В. С. Ендрюс
Цветя на тавана (9)

Да направиш градина

Вече знаехме цялата истина.

Щяхме да останем в тази стая до деня, в който дядото умре. През нощта, когато бях съвсем отчаяна и потисната, ми хрумна, че вероятно още от самото начало тя е знаела, че баща й не е от хората, дето прощават.

— Но — обади се веселият оптимист Кристофър — той всеки момент може да хвърли топа. Това е типично за заболяванията на сърцето. Ако някой тромб се откъсне и тръгне към сърцето или дроба, той ще угасне като свещ.

Ние с Крис често си говорехме такива непочтителни неща, но вътре в себе си съзнавахме, че това е жестоко, макар че именно по този начин се опитвахме да успокоим болката от нараненото си самочувствие.

— Виж какво — рече той, — тъй като по всичко личи, че ще останем тук доста дълго, трябва да си измислим повече забавления, заради близнаците, пък и заради нас самите. А когато решим, Господ ми е свидетел, можем да измислим фантастични неща.

При този таван, пълен с вехтории и огромни шкафове със смрадливи, но страхотни костюми, най-близкото до ума е да правиш пиеси. И тъй като един ден без друго щях да танцувам на сцената, ето ти възможност да се изявя като режисьор, директор, хореограф, а едновременно с това и да бъда звезда. Крис, разбира се, трябваше да играе всички главни мъжки роли, а близнаците можеха да участват епизодично като второстепенни герои.

Те обаче не искаха да бъдат актьори! Искаха да са публиката — да седят, да гледат и да ръкопляскат.

Идеята не беше чак толкова лоша, защото какво беше театър без публика! Жалко, че не разполагаха с пари, за да си купят билети.

— Това ще бъде генералната репетиция — каза Крис — и тъй като ти си наясно с театралните представления, ще напишеш сценария.

Ха! Притрябвали са ми сценарии! Това беше моят шанс да играя Скарлет О’Хара. Под богато набраните поли трябваше да нося обръчи, а корсетите страшно ме пристягаха; имаше и дрехи, напълно подходящи за Крис, както и проядени от молците слънчобрани. Подбрах възможно най-добрите костюми. Бях навила косата си на парцалчета и сега, разпусната, тя се спускаше на дълги спираловидни къдрици. На главата си носех широкопола сламена шапка, украсена с избелели копринени цветя и опасана с потъмняла по краищата зелена сатенена панделка. Роклята, която покриваше телените обръчи, беше направена от нещо подобно на муселин. Предполагам, че някога е била розова, но сега вече беше трудно да й се определи цветът.

Рет Бътлър беше облечен в елегантен костюм с кремави панталони и кафяв жакет от кадифе с перлени копчета, под който се виждаше сатенена жилетка на бледочервени рози.

— Хайде, Скарлет — казваше ми той, — трябва да избягаме от Атланта преди Шърман да стигне тук и да подпали града.

Крис бе завързал въжета, на които окачихме одеяла вместо сценичните завеси. Публиката ни възбудено тропаше с крака от нетърпение да види как Атланта гори. Следвах Рет по „сцената“, готова да се закачам и флиртувам с него, да го омайвам и съблазнявам, преди да се втурна към безличния русоляв Ашли Уилкис, когато един от моите мърляви волани се закачи между твърде големите ми и смешни старомодни обувки и аз се проснах на пода. Публиката реши, че това падане е част от ролята ми и възторжено заръкопляска, като се изправи на крака. „Представлението свърши!“, съобщих аз и започнах да се преобличам.

— Хайде да ядем! — извика Кари, която беше в състояние да каже всичко, стига то да ни накара да се махнем от омразния й таван.

Кори издаде долната си устна напред и нацупено се огледа.

— Иска ми се отново да имаме градина — каза той с такава тъга, че ми стана мъчно. — Не ми харесва да се люлея, когато цветята не се полюшват от вятъра — Сламенорусата му коса стигаше чак до яката на ризата и се завиваше на букли, докато тази на Кари се спускаше до кръста й и с едва оформените си къдрици приличаше на застинали вълни. Днес близнаците бяха облечени в синьо, защото беше понеделник. За всеки ден си имахме цвят. В неделя носехме жълто, а в събота — червено.

Желанието, изречено от Кори, явно накара Крис да се замисли, защото той бавно се завъртя и огледа огромния таван.

— Този таван, разбира се, е зловещо и потискащо място — каза замислено той, — но защо да не използваме творческите си способности и да не превърнем тази отвратителна гъсеница в пърхаща пеперуда? — Той се усмихна така очарователно, че незабавно ме спечели на своя страна. Защо, наистина, да не се опитаме да превърнем тавана в цветна градина.

Тази вечер очаквахме мама с особено нетърпение и щом се появи, ние с Крис разпалено й описахме плана си да украсим тавана и го превърнем в градина, за да не се плашат близнаците. За миг в очите й трепна нещо странно.

— Е — каза тя, — ако ще украсявате тавана, най-напред ще трябва да го почистите, а аз ще ви помогна с каквото мога.

Мама домъкна парцали, кофи, метли, четки за дъски и кутии със сапун на прах. Коленичи заедно с нас, за да търка в ъглите и под тежките мебели. Удивих се, че знае как да чисти. Когато живеехме в Гладстон, веднъж на две седмици идваше жена, която вършеше цялата черна домакинска работа, от която ръцете на мама загрубяваха. Сега тя стоеше на колене, с избелели стари джинси и овехтяла риза, а косата й беше хваната на кок с фиби. Наистина й се възхищавах. Работата беше тежка и изморителна, но тя нито веднъж не се оплака, а през цялото време се смееше и се държеше така, сякаш това бе някакво страхотно забавление.

За една седмица изчистихме почти целия таван. Тогава мама донесе препарат против насекоми, наръсихме го и после изметохме цели кофи с умрели паяци и всевъзможни гадини. Намерихме мишини, но не видяхме нито плъх, нито мишка. Сигурно са чакали да утихне шетнята, преди да излязат от тъмните си скривалища.

Сега, когато таванът вече беше чист, мама ни донесе зелени растения и един амарилис, остър като копие, който трябваше да цъфне около Коледа. Намръщих се, като я чух да казва това — та нали по Коледа вече нямаше да сме тук.

— Ще го вземем с нас — каза мама и се пресегна да погали бузата ми. — Ще си вземем всички растения, така че недей да се цупиш. На тавана няма да оставим нищо живо, което обича слънцето.

Сложихме цветята в „класната стая“, защото нейните прозорци гледаха на изток, и тръгнахме надолу по тесните стълби. Мама се изкъпа в нашата баня, после изтощена се отпусна в креслото. Близнаците се покатериха в скута й, а аз взех да нареждам масата за обяд. Денят беше прекрасен, защото тя остана с нас до вечерта, когато въздъхна и каза, че трябва да си върви. Трябваше да уведомява баща си къде ходи всяка събота и защо се бави толкова дълго.

— Можеш ли да се промъкнеш отново преди лягане?

— Довечера съм на кино — каза тя с безразличие, — но преди да тръгна, ще се отбия да ви видя. Купила съм ви стафиди, но сега забравих да ги взема със себе си.

Близнаците умираха за стафиди.

— Сама ли ще ходиш на кино? — попитах аз.

— Не. Има едно момиче, с което израснах — беше ми най-добрата приятелка, сега вече е омъжена. Отивам на кино с тях. Живее през няколко къщи. — Тя стана и се приближи до прозореца, открехна завесите и посочи към къщата на най-добрата й приятелка. — Елена има двама неженени братя — единият учи в юридическия факултет в Харвард, а другият е професионален тенисист.

— Мамо! — попитах. — Излизаш ли с някой от двамата?

Тя се засмя и пусна завесите.

— Крис, светни. Не, Кати, не излизам с никого. Да ви кажа право, предпочитам да си легна, толкова съм уморена, пък и музикалните филми изобщо не ме интересуват. По-хубаво ми е с вас, но Елена настоява да излизаме и тъй като постоянно отказвам, тя непрекъснато ме подпитва. Не искам хората да се чудят защо си стоя вкъщи през почивните дни, затова се налага от време на време да излизам, да карам лодка или да ходя на кино.

Струваше ми се невероятно, че ще успеем да превърнем тавана в цветна градина, но моят удивителен брат беше убеден, че ще стане. Скоро зарази и мама с тази идея. Всеки ден на връщане от училището за секретарки тя ни носеше книжки за оцветяване, от които изрязвахме предварително нарисуваните цветя. Донесе ни и кутии с водни бои, най-различни четки, пастели, цветна гланцова хартия, тумбести бурканчета с бяло лепило и четири ножици с изтъпени върхове.

— Научете близнаците да оцветяват и изрязват цветя — заръча тя — и да участват във всичко, с което се занимавате. Назначавам ви за техни учители в детската градина.

Мама се върна от града, който се намираше на един час път с влак, цялата сияеща — кожата й бе поруменяла от свежия въздух, а дрехите й стояха толкова добре, че не можех да откъсна очи от тях. Вече имаше обувки във всякакви цветове, а лека-полека се сдобиваше и с нови бижута, които наричаше „боклуци“, но начинът, по който тези камъни блестяха, ми подсказваше, че са диаманти. Тя седна на стола си изморена, но щастлива и ни разказа как е минал денят й.

— О, как ми се иска тези пишещи машини да имат букви върху клавишите. Не мога да запомня местата им. Непрекъснато трябва да гледам схемата на стената и това ме бави. Но поне зная къде са гласните, а те се използват най-често. Засега скоростта ми на писане е двайсет думи в минута, което не е добре. Освен това в тези двайсет думи правя и по четири грешки. А стенографските сигли… — Тя въздъхна, сякаш те също я притесняваха. — Е, предполагам, че в крайна сметка ще ги науча. Всички жени успяват, защо да не мога и аз.

— Харесват ли ти учителите, мамо? — попита Крис.

Тя се изсмя като момиченце, преди да отговори:

— Нека да ви разкажа за учителката по машинопис. Казва се Хелена Брейди. Огромна е и много прилича на баба ви. Само дето бюстът й е по-голям. Тя има най-големия бюст, който някога съм виждала. Презрамките на сутиена й постоянно се смъкват от раменете, а ако не са те, тогава са презрамките на комбинезона, така че тя непрекъснато рови из деколтето си, което кара мъжете в класа да се подсмихват.

— Ама има ли мъже, които учат машинопис? — силно се изненадах аз.

— Да, има няколко млади мъже — журналисти, писатели и други. Госпожа Брейди е разведена и е хвърлила око на един от тях. Флиртува с него, а той се прави, че не забелязва. Тя е поне десет години по-голяма от него, а той пък все мен зяпа. Не, Кати, не е това, което си мислиш. Той е много по-нисък от мен. Не мога да се омъжа за дребосък, който няма метър и шейсет.

— Мамо, нали не мислиш да се омъжваш отново? — попита Крис със свито сърце.

— Не, скъпи, разбира се, че не. Много обичах баща ви, само изключителен мъж би могъл да го засенчи, а такива рядко се срещат.

Страхотно забавление беше да си играем на учители, или по-точно можеше да бъде, ако ученическото ни тяло проявяваше поне малко желание за това. Веднага след закуската измивахме чиниите, прибирахме храната и щом минеше десет часът и слугите напуснеха втория етаж, ние с Крис подкарвахме хленчещите близнаци към таванската класна стая. Сядахме на чиновете и започвахме да изрязваме цветя от гланцова хартия, които разкрасявахме с райета и точки. Ние с Крис бяхме добри, но близнаците цапотеха на поразия.

Крис наричаше техните цветя „модерно изкуство“.

Облепихме сивите стени с нашите изрезки.

Когато мама се качи при нас, доволно се усмихна.

— Да, справяте се забележително добре. Сега вече тук е по-уютно. — На следващия ден мама пристигна с огромна плоска кутия, в която имаше цветни мъниста и пайети, за да внесем повече блясък в нашата градина. В края на краищата таванът заприлича на пъстра градина.

Всеки ден изненадвахме мама с някоя нова ефектна украса.

— Мамо — задъхано изчуруликваше Кари, — по цял ден правим цветя и понякога дори забравяме да обядваме.

— Кати, не бива чак толкова да се улисвате.

— Но, мамо, нали го правим заради тях, за да не ги е страх горе.

Тя се засмя и ме прегърна:

— Боже мой, толкова си упорита, а и брат ти е същият. Метнали сте се на баща си. Това със сигурност не е от мен — аз много лесно се отказвам.

— Мамо — прекъснах я, — продължаваш ли да ходиш на училище? Вече по-добре ли се справяш с машинописа?

— Да, разбира се — усмихна се тя и отново се отпусна в стола, като държеше ръката си вдигната, сякаш се наслаждаваше на гривната си. Запитах я защо са й тези бижута в училището за секретарки, но вместо да ми отговори, тя рече: — Сега трябва да направите животни за вашата градина.

— Но, мамо, ние едва се справихме с розите, а ти искаш животни.

Тя ми се усмихна и прокара студения си пръст по носа ми.

— О, Кати, какъв Тома неверник си ти! Нима още не си разбрала, че можеш всичко, стига да искаш.

Мама донесе няколко учебника по рисуване. От тях научихме как да сведем всички сложни форми до основните: сфери, цилиндри, конуси, правоъгълници и кубове. Столът, например, беше просто един куб — нещо, което по-рано не знаех. Коледната елха беше като обърнат конус — и това беше ново за мен. Човешките фигури бяха комбинации от всички основни форми: сфери за главите, паралелепипеди за ръцете, вратовете, краката, тялото, а ходилата бяха триъгълници. И като използвахме този основен метод с незначителни допълнения, скоро получихме зайци, катерици, птици и други животинки.

Един дъждовен следобед Кори изтича при мен с охлюв, направен от оранжева хартия, върху който се беше трудил старателно почти цял ден. Беше хапнал съвсем малко сандвич с фъстъчено масло и желе, защото изгаряше от нетърпение да „сложи онези неща, които стърчат от главата“. Онова, което се бе получило обаче, приличаше повече на елипсовидна плажна топка с треперещи пипалца.

— Мислиш ли, че този охлюв е хубав? — попита той и се нацупи.

— Да — рекох бързо, — чудесен красив охлюв.

— Нали не мислиш, че прилича на портокал?

— Разбира се, че не — портокалите нямат пипалца.

Крис пристъпи, за да разгледа жалкото творение, което държах в ръцете си.

— Не наричай тези неща пипалца — поправи ме той. — Охлювът е от семейство мекотели — те нямат гръбнак, а тези нещица се наричат антени и са свързани с мозъка. Освен това има цилиндрични черва, които завършват в устата му, и се придвижва с крак.

— Кристофър — казах хладно аз, — когато ние с Кори пожелаем да научим нещо за цилиндричните черва на охлюва, ще ти изпратим телеграма, така че ако обичаш, седни на някой гвоздей и чакай.

— Това ли искаш? Да останеш цял живот невежа?

— Да! — кимнах аз. — Когато става въпрос за охлюви, предпочитам да си остана невежа.

Кори ме следваше по петите, а Кари слепваше парчета от лилава хартия. За разлика от Кори, който работеше много старателно, тя вършеше всичко надве-натри. В момента с ножицата пробиваше дупка в лилавото си… нещо. Зад дупката залепи парче червена хартия и заяви, че това е червей.

— Казва се Чарли — каза тя и ми подаде дългия около метър и двайсет „червей“.

По стените в красивата ни градина от хартиени цветя залепихме хилавия охлюв зад страшния червей. О, каква двойка бяха само! Крис взе лист хартия и написа с червени букви: „Животни, пазете се от червея!“

Тъй като охлювът, наречен от Кори Синди Лу, изглеждаше зле, аз написах: „Има ли доктор в къщата?“

Мама прегледа свършеното през деня и много се смя.

— Разбира се, че има лекар в къщата — каза тя, наведе се и целуна Крис по бузата. — Моят син винаги е знаел какво да прави с болните животни. Кори страшно ми харесва твоят охлюв — той изглежда… толкова… толкова чувствителен.

— Харесва ли ти моят Чарли? — попита нетърпеливо Кари. — Направих го хубав. Използвах цялото лилаво, за да стане голям и вече нямаме лилаво.

— Червеят наистина е страхотен — каза мама, взе близнаците в скута си и започна да ги прегръща и целува — нещо, което невинаги правеше. — Особено ми харесват черните му мигли и това червено око — много са ефектни.

Истинска, семейна идилия — тримата кацнали на стола й, а тя сияе в средата. Само аз липсвах — за да наруша безгрижието им.

— Колко думи в минута пишеш на машината, мамо?

— Имам напредък.

— Кажи колко?

— Старая се, Кати — нали ти казах, че не ми е лесно.

— А какво става със стенографията? Колко бързо пишеш, като ти диктуват?

— Правя каквото мога. Трябва да имаш повече търпение. Такива неща не се научават ей така за една нощ.

Търпение. Нарисувах търпението в сиво, а над него бяха надвиснали черни облаци. Нарисувах надеждата в жълто — също като слънцето, което виждахме сутрин за по няколко часа.

Когато човек порасне, той трябва да прави милион неща и бързо забравя, че за едно дете денят може да изглежда безкраен. Тези седем седмици ни се сториха четири години. Един ужасен петък се наложи да станем рано сутринта и светкавично да разчистим спалнята и банята от всички доказателства за нашето присъствие. Махнах чаршафите от леглото, намотах ги на топка заедно с калъфките от възглавниците и спалните торби и постлах кувертюрите направо върху дюшеците. Предишната вечер Крис беше разглобил релсите на влакчетата. Трескаво се щурахме насам-натам, когато бабата влезе с кошницата за излет и ни нареди да закусваме на тавана. Най-внимателно бях изтрила отпечатъците от пръсти и махагоновите мебели блестяха. Тя обаче се разсърди на това и взе прах от прахосмукачката, за да посипе мебелите.

В седем вече закусвахме на тавана студената каша със стафиди и мляко. Едва долавяхме шетнята на прислужничките в стаята долу. Отидохме на пръсти до стълбата и се сгушихме на най-горното стъпало, за да слушаме какво става долу, въпреки че се страхувахме да не ни спипат.

Голяма суетня падна — голямо търкане и миене, а бабата надзираваше всичко лично.

Този петък оказа някакво особено въздействие върху нас. Не ни се играеше, не ни се четеше, само мълчаливо изрязвахме лалета и маргаритки в очакване на мама.

Бабата така и не се качи на тавана, за да види какво правим, въпреки че често отваряше вратата на спалнята, като се надяваше, че няма да чуем шума от завъртането на ключа. Надзърташе в процепа и се опитваше да ни спипа, че вършим нещо „нечисто“ или „лошо“.

Когато мама дойде при нас, побързах да я попитам:

— Защо бабата не се качва на тавана, за да провери какво правим?

Унила и помръкнала, мама седеше неподвижно в отредения за нея стол. Носеше много скъп зелен вълнен костюм. Беше ходила на фризьор и имаше нова прическа. Тя ми отвърна вяло, сякаш мислите й блуждаеха другаде.

— Хм, не съм ли ви казвала? Баба ви страда от клаустрофобия. Това е емоционален проблем. Диша трудно в малки, затворени помещения, понеже, когато е била малка, родителите й я заключвали в килера за наказание.

Невероятно! Толкова е трудно да се повярва, че тази огромна жена някога е била достатъчно малка, за да я наказват. Сега обаче по всичко си личеше, че е доволна, като ни вижда заключени тук.

Всеки ден бабата вещица идваше в стаята и ни пронизваше със студения си поглед. Всеки ден задаваше едни и същи въпроси:

— Какво правихте на тавана? Казахте ли си молитвата преди ядене? Снощи помолихте ли Господ да прости на родителите ви за сторения грях? Учите ли близнаците на божиите слова? Използвате ли банята заедно? — Ей Богу, очите й проблясваха отвратително в този миг. — Винаги ли се държите скромно? Криете ли срамните си части от очите на останалите? Пипате ли се?

Крис се изсмиваше зад гърба й.

Един следобед през септември се втурнах от таванските стълби към банята и не щеш ли, се сблъсках с бабата! Тя ме сграбчи за раменете и впи очи в лицето ми.

— Внимавай къде ходиш, момиче! — сопна се тя. — Къде си се забързала?

Усещах пръстите й като стомана.

— Крис рисува — обясних на един дъх, — бързам да му донеса вода, преди боята да е засъхнала. Много е важно боите да са чисти.

— Той защо не си донесе сам вода? Защо му прислужваш?

— Зает е с рисуването, затова помоли мен, пък и аз нищо не правех.

— Глупачка! Никога не прислужвай на мъжете! Карай ги сами да се обслужват. А сега изплюй камъчето — какво всъщност правите горе?

— Рисуваме, за да направим тавана по-красив, а пък Крис е прекрасен художник.

— Откъде знаеш? — попита тя презрително.

— Той е надарен, бабо, и всичките му учители казват това.

— Молил ли те е да му позираш без дрехи?

Бях потресена.

— Не! Разбира се, че не!

— Защо трепериш тогава?

— Аз… Аз се страхувам от… от теб — заекнах аз. — Всеки ден идваш и питаш за някакво грешно, отвратително нещо, но аз не разбирам какво е това лошо нещо, което си мислиш, че правим. Ако не ни кажеш за какво говориш, може наистина да направим нещо лошо, без да знаем, че е лошо.

Тя ме изгледа от главата до петите и се усмихна саркастично.

— Попитай брат си — той знае за какво говоря. Мъжкарите винаги се раждат с това познание за злото.

Боже Господи! Крис не беше лош, още по-малко — зъл. Понякога ме измъчваше, но само на шега. Опитах се да го защитя, но тя не пожела да ме изслуша.

По-късно през деня тя дойде в стаята, като носеше саксия с жълти хризантеми. Приближи се и я сложи в ръцете ми.

— Ето истински цветя за изкуствената ви градина — каза студено. Стъписах се. Благодарих й, а тя се обърна и излезе с гордо вдигната глава, като че ли леко смутена.

Кари се втурна и зарови лице в жълтите листчета.

— Хубави са — каза тя. — Кати, може ли да ми ги дадеш? — Разбира се, че й ги дадох. Оставихме саксията с цветята на източния прозорец, от който не се виждаше нищо друго, освен хълмове и далечни планини, забулени в синя мъгла.

 

 

Щом се сетя за онези дни, пред очите ми изникват обвитите в синя мъгла планини, хълмове и дървета, наредени в прави редици. И отново усещам сухия и прашен въздух, който дишахме всеки ден. Отново виждам сенките на тавана, които се преливат със сенките в съзнанието ми и отново чувам неполучилите отговор въпроси: Защо? Кога? Докога?

Любов… Така й се доверявах.

Истина… Продължавах да мисля, че излиза от устата на онзи, когото обичаш и на когото вярваш най-много.

Вярност… тя е тясно свързана с любовта и истината. Къде завършва едното и започва другото и как можеш да разбереш, след като любовта е сляпа?

Бяха изминали повече от два месеца, а дядото все още бе жив.

Стояхме, седяхме или лежахме на широките первази на таванските прозорци. Наблюдавахме с копнеж дърветата, които за една нощ се бяха оцветили в червените, златисти и кафеникави багри на есента. Това ме развълнува — да наблюдаваш как лятото отминава и пред погледа ти да започва есента. Ние не бяхме част от тези промени, можехме единствено да ги съзерцаваме.

Мислите ми искаха да избягат от този затвор и окрилени от вятъра отново да ме накарат да се почувствам жива. Завиждах на децата отвън, които тичаха на воля по изсъхналата трева и ритаха жълтата шума, така както бих правила и аз.

Никога преди не си бях давала сметка за това малко щастие. Тогава мислех, че щастието е някъде в бъдещето, когато порасна и когато ще мога да следвам избрания от мен път и да бъда такава каквато съм. Детските радости не ми стигаха. Защо ли си мислех, че щастието принадлежи единствено на големите?

— Изглеждаш тъжна — каза Крис. — Защо? Дърветата са красиви, нали? Обичам лятото, но когато дойде есента, откривам, че тя ми харесва повече; през зимата решавам, че това е моят любим сезон, но щом дойде пролетта, веднага се влюбвам в нея.

Да, това беше моят Кристофър. Той умееше философски да се примирява с всичко, независимо от обстоятелствата.

— Сетих се за старата госпожа Бертрам и скучния й разказ за брането на чай в Бостън. В нейните уста хората изглеждаха толкова нереални, но въпреки това бих желала отново да се отегчавам по този начин.

— Аха — съгласи си се той. — Разбирам какво искаш да кажеш. И аз мислех, че училището е скука, а историята е тъп предмет, особено американската история, с изключение на индианците и стария Запад. Но когато ходехме на училище, поне правехме онова, което правят и нашите връстници. Сега просто си пропиляваме времето в бездействие. Кати, нека не губим нито минута! За да успее, човек трябва да си поставя цели и да се стреми да ги постига.

Изрече го доста пламенно, а после се сети, че не бях правила балетните си упражнения, откакто се бяхме преместили тук, горе.

— Кати, утре ще прикрепя станака към стената, за да се упражняваш по пет-шест часа на ден — като в школата по балет!

— Не искам никой да ми казва какво да правя! Освен това не можеш да правиш балетни позиции, без да имаш трико.

— Каква глупост!

— Глупост е, защото, за разлика от теб, Кристофър, аз съм глупава! — Разплаках се и избягах от тавана. Хвърлих се на леглото и захълцах във възглавницата. Тук имаше само мечти и надежди, но нищо истинско. Ще остарея, ще погрознея, никога повече няма да видя много хора. Онзи старец долу можеше да живее до сто и десет години! Лекарите ще го поддържат. Ах, как се съжалявах! Обещах си, че някой трябва да плати за всичко това, някой трябваше да плати! Трябваше!

Брат ми и близнаците дойдоха при мен, обути в мръсните си гуменки, и всеки от тях се опита да ме утеши с дребни подаръци: пастелни бои, книжката „Зайчето Питър“, а Крис седна и ме погледна. Никога не се бях чувствала толкова малка.

Късно една вечер мама влезе с голяма кутия, която сложи в ръцете ми. Отворих я и що да видя: две балетни трика — едното в розово, другото в небесносиньо, палци и тюлени полички. На малка картичка беше написано „От Кристофър“. Имаше и записи с балетна музика. Заплаках. Това вече не бяха сълзи на безсилие или отчаяние. Сега имах нещо, към което да се стремя.

— Исках да ти взема и бял костюм — каза мама, докато ме прегръщаше, — но няма твоята мярка. Към него имаше и стегната шапчица с бели пера. Направен е специално за „Лебедово езеро“ и аз поръчах един за теб, Кати. Надявам се, че три костюма ще стигнат за твоето творческо вдъхновение. Така ли е?

О, разбира се! Когато Крис закова станака здраво към таванската стена, аз часове наред се упражнявах под звуците на музиката. Зад летвата нямаше голямо огледало както в школата, която бях посещавала, но в съзнанието ми имаше огромно огледано и в него аз се виждах като Павлова, танцуваща пред десет хиляди души, изпаднали в захлас, покланях се и приемах десетки букети от червени рози. С течение на времето мама ми донесе всички балети на Чайковски.

Докато танцувах, бях изцяло погълната и мигновено забравях всичко останало. По-добре да правя пируети и да си представям партньора, с когото танцувам. Падах, изправях се, танцувах, докато цялото тяло ме заболяваше, трикото залепваше по мен от пот, а косата ми ставаше вир-вода. Просвах се на пода, докато си поема дъх, и започвах отначало. Понякога бях принцеса Аврора от „Спящата красавица“, понякога танцувах и ролята на принца — скачах високо и правех ножица във въздуха.

Един път, след като бях изпълнила заключителните конвулсии на моя умиращ лебед, вдигнах глава и видях Крис, който ме гледаше със странно изражение на лицето. Наближаваше рожденият му ден — петнайсетият. Изведнъж ми заприлича по-скоро на мъж, отколкото на момче.

Изправена на палци, изпълних няколко ситни равни стъпки, които трябваше да оставят впечатлението, че танцьорът се плъзга по сцената и създава онова, което на поетичен език се нарича „наниз от перли“. Приближих се към Крис и протегнах ръце.

— Хайде, Крис, бъди моят партньор. Нека ти покажа как.

Той се усмихна, приличаше на омагьосан. Поклати глава и каза, че това е невъзможно.

— Балетът не е за мен. Бих се научил да танцувам валс, ако музиката е на Щраус.

Това ме разсмя. Единствената валсова музика, която имахме, бяха стари плочи на Щраус. Втурнах се към грамофона, махнах „Лебедово езеро“ и сложих „Синият Дунав“.

Крис беше много тромав. Държеше ме непохватно и често настъпваше розовите ми палци. Все пак усилието му бе трогателно. Имаше нещо сладостно и гальовно във валса на Щраус, беше лесен за изпълнение, романтичен и така различен от онези изтощителни балетни упражнения, от които плуввах в пот и оставах без дъх.

Когато най-сетне мама донесе белия костюм за „Лебедово езеро“ — къс, украсен с пера корсаж, стегната шапчица, бели пантофки и бяло трико, толкова прозрачно, че през него се виждаше розовата ми кожа, аз примрях от вълнение.

Любовта, надеждата и щастието ми дойдоха опаковани в огромна бяла кутия с панделка от виолетов сатен.

Най-накрая Крис се понаучи да танцува валс и фокстрот. Когато се опитах да го науча чарлстон, той категорично отказа:

— Не е нужно да зная всички танци. Няма да ставам професионален танцьор. Искам само да умея да танцувам, колкото да не ставам за смях.

Обичах да танцувам. Нямаше танц, който да ме затрудни.

— Крис, трябва да знаеш нещо. Не можеш цял живот да танцуваш само валс или фокстрот. Модата се мени, също както и при дрехите. Трябва да си в крак с времето. Хайде да се поразкършим. Трябва да раздвижиш вдървените си от седене и четене стави.

Изтичах да сменя плочата.

— Това е рокендрол, Крис, и трябва да го научиш. Слушай ритъма и се научи да се кълчиш като Елвис. Хайде, притвори очи, гледай сластно и нацупи устните си, защото иначе никое момиче няма да те хареса.

— Нека да не ме хареса.

Каза го с пълно безразличие и адски сериозно. Не можеше да си представи, че някой ще му казва какво да прави. Не се срамуваше да бъде това, което е — моят сър Кристофър, доблестният рицар.

Подобно на Бог, и ние сменяхме сезоните на тавана. Свалихме цветята и окачихме есенни листа в кафяво, огнено червено и златисто. Ако и зимата ни свареше тук, тогава щяхме да ги заменим с бели, нежни като дантела снежинки, които вече изрязвахме от бяла и сива гланцова хартия. Направихме диви патици и гъски и наредихме нашите неподвижни птици като ята, устремени на юг.

Когато Крис не седеше с глава, забита в някоя книга, той рисуваше с водни бои пейзажи: покрити със сняг хълмове и заледени езера с кънкьори. Рисуваше малки розови къщи, затрупани от дълбок сняг, пушекът извиваше от комините, а в далечината се извисяваше, обгърната в мъгла, църковна камбанария. Щом завършеше картината, заграждаше я в тъмна прозоречна рамка. Окачвахме я на стената и получавахме стая с изглед.

Като бяхме по-малки, Крис много обичаше да ме дразни, нали беше по-големият ми брат. Но на тавана и двамата се променихме. Часове наред лежахме един до друг и правехме планове за бъдещето, когато щяхме да бъдем свободни и богати като Мидас. Щяхме да обикаляме по света. Той щеше да се влюби в най-красивата, умна и очарователна жена на света.

След няколко седмици Кори и Кари престанаха да молят за разходка навън. Кари вече не удряше с юмруци по дъбовата врата, а и Кори престана да рита е малките си и слаби крачета.

Послушно приемаха онова, което по-рано бяха отричали — „градината“ на тавана беше единственото „навън“, което им бе позволено. И за съжаление те скоро забравиха, че има и друг свят, различен от този, в който бяхме заключени.

Двамата с Крис примъкнахме няколко стари дюшека до източните прозорци и правехме слънчеви бани. Невъзмутимо събличахме дрехите си и се печахме на слънце за краткото време, докато грееше от изток. Виждахме, че физически сме различни, но не мислехме за това. Казахме на мама, че се печем, защото имаме нужда от слънчева светлина. Тя само ни изгледа и леко се усмихна.

— Добре, но гледайте баба ви да не разбере. Нали знаете, че тя няма да одобри това.

Сега разбирам, че ни е изгледала, за да се увери в нашата невинност или събуждаща се сексуалност. Видяното трябва да й е подсказало, че сме още деца.

Близнаците обичаха да стоят голи и да си играят като бебета. Те се смееха, забавляваха се и се чудеха защо „пишуто“ на Кори е така различно от това на Кари.

— Защо, Крис? — попита Кари, като посочи онова, което той и Кори имаха, а ние с ние с нея нямахме.

Продължих да чета „Брулени хълмове“ в желанието си да не обръщам внимание на подобен глупав разговор.

Крис обаче се опита да отговори.

— Половите органи при мъжете са външни, докато при жените те са скрити или вътрешни.

— Спретнато прибрани — добавих аз.

— Да, Кати, зная, харесва ти, че тялото ти е спретнато, а на мен пък ми харесва, че моето не е спретнато. Забравих, че органите на мъжките птици са скрити, както и при женските.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Просто зная.

— В книга ли го прочете?

— Че къде другаде. Да не мислиш, че съм хванал да разглеждам някоя птица?

— Не бих се учудила.

— Обикновено чета, за да науча нещо, а не за да се забавлявам.

— От теб ще излезе страшно скучен мъж, помни ми думата. А ако органите на една мъжка птица са скрити, от това не следва ли, че той е тя?

— Не!

— Кристофър, нищо не разбирам. Защо птиците са различни?

— Те трябва да имат аеродинамична форма, за да летят.

— Добре, но защо мъжките птици са различни? Остави сега аеродинамичната им форма.

Той заекна, изчерви се, но продължи:

— Възбудата у мъжките екземпляри кара онова, което е вътре, да излезе навън.

— Как се възбуждат?

— Млъкни и си чети книгата!

Някои дни не ставаха за слънчеви бани. След това застудя и ние навлякохме дебелите дрехи. Сутрин източното слънце бързо се скриваше и мечтаехме за прозорците от южната страна, но те бяха затворени с капаци и заключени.

— Няма значение — каза ни мама, — най-здравословно е утринното слънце.

Това не ни утешаваше, тъй като растенията ни умираха едно след друго в най-здравословната светлина.

През ноември таванът стана леденостуден. Зъбите ни тракаха, носовете ни течаха, често кихахме и се оплаквахме на мама, че имаме нужда от печка с комин. Тя искаше да донесе електрическа или газова отоплителна печка, но се страхуваше, че може да стане пожар. Затова ни донесе дебело бельо, якета с качулка и ярки панталони за ски с вълнена подплата.

В претъпканата ни стая едва намирахме къде да стъпим, затова се качвахме на тавана. Там крещяхме, гонехме се и играехме на криеница. Понякога се борехме, спорехме, викахме, а после отново заигравахме с настървение. Особено ни харесваше да играем на жмичка. Ние с Крис обичахме да превръщаме играта в ужасяваща, но само в разумни граници, заради близнаците, които вече бяха достатъчно наплашени от множеството „лоши неща“, които се промъкваха в тъмните сенки на тавана. Кари съвсем откровено заявяваше, че зад проядените мебели вижда скрити чудовища.

Един ден, докато търсехме скрилия се Кори, Кари отсече:

— Слизам долу! — Ние останахме да търсим Кори. Обикновено лесно го намирахме. Предпочиташе да се Крис в скривалището на Крис. Бяхме убедени, че е в третия гардероб. Когато обаче погледнахме вътре, с изненада открихме, че го няма.

— Бре! — възкликна Крис. — Най-накрая да прояви малко изобретателност.

Така е, когато човек чете много книги. Избърсах с ръка течащия си нос и отново се огледах наоколо. В този просторен таван с множество крила имаше безброй места за криене. Можеше да го търсим с часове. Бях измръзнала, уморена и раздразнена и изобщо не ми се играеше, въпреки че Крис държеше да се раздвижваме, за да си поддържаме формата.

— Кори! — извиках аз. — Излизай, където и да си! Време е за обед! — Това трябваше да го подмами. Яденето напомняше за домашен уют и всяко хранене разделяше дългия ни ден на отделни части.

Той пак не отговори. Погледнах гневно Крис.

— Сандвичи с фъстъчено масло и желе от грозде — извиках аз. Любимото ядене на Кори трябваше да го извади от скривалището му, но отново настъпи тишина.

Обзе ме страх. Не можех да повярвам, че Кори до такава степен е преодолял ужаса си от огромния, изпълнен със сенки таван, и е приел играта на сериозно. Нищо чудно да се опитва да имитира Крис или пък мен. О, Боже!

— Крис! — извиках аз. — Трябва да намерим Кори, и то веднага.

Той се подаде на моята паника и разтревожен се разтича из тавана. Оглеждахме се и викахме Кори, но не последва никакъв отговор. Бях цялата замръзнала, дори ръцете ми бяха посинели.

— О, Боже мой — мърмореше Крис, — ами ако се е скрил в някой от сандъците, капакът е паднал и случайно се е заключил.

Кори можеше да се задуши. Да умре!

— Кати, намерих го! — извика Крис. Обърнах се и видях Крис да изважда малкото отпуснато телце на Кори от един сандък, в който се бе заключил, без да иска. С подкосени от облекчение крака пристъпих и целунах бледото личице на Кори, което имаше странен цвят, предизвикан от липсата на кислород. Всеки момент можеше да изпадне в безсъзнание.

— Мама — прошепна той, — искам мама.

Но мама беше на километри оттук, учеше се да пише на машина и да стенографира. Наблизо имаше само една безсърдечна баба, с която не знаехме как да се свържем в случай на нужда.

— Бързо тичай и напълни ваната с гореща вода — каза Крис, — но да не е много гореща. — После се втурна към стълбището, носейки Кори на ръце.

Като стигнах ваната, погледнах назад и видях Крис да полага Кори на леглото. Наведе се, стисна ноздрите му, сведе глава и устата му покри широко отворените посинели устни на Кори. Сърцето ми се сви. Мъртъв ли беше? Дали още дишаше?

Кари хвърли поглед към безжизненото телце на своя близнак и започна да пищи.

Пуснах двата крана докрай и водата рукна с пълна сила. Кори щеше да умре! Както винаги, точно когато си мислех, че Бог се е отвърнал от нас, аз се хванах за вярата си и започнах да се моля. Моля те, Боже, не позволявай Кори да умре. Моля те, моля те, моля те…

— Той отново диша — каза Крис, пребледнял и треперещ, докато носеше Кори към ваната. — Всичко, което трябва да направим сега, е да го стоплим.

Съблякохме Кори и го сложихме в топлата вана.

— Мама — прошепна Кори, щом дойде на себе си, — искам мама! — Той продължи да повтаря това, а аз бях безсилна да я доведа. И му казах със спокоен тон, който накара Крис да вдигне глава и да ми се усмихне одобрително:

— Защо не си представиш, че аз съм мама? Ще направя за теб всичко, което би направила и тя. Ще те гушна, ще ти пея, ще ти дам да хапнеш.

Двама с Крис бяхме коленичили — той масажираше ходилата на Кори, а аз разтърквах студените му ръце. Когато кожата му отново порозовя, сложихме му най-дебелата пижама, увихме го в едно одеяло, аз го взех в скута си и седнах с него в стария люлеещ се стол. Покрих с целувки бледото му лице и се опитах да го разсмея.

След това започнах да го храня с малки хапки от сандвича супа и хладко мляко. Докато правех всичко това, почувствах, че остарявам. За десет минути остарях с десет години. Погледнах към Крис, той също се беше променил. Сега вече знаехме, че освен липсата на светлина и чист въздух, на тавана ни дебнат и по-страшни опасности, заплахи по-лоши от мишките и паяците.

С мрачно изражение Крис се изкачи крадешком по тесните стръмни стъпала към тавана. Внезапно отгоре се чу силно чукане, което можеше да стигне и до слугите.

— Кати — каза Кори с изнемощял гласец, докато Кари клюмаше полузаспала, — не ми харесва вече да нямам майка.

— Ти имаш майка, ти имаш мен.

— Ти можеш ли да бъдеш истинска майка?

— Да, мисля, че мога. Много те обичам, Кори, и затова мога да ти бъда като истинска майка.

Кори се вторачи в мен с големите си очи, за да види дали съм искрена. Тогава малките му ръчички се плъзнаха към врата ми и той положи глава на рамото ми.

— Така ми се спи, мамо, но ти не спирай да ми пееш.

Все още го люлеех, когато Крис се върна с доволно изражение на лицето си.

— Повече никой сандък или гардероб няма да се заключва ненадейно — каза той, — защото разбих всички ключалки. — Той седна на леглото и каза смутен: — Почувствах се изоставен, Кати. Нека седна на стола, а вие се настанете в скута ми.

Татко правеше така.

Като седнахме в люлеещия се стол, зърнах всички ни в отсрещното огледало на тоалетката. Обзе ме някакво странно чувство и тази картина ми се стори нереална. Двамата с Крис изглеждахме като родители — кукли, умалени копия на мама и татко.

— Библията казва, че има време за всичко — прошепна Крис, — време да се родиш, време да сееш, време да жънеш, време да умреш и така нататък. Сега е нашето време да се жертваме. По-късно ще дойде нашето време да живеем и да се веселим.

Положих глава на момчешкото му рамо, благодарна за оптимизма му. Изпитах приятно усещане от допира на силните му младежки ръце.

Крис беше прав. Щастливото ни време щеше да настъпи в деня, в който напуснехме тази стая, за да присъстваме на погребение.