехме Барт. Все още скърбяхме за баща си и не искахме майка ни да се омъжи повторно… никога.

Като в сън си сложих смарагдите и диамантите, които така подхождаха на зелената ми рокля от кадифе и шифон. Погледнах в огледалото, за да видя дали изглеждам като нея през онези години. Бях малко по-млада, но наистина приличах на нея. Върнах обратно кутията с бижута и оставих всичко така, както беше, преди да вляза. Освен че носех диаманти за стотици хиляди долара, които не бяха мои. Хвърлих поглед на часовника си. Десет и трийсет. Прекалено рано. Исках да се появя тържествено в дванайсет часа, за разлика от Пепеляшка.

Много предпазливо се отправих към северното крило и открих крайната стая със заключена врата. Дървеният ключ все още ставаше. Сърцето ми сякаш щеше да изскочи от гърдите ми. Пулсът ми рязко се повиши. Трябваше да запазя самообладание и да извърша всичко по най-добрия начин, без да позволявам на огромната къща, опитала се да ни унищожи, да ми повлияе.

Влязох в стаята с двете двойни легла. Златистите сатенени покривки все още бяха върху леглата, изпънати, без гънки. Телевизорът все още стоеше в ъгъла. Куклената къща с порцелановите човечета и античните ръчно изработени мебели чакаха отново да оживеят в ръцете на Кари. Старият люлеещ се стол, който Крис бе свалил от тавана, все още беше тук. Защо се чувствах така, сякаш времето беше спряло и никога не бяхме напускали това място!

В този миг подскочих. Сякаш дочух детски смях. Плод на въображението ми, разбира се. И тогава, въпреки че би трябвало да размисля, се отправих към гардероба и тясната врата в дъното, за да се изкача по тъмните стълби. Бях се качвала по тях милиони пъти — в тъмнината, без свещ или фенер. Нагоре към тъмния, тайнствен гигантски таван и едва когато стигнах там, потърсих с ръка свещите, които с Крис бяхме скрили.

Все още бяха там. Времето наистина бе спряло на това място. Имахме няколко свещника с малки дръжки. Бяхме ги открили в един стар сандък, заедно с огромно количество кутии с къси, несръчно направени свещи.

Дъхът ми спря! О, всичко беше същото! Хартиените цветя все още висяха и се поклащаха от течението. Само цветовете им бяха избелели — бяха се превърнали в сиви призрачни цветя. Червеният червей на Кари си беше на мястото. Змията на Кори не изглеждаше като ярка плажна топка, а имаше по-убит оранжев цвят. Знаците „Внимание“, които двамата с Крис бяхме нарисували в червено, все още висяха по стените, а люлките бяха провесени през гредите на покрива. Близо до грамофона бе станака, който Крис бе направил и заковал на стената, за да правя упражненията си по балет. Дори и старите ми костюми висяха по пироните. Всички бяха покрити с прах и миришеха ужасно.

Като в зловещ сън се отправих безцелно към ученическата стая. Духовете бяха неспокойни, спомените ме преследваха, докато нещата се разбуждаха и започваха да нашепват. Забелязах кончето — люлка, което се разклати заплашително, а аз запуших устата си с ръка, за да не изпищя. Ръждивата стара каруца сякаш се движеше, бутана от недвижими ръце, така че очите ми насила се отместиха към черната дъска, където бях написала загадъчното си послание за сбогом, отправено към тези, които щяха да дойдат след нас. Откъде можех да знам, че аз ще се върна?

Живяхме на тавана,

Кристофър, Кори, Кари и аз.

Но останаха само трима от нас.

Седнах на малкия чин на Кори и се опитах да наместя краката си под него. Исках да потъна в мечтите си, да извикам духа на Кори, за да ми каже къде е погребан.

Докато седях и чаках, отвън задуха вятър, набра скорост, така че вдигаше снега. Появи се силно течение. Вятърът загаси свещта ми! Обгърна ме тъмнина и трябваше да се затичам, за да избягам. Тичах бързо… тичах, тичах, тичах, преди да се превърна в една от тях.

 

 

Бях изпипала следващите си стъпки до най-малката подробност. Когато големият часовник на дядо отброи дванайсет часа, застанах в центъра на втория балкон. Майка ми леко се обърна в червената си рокля от ламе. Русата й коса беше много по-къса и бе завита около лицето й прелъстително. Изглеждаше много млада и привлекателна. О… заглъхна последният удар от дванайсетте.

Явно някакво шесто чувство я накара да извърне главата си към мен. Започнах бавно да слизам. Тя замръзна. Разтвори широко очи и ръката й, в която държеше чашата с ликьор, се разтрепери толкова силно, че питието се разля на пода. Барт проследи посоката на погледа й. Гледаше ме, сякаш бях видение. Тъй като домакините ме наблюдаваха, всички гости извърнаха очи в посоката, където без съмнение очакваха да се появи Дядо Коледа. Но там стоях само аз. Точно както майка ми преди години — със същата рокля и пред очите на същите хора, присъствали на онова коледно тържество, когато бях на дванайсет. Дори познах някои от тях. Бяха остарели, но бяха същите! О, колко се радвах, че са тук!

Това бе моментът на триумфа ми! Движех се с грацията, присъща само на балерините, и бях решена да изпълня ролята си възможно най-драматично. Докато гостите гледаха нагоре и се връщаха назад във времето, забелязах майка ми да премигва. После със задоволство видях как очите на Барт се разширяват и погледът му скача от мен към нея и обратно. Бавно, в пълно мълчание, защото музиката беше спряла, се спуснах по лявото крило на двойните стълби.

Грациозно проследявах с пръсти парапета, като усещах зелените крила на шифона да се развяват зад мен, докато стъпка по стъпка, секунда след секунда се приближавах до майка ми и Барт. Тя трепереше цялата, но успяваше да запази самообладание. Стори ми се, че долових паника в сините й дрезденски очи. Надарих я с най-милата си усмивка, докато стоях на предпоследното стъпало. По този начин си осигурих необходимата височина — трябваше да съм най-висока от всички. Всички трябваше да виждат, че съм обута със сребърни сандали на четириинчов ток, за да съм висока колкото майка ми, когато се изправя пред нея. По-добре щях да забележа изненадата й. Неудобството й. Пълното й падение.

— Весела Коледа! — поздравих всички наоколо с плътен глас. Той отекна като тромпет и привлече гостите от останалите стаи, които прииждаха на дузини, заинтригувани повече от мълчанието, отколкото от гласа ми.

— Господин Уинслоу — поканих го аз. — Елате да танцувате с мен, както танцувахте с майка ми преди петнайсет години. Тогава бях на дванайсет и се криех горе, а тя бе облечена в рокля точно като моята.

Барт се стъписа. Шокът и объркването накараха очите му да потъмнеят, но той отказа да се отмести от майка ми.

Принуди ме да извърша онова, което последва. Всички стояха и чакаха, притаили дъх да научат повече. Предоставих им онова, което очакваха.

— Нека се представя. — Повиших глас. — Казвам се Катрин Лий Фоксуърт, първородната дъщеря на госпожа Бартоломю Уинслоу, която първоначално е била женена за баща ми Кристофър Фоксуърт, сигурно си спомняте. Помните, че е бил чичо на майка ми, по-младият брат на Малкълм Нийл Фоксуърт, който лишил от наследство дъщеря си, единствената му наследничка, защото е дръзнала да съгреши и да се омъжи за неговия брат. Имам и по-голям брат Кристофър. Той е лекар. Някога имах и по-малки брат и сестра, близнаци, седем години по-малки от мен, но Кори и Кари са мъртви, защото бяха… — по някаква причина спрях, после продължих: — В онази коледна вечер, докато двамата с Крис се бяхме скрили в шкафа на балкона, близнаците спяха в крайната стая на северното крило. Играехме си на тавана и никога, никога не слизахме долу. Бяхме тавански мишки, нежелани и намразени от момента, в който се появиха парите. — Щях да разкажа всичко до последната подробност, ако Барт не бе връхлетял върху мен.

— Браво, Кати! — извика той. — Поздравления! Изигра съвършено ролята си! — Прегърна ме през раменете, усмихна ми се мило, след което се обърна към гостите, които не знаеха какво да си помислят, на кого да вярват и как да постъпят.

— Дами и господа! — започна той. — Нека ви представя Катрин Доул, която много от вас са виждали на сцената със съпруга й Джулиан Маркю. И както сами се убедихте, тя е великолепна актриса. Кати е далечна родственица на съпругата ми, което обяснява приликата, която забелязвате. Всъщност, вероятно знаете, че госпожа Джулиан Маркю ни е съседка. Тъй като приликата със съпругата ми е поразителна, измислихме този малък фарс и се опитахме да разнообразим тържеството е малката ни шега.

Той грубо ме хвана за рамото, сложи ръка на кръста ми и ме покани да танцуваме.

— Хайде, Кати, явно след това прекрасно драматично представление искаш да покажеш, че можеш да танцуваш великолепно. — Докато се разнасяше музиката, ме накара насила да танцуваме. Извърнах глава и забелязах майка ми отпусната до една приятелка, с така пребледняло лице, че гримът й изглеждаше неестествен. Дори и сега не можеше да откъсне поглед от мен, потънала в прегръдката на съпруга й.

— Мръсна малка негодница! — просъска Барт. — Как смееш да се появяваш тук и да разиграваш такива номера? Мислех, че те обичам. Презирам драскащите жени с дълги нокти. Няма да ти позволя да съсипеш съпругата ми! Малка глупачка, какво те накара да изречеш толкова лъжи?

— Ти си глупак, Барт — заявих спокойно, въпреки че вътрешно се изплаших… ами ако откажеше да ми повярва? — Погледни ме! Откъде мога да знам, че е носила такава рокля, ако не съм я виждала на нея? Откъде мога да знам, че си я придружил в лебедовото легло, ако брат ми Крис не се беше скрил и не бе видял всичко.

Той ме погледна. Изглеждаше странен и далечен.

— Да, скъпи Барт, аз наистина съм дъщеря на съпругата ти и зная, че ако правната ти фирма разбере, че съпругата ти има четири деца от първия си брак, двамата с нея ще загубите всичко. Всички пари. Всички инвестиции. Ще ви отнемат всичко, което сте купили. О, толкова ми е мъчно, че ще се разплача.

Продължавахме да танцуваме. Бузата му бе на сантиметри от моята. Усмивка озаряваше устните му.

— Как, по дяволите, откри, че тя бе със същата рокля, когато за първи път се появих в тази къща?

Засмях се с престорена веселост.

— Толкова си глупав, скъпи Барт! Как мислиш, че съм разбрала? Видях я облечена в тази рокля. Дойде в стаята ни, за да ни покаже колко е красива, а аз й завидях за фигурата и за начина, по който Крис я наблюдаваше, изпълнен с възхищение. Имаше прическа като моята. Тези бижута са от сейфа до тоалетката в стаята й.

— Лъжеш — повтори той, но в гласа му се прокрадна съмнение.

— Зная комбинацията — продължих нежно, — използва рождената си дата. Каза ми го, когато бях на дванайсет. Тя наистина ми е майка и ни беше затворила в една стая, докато чакаше баща й да умре, за да го наследи. А ти знаеш защо трябваше да ни пази в тайна. Ти си написал завещанието, нали? Спомни си онази нощ, когато заспа в покоите и сънува едно младо момиче с къса синя рокля как се прокрадва вътре и те целува. Не сънуваше, Барт. Аз те дарих с тази целувка. Тогава бях на петнайсет години и се промъквах в стаята ви, за да крада пари… помниш ли как ти липсваха банкноти? Смятахте, че са прислужниците, но всъщност беше Крис, а веднъж и аз… но аз не открих нищо, защото ти беше там и ме изплаши.

— Не-е-е-е — въздъхна той. — Не! Тя не би могла да причини това на собствените си деца!

— Така ли! Направи го. Задната част на онзи голям шкаф е от мрежа. Двамата с Крис виждахме всичко. Наблюдавахме прислужниците как слагат креп за украса, как сервитьорите разливат игривото шампанско. Имаше и две огромни сребърни купи за пунш. Двамата с Крис долавяхме вкусната миризма и мечтаехме да опитаме нещата, които се сервираха долу. Яденето ни винаги беше едно и също, студено или хладко. Близнаците почти не се хранеха. Ти присъстваше ли на вечерята по случай Деня на благодарността, когато тя излизаше и влизаше толкова често? Знаеш ли причината? Приготвяше поднос с храна, който да ни донесе, когато прислужника Джон го нямаше.

Той поклати глава със замъглен поглед.

— Да, Барт, оженил си се за жена с четири деца, които тя кри цели три години и почти пет месеца. Играехме си на тавана. Ти играл ли си си някога на тавана през лятото? Или през зимата? Смяташ ли, че е много приятно? Представяш ли си как сме се чувствали година след година, чакайки старецът да умре, за да заживеем отново? Знаеш ли каква травма преживяхме, разбирайки, че тя се интересува повече от парите, отколкото от собствените си деца? А близнаците не растяха. Останаха мънички с огромни очи и светещи погледи, а тя идваше и никога не ги поглеждаше. Преструваше се, че не забелязва болнавия им вид!

— Кати, ако лъжеш, моля те престани! Не ме карай да я мразя!

— А защо не? Тя го заслужава. — Продължих да говоря, а майка ми се подпря на стената. Изглеждаше толкова зле, сякаш щеше да повърне. — Един ден лежах на лебедовото легло, с малкото лебедово креватче до краката. На нощното шкафче имаше оставена книга за секса, скрита под прашната подвързия със заглавие „Как да създадем и начертаем собствената си бродерия“.

— „Как да създадем чертежите на собствената си бродерия“ — поправи ме той, като пребледня като майка ми, въпреки че омразната му усмивка не слизаше от устните му. — Измисляш си всичко това — каза той със странен, неискрен глас. — Мразиш я, защото искаш да ме притежаваш и да я унищожиш.

Усмихнах се и леко докоснах бузата му с устни.

— Тогава нека те убедя още малко. Баба ни винаги носеше рокля от сива тафта с колосани яки и не сваляше диамантената брошка със седемнайсет камъка, забодена на яката й. Много рано всяка сутрин, преди шест часа, тя ни донасяше храна и мляко в кошницата си за излети. Отначало ни хранеше много добре, но постепенно ядът й нарастваше и яденетата ни намаляваха, докато накрая се хранехме само със сандвичи с фъстъчено масло, каша и от време на време печено пиле и картофена салата. Написа ни огромен списък с правила, които трябваше да спазваме, включително и да не отваряме пердетата, за да влиза светлина. Прекарвахме година след година в стаята с мъждива светлина, без слънчеви лъчи. Ако знаеш колко скучен е животът, когато си затворен, без светлина и се чувстваш отхвърлен, отблъснат, отритнат. Имаше и още едно строго правило. Не трябваше да се поглеждаме един друг… особено противоположния пол.

— Господи! — възкликна той и тежко въздъхна. — Това е типично за нея. Казваш, че сте били затворени повече от три години?

— Три години и почти пет месеца, а ако на теб ти изглежда дълго време, представи си как се чувстват малки деца на пет, дванайсет и четиринайсет години? Там горе пет минути изглеждаха като пет часа, дните се превръщаха в месеци, а месеците — в години.

— Кати, моля те, бъди честна. Имала си двама братя и една сестра и през цялото време, докато съм живял тук, сте били заключени?

— В началото й вярвахме, вярвахме на всяка нейна дума, защото я обичахме — тя беше нашата надежда, спасението ни. И искахме да наследи всички пари от баща си. Съгласихме се да останем, докато баща й почине, въпреки че когато ни обясняваше, че ще живеем във Фоксуърт Хол, майка ни забрави да спомене, че ще ни скрият. Отначало смятахме, че ще е само за ден-два, но то продължаваше. Запълвахме времето си с игри… молехме се и много спяхме. Отслабнахме, придобихме болнав вид и издържахме, гладувайки две седмици, докато вие двамата с майка ни бяхте на сватбено пътешествие из Европа. После отидохте във Върмонт на посещение при сестра ти, откъдето майка ни донесе двупаундова кутия със сладки. Но ние вече бяхме почнали да ядем понички, поръсени с арсеник и пудра захар.

Той ме погледна ожесточено, много ядосан.

— Да, тя наистина купи такива сладки във Върмонт. Но каквото й да казваш, никога няма да повярвам, че съпругата ми целенасочено е слагала отрова в храната на децата си! — Ядосаният му поглед ме огледа от главата до петите. — Да, ти наистина приличаш на нея! Признавам, че ви могла да си й дъщеря! Но не мога да повярвам, че Корин би могла да убие децата си!

Отблъснах го и се завъртях.

— Чуйте ме! — извиках аз. — Аз съм дъщеря на Корин Фоксуърт Уинслоу! Тя наистина беше затворила четирите си деца в крайната стая на северното крило. Баба ни също участваше в заговора и ни позволи да си играем на тавана. Покрихме целия таван с хартиени цветя, за да го украсим за малките ни близнаци. Правихме всичко майка ни да получи наследството. Майка ни каза, че трябва да се крием, защото в противен случай баща й няма да я впише в завещанието си. Всички вие знаете колко я презираше той заради брака й с неговия брат. Нашата майка ни накара да живеем на тавана и да сме тихи като тавански мишки. Ние се съгласихме, доверихме й се и повярвахме, че ще ни пусне в деня, когато баща й умре. Но тя не го направи! Остави ни да страдаме още девет месеца, след като той почина и бе погребан!

Можех да разкажа още много неща. Но майка ми извика високо:

— Престани! — Пристъпи напред, с разтворени ръце, сякаш беше ослепяла. — Лъжеш! — изпищя тя. — Никога не съм те виждала! Махай се от къщата ми! Изчезвай, преди да съм повикала полицията и да те отведат. Махай се оттук!

Всички наблюдаваха нея, а не мен. Сдържаната и високомерна Корин беше загубила самообладание, трепереше и искаше да избоде очите ми! Не мисля, че някой там й вярваше, след като виждаха, че съм нейно копие… и знаех прекалено много истини.

Барт ме остави, приближи се до съпругата си и прошепна нещо в ухото й. Прегърна я успокояващо и я целуна по бузата. Тя се притисна безпомощно до него, бледа, с треперещи ръце. Търсеше помощта му със замъглените си от сълзи огромни сини очи — като моите, като очите на Крис и на близнаците.

— Кати, благодаря ти за прекрасното представление. Ела в библиотеката с мен и ще ти изплатя хонорара. — Завъртя се към струпалите се гости и тихо каза: — Съжалявам, но съпругата ми наскоро беше болна и лошата шега й дойде прекалено много. Трябваше да се досетя, преди да я планирам. Така че, моля ви да ни извините, продължавайте да се забавлявате, яжте, пийте и се веселете. Останете колкото пожелаете, госпожа Катрин Доул може да ви поднесе нови изненади!

Колко го мразех в този момент!

Докато гостите се разпръскваха, шепнеха си и гледаха ту мене, ту него, той вдигна майка ми и я отнесе в библиотеката. Бе по-тежка от преди, но в ръцете му изглеждаше като перце. Барт ме погледна през рамо и ми направи знак с глава да го последвам. Подчиних се.

Исках Крис да е до мен, както трябваше да бъде. Не трябваше сама да се сблъсквам с нея. Чувствах се самотна, беззащитна, сякаш накрая Барт щеше да повярва на нея, а не на мен, независимо от доказателствата. А аз имах достатъчно доказателства. Можех да му опиша тавана, змията, червея, посланието върху дъската и най-вече можех да му покажа дървения ключ.

Барт стигна до библиотеката и внимателно остави майка ми в един от кожените фотьойли.

— Кати, затвори вратата, ако обичаш! — заповяда ми той.

Едва тогава забелязах кой друг беше в стаята — баба ми седеше в инвалидния стол на дядо ми. Обикновено тези столове не се различаваха, но този беше със специална изработка и бе много по-красив. Върху болничното си облекло носеше синьо-сив халат, който покриваше краката й. Столът се намираше близо до камината, така че да може да се топли от огъня. Главата й се изправи, когато се извърна към мен. Каменните й сиви очи блестяха заплашително.

До нея стоеше сестра. Не ми остана време да разгледам лицето й.

— Госпожо Малъри — започна Барт, — моля, напуснете стаята и оставете госпожа Фоксуърт тук. — Не беше молба, а заповед.

— Да, господине — отвърна сестрата, бързо се изправи и се приготви да излезе възможно най-бързо. — Просто позвънете, когато госпожа Фоксуърт пожелае да си легне — каза тя и изчезна.

Барт беше готов да избухне, докато се разхождаше из стаята. Омразата му беше насочена не само към мен, но и към съпругата му.

— Добре — заяви той веднага след като сестрата излезе, — хайде да приключим с всичко. Корин, винаги съм подозирал, че криеш някаква голяма тайна. Много пъти съм усещал, че не ме обичаш истински, но никога не съм си представял, че имаш четири деца, които криеш на тавана. Защо? Защо не ми каза истината? — Той изкрещя, загубил контрол. — Как си могла да се държиш така егоистично и безсърдечно, толкова жестоко, че да заключиш децата си и да се опиташ да ги убиеш с арсеник?

Майка ми се отпусна в кафявия кожен стол и затвори очи. Когато проговори глухо, изглеждаше бяла като призрак.

— Значи ще повярваш на нея, а не на мен. Знаеш, че не бих могла да отровя никого, независимо от цената. И знаеш, че нямам никакви деца.

Бях озадачена, че Барт е повярвал на мен, а не на нея, но предположих, че не ми вярва напълно, а използва адвокатския трик и атакува, като се надява да я намери неподготвена и да изкопчи истината. Но с нея нямаше да успее. През годините тя се бе научила да не се оставя да бъде изненадвана.

Приближих се, погледнах я и казах много грубо:

— Защо не разкажеш на Барт за Кори, мамо? Хайде, кажи му как двете с майка ти дойдохте и го увихте в едно зелено одеяло и ни казахте, че ще го заведете в болница. Кажи му как на следващия ден ни съобщи, че е починал от пневмония. Лъжи! Само лъжи! Крис се беше промъкнал долу и беше чул икономът Джон Амос Джаксън да разказва на прислужничката как баба ни носи арсеник на тавана, за да убива малките мишки. Ние бяхме малките мишки, които ядяхме поничките! И доказахме, че те са отровни. Спомняш ли си мишлето на Кори, което ти пренебрегваше? Той хапна само малко от поничката и умря! Сега стой, плачи и отричай коя съм аз, кой е Крис и кои бяха Кари и Кори!

— Никога през живота си не съм те виждала — каза високо тя, изпъна се и ме погледна, — с изключение на представленията в Ню Йорк.

Барт присви очи, като оценяваше моите и нейните думи. После отново погледна съпругата си и очите му се присвиха още повече и станаха по-коварни.

— Кати — каза той, докато все още я наблюдаваше, — отправяш сериозни обвинения срещу съпругата ми. Обвиняваш я в убийство, предумишлено убийство! Ако се окажеш права, тя ще трябва да се изправи в съда за убийство… това ли е целта ти?

— Искам справедливост, това е всичко. Не, не искам да влезе в затвора, или да я сложат на електрическия стол, ако все още го практикуват в този щат.

— Тя лъже — прошепна майка ми. — Лъже, лъже, лъже.

Бях се подготвила за подобни обвинения и спокойно извадих от чантичката си копията на четирите удостоверения за раждане. Подадох ги на Барт, който ги погледна на лампата и се наведе да ги разгледа. Злобно, с голямо удовлетворение се усмихнах на майка ми.

— Скъпа мамо, постъпи много глупаво, като заши тези удостоверения в подплатата на старите ни куфари. Без тях нямаше да имам никакво доказателство и без съмнение съпругът ти щеше да продължи да ти вярва… защото аз съм актриса и съм привикнала да изпълнявам добре ролите си. Жалко, че той не знае, че ти си дори по-добра актриса от мен. Подмазвай се колкото искаш, но аз имам доказателства — засмях се диво, почти се просълзих, когато видях очите й да се пълнят със сълзи, защото някога толкова я обичах и въпреки омразата и презрението, които изпитвах към нея, една малка частица от обичта ми все още се бе съхранила и ме болеше! О, колко силно ме болеше да я карам да плаче! Непрекъснато си повтарях, че тя го заслужаваше!

— Знаеш ли и още нещо, мамо? Кари ми разказа как те е срещнала на улицата и ти си я отблъснала, а малко след това тя се разболя и умря… така че ти помогна и за нейната смърт. И ако нямахме удостоверения за раждане, можеше да останеш ненаказана, защото общината в Гладстоун, Пенсилвания много отдавна е изгорила архивите си. Виждаш ли колко благосклонна би могла да бъде съдбата към теб? Но ти никога не постъпваш правилно! Защо не ги изгори? Защо ги запази? Колко лекомислено от твоя страна, скъпа мамо, да съхраниш уликите, но ти винаги си била лекомислена, разсеяна и екстравагантна. Мислеше, че ако убиеш четирите си деца, ще можеш да си родиш други, но баща ти те изигра, нали?

— Кати! Седни и ме остави да се заема с проблема! — нареди Барт. — Съпругата ми скоро бе подложена на операция и няма да ти позволя да застрашаваш здравето й. Седни, преди насила да съм те накарал да го направиш!

Седнах.

Той погледна майка ми, после нейната майка.

— Корин, ако изобщо държиш на мен, ако ме обичаш поне малко… тази жена говори ли истината? Дъщеря ли ти е?

— … Да — промълви много тихо майка ми.

Въздъхнах. Сякаш цялата къща въздъхна, заедно с Барт.

Вдигнах очи и забелязах, че баба ми ме наблюдава странно.

— Да — продължи тя с равен глас. Погледът й беше прикован върху Барт. — Не можех да ти кажа, Барт. Исках да го направя, но се страхувах, че няма да искаш да живееш с мен и с четири деца и без пари, а толкова много те обичах. През цялото време се мъчех да намеря разрешение, така че да запазя теб, децата и парите си. — Тя се изпъна, изви гръбнака си, а главата й царствено се извиси. — И аз наистина намерих изход! Намерих! Отне ми седмици наред, но намерих!

— Корин — започна Барт с леден глас, като се надвеси над нея, — убийството никога не е разрешение на проблема! Трябваше само да ми кажеш и аз щях да измисля как да спася децата и наследството ти!

— Не разбираш ли — извика възбудено тя, — аз сама открих начин! Желаех те! Исках децата и наследството си. Смятах, че баща ми ми дължи тези пари! — Тя се засмя истерично и отново започна да губи самообладание, сякаш адът я преследваше и тя трябваше бързо да бяга, за да се спаси. — Всички ме смятаха за глупава, една блондинка с хубаво лице и никакъв мозък. Е, мамо, аз те изиграх — обърна се тя към възрастната жена в стола. Извика към портрета на стената: — Изиграх и тебе, Малкълм Фоксуърт. — Погледна ме и каза: — Както и теб, Катрин. Мислеше, че там горе се чувствате зле, заключени, лишени от училището и приятелите, но не осъзнавахте колко сте добре в сравнение с нещата, които баща ми правеше с мен! Ти, ти и твоите обвинения. Винаги ме нападаше и питаше кога ще ви пусна навън! А долу баща ми заповядваше да направя това или онова, защото ако не го направя, няма да наследя нито пени и той ще съобщи на приятеля ми за четирите ми деца!

Въздъхнах! После скочих!

— Дядо е знаел? Знаел е за нас?

Тя отново се засмя грубо:

— Да, знаеше, но не от мен. В деня, когато двамата с Крис избягахме от тази ужасна къща, той наел детективи, за да ни следят. Когато съпругът ми загина, бях принудена да потърся съдействие от адвоката си! Как се е зарадвал баща ми! Не разбираш ли, Кати — каза тя, докато една след друга нареждаше думите си, — той е искал аз и децата ми да сме му подръка! Двамата с майка ми са планирали всичко, за да ме изиграят и да смятам, че не знае, че децата ми са скрити на тавана. А през цялото време е знаел! Планирал е да ви държи затворени цял живот!

Въздъхнах и я погледнах. Не й вярвах. Как бих могла да й вярвам, след като ни беше причинила толкова страдания?

— И баба ли участваше в плана? — попитах аз, като пръстите ми започнаха да изтръпват.

— Тя ли? — Майка ми я погледна с чувство на задоволство. — Тя би изпълнила всяко негово желание. Винаги ме е мразила. Той толкова ме обичаше и изобщо не обръщаше внимание на синовете си, които тя предпочиташе. След като се озовахме в капана му, той се радваше, че децата на брат му са затворени в клетка като животни и искаше да ви задържи там, докато умрете. Така че, докато бяхте горе, играехте си и украсявахте тавана, той непрекъснато си играеше с мен. „Никога не трябваше да се раждат, нали?“ — питаше злобно и лукаво и твърдеше, че е по-добре да умрете, отколкото да живеете като затворници до смъртта си. Отначало не вярвах, че говори сериозно. Смятах, че това е поредният номер, за да ме измъчва. Всеки ден казваше, че сте несъвършени, дефектни, греховни деца, които трябва да бъдат унищожени. Аз плачех, молех се, падах на колене, а той се смееше. Една вечер избухна: „Глупачка — каза той. — Смяташе, че някога ще ти простя, че си спала с чичо си… най-големия грях в очите господни? И си заченала децата му?“ — Продължаваше да вика и да крещи. После замахваше с бастуна си и ме удряше. Майка ми седеше наблизо и се усмихваше доволно. Но въпреки това той не ми каза, че знае къде сте, в продължение на няколко седмици, а дотогава вече бях хваната в капана. — Тя ме умоляваше да й повярвам, да имам милост. — Не разбираш ли какво ставаше? Не знаех накъде да се обърна. Нямах никакви пари, а смятах че внезапните му избухвания ще го убият, така че го провокирах, за да умре по-бързо, но той продължаваше да живее и да наказва мен и децата ми. А всеки път, когато се качвах в стаята ви, вие ме молехте да ви пусна навън. Особено ти, Кати… особено ти.

— И какво друго направи той, за да ни задържи като затворници? — попитах саркастично. — Крещеше, викаше и те удряше с бастуна си? Сигурно не е било много силно, защото беше доста слаб, а след първия бой ти никога нямаше белези. Беше свободна да влизаш и да излизаш. Можеше да измислиш някакъв план, да ни измъкнеш незабелязано от него. Искаше парите му и не те беше грижа как ще ги получиш. Искаше парите повече, отколкото четирите си деца!

Пред собствените ми очи нежното и красиво лице на майка ми се състари и тя заприлича на баба. Погледът и се понесе диво в пространството, търсейки безопасно място, където да се скрие завинаги, не само от мен, но и от яда, който се четеше в очите на съпруга й.

— Кати — примоли се майка ми, — зная, че ме мразиш, но…

— Да, майко… наистина те мразя.

— Нямаше да е така, ако се опиташе да разбереш…

Засмях се горчиво.

— Скъпа майко, не можеш да кажеш нищо, което да ме накара да те разбера.

— Корин — заяви Барт безпристрастно, — дъщеря ти е права. Можеш да седиш и да плачеш, да разправяш как баща ти те е накарал да отровиш децата си, но как да ти повярвам, когато не съм го видял дори да те погледне накриво. Наблюдаваше те с обич и гордост. Правеше каквото си искаш. Баща ти те обсипваше с пари, така че можеше да си купуваш нови дрехи и всичко, каквото пожелаеш. А сега ми разказваш някаква смешна история как те е измъчвал и те е принудил да убиеш децата си. Божичко, отвращаваш ме!

Очите й станаха прозрачни, бледите й елегантни ръце трепереха, докато се движеха от скута към гърлото й и непрекъснато опипваха диамантената огърлица.

— Барт, моля те, повярвай ми… Признавам, че преди съм те лъгала и те измамих за децата си… но сега казвам истината. Защо не можеш да ми повярваш?

Барт се изправи и застана с широко разтворени крака като моряк, който се опитва да се задържи в бурното море. Ръцете му бяха зад гърба, свити в юмруци.

— Ти за какъв човек ме смяташ? — попита ядосано. — Каквото и да ми беше казала някога, щях да те разбера. Обичах те, Корин. Щях да направя всичко, което бе възможно, за да принудя юридически баща ти да не ти отнеме богатството и едновременно с това да запазя децата ти живи и свободни. Не съм чудовище, Корин, и не се ожених за теб заради парите ти. Щях да го направя, дори да нямаше стотинка!

— Не можеше да надхитриш баща ми! — извика тя, скочи и започна да крачи напред-назад.

Майка ми изглеждаше като ярък огнен език в яркочервената си рокля. Този цвят придаваше на очите й тъмночервен отблясък, докато погледът й се местеше от Барт към мен. Накрая, когато вече не издържах да я наблюдавам, съсипана, подивяла, със смачкано самочувствие, очите й се спряха върху майка й — старата жена, свита в инвалидния стол, сякаш нямаше кости. Но очите й хвърляха силни огнени зли пламъци. Наблюдавах сблъсъка на погледи между майка и дъщеря. Тези сиви очи никога не се променяха, не омекваха от възрастта или от страха от ада, който я очакваше.

За моя изненада от този сблъсък майка ми излезе победител. Започна да говори безстрастно, сякаш обсъждаше някой друг. Сякаш слушах речта на жена, разбираща, че се самоубива с всяка дума, но не обръщаше внимание, защото в крайна сметка аз се оказвах победителят и затова тя се обърна към мен — най-строгия съдия.

— Добре, Кати. Знаех си, че рано или късно ще трябва да се изправя пред теб. Усещах, че ти ще ме накараш да призная истината. Разбирах го по начина, по който ме гледаше и осъзнаваше, че не съм такава, за каквато се представях. Кристофър ме обичаше, вярваше ми. А ти — не. Но в началото, след смъртта на баща ти, аз наистина се опитах да направя всичко. Мислех, че ви съобщавам истината, когато ви помолих да дойдете и да се скриете тук, докато спечеля отново благоволението на баща ми. Наистина не вярвах, че ще отнеме повече от ден-два.

Стоях вцепенена и я наблюдавах. Очите й безмълвно ме умоляваха: „Повярвай ми, Кати! Имай милост! Говоря истината!“

Извърна се и разстроено заговори на Барт за първата им среща в дома на негов приятел.

— Не исках да се влюбвам в теб, Барт! Не желаех да те замесвам в тази бъркотия. Исках да ти кажа за децата си и заплахата, която баща ми представляваше за тях, но точно когато щях да го направя, състоянието му се влоши и очаквах да умре, затова отложих изповедта си и премълчах. Молех се да ме разбереш, когато ти кажа. Постъпих глупаво, защото не е възможно да обясниш една дълго пазена тайна. Ти искаше да се оженим. Баща ми отказваше. Децата ми всеки ден ме умоляваха да ги пусна на свобода. Въпреки че знаех, че имат пълното право да се оплакват, започнах да ги отбягвам, защото те ме притесняваха и ме караха да се срамувам и да се чувствам виновна, при положение че се опитвах да направя най-доброто за тях. И винаги Кати ме обвиняваше, независимо от броя на подаръците, който й носех. — Майка ми отправи един от дългите си разгневени погледи, сякаш я бях измъчила непоносимо.

— Кати — прошепна тя, като воднистите й очи леко се проясниха, — правех всичко, на което бях способна. Казах на родителите си, че всички вие боледувате от нещо. Те повярваха лесно, защото смятаха, че Господ е наказал децата ми. А Кори непрекъснато настиваше и имаше алергия. Не разбираш ли какво се опитвах да направя? Исках да ви разболея леко и да ви отведа един по един в болницата, след което да съобщя на майка си, че сте починали. Използвах малко арсеник, но не толкова, че да ви убия. Опитах се леко да ви разболея, за да успея да ви измъкна!

Онемях от глупостта й. После предположих, че лъже и се оправдава пред Барт, който я наблюдаваше странно. Тогава й се усмихнах, а вътрешно се разкъсвах от болка.

— Мамо — започнах мило аз, — забравяш, че баща ти беше починал, преди поничките да започнат да се появяват. Не е имало нужда да го мамиш след смъртта му.

Тя се вторачи в майка си, която я наблюдаваше със заплашителен, забраняващ поглед.

— Да! — извика майка ми. — Зная. Никога не бих използвала арсеник, но баща ми довери на Джон, иконома, тайната ни, а той трябваше да наблюдава дали спазвам условията и ви държа заключени, докато всички измрете. Ако той не го направеше, майка ми щеше да го лиши от петдесетте хиляди, които му бяха обещани като наследство. А тя искаше Джон да наследи всичко!

Настъпи неловко мълчание, докато се опитвах да оценя думите й. Дядото е знаел през цялото време и е искал да ни задържи като затворници. И сякаш това не е било достатъчно, но е искал и да я принуди да ни убие. Колко зъл и нечовечен трябва да е бил, за да го измисли! После я погледнах и когато забелязах очите й, изпълнени с нетърпение, и ръцете й, които сякаш извиваха невидима перлена огърлица, разбрах, че лъже. Погледнах баба и видях гримасата й, докато се опитваше да проговори. Очите й блестяха от възмущение, сякаш щеше да отрече всички думи на майка ми. Но тя мразеше майка ми. Щеше да поиска да повярвам в най-лошото… Господи, как можех да разбера истината?

Погледнах Барт, който се беше изправил пред огъня и наблюдаваше съпругата си, сякаш не я беше виждал досега и новата й същност го ужасяваше.

— Мамо — започнах спокойно аз, — какво всъщност направи с тялото на Кори? Претърсихме всички гробища наоколо и проверихме архивите им, но не открихме осемгодишно дете, починало през последната седмица на октомври 1960 година.

Тя въздъхна, след което скръсти ръце. Диамантите и останалите бижута проблеснаха.

— Не знаех какво да направя с него — прошепна тя. — Той умря, преди да стигна до болницата. Изведнъж спря да диша, а като погледнах към задната седалка, разбрах, че е умрял. — Тя въздъхна, притисната от тежкия спомен. — Тогава се мразех. Знаех, че ще ме обвинят в убийство, а аз не исках да го убивам. Само малко да го разболея! Хвърлих тялото му в една дълбока клисура и го затрупах с листа, пръчки и камъни… — Огромните й отчаяни очи ме умоляваха да й повярвам.

Аз също преглътнах тежко и се замислих за Кори, изхвърлен в дълбоката клисура, покрит с изсъхнали листа и оставен да се разложи.

— Не, мамо, не си направила това. — Нежният ми глас сякаш разрязваше замръзналия въздух в огромната библиотека. — Посетих крайната стая в северното крило, преди да сляза долу. — Замълчах, за да придам на следващите си думи по-драматичен ефект. — Преди да дойда и да те изоблича, използвах стълбите, които водят направо към тавана, а после малката скрита стълба в гардероба на нашия затвор. Двамата с Крис през цялото време подозирахме, че има и друг път до тавана и съвсем правилно предполагахме, че съществува друга врата, скрита зад огромните тежки гардероби, които не можехме да поместим, независимо колко силно бутахме. Мамо… Открих една малка стая, която не бяхме виждали преди. В стаята се носеше особена миризма на нещо развалено.

За миг тя не помръдна. Лицето й побеля напълно. Гледаше ме с празен поглед, а после устните и ръцете й започнаха да се движат, но тя не можеше да проговори. Опитваше се, но не успяваше. Барт се опита да каже нещо, но тя сложи ръце на ушите си, за да не чува нищо.

Изведнъж вратата на библиотеката се отвори. Завъртях се вбесена.

Като в кошмар майка ми се обърна и видя кого наблюдавам. Крис пристъпи и я погледна. Тогава тя скочи, ужасно учудена, после размаха ръце, сякаш се опитваше да го прогони. Дали не виждаше духа на баща ни?

— Крис?… — каза тя. — Крис, не исках да го направя, наистина не исках! Не ме гледай така, Крис! Обичах ги! Не исках да им давам арсеник, но баща ми ме накара! Каза ми, че не е трябвало да се раждат! Опита се да ми обясни, че са изчадия на дявола и трябва да умрат, а това е единственият начин, по който ще изкупя греха си, че се омъжих за теб! — По бузите й се стичаха сълзи, но тя продължи, въпреки че Крис не спираше да клати глава. — Обичах децата си! Нашите деца! Но какво можех да направя? Исках малко да ги разболея… само малко, за да ги спася, това е всичко… всичко! Не ме гледай така, Крис! Знаеш, че никога не бих убила нашите деца!

Очите му станаха смразяващо сини, докато я гледаше.

— Значи, целенасочено си ни давала арсеник? — попита той. — Така и не повярвах напълно, след като се измъкнахме от тази къща и имах време да разсъждавам върху това! Но ти наистина си го направила!

Тогава тя изпищя. През целия си живот не бях чувала такъв писък, който се извисяваше и заглъхваше истерично. Писък, наподобяващ виковете на луд човек! Тя се завъртя на токчетата си, все още пищейки, и се втурна към вратата, която дори не подозирах, че съществува. Изтича през нея и изчезна.

— Кати — започна Крис, като откъсна очи от вратата и огледа стаята, отбелязвайки присъствието на баба ми и Барт. — Дошъл съм да те взема. Нося лоши новини. Трябва незабавно да се върнем в Клеърмонт.

Барт се обади, преди да отговоря:

— Ти си Крис — братът на Кати?

— Естествено. Дошъл съм да я взема. Сега е необходима на друго място. — Той протегна ръка и аз пристъпих към него.

— Чакайте малко — намеси се Барт. — Трябва да ви задам няколко въпроса. Но искам да науча истината. Жената в червено майка ти ли беше?

Крис първо ме погледна. Кимнах му, за да му покажа, че Барт знае, и едва тогава Крис враждебно погледна към него.

— Да, това е моята майка и майката на Кати, а някога беше майка и на близнаците на име Кори и Кари.

— И повече от три години ви е държала заключени в една стая? — попита Барт, сякаш все още не вярваше.

— Да, три години, четири месеца и шестнайсет дни. А една вечер отведе Кори, върна се и ни каза, че е починал от пневмония. Ако са ти необходими повече подробности, ще трябва да почакаш, защото сега трябва да помислим за други хора. Хайде, Кати — каза той и отново посегна към ръката ми. — Трябва да побързаме! — Погледна към баба ни и й отправи кисела усмивка. — Весела Коледа, бабо! Надявах се никога повече да не те видя, но виждам, че времето е отмъстило за нас. — Обърна се отново към мен. — Побързай, Кати! Къде ти е палтото? Джори и госпожа Линдстром ни чакат в колата ми.

— Защо? — попитах аз. Обхвана ме паника. Каква ли беше причината?

— Не! — възпротиви се Барт. — Кати не може да напусне! Тя носи детето ми и искам да остане тук при мен!

Барт ме прегърна и нежно ме погледна, изпълнен с любов.

— Вдигна завесата от очите ми, Кати. Беше права. Създаден съм за по-добри неща от тези. Може би все още мога да осмисля съществуването си, като направя нещо полезно.

Отправих тържествуващ поглед към баба ми и избягнах погледа на Крис. Напуснах библиотеката и баба ми прегърната от Барт и преминахме през останалите помещения, докато достигнахме до голямото фоайе.

Беше истинска лудница! Всички пищяха, бягаха и търсеха съпрузите си! Дим! Долових миризмата на дим.

— Господи, къщата се е запалила! — извика Барт и ме бутна към Крис. — Изведи я навън и я пази! Трябва да открия съпругата си! — Той се огледа наоколо, крещейки: — Корин, Корин, къде си?

Огромната тълпа се бе отправила към един и същи изход. От задните стълби димът се спускаше надолу. Жените се препъваха и хората стъпваха върху тях. Веселите гости се опитваха да се измъкнат навън и изблъскваха онези, които нямаха сили да си пробият път към вратата. Опитах се да проследя Барт с поглед. Видях го да вдига телефона, без съмнение се обаждаше на пожарната и после се спусна по дясната страна на двойното стълбище в сърцето на огъня!

— Не! — извиках аз. — Барт… не отивай там! Ще загинеш! Недей! Върни се!

Предполагам, че чу виковете ми, защото се поколеба, усмихна ми се, докато му махах обезумяло. Изрече ми думите „Обичам те“ и махна в посока изток. Не разбрах какво иска да каже, но Крис реши, че се опитва да ни покаже друг изход.

Задавени от кашлица, двамата с Крис минахме през още един коридор и видяхме огромната трапезария, но тя също беше изпълнена с дим.

— Погледни — извика Крис и ме дръпна. — Има френски прозорци… глупаци, сигурно има повече от дузина изхода, но всички са се отправили към един.

Излязохме навън и открихме колата на Крис, където Ема държеше Джори и наблюдаваше как гори огромната къща. Крис извади покривалото на колата и го метна върху раменете ми, после ме прегърна. Отпуснах се върху него и се разплаках за Барт… къде беше? Защо не излизаше?

Чух воя на пожарните, които вече се качваха по хълма и свиреха в нощта, разкъсвана от воя на вятъра и снега. Снегът, който се сипеше върху запалената къща, разпръскваше червени отблясъци, а те свистяха при сблъсъка им с пламъците. Джори протегна ръчички, търсейки ме. Прегърнах го силно, а Крис обви ръце около двама ни.

— Не се безпокой, Кати — опита се да ме успокои той. — Барт би трябвало да знае всички начини, по които да излезе.

Тогава видях майка ми в огненочервената си рокля, поддържана от двама мъже. Тя не спираше да крещи, като викаше името на съпруга си, а после и на майка си.

— Майка ми! Тя е вътре! Не може да се движи!

Барт беше на предното стъпало, когато чу виковете й. Завъртя се и се върна в къщата. Господи! Връщаше се за баба ни, която не заслужаваше да живее! Рискуваше живота си, за да докаже, че въпреки всичко не е просто едно домашно кученце.

Това беше огънят от детските ми кошмари. От него се страхувах най-много! Затова настоявах да направя стълба от скъсани чаршафи, за да можем при нужда да се спуснем по нея и да избягаме.

Беше направо ужасно да наблюдавам как се разпада гигантската къща, а някога бих се зарадвала да я зърна разрушена. Вятърът духаше неуморно и разпалваше все повече пламъците. Те се извисяваха все по-високо и по-високо в нощта и подпалваха небето. Колко лесно изгоря сухото дърво и старите мебели, безценните съкровища, които не можеха да бъдат възстановени. Щеше да е цяло чудо, ако въпреки героичните усилия на пожарникарите, които тичаха като луди, свързваха маркучи и пускаха струята, се съхранеше нещо. Някой извика.

— Вътре има затворени хора! Изведете ги! — Смятах, че съм аз. Пожарникарите действаха с нечовешка бързина, за да ги измъкнат невредими, докато аз пищях обезумяла.

— Барт! Не исках да те убивам! Исках само да ме обикнеш, това е всичко! Барт, не умирай, моля те, не умирай! — Майка ми чу и се затича към мястото, където Крис ме прегръщаше силно.

— Ти! — извика тя с обезумял поглед. — Ти мислиш, че Барт те е обичал? И щеше да се ожени за теб? Глупачка! Ти ме предаде! Както винаги си ме предавала, а сега Барт ще умре, заради теб!

— Не, майко — каза Крис и затегна прегръдката си около мен, а гласът му стана леденостуден. — Ти извика и напомни на съпруга си, че майка ти е вътре. Ти, а не Кати. Сигурно си разбирала, че няма начин да се върне в тази къща и да оживее. Но, предполагам, предпочиташ да го видиш мъртъв, а не женен за дъщеря ти.

Тя го погледна и нервно започна да мачка ръцете си. Гримът се бе размазал около сините й очи. Докато двамата с Крис я наблюдавахме, нещо в погледа й се пречупи — нещо, което отне разума и яснотата от очите й и тя сякаш се смали.

— Кристофър, синчето ми, аз съм твоята майка! Не ме ли обичаш вече, Кристофър? Защо? Не ти ли нося всичко, което искаш и от което имаш нужда? Нови енциклопедии, игри и дрехи. Какво ти липсва? Кажи ми, за да отида и да ти го купя, моля те, кажи ми какво искаш? Ще направя всичко, ще донеса всичко, за да компенсирам нещата, от които си лишен. Ще те възнаградя хилядократно, когато баща ми умре, а той може да го направи всеки миг, всяка секунда, всеки ден! Заклевам се, че няма да седите горе още дълго време. — Продължаваше да нарежда, а аз щях да изпищя. Но вместо това закрих ушите си с ръце и се облегнах върху широките гърди на Крис.

Той предупреди един от шофьорите на линейката и те внимателно се приближиха до майка ми, която ги забеляза и се опита да побегне. Видях я да се спъва и да пада, защото токчето й се закачи в подгъва на червената й рокля. Тя се строполи върху снега, като риташе, пищеше и удряше с юмруци.

Отведоха я в усмирителна риза, докато тя все още пищеше и нареждаше как съм я предала, а двамата с Крис стояхме прегърнати и я наблюдавахме с разширени очи. Отново се чувствахме като деца, безпомощни, изпълнени със срам и тъга. Последвах го, докато той помагаше на обгорелите. Само му пречех, но не можех да го изпусна от поглед.

Откриха тялото на Барт на етажа на библиотеката, а скелетът на баба ми все още беше стиснат в ръцете му. И двамата се бяха задушили от дима, а не бяха изгорели. Пристъпих към него, вдигнах зеленото одеяло и погледнах лицето му, за да се убедя, че смъртта отново се е намесила в живота ми. Тя се връщаше непрекъснато. Целунах го и се разплаках върху гърдите му. Вдигнах глава, а той ме наблюдаваше… гледаше през мен… бе отишъл на място, където не можех да го последвам и да му призная, че го обичам още от самото начало… преди петнайсет години.

— Кати, моля те — каза Крис и ме дръпна. Разплаках се, когато изпуснах ръката на Барт. — Трябва да тръгваме! Няма причина да оставаме, след като всичко приключи.

Свърши, всичко свърши.

Очите ми проследиха линейката, която отнасяше телата на Барт и на баба ми. Не скърбях за нея… защото тя получи това, което заслужаваше.

Обърнах се към Крис и отново се разплаках в прегръдката му, защото кой ли щеше да живее достатъчно дълго, за да ми позволи да съхраня любовта, която ми беше необходима. Кой?

 

 

Часове наред Крис ме умоляваше да напуснем мястото, донесло ни единствено нещастие и тъга. Защо не си бях спомнила това? Тъжно се наведох, за да събера хартиените остатъци, които някога бяха оранжеви и червени, както и останалите парчета от украсата на тавана, които вятърът разпиляваше, скъсаните цветчета, назъбените листа, откъснати от стеблата.

Утрото настъпи, преди да овладеят пожара. От гигантската постройка на Фоксуърт Хол останаха само развалини. Осемте комина все още се извисяваха. Колкото и странно да беше, двойното извито стълбище, водещо в празното пространство, също бе съхранено.

Крис с нетърпение искаше да тръгнем, но аз трябваше да седя и да наблюдавам потушаването и на последния пламък, да се слея с вятъра, който престана да ме зове. Това беше моят последен поздрав към Бартоломю Уинслоу, е когото се сблъсках на дванайсет години. Отдадох му сърцето си от пръв поглед. Заради него накарах Пол да си пусне мустаци. Омъжих се за Джулиан, защото очите му бяха тъмни като тези на Барт… Господи, как щях да живея със съзнанието, че убих мъжа, когото обичах най-много?

— Моля те, Кати, моля те! Баба ни е мъртва и не бих казал, че съжалявам, въпреки че ми е мъчно за Барт. Вероятно майка ни е запалила огъня. Полицаите казват, че е започнал от таванската стая.

Долавях гласа му в далечината, защото се бях затворила в собствената си черупка. Поклатих глава, за да проясня мислите си. Коя всъщност бях аз? Кои бяха мъжът до мен и малкото момче на задната седалка, заспало в ръцете на възрастната жена?

— Какво ти става, Кати? — попита нетърпеливо Крис. — Слушай, Хени е получила инсулт, а в стремежа си да й помогне Пол е получил сърдечен удар! Той има нужда от нас! Цял ден ли смяташ да скърбиш за мъжа, когото отдавна трябваше да напуснеш, като оставиш човека, направил толкова много за нас, да умре?

Баба ми се оказа права за няколко неща. Бях грешна, несъвършена. Вината беше изцяло моя! Докато леех сълзи за Барт, продължавах да си повтарям, че не трябваше да идвам.